ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!

22 СЕПТЕМВРИ

ДЕН НА  НЕЗАВИСИМОСТТА 
НА БЪЛГАРИЯ

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ НА ТОЗИ БЛОГ:

 

22 СЕПТЕМВРИ - ДЕНЯТ НА НЕЗАВИСИМОСТТА НА БЪЛГАРИЯ

http://toshev.blogspot.bg/2015/09/22.html

 

Денят на българската Независимост !

22 СЕПТЕМВРИ 1908г.

http://toshev.blogspot.bg/2016/09/blog-post_22.html

 

СТО И СЕДЕМДЕСЕТО ЗАСЕДАНИЕ

София, четвъртък, 10 септември 1998 г.
(Открито в 9,04 ч.)

10/09/1998

http://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/6/ID/1183

Председателствали: председателят Йордан Соколов и заместник-председателят Иван Куртев

Секретари: Васил Клявков и Атанас Мерджанов

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ (звъни): Откривам заседанието.

Преминаваме към:

ПЪРВО ЧЕТЕНЕ НА ЗАКОНОПРОЕКТИ ЗА ДОПЪЛНЕНИЕ НА КОДЕКСА НА ТРУДА.

Кой ще прочете становището на водещата комисия - Комисията по труда и социалната политика? Има думата госпожа Росица Тоткова.

ДОКЛАДЧИК РОСИЦА ТОТКОВА: Уважаеми господин председател, уважаеми дами и господа народни представители! Представям ви становище на Комисията по труда и социалната политика по законопроект за допълнение на Кодекса на труда N 854-01-57 от 14.5.1998 г., внесено от Арлин Антонов и група народни представители и законопроект за допълнение на Кодекса на труда N 854-01-98 от 8.9.1998 г., внесен от Пламен Радонов и група народни представители, за първо гласуване:
"Комисията по труда и социалната политика на свое редовно заседание на 9 септември 1998 г. разгледа законопроект за допълнение на Кодекса на труда N 854-01-57 от 14 май 1998 г., внесен от Арлин Антонов и група народни представители и законопроект за допълнение на Кодекса на труда N 854-01-98 от 8 септември 1998 г., внесен от Пламен Радонов и група народни представители, както и приложените мотиви. И двата законопроекта се отнасят до допълнение на чл. 154, ал. 1 от Кодекса на труда, като се предлага 22 септември - Денят на обявяването на независимостта на България, за официален празник.
В проведените дебати бе отбелязано, че с обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. във Велико Търново, българските политици изпълняват заветите на дейците на националноосвободителното движение и присъединяват България към останалите свободни и суверени държави. Този акт е резултат от обединените усилия на българските политици, държавници и на цялото общество.
Допълнението на чл. 154, ал. 1 на Кодекса на труда, с което ще се обяви 22 септември за официален празник, ще бъде израз на признателност на цялото ни общество в чест на 90-годишнината от тази велика дата и в името на историческата справедливост и национално съгласие.
След проведеното гласуване с 14 гласа "за", въздържали се "2", против "няма", Комисията по труда и социалната политика взе следното решение:
"Предлага на Народното събрание за приемане на първо гласуване законопроект за допълнение на Кодекса на труда N 854-01-57 от 14 май 1998 г., внесен от Арлин Антонов и група народни представители и законопроект за допълнение на Кодекса на труда N 854-01-98 от 8 септември 1998 г., внесен от Пламен Радонов и група народни представители."

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на госпожа Тоткова.
Определям по 30 минути на парламентарна група. Имате думата за изказвания.
Господин Райчевски имате, думата.

СТОЯН РАЙЧЕВСКИ (СДС): Уважаеми господин председател, уважаеми дами и господа! Може би малко неловко е да говоря преди вносителите, но мисля, че по такъв повод, по такъв законопроект ние няма да имаме различия и вносители, и онези, които ще подкрепим това предложение, и онези, които ще изразим своите становища, мислим по един и същи начин.
Ние преживяваме един сложен период, когато нашата държава преодолява тежко наследство и икономическо, и морално. В този момент празнуване, отбелязване на годишнини като тези, които повдигат нашето национално самочувствие, могат да бъдат не само наша морална утеха, но и опора и да дадат нови сили на народния дух и на всички нас да обединим усилията си за доброто бъдеще на България.
Почти всички цивилизовани държави празнуват Денят на независимостта си като най-голям празник. Беше малко странно дори досега, че ние протакахме и малко късно се връщаме към тази дата. Казвам връщаме, защото в бързината, с която трябваше да преодоляваме проблемите на днешния ден, ние реабилитирахме някои позабравени празници като 6 септември, но мисля, че заедно с 6 септември ние трябва отново да честваме и 22 септември, защото тогава България получава своята независимост в правен и всякакъв аспект, става равноправна суверенна държава, равна с европейските не само като наше българско самочувствие, а и като статут. Защото по отношение на самочувствието ние може би нямаме нужда от признание, но по отношение на правните норми, съобразно международното право, ние имаме да водим още тежка битка към приобщаването към Европейския съюз и другите структури.
Затова, уважаеми дами и господа народни представители, колеги и приятели, аз ви призовавам всички да подкрепим това предложение, защото то е само за доброто на България. Благодаря ви.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Райчевски.
Друг желае ли да се изкаже? Господин Константин Дочев има думата.

КОНСТАНТИН ДОЧЕВ (СДС) Уважаеми господин председател, почитаеми колеги! Струва ми се, че малко закъсняхме с предлагането на тази забележителна дата да стане наш национален празник. 

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Официален празник.

КОНСТАНТИН ДОЧЕВ: За съжаление ние много малко знаем за нашата най-нова история и някак си ни обвинява доста често цялата наша общественост, че не можем да направим една обективна преоценка на нашата най-нова история.

В историята много често има различни мнения. Съвременните историци правят по един или друг начин опити тази наша най-нова история да бъде представена обективно и ми се струва, че не трябва да залитаме и да правим грешни оценки за една или друга историческа личност дали тя е била с републикански или монархически възгледи, важното е, че през 1908 г. наистина де факто България става независима държава. Едва ли е нужно аз да се спирам в подробности, но до 1908 г. България е зависимо княжество спрямо Турция. И може би 1908 г., може да се каже, е като един краен завършек на всички революционни идеи и опити на нашите възрожденци и революционери да завършат въжделенията на българския народ от началото на ХIХ век до началото на ХХ век.
Миналата година беше подета хубава инициатива, когато целият колегиум на Народното събрание единодушно прие 6 септември - Денят на съединението на Източна Румелия с Княжество България, да бъде отбелязан като национален празник. 

Така че аз искрено се радвам като великотърновец и като историк по образование, че 22 септември - денят на равноденствието между лятото и есента, както и 22 март - денят на Клокотнишката битка, ще стане национален празник. А вероятно трябва да помислим също така и 22 март - победата на цар Иван-Асен II над Теодор Комнин при Клокотница, също да бъде отбелязван по подобаващ начин, както 22 септември.

Предлагам на вашето внимание тази забележителна дата 22 септември да стане национален празник на Република България. Благодаря.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Дочев.
Друг желае ли да вземе отношение? Господин Славов има думата.

ПЛАМЕН СЛАВОВ (ДЛ): Уважаеми господин председател, уважаеми дами и господа народни представители! Безспорно 22 септември 1908 г. е един от най-забележителните дни в новата българска история, ден продължение на една друга забележителна дата, която вече беше обявена и отбелязана като официален празник на Република България - Денят на съединението между Княжество България и Източна Румелия - 6 септември 1885 г.

Безспорно е, че тази дата - 22 септември 1908 г., е един безспорно прогресивен акт за цялата българска общественост, за българската държава, защото той отхвърля клаузите на берлинския диктат за пореден път след акта на Съединението. След тази дата България действително става независима от юридическа гледна точка държава, равноправен субект в международните отношения и престава да се възприема като придатък на Османската империя, тъй като по клаузите на Берлинския договор българският държавен глава, българският монарх княз Фердинанд е васал на турския султан.

Истина е обаче, че този акт става в условия на драматични събития. Този акт става в условия, когато продължава противодействието и противопоставянето между великите сили, всяка от които преследва своите интереси на Балканите. Истина е, че в тази ситуация България трябва да лавира, България трябва да отчита особеностите,трябва да се съобразява и с волята на Австро-Унгария, и на Русия. В тази ситуация българското общество, българските политици, българското правителство и българският княз Фердинанд се стараят да положат максимални усилия, за да доведат до успешен край замисленото дело.

Истина е, че в тази ситуация силата, която успяват да проявят, и волята, която успяват да реализират българските политици, се дължи на широката обществена подкрепа. Защото това, което става чрез Съединението на Княжество България и Източна Румелия, дава вече необходимите основания, морална сила и убеденост на цялото българско общество да търси и по-нататък следващи стъпки и действия, които могат да доведат до юридическата независимост на българската държава от Османската империя.

През 1908 г. стават събития, които позволяват това дело да бъде доведено докрай. Това е годината, когато се осъществява малотурската революция. Това е годината, когато изтичат срокове от клаузите на Берлинския договор. Именно всички тези условия, които са една обективна предпоставка за осъществяване на успешни стъпки и действия, позволяват чрез активен дипломатически диалог от страна на българското правителство с една велика сила, каквато е Австро-Унгария, и получавайки подкрепата от Русия в тежък момент, да се доведе докрай това дело.

Защото актът на прокламацията на независимостта на България, провъзгласен в историческата Църква "Свети четиридесет мъченици" в Търново, и обявяването на България за царство на практика довеждат до крайно изостряне на дипломатическите отношения с Турция и до непризнаване на акта от страна на великите сили, докато България и Турция не уредат дипломатически противоречията помежду си. В тази ситуация за пореден път България, както и след 1878 г., получава сериозна подкрепа от страна на Русия, защото малко известен е фактът, че българското правителство предлага определена финансова цена за независимостта, която вече е обявена.

И тъй като Турция отказва да приеме този размер на финансово заплащане, Русия успява да гарантира по финансов път признаването на независимостта...

АСЕН АГОВ (СДС, от място): Как, като взима 82 млн. златни лева!

ПЛАМЕН СЛАВОВ: ... чрез този дълг, който Турция има към Русия в резултат на контрибуцията, която трябва да изплаща след Руско-Турската освободителна война.

Така че обявяването на независимостта е един акт, който не е никак лек за реализиране. Това е акт, който по един доста труден начин получава необходимата подкрепа и признание от страна на великите сили. Затова говори и фактът, че официалното признаване на независимостта на България от страна на великите сили става едва на 9 януари 1909 г., когато с подкрепата и на Русия се решават тези финасови взаимоотношения между България и Турция.

В заключение аз бих искал да кажа, че към акт, какъвто е обявяването на независимостта на България, всички ние трябва да се отнасяме с необходимото уважение и преклонение. Защото 22 септември 1908 г. действително се превръща в датата, в която България прави последната и решителна крачка към обявяването на своята държавна независимост, към превръщането си в суверенен субект на международното право и към държава, към която великите сили се отнасят вече като към независима. Това, разбира се, позволява и на българската държава, и на нейния владетел да бъдат наречени и титулувани царство и цар.

Всичко това поставя България от гледна точка на дипломатическите й отношения в една далеч по-изгодна ситуация, отколкото до 22 септември 1908 г.

Затова аз напълно подкрепям предложението 22 септември да бъде обявен за официален празник на Република България като едно необходимо уважение и дан към всички тези, които успяват благодарение на обществената подкрепа на българския народ, на подкрепата на цялото българско общество да реализират и успешно да доведат докрай този акт. (Ръкопляскания от блока на Демократичната левица.)

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Славов.
Господин Симов има думата. Заповядайте.

ВАЛЕНТИН СИМОВ (ОНС): Благодаря Ви, господин председател! Уважаеми колеги! Ние, от Обединението за национално спасение, доста се колебахме дали да взимаме думата, тъй като искахме да не се шуми много по този въпрос. Няма нужда от много приказки. Надали в страната ни има българин, който да не знае какво е 22 септември. Колеги отляво, недейте много да приказвате, аз бих искал само да ви кажа следното.
Речта, която господин Славов произнесе, ме навежда на следното.

 Господин Дочев е историк.

Ние искаме едно: да знаем историята си, но да знаем цялата история, от 681 до днес и нищо в тази история да не бъде скрито. Всичко да бъде ясно, защото тежко му на този, който не знае историята си. Знаейки добре историята си, да не повтаряме грешките, които са се случвали. Защото те са се случвали от незнание на историята, не от друго.

Аз мисля, че 22 септември трябва да бъде символът на българската нация, не защото някой ни помогнал или дал нещо, а защото ние сме се борили за този символ. Нашите деди са се борили. Защото преди няколко месеца се навършиха 120 години от Берлинския договор, но ние като политици така или иначе не го отбелязахме. Добър или лош, той е дал основанието ние с вас днес да сме в тази зала. Това е истината и не бива да я обвързваме с една или друга политическа сила, а да знаем, че нашите деди са се борили.

Затова предлагам на вашето внимание законопроекта, който ние внесохме от 14 май и законопроекта на колегите от Съюза на демократичните сили да бъдат гласувани на първо четене. Благодаря ви за вниманието.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Симов.
Има думата господин Джаферов.

ВЛАДИМИР ДЖАФЕРОВ (НС): Уважаеми господин председател, уважаеми дами и господа народни представители! Вземам думата от името на Парламентарната група на Народен съюз, за да кажа, че ние също ще подкрепим това 22 септември да стане официален празник. Да не се смята като реплика това, което ще кажа след малко, към тези, които говореха преди мен, но никой от тях не каза, че обявяването на независимостта на България става по времето, когато министър-председател е господин Александър Малинов.

Никой не каза, че той е един от най-големите български политици и държавници в нашата история след освобождението ни от турско робство. Това е човекът, който три пъти е бил министър-председател в нашата история и никой не каза, че Александър Малинов е председател на Демократическата партия. Ние като правоприемници на Демократическата партия ще подкрепим внесеното предложение и ще гласуваме за него. Благодаря ви за вниманието.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Джаферов.
Има думата господин Иво Атанасов.

ИВО АТАНАСОВ (ДЛ): Благодаря Ви, уважаеми господин председател! Уважаеми дами и господа! Нека не бъдем толкова сигурни, че целият народ знае каква е датата 22 септември. Има и хора, които, убеден съм, не знаят нищо за нея. Така че тези дебати не са излишни. Даже струва ми се, че има и депутати, които не знаят много събития, свързани с тази дата. Съдя за това по репликите, които подхвърляше господин Агов по време на изказването на господин Пламен Славов.
Действително до 1908 г. ние сме били трибутарна държава и сме плащали данък на една друга държава.

Постигането на независимостта на България има и финансова страна и тази финансова страна се урежда с помощта на Русия - сумата, за която господин Славов говори тук от тази трибуна. Това е под формата на заем, който Русия дава на България. На практика този заем не е бил изплащан никога, а след 1917 г., когато се установява съветската власт, тя опрощава този заем на България. Това е историческата истина.
И аз се радвам, че след малко за пръв път може би в своята история и депутатите от СДС ще подкрепят един факт, принос за който има и Ленин. Благодаря ви.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Атанасов.
Има думата господин Гиньо Ганев.

ГИНЬО ГАНЕВ (ДЛ): Уважаеми господин председател, дами и господа! Аз съм любител на открито парламентарно поведение и на изобилни дискусии. Но днес и сега съм убеден, че думите, които произнасяме, са казани далеч преди нас от делата на онези българи, които са се борили поколения наред за националната ни цялост.

Мисля, че голямата идея, която се съдържа днес в скромния текст на един законопроект, ни връща към болката, но и към стремежа на българските национални идеали.
Историята и нейните автори, а виждам, че и днес тук, ще има още да измерват усилията на партии и на дейци в акта на 22 септември 1908 г. Нека това да се прави и занапред.

 Сигурно науката и обществеността имат нужда от своите детайли, но аз мисля, че сега ние дължим почит, дължим и преклонение. Трябва да се обърнем към скрижалите на нацията и към един дълг, който не се отнася към миналото, а е адресиран и днес към всички нас - дългът ни да укрепваме българската държавност и нейната вековечност. Затова мисля, че трябва да подкрепим този закон наистина единодушно не толкова като текст, колкото като дух и като политическа воля. Защото наистина зад него, гласувайки, ние ще покажем верността на днешните българи, приемствеността им към онези, които живяха и умираха просто за да живее България. Призовавам ви да гласуваме заедно!

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Ганев.
Господин Тодоров, имате думата.

ИВАН ТОДОРОВ (ЕЛ): Благодаря Ви, господин председател.
След всичко казано аз искам да изразя позицията на Парламентарната група на Евролевицата за това, че ние категорично ще подкрепим това предложение за обявяване на 22 септември за официален празник на България. Малко съм смутен от някои неща, които бяха казани тук, защото аз си мисля, че точно при обсъждането на един такъв въпрос - въпросът за обявяването на една светла дата за официален празник, ние би трябвало да си спестим неща като: "наследници на тази или онази партия".

 Аз мисля, че в случая трябва да се говори единствено и само, че ние сме наследници на българи, които са намерили силата, куража и са направили това, което се е случило на 22 септември 1908 г. Точно като такива, в един такъв ден, ние трябва да забравим различията, които имаме помежду си поради принадлежността ни към една или друга политическа партия, защото тогава нашите деди са показали, че когато всички българи са заедно, те постигат най-големите си успехи.
Всички знаем, че никак не е било трудно да се вземе тогава това решение. Въпреки всичко единствено и само като българи това решение е било взето. Така че ние подкрепяме това предложение и аз моля, господин председател, да преминем към гласуване и след това тутакси, както се казва, да преминем и към второ четене, за да приемем този законопроект. Благодаря за вниманието.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Тодоров.
Друг желае ли да вземе думата? Няма желаещи.
Пристъпваме към първо гласуване. Има постъпили два законопроекта. Ще ги поставя на гласуване по реда на постъпването.
Поставям на гласуване Законопроекта за допълнение на Кодекса на труда N 854-01-57, внесен от Арлин Григоров Антонов и група народни представители. Моля, гласувайте.

Гласували 192 народни представители: за 192, против и въздържали се няма.

Законопроектът е приет на първо гласуване.
Моля, гласувайте Законопроект за допълнение на Кодекса на труда N 854-01-98, внесен от Пламен Радонов и група народни представители.
Гласували 175 народни представители: за 175, против и въздържали се няма.

Законопроектът е приет на първо гласуване.
Има думата господин Симов.

ВАЛЕНТИН СИМОВ (ОНС): Уважаеми господин председател, уважаеми госпожи и господа народни представители! Правя процедурно предложение, тъй като между двата законопроекта няма абсолютно никаква разлика, в залата е налице консенсус по предложението, моля да предложите двата вече обединени законопроекта, да бъдат приети на второ четене.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Има ли някой срещу предложението да пристъпим към второ четене на законопроектите?
Моля, гласувайте направеното предложение.

Гласували 156 народни представители: за 155, 

против няма, въздържал се 1.
Предложението е прието.

Има думата председателката на Комисията по труда и социалната политика госпожа Дянкова.

ДОКЛАДЧИК СВЕТЛАНА ДЯНКОВА: Уважаеми колеги, преди да пристъпим към разглеждането на двата законопроекта за второ четене, искам да ви кажа, че вчера Комисията по труда и социалната политика всъщност направи две заседания в един ден. Едното беше редовното заседание, в което комисията прие и предложи със становище на Народното събрание да приеме двата законопроекта на първо четене, а второто беше извънредно заседание, с което ние направихме обобщен доклад - обединихме двата законопроекта, както е в процедурата на Правилника за организацията и дейността на Народното събрание - когато има два законопроекта по една и съща тема, те да бъдат обединени, още повече и когато са приети на първо четене.

Комисията по труда и социалната политика предлага следното заглавие: "Закон за допълнение на Кодекса на труда". Никой не е направил предложение за изменение на заглавието на законопроекта.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: "Закон за допълнение на Кодекса на труда". Моля, гласувайте заглавието.
Гласували 168 на народни представители: за 168, против и въздържали се няма.
Заглавието е прието.

ДОКЛАДЧИК СВЕТЛАНА ДЯНКОВА: "Параграф единствен. В чл. 154, ал. 1 след думите "6 септември - Ден на Съединението", се добавят думите "22 септември - Ден на Независимостта на България".

Това предложение е подкрепено с 14 гласа  "за" в комисията, като искам да ви кажа, че първото предложение на народните представители Арлин Антонов и групата е прието по принцип, а е прието всъщност предложението на народните представители от групата на СДС, тъй като то съдържа в себе си и предложението на колегите от Обединението за национално спасение. 

Единствената разлика е, че колегите от СДС са добавили израза "на България". 

Комисията се обедини около този текст и предлага параграфът да звучи така:

"Параграф единствен. В чл. 154, ал. 1 след думите "6 септември - Ден на Съединението", се добавят думите "22 септември - Ден на Независимостта на България."

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря.
По текста на закона някой желае ли да се изкаже - господин Стоян Райчевски.

СТОЯН РАЙЧЕВСКИ (СДС): Уважаеми господин председател, искам само да изкажа едно свое съображение. Аз подкрепих този законопроект най-горещо, но моето лично становище е заглавието, наименованието да бъде "Ден на независимостта". Така е по-добре според мен, но щом комисията е решила, аз ще се присъединя към нейното решение. Ние имаме Ден на съединението, Ден на независимостта - това са утвърдени в световната практика наименования на точно този вид големи национални празници. Но щом комисията е решила така, аз го приемам.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Райчевски.
Друг желае ли да се изкаже? Няма желаещи.

Моля, гласувайте Параграф единствен така, както е предложен от комисията.
Гласували 192 народни представители: за 192, против и въздържали се няма.

Законът е приет и на второ четене. (Ръкопляскания.)

Аз искам да благодаря на всички народни представители за единодушната подкрепа. 

Смятам, че този закон ще бъде един от тези, с които нашето Народно събрание ще бъде запомнено, защото това, което не направиха тридесет и седем народни събрания досега, го направихме ние.

Константин Величков : ЕДНО ЧУЖДО ИМЕ, КОЕТО ТРЯБВА ДА ЗАПОМНИМ

ЮДЖИЙН СКАЙЛЪР

ЕДНО ЧУЖДО ИМЕ, КОЕТО ТРЯБВА ДА ЗАПОМНИМ

Константин Величков 

Константин Величков

От Пловдивския затвор ни прехвърлиха в Одринската тъмница. При мен доведоха трима осъдени от Сливенската чета. Вероятно, заедно с другите сливенци, са били в Пловдив, отдето ги бяха докарали тук. Другарите им, единайсет души, били изкарани от тъмницата, за да идат на бесилката един ден преди нашето пристигане. Повечето са тръгнали юнашки, за да идат да претърпят последното си наказание. Само на едного му дозляло и паднал в несвяст, пред мисълта, че отива на смърт.  Друг при тая сцена, поискал да повдигне духа на дружината и с глас висок, звучен запял бунтовна песен.

Целият затвор закънтял от юначните звукове и хиляди души затрептели от умиление за юнака, който с песен се прощава със живота.

 Защо бяха оставили тези трима души, не ми е било възможно да узная. Съдбата, като че бе искала да стане това, за да може да ги спаси.

Те останаха тук още една нощ и на следующето утро ги изкараха от тука, за да ги карат със железницата. Било е предписано да ги обесят поотделно в Нова Загора, Ямбол и Сливен. По пътя пак така, постоянно плакали.

На Ново-Загорската станция случайно се намерил известният американски консул Скайлер, който се готвил чини ми се да тръгва занякъде.  . Ново-Загорската полиция приела единият от затворниците, който е щял да бъде обесен в тоя град. Той е бил ако не се лъжа, най-младият от осъдените.

Скайлер взел нужните сведения и като отложил пътуването си се завърнал в Нова Загора, дето се отправил веднага при каймакамина и изискал от него да отложи обесването на осъдения додето се получи нова заповед от Цариград.

Каймакаминът се оказал безсилен да устои на настойчивите искания на американския консул, който беше изпълнил България с името си и се съгласил.

Още при него, Скайлер пратил телеграма  до американското посолство в Цариград да ходатайства за помилване на осъдените.

На другия ден помилването дошло.

Малко приятели сме имали като Скайлера.

 Никой не  е положил толкова ревност, колкото него, да се разкрият пред Европа турските зверства и да се разположи общественото мнение в полза на българската кауза.

Малцина, обаче ще да знаят, на колко нещастници е облекчил участта , на колко майки е дал утеха. Той беше взел българското дело като една мисия в живота, на която се беше отдал с всичкия си ум, с всичката си воля и енергия.

Как трябва да се е радвал тоя ден, когато е научил, че е спасил три живота и на три разтреперани майки е върнал децата им! Това е била една от най-хубавите награди, които е получил в съвестта си за положените трудове през тая страшна година.

Името му има право да стои между ония, които ние сме длъжни винаги да произнасяме с благодарност.

Бедствията, които постигнаха България, дадоха и в Европа и в Америка няколко гения, които и посветиха всичките си сили, за да я извлекат от робската и участ.

Един от тях е и той!

Златни страници из нашето минало. Сборник, съставител Д.П.Койчев Стр. 331-332.

София, 1929г.
 Книгоиздателство Ст. Атанасов, Печатница С.М.Стайков – София.

Снимката на Юджийн Скалър е обработена и ми е предоставена любезно, от Тошо Пейков, народен представител в 36-тото и 39-тото Народно събрание

БЛАГОДАРСТВЕНАТА ТЕЛЕГРАМАТА ИЗПРАТЕНА ОТ 

ЕКЗАРХ АНТИМ I 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ НА УЧРЕДИТЕЛНОТО СЪБРАНИЕ НА КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ

ОТ 

ИМЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

до Юджийн Скайлър

5/18 април 1879г.

Екзарх Антим I

Текстът гласи :

Stamp: Manchester, York St., Ap(ril) 5 /18   (18)79

Handed in at the: Tirnova 4 

From: President of National Assembly Anthim of Widdin

To: American Consul (S)chuyler, Manchester

At the time that European diplomacy was trying with all possible means to conceal the sufferings of the Bulgarian Nation in consequence of the Turkish atrocities perpetrated two years ago, through your famous report you brought the truth to light and helped to remedy the Evil.  

The free Bulgarian Nation hastens to thank you heartily for your great service and to assure you that your name will hold an enviable place in the history o(f) t(he) liberation of our nation.

Note transmission error:  “pastens” for “hastens”.

НЕОФИЦИАЛЕН ПРЕВОД НА БЪЛГАРСКИ :
 

Печат : Манчестер, Станция Йорк, 5/18 април 1879г.

Подадена в Търново – 4

От : Председателят на Народното събрание

Антим Видински

До: Американският консул в Манчестер

Скайлър

По времето когато европейската дипломация опитваше със всякакви средства да прикрие страданията на Българската Нация следствие от турските жестокости извършени преди две години, чрез Вашия прочут доклад вие извадихте истината на светло и помогнахте да се поправи злото.

Свободната Българска Нация бърза да Ви благодари сърдечно за вашето велико дело и да Ви увери, че Вашето име ще заeма видно място в историята на Освобождението на нашата нация.

Печат : Манчестер, Станция Йорк, 5/18 април 1879г.

Отговорът на Юджийн Скайлър :

НЕОФИЦИАЛЕН ПРЕВОД НА БЪЛГАРСКИ :

7/20 април 1879г.

Търново

Бих искал да благодаря на Народното събрание за високата оценка дадена на начина по който изпълнявах своите задължения при трудни обстоятелства и да изразя своите благопожелания за свобода, единство и благоденствие на българската нация на която винаги съм съчувствал.

Подпис : Юджий Скайлър,
Бирмингам

ПРЕМИЕРА НА КНИГА НА НАСЯ КРАЛЕВСКА

БЪЛГАРИЯ ПОД КОМУНИЗЪМ

Второ преработено и допълнено издание

Издателство "РИВА" 


 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

Встъпителни слова / 5

Първа част. Цунами помита всичко пред себе си

1. Гръм от ясно небе / 9

2. Антинародният съд / 30

3. Към целта чрез хитрост и лъжи / 70

4. Неутралитет до последна възможност / 80

5. Еврейската драма и „възродителният процес“ / 93

6. Нужен ли бе комунизъм на България? / 100

Втора част. Комунизиране и съветизиране

на България

7. Следдеветосептемврийско разместване

на пластовете / 114

8. „Грижи“ за подрастващите поколения / 121

9. Разправа с патриотичния воин / 133

10. Крачка назад – две напред / 141

11. Пародия на съдебни процеси

и на свободни избори / 150

12. На това ли се казва „Велико

народно събрание“? / 162

13. От тук нататък – без опозиция / 168

14. „Българинът е неспособен към

стадни настроения...“ / 174

Трета част. Тоталитарният сателит

15. Последни тухли в градежа на комунистическа

България / 199

16. „Напред без бог и църква!“ / 208

17. Българи и антибългари / 228

18. Ненаказани държавни измени / 237

19. Концлагер и за младите / 244

Вместо епилог. Една изповед. Из спомените на Стефан

Богданов / 257

Източници и интервюта / 263

Списък на съкращенията / 277

За авторката :

 Нася Кралевска - Оуенс 

Филолог, писател и журналист, живееща в САЩ от 1985г.
Тя е автор на многобройни статии и интервюта. 

Преподавала е български език в Университета на Делауер.
Превела е три романа от немски и английски език.

У нас е позната с книгата си "Без заглавие" претърпяла четири издания. 

В САЩ голям успех има книгата и на английски език "Комунизмът срещу демокрацията" (Communism vs Democracy) издание на Американския научен център в София, с предговор от професора от Харвардския Университет Марк Креймър. 

  Тази книга се ползва като учебно помагало в редица университети в англоезичния свят.

Представена е в Конгресната библиотека във Вашингон, в Института за международни отношения във Вашингтон, във Филдмюзеум в Чикаго, в Университета “Харвард” и в други престижни институции.

В своята книга "БЪЛГАРИЯ ПОД КОМУНИЗЪМ", Нася Кралевска прави обзор на комунистическия режим в България илюстриран с разкази за индивидуални съдби на хора, а също така полемизира с комунистическите историци, при интерпретацията на определени исторически факти. 

Първото издание на книгата от 2016г. отдавна е изчерпано.

Настоящото второ издание на книгата е преработено и допълнено от авторката и е ценен източник за историята на тоталитарната комунистическа диктатура в България и престъпленията на комунистическия режим у нас.

 

ВСТЪПИТЕЛНИ СЛОВА

Написах тази книга с вдъхновение и със съзнание за отговорността, която поемам.

Поколения българи раснахме и живяхме в лъжи, манипулации и неведение относно фактите от националната ни история. 

И до днес истината за престъпленията на комунизма е прикривана, омаловажавана, забулвана в мъгла. 

От някъде и от някого като че ли е взето категорично решение – младите да не научат какво всъщност представляваше червеният диктаторски строй. А у живелите през

него – вместо знания и най-сетне яснота – чрез упорито

разпространявани полуистини и изопачения да се всели

носталгия към тоталитарното безвремие.

Всичко това е не само нередно, но и крайно опасно.

То поддържа у хората обърканост, недоверие, безверие.

Насърчава нихилизма, цинизма, песимизма у тях. Противопоставя ги един срещу друг. Руши морала им и замъглява представата им за добро и зло. Отнема вярата им

в справедливостта. Пречи на разума им, на мисълта, на

обективната преценка.

Ето защо се заех в една книга и то с немного страници

– за да се чете по-лесно – да разкажа истината за комунизацията и съветизацията на България след 9 септември 1944 година, постигнати чрез терор и насилие. 

Да изясня моменти от героичната съпротива на наши сънародници

срещу натрапения им сталински режим.

 Да спомена имената  и трънния път

 на неколцина унищожени от червените видни български граждани.

 Да опиша – макар и накратко и непълно – 

някои нерадостни страни от живота на поданиците  на Народна република България.

Чувам вече гневните гласове на разпалени привърженици на комунизма у нас – ако въобще се докоснат до книгата ми, което ме съмнява: 

Как не я е срам тази авторка да бълва пещерен антикомунизъм, да рови в миналото на славната ни Столетница, да разкрива неща, за които не се говори, да слави личности, които считаме за врагове, да се опитва да отваря очите на хората…

Според възмутените от изследването ми лица е по-добре българите да си представят времето на комунистическата

диктатура като безоблъчно, проспериращо и щаст-

ливо. 

И младите да мечтаят то да се върне. Вместо да се

радват, че са родени в свободна държава, и да градят

родината си като просветени граждани с обич и радост.

За каква „пещерност“ впрочем може да става дума, когато семето на повечето избуяли днес беди е посяно през

тоталитаризма? 

А това автоматично налага този 

четиридесет и пет годишен период от историята на България да

бъде подробно проучен и изяснен.

 Още повече, че през нашата младост понятието „пещерност“ не съществуваше. 

От първия до последния клас в училище ни занимаваха с фашизма и чудовищните му злини. 

А сега изведнъж се оказа, че да разкриваш престъпленията на комунизма е пещерно, вредно, излишно действие.

Не се и съмнявам, че твърдите привърженици на комунизма няма да пропуснат да изтъкнат, 

че и в додеветосептемврийска България е имало периоди на «бял терор» и жадни за кръв злодеи.

В твърденията им има истина.

Но нека преценим след какви деяния на ултралевите

сили в страната ни се е стигало до «бял терор».

 И кои и за какво са били наказвани от тогавашните управници.

Дали мирни граждани заради убежденията им – както по времето на червения режим – или организатори и извършители на убийства и атентати, участници в терористични банди и национални предатели? 

Нима и досега в цивилизования свят подобни 

противозаконни действия не се преследват най-сурово? 

А що се отнася до неколцината злодеи, то няма съмнение, че е трябвало те да седнат на подсъдимата скамейка. 

Но да получат присъдите си от истински съдилища, а не от кланици, командвани от чужда държава.

На редовите комунисти – т. нар. партийци – искам да припомня, че и те са жертва на тоталитарния строй. 

Защото и от тях върхушката на Българската комунистическа партия скри истината за Чернобилската ядрена катастрофа, 

като осъди тях и близките им на смъртоносни

болести и мъчителна смърт.

 И на тях по време на т. нар.

Възродителен процес управниците смениха имената и забраниха традициите. 

И тяхните спестявания се изпариха

в банките на новите капиталисти, заграбили държавни

средства с благословията на компартията. 

И на тях по времето на комунизма след внесени суми и многогодиш-

но чакане властта „даваше“ панел или „Запорожец“.

 И те се бореха с феодалния проблем „жителство“. 

И тях в повечето случаи не ги пущаха да видят Запада. И тях ги

обучаваха чрез лъжи и манипулации. И за тях бе опасно

да кажат какво мислят. 

И те живееха в сивия пейзаж на

соцлагера като стадо овце без право на инициатива и избор.

Ще завърша разсъжденията си с гореща благодарност

към:

• авторите на цитираните в текста ми откъси от кни-

ги, студии, статии, които ми дариха познания и

увереност в смисъла от изследването ми;

• интервюираните от мен през различни години лич-

ности, обогатили ръкописа ми със спомени, опит,

виждания;

• хората, предоставили ми архиви и сведения;

• читателите, разлистили страниците на книгата ми.

Вярвам, че узнали истината за комунизма и неговите

престъпления, ние българите можем да загърбим пристрастия и ангажименти. 

И да се обединим като нация, узряла общо да гради справедливо и щастливо бъдеще за

децата си.

Нася Кралевска

 

Тук представям и една по-стара статия на Нася Кралевска от сайта на Едвин Сугарев :

 

Картини от Ада

 Нася Кралевска

4 Март 2011г.

Източник : 

http://www.svobodata.com/page.php?pid=5107&rid=29

Все още ни побиват тръпки на ужас, когато гледаме безбройните документални и игрални филми или четем безчетните книги, в които са запечатани кошмарните картини на Холокоста. Садизмът и зверствата на националсоциалистите изпълват душите ни с погнуса и възмущение. И през ум не ни минава да кажем – стига толкова, отдавна сме научили за всичко това, излишно е да се ровим в миналото. Не си даваме труда да се сетим, че не е редно да убиждаме Германия – в днешни дни една от най-демократичните държави в света, която на всичкото отгоре гледа с добро око на нашата измъчена родина. Напротив – безжалостно припомняме на разкаялите се още преди десетилетия за греховете си немци злините, които отдавна мъртви техни сънародници са причинили на част от човечеството.

Така ли се отнасяме обаче към неизброимите престъпления на комунистическия Съветски съюз, отнели живота на много повече невинни хора? И ще разтърсят ли съвестта ни и ще ни стреснат ли картините от масовото изтребление на човешки същества, известно като Гладомор? 
 

Съветска Украйна. Хиляда деветстотин тридесет и трета година. 
 

Безлюдни пътища. Опустели нивя. Онемели села. Празни хамбари. Обори без добитък. Вкоченясали трупове по стърнища, улички, дворове, мегдани. Къщурки с мъртъвци по кревати и подове. Сайванти с обездвижени от немощ човекоподобни призраци. Плевни с полуживи деца с телца като ембриони в спиртни стъкленици. Жени с плитко дихание, подути кореми, морави лица, избелели зеници. Мъже-скелети, копаещи собествените си гробове, за да не попаднат в общата яма наедно с другите смъртници. Дървета със самообесили се окаяници.

Залитащи от безсилие баби, оставящи осиротели пеленачета по друмове с надежда случайно премираващ пътник да ги прибере. Обезумели майки, подаващи през прозорци на влакове децата си на непознати хора. На тях самите е забранено да напускат обречената на смърт от тотален глад територия. Нямат право на пътни документи.

Все пак по чудо някои селяни успяват да се доберат до близкия град, следвайки жп релсите. И там недоимък, глад, купони, опашки. Болници с лекари и медицински сестри, на които е наредено да не оказват помощ на умирающите. Озверени от немотия граждани, подритвайки като кучета бегълците – земеделски стопани, продавали им години наред по пазари пресни храни, плодове, зеленчуци. Партийна полиция, която бие клетниците, а после ги захвърля в тъмни складове, за да умрат без свидетели. Със сетни сили нещастниците пълзят навън в желанието си да издъхнат под открито небе. 
 

Границите на съветската република са блокирани от въоръжена охрана. Украинската провинция е превърната в гигантски лагер на смъртта.

По селата с всеки изминат ден адът добива по-зверски очертания. Хората, подложени на бавната, унизитела, неизбежна загуба на живот, предизвикана от насилствен глад в един от най-плодородните райони на света, губят човешкия си образ. Ядат плъхове, мърша, отпадъци, бурени, треви, изпражнения. Алчно поглъщат закланите си кучета и котки. 
 

Гладът – и то пълният - е лош съветник. Преди да причини смърт, той предизвиква у жертвата си продължителни неописуеми физически страдания. Подбужда я към престъпления, кражби, лудост, аморални действия.

Съпрузи насърчават жените си да проституират с болшевишки функционери срещу парче хляб. Родители изпъждат децата си в града да просят, където вместо залък те намират смъртта си в безхлебни сиропиталища. Мъж и жена заживяват в дива омраза. Синове и дъщери се насъскват срещу родителите си. Властта очаква от тях да следат и предават бащите, майките, роднините си.

И накрая настъпва най-лошото, най-ужасното, най-нечовешкото, за което е страшно дори да се мисли, камо ли да се говори и пише – с продължителния глад в някои домове идва канибализмът. 
 

Майка сварява сина си, за да нахрани себе си и дъщеря си. Шестгодишно момиченце – спасено от роднини - за последен път вижда баща си, когато той точи ножа си, за да го заколи. В друго домакинство отсичат главата на снаха, за да опечат тялото й във фурна. Лекарка пише до близките си в града, че още не е канибалка, но преди редовете й да ги достигнат, може и да стане. Група дечица късат парчета от месото на най-малкото сред тях и заедно с него ги ядат, отпивайки от кравта му… 
 

Не, това не са картини, рожби на болна фантазия, а спомени на очевидци и на оцелели страдалци, документирани в наскоро излязлата и добила широка известност книга “Кървави земи” на професора по история от Университета Йейл Тимоти Снайдър. И ако има нещо болно в цялата тази история, то е садизмът на бащицата Йосиф Сталин, обрекал съзнателно и планомерно на гладна смърт милиони свои поданици в благодатната, обширна земя на Украйна. Част от населението на републиката трябва да бъде затрито, за да може московският сатрап да наложи колхозите си и да създаде съветска нация, годна да строи комунизъм.

В името на “висшите” цели в селата на Съветска Украйна през 1933 г. на ден умират десетки хиляди души. За Йосиф Сталин, оставил милиони без житно зърно, троха хляб, грам месо и какъвто и да било зеленчук, мъчителното им съществуване и грозна гибел, не са друго, а саботаж срещу червената власт.

Забравил е, че сам той е разпоредил на няколко пъти през 1932 г. – когато започва по-страшната и от мор трагедия - да се изземе от селяните чрез убийствено завишени квоти за доставки цялата им реколта; че ги е оставил без зърно за посев; че със заповод е забранил изпращането на стоки и храни за селата; че е претърсил чрез зловещите емисари от политическата си полиция хамбарите, оборите, къщите, плевните на земеделците и е конфискувал до шушка всичко намерено в тях.
 Не се и сеща, че през ноември и декември 1932 г. е предприел седем допълнителни насилнически действия, превърнали през 1933 г. Украйна в гробище без гробове, а с плитки трапове, от които години наред ще се подават части от телата на обезобразени от глад мъртъвци. Не малко от тях - заровени преди да настъпи краят им.

По времето, през което провинцията на Съветска Украйна е подложена на смъртоносен глад, съдистът-болшевик разполага с 3 милиона тона резервни зърнени храни в правителствените си складове. Но нали трябва да се зида комунизъм и да се утвърждава традицията строят на “равенството и братството” да бъде граден върху човешки трупове! А на мястото на умъртвените, т.е. в самите им къщурки, скоро ще се заселят подбрани руснаци, надъхани с болшевишко верую.

Не само Украйна е превърната в земен ад. Подобна е съдбата и на други райони на многонационалния Съветски съюз, осъдени на смърт чрез Големия глад: Казахстан, Молдава, Беларус и зърненопроизводителните терени на Средното и Долното Поволжие, Северен Кавказ, Централния чернозем, Южен Урал, Западен Сибир. 
 

През 1933 г. в частни разговори съветски първенци споменават цифрата 5,5 милиона души като най-вероятната за унищожените от глад. Четири години по-късно преброяването на населението установява с 8 милиона по-малко поданици в страната на комунизма от очакваната цифра. Сталин забранява да бъдат оповестени резултатите и заповядва екзекуция на установилите ги демографи. 
 

Едва ли някога ще се узнае точният брой на жертвите от Големия глад. Смъртта на огромна част от тях не е регистрирана. Някои историци твърдят, че пострадалите са 10 милиона. Други са на мнение, че те са седем. 
 

През декември 2009 г. тридесет и осем български неправителствени организации се обръщат към Председателя на Народното събрание Цецка Цанева, министър-председателя Бойко Борисов, министъра на външните работи Румяна Желева и министъра за българите в чужбина Божидар Димитров с настояване българският законодателен орган да обсъди и приеме декларация осъждаща Гладомора в Украйна през 1932-1933 г. като геноцид над украинския народ, позовавайки се на факта, че така са постъпили десетки парламенти по света. 

Обществените организации изрично подчертават, че в два Гладомора – 1921-1923 г. и 1932-1933 г. - на украинска земя са умрели 30 000 таврийски българи, а през последния Гладомор на сталинската власт през 1946-1947 г. са загинали 70 000 бесарабски българи. Общата цифра на убитите ни чрез глад от комунистическия режим сънародници е 100 000 души, което представлява около една трета от живеещите по онова време българи в Украйна.

В писмото си неправителствените огранизации изразяват вярата, че политическият морал и съвест на депутатите ни ще стане причина те да подкрепят настойчивото им искане.

През ноември 2010 г. народният предсталител от ПГ на Синята коалиция Лъчезар Тошев се обръща към министър-председателя Бойко Борисов с искане да бъдат обнародвани в “Държавен вестник” две от ключовите конвенции на ООН в областта на човешките права, ратифицирани от България. 

Това са:

 Конвенцията за неприлагане на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството

 и Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид. 

 Правителството взема мерки. 

На 17 декември 2010 г. документите са публикувани в брой 99 на “Държавен вестник” и съгласно Конституцията ни стават част от вътрешното законодателство на страната.

На 13 януари 2011 г. сините депутати Лъчезар Тошев и Иван Иванов внасят в Четиридесет и първото Народно събрание на Република България проект за Декларация с мотиви към него с молба той да бъде предоставен за разглеждане и приемане.

Същността на документа е да осъди умишлено предизвикания глад в Украйна - известен като Гладомор - и в другите републики от бившия Съветски съюз през 1932-1933 г. като едно от най-мащабните престъпления срещу човечеството и да изрази почит към милионите невинни жертви на червения терор, сред които има десетки хиляди български земеделци и скотовъди. 

Декларацията подкрепя Резолюцията на ЮНЕСКО от 1 ноември 2007 г. за “Възпоменание на жертвите на Големия град (Гладомор) в Украйна през 1932-1933 г.”. Тя е и в съответствие с осъждането на Гладомора от Образователната и научна органтизация на Обединените Нации и с решението на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа за “Необходимостта от международно осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими”.

 Към нея са приложени две резолюции: на Парламентарната Асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа от 3 юли 2008 и на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа от 28 април 2010 година. 

Като припомнят, че парламентарните институции представляват волята на народите на съответните страни и определят до голяма степен хуманитарната политика и законодателство, текстовете на двата документа обявяват Големия глад за едно от тежките престъпления срещу човечеството и окуражават парламентите на всички държави да приемат закони относно признаване и осъждане на масовото безпрецедентно убийство, осъществено от съветската власт. 
 

Като членка на Европейския съюз и на гореспоменатите организации от България се очаква да подкрепи резолюциите без всякакви проблеми. Разбира се, всичко трябва да мине по установения ред. 

А според правилника на нашия парламент декларацията, мотивирана отлично от Тошев и Иванов, първо трябва да бъде одобрение от Комисията по правата на човека, вероизповеданията, жалбите и петициите на гражданите и след това да влезе в пленарната зала на Народното събрание за гласуване. 
 

Колкото и да е невероятно, последното няма да се случи в близко бъдеще. Защото от деветимата депутати в Комисията по правата на човека, вероизповеданията, жалбите и петициите на гражданите, която заседава на 27 януари 2011 г., само двама български народни представители определят Големия глад като престъпление срещу човечеството. 

Това са Йордан Бакалов от СДС и Тунчер Кърджалиев от ДПС. Други двама народни избраника с гласа си отхвърлят декларацията - ще рече за тях убийството на милиони човешки същества не заслужава да бъде заклеймено, а седмина изобщо нямат отношение по въпроса.

На заседанието присъства и представителят от Министерството на външните работи Георги Карастаматов, упълномощен да изрази пред комисията мнението на своето ведомство по обсъждания въпрос. 
Оказва се, че то се определя от становището на сегашния президент на Украйна Виктор Янукович, според когото Гладомора не е геноцид, и от желанието на външното ни министерство “по никакъв начин да не падне сякна” на двустранните отношнения на България с Русия и с Украйна. 
 

Твърде странна позиция, като се има предвид, че Декларацията се отнася до престъпления, извършени от сталинския режим - официално осъден и от двете споменати държави, и че в нея нито един път не се споменава думата геноцид. 
 

Липсата на логика и изопачаването на фактите най-ясно личат в изказването на народния представител от Коалиция за България Александър Радославов. 

Не за първи път този определил се като социалдемократ политик доказва комунистическа душевност и робска превързаност към големия славянски брат.

 В случая Радославов категорично се обявява срещу предлаганата декларация, тъй като според него тя “нагнетява един негативизъм към Русия и Руската федерация”. Според червения депутат – въпреки че в обсъждания документ няма и намек за такова нещо - чрез него прегрешенията на Съветския съюз се прехвърлят на днешна Русия. 

Александър Радославов е убеден, че не бива да се ровим в миналото, тъй като това не е в интерес на съвремието ни. Но там, където му е угодно, той сам се позовава на отдавнашни събития, като припомня ролята на Русия в освобождението ни от турско робство и достига до неотговарящото на истината твърдение, че Русия винаги е била защитница на българските интереси. Изказването му завършва с аморалното признание, че не го интересува какво е било преди 50 години.

Всички тези приказки са в пълно противоречие със становището на световни демократични организации и форуми, според които престъпленията от историята трябва да се знаят и помнят, за да не се повторят в бъдеще. Че за тях няма давност и че те трябва да бъдат решително осъждани. 
 

За щастие такова е разбирането и на 54,3 процента от българските граждани, които в изследване на общественото мнение, поръчано от народния представител Лъчезар Тошев и проведено от 3 до 9 декември 2010 г., са заявили, че не трябва да има давност за престъпления спрямо човечеството.

Така че, битката далеч не е спечелена от народните ни представители без съвест.

 По всичко личи, че борбата помежду доброто и злото ще продължи.

Представянето на книгата в клуб "Перото", НДК, София, 27 септември 2018г.