23 януари 2021

БЕЛЕНЕ - СПОМЕНИ НА ЕДИН НАДЗИРАТЕЛ В ЛАГЕРА

 

 


 

Това са спомени на Иван Пантелеев от село Алеково, Свищовско, надзирател в лагерите в Белене и Ловеч. Това са спомени за известни събития, но са свидетелства идващи "от другата страна на историята".

Този човек беше пациент на баща ми, който работи 23 години като зъболекар в това село. 

Иван Пантелеев, който е бил комунист, но и протестант е решил за запише спомените си и по този начин да остави свидетелство за това, което се е случвало там. 

Първата версия на спомените беше дадена на баща ми само за един ден и да се върне  - беше  доста преди промените. Помня как баща ми, вечерта, на светлината на нощната си лампа ни прочете на глас тези към 60 страници. Един от лагеристите в Белене (а и в лагерите в Ножарево и във Видима и Плевенския затвор) е чичо на майка ми. Иван Пантелеев го помнеше. Вероятно затова, а и заради настояването на баща ми, който му е лекувал зъбите, той се е съгласил да ни даде текста с уговорката да не казва на никого за това

Настоящият текст е писан през 1990, т.е. той е втора версия на текста. Написан е на ръка. За съжаление в този екземпляр,който придобихме след промените  липсват две страници. Липсва и името на чичото на майка ми Любен Ценов Цанков. Дали е направено от страх за вендета?

 Независимо от това, спомените на Иван Пантелеев преставляват интерес за изследователите на събитията станал по онова време. 

Друг екземпляр - също от "втората версия" е попаднал в писателя Стефан Цанев, който публикува текста в четири поредни броя на в. Труд.


Ето тук текста - илюстриран със скици на лагериста - земеделец Крум Хорозов.

 

Лъчезар Тошев

 

Белене, Белене


Свърши голямата война. Падна Царство България. На власт дойдоха комунистите. Голяма част от класовите врагове бяха ликвидирани още в първите дни на Народната власт. Други пък ги съдиха народните съдилища.

Много са народните врагове. Тесни се оказаха царските затвори и се наложи да се открият и лагери за превъзпитание на враговете. Наричаха ги Трудово Възпитателни Общежития (ТВО).

Поради това, че често от лагерите имаше бягства и трудно се охраняваха, решиха да съберат хората от всички лагери на едно голямо място и това място беше големият остров по река Дунав при голямото село Белене и през пролетта на 1949 година на гара Белене пристигнаха първите товарни вагони, претъпкани с арестанти.


....о-в „Голяма Бързина” 6,000 декара. Двата острова ги дели 300-метров канал, по който до 1918г. са минавали корабите и съгласно дунавската конвенция по корабоплаването „Г. Бързина” е бил към Румъния. Българите потопили няколко шлепа с камъни в канала и така отбили корабоплаването по главния Дунав и островът минал към България. „Персин” и „Г. Бързина” в миналото бяха обрасли с върбови гори.

 През 1949г. „Персин” в по-голямата си част беше обработваем. Малка ивица земя отделена от „Г. Бързина” с тясна ивица вода е „Малка Бързина”. Името Бързина иде от името на румънската принцеса Мара Бързина, а името на „Персин” – от преданията носел името на дъщерята на някой владетел на име Персина, оставена на острова дето умряла.

Но на изток от „Г. Бързина” успоредно с „Персин” са малките острови „Милка” и „Кичето” и двата обрасли с върбови гори. 

Остров „Щуреца” е близо до селото, също обрасъл с върбови гори. По-надолу към Свищов е о-в „Предела”, малък пясъчен остров без гори, а западно от „Персин” е о-в „Магареца”, също обрасъл с върбови гори.

Над канала при селото имаше лек понтонен мост, по който се минаваше за острова.

Първите строежи от ... са строени 1949-50г. 8-км надолу от моста и този обект го нарекоха II обект от лагера, а на 3км. на север от моста построиха I обект.



На служба при ТВО


До края на юни 1950г. работих като писар при съвета в с. Алеково. Още от 1949г. започна жилена кампания закарване в ТКЗС на селяните. Същите ги облагаха с големи наряди зърнени храни, свинска мас, мляко и др. Облагаха с мляко и яловите крави и овци. За недоставени доставки осъждаха селяните и ги изпращаха в затворите.

 От Кремъл великия Сталин бързаше и тук да одържави земята както в СССР. Заредиха се все сушави лета и реколтите се проваляха. Селяните ходеха по други околии дето имаше повече храни и купуваха и се отчитаха и пак не си даваха земята. 

На много места властта прибягваше и до грубата сила, като в Кулекалия, Ябланица и други места. В с. Ресен, Търновско извикат в съвета упорития частник и му подадат молба за влизане в ТКЗС. Сега не мога, уча момчето, къщата изкарвам, догодина ще вляза.

 „Е, на зорлем няма да те караме, му се казва, свободен си.” 

Отвън в коридора го посрещат с талпата и агитацията започва. 

Чакай ще подпиша, казва упорития, влиза и подписва молбата за влизането в ТКЗС. Селянина му се опрощават всички доставки, с които е бил обложен.

Нас партийците редовно всяка вечер ни събираха срещу подпис в клуба на събрания, на които преди да почне събранието ставаме на крака и скандирахме имената на Сталин, Тито, Димитров, Мао Дзедун и останалите до Енвер Ходжа. Викахме и ръкопляскахме. Спре ли някой да вика и ръкопляска на величията, ето ти врага промъкнал се в партията.

Имайки сведения от български градинари изгонени от Украйна през 1938г. за положението там и за състоянието на колхозите и от писмото на съветския пълномощен министър в София Феодор Разколников на Сталин, не се включвах в акцията по масовизацията на ТКЗС и това биеше на очи.

За да не си навлека неволя на главата реших да напусна Алеково и да си потърся другаде работа и такава намерих в ТВО Белене. Заплатата ми в Алеково беше най-малката и семейството ми гладуваше.

На 2 VII 1950г. осъмнах в Белене. Към 9 часа се явих при Коменданта на ТВО Ангел Куртев, млад 30г. и прекомерно надебелял. Засега има само едно вакантно място за старши милиционер, ми каза той. Остани сега на тази длъжност пък после ще видим, ми каза Куртев. 

Служба тъй омразна ми се предложи, за която и не бях помислял, но реших да остана и по-после като се открие канцеларска работа ще премина на такава.

Във вещовия склад лагериста склададжия руски имигрант инженер Бураев ми зачисли униформа, креват и др. вещи и .. с каруцата на Альоша, също емигрант от 1917г.... за I обект на острова. 

От брега до обекта се строеше дига висока 2м. Над 1000 лагеристи носеха пръстта с тарги. Те бяха облечени в мръсни войнишки дрехи с кепета на главите и обути с гумени цървули. Пазеха ги милиционери с автомати „Шпагин”. 

На обекта стигнах в най-голямата горещина. Внесох си кревата в голяма колиба окопана 50см в земята и покрита с пръст. В такива три колиби и в една голяма палатка живееха милиционерите от охраната. В колибите се прескачаха плъхове и изядоха що намерят в багажа и торбите. Комарите вечер нападаха и ни тормозеха.

Лагеристите живееха в една 100-метрова постройка, изплетена от върбови пръти, измазана с кал и слама и покрита с цигли. Отвътре имаше два реда двойни нарове.., на тях спяха лагеристите. Водата беше лоша за пиене. Кухня за охраната нямаше и милиционерите се хранеха със суха храна от лавката. Парите на лагеристите ги обменяха с купони, които важаха само за острова. Стоката за лавката се доставяше от селото Белене.

 

                                                     Скица -  Крум Хорозов


 

Сутрин за ставане и проверка свиреше военна тръба. Хората бяха разделени на бригади от по 100 човека и всяка бригада сутрин я вземаше милиционер и я откарваше на дигата. Имаше лагеристи задържани още от 1944г. Такива бяха руските имигранти които били доброволци на германска служба в Югославия дето пазили гари, мостове и жп линии. Те заемаха служби в лагера като склададжии, каруцари. Забродин и още няколко работеха в счетоводството. Забродин знае, питахте него, ще каже началството. Денчо, едно дребно човече, за когото казваха, че бил жандармерийски командир, беше зачетен на I обект. От 1,500 лагеристи за когото и да го запитат той го знае къде е на работа.

Близо до обекта имаше кокошарник с 1,000 кокошки. Тях ги гледаше Стойчо Мошанов бивш Министър-председател и един от Варна. Приятен човек беше бай Стойчо и често го посещавах и разговаряхме за миналото. 

Имаше стари хора и над 80г. в обекта, имаше и доста инвалиди.

Повече от площта на „Персин” беше разорана и засеяна с коноп и царевица, 100дек. бостан и зеленчукова градина. останалата част беше върбови гори, които ги сечаха за дърводобив.

На I обект престоях седмица и Куртев ме изпрати за отговорник на II обект, който е пет километра на изток от I обект.

Там заварих само трима милиционери и 200 лагеристи.

Бараките на II обект бяха изградени от тухли и побираха над 1000 човека. 

На обекта имаше фурна, която печеше хляб за целия лагер. Обекта беше още без ограда и никой не пазеше в него. 

Пост имаше само пред милиционерското помещение, който поддържаха тримата милиционери Йозо Дженов Тончев 30г. от с. Трънчовица, Никополска околия, Борис Григоров Арсов от гр. Перник и едно болничаво момче също от пернишко.

 Йозо беше много заядлив и злобен човек с низка култура и образование, а се сърдеше защо не го произведат старшия и търсеше начин да ме оклевети пред началството. Що лоши пороци ги има по света този католик ги притежаваше. Хвалеше се с голямата си класова омраза към врага. Хвалеше се той, че по девети септември 1944г. вързал попа в Трънчовица с бодлива тел и го разкарвал из селото. 

Арсов по нищо не му отстъпваше и биеха лагеристите, въпреки, че бях им строго забранил да не бият. Някои от началството пък ги поощряваха към това бяха пребили от бой секретаря на земеделския съюз Цветан от Никопол и той дълго лежа в помещението.

Четен на обекта беше Вълю Петков Трънов от Нова Загора. 

Повече от лагеристите бяха бивши министри, генерали и най-много депутати от опозицията, а имаше и от трайчокостовата банда. 

Марко Чиков Дилов от Бургас бивш партизанин инспектор на артилерията когото докарали с униформата беше лафкаджия. 

Генерал Иван Вълков бивш военен министър от кабинета на Александър Цанков, 72год., също беше в обекта. Имаше и анархисти, между които беше Д-р Балевски от с. Павел баня.

Зад милиционерското помещение имаше малка една постройка в която работеше архитект Захариев секретар на Титко Черноколев. Той работеше някакви планове за строежи. Лагерната болница беше на II обект.

Към долния край на острова имаше два обора крави, бивша собственост на белянчани. На едина обор близо до Дунава отидоха една вечер на проверка. Там завариха пет лагеристи, които пасяха добитъка. 

Гореше голям огън и пушека отиваше над обора и добитъка се трупаше към пушека дето намираше спасение от дунавските комари.

 Седнах на един чукан и почнахме разговор кой какво е патил. Четиримата като свършиха, петия който превеждаше германски роман.

Той беше на възраст към 35г. среден на ръст и здравеняк. Казвам се Йордан (Стефан - б.м. Л.Т.) Бочев. Родом съм от едно ловешко село, започна Йордан.

Завърших гимназията и се записах да следвам в Софийския университет. Труден беше студентския живот с оскъдните средства на баща ми. Като деен член на българския студентски съюз често попадах в полицията по време на манифестации и други акции. 

Запознах се с дъщерята на Д-р Георги Кьосеиванов, бивш министър-председател и работата стигна до брак. 

Кьосето и дума не дава да се засвати със селяндури, но накрая сватбата стана. Кьосеиванов го назначиха посланик в Берн, Швейцария и то в навечерието на войната. 

Намерил той чифлик изоставен и решил да го купи. Ти Йордане си селски човек и разбираш от земеделие и скотовъдство, ми каза бабалъка, искам да ти купя чифлик и да си господар на имота си.

 Да не се явяваш в осем часа и да не си зависим от господин началника. Работата ми потръгна и за няколко години стопанството ми напредна, но ето, че свърши войната и реших да посетя освободеното ми отечество. 

Да видя новите ръководители, с които водехме борбата против фашизма. Стой си на дома, ми казва стария дипломат, Йордане, размирна страна е сега майка България. Кой пие, кой плаща сега, не се разбира. 

Тръгвам и Кьосеиванов не пропусна да ми каже да не забравя, че съм зет на Кьосеиванов.

На границата ме посрещна черна арестантска камионетка и ми удариха белезниците. След доста обработка и II обект.

Дойдох си в България да ме бие Йозо с кола да ми дойде ума в главата, каза Йордан и си пое дъх от дън душа. Бил го Йозо и не му казал защо го бие.

Близо до I обект 1950г. имаше 100 дек. бостан и станаха много дини. Пазеше ги лагерист. 

На път към II обект минах край колибата на пазача. Той донесе голяма диня и я сряза и ме покани да ям. 

Запитах го какво е сгрешил, за да го докарат в ТВО и сиромаха започна патилата си. Христо му беше името към 40г. селянин някъде от хасковско. През 1940г. заедно с други още работници заминал на работа в Германия. 

Дето работел получавало се български вестници и той като по-грамотен четял новините пред работниците българи. При една почивка като четял вестник „Утро” край групата минал човек с фотоапарат и се спрял при Христо да слуша. Записал му името и наскоро Христо се намерил в студиото на радио „Донау” в Лайпциг дето четял бюлетините написани на български.

На 21 IX 1950г. заедно с лагериста Колю Тодоров Пенжуров с лодката ходихме в Свищов на панаира. Този човек в миналото служил в обществена безопасност и когато откарвали полицаите на разстрел жената на Руси Христозов, Колю настигнал групата с мотоциклет и върнал жената, а тя след девети когато съдят Пенжуров в гр. Трън и всичко вика смърт, Христозова го спасява. Колко още бяха на II обект по това време: Недялко Атанасов от Сломер, бивш министър от кабинета на Александър Стамболийски, Ал. Гиринов, Петко Стоянов, Д-р Ат. Москов, братята Петър и Асен Сърбински, Кирил Попов, Любен Боянов, Сергей Златанов и др.

 

 

                                                                        Втори обект - скица Крум Хорозов

 

През август един ден дигнаха тревога от I обект. Бягство имало. Йозо и Арсов грабнаха автоматите и заминаха да ловят беглеца. 

След един час съобщиха, че тревогата минала. Беглеца го убили в конопите дето се скрил. Този човек казаха, че бил от троянските села. 

Задето не пуснал сина си да работи като бригадир на жп линия Ловеч-Троян го изпратили в лагера. Дошла му призовка от съда и когато го откарвал за селото милиционер Цв. Пасков, лагериста побягнал и се укрил в едрите конопи. Казаха, че като го открил подпоручик Крантев, Нач. Милицията, лагериста го нападнал с бръснач и Крантев го застрелял.

Наскоро тогава подсилиха охраната на II обект още двама милиционери. Никола от Никопол и Славчо от село Новачене, Никополско. Този Славчо видял жената на Куртев с Крантев в конопите и един ден с джипа дойдоха началниците на разправия. 

Работата я докараха до пищовите, но увардих и разоръжих Куртев и не стана убийство. Куртев замина за Белене, а Крантев остана при нас. Седя той два дни и на третия се обади Куртевица и той изчезна от обекта.

Късно есента в Белене дойде комисия от Свищов по изземането на храни от селяните начело с околийски секретар на Комунистическата партия Евтим Цвятков, който поиска милиционери за охрана на комисията от Куртев, а той го праща при мене. Ама смели мъже да са, говори ми Евтим по телефона. Йозо, Арсов само за вас работа, стягайте се и се явете незабавно при Околийския секретар. 

Па виж кажи там някой лаф на твоя белеки за мене, каза Йозо, па дано някое повишение, че аман от постова служба.

Тръгнала тая зловеща комисия от къща в къща и изземала всички зърнени храни, брашно от раклите, свинска мас, сирене, боб и др. В тази комисия имаше един с големи черни мустаци с офицерска униформа в чин майор на презиме Станимиров. Хала беше той, цяло страшилище, но плашеше страхливите. Намерил се един смел католик на когото Борис Арсов открил укрита храна. 

Грабнал сиромаха едно гърне набучено на кол и със все сила ударил с гърнето Арсов в гърдите и го свалил, а комисията набързо излязла на улицата.

 Откарали Арсов в здравната служба при д-р Баросов за първа помощ. Пропищя населението от тази акция, но Околийския секретар е практичен. Свиква общоселско събрание и обяснява, че това се прави за доброто на народа и че ще се строи социализма. След приключване на акцията, Йозо и Арсов се завърнаха на II обект с лошо настроение.

Към средата на ноември 1950г. от Д.З.С. Ножарево, Тутраканска околия докараха лагеристите, които работеха там в земеделието. Куртев и Крантев изчезнаха и на тяхно място дойдоха майор Стефан Китов и Тодор Благоев Николов. Първия родом от селата някъде по Рила планина, а Николов от с. Рани Лог, Трънска околия. (с.

Рани Луг - б.м. Л.Т.)

Китов беше 30г. на ръст нисък и як като мечка. Казваха, че бил нещо роднина на министър на вътрешните работи Георги Цанков. Беше само с основно образование, но беше умен.

Николов завършил духовната семинария, но вместо расото, облякъл мундира. Казваше, че Славчо Трънски ми бил кръстник. Жената на Николов – Корнелия беше от богато семейство, от с. Гиген, Никополско, а жената на Китов беше добруджанка и говореше румънски и чисто турски.

Към 1 XII 1950г. Китов нареди да замина с 200 човека на дърводобив на о-в „Г. Бързина” с трима милиционери. 

Набързо построихме колиби и започнахме работа. Норма не определях щото хората работеха съвестно и за късо време насякоха много дърва. Водата на острова беше лоша за пиене и разстройваше стомаха.

 Остров „Г.Бързина” освен с върби и тополи е обрасъл с диви лози, разни други дървета от виенските крайдунавски паркове, които при заливане острова, семената им поникват. 

 

                                             Скица - Крум Хорозов

 

Наблизо до свлачището открих топола, която беше над всички дървета. Измерих обиколката на това дърво и се оказа 11.40 м. В кръг около това дърво имаше диви лози и то доста дебели и оплитаха тополата чак до върха и я крепяха като обтяжки.

Падна и сняг и студа достигна -10 гр. нощем. 

Един ден по обед избухна пожар на I обект. 

Само за половин час изгоря цялата постройка на лагеристите заедно със всичкия багаж на лагеристите. Китов нареди да напуснем „Г.Бързина” и да се приберем на I обект. 

Новопостроеното здание дълго като селска плевня за помещение на охраната и канцеларии за останалия административен персонал на лагера го измазваха и подсушаваха с големи печки от варели, а лагеристите бяха на открито и усилено строяха нова сграда пак от върбови пръти и измазваха стените с кал и слама и мазилката замръзваше. За една седмица постройката беше покрита, но от студа много хора се разболяха, а други умряха. 

Умрелите ги отнасяха и ги погребваха на о-в „Предела”.

В пилишарника не намерих бай Стойчо Мошанов. Намерих го в обекта премръзнал и лявата му ръка беше парализирана. Китов го изгонил в бригадите.

Доктор Узунов от Габрово ми се оплака, че в пожара му изгорели доктории на стойност 8,000лв. Той беше доктор на обекта, докаран в лагера, че не лекувал добре трудящите се. 

Наскоро към края на декември като се върнах от дърводобив един ден на I обект с джипа дойде Китов и запитал кой от охраната бил писар. Намериха ме и Китов ми каза, че са на зор в канцеларията в щаба и нямат деловодител, да си събирам багажа и постъпя там на работа. Настаних се на квартира в съседа до щаба Петър Банушев. Един бордей построен по времето когато Белене се покатоличило.

В канцеларията заварих на работа един младеж и три жени. Машините бяха повредени и пощата я пишех на ръка. В лагера имаше над 2,000 човека и работата в канцеларията беше много и вечер работехме до късно.

Към края на март 1951г. поради усиленото масовизиране и ТКЗС на много места в България имаше селски бунтове и актове. В с. Дерманци, Радювене, в Добруджа и на други места не си даваха добитъка и инвентара. Сутрин влака докарваше пълни вагони с арестанти, които записвахме в канцеларията, а някои от „възпитаните” освобождаваха. 

Какви хора не видях с тази ми служба в щаба. Хора изсушени из подземията на Държавна сигурност до крайна степен, останало в тях само кожа и кости.

Една сутрин милиционер докара пред бюрото ми един такъв „скелет” като го подкрепяше да не падне. Беше запасния Генерал от кавалерията Стефан Даскалов.

 Добре са те наредили генерале, му казах, а той ми отговори: Такава е съдбата на народните врагове и се позасмя. Спомних си в него момент за скелет с коса в ръце и черно фередже, както рисуваха смъртта, а тя ми се представи на живо, само че липсваха косата и фереджетата. 

След три дни този ветеран воювал в Турция и три години в първата световна война умря на I обект.

Цели групи селяни и повече стари хора с калпаци и селски дрехи се редяха пред бюрото ми за регистрация. Тия хора единствената им вина беше, че си обичат нивите и добитъка и не ги дават на държавата. Много от тях плачеха.

Една сутрин докараха младо момче току що си дошло от казармата. Кирил Периков Дудев се казваше то. Като му попълних картона, момчето се развика на висок глас. Какво лошо съм сторил на държавата, че ме докараха в лагера, две години служих честно и вярно на отечеството и съм награждаван за добра служба и за всичко това лагер.

Единствената вина на Кирила, на братята му Пламен и Стефан и на сестра му Снежа беше, че посолството на САЩ било на квартира в къщата им, а Снежа, че имала връзки със секретаря на посолството. Баща им писателя Перик Дудев не беше докаран в лагера и често пишеше писма до началството. Жената на Пламен като разбра, че скоро няма да го освободят, подаде молба за развод и се омъжи за един сухиндолчанин.

Към края на април от министерството на вътрешните работи дойде началник служба „Кадри” Майор Иван !!! , родом от Козловец с когото се познавахме от дълго време и ми се закани да ме върне наново в милицията. След една седмица заповедта от Министерството я получихме. 

Дават ми длъжност заместник-началник на Милицията в лагера, най-неблагодарната.

 Тръгваме с камиона от село на село из Никополската и Свищовската околии да търся милиционери и докато намеря 5-6 и им изкарам заповеди за назначаването им в Плевен, толкова от старите напускат службата и си отиват, а колко неприятност с председатели на съвети и стопанствата дето им отнемам работниците беше отделно.

Като ходех по всички обекти на острова, често влизах в разговор с лагеристите.

На II обект открих дядо Марко Пенчев депутат от опозицията земеделец. 

Същия дядо Марко, който през 1943-44-та г. даваше подслон на нелегалните в своя дом в Страхилово. 

На 27 XII 1943г. бях в дядомаркови дето ме затисна снега на път за Стражишките гори дето беше партийния отряд.

 По времето на народния блок 1932г. дядо Марко беше кмет на Страхилово. През лятото на 1944г. все му бяха оскубали големите мустаци в жандармерията, а боя отделно. 

Добре ми се отплати Сава Дълбоков за добрата работа, ми каза стареца. От три години вече съм по лагерите: „Куциян”, Богданов дол, Мина Николаево, Казанлъшко, Ножарево и тук, каза той. Колкото можех, помагах му да е по на лека работа.

Инженер Киров от Шумен се блъскаше на II обект с два агрегата за осветлението. Той беше към 40-45год. с грамаден ръст и много здрав човек. Къпеше се със сняг и работеше по потник през зимата. 

В един разговор с него научих следното. Киров завършил машинно инженерство в Германия и там се оженил за дъщерята на един фабрикант на оръжие за армията. Умрял бабалъка му и той поел работата във фабриката. Започва войната и той е мобилизиран в чин полковник-директор на одържавената фабрика. Много български работници постъпили на работа при него до края на войната.

След капитулацията го назначили в комисията по ликвидирането на военните фабрики. В тази комисия имало руснаци, американци, англичани и французи. Като свършили работата си, заедно със западните избягаха доста от руснаците, членове на комисията. На другия ден го арестували и го изпратили в България. Гладуваше сиромаха.

 Имал сестра в Шумен и тя от нямане рядко му пращаше колети. Често като отидех на обекта му давах бележка за хляб. От бракувани и потънали в ръжда агрегати, Киров ги поправи и работеха безупречно. Вместо да е в лагера този способен човек ако е в някой машинен завод колко полза щеше да има държавата от него.

Докато работех в щаба наведнъж докараха 200 гръцки партизани от армията на Маркус. Гърция им дала амнистия понеже не са комунисти, а демократи, но нашите вместо да ги изпратят в Гърция, ги докараха в лагера.

Никой от тях не знаеше български, а почти всичките знаеха турски и се наложи да ги регистрирам сам, тъй като говоря турски. Тия хора имаха в тях и златни напольони, но яде ли се злато! Отникъде нямаха поддръжка и само на 300гр. хляб бавно измираха. Как стържеше по опразнените качета от мармалад адвоката Тито който нямаше сила да върви от глад!

 

                                              Скица -  Крум Хорозов

 

Източно от гарата набързо през пролетта на 1951г. построиха здания и в тях настаниха затворници от някои затвори които съкратиха. 

И тях караха да работят на дигите, но те в сравнение с лагеристите бяха по-добре. Лагеристите ги докарваха в лагера със заповед подписана от зам. - министъра на вътрешните работи, а затворниците бяха с присъди и затворите бяха по него време под ведомството на Министерството на правосъдието. 

Затворниците имаха право на неограничени колети и писма и свиждане всяка седмица, а лагеристите имаха право само на един колет и едно писмо, а свиждане не им се разрешаваше. 

В затворите имаше правилник за вътрешния ред, а в лагера такъв нямаше. Някои милиционери караха бригадите като отиват на работа да лягат в локви кал и да стават до премаляване под дулото на автомата. 

Такъв един милиционер беше Иван Панков от с. Горна Студена, Свищовска околия когото намерих закъсал и осиромашал и го назначихме, но това той бързо го забрави и реши да покаже омразата си към народните врагове.

За Държавна сигурност от Ножарево с групата дойде Борис Митев 30 годишен, със среден ръст и буйна черна коса. Никога не го видяхме да се засмее това чудовище. 

И той както Йозо и други още искаше да покаже колко голяма е омразата му към враговете и налагаше наказания на хората по 14 дни в карцер и от какъв карцер! На втория обект водата още през зимата заливаше около обекта. 

Във водата набиха колове и от л!!(стр. 18 средата) направиха карцер голям колкото пъдарска колиба и там Борис Митев наказваше и в най-големия студ само с едно одеало. В този карцер Петър Сърбински и други още земеделци седяха само затова, че не се отказват от своята партия и идея.

През пролетта 1951г. водите на Дунава заляха целия остров. Останаха незаляти само II обект и площите около първи. 

Вместо да се изтеглят водите дойде тъй наречената вода от Белянчени чешмовата. 

В миналото това наводнение създаваше тегло на селяните. Колкото по добитък имаше по островите на паша го изкарваха с гемии и каруци и го изпращаха из селата на околията.

Водите на острова се задържаха дълго време и над тях израснаха водорасли които затрудняваха пътуването с лодките и понтоните. Когато тия води се оттеглиха в областта остана много щука, която събра чайки и други птици. Явиха се лебеди и пеликани. „Пехченя” и Мъртвото блато се бяха вмирисали на риба.

През това лято една сутрин докараха от гарата една жена не по-възрастна от 28-30 години, която от слабост едва и се чуваше гласа. Вместо да я откарат в с. Босна, Тутраканска околия дето имаше лагер за жени я докарали в Белене. 

Него ден бях дежурен вместо в ареста тази жена я оставихме да седи в градинката пред щаба. През деня се погрижих за храна и каквото поиска и купихме от магазините в селото и вечерта наредих да я откарат на гарата и с конвоя да я изпратят за Босна. 

Пусна се слух, че тази жена била доктор в някоя войскова част и я обвинили, че искала да изтрови полка.

Усилено се строеше краварник източно от I обект и нарекоха III обект. Зиме като се разгази там калта, кравите затъваха и едва си измъкваха краката.

Обоза се състоеше от няколко каруци и три волски коли. Руснака Максим Голев беше с едната кола, в която впрягаше два бели вола за които се много грижеше и пазеше. 

От строежите взел един кг гвоздеи да направи дълги ритли за колата и за тези гвоздеи го осъдиха на година затвор и като затворник имаше право на свиждане. Един неделен ден дойде жена му с петгодишния му син когото Максим не беше виждал до тогава. 

Оголял беше сиромаха цели пет години по лагерите. Постегнаха го другарите му и се яви на свиждането. Този е твоя татко, казва майката на момчето, а то не го и поглежда. Влязоха от щаба служители да видя момчето как ще посрещне баща си, а то хвърля камъчета от брега в Дунава. 

Разплака се Максим, също и майката и някои дето гледаха от страна. След един месец Максим го освободиха.

 Освободиха го те, но каква беше раздялата му с воловете, с които беше работил три цели години и се грижеше за тях като негови. Колко наставления даде той на новия им гледач, плака и ги целува и си направи снимка с тях. На няколко пътя се спира и се обръща назад да ги види докато се закрие в далечината!

На I обект веднъж гледам около дебелите тополи трима милиционери с по една цепеница в ръце налагат един нисък с големи мустаци лагерист. Тия милиционери бяха от с. Драгач и Дебово.

 Като заместник-началник на охраната бях им забранил да имат разправии с лагеристите и като ме видяха хвърлиха цепениците. Защо го биете човека, ги питам. Този човек е майор Мустаков от Свищовския полк, ми казаха власите. 

Като беше началник на граничната застава в Дебово пита Флоро как се казва. Флоро си каже името и боя започва. Цветан ти е името, му казва Мустаков, а острите румънски им режел върховете. Ох, гражданино-началник няма да те забравя задето ме отърва, каза Мустаков.

Пред портала на I обект от валежите се беше образувала локва като блато, през която прекарваха бригадите. Тази локва с малко труд можеше да се отстрани, но нали трябва да се тормозят враговете, да разберат кога са били на превъзпитание в ТВО с постоянно с мокри крака и без отопление в помещенията и при минус 20 градуса.

Една вечер още не беше залязло, един милиционер докара 21 попове, които не бяха реформирани в селото. Спряха се пред локвата и се чудят как да я преминат. В това време се появи с една цепеница в ръка надзирателя Божан Панчев от с. Овча могила и ги подгони.

Расата им се повлякоха над тинята. Като влязоха в лагера, се обърнаха на изток като се кръстеха и се молеха на господа. Прости им господи, те не знаят какво правят, казваха отците.

В село Угърчин имаше комунистически фамилии, които мислеха, че най-много са заслужили в борбата за комунизъм, като Нешевци, Дочоколевци и други. 

Така мислеше и другаря полковник Петър Нешев от това село. Такива полковници по него време бяха в изобилие без военни академии, чукали камъни като трудоваци по шосетата. От тези полковници беше и П. Нешев. Натегнало от такива в МВР го изпратили да ръководи земеделската работа в лагера, нали е вещ по земеделието. Настаниха го в къщата на богатия търговец на зърнени храни Йозо Равузов дето бяха настанени и други служби на ТВО.

 В една от стаите имаше голям радиоапарат и на него слушахме радио Лондон, тъй като имаше избягали от лагера и като минат границата, Лондон съобщаваше.

По нареждане на началника на лагера дежурехме. Говорителя на БиБиСи Влада Карастоянова и Димитър Мацанкиев говореха за избитите без съд и присъда по време на преврата на 9 IX 1944г. „врагове на народа”. 

Нешев не го свърта в стаята. Какво е това от вас бе, служители на МВР да слушате тия гадове, засрамете се и затръшна вратата. При радиото бяхме аз, кариера на лагера Петър Кърчев от Белене и изпъдения от конопената фабрика, който беше там директор бай Цоню от Драгомирово.

Пуснахме радиото още по-силно да работи. Нешев иде повторно. Какъв е този маскарлък от вас бе. Такива ли са всичките като вас в ТВО люти се полковника. Обърна се към мене. Ти бе, носиш офицерски пагони, що за хора сте. Чак като му казах каква е работата се прибра в стаята си и заспа.

На другия ден цивилен замина с бригадите които окопаваха царевицата да ги учи как се копае царевица. Копаят хората по редовете. Младите отишли напред, а старци изостанали назад по редовете, Нешев бос, със запретнати крачоли до коленете хваща мотиката на един старец вече взел-дал, учи го да копае. Дръж, хващат я двамата мотиката и главата на стареца при вдигнатата от Нешев мотика клюма като на кон кога пладнува. Така се копае гад с гад. Да видиш как се изкарва хляба. Стареца наскоро умря.

Есента 1951г. на гарата в Белене пристигнаха два луксозни вагона каквито не са идвали на гара-Белене откакто е гара станала, претъпкани със жени, които бяха в лагера Босна, Тутраканско. 

Началника ми нареди с няколко милиционера и гранични войници да идем и получим арестантките. Като отидох до вагоните от един прозорец ме поздрави и ме назова по презиме. Беше млада красива жена и се зачудих откъде ме познава. Д-р Родева съм дето през лятото вие проявихте такава човещина и ме нахранихте. 

Твоето великодушие няма да го забравя каза Родева. Бих се чудил коя е още дълго ако не ми беше обадила за нейното идване през лятото в Белене. От скелет с кожа и кости, каквато беше Родева тогава, а ето ти красавица над 70кг може би, просто да не повярваш, че нищото стана нещо.

 Преминахме по главната улица през селото. Със старшията Мари Марушкин зад колоната. Две стари жени едва мъкнеха куфарите си. Едната казва на другата. 

Я погледни само колко стража ни кара, имат ли съвест, сърца тия хора, а другата и отговаря: Мълчи ма, те нямат сърца. Имаме, имаме, госпожо, но са вкаменени. И двете ме погледнаха с недоумение и докато стигнем до щаба, все се обръщаха да ме гледат и то не с предишната злоба!

Китов ги вкара в едно тясно помещение и там прекараха нощта. Бяха към сто жени. Настаниха ги в новопостроено жилище на о-в „Щуреца” да гледат там свини. За началници при жените имаше две жени в офицерски униформи много зли. Назначиха им четири милиционерки от Новачене, Никополско.

Премина и лятото на 1951г. Дойде и зимата със своите виялици и студове. Един ден на II обект гледам познат човек. Бай Пенчо Мушанов от Русе, най-богатия търговец в миналото в Русе.

 Още млад Бай Пенча го мобилизираха през 1941г. и го назначиха военен комендант на града. Той беше към 45г. с пехливанско телосложение и много сила. Мускули, юмруци, страх да те побие като го гледаш, а как приятелски се държеше той с нас войниците при щаба на пета дунавска дивизия тогава. В един спор с германския комендант на Русе, Зибер една сутрин я докараха до сбиване. Бай Пенчо завършил висшето си образование в Германия знаеше добре езика на германците, но ги много мразеше. За този скандал, Бай Пенча го уволниха. Остарял, отслабнал го видях да носи една върба за фурната заедно с останалите лагеристи наредени в колона, носещи и те върби. Спрях го, обадих му се, щото не можаха да ме познаят от най-напред.

От София беше дошъл инспектор и му казах за Бай Пенча. След няколко дни го освободиха и замина за град Оряхово при дъщеря си.

В лагера беше един дребен човечец от Плевен. Казваше се Габровски, когото често срещах из острова. за него ми обажда старшията Марушкин следното. Когато лагера бил в рудник „Куциян” в Перник, там бил големия син на 50-годишния Габровски. Забрали го щото по-малкия му брат като ученик в гимназията избягал в Турция и там служел в турското разузнаване. 

Началника на милицията там Гершанов много свиреп македонец и агентите от Д.С. вечер викат младежа, пускат радиото високо да бучи и бият да обажда идва ли си брат му. Не издържало момчето на побоищата и умряло. Забират бащата и също тормоз. Видях го Габровски окъсан и оголял. На краката си навързал сума парцали. Едното му коляно голо, половината крачол на войнишкия клин липсваше и крака му посинял от студ.

Наскоро след това пред щаба една сутрин дойде жената на Габровски заедно с дъщеря си ученичка от гимназията да иска свиждане, но не им разрешиха. Казах им, че Габровски има нужда от храна и облекло да му изпратя. Началството не разреши даже и това, което носеха да му се даде. Когато ги изпращах им казах, че ще го поздравя и ще му помагам на този мъченик доколкото мога, щото го зная че страда невинно по лагерите, за което те ми благодариха. Казах му за срещата ми с хората му, той се разплака. 

 

                                           Скица - Крум Хорозов
 

 

Срещу новата 1952г. бях дежурен на I обект. В големия сух канал при който беше I обект в брега на този канал имаше окопан зимник покрит със слама и пръст. В него заедно с двата коня живееше каруцаря руснак Альоша. 

Отбих се да видя и поздравя с новата година Альоша. При него бяха инженера Бураев и пиротехника Лаптев и тримата напуснали матушка Росия на 19 XI 1919г. Поздравих ги с новата година и им пожелах скорошно освобождение. Грееха се на една печка и си варяха кафе и ме почерпиха. Емигрантското тегло г-н Пантелеев, ми каза Лаптев, дано да не е за дълго.

През лятото на 1951г. произведоха много червени чушки. Китов натовари бившия царски интендант на армията да ръководи зареждането на качетата и се приготви туршията за зимата. Мина месец откакто беше направена туршията и отидохме с Китов да видим дали е втасала.

 Като отворихме първото каче, що да видим, чушките се оплули. Второто също и всичките. Опитах за осоляването на туршията и се оказа, че солата турили малко. Китов колкото беше чер, повече почерня, повика интенданта и започна да го хока. 

Интенданта дребно старче уплашен премигва и не знае какво да каже. Такива туршии ли си приготвял за армията бе интенданте, го пита Китов, а той сиромаха му отговори: Гражданино началник и аз като вас съм нареждал да правят туршия и не съм виждал дори как се прави. Марш, да не те гледам повече, каза началника. Прав е човека, ние сме виновни, че не потърсихме хора дето могат, каза Китов.

Както казах по-напред на II обект заварих доста и анархисти и по-после дойдоха още. От село Иванча докараха и Данаил Владков когото познавах отдавна.

 Запасния офицер Кирил Прелезов, също анархист от Стара Загора беше в лагера отдавна. Имаше той добра и умна жена която често идваше в лагера да иска свиждане, но не и позволяваха и достигнаха до развод. Бай Николай от Пловдив който от 1922г. все по затвори и лагери прекарал, също беше анархист, но за него ще продължа към края на моите записки.

Много хора, различни съдби. В лагера имаше и чужденци. Жорж Барнабикян, гърци, сърби и други.

На 5 V 1951г. сръбчето което работеше на фурната и един сърбин учител решили да избягат от II обект. Водата по острова беше до един метър дълбока и те се движели на изток към Свищов, но попаднали в дълбоко и учителя се удавил, а Георги се качил на една върба и вика. Отидохме с лодката и ги взехме.

На другия ден Гергьовден с д-р Баросов, участъков лекар в Белене ходихме на II обект да съставяме протокол за смъртта на удавения.

Поп Стефан от Бургас не приел новата си униформа в Белене и го докарах с расото и капата на I обект. Упорит поп, съобщават от брега. Упорит той, ама като видял как се носи трчете тарги, изпарил му се сербезлъка. 

Повиках четния Денчо и му казах да го реформира както следва и той го добре реформирал. Вечерта на проверката видях попа обръснат на фланга. Денчо ще береш ядове за брадата, казвам на Денчо, а той ме успокоява, че ако брадата стигне до Министерството той ще поемел отговорността. Не мина дълго време човек от Министерството ни строи да отговаряме. Адвокатите направили оплакването.

На 21 IV 1952г. бях дежурен на I обект. Докараха Денчо Знеполски и генерала от кавалерията Крум Лекарски. И двамата бяха много слаби и изтощени от обработката им в Д.С. 

В куфарите имаше доста дрехи и одеала, на Лекарски в куфара надзирателя извади една кутия пълна със златни ордени и медали от службата му в царската армия. Имаше и ордени с петолъчки от новата власт задето обучавал младежите по конен спорт. Ще те оберат крадците, защо не си оставил това злато в дома си, го питам а той отговори, че нямало на кого да ги остави. Коня отишъл, няма да търсим юларя.

Денчо, нещо я пообъркахме, се обръщам към Денча, а той отговори: Тя отсега започва да се обърква.

Китов нареди да турят Денча при циганите, които живееха в колиби отдолу с вода и кал и оградени с бодлива тел. Четен им беше архимандрит Йоан. Тия цигани и някои българи бяха непоправими кради и престъпници. Бяха на 300 грама хляб. Генерала го отведоха в общия лагер, а Йоан при Денча го настани в своя пъкъл. Този владика 50-годишен беше много здрав и силен човек, нещо като Дан Колов. Сутринта на 22 IV намерих Денча пребит и от багажа му нямаше нищо. Били го като казвали: Такива като тебе докараха тая власт да ни мори из лагерите. Той лежеше в калта на един ъгъл на колибата. Съобщих на Китов и той нареди да го откарат на обект в болницата.

От село Черквица, Никополско назначиха едно младо момче милиционер, току що се уволнило от казармата. Тошко се казваше. Служи службата точно по устава в казармата, но старите го плашеха с какви ли не страхотии. Как враговете може да го нападнат когато е на пост, как ако някой избяга когато Тошко е на пост, отива на неговото място и много още.

 Една сутрин на разсъмване ме събудиха няколко изстрела от автомат. На поста при циганите беше Тошко. Къната, един известен джебчия от Горна Оряховица отишъл до оградата да бере коприва за чорба и часовоя го застрелял. 

Съобщих в щаба и след малко с джипа дойде началника заедно с един съветски подполковник от съветските сибирски лагери на обмяна на опит с нашето началство.

Гледат убития който се гърчеше и риташе. Руснака пита Китов что такой, а Китов му казва: Он избягал и милиционер го застрелял.

 Харашо, бе отговора на човека от съветския КГБ.

Началника на милицията беше от село Згаляво, Плевенско Силвестров. С него се разбирахме по всичко и службата вървеше гладко. Организирахме кухня за охраната на I обект и хората не напускаха вече службата. Домакин на стола назначихме едно зло малко човече от плевенски Тръстеник Бенко Георгиев Караджов, който се беше заял със всичките милиционери и го мразеха, но като домакин вършеше работата си добре, но получихме писма от двама мъже служили в Югославия в корпуса по време на войната заедно с Бенко на който той бил взводен подофицер и пишат следното:

Бяхме в едно село в Сърбия няколко войника и Бенко пред сладкарницата. От планината слязоха с катъри четирима сърби които имаха добитък на планината да си вземат храна и покупки. Бенко ги арестува като ги обвини, че носели храна на шумците в Балкана и ги застреля на площада.

Бенко уварил да избяга по девети и набързо се набутал в конната милиция в Плевен, а след разтурянето на тази милиция Бенко се спотайва в ТВО. Изгонихме го. От лошите за две години здравето ми се влоши и напуснах службата към 5 май 1952г. и се прибрах пак на село и поех писарската работа в Съвета.

Към есента постъпих на лечение в троянския санаториум дето закрепих здравето.

По време на унгарското работническо въстание 1956г. на годишното събрание на ТКЗС в Алеково смениха председателя и партиен секретар и ме назначиха партиен секретар при стопанството, но и от там ме изгониха след годишното събрание 1957г. и останах без работа като през лятото работих обща работа към стопанството по за 7 десети от надницата и зимата ме завари без средства и семейството ми гладуваше. Нямаше и въглища и децата ми мръзнеха.

Една сутрин в дома ми се отби областния секретар в Плевен Сава Дълбоков и ме съветва отново да постъпя на работа в Белене. На другия ден ми съобщиха от областното управление на МВР Плевен да се явя там за назначение. Бившите колеги Божков, Кръстев станали капитани и ми се гигилят на новата ми длъжност старши надзирател която началството благоволило да ми даде.

На 17 XII 1957г. сутринта пеша през снеговете, пристигнах на II обект, дето след пет години ме приеха като „блудния син”. И там заварих колегите капитани и ми се подсмиваха, но това не ме смущаваше.

С пристигането ми на обекта постъпих дежурен и вечерта направих проверката на лагеристи, които бяха над 600, задържани предната година като опасни за реда лица. Повече от половината бяха от старите от 1950г. земеделци, анархисти, социалдемократи и други. 

Пред I бригада застанал Константин Муравиев министър от кабинета на Ал. Стамболийски и министър-председател през 1944г само една седмица.

 Пред II бригада беше полковник Киров от русенския гарнизон, който ми беше познат от 1936г. и колко още познати. Поручик Кирил Прелезов като ме видя и се просълзи. С него за чудо на всички лагеристи се ръкувах. 

Остарял и голямата му черна коса беше оредяла и побеляла. Оплака ми се сиромаха, че му разсипали семейството. 

 

 


Иван Стайчев от Свищов, син на генерал Стайчев също беше в лагера щото бил син на генерал и опасен елемент. 

На фланга в строя беше Архиерийския наместник от Свищов Хр. Минчев, а до него поп Антон от Г. Оряховица и те опасни за реда. 

Остава само черква да построим, казах аз и всички се засмяха. 

Григор Симеонов Павлов от с. Козловец стар познат пък унгарските събития го заварили в Пловдив на пазаря дето продавал метли. Като научил за унгарския бунталък, наш Гошо извикал: насам, насам намалявам цената свърши се с комунизма и тука ще стане същото и от пазаря го забрали, но за него ще има да говорим по-после.

Втори обект се беше много променил. Останали от старите постройки само помещенията на лагеристите, които бяха оградени със здрава ограда от бетонни дереци и бодлива тел с разорана леха отвътре която поддържаше чиста и заграпена и всяка стъпка се отпечатваше по тая леха. 

Имаше около оградата четири будки за часовите. Старото милиционерско помещение го нямаше, а на мястото му беше построена нова сграда с модерна кухня. За надзирателите имаше друг по-малка двуетажна постройка, а отвътре оградата до портала беше дежурната. Две големи здания по на два етажа се издигаха близо до помещението на лагеристите, но в тях нямаше настанени лагеристи, стояха празни.

От стария персонал заварих дебелия Марин Баев вече произведен в чин капитан. Йозо старшина, но !!!( стр.31,долу), още му рендосваше ребрата на пост, но и той се радваше че ме разжалвали. За началник охраната на обекта беше червения капитан, червен като димчовски ибрик от пиянство. 

Държавна сигурност на обекта бяха Милин Георгиев и Цаков, а началник на обекта Петър Гогов от с. Връд!!!, Софийско, а началник на целия лагер дойде полковника от гранични войски Иван Тричков. 

Този македонец ми каза, че бил началник на граничен участък на гръцката граница някъде към град Неврокоп. Измежду доброволните сътрудници за охрана на границата имало един поп на име Илия. 

Тричков му зачислил пистолет и с този пистолет поп Илия застрелял неврокопския владика който уволнил попа, че не си изпълнявал службата, и станал агент на властта.

Западно на 400м от II обект беше лагера за жени. При тях имаше три надзирателки. Лагеристките бяха по-малко от сто.

Северно до II обект имаше две големи помещения изплетени от пръти и покрити с цигли които можеха да поберат над 1000 човека. Нарите бяха наредени в тия помещения.

Още от януари водите заляха долния край на острова, а до април и целия остров.

По радиото и вестниците се заговори за хулигани в София и други градове и на 4 II 1958 г. стовариха от влаковете първата група хулигани и хулиганки. 

Десет милиционери от обекта си отсякоха по една сопа и начело с червения капитан заминаха да получат новите лагеристи. С тях замина и агента от Д.С. Милин Георгиев.

Към 11 часа групата пристигна. Започнах регистрацията. Хората бяха мокри и вода се стичаше от тях, а имаше и много окървавени ръце, а на много ръчните часовници бяха почупени. Други бяха по чорапи, а половината бяха без багаж. Вееше леден източен вятър и замразяваше измокрените им дрехи. Започнаха обиск, който беше съвсем излишен, но нали да мръзнат отвън да знаят кога са били хулигани. След това им дадоха тарги и лопати и започнаха да строят дига до помещенията и един от групата наметнал една дълга шуба и грабнал една сопа и командва. Бил той майор от МВР, казаха милиционерите. 

Но шило в торба не седи. Кожуха взел от един шофьор, а от други вземал цигари да не ги бие. 

На вечерна проверка му взех кожуха и го дадох на шофьора, и „майор Николов” на другия ден го пратих да носи пръст на дигата, а за четен назначиха един затворник. Водите до края на февруари водите обсадиха втори обект и пътуването до селото ставаше с лодки и понтони.

В края на февруари над 1,000 мъже и 200 жени. Докарването на групите от брега до II обект ставало по следния начин: червения капитан с милиционерите оставят сопите навътре по пътя и на брега отиват само с оръжието. 

Разстоянието от брега до II обект е 7-8км. Капитана напомня да си постегнат връзките на обувките, че пътя е труден. Докато се отделят от погледа на войнишките постове по брега групата върви спокойно и в ред. Отведнъж скритите сопи влизат в действие и строя се разваля. 

Сопите се сипят по гърбовете на хулиганите, куфар, чанти и торби се изоставят и гледа душата. Картината напомня на стадо нападнато от вълци. Някои по-яки бягат напред и минават с по-малко сопи,но милицията е практична. 

Спират колоната и правят нещо като фуния и така първите отпред отмъкват сопите. Групата наближава големия канал над който има мост. Стой, подава се коменданта, моста миниран, давай през канала и сопите отново влизат в действие. Канала е пълен с тиня, широк е 20м и го преминават целите отънали във вода и кал на ново крос и бой. Премръзнали мокри на студа -7-8 градуса целите трепереха като стигнаха обекта. Разпиления по пътя багаж го обраха затворниците. Добринката 50-годишен шофьор попаднал между младежите на ул. Раковска като го ловили и него докараха.

 Паднал той в канала и го прегазили в тинята, казваше, че невинен и по грешка го забрали и така излезе. След един месец го освободиха. Същия бой яли и жените и като отидох при тях на обекта ми се оплакаха, че ги били и ме питаха затова ли съм ходил по горите.

Като се оттеглиха водите от острова по-голямата част от лагеристите ги изместиха на I обект. Там имаше построени в каре големи блокове по на два етажа, в които влязоха хулиганите. Бригадите работеха на зеленчуковата градина и по дърводобив на о-в „Г. Бързина”.

 Отидох да видя голямата топола и то в момента като я сечаха. Запитах секача кой е наредил да я сечат. Наредил началника Тричков. Измерих обиколката и. Беше точно 12 метра. За пет години надебеляла с 60 сантиметра. Вода течеше от нея като извор като я сечаха.

В Белене близо до гарата селкоопа започна строеж на голям ресторант и го нарекоха „Дунавски вълни”. Там изпращаха 20 човека на строежа. „Майор” Николов успя да се нареди при майсторите, но не работел, а по цял ден стоял при охраната и там им разправя за подвизите си по 9 IX 1944г. колко фашисти ликвидирал из карашмалъка.

Вечер като си тръгва групата за острова им даваха сирене което Николов го получавал. От това сирене той давал на майсторите по малко, а останалото продавал за пари. Научих затова и на портала вземам сиренето и го разделям по равно на майсторите, а за Николов няма. И тука не мина, ще ме яде тази дърта лисица, казал той на доверен негов човек, ще се търси работа на друго място.

Една група косяха сено и Николов се писал косач, но не косял, а и там лъже милиционерите, че има дълга служба в МВР ама нещо го оклеветили и го уволнили и милиционерите само, че не му и козируват.

Грешиш ти Бай Иване дето го гониш, той е наш другар, но допуснал някои грешки, ще каже Йозо и други като него. Намислил Николов да извърши някой голям подвиг и да се представи на началството като голям патриот, че в това мътно време колко келепир изпуска той и го измисля.

Една вечер като ги приех косачите пред дежурната Йозо Дженов който през ден бил с групата ми каза, че Николов видял из върбалаците човек с раница и сандък с антени, нещо като американски парашутист с радиостанция, да идем и да го заловим. 

Йозо да се прибираш и почиваш, че утре пак конвой те чака, този мошеник ви лъже и вие му вярвате, в лагера няма по-голям престъпник и то криминален от него, но слуша ли Йозо. След малко Йозо и още двама като него с оръжието си дойдоха в дежурната и искат Николов да ги заведе на мястото дето видял парашутиста и да го заловят и звездата кацне на Йозовите пагони, за което той се бори.

Отказах да пусна Николов, но Йозо дава зор и иска ключ на портала да влезе и вземе „майора”. Пусна се той и взе ключа от бюрото, който нарочно оставих. Хукна той и след малко Йозо и Николов ухилени поеха из тъмнината.

На вечерна проверка разгласих да не заспиват лагеристи, за да видят заловения парашутист, а те казаха: сега вече „майора” голям бой ще отмъкне. С нетърпение очакваха завръщането на търсачите да гледат сеир.

Към 11 часа групата се върна, но няма парашутист. Измокрени и изморени милиционерите се прибраха да се подсушат, тъй като нощем се образува роса по водната растителност, всички бяха мокри до кръста.

След малко Йозо и другите двама които бяха с Николов дойдоха в дежурната и искат да влязат в обекта да питат Николов защо ги е излъгал. 

Йозо налита да вземе ключа, аз го гоня да се маха от дежурната отколкото да се вижда, че не позволявам да влезат. Лагеристите виждат от прозорците като се дърпаме за ключа с Йозо, тъй като дежурната имаше голям прозорец срещу обекта и ако пребият Николов ще удостоверят, че съм упорствал и ключа е взет насила.

Отключиха портата и влязоха. До него отвътре имаше едно сринато колело от бъчонките за вода и тримата грабнаха по една спица от колелото и отидоха да търсят „майора”. 

Ако е друг, ще го скрият някъде под нарите, но нали е Николов, който ги е бил на дигата, всеки вика ей го удрете.

 Дигам слушалката на телефона за да се вижда, че говоря с щаба и не мога да ида да ги отърва. Когато пристигнах Николов беше пребит и едва дишаше. Дадох му първа помощ и го настаних в празните карцери. Влачеше се по корем и за една седмица провървя. 

Пак същия мошеник, но вече не му се превиждаха американски парашутисти и най-после милиционерите разбраха, че Николов ги е лъгал за службата си в милицията. Същия този мошеник е лъгал хора наивни, че ще ги снабди с някои дефицитни стоки, вземе им парите и това го виждат вече.

Изпратиха в с. Белица, Разложко една група от сто човека да строи там вили на началствата. Друга група повече от младежи изпратиха в София да строи младежки дом. Други на шосето Свищов-Ореш. В Драгомирово на шосето също изпратиха група, а една настаниха над Белене да правят тухли.

На II обект по едно време се появи един капитан и за късо време му се разнесе славата по всички обекти.

Началника на охраната Полковник Филевото с. Пелово, Плевенско го препоръчал. Казваше се Цвятко Горанов 40-годишен, рус със среден ръст и здравеняк. За късо време през лятото на 1958г. се издигнаха диги. 

Построиха вила и дига до нея. Построиха два моста. Скулптори изваяха от глина два лъва и два орела. Изпекоха ги и ги поставиха на мостовете. Едина мост нарекоха лъвов, а другия орлов. Който се провини го изпращаха на II обект да го възпитава Горанов със своя помощник старши надзирател Кръстев, влахите, Дебово.

От I обект избягаха Димитър Проданов от Варна и Паликамарата от Плевен в Румъния, но ги върнаха румънците. Горанов и Кръстев ги откарвали някъде и при втори опит да избягат ги застреляли. Наградиха ги с часовници за добрата им служба.

На I обект в култсъвета беше Стефан Григоров бивш търговец от София. За него казваха, че по време на преврата 1944г. успял да се снабди с нотариален акт за хиподрума в София и го продал на някого – 5 дек. за 5,000,000лв. И него изпратиха на II обект да го възпитават Горанов и Кръстев.

И така ден след ден изтече 1958г.

През пролетта 1959г. острова не беше залян от водите на Дунава и Тричков нареди да посаждаме 14 дни тополи на II обект. Докато работехме там от Плевен дойде областния секретар на БКП Сава Дълбоков. 

С него беше и полковник Аргиров, Областен началник на милицията. Дошли те на лов, а не по служба. 

Ходиха из острова, гърмяха и нищо не убиха. Готвача закла няколко юрдечки и вечерта се събраха на вилата. Там беше и Тричков със своите офицери. Имаше лагеристи музиканти и отидоха да свирят на вечерята, а от женския обект взеха и певици.

Колко се гласи Бай Божан от Овча Могила за тази вечеря! 

Нали е селски на Савата, как да не го поканят и него! 

Очаква той покана, па си легна с ядовете и си мъмри. Айде мене остави, ами той не благоволи да се срещне и с бойния си другар от партизанлъка, па се обърна към милиционерите и каза: Вижте го този сиромах две години беше в гората, сега никой не го поглежда, прави ли му чест това на Савата.

Тази пролет на 1959-та година изпратиха в Ловеч 200 лагеристи да работят на каменната кариера и на други обекти. 

С тази група изпратих Минко Цочев от ловечки Острец, бивш горски от царство България. Докато се нарадва Бай Минко на доверието, което му оказа началството, докато се срещне със старите си приятели, ето че се получи писмо в Белене в което се излагаха старите грехове на Бача Минка и Тричков ме повика и ми нареди да замина за Ловеч на мястото на Минко, а той да се яви в Белене.

Беше към средата на юни. Заварих Бай Минко в добро настроение. Пак по някоя преписка ли идваш, ме запита той. Обадих му, че го вика началника в Белене да се яви незабавно, а аз ще го замествам до завръщането му. Минко обърка конците. За добро не ме викат, каза той и замина, уволнили го.

Лагеристите бяха настанени в бараките дето живяха бригадите от жп линия Ловеч- Троян.

Една група работеше на асфалтобазата в Ловеч. Малка група работеше на фабриката за тухли при с. Баховица. Друга група от 20 човека строеше в Ловеч две блокови жилища за служители от милицията.

 На тази група за бригаден някой от началството назначил синът на бившия фабрикант от Габрово Хр. Райков – Генчо. Този гален син, хулиган първо качество си позволяваше да бие лагеристите. 

С това той мислеше, че ще го освободят. Забраних побоищата и хората се успокоиха и работеха съвестно. Останалите лагеристи работеха на кариерите. Около бараките нямаше ограда, но бягства нямаше. Уважавах ги тия хора докарани без съд и присъда и те ме слушаха и работата спореше, определените им норми ги изкарваха и имаха време да си почиват.

През август ме назначиха отговорник на 200 затворници от закритите затвори в Пазарджик и Варна, които започнаха строежа на преграда на р. Осъм над с. Александрово, от което съоръжение водите на р. Осъм да се отбиват по канал за язовир Каменец. Работата на този обект продължи и до 15 XII 1959г. и го закриха. Затворниците ги прибраха в Плевенския затвор, а аз се явих в Белене на II обект.

На 19 I 1960г. с 20 затворници и с моторницата заминахме за кариерата в с. Пиргово, Русенско. Там заварихме един надзирател и трима затворници и двама милиционери.

Наскоро преди 9 IX 1959г. в Белене пристигнал зам.-министъра на вътрешните работи Генерал Мирчо Спасов. Голяма част от лагеристите ги освободил, а към 200 мъже и 21 жени ги откарали в Ловеч. Тия тук да умират, казал зама.

Назначил подполковник Петър Гогов за началник на лагера в Ловеч. 

За Държавна сигурност старши лейтенант Николай Газдов, началник отделение наскоро произведения в чин майор Цвятко Горанов и за началник охраната капитан Марин Баев. 

Но да оставим за Ловеч и продължим за Пиргово.

Настанихме се в постройките на бившия русенски затвор. Някои от постройките бяха заети от свинарника на ТКЗС Пиргово. Тия затворници си имаха надзирател и той ги ръководеше, а за мене длъжност нямаше и никой нищо не ми каза защо ме изпращат там. Ходех често на Русе за покупки, готвех за мене и двамата милиционери и на края на месеца отида в Белене за заплатата и така прекарах през 1960г.

Домакина на обекта често ходеше за продукти в Белене и като се върне ми казваше, че от Ловеч изпращали в Белене много умрели лагеристи и че там било лошо.

Затворниците вадеха от пещерите до Дунава варовит камък за облицовка.

На 1. I 1961г. ме повикаха в Ловеч и заминах за там.



 Снимка на кръста на лагера Слънчев бряг при Ловеч, поставен след промените.

 

 

Ловеч – Ловеч

Отново в същата малка стая дето живях два месеца през 1959г. в схлупената барака. В тази стаичка имаше бюро, два-три стола, телефон и войнишки креват, който ми служеше за легло.

Като почиствах стаята открих под кревата няколко маркуча от компресьора дълги по един метър и на въпроса ми за какво са донесени маркучите, един от надзирателите ми каза да ги оставя на мястото, че ще потрябвали.

В тази стая посрещаха и записваха новите опасни врагове. 

Първия нещастник когото приех и записах беше един турчин от с. Джебел когото познавах още от Белене. Двамата милиционери които го докараха ми казаха, че той не е извършил никакво нарушение, а щото е бивш лагерист и опасен за реда. Записах го и му посочих портала дето пазеше куция циганин Шабан Калеев Доков Узукчиев от София с бастун. 

Няколко бастуна си получи новия за добре дошъл от Шако, така го наричаха в лагера този верен на началството изрод на когото едина крак беше по-къс от другия куцаше.

Както упоменахме по напред за началството, началник на лагера беше Петър Гогов. Него го е отгледало бедното софийско селце Връдловци. Беше 46-годишен женен. Жена му беше от с. Татарето, Свищовска околия.

Преди 9 IX 1944г. Пешо работел като дърводелец в столицата и по девети взел дейно участие при заемане на властта. На ръст беше нисък дребен и малко прегърбен и избухлив.

Николай Газдов над 40 години него пък го отгледало малкото селце Деляновци, Свищовско. Беше женен, има син. 

Вреше се той след 9 IX 1944г. из разни комитети, Директор на мелница в с. Козар Белене и най-после в милицията.

 Намерили се хора които го назначили в Държавна сигурност и му поверили живота на хората в лагера. За Газдов човешкия живот не струваше нищо.

Цвятко Горанов, него пък го отгледало с. Пелово, Плевенско. Дано и останалите пеловчани не са като него. Този садист биеше до смърт лагеристите и това той си го отчиташе за себе си като патриотизъм и вярна служба на партията ръководителка. Колкото лоши пороци имаше по света, той ги притежаваше. Беше над 40 години.

Марин Баев от с. Дъбрава, Ловешко, грамаден на ръст с тегло над 130кг си гледаше повече големия корем – яденето и сливовицата.

И четиримата тия началници бяха само с основно образование, хора които не са прочели нито една книга за да си повишат културата. Стремяха се с жестокост и раболепие да докажат своята вярност към партията ръководителка.

Такива хора са нужни в държавата както вълците в природата, казал Л.Н. Толстой за Аракчиев който изразявал предаността си към Царя с жестокости, като лично той е изскубвал мустаците на гренадирите в строя. Но и Аракчеев да излезе от гроба, би позавидял на Газдов и Горанов!

Лагеристите натъпкани в тесните бараки живееха при най-мизерни условия. Зиме те живееха без отопление. Жените бяха в едно тясно помещение без стъкла на прозорците, които изтваляха жените разни дрипи и мукави. И те през зимата прекарваха без отопление. Че зиме тегляли тия хора от студа, а лете от задух в тия тесни бараки, за това кой да мисли. Нали Зама казал в лагера да измират.

Лагеристите до към юни 1961г. бяха разпределени както следва: група от 60-70 човека работеха на асфалтобазата. 

Другата група пак от 60-70 човека вадеше камък за каменотрошачката над силозите и останалите на голямата кариера. 

Газдов беше си подбрал най-опасните криминални престъпници и те ръководеха ваденето на камъка. С такива си служели в лагерите в СССР, защо и ние да не следваме примера на братята! Тия пет шест зверове се въртяха на пета около Газдов и Горанов и изпълняваха акуратно всички заповеди. Наричаха ги бригадни.

Как бих им написал имената на тия садисти, но от омраза към Газдов, Горанов и към тях не съм запомнил имената им, пък и малко съм имал възможност да изляза от дежурната дето неотлъчно дежурех на телефона и там живеех. Срещата ми с лагеристите беше само вечер на проверки и сутрин да ги изпратя на работа. Много рядко съм имал възможност да ида на кариерите и видя как се работи там.

Сутрин като заминават за кариерите, всеки от бригадните носеше по една дрянова тояга един метър току що отсечена от близката гора. Таргата която вървеше неотлъчно от групата която работеше на голямата кариера. На тази тарга вечерта донасяха умрелите през деня. Шако отнася сламеник на кариерата и в него вкарват умрелия гол и завързват сламеника като чувал. Сутринта Молотовката го откарва в Белене дето погребваха умрелите. Там натоварват мъртвеца на лодката и го откарват на о-в „Предели” и го погребват. Не си правеха много труд да копаят гробарите, най-много до коляно. В това се уверих когато съм ходил на „Предела”. Скитащи гладни кучета изравяха умрелите и ги изяждаха. Видях човешки кости изсъхнали и един череп.

Вечер като се връщат от голямата кариера лагеристите ги натоварват с по един камък да носят до новостроящата се вила, строежа на която ръководеше Горанов. Слаби и болни закъсваха по пътя под тежестта на камъка и тоягите се сипят по гърбовете им. Прекарваха ги по една тясна пътека доста стръмна при каменотрошачката и като се поднесат над тая пуста пътека, бригадните пускат в действие сопите и се получава падане, ставане, хора и камъни се сриват надолу по 4-5 метровата пътека, охкания, викания, кърви по хората. Някои а те не са малко едва се крепят на крака на вечерна проверка.

Раните от сопите и камъните не им лекуваха. Имаше един щатен фелдшер Трифонов от с. Катерица, Плевен, но той нямаше лекарства и службата му беше да определи диагнозите на умрелите, а те бяха почти едни и същи „Сърдечно-съдова недостатъчност”.

Към края на май 1961г. започнаха да изпращат от всяка околия по 5-6 и повече опасни за реда хора, политически и криминални и до средата на юни записах над 800 човека.

Набързо от развалени постройки в града, Горанов привлече тухли и дървен материал и за кратко време изградиха едно доста голямо здание като плевня и наковаха в него нари на 4 етажа. 

И то се оказа тясно. Хората спяха на лесите поставени по нарите без сламеници, а някои се завираха под нарите и спяха по земята. Колко отвратителна миризма излизаше сутрин от този пъкъл. Хората нямаше къде да се измият, а от вмирисаните им рани, миризмата на гангрена беше непоносима. Намерих в града един вентилатор и го поставих в помещението, но Горанов нареди да го махнат и го махнаха. Питал кой е наредил да се постави вентилатора и като му казали кой, нищо не казал.

Неделен ден вместо да останат в лагера и да се измият и изперат, ги откарваха в близките стопанства да работят, а от там идеше сливовицата.

 Веднъж Мирчо Спасов завари Баев и Горанов заспали на масата като се черпили. По цял литър не им стигаше на ден тази сливовица.

Газдов живееше в съседната до дежурната стая. Като докарат някой нов, той иде в дежурната и разпечатва плика който взема от конвойния милиционер и грабва маркуча и ако е някъде наблизо Горанов, то този нов след два три дни влиза в сламеника. 

Ами само с това в дежурната ли ще свърши. Втора стърга е при Шако на портала, а докато закарат новия на кариерата и се случи милиционерите Йозо Дженов, Васил Вутов, Захиров и последно бригадните, па нека да оцелее народния враг, опасен за реда.

Лагера е ограден с гъста мрежа от бодлива тел, поставена на бетонни диреци високи три метра. Пред бараките имаше равен плац на който са се веселили бригадирите от строежа на жп линия Ловеч-Троян. На този плац вечер и сутрин се строяваха лагеристите от трудовата група на МВР-Ловеч. Това беше последното име на лагера. Най-напред ТВО-трудово възпитателно общежитие. След това поделение 0789 и трудова група – МВР.

Бараката и този плац са в близост с жп линия само 70-80 метра.

Често вечер на проверката идеха Газдов и Горанов. Газдов идеше с една пръчка, а Горанов с дебел с бастун. Кой не си е изкарал нормата, пита Горанов бригадните. Те излизат пред стоя почти половината. Удрете, подава команда майор Горанов и боя започва по плаца. 

Бием той заедно с бригадните. Хората бягат, стават, падат и боя продължава. Всичко това прилича на стадо нападнато в кошара. Големи лампи осветяват плаца и в това време минава пътническия влак от Троян за Ловеч.

 Пътниците се трупат на левите прозорци и гледат битката но Газдов и Горанов това не ги смущава, че с това те копаят гроба на БКП и собствения си гроб, това и през умът им не минава.

 Газдов имаше уговорени пароли с верните си бригадни. На проверката след него те вървят като адютанти, наперени като петли и следят кого ще очертае с пръчката господаря им и на другия ден жертвата влиза в сламеника. Колко съм бързал да свърша проверката докато не са дошли Газдов и Горанов и да затворя хората. Това хората го виждаха и бързо навлизаха в помещенията.

Колко се възмущаваха по-умните милиционери които седяха на пост около кариерата в най-големия студ през зимата и най-големия пек през лятото като гледаха какво става там.

 Определената за деня жертва от Газдов или от Горанов, бригадните го заделят в някой по-закрит ъгъл в кариерата и там го довършват. Милиционера помак от с. Помашка Лешница, Ловешка околия не можеше сиромаха да издържи да гледа всичко що вършеха бригадните и се обръщаше гърбом към тях да не гледа жестокостите им. 

Често този добър младеж споделяше негодуванието си с мен по всички жестокости в лагера и искаше да напуска службата. Не я напускай Разване, гледай какво става и до някога да обаждаш на синове и внуци какво се е вършело, го съветвах и то от хора, които упрекваха техните предшественици, че избивали хора без съд и присъда по време на съпротивата.

Царското правителство като избиваше партизаните помагачи, още повече си спечелваше омразата на народа, ние с това което вършим сега Разване, то също озлобява народа и го настройва против властта и партията. 

От 1941г. до 9 IX 1944г. се водеше въоръжена борба, която подкопаваше основите на системата и тя прилагаше крайната мярка, а сега няма нито един въоръжен класов враг с пушка в ръка в гората, следва ли тая власт да върши същото що е вършила царската, размишлявахме с Разван, с шофьора Симеон от с. Деков и с всичките милиционери от окр. управление на МВР Ловеч, които псуваха Газдов, Горанов и Зама. 

Когато накрая на месеца слязох към града да си получа заплатата, тия милиционери идеха около мене да им обадя новини от лагера.

През лятото 1961г. една група лагеристи даваха на кожарската фабрика в Ловеч. Друга група пък на консервната фабрика „Мелта”.

 Трета по разваляне на стари здания в града. Друга в мебелната фабрика. От тези фабрики Горанов влачеше материали и организира работилница в лагера. Построиха нова голяма сграда за щаб и я обзаведоха с много мебели като кресла, дивани, бюра, огледала и килими и всички удобства за които ако има жив един от царските областни директори би им позавидял.

На шосето за Севлиево работеше група от 20 човека. Тази група сутрин я получа милиционер от окръжно управление МВР Ловеч Васил Вълов от с. Сливница, Ловешко. В групата попаднало едно ненормално момче от Варна Борис. 

Опитало се да избяга, но го уловили самите лагеристи и вечерта Вълов ме замоли да не го изпращам с групата. 

В това време се появи Горанов. Защо не си го убил, щяха да те наградят, каза той на Вълов. Вие като избихте толкова хора какво ви наградиха, му отговори всемогъщия. Майор побесня от яд но няма що да стори. 

Вълов не е !!! (стр. 48 среда) и в ръцете му е автомата.

В Ловеч общ. съвет изплатил къщата на стария адвокат Иван Стоянов която следва да я премахнат и на мястото и да строят физкултурен салон към училище в Левски. Горанов изпраща за развалянето на тази къща 20 човека но старците не напускат къщата и групата се върна в лагера. Платили те къщата на тия грохнали старци, дали му пари но не са погрижили да му намерят къща и той дядо Иван над 80г. си седи на дома.

На другия ден Горанов ме изпрати с тази група. Обадих се на чиновника в общината и той дойде при нас и се развика. Какво чакате бе, разваляйте. Циглите полетяха по улеите. Съседите се спуснаха да изнасят покъщнината. Грабнаха старците и ги отнесоха в една от училищните стаи. 

Врати, прозорци се откачат, каси на врати се изкарват, багажа го нанасят в училището. Дядо Иван гледа хубавата си къща която рушат, а тя още нова двуетажна с всички удобства. Гледа стареца и вика, какви са тия хуни, какъв е тоя бич Божи, вика дядо Иван.

На тавана намерихме един ятаган на черена на когото пишеше Филип Тотю. Дадох го на дядо Иван. Неговия дядо укривал някога комитата. Чете ми стареца една разпиляна молитва за събитията в лагера за които беше добре осведомен. Ще отговаряте за тия престъпления що ги вършите, каза стария адвокат. До вечерта къщата я развалиха а дядото с бабата и едно сакато момиче от село Хлевен замръкнаха в училището. Това момиче обслужваше стариците и плака за къщата.

Малки групи работеха на партийната вила вън от града, а друга на партийния дом и идваха специалисти по облицовките и обзавеждането на тия строежи и ето, че се намери и такъв човек при нас.

В най-голямата жега през юли от Варна пристигна арестантска кола която стовари десет нещастника полуживи от задуха в колата. Между тях беше познатия майор Ганчо от с. Виница до Варна. 

За този човек нещо невъзможно нямаше по строежите и още много занаяти. Беше 39г. През лятото 1959г го освободиха от Белене, но на гара Левски Ганчо се напил и заел във влака за Варна едно място за майки с малки деца.

 Милиционера го предупредил да напусне мястото, но Ганчо му показал големия си юмрук. От Г. Оряховица го върнаха в Белене. Гледам групата която работеше на „Дунавски вълни” се увеличила с един. Ганчо се обърнал гърбом към дежурната да не го позная. Срам ме е да те погледна, заплака сиромаха, пуста глава пияна от нея тегля, каза той. Сега пак за пиянство го изпратили. Трезвен Ганчо беше за пример със своите обноски и човещина, но алкохола го беше вече превзел.

На 8 VI 1961г. от Свищов капитан Данчев и един милиционер с пикапа на Винпром Свищов докараха двама мъже и една жена. Мъжете бяха Григор Симеонов Павлов от село Козловец, Свищовско, когото познавах отдавна. 

Заварих го на II обект в края на 1959г. Арестували го когато си купувал сирене от магазина в Козловец и го откарали в Свищов. Там без да го питат за нещо, капитан Данчев започва да го бие. Колко бой е било, Григор беше подут и посинял като обуваше войнишките панталони. Гърба му и краката бяха посинели. Целия се тресеше и охкаше.

Другия мъж беше Ралчо Василев Ралчев, също отдавна познат. Работеше при консервния завод с фейдер и два коня, който също беше бит в Свищов.

Жената над 40г. казваше се Венета, родом от с. Летница, Ловешко и работела в бюфета на търговската гимназия в Свищов. И нейния бой не бил малко. Тя едва се крепеше на крака. След като ги записах, Гогов, Газдов и Горанов разговаряха с Григор. Данчев също присъстваше на разговора.

Жената я настаних в помещението, а Григора и Ралча ги скрих зад помещенията да стоварват цимент от камиона да не ги види втората смяна от охраната която постъпва на пост следобед и ако е Йозо в тази смяна ще ги разсипят по пътя до кариерата.

Мъчиш да ни помогнеш ти, но те ще ме убият, зная го това, моята съдба я решиха, каза ми Григор.

Повикаха ме в окръжното и заминах и в това време смяната ги откарала на кариерата. Вечерта Григора го донесоха в сламеник на таргата. Имаше в него 200лв. и тях взели бригадните.

Обикновено новите ги стоварваше мотрисата на гара Ловеч в 11ч. Един ден по обед докараха Стефан Григоров от София, познат от 1959г. от Белене. 

В миналото Стефан се занимавал с търговия. Имал връзки с фирми в Швейцария и търгувал с часовници и други стоки контрабанда и затова го преследваха. Приех го и го записах в главната книга. Скъп ръчен часовник имаше на ръката му, марка „Шакаузен” швейцарски сребърен. 

Стефане тука няма култсъвет като в Белене. Пита ме кои са началниците. Като му казах, че Горанов е в обекта той махна с ръка и каза: Свършена е тя с мене.

Заедно със семейството му го интернирали в с. Вардун, Търговишка околия, но се върнал в София сметки да оправя и го заловили и в лагера. Като най-висок се строяваше на десния фланг на проверка. На последната за него проверка той ми даде знак, че с него е свършено. На другия ден и той влезе в сламеника. Не се вредили бригадните да му вземат часовника и парите, дадоха ми ги.

Само три дни след смъртта на Стефан докараха и сина му Иван. Бил на работа към Рудозем. Колко само приличаше на баща си той! На ръката му същата марка часовник, като този на баща му. 

Видя той на бюрото ми часовника и го позна и ме запита за баща си да не е и той в лагера. Показах му в ъгъла на стаята багажа на баща му който беше готов за изпращане, но се двоумях дали да туря скъпия часовник в колета. 

Иване това остана от баща ти, той почина, му казах и той остана като гръмнат. 

За негов късмет нямаше ги Газдов и Горанов и от дежурната излезе без бой, но на портала „цербера” не го пропусна да влезе без полагаемите му като нов пет-шест бастуна. След няколко дена й той умря. Изпратихме и неговия багаж на майка му в с. Вардун.

Жените работеха на кариера наблизо до голямата. 

И там Юлка от Белене със своите бригадирки махаше не по-зле от бригадните при мъжете тоягата. 

Имаше една Радка от Врачанско която от бой решила да бяга, като мине край часовия да я застрелят но Бай Цветан и преградил пътя и я върнал обратно в кариерата.

От бой тази жена и опада съвсем косата но оживя, а Горанов изгони Бай Цветан на когото му оставаше още няколко месеца до пенсия. Такива клисари не ми ги трябват тука, каза Горанов.

Една група вадеха баластра на р. Осъм. Там се разболя един и не можел да върви. Бригадния го ударил с лопата по главата и човека издъхнал. Милиционера му се скарал, а бригадния на когото името не можех да науча, казал на милиционера да си гледа службата.

Северно от лагера в стръмнината имаше две лозя които Горанов присвоил за лагера. Есента 1960г. назначили да пази лозята Иван Атанасов Веселинов Бързаков от с. Кара Бунар, Пазарджишко, роден на 13 XI 1909г. 

Всички лагеристи ги записваха по на четирите имена – бащино, дядовото и това на прадядото. 

Завидели му на Бързаков верните доносници на Газдов и го наклеветили, че на колибата в лозята правил събрание на земеделците от Ловеч и боя започва. Як мамицата му не умира, удрете, вика разярен Газдов. Заливат го със студена вода, бият и най-после Бързаков на 19 XI – издъхнал.

На 30 XI 1960г. от Хасково докарали двамата братя Михаил и Митко Стойкови Микови, жители на Хасково, живущи на ул. „Надпожарна”, 3. Тези младежи имали брат войник който преминал в Гърция и после се върнал и го осъдили на смърт. Братята му се застъпили да му спасят живота, но ги арестували. Газдов и Горана грабват маркучите и започват следствие. Те в Хасково не знаят да водят следствие, казали биячите.

 Михаил бил учител, а Митко – студент. На 3 XII 1960г. Михаил умрял, а Митко го назначил Газдов бригаден, а войника му отменили смъртната присъда. Михаил е роден на 6 III 1930г.

Много от милиционерите роптаеха против развилнелите се Газдов и Горанов и като в миналото съм ходил да ги събирам и да бъдат назначение ме познаваха добре и ми съобщаваха какво е ставало в лагера когато ме изгониха в Пиргов.

За убийството на Иван Бързаков и за Михаил ми обади надзирателя Божан и В. Панчев от Овча Могила и други милиционери.

Васил Христов Стоев Янчев роден на 3 III 1900г. живущ в София на ул. „Славянска”, 5.

В Белене на I обект бай Васил беше лафкаджия. От бой му окапаха месата. Отдалеч миришеше на гангрена. Умря на 21 III 1961год.

Иван Маринов Митрев Черешов роден на 8 I 1928г. в с. Подем, Плевенско, живущ в Плевен, ул. „Мусала” 19. Като го докараха ми се оплака, че бил сърдечно болен. В Плевен работел като частен фотограф. Не работел той обществено полезен труд и го арестували. След 4 дни Иван умря на 19 III 1961г. Братът на Иван дойде да провери как е умрял брат му. Той беше член на БКП умря на кариерата, му казах аз.

Анани Костадинов Янев Васев роден на 13 X 1921г. жител на град Перник, ул. „Иван Вазов”. Имаше Анани една сестра която с нейния сиромашлък му изпращаше по някой колет. Опасен бил той, каза Газдов и го посочи на бригадните с пръчката. На другия ден го довършиха на кариерата. Това стана на 30 III 1961г. Какво му беше опасното на този сиромах не можах да науча.

В лагера имаше един нещастник на име Йордан към 50-55г. Взели го от един манастир дето преживявал. 

И той бил опасен за реда, щото учел децата да се кръстят и. Газдов и Горанов се мръщят и мъмрят четния и бригадните. За кога го държите още, казаха те и на другия ден го ликвидираха. Прекарали вагонетка през него ми казаха надзирателите. Манастирското братство му изпращаше колети.

Разпитах веднъж надзирателя Досев за еврейчето Рахамим Аврамов Моис Аврамов (Рико) познат още от Белене, жител на София, живущ на ул. „Одрин”, 31 как е загинал. Целия беше отънал в рани от бой и едва се влачеше. Ще умра на първи май, казвал Рико и умрял на 1 V 1960г. каза ми Досев.

Дочо Найденов Доков от с. Катунец, Ловешко роден на 10 V 19..год. скитник. Преди войната Дочо достигал до Свиленград и се моли да го пуснат на просия в Турция. 

Гонят го граничарите, но връща ли се Дочо па го пуснат. Гял Дочо гял викат турците и се смеят с него. Седне той под някоя круша до пътя и проси дини и пъпеши от турците. Дават те, не са като българите, ще каже Дочо. Мохамед ги учи да помагат на бедните, а вашия Ленин ви учи да биете.

Веднъж Дочо на Ловешката гара гледа самотна машина пред гарата. Машинистите се хранели на обед в бюфета. Качил се той на машината, побутнал тука там лостове и ръчки и машината потегля към гара Левски. Всички гари дават линия на машината. Спряла близо до Левски и колко бой стоварили на Доча, само той знаеше. Умрял на 14 IX 1960г. на кариерата.

На 17 I 1961г. от с. Сърнево, Ст. Загорско докараха Марко Рашков Марков Рашков роден 1909г. не работел в стопанството и се заканвал на партийния секретар. Колко бой беше и на 29 I 1966г.

Борис Ценов Тодоров Бабинстанин роден на 31 VIII 1898г. жител на гр. Враца, живущ на ул. „Планица”, 22. Запасен офицер беше той. Познавах го от Белене. Една вечер за да го запомнят, той играл „Компарсита” в помещението и до сутринта умрял. Почина на 3 II 1961г.

Тодор Николов Гинов Георгиев, жител на гр. Берковица се самоуби с нож да се отърве от теглото.

Вахан Мелконов Каспаров роден на 13 I 1929г., жител на Варна, ул. „Прага”, почина на 6 II 1960г.

Владимир Йонков Стойков Кръстев роден на 27 IX 1915г., жител на гр. Бяла Слатина, ул. „Ал. Стамболийски”, 18 почина на 27 I 1961г.

Владимир Димитров Котев Коцелянов, жител на София, живущ на ул. „Иларион Драгостинов”, 25. Той почина на 22 IV 1960г.

Васил Драков Василев роден на 16 VII 1940г. жител на София, живущ на ул. „Шар планина”, 24, починал на 20 VIII 1960г.

Васил Димитров Велинов Сватов роден на 3 X 1904г. жител на с. Ножарево, Тутраканско, починал на 7 II 1960г.

Георги Драганов Драганов Къжлев жител на Бургас, живущ на ул. „Места”, 32, починал на 9 III 1960г.

Георги Илиев Чочков Илиев, жител на град Пазарджик, ул. „Кокиче”, 8, починал на 9 IV 1960г.

Георги Темников Стоянов Иванов роден на 6 V 1928г., жител на София, живущ на ул. „Рибен буквар” 21, починал на 4 X 1960г.

Генчо Недков Груев Генчев роден на 6 I 1926г. жител на София живущ на ул. “Борис I”, 81, докаран в лагера на 5 IV 1961г. и почина същия ден.

Георги Тодоров Стоилов, починал на 13 V 1961г. липсваше в главната книга други данни за него.

Димитър Русев Тенев Йорданов роден на 12 VII 1920г. жител на гр. Сливен, живущ на ул. „Аргир Димитров”, 4, починал на 20 X 1960г.

Мехмед Исмаилов Агов Яшаров, роден на 26 III 1926г. жител на София, ул. „Зайчар” 115, почина на 14 I 1961г.

Христо Ангелов Димитров Ангелов, жител на Варна, живущ на ул. „Радецки”, 58 почина на 20 XII 1961г.

Шефкет Йосеинов Демов Асанов роден на 13 XII 1911г. жител на Шумен, живущ на ул. „Пловдив” ,44, починал на 16 VII 1960г.

Стефан Тодоров Русев Тодоров, роден на 20 VI 1905г. жител на Варна, живущ на ул. „В. Коларов”, 14, починал на 26 XI 1960г.

Гюлза Рашидова Хамидова Асанова, родена на 1 IV 1940г, жителка на София, живуща на ул. „Конс. Величков”, 74, почина на 21 IV 1961г. в помещението. Дълго време боледува от туберкулоза и можеше да се излекува, но никой не се погрижи затова.

Милка Манолова Малиновска родена на 8 I 1934г. жителка на София, живуща на ул. „Девети септември” 106, почина на 6 XII 1961г. Тя беше женена за милиционер служащ в София.

Дина Георгиева Кангалова родена на 5 X 1921г. жител на Велинград, живуща на ул. „Александър Цветанов”, 22, почина на 4 V 1961г. На същия ред и при жените тоягата се махаше не по-зле от мъжете.

Един неделен ден отговорника на асфалтовата база Сергей от Пелово (и на асфалтовата режима не отстъпваше на този в лагера), докара един лагерист към 50г. От многото бой решил да бяга за да го убият и се отърве от тегло. Началника на лагера подполковник Гогов го пита защо е решил да избяга. В това време в стаята влезе Горанов с дебел бастун и удари беглеца по главата. Кръв обля човека и пода. Гогов само, че не избухна и да изгони Горанов, но се въздържа, тъй като Горанов беше човек на Мирчо Спасов и можеше да оклевети Гогов пред него.

Беглеца беше от гр. Пазарджик. Поправял в дома си велосипеди и друга техника. Не работел обществено-полезен труд и го изпратили в лагера.

Газдов строи хората на плаца и изправи човека пред строя. Видите ли го, той след малко ще умре, каза той. Който се опита да бяга това го чака. До вечерта глутницата го уби зад бараките.

В с. Сливек южно от Ловеч изпращаха една група да работи на парка пред почивната станция с отговорник инженер-химика Кунов. Един от групата избягал. Затова е отговорен милиционера, но според Газдов и Горанов е виновен Кунов да се пречука мамицата му, казаха те. Аз и Гогов се намесихме в спора и така спасихме с Гогов инженера тъй нужен за химическата ни индустрия.

Четния Димитър криминален престъпник, известен на София с прякор „Неуловимия” беше към 28-30 годишен рус, с пехливанска сила. Той беше най-верния човек на Газдов и Горанов. Този садист за когото лагеристите ми казваха, че убил повече от 70 човека го изпращаха да играе футбол в ловешкия тим. Той и останалите от глутницата му садисти изядоха половината от месото в кухнята на лагеристите.

Към лагера имаше пет шест кучета вълча порода. Докараха едно германско голямо с кафяви ивици по гърба. 

С такива кучета Гестапо работеше през войната в лагерите и границите. Гледача на тия песове беше един влах на име Марин, който редовно им носеше месо от кланицата. Месото го вареше и с варено месо ги хранеше. Този Марин и той беше от Пелово. Няма отърване от тях, така са им ги обучил, се хвали той, но ето че един избяга и всички се пуснаха да го ловят. Взеха и най-обученото куче. Показа му Маринчо дирята, но то препика един два камъка и това беше.

Един неделен ден всички отидоха в града на мач. 

В лагера останаха аз и часовия само. Кучкарника беше западно от лагера зад баира и не се виждаше от часовия. Отсякох една сурова супа от върбалака и я размахах пред кучкарника.

 Което ударя се откъсва от синджира и хваща гората. Не остана нито едно. Ловджиите се развикаха, вълци, вълци има. 

Друг се провикна, не стреляй , те са кучетата от лагера, 10,000лв. струва едното. Като се върна Марин ходи да ги събира из гората. Нападнали ги овчарските кучета, позна той. Месо за стола нямаше, а за песовете колкото щеш. След битката като ме видеха всичките ме лаеха и се прибираха в ятаците.


С Т Р А Н И Ц А 5 9 Л И П С В А



.... я видях. Тя беше с измъчен вид и не я видях да се разсмее или да говори с някого.

Към началото на септември дойдоха децата на Горанов момиче и момче ученици да му искат пари за учебници и дрехи. По сведение от неговите селски се говореше, че натоварил на камион царевицата от личното ползване която прибрала жена му и я продал.

В лагера дойдоха през лятото жената на Газдов и 16-годишния му син Борис. Те живяха доста време в лагера и виждаха какво се върши в него, но не смееха да се обадят на страшния началник.

Гогов който беше началник на лагера като не можа да се наложи на Газдов и Горанов ги остави да управляват лагера и той рядко се отбиваше при лагеристите. Той явно негодуваше от това ще вършеха те, но що да стори като те са вени хора на Зама!

Из лагера още от Белене се влачеше капитан Стойко Нешев Петровски, брат на полковник от МВР Петър Нешев. Той беше от Угърчин. Никой за нищо не го търсеше и никаква работа не му възлагаха. Жена му Тотка беше надзирателка при жените и така Нешеви си получаваха двете заплати без много главоболие.

При товаренето на вагоните сутрин на рампата и там бой и то в присъствието на железничарите, а по шосето шофьорите също виждаха махането на тоягите.

Населението от града и околностите настръхнаха и всеки се чудеше до къде ще стигне всичко това и се питаха, това дали е нареждане на ръководещата партия, това ли е реалния социализъм.

Рано през пролетта откараха жените в с. Скравена, Ботевградско да вадят камъни. За началник при тях изпратиха Горанов заедно с надзирателките Тотка Нешева и Къна Щрагарска и двете от Угърчин. Четна при жените беше една милосърдна сестра която ходила по време на войната на източния фронт с българския санитарен влак.

Наскоро след това от Бургас докараха Здравко Илиев млад към 28-30 годишен. След няколко дни го изпратиха с още трима да работят по електрическата инсталация на партийния дом в Ловеч и там един ден като отишъл в клозета ударил с чук охраната, човек от общ. съвет и побягнал. Пристигнал в Бургас и обадил що става в Ловеч. Имал близък човек в партията и той заминал за София. Върнаха Здравко в лагера но никой не смее да го бие.

След този случай от София с черна фордова кола дойдоха в лагера Борис Велчев - секретар на Ц.К. на Б.К.П. и Съботин Генов член на Ц.К. с когото се познавахме отдавна. Чуди се Съботин как съм изпаднал в преизподнята. Този човек др. Велчев най-добре ще ни запознае с работата в лагера, каза Генов. Набързо от града и началството се събра пред щаба, но Велчев не благоволи да ги поздрави поне. Двамата заедно с мене пеша заминахме на кариерите, като по пътя им обадих що се е вършило в лагера. Упрекнаха ме защо не съм се обадил в Ц.К. Как да се обадя когато Мирчо Спасов който пряко ръководи лагера е член на Ц.К. им отговорих. Когато аз бях началник тук 1959г. тия неща не станаха, им казах.

Видяха те с очите хора отънали от рани и дрехите по тях миришеха на мърша, но не видяха дряновиците в бригадните. Те ги изпокриха и се хванаха и за чуковете да работят.

Велчев ми нареди да извадя на списък умрелите и да му го дам, но заминаха и списъка остана в мене само с 40 имена, а умрелите от септември 1959г. до април 1962г. бяха над двеста.

Но да се върнем за малко назад пак през лятото 1961г. и опиша още няколко пропуснати случая.

Като бяхме в Белене 1958г. Горанов наредил нещо на затворника Емануил Парушев от Варна, но той не му изпълнил заповедта и Горанов му се заканил и докъде е стигнала тая закана, дали Горанов е говорил с Мирчо Спасов за Емануил, като си изтърпи присъдата наложена от съда, да го докарат в лагера. От Белене го докараха при нас. 

Охо, провикна се четния Димитър като видя Емануил. Горанов е тука, аман ти е работата му каза. Само за няколко дни Емануил му окапаха месата от бой и умря. Всичките му дрехи миришеха на мърша, дори и портфейла му с парите. Динко от с. Любеново, Ст. Загорско гласеше колетите на умрелите. То всичко вмирисано да не го туряме в колета, ми каза Динко. Туряй всички кървави дрехи и вещи, туряй да ги видят домашните му, да чуе махалата, пък и цялата Варна, дано се чуе и в София, дано се намери и някой Макгахан да обади и по широкия свят па да се тури край на това чудо що върши партията ръководителка, му казах на Диня и колета замина.

Колко жалко беше като на кариерата при силозите две момчета по на 18-19г. качили се да свалят от скалата надвиснали камъни да не убият някого като паднат и заедно с лостове и камъни паднали доста кости имаха счупени. Донесоха ги в обекта като безнадеждни и решиха да ги оставят зад помещенията да умрат. Огледах ги добре и реших да действам па ако ще Горанов да ме погуби. 

Отидох при началника Гогов с когото се разбирахме и решихме да спасим тия младежи. Съобщих веднага в болницата и две линейки ги взеха. След два месеца те се върнаха оздравели. Татко ми казаха те, ти ни върна от оня свят, как ще ти се отплатим, ти ни даде нов живот, казаха ми те, като се върнаха.

От анархистите които познавах още от 1950год. до Ловеч остана само бай Николай от Пловдив с най-лошото досие. Този смел последовател на Михаил Бакунин и Пьотр Кропоткин неговата одисея започва от 1918г. като пленник във Франция. Като млад кавалерист в Марсилия се записал в чуждестранния легион. След двегодишна военна служба в Алжир се завърнал в България зареден с идеите на анархистите с които бил на служба. 

В България се присъединил към бойната група на анархиста Петър Мазнев от с. Дебелец, Търновско, която провеждала акции за набиране на средства за подпомагане на семействата на политическите затворници анархисти, комунисти и др. През 1921г. убили Мазнев, а него го заловили и военнополевия съд го осъдил на смърт, но французите го спасили. 

Присъдата била заменена с доживотен затвор. От 1922г. не го засегнала нито една амнистия. Беше човек с добро възпитание и висока култура. Умря от задух на 7 I 1962г. в бараката дето беше постоянен дневален. Майка му над 90г. му изпращаше колети от Пловдив.

Много хора, много съдби, няма как всичко да се опише, трябва да завършваме и да опишем края на лагера на смъртта, както го нарекоха тогава.

След идването на Велчев и Генов в Ловеч, Газдов и Горанов ги уволниха, а милиционерите биячи като Йозо и още няколко ги изместиха в окр. управление на МВР Ловеч.

Назначиха ме на мястото на Горанов в Скравена. Там пристигна късно една вечер в началото на март. Горанов се беше настанил в една богатска къща с всичките му удобства, диван, радио и др.

Джипа го чака пред къщата да го откара в Ловеч. Като му казах, че е уволнен и следва да ми издаде службата, той обърка конците. Пък защо ме уволняват, какво съм се провинил, пита Горанов, служил съм честно на партията.

Милиционерите обадили на жените, че Горанов го уволнили и имат нов началник и всичките викали ура.

Рано сутринта отидох в обекта. Жените бяха настанени в една напусната къща край селото. До къщата имаше сая и в тази сая живееха. Бяха към 100. Попременили се, добили градски вид, четната ги строи в две редици и се оплака, че им липсвало умивалня и баня, за което им обещах да намеря майстори и оправим работата за която Горанов не му останало време.

Жените работеха на кариерата при доста голяма норма определена от бившия им началник. Отмених тая норма и те обещаха, че и без норма ще доставят нужните кубици камъни за Ботевград който Живков решил да го прави „град градина”. Четната на групата беше една милосърдна сестра ходила със санитарния влак на източния фронт по време на войната. Докато построим банята, една сутрин от София дойде с два автобуса Директора на милицията Петко Стоянов. Натовариха всички жени и ги откараха в София. От Ловеч дойдоха два камиона на които натоварих инвентара и охраната и се прибрахме в Ловеч. Това стана към края на март.

В лагера беше останал Гогов. Взехме мерки и излекувахме болните. Дадохме им почивка и хората си изпраха мръсните дрехи. Намалихме нормите на кариерите и сменихме бригадните.

 Четния Димитър го пратихме да работи в кариерата и там ония дето са пострадали от него го довършиха. 

Той беше последния когото молотовката откара за Белене. Наскоро след това дойде заповед за освобождаване на всичките лагеристи и останалите садисти не можаха да си получат заслуженото.

На три етапа хората бяха изпратени за родните им места. С последната група пътувах до гара Левски, дето се разделих с тия изстрадали хора, които нищо лошо не са видели от мене и ме уважаваха. Двамата младежи които изпратих в болницата при раздялата ме прегръщаха и целуваха, но в такъв момент иде ли на човека ум да си запише адресите и така и до сега не се знаем кой къде е.

Който не вярва, че Христос е възкръснал, да запита нас. Ние ще му кажем, че е възкръснал като му разкажа следния случай в лагера:

Пречукали човека на кариерата и го донесли на таргата, завързан в сламеника и го оставили зад бараките при часовоя, за откарване в Белене. По едно време през нощта мъртвеца се раздвижил в сламеника и милиционера Атанас Пумпала от с. Морава, Свищовско отвързал сламеника и отвел човека в кухнята дето го сгреяли и облекли и на другия ден пак на кариерата.

При освобождаването този човек благодареше на Атанас за грижите които положил за него и плачеше.

Опитах се веднъж да вразумявам Газдов, като му казах да подобри режима в лагера и да престане с побоищата, щото целия Ловеч и околността знаят това що се върши в лагера и че с това руши основите на партията която му дава тлъстата заплата, а не мисли той, че тази партия народа ще я намрази и ще я прокълне както беше проклел в миналото царската власт.

Грешиш ти бай Иване, много грешиш дето ги жалиш. Врагът трябва да се унищожава, ми каза Газдов.

Като дойдоха Велчев и Генов ми зададоха въпроса защо не съм съобщил в Ц.К., че в лагера се вършат беззакония, аз им отговорих, че който постъпи на служба в ТВО подписва декларация, че няма да издава никъде що се върши в лагера и че къде са Гогов – подполковник, Горанов – майор, а Газдов старши лейтенант, а какво представлявам аз пред тях като старшина. 

Можах само да им се строявам и въртя на пета и нищо повече. Тъй като ни се втълпяваше постоянно, че партията ръководителка не греши и че това ще се върши за превъзпитаване на враговете волю неволю следва да го одобряваме, защото то е дело на същата партия, която е над всичко и волята на нейните вождове е суверенна и трябва да се изпълнява!

Когато през лятото на 1959г. бях отговорник на лагеристите, държах връзка с окръжното управление на МВР в Ловеч, началника на същото полковник Александров не ми се месеше в работата, тъй като получавах нареждания само от Белене, а като лагера се измести от Белене в Ловеч през есента 1959г. ръководството му се пое от Мирчо Спасов, който идеше често, събираше само офицерите от лагера на съвещания и режима над лагеристите ставаше непоносим. За времето от 1 I 1961г. до 5 V 1962г. полковник Александров като окръжния началник нито веднъж не дойде в лагера, тъй като той беше на пряко подчинение на зам. мин. Мирчо Спасов. И Александров не по-малко мразеше от своя персонал Газдов, Горанов и милиционерите които биеха без дори да им нареждат Газдов и Горанов. Те пък вършеха това от своята вродена глупост и зверщина.

Газдов често се оплакваше от главоболие и не беше спокоен, но увлякъл се веднъж в дяволската въртележка той с всеки изминат ден все по-свиреп ставаше и като никой не го възпираше, той все повече се озверяваше.

Но в кого да търсим вината за тая беда? Този най-важен държавен и партиен обект открит със съгласието на Ц. К. на Б.К.П и неговото Полит. бюро и оставен на няколко неуравновесени хора.

Лагеристите които Зама остави в Белене към 180 мъже и 21 жени и ги прехвърлиха в Ловеч до към май-юни 1961г. останаха на половина. От непоносимите условия в лагера измряха. Но ето, че се яви и друга опасност, хрушчовите ракети за Куба.

Последва нареждане от горе да се задържат от всяка околия по 5-6-10 човека криминални и политически които са опасни за реда по време на смутове и се изпращат в лагера край Ловеч.

Чакайте бе, защо ме арестувате, какво лошо съм сторил, пита арестувания, но отговор няма. Един два бушника в ребрата и в джипа. Бланките са подписани и е оставено празно място за четирите имена на жертвата, името на лицето, бащино, дядово и това на прадядото, дата и година на раждане, жителство, адрес и кога е задържан.

Тези бланки бяха заповедите подписани от Мирчо Спасов по за 6 месеца и ги казваха заповеди.

Характеристиката идеше за всеки задържан от съответното окол. управление на МВР в която се вписваше вражеската дейност на задържания, че не работел обществено полезен труд, говорел против партията, заканвал се на партийния секретар и др.

 Тази характеристика достига до оперативния работник Газдов и за него – лагериста не остава нищо друго освен изпълнение нормите на кариерата и да му е як гърба и да издържа на бригадирската тояга.

След като се самоуби с нож Тодор Николов Гинов Георгиев от Берковица, Газдов и Горанов наредиха да се изземат от лагеристите всички джобни ножчета и други остри предмети с които може да се причини смърт.

Събраха ги в едно сандъче и ги прибраха в милицията, но не мина и месец ножките ги върнаха на хората, но по-хубавите липсваха, техните притежатели не посмяха да си ги искат.

Най-много хора докараха в Ловеч през 1961г. от София, Пловдив, Варна, Плевен, Бургас и др. Само за година време които доживяха до закриването на лагера към 5 V 1962г. тия хора бяха смазани и осакатени за цял живот. Тия хора от сутрин до вечер работеха без да им се дава и минута почивка на кариерите под зоркото око на криминалистите бригадни в ръцете на които бяха суровите дряновици.

В големите горещини и задуха в голямата кариера като докарат някой нов и му изгори гърба и се изприщи на водни мехури и като играе и тоягата по гърба се образуват рани и го нападнат мухите. Тъй като малко бяха медицинските грижи и липсваха лекарства, много такива новодокарани свършваха за няколко дни.

Малко преди да уволнят Газдов и Горанов, освободиха Шабан Калеев Доков Узукчиев и още двама. 

Наредиха на двамата да пазят Шако до София и да го предадат на съответното там управление на МВР тъй като имаше опасност да го убият още във влака за подвизите му в лагера. 

Този уродлив коньовичарски циганин който беше постоянно по затворите като закоравял престъпник, името му намери място в историята на народната власт в България. 

Но тук ще допълня и следното: Димитър Цвятков от София, Благо Магарето, Андрей от с. Шейново, Леворзашки от София, Андон Шаров от Бургас и много още такива волю неволю поемаха бригадирската длъжност в лагера. 

Ако не са те, ще бъдат други. Ако Шако или друг някой от биячите откаже да бие, то го чака смърт. Такъв ред се беше установил в трудовата група край Ловеч както я нарекоха най-после, ако не убиваш, ще те убият, беше девиза.

Колко много са сгрешили партийните ръководители дето са открили лагера през 1956г. и задържали 500-600 лица опасни за реда при толкова много агенти и сътрудници на Д.С. Каква опасност за властта представляваха 500-600 човека тогава, но нали са бивши лагеристи политически и криминални, опасни са те!

Опасен е Константин Муравиев, полковник Киров, дядо поп Антонов от Г. Оряховица, Архиерейския наместник от Свищов Хр. Минчев, Кирил Прелезов от Ст. Загора, метларя от Козловец Григор Сим. Павлов който надали имаше и II отделение образование, а Иван Стайчев от Свищов, че е син на генерал Стайчев и др. 

А колко голяма опасност представляваха младежите, които играеха рокендрол и вуги буги с дълги коси и дънки по „Раковска”. Това вуги буги и рокендрола по-после и те добиха гражданство, но който отмъкна тоягите, от които оставиха костите си на „Предела”, за какво е било всичко това?

 От една страна всемогъщата партия го е правила да си запази властта, а от другата тя не е и помисляла, че с тези лагери и издевателствата които се вършеха в тях тя си спечелва омразата на народа който един ден ще я отхвърли.

Да сравним ТВО още при неговото основаване през 1949-50г. в Белене с „трудова група” в Ловеч, разликата е голяма. 

И тогава свиждане с близките на лагеристите не беше разрешено, теглото си беше пак тегло, но боя беше забранен.

 Малко преди да постъпя на работа при ТВО, от Плевен изпращаха милиционери за охрана на лагера по за 45 дни командировка. Един от тези милиционери който имал убит брат от полицията решил да си отмъсти и то на един младеж лагерист. Изстрелял десетина куршума с автомата по този младеж, но засегнал ръцете и главата му у други доста наранявания по тялото му. Коменданта на лагера Ангел Куртев го откарал в Свищовската болница и го спасили.

И тогава имаше нередности и беззакония. И тогава някои на сама глава вършеха нередности за което се принудих да напусна службата само след като служих 22 месеца. Второто ми връщане в лагера реших да трая до край и да видя до каква степен може да достигне човешката глупост и зверщина.

Много пъти шофьора Симеон и други от персонала са ми казвали, бай Иване ти като партизанин си служил и в ловешкия отряд, защо не идеш и се обадиш на окръжен секретар на БКП в Ловеч Дочо Шипков и да мъчите нещо да повлияете на тая зловеща тройка, а аз им отговарям, че бай Дочо ще запита в Плевен Сава Дълбоков що за птица съм и отговора ще бъде: не го слушайте, гледайте си работата, за него всичко е черно и с нищо не е съгласен, християнска душа е той, не е добър болшевик, ще му каже Савата.

Историята е история само тогава когато тя отразява събитията така както са били. История която е нагодена да отразява неверни събития нагодени по волята на някой диктатор, тя не е история.

Всичко което можах да напиша до тука е самата истина. 

Описах това което съм видял с очите си. За много неща съм се осведомявал от честни служители и лагеристи, а и много още неща ще останат забравени които не съм видял и открил, тъй като времето прекарвах повече в дежурната на телефона.

 На кариерите нямах възможност да ходя и с лагеристите се срещах само на вечерна и утринна проверка, а ако имах възможност да съм всред тях на кариерите, то настоящата тетрадка не би станала.

Съветвам бъдещите правителства да не помислят за лагери. Няма правителство или система които са си служили с лагери да не са се провалили.

Екатерина II, Николай I и останалите до 1917г. царе в Русия пълнеха лагерите в Сибир. Ленин, Троцки и Сталин, Хитлер с техните лагери надминаха стократно царските, но и те се провалиха.


Като се поучим от всичко това, защо да не кажем: Никога вече лагери като този в Ловеч и това що беше в него да не се повтори никога вече.


Алеково

10 VI 1990г.


Иван И. Пантелеев