В Европейския парламент в Брюксел : "Комунизмът и несломимият човешки дух"

БТА: В Европейския парламент бе отбелязана 25-годишнината от началото на промените в България

Линк:

http://www.bta.bg/bg/video/show/id/0_q2f9fxc6/

На трибуната : българският евродепутат д-р Андрей Ковачев (ГЕРБ), Даниела Горчева и Дянко Марков

В Брюксел за четвърти пореден път се състоя среща от поредицата "Изстраданата европейска мечта на България 1944-1989 г." под мотото

 "Комунизмът и несломимият човешки дух!", 

организирана от евродепутата от ГЕРБ Андрей Ковачев. Събитието бе посветено на 25-годишнината от началото на българския преход. Сред присъстващите бяха български дисиденти, политически затворници и знакови личности на прехода. Основна тема на разговора бе съхраняването на ценностите, човечността и стремежа към свобода в условията на тоталитарната власт. Основната идея е да покажем обективната историческа истина и справедливо отношение към хората, пострадали от режима, поясни за БТА Андрей Ковачев и допълни, че в България все още не сме успели да се обединим около общ прочит на националната ни история.
 
Видео на Николай Желязков - БТА

Аплаузи за Дянко Марков, Сн. Христо Христов, сайт desebg.com

Аудио запис на цялото събитие
Линк :

-->

http://www.andrey-kovatchev.eu/bg/video/view/17/3803

В публиката - Евродепутатите от България Владимир Уручев, Мария Габриел и Ангел Джамбазки

Васко Кръпката, евродепутатите Михаел Галер (Германия) и д-р Андрей Ковачев (България), Даниела Горчева

 

В програмата се включва :

Комунизмът и несломеният човешки дух!

... двадесeт и пет години след началото на българския преход ...

част от инициативата на евродепутата от ЕНП д-р Андрей Ковачев

Изстраданата европейска мечта на България 1944 - 1989 г.

13 октомври 2014 г., 18:30 ч.

Европейски парламент, сграда JAN /зала 6Q1/

Откриване

Д-р Андрей Ковачев - член на Председателството на Европейския парламент (ЕНП/България)

Михаел Галер - координатор на Групата на ЕНП в под-комисията на Европейския парламент по сигурност и отбрана (ЕНП/Германия)

Комунизмът и несломеният човешки дух

Дянко Марков - военен летец и носител на орден за храброст, политически затворник, общественик и публицист, народен представител в 37-о и в 38-о НС

Откъс от документален филм за лагерника д-р Николай Грозев

Д-р Едвин Сугарев - български публицист, политик и общественик, участва в неформалните дисидентски групи срещу режима на Тодор Живков, издател на самиздатското списание “Мост”, народен представител в 7-о ВНС, в 36-о и 37-о НС. Занимава се с разследвания на корупционни практики и злоупотреба с власт от 1990 г.

Васил Георгиев - Кръпката - известен с песните си за свободата блус и рок певец и музикант

Модератор: Даниела Горчева - журналист, сценарист, издател и главен редактор на сп. „Диалог” (Холандия), носител на наградата на Европейската комисия за журналистика „Заедно срещу дискриминацията"

Музикално изпълнение

Васко "Кръпката" и Подуене Блус Бенд

Васко Кръпката " Комунизмът си отива!"

В Европейския парламент - група "Подуене Блус Бенд"

Изказване на Дянко Марков :

Свидетелствам само истината !

Уважаеми и драги граждани на европейската общност на народите, уважаеми съграждани и съотечественици, уважаеми гости,

Аз дойдох тука в своята вече 93та годишнина от рождението ми за да засвидетелствам неща, които са малко известни  не само на европейската общност, но и на нашата млада генерация съотечественици, които нямаха  възможност пряко да се докоснат до събитията, в които аз по стечение на обстоятелствата съм бил не само свидетел, но и участник в много от тях. 
 

Аз ще се докосна съвсем бегло,...
 

В личен план от годините на комунистическия гнет  май-тежкия ми спомен  беше, когато аз узнах , че докато заедно с по-възрастния ми брат Марко, доктор на юридическите науки от Швейцарски университет, бяхме ангажирани във войната срещу  Германия, комунистическите терористи, които вилнееха в тила под защитата на  щиковете на Червената Армия , са извели баща ни и са го погубили  без съд и присъда, и къде е гроба му до ден днешен не съм узнал. 

Но този личен гнет, но тази лична трагедия, която преживях, потъна в цялостната трагедия, в която влезе нашата нация и държава след като беше окупирана от Червената армия и над нея се разпростря най-високият връх на комунистическия терор. 

Моето отечество е жертва на това!

  И ако днеска трябва да дойда  от моята Родина, която се оказа в дъното, в материално отношение , на Европейската Общност, то е затуй, защото  нея я сполетя  върхът на комунистическата империя на злото. В нейния терор упражнен над всички институции и достойни хора в нашата страна... 

Затуй сме  на дъното!

 Затуй съм дошъл да свидетелствам за моята лична съдба и тази на цялата ни нация и държава!

Г-жо Горчева, на която аз дължа тази покана, и г-н Ковачев - двама сърцати граждани на Европа и на моето Отечество, аз благодаря за вашето внимание!

Не искам да злоупотребявам и спекулирам с търпението ви към моята не съвсем стройна реч, което на моята възраст е съвсем обяснимо да бъде. 
 

Даниела Горчева се обръща към Дянко Марков да разкаже за д-р Грозев, който е бил в лагера „Белене“. 

 

Дянко Марков : 

 Доктор Грозев е една светла личност от нашия процес в който бяха осъдени повече от 70 души младежи без всякаква вина. 65 души осъдени и още няколко задочно осъдени на смърт! На смърт бяха тука осъдени само 7. Това беше - Само!!! Но това бяха абсолютно невинни хора! Бяха взети като младежи, някои от тях с едва създадени семейства, с малки дечица, и те бяха обречени на един продължителен гнет , защото присъдите в мнозинството си бяха от 10 години нагоре - 10 -15, до живот, смърт.

Това беше! 

Моята майка пише в благодарствено писмо до сестриното си семейство, било в нейна помощ, в което казва: 

„Присъствах на най тежкото погребение на което човек може да бъде човек поставен. Когато 60-тина младежи между 20- 30 годишна възраст, млади хубави, образовани, достойни и добри погребваха своето бъдеще, погребваха своята младост, някои погребваха семействата си. Едва сдържах,риданията си.”

На другия ден след като се проведе това погребение среща за пръв път след 6 месеца единично съществувание в затворите на следствие, след тази среща в която в тъй наречената „кучкарница“, защото едновременно 10-15 души, които до тогава не бяха виждали близките си ги срещаха пред бойна решетка, където сновяха надзиратели, и всички викаха за да може да кажат нещо и да се чуят след толкова време раздяла. 
 

Но след туй, като се прибрахме, дойде това, което наричам в своята основна книга - „Възкресението”. 

Един от нашите възрастни хора, който беше адвокат, и осъден с нас, също беше и семинарист и много добър диригент. Той прикотка горе на четвъртия етаж почти цялата ни група, разпредели ни на четири гласа и между затворническите стени прозвуча шедьовъра на Шуберт „Спи ми рожбо спи...” Със „спи ми рожбо спи” ние започнахме превръщането на наказателната система на затворите и лагерите в школа за стоицизъм, за другарство човешко и обич между хората и за морал.

Това беше великото в усилията да бъдат преодолени максималния гнет,който беше упражняван в нашето отечество. За да хвърля светлина към думите на г-жа Горчева,..защото империята на злото - Московската,  наред с тиранията залегнала в основата на комунистическата  политическа религия, (защото комунизмът -това е една религия, ) и  наред с  това беше съчетана със стремежа през България да  излезе на свободно топло море. България беше  обречена от тази империя–и затуй там беше въдворен  най тежкия  гнет. 
 

Кълна се......., хайде клетвата е забранена, но давам ви моята честна дума  на човек, който е пътник към бъдното - там горе на отчет да се е яви, да  свидетелствам само истината и аз казвам само истината. 
 

Доктор Грозев беше лъчезарна личност, неговото семейство не устоя, но той беше човекът,  който даваше  опора, не само медицинска,  в която  той беше и като хирург  и по  обща медицина  един от асовете. Защото той беше лекувал в Родопите, в Странджа сред бедните хора,  даже сред друговерците, но те го обичаха всички,  и го обичаха и  в лагера, това беше  човек,  който можеше само да бъде обичан. И знаете ли каква участ му бе отсъдена -  270 дни в карцера на остров  Белене!!!  –можете ли да имате представа за това  -  9 месеца долу в подземието където при всяко прииждане на  Дунава, залива оросява,  водните плъхове се мъчат  да изтръгнат дори от ръцете залъците хляб на окованите хората .  9 месеца!!  Няколко пъти извикан горе да оказва първа помощ , да помага включително и на мъчителите си.  Той излезе след  9  месец а с усмивка  и  със съзнанието което дава на хората:

 ”Не бойте се, ето аз излизам от ада! Не бойте се когато  сте добри хора, верующи хора,  когато  не мразите даже враговете си! Вие имате възможността да оцелеете.!“ 

 Това беше д-р Грозев!    

 

Но наред с това нося още един спомен...

Един последен пример си позволявам да ви дам, просто го нося от Отечеството. Да ви го подаря защото е то нещо много хубаво в човешки план.   Това е съдба на едно момченце , то беше младо момче, и аз бях млад, но то беше по младо от мен. 
Още като овчарче в предучилищна възраст е пасло овцете и агнетата от своето най южно село в гънките  на разклоненията на Пирин планина. 
И познава  козите пътеки, защото то живее с природата, обича природата, обича животните, обича хората. 

    Това момче по някаква причина, която така и не стана ясна, не можаха да дадат диагноза  и лекарите в затворническата болница,а беше загубил зрението си. Той беше ослепял. Но като сляпо момче беше успял да преведе,  загубил светлината на своето зрение, към светлината на свободния свят не един и двама души, водейки ги по козите пътеки,  недостъпни за тези дето слухтят и граничарите. 

И да им дари свободата. 

 Най накрая  вече  заловен в тази дейност той беше осъден жестоко и хвърлен  в софийския  затвор .  И там той беше предпочел да живее не в общото приземно помещение където над 500 души на два етажа дървени нари живееха, колкото може това да се нарече живот. 

Той предпочиташе да лежи в предверието на това общо помещение, върху това свое съдрано чердженце за да може да си тананика. 
Но неговото  тананикане певческо, даже имаше хора които обичаха да прекарват заедно с него  и пееше своите песнички, те бяха тъжни като... „Печални хризантеми”, „Ах когато бях овчарче” разбирате какво му е било на това момче, „Черней горо, черней сестро“... и ние го слушахме...излизахме там можеше да се пуши.
 

Една вечер беше дошъл един млад новоназначен  свиреп надзирател който срита хората полегнали там, взе да ги разпитва: 
”Ти какъв си бе!?”. 3-4 бяха от  селските бунтове, от селската партия, дружбашите,  един казва  „Аз съм от опозицията“, трети беше офицер. 

Стига до това момче – „Ти какъв си?“ 

То му отговаря „Аз съм човек!”. 

”Виждам че не си на  четири крака. Ти кажи друго, какво си правил- селянин ли си, националист ли си, анархист, фашист ли си, враг кажи какъв си?” 

„Аз съм само човек” каза сляпото момче.

  Този пример ви нося от моята Родината си вземете го в сърцата си завещайте го на идващите подир вас и  бъдете благословени!

Даниела Горчева:Дянко ти си бил много години в затвора Как устояхте в затвора?

Ето аз ви дадох примери. Устояхме благодарение на това преди всичко  затуй защото ние бяхме добри хора. Добрите хора при всички обстоятелство могат да изпитват щастливи моменти.  само добрите хора!.  Злото е ненаситно и нещастно.  В това нещо ние се убедихме.  Там нямаше щастливи между тези които изтезаваха,като се почне от следователите,  агенти,  доносниците,  които ни пращаха в наказателните лагери.

Мене ме пратиха в рудника! 

Ето тази книга преди няколко дни я издадох, където разказвам за това. 

Там имаше заговор  за бунт - в рудника . 

 Знаете ли  какво значи за  хора които никога не си били и в една или друга степен заети с такъв труд, как  страдат че са на работа под земята? 
Какво значи  да ги сложиш да страдат  години на ред да работят под земята с години ....?

Аз не бях години, аз бях накрая. 

В тази общност човешка  нас ни поддържаше другарската взаимопомощ. Който имаше повече даваше на тези които нямаха .  А имаше хора които се нагърбваха да изкарат  скришом  чуждата норма.  Защото разузнавателните копои следяха какво става.

Идва при мен един ден капитан Гуджев, от военния съюз, осъден на 12 г.,   :”  -„Имаш ли 1000 лева?” - максималната сума която  можеше да се държи в затвора, те не бяха много -    2-3 надници.
 „За какво ти трябват?”, питам го аз,-„Не е важно!" - казва Гуджев, "Не питай! Ако имаш дай ми!”. 

Вземах ги и му ги дадох му...  

След година и половина бях в рудника наказателно. И  идва един от младите познати от Софийския  затвор.”  Капитан Гуджев ти праща това сапунче. 

 Каза, че ще ти бъде приятно да се миеш сутрин с него и да си спомняш за него”. Разрязах го - в средата – 1000 лева. Тайна запазена! Врагът като нечовек не можеше да се докосне до нашата тайна.

 Тази взаимопомощ се изразяваше и в самия рудник. мен когато бях на забой идваха от маневристите   ми помагаха да напълня вагонетките, аз не можех да го направя, аз си изчерпвах  силите още при копането на това което трябваше да взривя после. Един човек ме изведе от там, беше офицер но беше много силен и издръжлив  и изкарваше няколко норми. Затова го бяха поставили от жестоката управа,  да разпределя хората/ той ме избави от това. „ ти няма да си на забой защото ти  там ще умреш.” И ме избави от това. Друг ме извади даже на външна работа. ...

Хорът на затвора

Това беше в началото, когато в  софийския централен затвор функционираше църква,  само там имаше действаща църква, там Софийския Централен Затвор имаше чудесен храм в центъра между двете големи крила и централната сграда на затвора, тази църква  беше  великолепно обзаведена с църковна утвар свещници икони и прочее..,.Но най-интересното беше че на височина 3 метра, докъдето можеше да се стигне със стълба, тя беше изографисана с прекрасни сюжети с маслени бои,  рисувано от затворници и художници,  които бяха оставили  рисунки си по стените на затвора. 
Аз ще спомена един от от тях, , който е влязъл в нашата нова история като един от най големите терористи - Антон Прудкин. Той е руски такъв...Той се оказа че е бил много добър художник, и бяха чудесни две негови рисунки:  Христос ходи и по вълните на езерото и Христос се моли преди Голгота в  Гетсиманската градина; Те бяха заличени...

 В неделно време църковния  хор който се  състоеше  от офицери, легионери националисти, студенти и др.-каквито бяха всичките певци.   Хорът пееше великолепно, нямаше друг такъв църковен хор,  но това бе заличено в 1949г.,когато почна  последното настъпление на Сталин и Авакумов за разгром на институциите които стоят срещу тях.

  Аз споделям  и имам способност да пиша още въпреки ослепяващите ми очи, но моята дъщеря , която присъства  тука и е най добрия помощник в живота  и крепител. Тя разчита моите „гарванаци“, аз вече 4-та книга представям като свидетел. Свидетелствам като истински участник в събитията. Това завещавам на млада България. 

Нека ги има моите писания и нека всеки си направи заключения за това. Тържество на добрия човек, е единствената възможност да се противодейства срещу тържеството на  злото. Това е пътят на гражданина,  моята страна за да излезе от дъното! Това е пътят на европейската цивилизация - да парира злото в света. Тя е призвана да извърши това. 

 (ръкопляскания и ставане на публиката на крака).

Чувството за свобода

Едвин Сугарев

Изказване пред конференцията “Комунизмът и несломения човешкщи дух”, състояла се на 13-ти октомври 2014г. в Европейския парламент

Понеже стана дума за музика и след малко ще слушаме Васко Кръпката, ще започна с музикален пример.  В “Стената” на Пинк Флойд има едно парче, наречено “Hey уou”, което винаги ме е поразявало със своята сила и простота.Pink Floyd - Hey You

http://www.youtube.com/watch?v=jQcBwE6j09U

В него се казва, в свободен превод:

 “Хей ти, не им помагай да погребат светлината!
 Не се предавай без борба!”
 

Именно това “Don’t give in without a fight!” е онази духовна, насъщна за човешкото достойнство заповед, която ни помогна да издържим, да не се предадем в дългите и тягостни години на българския комунизъм – въпреки всички угнетения, които претърпяхме.

Изпитвал съм този усет, опиянението от усилието да устоиш, да не се предадеш – въпреки че битката няма как да бъде спечелена – поне в обозримо бъдеще. Това често са строго лични и не особено важни прецеденти, но аз съм убеден, че точно те градят осмислянето на един от най-важните жестове във вътрешния свят на човека – жестът да застанеш скрещу злото, въпреки всичко и въпреки всички, които те убеждават да не го правиш.
И тъй като Даниела Горчева поиска да говоря за самиздат, ще споделя един такъв момент. 

 

Спомням си деня, в който с Владимир Левчев разнесохме първите броеве на нашите самиздатски списания “Глас” и “Мост” – едни такива малки, смешни наглед книжки. Тогава дори ксероксите се контролираха от ДС, тъй че снимахме текстовете и ги изкопирахме на двустранна фотохартия – за целта работихме десетина дни в една баня, превърната в любителска фотолаборатория.

Раздадохме първия брой по време на тъй наречената “априлска дискусия”, в която задължително участваха всички членове на Писателския съюз. Опитвахме се да налучкаме тези писатели, които биха предали книжките и на други потенциални читатели – тъй като това е всъщност самиздатът – не нещо, което издаваш сам, а нещо, което само се пре-издава и разпространява от самите читатели.

Раздадохме по трийсетина книжки и после всеки тръгна сам да пуска останалите в пощенските кутии на интелектуалци, художници и артисти, чийто списък беше уточнен предварително. Помня с какво ликуване пуснах последния брой на моя “Мост” – успяхме, казвах си, разпространихме ги, преди да ни усетят. Прибрах се у дома и първият телефон, който звънна, беше на Румяна Узунова от “Свободна Европа” – новината вече бе стигнала до нея – и аз , задъхан от вълнение, продиктувах в ефир въвеждащата статия на “Мост”-а.

Спомням си деня, в който простреляха Симон Версано, защото пишел лозунг против Тодор Живков на стената на подлеза до Орлов мост. Разбрахме, че е откаран във Военна болрница, но никой не даваше сведения за състоянието му. Уговорихме се по телефоните – една голяма група хора да се събере на Попа, а след това вкупом да отидем до болницата и да поискаме свиждане.
Когато приближих, видях, че пространството пред паметника, винаги пълно с млади хора, е абсолютно пусто, а в градината отзад бяха насядали едни типове с напълно еднакви кафяви костюми – и се правеха на отдъхващи граждани. От отсрещната страна на Патриарха, пред сегашното кино “Одеон”, беше монтирана камера, насочена към Попа. Обиколих околните улици, преди да отида на уреченото място – беше пълно с камионетки и униформени милиционери, част от тях с кучета.

Бях отишъл по-рано и когато се върнах към паметника, там бяха само Калин Янакиев и отгавашната му приятелка Вероника Николова. Отидох при тях и направихме дълъг нос към милиционерската камера – и тогава изпитах това особено чувство на облекчение и свобода – на свободата да кажеш: ето ме, тук съм, няма да се предам без битка.

Изпитвах това чувство много пъти – просто времената бяха такива, че ни поставяха в ситуация на избор: да се покориш ли и да потънеш отново в тогавашното примирено живуркане – или да застанеш против тези, които няма как да победиш, но за които самият факт на това заставане е вече поражение. 

Така беше и когато ни биха пред “Кристал” и откараха с камионетки заради публичната подписка на “Екогласност”;

така беше на трети ноември, когато стотици хора застанаха – въпреки всичките опити за сплашване – пред Народното събрание, и за пръв път в проклетите 45 години на комунистическата власт скандараха сакралните думи “свобода” и “демокрация”; 

така беше и на 14-ти декември, когато хората обсадиха Народното събрание и поискаха да бъде отменен член първи от тогавашната конституцишя, според който властта безапелационно принадлежеше на БКП;

така беше и когато застанах на барикадата на Сапарева баня заедно със селяните, хванати ръка за ръка, срещу стотината башибозуци от Службата за борба с безредиците;


така беше и когато внесох в министгерството на правосъдието подписката с искане на оставката на главния прокурор Никола Филчев – знаейки, че заставам срещу всесилната тогава корпорация на гангстери и прокурори.

И за мен това е силата, която помага на човешкия дух да издържи, да се възправи срещу носителите на злото – дори и когато няма никакви шансове за победа. 

Чувството за свобода възвисява, то ни кара да се почувстваме наистина човеци – дори и в най-ужасните услровия, дори и в най-несвободната среда. 

То плаши тираните, кара ги да се чувстват несигурни – и в крайна сметка руинира тяхната власт.

Има една снимка, която разтърсва, защото показва силата, породена от това чувство. 

Снимана е на площад Тянънмън – в деня, в който там избиха стотици протестиращи студенти. 

Снимката е следната: един единствен човек е застанал срещу прииждащата към площада танкова колона. 

Стои – на метри от първия танк, съвсем беззащитен – но въпреки цялата си уязвимост е успял да спре колоната и това, забележете, става в комунистически Китай, където стойността на отделния човешки живот не значи нищо – и където танкът спокойно би могъл да продължи и да го премаже. 

Да, това става в комунистически Китай – но нека си спомним, че и в България току-що избрания за Председател на републиката 
Петър Младенов процеди през зъби на 14-ти декември: “Най-добре е танковете да дойдат!”

Именно това чувство за свобода е силата, която е крепила и крепи човека във всички драматични мигове от комунистическото господство, в което България живя, и от което все пак оцеля – въпреки всички поражения и с цената на свидни жертви, дадени именно от свободните духом люде. 

Разбира се, това чувство съвсем не е масово явление – способните до го усетят са малцина. Но пък те са солта на земята – всичко става чрез тях и благодарение на тях – и нищо не може да бъде постигнато без тяхното устояване.

Васко Кръпката има една песен “Ден след ден” – в нея храстът съветва дървото да се сниши пред бурята.

 Във финала се казва: “Някой постоянно оцелява/ додето други срещу бурята стърчат”. 

И трябва да стърчат – бих казал аз. 

Не е работа да оцелееш, за да живееш снишен. 
Свободата е именно в това: да застанеш срещу бурята.

Но трябва да прибавя още нещо: битката за свобода, тази единадесета заповед на свободния човек: “Don’t give in without a fight!”, не е нещо, което се състои еднократно. Свободата се защитава ежедневно, отстояването й е постоянно задължение – иначе тя изчезва.

И като говорим за този четвърт век от 10-ти ноември 1989 г., трябва винаги да помним, че освен гледната точка към миналата несвобода, има и друга, към бъдещата такава. Казвам това, защото българският преход се оказа ялов, защото това, в което живеем днес, не може да се нарече нито демокрация, нито свобода, защото де факто през този период българската партокрация осъществи своята програма максимум: да трансформира своята власт от политически на икономически релси – и да обезвери, да корумпира собствения си народ, да култивира безнадеждност и амнезия в съзнанието на хората.

И понеже говоря това в Брюксел, в европейския парламент, няма да скрия, че част от вината за днешното състояние на България като болния човек на Европа, се дължи и на европейската недалновидност спрямо комунизма. Световният комунизъм не беше назован с истинското му име – не беше казано, че той е еквивалент, сиамски близнак на нацизма. 

Цивилизована Европа на доверие прие, че комунистическите партии  от Източния блок могат да се самореформират, че с тях може да се работи.

Това е наивност – равна на това да приемеш Владимир Путин за добронамерен партньор, което поне мислещите хора в моята страна никога не са си представяли като възможна опция.

И сега – чрез Украйна и чрез реставрацията на стената между нормалния свят и ненормалните уродства на неокомунизма, ние изплащаме цената за тази наивност. 

Можем само да се надяваме тази цена да не е тколкова висока, колкото беше през Втората световна война. И май е време да разберем, че за тези, които вече четвърт век се опитват да погребат светлината, не съществува шанс за промяна, нито пък покаяние.



Източник : 

www.svobodata.com

Представяне на книгата на Дянко Марков "ИГРА СЪС СМЪРТТА"! 

27 октомври 2014г. Централен Военен Клуб - София.

Видеозапис :

https://www.youtube.com/watch?v=gzkQU8sCQEw