НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ОТ ВЕЛИКИТЕ!
100 години от рождението на Борис
Христов
Лъчезар ТОШЕВ
Статията е публикувана във в. Лечител на 15 май 2014г. :
http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=8&b=436
и в САЩ - на сайта Юро-Чикаго също на 15 май 2014г. :
Както и от :
Фейсбук на Смилевското
братство
Блог на Милен Радев, Берлин
Сайт "Властта"
На 18 май 2014 г. се навършват 100 години
от рождението на Борис Христов.
Най-великият от великите!
Юбилеят му се
отбелязва в ООН и в много страни по
света, които посвещават концерти и
чествания на прочутия оперен певец. За
българите той беше много повече от
“Царят на басите”, аплодиран от цял
свят. За нас той беше символ на “Изгубената
България”, онази България, която по
времето на съветския комунистически
режим ни беше отнета и която Борис
Христов ни връщаше.
Нещо повече – той
ни даваше възможност да се гордеем с
една специфична “неразрешена” гордост.
След записите му в катедралата “Св.
Александър Невски” през 1976 г. неговото
изпълнение на “Многая лета!” се пускаше
на плоча точно на Нова година от стотици
хиляди, а може би и милиони българи,
които искаха в негово лице да чуят своята
България, а не словото на комунистическия
диктатор!
Изкуството
С какво изкуството на Борис Христов
се извисява толкова над останалите
певци, че дори и днес, когато него вече
го няма, светът му устройва такива
чествания?
Имало е много изпълнители с
големи и красиви гласове и с отлична
вокална техника.
Но те нямат световни
чествания и почит...
Къде е тайната на
Борис Христов?
Всяко изкуство е основано
на съпреживяването. Това всъщност е
един човешки феномен на взаимодействие
между изпълнители и публика в
пресътворяването на един образ, на една
история... Публиката не е пасивен
наблюдател. Тя съпреживява това, което
представя артистът. Колкото по-добре
го прави, толкова по-голям успех има,
тъй като той се докосва до душите и
сърцата на хората. Те участват заедно
с него в това съпреживяване. И това е
вълнуващо преживяване за всеки участник
в магията на театъра.
В операта през
годините изгряват големи и красиви
гласове. Има мощни баси, но за никой от
тях не се говори така, както за Борис
Христов. Защото освен могъщ глас, напълно
подчинен, с различни цветове, нюанси и
оттенъци, той притежаваше и изкуството
на драматичното пеене. Изгражданите от
него образи имат невероятна сила, която
идва от изкуството на превъплъщаването
му в тях. Той не е адвокат на своя герой,
както изглеждат другите артисти, а на
сцената е самият герой – цар, монах,
пророк...
Този начин на изпълнение е открит от
“Великия Шаляпин” – руски певец, който
е първият в това отношение. Борис Христов
е присъствал на неговите спектакли в
София през 1934 г. Слушал е записите му,
но лично не успява да се срещне с него.
С присъщата си интелигентност и огромна
обща култура Борис Христов схваща
тайната на изкуството на Шаляпин, което
успява да въздейства така силно на
публиката.
Постига съпреживяване чрез
изпълнението си така, че публиката дори
“диша с него”. И ако Шаляпин е откривателят,
изкуството на Борис Христов се извисява
много, много над нивото на Шаляпин. Макар
и да връща спомена за Шаляпин, той не е
вторият Шаляпин, а първият Борис
Христов!
Природата е била доста по-щедра
към него, отколкото към руския певец, а
и вокалната школа на Маестро Рикардо
Страчари, при който той учи, развиват
качествата му и стават основа на
блестящата му световна кариера. Той
участва в “звездни спектакли”, с
най-големите оперни певци на 50-те и 60-те
години, които са горди, че са могли да
бъдат на сцената заедно с него.
Изкуството
на Борис Христов вдъхновява и тях – и
то как! Грамофонните му плочи се продават
практически в целия свят в огромни
тиражи, радиостанциите излъчват негови
записи, телевизиите се състезават да
вземат интервюта с него. Това са знаци
на постигната слава, дължаща се на
изкуството на съпреживяването, което
той владее. Има запазени интервюта и
мемоари на велики оперни артисти за
преживяното на сцената с Борис Христов.
И това не се отнася само за певците, за
хористите и пр. Това в голяма сила важи
за оркестъра и диригента, който има
щастието да се включи в изкуството на
съпреживяването.
Среща на двама гении в
произведението на трети
В “Дон Карлос” на Верди Борис Христов
създава образа на всемогъщия, но и
страдащ крал Филип II така, че до днес не
можем да си представим този образ по
друг начин – нито зрителите и слушателите,
нито изпълнителите на тази роля след
него. Пример за невероятното взаимодействие
на оркестъра с певеца е постигнато с
диригента Херберт фон Караян именно в
тази роля.
Това е среща на двама гении,
които заедно създават един образ.
Оркестърът под палката на Караян просто
диша заедно с певеца.
Този запис е от 28
ноември 1949 г. в Кингсуей хол – в Лондон,
и не е много популярен.(Philharmonia
Orchestra conducted by Herbert von Karajan Recorded: Kingsway
Hall, London, 28.XI.1949 2EA
14330-31 - DB 21007)
Това е жалко,
защото такъв шедьовър се получава само
веднъж.
Борис Христов е изпълнявал тази
роля с много диригенти, а Караян – с
много други прочути баси. Никъде другаде
не е постигнато това съвършено единство
между певец и оркестър – просто в една
душа. Това е изкуството в чист вид! Отнася
се и за другите му роли, като Борис
Годунов, Мефистофел, Падре Гуардиано,
Дон Гомец да Силва, Атила, хан Кончак,
Фиеско, Досифей, Захария, Агамемнон,
Креон, Рамфис, Колин... които са еталон,
с който се сравняват следващите поколения
оперни артисти!
Църковните песнопения,
които записа в края на 70-те години, са
уникални по особен начин, защото създават
усещането за Божието присъствие. Или
поне си представяме, че то би изглеждало
така, както ни го представя Борис Христов.
Това ниво на изпълнение не е достигнато
от никой друг и до днес!
(Записът от 1949г. може да чуете тук :
https://www.youtube.com/watch?v=54WtaBjjPQs
https://www.youtube.com/watch?v=wiC0PiQHrNQ
Ария на крал Филип
II от “Дон Карлос” на Джузепе Верди.
Борис Христов
и Херберт фон Караян )
Стипендиант на цар Борис
III
Борис Христов не се е готвил да прави
оперна кариера. Той завършва право и
дори изкарва своя стаж в съда. Пее в
Академичния хор на Ангел Манолов, в хора
на “Св. Александър Невски” и в хор
“Гусла” на Асен Димитров. Участва като
хорист в турнета в чужбина – в Будапеща
с Академичния хор, и в Германия, Полша
и Румъния (с. Винга – Банат) – с “Гусла”.
На Богоявление през 1942 г. участва като
хорист в Богослужението в присъствието
на царя. Времето е много студено, затова
хористите и духовниците, вкл. Екзарха,
са поканени в Двореца да се стоплят,
където им поднасят закуски. Хорът изпява
и няколко светски песни, сред които и
тази за хан Крум, където солист е Борис
Христов.
Царят, който също се изкушава
от музиката, обръща внимание на солиста
и го пита кога ще могат да го чуят в
операта. В отговор чува, че той не смята
да прави оперна кариера, а стажува в
Пазарджишкия съд, като юрист.
“Не
мислите ли, Христов, че сте си сбъркали
професията?” – казва царят и
заявява, че ще му отпуснат стипендия,
за да учи вокално изкуство в Италия –
люлката на операта.
На 22 април 1942 г.
писмото от Министерството на народното
просвещение пристига. Определената
стипендия е 4000 лв. месечно. С тези пари,
с една гусла и писмо до Бениамино Джили
от гусларите, Борис Христов се качва на
влака и заминава за Италия. Отпътува на
18 май – на своя рожден ден. Символично
съвпадение! За света изгрява неговата
звезда! На гарата го изпраща брат му
Николай, който вярва, че промяната в
живота на Борис е неговият истински
път.
В Италия парите едва му стигат и
дори се храни с карта за безплатна супа
в църквата, която се перфорира при
получаване на всяка порция. От България
негови близки от време на време му
изпращат по няколко пакета цигари, които
тогава са “най-твърдата валута”, с
продажбата на които той допълва скромния
си бюджет. Когато цар Борис умира, Борис
Христов пролива сълзи до ковчега му и
запазва завинаги благодарност към този,
който го насочи по пътя на световната
му оперна кариера. При записите на
църковни песнопения в катедралата в
София той често застава и се снима пред
иконата на княз Борис Покръстител –
символично, за да напомни иносказателно
за цар Борис III. На своя роял в Ещорил
царица Йоанна до края на живота си пазеше
една голяма снимка от Борис Христов с
негов благодарствен автограф.
Не се мери с Христов!
Разказвам тази история, защото царската
стипендия е причината за ненавистта на
комунистическия режим към великия
българин. Един друг голям български
бас, Николай Гяуров, беше тласнат към
съперничество с Борис Христов в контекста
на това отношение. Жалко! Известният
музикален критик Стефан Тинтеров описва
опита на Николай Гяуров да надпее Борис
Христов в Миланската скала.
Спектакълът се е състоял на 13 декември 1960г. Гяуров, в
ролята на Великия инквизитор, започва
дуета си с крал Филип II, превъплътен от
Борис Христов мощно, като “йерихонска
тръба”. Кралят в своите терзания как
да накаже своя син Дон Карлос отговаря
тихо до момента, когато инквизиторът
предизвиква кралския гняв. “Non piu frate!”
– Достатъчно, брате! (“Брате” е унизително
обръщение към Великия инквизитор, който
има титла и пр.) “Frate, troppo sofri tuo parlar
crudell!” (Брате, дълго слушах жестоките
ти слова!) изригва гласът на Христов и
“скрива” начинаещия Гяуров.
В края на
дуета между двамата баси е прочутата
фраза на краля “Докога тронът ще коленичи
пред Олтара...” с горното трудно достижимо
за бас “фа” и ниското долно “фа”. Една
фраза – обхващаща две октави, т.е.
преминаване през целия диапазон на
баса. Борис Христов я изпява на един
дъх! Публиката полудява от възторг.
Христов триумфира отново! Завесата пада
след многобройните поклони. Тогава
прочутият бас прегръща младия Гяуров
и му казва:
“Не се мери с Христов!
Той е само човек! Мери се с дядо Верди и
с изкуството, защото са вечни!”Царски жест, но за съжаление неоценен.
 |
| Борис Христов след спектакъла на "Борис Годунов" в Миланската Скала,
20.02.1960г. - с Н.Гяуров в ролята на Варлаам и Димитър Узунов в ролята на
Самозванеца. |
Двамата са заедно на сцената на Ла Скала и в Борис Годунов, където Борис Христов изпълнява главната роля, а Гяуров ролята на пияния монах Варлаам, но това не променя нещата.
Отношенията между двамата никога не се
затоплят...
И още един случай : Преди премиерата на "Борис Годунов", Христов кани Гяуров и Узунов на вечеря след спектакъла - в един свръх-луксозен ресторант. Те приемат с радост, но ... не идват. Дори не се обаждат да се извинят ....
По-късно, от майката на Димитър Узунов, Борис Христов научава, че посланикът в Италия е забранил на двамата певци да отидат при него.
В честванията на Софийската
опера тази година се опитват да помирят
“post mortem” двамата певци.Ще бъде представен
спектакъл, посветен едновременно и на
Борис Христов, и на Николай Гяуров!
Според мен идеята е нелепа!
Това и на
двамата нямаше да се хареса.
Но Борис
Христов е в отлични отношения с други
големи български певци, с които е заедно
на сцената, като Елена Николай, Никола
Гюзелев, Анна Томова-Синтова, Гена
Димитрова, Райна Кабаиванска, прочутия
първи тенор на Виенската опера Тодор
Мазаров,с когото са пяли заедно в хор "Гусла", с камерзенгера във Виена
 |
| Венко Венков |
Венко
Венков (брат на прочутия вагнеров тенор Спас Венков), с Костадин Шекерлийски и др.
След спектаклите на “Борис
Годунов” на Софийската опера в Неапол
през 1970 г. – с Борис Христов в главната
роля, минали при огромен успех, той дава
обяд на целия хор на операта (към 100 души)
в един прочут ресторант, за който се
говори много години, чак досега.
Българинът
Родът на Борис Христов е от с. Меглен
и с. Вощарене, Леринско. Това е Егейска
Македония. Баща му, Кирил Христов, е
“михайловист” и участник в редица
легални македонски дружества, редактор
на списание “Илюстрация Илинден”, на
вестници, свързани с македонските
дружества, събирач и изпълнител на
български народни песни от Македония,
които е записал в Българското радио и
за БАН.
 |
| Спас Венков |
Това е здравият български дух,
с който е закърмен бъдещият велик
световен певец.
„В моята дългогодишна
артистична дейност държа специално да
подчертая, че всичко, което съм правил,
правя и ще бъде направено от мен, е
предназначено за България. Това е била
винаги моята основна мисъл, която остава
като моя мечта. Винаги съм водил към
достойни хоризонти името на България
и съм щастлив, че успявам, колкото мога,
да допринеса за издигане на нейното
име.
Борис Христов”.
През 1969 г.,
вече на върха на славата си, Борис Христов
получава писмо от един композитор с името Македонски, изпратено от Скопие, който го
кани да изпълни ролята на “Цар Самуил
– цар Македонски” в негова новонаписана
опера. Кирил Македонски всъщност е роден в Битоля, през 1925г .- град свързан с рода на Борис Христов. В случая това не му помага!
Гневът на Христов изригва
титанично!
Ето какво му пише в отговор
той:
“Господин Македонски,
 |
| композиторът Кирил Македонски |
Получих програмата на “ВАШИЯ” Цар
Самуил за скопската сцена. Защо ми я
изпратихте обаче не можах да разбера,
като Вие знаете отдавна моето мнение,
което е мнение и на всеки българин.
Тягостно впечатление ми направи
предговорът на Д. Ташковски, който е
пълен с нелепи съждения и с изопачавания
на исторически истини, които не могат
да направят впечатление дори на невежи
хора. Вие знаете, че моят род произхожда
от този край на България, в който Вий
живеете и който се нарича Македония,
която е била и ще бъде център на най-здравия
български национален дух, така като цар
Самуил е бил и ще остане в световната
история цар Болгарский.
Желая Вам и
на Вашето семейство Честита нова година.
12 януари 1969 г. Борис Христов”
В
писмо до приятеля си Любен Живков той
допълва, че това творение е “пример
на официално предателство към род и
родина и човешко достойнство!”
След това добавя: “Ще страдам,
докато не видя тези двама български
юроди, да им извия врата, да им изтегля
ушите и да ги изпратя по дяволите с един
мощен и свещен ритник! Успокой, Господи,
раба твоего Бориса!” (Цитатът е по
второто издание на книгата на Ваня
Правчанска-Иванова и Николай Правчански
“Срещи с Борис Христов”, 1993 г., Изд.
Музика.) След време композиторът изпраща
от Битоля писмо на Борис Христов, в което
пише: “И аз мисля като Вас, за всичко,
което ми пишете. Ако някога се видим, ще
ви разкажа много неща, които не знаете!”
(според издадените спомени на г-жа Пенка
Касабова) Можеше да е смешно, ако не беше
тъжно!
Нежелан от режима –
прославян от хората
Стипендиантът на цар Борис III, триумфиращ
по световните сцени, Борис Христов
никога не получи покана да пее пред
публика в България – нито в Софийската
опера, нито дори в Старозагорската
опера, а гастролът му в “Болшой театър”
е бил провален лично от тогавашната
съветска министърка на културата
Екатерина Фурцева. Официалното обяснение
е, че Генадий Рождественски е получил
инфаркт.
После се оказва, че няма инфаркт,
а леко неразположение. Накрая истината
излиза наяве. В самолета с който напуска
Москва, Борис Христов не взема нищо нито
за ядене, нито за пиене. По-късно с
Рождественски все пак правят “Борис
Годунов”, но в Лондон.
Пред своя ученик Пламен Бейков, Борис Христов споделя, че при работата по спектакъла в Лонодон попитал загрижено Генадий Рожедественски как е със здравето. Рождественски отговарил учуден: „Защо? Нищо ми няма, здрав съм”.
„А защо тогава не дирижирахте?” „Така ми наредиха”…
Така, “от извора” Борис Христов научава за мръсните игри провалили неговия гастрол в Болшой Театър.
В България Вълко Червенков е
този, който отказва молбата на Борис
Христов да бъде “пуснат” по-големият
му брат – адвокатът Николай Христов,
да се лекува в чужбина, след разбиването
на здравето му в комунистически концлагер.
Там Николай Христов е изпратен заради
дейност в защита на българщината в
Македония, при което е загубил крака си
и страда от различни болести. Лечението
е щяло да бъде за сметка на Маестрото!
Но БКП отказва!
 |
| Борис Христов като ученик, с брат си Николай |
Този отказ предрешава
смъртта на Николай Христов – в пълна
мизерия. Той умира по време, когато след
смъртта на Сталин са разрешили на
родителите на Борис да го посетят в
Италия.Той ги е чакал на италианската
граница с Югославия, посетили са Венеция,
Рим и тогава получават тъжната вест.
Борис не може да дойде за погребението.
Не е допуснат и на погребението на баща
си няколко години по-късно. Все още няма
документи с които да може след пристигането
в София да се върне в Италия! В ковчега
на баща му Кирил слагат само една негова
телеграма.Тя е прочетена от Любен Живков,
който оставя символично и една роза от
Борис. Не му позволяват да подпомага
майка си, за да не живее тя в бедност...
Той
се вижда с нея при завръщането си ЧАК
през 1963 г. – след 20-годишна раздяла. След
това той идва няколко пъти в България,
присъства на конкурса за млади оперни
певци през юни 1963 г., посещава спектакъл
на оперетата (“Българи от старо време”),
аплодиран е от хората в салона, но никога
не му разрешиха да пее пред българска
публика.
Държавна сигурност го следи и в Италия.
В досието му, което водят комунистическите тайни служби е запазена една резолюция на ДС-офицер, за проучване на контактите на Борис Христов :
"Да се узнае кой точно е този Борис ГодОнов и на кои западни вражески централи служи".
Коментърът е излишен!
 |
| Борис Христов с майка си Райна при завръщането си в София през 1963г. |
И това отношение към него е във
време, когато целият свят аплодира
френетично големия певец!
Режимът не дава съгласие и за предложеният 20-дневен майсторски клас на Борис Христов в Софийската Консерватория, който да бъде записан в звук, а и издаден в книга - което би било едно истинско културно съкровище дарено на света от България.
По това кои
са били враговете му може да съдим за
каква заплаха е бил смятан той от режима.
Казваха по онова време, че ако бъде
допуснат да пее у нас, опашката за билети
би се проточила от София до Пазарджик.
Вярно е, че накрая той беше удастоен със
звание “народен артист”, но без да му
се разреши да пее в страната си пред
българската публика.
Това ми напомня
за австрийския паспорт на престолонаследника
на Дунавската империя Ото фон Хабсбург,
важащ за всички страни с изключение на
Австрия.
 |
| Борис Христов и Мария Калас в "Сицилиански вечерни" на Верди |
Да пее в България това беше
единственото желание на Борис Христов! Според Нино Луканов, веднъж, в операта "Ковънт
Гардън", в Лондон, след триумфален
спектакъл на Борис Годунов, в гримьорната
му се появила Людмила Живкова. “Господин
Христов, кога ще пеете у нас?” - попитала
тя. “Попитайте баща си! “ бил отговорът.
“И все пак, защо не идвате да пеете в
България?”- упорствала тя. “Защото никой
не ме е канил!” отговорил Борис Христов.
 |
| Борис Христов с почитателите си : Кралица Елизабет II и съпруга и Единбургският херцог Филип |
Няма място в програмата
Имаше случай през 1981г., когато се
заговори, че Борис Христов ще бъде
поканен да участва в честването на 1300
години от създаването на българската
държава.
После се оказа, че за него
просто “няма място в програмата”!
Върховна наглост! Страхът може и да е
бил основателен. Както поляците посрещнаха
папа Йоан Павел II, така и ние, българите,
щяхме да посрещнем Борис Христов. Нямам
никакво съмнение в това!
 |
| Пред паметника на Светите братя Кирил и Методий в двора на българското посолство в Рим |
След смъртта
му опелото му в София се състоя в Храма
“Св. Александър Невски”, където преди
това беше извършено опелото само на цар
Борис III и това на патриарх Кирил.
При
погребението на Борис Христов през 1993
г. на мястото в църквата, където трябваше
да застанат близките, за да приемат
съболезнования, застанаха разни
комунистически величия със залязващ
ореол. Каква безподобна наглост!...
Гробът
му по негово желание е в Централните
софийски гробища, където почиват и
родителите му, но малко българи знаят
това...
“Всички знаем кой е Борис
Христов и какво е дал на света и на нас
за нашето национално самочувствие. Ние,
българите, твърде много дължим на Борис
Христов и трябва да намерим форма той
да бъде отличен достойно! Аз като
българин се гордея, че един от нас е
Борис Христов!”
Казах тези думи на 17
май 1988 г. по програма “Христо Ботев”
на Българското радио, по повод обсъждане
в ефир дали той заслужава награда. Това
беше вечерта преди 74-ия му рожден ден.
Единствената възможност по онова време
да се каже нещо беше “обаждане на
слушател” за няколко секунди. Нямаше
гаранция, че всеки, който иска, ще бъде
включен, но аз имах късмет. Включиха ме
и, посочвайки името си, професията си и
родното си място, успях в трите цитирани
изречения да заявя своята позиция.
Цитатът е точен – не съм добавил или
махнал нищо. Както тогава, така и днес
мисля, че ние, българите, продължаваме
да сме длъжници на великия бас!
Комитет за честването
Днес, за честването на 100-годишнината
на великия българин, е създаден комитет, под патронажа на настоящия Председател на
Народното събрание г-н Михаил Миков,
който е член на партията, която не допусна
Борис Христов да пее в България!
Най-малкото не е прилично член на БСП
да застава начело на такъв комитет, като
се знае какво са причинили на човека,
когото светът чества. Община Пловдив
дори обсъжда дали да отбележи своя
почетен съгражданин, роден в този град,
с... посвещаване на една пейка на него!
Не е за вярване, че и днес продължава
обидното отношение към великия певец
или може би общинските съветници в
Пловдив не разбират какво означават
тези предложения... Явно е, че Борис
Христов ще бъде честван не на казионните
прояви, които са допълнително унижение
към паметта на Маестрото, а в сърцата
на българите, както някога от “Изгубената
България”. Впрочем “нищо ново под
слънцето” (Еклесиаст, 1:9).
Борис Христов и промените
през 1989 г.
След 1989 г. “Многая лета” на Борис
Христов се изпълняваше вече и официално
по БНТ на Нова година. Това продължава
и до днес. Той даде разрешение неговото
изпълнение на “Многая лета” да прозвучи
на големия милионен митинг на СДС на
Орлов мост през 1990 г. Тогава беше излъчено
и негово обръщение към българския народ,
на който толкова години той беше верен
син, но и негов символ. В него Борис
Христов приветстваше промените и
призоваваше за помирение.
“Скъпи
съотечественици, Дойде време открито
да се поздравим, да изпълним сърцата си
с християнска обич, търпение, мъдрост,
вяра и благоволение! Нека да забравим
обидите! Нашата Родина Майка България
– Тя чака сега само на нас! За много
години на вас, всички българи, от душа
и сърце желая това!”
Една среща
Като депутат в 36-ото Народно събрание
с делегация посетих Рим. Толкова години
по-късно не си спомням в какъв форум
трябваше да участваме. Пристигнахме
ден по-рано, за да използваме някакво
намаление на билетите. Моите колеги се
пръснаха да гледат Вечния град. Аз също
за първи път бях в Рим, но реших, че ще
го разглеждам някой друг път. Имах
по-важна цел – срещата с Борис Христов
в Академия Булгара (по-късно Академия
“Борис Христов”). Посланик в Италия
тогава беше Стефан Тафров, който не само
ми осигури кола, за да намеря вилата на
хълма Монте Марио, но и ме придружи на
тази среща. Благодарен съм му за
това!
Датата беше 13 ноември 1992 г. Борис
Христов и съпругата му г-жа Франка де
Ренцис ме приеха много любезно – на
шери и бисквити.
Разговорът, в който се
включваше великият бас, течеше на четири
езика. Тафров и г-жа Франка разговаряха
на френски, а аз с нея – на английски, с
Борис Христов – на български, а той
даваше указания на един камериер на
италиански и се включваше в другите
разговори на съответния език.
Франка
следеше политическите новини у нас и
като истинска италианка беше много
ядосана от ролята на ДПС (Questi mascalzoni! –
Тези калпазани!) в свалянето на
правителството на Филип Димитров.
Една
от темите на разговора беше идеята на
Борис Христов за Академията му в Рим.
Той си представяше как млади български
таланти – не само певци, но и музиканти
и художници, ще живеят във Вечния
град определен период, където да учат,
да посещават спектакли и изложби и да
получат представа за световното изкуство
и своето ниво, съпоставено в него. Отлична
идея!
Напомняше ми за делото на проф.
Иван Шишманов, който като министър в
началото на XX век пращал българи да учат
на Запад и после да се връщат и да строят
нова България.
При откриването на Академия Булгара на 2 юни 1986г.,
той говори пред присъстващите :
“Скъпи
приятели, С вълнение виждам осъществена
тази Академия – плод на моя дълъг усърден
труд. Чрез тази институция, вънамерявам
да предам на младите български дарования
моя опит, моята любов към учението, към
изследването за да създам онази емоция, която само изкуството може да даде!
Благодаря на Бога за онова с което ме е
надарил, на Италия, която ми оказа
гостоприемство и където можах да усвоя
съкровищата на изкуството и на културата,
на българската държава за ценния принос
в осъществяването на тази Академия и
на моята съпруга, чието ценно присъствие
винаги е съпътствало моя дълъг творчески
път!”
Тогава
за последен път Борис Христов изпява
своята “Многая лета”....
Той беше дарил на България тази сграда,
в която имаше достатъчно самостоятелни
апартаменти за групата студенти, салон
за концерти с роял, голяма градина и
всичко необходимо – не само да се учи,
но и да се живее там.
Вече имаше няколко
студенти, но и много трудности.
“Г-н
Тошев, ние сме вече стари хора, в края на своя живот. Искаме да видим ,че даренията, които направи Борис се използват! Къщата му в София на ул. Цар Самуил 43 сега е даден за офис на фирма, когато дарението е съвсем друго. Британският музей е взел костюмите на Борис, защото не се намери български музей да ги вземе. Трябва
да ходим да уреждаме визите на студентите
и други административни въпроси. Няма
ли начин България да помогне за това?”
– попита ме г-жа Франка.
Тогава начело
на Академията беше прочутата певица
Александрина Милчева, партнирала на
сцената на великия бас, но тя беше твърде
заета със своята концертна програма,
за да тича лично да урежда визи и
документи.
По-късно, по молба на самия
Борис Христов, поста пое неговият колега,
приятел и партньор на сцената, също
велик световен певец – Никола
Гюзелев.
Разговорът се пренесе и около
проблемите с дарената семейна къща на
Борис Христов на ул. “Цар Самуил” № 43
в София, която той искаше да се превърне
в музикален център и музей, както и за
функционирането на Академия Булгара в
Рим, за която той беше дарил своята вила
в Рим – дело на известен италиански
архитект. Борис Христов “гърмеше”, че
няма напредък в превръщането на семейната
му къща в София, дарена от него на
България, в музикален център. Тогава
въпросът беше прехвърлен на Фонд “13
века България”, но нещата не се
придвижваха. Може би същите сили, които
пречеха в миналото, все още можеха да
влияят.
“Иди и оправи тази работа!”
– царствено нареди Борис Христов,
сочейки с пръста си към мен!
Обърна се
към Тафров и му каза: “Той ще оправи
работата!“ – и ме посочи!
Мисля, че ти ще оправиш нещата - обърна се отново към мене той.
Бог да помага!
Много здраве и живот!
Бях чел
в изказване на големия баритон Тито
Гоби, бил с Христов на сцената много
пъти, за чувството, че когато си с него,
имаш усещане, че се намираш пред истински
цар.
Следва само да се поклониш и да
кажеш “Да, Сир!” Както в “Дон Карлос”.
Точно това почувствах в този момент!
Няма как да се обясни рационално! По-късно
съм се срещал с редица истински короновани
особи, но такова чувство при тях не съм
изпитвал.
И така – отидох и “оправих
тази работа”. Направих редица парламентарни
питания и въпроси, писах статии, пращах
писма... През 1993 г. Фонд “13 века България”
начело с новия си изпълнителен директор
Кин Стоянов (син на Радой Ралин) реши да
финансира проекта за Музикалния център
“Борис Христов” на ул. “Цар Самуил” № 43 в София.
Кин Стоянов, на когото
Министерството на културата е препращало
моите питания, в едно свое изявление
пред медиите тогава каза: “Надявам се
сега Лъчезар Тошев да е доволен!” Че
това не беше мой личен въпрос, а общ –
български! Затова и мой! Но за съжаление
Борис Христов не дочака! Отиде си от нас
огорчен! Почина на 28 юни 1993 г.
Кин
Стоянов, който тъкмо се бе заел с нещата,
беше уволнен през 1995 г. от премиера Жан
Виденов – “в интерес на службата”.
И
така въпросът продължи да се влачи от
бюрокрацията още няколко години след
1993 г. Поради липса на интерес от българска
страна за получаване на сценични костюми
и предмети на певеца, като музейни
експонати, те заминаха за музея на
Операта Ковънт Гардън в Лондон. Каква
мизерна история и пример за национален
нихилизъм в наши дни! През 1997 г., когато
Кин се завърна отново във Фонда, спечелил
делото срещу своето уволнение, заедно
с министър Емма Москова се заеха и
най-после решиха въпроса.
 |
| Проф.Йосиф Радионов на представянето на книгата "Свищовски родови хроники" в Музикалния Център "Борис Христов" в София, 2012г. | |
|
Музикалният
център “Борис Христов” стана реалност!
Що се отнася до Академията ,тя просъществува
до 1 октомври 2006г.когато беше включена
в Българския културен институт в Рим,
който обаче не носи името на “Борис
Христов”. Мисля, че този случай трябва
да е предмет на дейност на една бъдеща
парламетарна анкетна комисия, която да
даде нов живот на идеята на Борис Христов
и да гарантира спазването на волята му
като дарител!
През януари т.г.тогавашният
наш посланик в Италия Стефан Тафров
написа по повод на 100-годишнината на
Борис Христов следното:
“Италианските
вестници съобщиха за смъртта му на
първите си страници - в деня на смъртта
му: беше си отишъл един от най-великите
певци на всички времена, направил
неимоверно много за възстановяване на
традицията на белкантото, оперното
пеене от най-добрите времена на това
италианско и световно изкуство.”
Днес
светът чества Борис Христов – най-великия
от великите! Не е ли време и ние в България,
които не обичаме да отдаваме признание
на други, в нашето атомизиращо се в своя
индивидуализъм общество, да се поклоним
искрено на този българин, с когото може
да се гордеем всички! Да, всички!
Първи отзиви за статията
“НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ОТ ВЕЛИКИТЕ! 100 години от
рождението на Борис Христов.” в.Лечител,
15 май 2014г.
Княгиня Мария-Луиза
Както
ВИНАГИ Вашите статии са интересни,
информативни и отлични!!!!!
Много Ви
благодаря !..........чакам с нетърпение
следващата.
Сърдечен поздрав!
Констанин Чипев, Лонг
Айлънд -САЩ
(правнук на консерватора
д-р Константин Стоилов)
Десет пъти поздравления
за хубавия материал за Борис Христов!
Аз бях на един от записите в Александър
Невски.
Борис Христов обясняваше на
хора, как да пеят с чувство “И молим Ти
ся Боже наш!”....
Пламен Бейков, оперен певец, ученик на Борис Христов
Лъчезаре, браво за статията!
М.
Цонева
Един от най-големите
българи, представен достойно от друг
българин, заслужаващ моето уважение и
благодарности!
Да е светла паметта на
Борис Христов, да е вечно жива музиката
и духът му!
Милен Радев, Берлин
Изключително
ценен и лично за мен много полезен
текст!
Благодаря за просвещението и
за почитта към един от големите.
Ганка Спасова,
журналист, Свищов
Статията за Борис
Христов ме разплака. Спомням си как
пуснахме "Многая лета" по местното
радио в Свищов през 1990 година?
Лъчезар
Тошев донесе плочата със записа на Борис
Христов.
Това ме върна в спомените ми
през размирната 1990 година, когато в
Свищов масово протестирахме срещу
изграждането на АЕЦ Белене. Тогава аз
работех в местното радио и за първи път
в нашия град прозвуча гласът на Борис
Христов. Плочата с изпълнението на
Многая лета донесе Лъчезар Тошев, който
специално беше пристигнал в родния си
Свищов, за да подкрепи нашия протест.
Истински се вълнувам при спомена за
онова време и за впечатлението, което
направи изпълнението на великия оперен
певец на нашите съграждани. Мисля си и
за нещо друго - липсват ми достойните
народни представители от онова време.
Един от тях беше и си остава Лъчезар
Тошев.
Ивона Христова, културен
мениджер, ансамбъл “ЮЛАНГЕЛО”
Г-н Тошев, разплакахте
ме с този материал за Борис Христов...надявам
се да поговорим в София на 18 май!!!
(Концерт на "ЮЛАНГЕЛО" в Музикалния център "Борис Христов" на датата на рождението му!-б.м. )
Малко
са хората като вас!
Искрените ми почитания
за всичко, което сте направили за България
- защото аз си спомням и бюста на Димитър
Пешев в Съвета на Европа и Реймското
евангелие и ред други национални каузи,
които вие извадихте на показ и защитавате
през последните 30 години!
Желая ви успех! До 18
май! Ще ви чакаме!
Кръстю Пастухов
(внук на социалдемократа
Кръстю Пастухов)
Текстът ти
(за Борис Христов) е великолепен и с
много факти, които ти сега правиш достояние
на българите.
Хвала на ръката ти.
Бъди
жив и здрав.
Ти си един от
рядко почтените българи...
Борислав Ванков
Фондация “Конрад
Аденауер”
Благодаря
за хубаво и увлекателно написания
материал за Борис Христов.
Нашето
поколение за съжаление нема възможност
да го чуе на живо...
Елмира Дърварова
Дълги години концертмайстор на оркестъра на Метрополитен опера
в Ню Йорк.Първата и досега единствена жена концертмайстор на този прочут оркестър.
Браво на г-н Лъчезар Тошев
- това е безсъмнено най-дълбоко
въздействащата и най-интелигентно
написаната досега статия за Борис
Христов - българинът, който е направил
най-много от всички български артисти
за издигане културния престиж на страната
ни...По света има много хора, които не са
сигурни къде точно се намира България,
обаче им е известно името и изкуството
на Борис Христов!
Преди
всичко, искам да Ви изкажа огромното си
възхищение от всичко, което сте написали
за Борис Христов! Никой досега, освен
Вас - не е успял да изкаже по толкова
великолепен и убедителен начин чувства,
мисли, и слова за нашия национален герой,
който е направил най-много от всички
български артисти за издигане престижа
на българската култура! Вашата върховна
ерудиция и Вашето високо-благородно
гражданско съзнание и съпричастие към
културния облик и културния имидж на
България предизвикват у мен преклонение
и най-дълбоко уважение към Вас, както и
чувство на гореща признателност към
делото Ви!
През дългите години
на моето “изгнаничество” в Америка
съм се сблъсквала всекидневно с хора,
които ме гледат в един момент с едни
очи, чувайки, че съм от България, и в
следващия момент със съвсем други очи
щом им се каже, че и легендарният Борис
Христов е родом от същата страна...
В
един момент България си я представят
като затънтена смътно очертаваща се в
съзнанието им полу-държава, но в следващия
момент, когато й се прибави ореолът на
Борис Христов, България изведнъж
придобива пред хиляди и хиляди хора
качества на люлка на културата и
изкуството, дала живот на колоси като
Борис Христов... Родината на Борис Христов
- България, и родният му град - Пловдив,
биха били постъпили много мъдро ако
напълно и тотално се отъждествят с
великия български певец, но за съжаление
доста често досега, и чак и в наши дни,
та и дори в момента - когато течат
последните мигове преди 100-годишния
юбилей на Борис Христов - един куп
управници и властимащи се съпротивляват
на израза на всенародно признание и
исконна почит на всеки културен българин
към легендарния ни съотечественик.
При
посещение в Пловдив преди няколко дни
се уморих да слушам и да чета глупости,
произнасяни от хора с власт, които с
апломб заявяват, че е достатъчно това,
което вече е направено за Борис Христов,
че е прекалено много да се постави
дареният от известния български скулптор
Цвятко Сиромашки бронзов монумент
“Борис Христов” пред едноименния
градски Дом на културата в Пловдив, че
няма защо да се наричат улици или площади
на името на Борис Христов, защото това
не било “площадно име” (цитирам
дословно!) и пр. и пр. унизителни за
България и за българите и за Борис
Христов “разсъждения” и “умозаключения”,
от които се отчайвам, и направо губя
надежда в културното ни бъдеще, и се
питам какво ли всъщност се е променило
в отношението на властимащите, които
преди десетилетия не позволяваха на
Борис Христов да се завърне да погребе
изтезавания и довършен от комунистическата
власт негов брат, или да види болната
си и мизерстваща майка, а сега му отказват
монументи в навечерието на неговия
100-годишен юбилей и се излагат пред цял
свят с “почетната” пейка, с която го
“удостояват”, него - титана, гиганта,
който до последния си дъх не се отрече
от “мащехата” си България и й завеща
и двата си дома - в София и в Рим...
По
повод 100-годишния юбилей на Борис Христов
мечтата ми бе не само да участвам във
финансирането на монумента "Борис
Христов" на Цвятко Сиромашки, но и да
видя пространството пред пловдивския
Дом на културата преобразувано в "Площад
Борис Христов", но - уви!
Не
можах да се преборя с провинциалните
политици... Посвещам тази година 5 от
моите концерти из цял свят на светлата
памет на Борис Христов:
на
18 април в Торонто,
на
7 май в Пловдив,
на
18 май - конкретната дата на 100-годишния
рожден ден - в Ню Йорк,
на
16 септември - във Ферара (Италия),
на
10 октомври - в Стокхолм, в залата на
Кралската Филхармония.
Това
е моята скромна лепта за отпразнуване
100-годишнината на нашия велик Борис
Христов.
17 май 2014 г.
Николай Гусев, юрист
Зачетох се в тази публикация, не
можех да се откъсна от превъзходния
текст.
Не можах да се стърпя, прескочих
предпоследния абзац, за да видя името
на автора.
Бях приятно изненадан да
разбера, че това е един от неколцината
български политици, броещи се на пръстите
на човешката длан, за които бих се
съгласил да гласувам.
По стечение на обстоятелства съм в
течение за някои подробности, свързани
с родната къща на великия артист. Като
хоноруван асистент в единствения за
тогавашна България Юридически факултет
на Софийския университет работеше Емил
Ангелов Александров – зам.-председател
на Комитета за култура. Спомням си, че
беше лично ангажиран с уреждането на
случая с къщата и много се притесняваше,
че “
от най-високо място” пречат
за успешното решаване на казуса.
(...)
Уважаваният не само от мен Лъчезар
Тошев не е юрист по професия, но цялостното
му поведение в политиката и живота е
като на формационен юрист.
Когато преди повече от половин век
умувах в казармата кое поприще да избера,
се спрях на Правото – най-вече заради
обширната обща култура, която дава,
както и с оглед всеобхватността му,
покриваща всички обществени отношения.
Таня КАЗАНДЖИЕВА, асистент, СУ“Св.Климент Охридски“
Много ме трогна....Невероятните енергия и преклонение пред Великия
Борис Христов, изразени в слово и душа, ме поведоха в изгубения свят на
детството, когато уникалния глас от голямата дългосвиреща плоча
(обложкта и беше жълтеникава на цвят) , ни повеждаше към невидените
хоризонти на свободата и чистото изкуство. Благодаря и за това, че не е
забравено да се спомене, че той произхожда от Македония.
С най-голямо удоволствие ще разпространявам статията.
Д-р Сава Рясков
Сен Манде, Франция
Драги и уважаеми, господин Тошев,
Каква хубава идея да припомните
живота и изкуството на големия наш певец Борис Христов!
И колко много неща
казвате във Вашата статия!
Развълнувахте ме!
Възмущавам се
заедно с Вас от поведението на властвуващите в България в комунистическото
време, но и днес.
Наглост е председател на комитета за честването на 100
годишнината да бъде член на социалистическата партия.
Срамна е историята със
посвещаването на скамейка на името на големия си съгражданин от страна на
Пловдивската община.
Епизода със скопския композитор на опера за цар Самуил
пълни гърдите с респект пред твърдата реакция на македонския потомък.
Съдържанието и формата на статията Ви така дълбоко ми допаднаха, че Ви пиша
веднага след като я прочетох.
Четох и пасажи на внучката си, за да се гордее
със своите български „50%“!
Позволете ми да свърша с едно голямо
Ох!
Хора като проф. Иван Шишманов имаше в България.
Той беше помогнал на много,
други бяха се оформили по други пътища. Следващата генерация (моята) беше
надъхана с патриотизъм.
Къде щяхме да бъдем днес!
Добре, че Ви има Вас и други
като Вас.
От сърце всичко добро!
* * *
Благодаря на г-н Нино
Луканов, че е запазил една от моите
статии посветени на Борис Христов, което
ми дава възможност сега да я добавя към
написаното по-горе.
Лъчезар Тошев
Дължим
толкова много на Борис Христов
Лъчезар Тошев
Вестник”Демокрация”, 20 май 1993 г .
На 18 май царят на басите
Борис Христов навърши 79 години.
По стечение на
редица
обстоятелства българската публика не
успя да го чуе у нас.
Но той беше
един от
живите символи на България.
На онази България, която
комунистите си
мислеха че са погребали
окончателно,но която сега възкръсва.
Тогава записите на
Борис Христов чрез езика на музиката
даваха това, което цензурата на режима
забраняваше.
Паметник на славянската
култура са записите на църковно-славянски
песнопения,направени от Борис Христов.
В тях басът вложи целият си гений.
Те се
появиха в България още по времето когато
се забраняваше на учениците да ходят
в църква по Великден.
Точно тези записи
показаха истинското лице на
православната
религия. Родолюбецът на Борис Христов
подари на България вилата си в Рим, където
беше организирана Академия за изкуства.
Имах възможност да посетя
Академията преди няколко месеца, поканен
на чаша тосканско вино от
Маестрото и госпожа Франка де Рензис.
Тогава разбрах, че
медалът има и друга страна.
Бездушието
на чиновниците-бюрократи и политиците
помрачаваха светлото родолюбиво дело
на Борис Христов.
Разбрах с
огорчение, че българските музеи не са
предявили интерес към предложените за
съхранение костюми, с които бас № 1 е
триумфирал по сцените на всички
континенти.
Затова пък Британския
музей не се е поколебал и е обогатил своята колекция
с тези реликви.
Някога Маестрото
предложи на България
родната си къща
в София на улица”Цар Самуил”43 за
създаване на музей и школа
за певци.
Там трябваше да се пренесе уникалната
библиотека и колекция от
картини,притежавани
от Борис Христов.
Разбираемо е неприязненото
чувство на
комунистическите функционери
към стипендианта на цар Борис трети, но
нищо не
може да оправдае сегашните
управници.
Всеки българин би трябвало
да изпита
чувство на срам, когато види
че отново продължава лошата традиция
да не ценим
нашите велики хора приживе.
Срамно чужденците да
ценят нашите таланти повече
от нас.
Ние, българите дължим
на Борис Христов много!
И трябва да намерим
достоен начин да изразим уважението си
към него.
Нека не си отиде от нас
огорчен и оскърбен от безразличие!
 |
| Стаята в която през 1993г. завърши жизненият си път и премина в безсмъртието Най-великият от великите! |
Написано от Георги Данаилов в деня на погребението на Борис Христов през 1993г.
Врявата на дните
изведнъж замлъкна от една вест - немислима
и необяснима.
От света си отиде един
безсмъртен. Почина Борис Христов.
Той
беше не само велик певец, най-велик певец
на нашето време, не само музикант на
века, той беше един от върховете на световната
култура.
Оправдание за рода човешки в
най-кървавото от всички столетия.
Помня, когато за пръв път чух неговия
глас, накара етера да затрепти от далеч, от
въд предели,от въд прегради и прозвуча
в старите радиоапарати.
Помня,
когато радио София с подобаващо
закъснение, от немай и
къде, излъчи негов
запис.
Помня брат му, сърдечния Николай
Христов.
Знам как тогавашните властници
отказаха да го пуснат да се лекува,
въпреки молбите на един прославен по цял
свят човек.
Така злобната, жестока
безпросветност на ония,които решаваха съдбините
стана причина за смъртта на Николай
Христов и за
неизличимото огорчение
и обида в сърцето на Борис.
Прости ни Борис Христов,
ние бях роби, но безмерно те обичахме.
Бяхме преклонили глава, но
запазили най-чистото кътче в душите си
за тебе и винаги,когато чуехме
твоя глас, то се изпълваше с велика
радост.
Може да е странно, но за нас твоето
изкуство, твоето съществуване, твоята
личност се превръщаше в смисъл на
упование и духовна съпротива срещу
уродството на тогавашния строй.
Когато
ти пееше, ние разбирахме на какво е
способен българинът, оставен да
се развива на свобода.
Когато ти пееше
Верди, хората проумяваха какво
всъщност означава Ренесанса.
Когато ти
пееше Мусоргски,те състрадаваха и усещаха
трагедията на един изтерзан от векове
народ.
Когато ти пееше православните
песнопения, човеците виждаха Бога.
Защото ти направи за вярата много повече от
цялото ни духовенство.
За България -
много повече от всичките ни съвременни
политици.
Сега ни остави.
В нашата епоха
имаше един единствен истински
велик българин и днес ние го погребахме.
Останалото плаши със своето безличие!
Георги Данаилов
1 юли 1993 година
“
Болестта на
жена му, а малко по-късно и неговата
болест го извадиха от строя.
Видях го
отново едва при погребението му в София
(1993г.), където се беше събрала цялата
комунистическа върхушка, дошла отново
на власт.
Мене не ме допуснаха да вляза
в храма и по време на службата стоях
непосредствено пред главния вход на
„Александър Невски“, така че бях
свидетел как той трябваше да премине
под звуците на коронационната сцена от
„Борис Годунов“ последните метри от
своя земен път в обкръжението на тези,
които цял живот не можеше да понася и
считаше за причина за всички беди на
българския народ.“
(Асен Чилингиров,
Гръцки дневник, Септември 1989г. Приложение
III)
Д-р Асен Чилингиров
е роден през 1932 г. в София. Завършва история, музика и история на
изкуствата в България. От 1964 г. живее и работи в Берлин, Германия.
Там
също завършва история на изкуствата в Хумболтовия университет.
Автор е на над 400 научни труда. Между тях са „Голяма история на християнското изкуство в България“ и
„Културна история на България“, издадени на немски език във ФРГ и ГДР.
Професор, преподава в Берлинския и Лайпцигския университети. Главен
консултант е за Балканското изкуство в Енциклопедията за средновековно
изкуство в Рим в периода 1984 – 1995 г.
От
сайта “Ценности и общност”
Свързана тема :
100 години
от рождението на Борис Христов
Борис Христов: „Моето артистично
кредо”
Най-трудната
част от нашата професия се осъществява
вкъщи.
В театъра или на концерт човек
винаги успява да се справи, по-добре или
по-лошо. Достатъчно е да даде най-многото,
което може, от себе си и се спасява. Но
вкъщи трябва да има упоритостта да се
упражнява всеки ден, дори когато гласът
му е здрав и се чувства в добра форма.
Няма
нито един пример за глас, който, макар
и естествено голям, да не е имал нужда
да бъде обработен и моделиран.
Това е
така, защото най-съвършеният инструмент
в света трябва да е винаги в състояние
да „свири” добре и да отговаря на
всичко, което се очаква от него.
А
за да бъде гласът буден, жив, мек, послушен,
има един-единствен начин: всекидневните
вокализи.
Но не равни, безлични вокализи,
правени единствено за да проконтролират
интонацията в различните регистри.
Трябва точно обратното – оцветени,
силни вокализи, дори изразителни.
Лично
аз започвам винаги с прост и естествен
тон, а после постепенно го променям,
усложнявам го, обогатявам го. Добавям
постепенно по един нюанс всеки път,
когато се изкачвам с един полутон. И
така, докато стигна до поставената цел:
гласът ми да е лек и да е оцветен дори в
най-високия регистър на пианисимо.
Естествено,
има си упражнения за всеки различен
случай – за да не вибрира твърде много
гласът, за да се разшири обемът, за да
бъде звукът по-тъмен или по-светъл…
Но
най-добрата техника е незабележимата,
която успява да те накара да не мислиш
за нея. И тогава работникът отстъпва
мястото си на артиста.
Това
значи, че гласът мобилизира цялото ти
същество в големия човешки порив на
изразителността.
На концерт или на
сцената нямам чувството, че играя с
разум с вокалните си струни, а че пея
така, както викам или плача в мигове,
когато се отдавам на емоциите си…
И все
пак има огромна разлика между живота и
сцената.
В
операта жестът, поведението, присъствието
служат, за да усилят гласа. Музиката
трябва и да се вижда така, както се слуша.
Много неща, които ни биха се забелязали,
ако се разчита само на гласа, се налагат
благодарение на театрални похвати.
Но,
естествено, не бива да се прекалява и
физическият израз трябва да се прилага
заедно с музикалния. Истинското пеене,
белкантото, според мен се състои в
тънката хармония между тялото
(присъствието) и гласа (музиката). На
концерт човек може да разчита единствено
на гласа си. И той трябва да е още по-мек,
по-изразителен, по-богат на нюанси
отколкото на оперната сцена.
Тогава
си сам с музиката и единствено музикалният
текст трябва да убеди слушателите. Това
значи, че изпълнителят трябва да има
една-единствена мисъл и само нея: да
остане колкото е възможно по-близо до
партитурата.
Аз
съм верен на текста. Това е всекидневната
ми настолна книга. Дори съм убеден, че
ако следвам точно музикалната линия,
никога няма да се уморя. Онези, които
искат да пеят силно и блестящо, освен
че с това ограничават твърде много
изразната си палитра, не правят нищо
по-различно от огън от суха трева.
Преди
войната оперните певци имаха дълга
кариера (като Джили, който пя до 65-годишна
възраст), защото гледаха да избягват
каквото и да е ненужно натоварване или
прекаляване. Рикардо Страчари, учителят
ми в Рим, ми повтаряше винаги: „Пеенето
е много удобен занаят: спокоен живот,
някое пътуване, при най-добри условия
и колкото по-малко пееш, толкова повече
ти плащат.” Всичко това се промени.
Днес
те изстрелват на сцената още преди да
е улегнала собствената ти техника. Пее
се по 30 дни в месеца две години подред
и после човек е готов за пенсия. За да
се занимаваш с този занаят, е необходимо
постоянно да внимаваш. Защото гласът,
нестабилен по природа, е в непрестанна
еволюция.
Трябва
винаги да знаеш, какво можеш да пееш и
какво вече или още не можеш да пееш. Едва
след десет години упорита работа човек
започва да познава донякъде гласа си.
И ако много бързаш, можеш да го погубиш
безвъзвратно.
Днес
е почти невъзможно да успееш да запазиш
собствените си технически средства
независимо от съблазните на кариерата.
А още по-невъзможно е да запазиш свежестта
си. Аз съм изпълнявал безброй роли в
операта, но в крайна сметка запазих
около петнадесетина от тях. Мислите ли,
че това ме е направило щастлив? Да пееш,
не значи да завладяваш, значи повече да
се отказваш.
Трябва
да се каже също, че пеенето не е всичко.
Че то трябва задължително (да, задължително)
да премине в нещо друго. Да разучиш нова
роля не значи само да запомниш нотите,
да сложиш музиката в гърлото си и да си
избереш героя. Значи още да познаваш
всяка страница, всяка подробност от
либретото. И да си проникнал в психологията
на всички останали герои.
Да
си в състояние да ги изживееш всичките,
ако не да ги изпееш. Аз ги вземам със
себе си на път, виждам ги как живеят
около мен, налагам лицата им върху
лицата, които срещам всеки ден.
И това
продължава не месец или два, а с години.
Моят „Борис” или моят „Дон Карлос”
живеят с мен вече повече от двадесет
години.
Те узряха и остаряха, различни
са от това, което бяха вчера, и вероятно
и от това, което ще бъдат утре. Никога
няма да ме чуете да кажа „Стигнах до
„Борис” или до „Дон Карлос”, както го
искам.”
Голямата
радост, дълбокото удоволствие се
изпитват, когато, след като човек си
почине от тази мъчителна идентификация,
се върне към партитурата. Тогава всичко
се осветява в нова светлина. И в този
момент виждаме собствената си суета на
изпълнители пред тайната на музикалните
шедьоври. Истината е в тях, трябва само
да се намери ключът. По-точно ключовете,
защото най-завършените опери са именно
онези, в които се крият повече възможности
за прочит.
По
образ и подобие на човека и в тях има
хиляди противоречия, които не се
унищожават взаимно, а предават трепета
си и оставят отражението си в голямото
приключение, наречено живот. Питам се
дали пеенето не е просто начин на живот.
Карло
Курами, Маурицио Модуньо „Борис Христов
– Живот, глас, изкуство”
Издателство
„Литературен Форум”, 1998 г.
Два разказа за
спектакъла на "Борис Годунов" в
Неапол,
с Борис Христов в главната роля :
НИКОЛАЙ СТОИЛОВ
– бас,
солист на Софийската опера,
изпълнител на ролята на Пимен в същата
постановка:
”В първото
представление аз не участвах.
Бях много щастлив
да бъда сред зрителите в претъпканата
зала.
Бях слушал
за”недостижимите”, ”умопомрачителните”,
”зашеметяващите” изпълнения на Борис
Христов в “Борис Годунов”.
Нямах никакво
основание да не вярвам!
Но като всеки
артист, а още повече-български, дълбоко
в съзнанието си, безмълвно дори, си
казвах:
“Може и така
да е...
Но какво пък чак толкова да се
направи?
И аз имам
глас, фигура...
Какво ми пречи - с добър
диригент, с добър режисьор и
т.н.
като се “понапъна” малко повече и
аз да направя подобно
впечатление?”
Подобен”род”мисли
вероятно са преминали в главата ми до
началото на представлението.
После, братко, забравих
всичко....
Като че ли не
бях аз!
Това ми усещане
се подсилваше и от”онемелите” зрители.
Когато свърши
представлението - изви се”ураган” от
аплодисменти!
Непрекъснати,
все по-силни и по продължителни.
Чак до след
полунощ!
После вървях
сам по неаполитанските улици.
Повече от два
часа...
И какво ли не си
мислех, и как ли не се опитвах да си
обясня
“чудото”, на
което току що бях присъствал.
И не можех да си
представя, че това се върши от ЧОВЕК!
Най доброто от Борис Годунов
ВАНЯ
ПРАВЧАНСКА - дългогодишна хористка в
Софийската опера, съавтор на книгата
“Срещи с
Борис Христов”, участвала в този неаполитански спектакъл.
“...Финал.
Вулканичното
напрежение на сцената ”прескача” рампата,”плисва”към безмълвната
зала, приковава умовете и сърцата на
хората от първия до последния ред.
След падането на завесата възторгът
на публиката беше неудържима
стихия.
Безкрайно развълнуван, целия
състав и Борис Христов сред
нас, непрестанно излизахме напред, за
да се покланяме на неаполитанците,
отправящи спонтанни,френетични и
дълго нестихващи овации.
И оркестърът
на ”Сан Карло” дирижиран от Асен
Найденов, едва сега почувствал с пълна
сила с нищо несравнимия Софийски
ансамбъл, също беше изпаднал в захлас, докато
залата се тресеше от викове:”Браво, брависимо
българи”!
За последния - 20-ти “бис”
завесата не се вдигна.
Сценичните
сътрудничи в този късен час или, по-право
утринен час /2 часа след полунощ/, вече
гонеха някъде из улиците на Неапол
последните автобуси и дежурни таксита.
Тогава...тогава се случи най
невероятното!
Борис Христов грабна с
яката си десница единия край на тежката
завеса и с царствен, богатирски жест я
отметна, а с другата “загреба” хора и
солистите.
И изведнъж целият състав се
озова на аванссцената...
Публиката
мигом онемя! Такова нещо тя никога не
беше
виждала! Екна нов залп от
овации.
Величав, в тежките си
царствени одежди, видимо развълнуван
Борис Христов се поклони дълбоко на
публиката, а после, обърна към нас
сияещо лице, със задавен от вълнение
глас повтаряше:
“Вие,
скъпи мои, създадохте това велико
тържество!
Вие, родни
мои българи, съединихте, сляхте чувствата
ни ...
Чрез
вас се пресъздадох...
Вам принадлежи
този стихиен триумф!
За
чест на нашата Родина”!
Само
миг пауза и...гръмна спонтанно поздравът
на
отечеството:
”Родна
песен нас навек ни свързва”!
Публиката,
неимоверно развълнувана през целия
спектакъл, още веднъж притихна изумена
пред този нечуван”Финал” на операта...
Това
бе наистина безпримерен триумф на
родното ни
певческо изкуство.
Това
бе прекрасен завършек на тази незабравима
вечер”!
Ария на крал Филип
II от “Дон Карлос” на Джузепе Верди.
Борис Христов
и Херберт фон Караян
(Philharmonia
Orchestra conducted by Herbert von Karajan Recorded: Kingsway
Hall, London, 28.XI.1949 2EA
14330-31 - DB 21007)
ЗАЩО БОРИС ХРИСТОВ НЕ ПЯ В БЪЛГАРИЯ
Строго
секретно
ДЕКЛАСИФИЦИРАН
§ 17 от ЗДРДОПБГДСРСБНА
Екз №3 173
Управление VI ДС
ОТДЕЛ I
Отделение II
СЪОБЩАВА
: к.аг.Карапетров
Приел Ст. лейт.Янков
На 21.I.77г.
СВЕДЕНИЕ
ОТНОСНО:
Взаимоотношенията между Борис Христов и Николай Гяуров
Сложен печат със следния текст:
МВР
Управление VI ДС
№ Е 734
26 януари
1977г.
СОФИЯ
Борис
Христов е заминал за Италия през 1942г. с царска стипендия, като изключително
дарование.Стипендията е била
скромна и там е живял бедно.
(…)
По времето, когато Ил.Йосифов бе директор
на Софийската опера/уволни всичките си колеги от своето поколение, озлоби
всички и накрая беше уволнен/ Б.Христов пристигна специално за да пее в
София Борис Годунов. Завистлив към всичките си по-именити колеги, Йосифов
категорично му отказа корекциите, които Христов със своя световен опит искаше
да направи постановката и от което тя само би спечелила. Той правеше такива
корекции в цял свят – и в Ню Йорк и в Сан Франциско. Навсякъде отстъпваха пред
авторитета му, пред подобряването на спектакъла. Йосифов не отстъпи.Въпросът
стигна до др.Т.Живков, който се заинтересува защо в края на краищата Б.Христов
не пя.
Йосифов беше уволнен, но Христов обиден си
отиде.
Няколко години по-късно директор на
Софийската опера бе друг завистлив и дребен човек – Дим. Узунов. Забравил
огромното значение, което изигра за него лансирането му от страна на Борис Христов, той с неофициално писмо му
отказа гостуването. Четох писмото със собствените си очи. В него пишеше :
„Репертоарът за всеки ден е вече с
определени солисти. Не можем да свалим никого от тях, за да ти дадем възможност
да пееш. Ела друг път. Писмото свършваше с „Дерзай ,Борка! Твой –Митко Узунов.“
Кой трябваше да дерзае? След това Христов е престанал на прави постъпки да пее
в България.
(…)
Нап. в 4 екземпляра
“Карапетров“
№1. - РД "Карапетров"
№2 - VII отдел
№3 - ЛД СМД
№4 - за др.Кирил Костов
Изп. Янков
нап. ДЦ- 605
25. I. 77г.
