ЧЕСТИТО ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ!

 

 

 

 ЧЕСТИТ ПРАЗНИК !

 Тропар, глас 7

Преобрази се на планината, Христе Боже,
като показа на Твоите ученици славата Си, доколкото можеха да я видят, та по молитвите на Богородица да осияе и нас,  Твоята вечна светлина.

Подателю на светлината, слава на Тебе.

Кондак, глас 7

На планината се преобрази, Христе Боже, и учениците Ти
доколкото можаха, да възприемат, видяха Твоята слава, та когато Те видят разпнат, да разберат Твоето доброволно страдание
и да проповядват на света, че Ти наистина си сияние на Отца.

Теракотена плочка от Виница, Македония, 5 век Сл.Хр.

  Евангелие от Св. Евангелист Лука 
  (9 : 28-36)

Като взе със Себе Си Петра, Иоана и Иакова, възлезе на планината да се помоли.
И когато се молеше, видът на лицето Му се измени, и дрехата Му стана бяла, бляскава.

И ето, двама мъже приказваха с Него, а те бяха Мойсей и Илия;

Като се явиха в слава, те говореха за смъртта Му, с която щеше да свърши в Иерусалим.

А Петра и ония, които бяха с Него, бе налегнал сън; но, като се събудиха, видяха славата Му и двамата мъже, които стояха с Него.

И когато те се отделяха от Него, Петър рече на Иисуса:

Наставниче, добре ни е да бъдем тук; да направим три сенника:

 за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия, - без да знаеше, що говори.

Когато говореше това, ето, яви се облак и ги засени; и се уплашиха, когато влязоха в облака.
И чу се из облака глас, който казваше:

Този е Моят възлюбен Син: Него слушайте.

И когато се чу тоя глас, Иисус бе останал Сам.

И те замълчаха и никому не обадиха през тия дни за това, що видяха.

 

Свищовската църква „Св. Преображение Господне”

Свищовската църква „Св. Преображение Господне” е една от най-старите църкви в Свищов. 

Първоначално се е казвала „Св. Николай” и е била съборна църква на града до построяването на църквата „Св. Троица” от уста Колю Фичето.

На 14.09.1810г. - Кръстовден,тя е изгорена от руската армия която изпълняваща заповедта на генерал Николай Каменски унищожава града. 

Възстановена е върху старите основи през 1836г. под името „Св. Преображение Господне”. Тя е трикорабна. Централният престол  е наречен на Св.Преображение Господне, северният е наречен на името на Св. Николай, а южният - на Св.Харалампий.

Още през 1830г. свищовлиите направили първото искане за възстановяване на църквата, която след пожара била въздигната само като паянтова постройка (Свищов - принос за историята му, Протоиерей Стефан Ганчев, Свищов,1929г. стр.56-57) 

Търновският митрополит Иларион Критски, чрез Вселенската патриаршия прави постъпки пред Високата порта за разрешаване на възстановяването на храма. От своя страна свищовлиите правят прошение до Видинския валия, който отправя към войводата на Свищовска околия Селим ага следното нареждане :

 

" Раите от варуша в гр.Свищов ми донисат, че гръцката църква на име Св.Никола в махала "Тодор" отдавна се нуждаела от ремонт. Молят да им позволим,чрез шириатско съдействие да бъде ремонтирана.  (...) Разрешаваме да се поправи църквата , но нищо да не се прибавя в извършване работата."

За набавяне на строителните материали помогнал и сръбският княз. 

Ето как станало това :

 

Писмо на княз Милош Обренович, до брат му - княз Ефрем Обренович,

30 юни 1835, Русе                                                Неофициален превод!

Любезни брате Ефреме,

Благоприятният вятър, който постоянно ни съпътстваше до Видин, ни съпровождаше и от Никопол до Русчук. Като оставихме на 28-ми Никопол, изпратени с отлично тържество от събраното народно множество и с топовни гърмежи, същият ден пристигнахме на конак в Свищов - щастлив град, който живее напълно по европейски.

Свищовският край - тамошният войвода и християните – тамошните българи, ни организираха отлично посрещане, също както беше и в Никопол.

Тази вечер дойде в Свищов и братът на Ч. Русчугския Паша Саид паша с голям брой конници, изпратен от светлия си брат Ч. Саид паша от Русчуг да ни поздрави!

Същата вечер дойде в Свищов и Нашият съветник Михаил Феодорович Герман със своята съпруга и с нашия агент Димитър Мустаков и с надзиретеля на Нашето село Херешта във Влашко Марко хаджи Стоил от Букурещ в Русчуг – оставил своето дружество в Русчуг.

По време на вечерята и след вечерята беше голяма веселба с тези, дошли в Свищов, които щяха с нас за Цариград да пътуват.

От Свищов тържествено изпратени, пристигнахме същия ден 29-ти благополучно в Русчук-голям и многолюден град, който отдалече представлява великолепна гледка.

(…)

Материали за историята на българския народ в архива на Сърбия. (на сръбски език), Балканолошки институт САНУ и Архив Србиjе, Београд, 1987г. - стр. 54.

Свищовлиите посрещнали княза, но явно са поискали от него помощ за църквата. Такава била обещана и след това в Сърбия пристигнал Димитър П. Папазоглу да си получи обещаното.

Княз Милош Обренович

Писмо на княз Милош Обренович до свищовлии

6 май 1836,

Крагуевац Неофициален превод!

До Богоизбраното Свищовско Общество

С ваше писмо от 10 април т.г.тук пристигна вашият пратеник Димитракий Папазоглу, който ми предаде вашите поздрави! Аз ви благодаря за тези ваши поздрави, а според моето обещание давам на вашия пратеник 150 греди – дървен материал (кересте), за вашата църква.

Нека Бог ви помогне и ви укрепи да доведете до край това дело и да славословите нашия Бог - и вие и чадата ви и вашите потомци.

Поздравявам целия ваш народ и семействата и чадата ви.

Съм към вас благосклонен,

                                                                Милош Обренович

                                                                    Княз сръбски 

По княжеска заповед

Яков Живакович
Директор на канцеларията 

Свищов – Принос за историята му, Протойерей Стефан Ганчев, Свищов, Печатница П.А.Славков, 1929г. - стр.57

Писмо на княз Милош Обренович до Дунавско-Тимокския военен комендант Стефан Стоядинович

13 юни 1836г.                                                            Неофициален превод!

Топчидере

Тъй като сме обещали на Свищовското Общество, известно количество греди за обновяване на църквата им, то нареждаме Ви с поверената Ви военна команда да отсечете 200 добри греди дълги от 15 до 20 аршина и да ги доставите до Куляк или до Прахово, където ще дойде един свищовлия с писмо от нашия адютант полковник Вучич Перишич и ще Ви се представи.

Предайте му ги – нека да ги откара.

Милош Обренович

Материали за историята на българския народ в архива на Сърбия. (на сръбски език), Балканолошки институт САНУ и Архив Србиjе, Београд, 1987г. - стр. 70.

Димитър П.Папазоолу е баща на баба Евгяна – съпруга на Димитър Начевич, който е съучредител и на Първото Българско Читалище – през януари 1856г. Дарил е своя къща за неговото устройване. Баба Евгяна е майка на Григор Начевич, на която той кръщава дъщеря си Евгения.

 

Махалата е наричана поп Тодорова, (поп Тодор или Кючук Тодор е бил свещеник в тази махала, на чието име е и била наречена. Съответно - енорията на църквата Св. Ап. Петър и Павел начело с поп Георги - бащата на чорбаджи Цанко , е наречена Поп-Георгиевата махала). 

Наричана е и "Средната махала", но също и "Гръцката махала", тъй като църквата Св.Преображение, като съборна църква на Свищов е била единствената в която се  е  служило на гръцки.

Това обстоятелство става повод за протеста на свищовлии срещу използването на гръцки в църковните служби.

  

На Велики четвъртък през 1843г. в нея известният по-късно Драган Цанков, като младеж провежда първата демонстрация срещу богослужението на гръцки език, като откъсва страници от гръцкото евангелие и кара хората да гасят свещите си, когато гръцкият владика Неофит Византиос служи на гръцки. Зад тази акция е стоял и архиерейският наместник сакеларий Иван Недялков. 

Поради това Митрополит Неофит Византиос наредил отецът да бъде окован във вериги, но поради бурните протести на свищовлиите владиката скоропостижно напуснал града, а отец Иван Недялков бил освободен.

Дядо Сакеларий, Иван Недялков със съпругата си и синът Владимир. Бъдещ учител и баща на министър Иван Попов.

(Дядо Сакеларий е дядо на Министъра на външните работи Иван Попов и пра(пра) дядо на певеца Константин Казански. Той е кръстил видните свищовлии проф.Иван Шишманов, Цветан Радославов и Алеко Константинов - родени и живяли в тази махала.)


През 1857г. като се възползват то правата дадени от Хати Хумаюна свищовлиите слагат камбана на църквата.

Това предизвиква остри протести от страна на турското население, стига се и до сблъсъци, но камбаната остава. 

Нападателите са пратени на заточение!

 Една църковна победа за българите! 

(100 години на храма "Св.Преображение" в Свищов, отец Христо Минчев, Свищов 1936г. стр.16)

Учителят Васил Манчов е описал този случай в спомените си.


 
Васил Манчов,
(1823 - 1906)

 
СПОМЕНИ 

 
7. Камбаната
 
През 1857 година къде края на декември на основание Хатихумаюна, в който се говореше за свобода на изповеданията, в гр. Видин бяха обявили със съдействието на видинския владика да се окачи една камбана във видинската църква. 

От Видин известиха тая новина в Свищов. Това беше къде 22 декември. Народът изведнъж хвана да говори за това, направи постъпки пред настоятелството и изяви желание да действува за окачването на една камбана и в свищовската черква „Св. Преображение”. 

Речено и сторено. Рибарският еснаф стъпи на крак и от срещния ромънски градец Зимнич поиска от тамошната община една камбана, която се намирала на разположение. Догде дойдат поръчаните от града хора с разрешителното и общината от Зимнич на драго сърце им я предала.

 Като я донесли на скелята, някои от рибарите с радост я поели да я носят, така щото като минували през магазиите, разположени покрай крайбрежието на Дунава, подрънквали я сегиз-тогиз. 

Това обаче никак не се приело от турското население в града. Заръмжаха и повтаряха поговорката:

 „Гдето бий камбана, ходжа не вика и гдето вика ходжа, не бий камбана.” 

Кипна фанатизмът на турците. Събират се агите по кафенетата и одаите на беговете и решили на следующия ден да нападнат църквата „Св. Преображение и да унищожат камбаната.

 Срещу Рождество Христово рано ходжите завикала по викалата на джамиите с тия думи: „Който е мюсюлманин, да стане и да дойде да нападне черквата, а кой от турците е гяурин, да не дохожда.” През деня срещу Рождество се набраха от турските квартали мало и голямо. 

До обяд в Правителствения дом се държа мезлиш от всички по-първи мюсюлмани да разискват по кой начин да се нападне черквата, а читалищните членове се събраха на съвет да размислят какво да правят в тия опасни минути. 

Следобяд, къде 10 часа по турски, тръгнаха турците от Правителствения дом с каймакамина и мезлиша начело и се упътиха към черквата „Св. Преображение”. Читалищните членове, между които бях и аз, се бяхме събрали недалеко пред черковните врата на двора, защото черквата бе оградена с висок каменен зид. 

Ето зададе се и тълпата турци, близо от 1500 души, обръжени кой с пищови, пушки, ножове и дървета. Предварително се бяхме наговорили със свещеника поп Ивана да се подключат отвътре заедно с молещите се в черквата, която е каменна. Ние членовете излезнахме през малката портичка към двора на Костаки Аврамов и дойдохме пред чешмата недалеко от черковните горни врата да видим резултата.

 Разярената тълпа като една вълна идеше. Каймакаминът каза: „Що чакате, нападайте.” Понеже отвътре беше заключена с кофар, опита се разярената тълпа да счупи вратата, но не беше възможно. Не замина много време, донесоха стълби, туриха на дуварите и от двете страни, прескочиха в черковния двор и счупиха кофара на вратата. 

Тогава рукна разярената тълпа право на забитите четири мачти, на които беше обесена камбаната. Захванаха с брадви да секат диреците и след половин час чу се трясък от падането на стълбовете. Изреваха хиляди гласове от тълпа- та в знак на радост, че свършиха една работа. Оттам излезнаха с намерение да нападнат училището и да нападнат и да ограбят християнското население, като избият първенците. 

Емин одабашията, който изпълняваше тогава длъжността на полицейски, излезе пред разярената тълпа и се обърна да им говори. „Стойте! — извика. — Утре ще додем и ще видим какво ще правим.” И тълпата се спря. Каймакаминът и мезлишът от къщата на Коста Станчев, срещу чешмата, съветваха тълпата да се разпръсне, че утре ще ги събере пак. 

Както се научихме, каймакаминът с мезлиша повикали тогавашните чорбаджии Николчо Векилев и Николаки Ценович и ги питали каква е тази работа да дигате вие без наше знание камбана. 

Те отговорили: „В това ние не сме виновни, то е дело на младите, не ни слушат.” И турците тогава се заканили да накажат младите. Щом вечерта се разотидоха, ние младите се събрахме в читалището и като се поразговорихме, решихме да известим и поискаме първо помощ от Зимнич. 

Николай Попович и някои други от помежду нас се заловихме да пишем писма до коменданта на Зимнич, до владиката в Търново и до пашата търновски, съвременно и до видинския паша, до австрийския консул във Видин, до видинския владика и до председателя на Дженаем мезлиша (съвет по престъпленията). 

Писахме в Букурещ до австрийския и френски консули и до самото Министерство на вътрешните дела и в Цариград до някои посланици и до Великия везир и в Атина до някои гръцки вестници. 

Обяснявахме положението на града с молба да предварят опасността. Също до владиката, пашата и австрийския консул в Русчук. Повикахме някои опитни като Димитраки Дашев и някои други млади търговци, които като известни патриоти на драго сърце поеха да занесат тия писма — едни по леда в Романия, други — в Русе, а трети — във Видин, Цариград, Атина — през Плевен. Цяла нощ работихме над кореспонденциите и призори ги дадохме да ги занесат на определените места. 

На сутринта, на първия ден на Рождество Христово, градът беше тих, като пуст. Никой не излизаше навън. Даже и турците се разкаяха за тази постъпка. На самия ден на Рождество къде вечерта изпратиха от мезлиша агите да викат някои граждани да се помиряват, но никой от гражданите не смееше и не искаше да излезе от къщи навън. 

На 26 декември 1857 година се зададе от Русчук стафета от русенския паша и като оставил писмо до каймакамина, дойде в читалището и донесе писмо от австрийския консул, владиката и Иванчо х. Величков, които ни известяваха да се държим и да не се отчайваме, защото пашата е поръчал и тръгнали двеста души низами, за да преварят този бунт. 

Щом видяха турците това, те се смаяха и уплашиха. На 28-й пристигнаха от Търново от владиката и от някои по-първи граждани писма, с които ни пишеха да не се отчайваме, защото са взети мерки и и пашата изпраща Мехмед бей. 

Срещу Нова година Дунавът не беше замръзнал добре и се зададе една военна дуба, която гърмеше с топове и наближаваше града. 

На главната мачта се развяваше санджакът на видинския паша. Ние не се забавихме и събрахме децата от училището и с чемширови китки и ръце го посрещнахме доле на скелята. 

Аз и учителят Емануил Васкидович заведохме пашата в къщата на Димитраки Начевич. Щом дойде пашата, с него дойде и Ениз ефенди, председателят на углавния съд. 

На втория ден се откри в Правителствения дом изследователен мезлиш. 
Ениз ефенди повика и християните да свидетелствуват кои мюсюлмани са били. 

На часа учителят Васкидович отиде и си даде показанията, разправи как е било. 

Даде като подбудители каймакамина и няколко от турците. После отидох аз. 
Вътре в стаята, гдето се събираше мезлишът, беше окичено с черни пердета. Имаше маса с черно евангелие и кръст отгоре над него. Иконом поп Христо с кръст в ръка искаше да се кълнем. 

Аз като си дадох показанията, разправих как е била работата, как един фанатик, ага Хаджи Шабан, който предвождаше тълпата, казваше: „Юруш, дин кардашлар (тичайте, братя по вяра), да идем да строшим камбаната, да разрушим училището и да насечем на късове тия гяури и от тях по-предните да обесим на стълбовете на тази камбана.” След това се заклех. 

След мене отиде Димитраки Икономов и той си даде показанията. Тогава, като видяха, че ние не се уплашихме и че целият град е готов да свидетелствува, повикаха тия лица, които ние бяхме показали.

 После, като повикаха главните виновници на тоя бунт, осъдиха 24 души от виновните аги на заточение, кои във Варна, кои по други места в България, колкото за очи. Тогава Видинският паша след 4-дневно бавене тръгна за Видин. 

След една година тия заточеници се върнаха, догдето се забрави тази крамола. После хванаха да пристигат от разни меря и вестници, и частни писма да се уведомяват за случката. “Дневница”, който излизаше под редакцията на Раковски в Нови Сад, публикува няколко мои кореспонденции. 

Запазена църковна кондика показва, че църквата поддържа и "Славяно-болгарското училище Божественаго Преображения" основано от Христаки Павлович през 1841г. 
(След основаното от него през 1831г.първо българско класно училище- в Долната махала на Свищов), а след това и още две училища - обявени за съединени училища.

След смъртта на Христаки Павлович, енориаршите на църквата се застъпват пред сръбския княз за даване на стипендия на един от неговите синове - Димитър Павлович.Негов брат е прочутият художник Николай Павлович.

Д-р Димитър Павлович

Писмо на Свищовската община до Лазар Арсениевич – министър на по правосъдието и просветата

19 септември 1849г. 

                                                  Неофициален превод!

Ваше Високородие

Благодетелний Господине,

Във време, когато всеки европейски народ се грижи за просветата, то нужно е и ние безусловно към това всячески да се стремим.

Благодарение на Бога ние се трудим и въпреки всички противни обстоятелства с Негова помощ малко или много успяваме.

За това най-много благодарим на всемилостивия наш Цар, а след него на Вас .

Едновремено с нашата благодарност се молим, Ваше Високородие да бъде винаги здрав.

Затова днес общогласно дерзаем препокорно да се обърнем от името на нашия Град към Вас за детето на име Димитър Павлович на възраст 15 години, син на покойния учител в Свищов Христаки Павлович, с молба да издействате да бъде записано в първи клас на Белградската гимназия. 



Учителят Христаки Павлович

 

Молим Ваше Високородие да благоволите да го представите пред Съвета, който милостиво да отпусне за него някакво правителствено подпомагане и да заповядате на учителите в гимназията да го приемат за редовен ученик и да го гледат така, както сръбските синове!

Ние молително желаем това препоръчано дете, което по природа показва добър успех в науката, след това да бъде полезно на своето отечество.

Съвестно свидетелстваме, че бащата на споменатото дете умря в дълбока бедност, а и неговата вдовица скоро след това се пресели във вечността оставяйки своите бедни деца на общата милост.

Прочее ние, заедно с цялата общоградска общественост, Ви го препоръчваме и Ви умоляваме за милост.

Сме до века благодарни, благосклонни и покорни

раби :

Никола Д.....

Никол.....

Христу Попов

….......

Афанас......

Начович......

Николчу Алтънович

Материали за историята на българския народ в архива на Сърбия. (на сръбски език), Балканолошки институт САНУ и Архив Србиjе, Београд, 1987г. - стр. 270-271.

През януари 1856г. след служба в църквата група възрожденци отиват в близката къща на Димитър Начович и основават Първото българско читалище. (Вж. статия по този въпрос на линка по-долу)

Къщата на Д.Начович, където е създадено Първото Българско Читалище през 1856г. Днес - Археологическият музей в Свищов.

 

 

В тази църква през 1868г. е създаден и първият български светски хор от Янко Мустаков. 

Първият български светски хор

Янко Мустаков

През 1871г. църквата е осветена от Екзарх Антим I,въпреки, че в нея се е служило от 1836г.

Тогава, в тази църква на път за Цариград  екзарх Антим I обсъжда със свищовските възрожденци стъпките, които трябва да бъдат предприети в борбата за признаване на българския Екзарх.

Разменени са телеграми по този въпрос с Великия Везир, които показват ,че ориенталската османска администрация, не е действала така бавно, както си представяме.

 

 Екзарх Антим в Свищов, пред църквата Св.Преображение след освещаването и през 1872г.

В центъра Екзарх Антим I, Отляво иконом Христо Василев, отдясно детето е Димитър Станчов и до него с бялата брада и феса е баща му Яни Станчоолу. Свещеникът отдясно е дядо Сакеларий - Иван Недялков, зад Яни Станчоолу е учителят Петър Ангелов, отляво на иконом Христо Василев е Митроплит Симеон Варненски и Преславски с момчето, което му държи жезъла, а точно зад отец Христо Василев, между двамата свещеници е Кръстю Пишурка.

На 26 януари 1872г. Яни Станчоолу изпраща на Великия везир телеграма, подписана и от иконом поп Христо, Ланза Костов, Иван Панев, К.Г.Аврамов и Атанас Каракашев.

"Дерзаем още да молим Ваше Височество, да благоволите да се потвърди познатия Устав за управлението на нашата Екзархия и се издаде висока заповед за избирането на Екзарх.

Защото чрез гореприведената постъпка на нашите свещеноначалници духовната част на императорския ферман е решена вече.

Отговор на Великия Везир - на 27 януари 1872г.

До Свищовския Каймакамлък

За българския въпрос, като наближава вече да се свърши, когато Н.В. Султанът е решил тази работа, един час по-скоро да свърши, българите по някои неуместни слухове, че уж техните тук представители щели да се проводят на заточение, много са се смутили, за туй, нека бъдена всекиго в знание, че освен че тези слухове не са истинни - работата българска напротев, ще се свърши в най-късо време с най-благоприятен и угоден начин. Тъй се известява от Н.Височество до нас, а и Вам се доставя същото, за да го съобщите на първенците в града.

Януарий 27, подписал Ахмед Ресим

Отговор на свищовлиите - 28 януари 1872г.

Като сме се отнасяли денонощно за всяка наша нужда до славния Османский престол, изразяющи нашите желания, във всеки случай се  е изливало царско благоволение на нас, тъй също и благоволението на Н.Височество Садразаминът, както и благоволението на Ваше Височество.

За сега просихме решението на българския църковен въпрос, по и тъй, според Височайшия телеграм до местния каймакамлък наближава да се свърши.

Артък, за да изразим в този случай нашата благодарност превъзхожда нашите сили и съчувстваме още особена радост, че туй стана по времето на Ваше Височество и даваме още, че тази радост е обладала всичкият български народ от най-голям до най-малък и ще остане вечно в сърцата ни.

Затуй не ни остава друго, освен да молим Бога от сърце за дългоденствието на Н.В.Султана, както и за всичките негови чиновници. "

На 10 март 1872г. Негово Блаженство Екзарх Антим I пристига в Свищов и от Свищов заминава за Цариград за да заеме престола - придружаван от Йоан (Яни) Д.Станчов.

(извадки от книгата на Протиерей Стефан Ганчев  "Свищов- принос за историята му" , ПА Славков,1929 г.)

  

На 16.07.1877г. там се създава Свищовската губерния, което е началото на местната власт в България.

В тази църква се намира паметна плоча на загиналите свищовлии и военни  от Свищовския полк в Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна война, в това число в прочутата Епопея при Дойран. 

 

 

Въ память

На убитите офицери и войници от гр.Свищов, околията и от свищовските полкове

1. Сръбско-българска война 1885г.

Подпоручик Халачевъ, Коста, Свищовъ

Подпоручик Тодоровъ, Ангелъ, Свищовъ

Подпоручик Стояновъ, Александъръ, Свищовъ

Подпоручик Цанковъ, Александър, Свищовъ

и подофицери 5, редници 25

2. Балканската война, 1912-19-13г.

Майоръ Милетичъ,Светозаръ, Велесъ

Майоръ Бояджиевъ, Константинъ, Свищовъ

Капитанъ Михаилов, Григоръ отъ Свищовъ

Капитанъ Руевски, Атанасъ, Свищовъ

Капитанъ Мариновъ, Александър, Свищовъ

Капитанъ Ванковъ, Ангелъ, Медковецъ

Капитанъ Ботгдановъ, Стефанъ, Севлиево

Поручикъ Веселиновъ, Стефанъ, Свищовъ

Поручикъ Филиповъ, Минчо, Севлиево

Подпоручикъ Мерековъ, Петръ, Бяла

Подпоручикъ Демировъ, Теодоръ, Свищовъ

Подпоручикъ Макавеевъ, Атанасъ, Свищовъ

Подпоручикъ Овчаровъ, Благой, Калоферъ

Подпоручикъ Паневъ, Петръ, Свищовъ

Подпоручикъ Радевъ, Христо, Силистра

Подпоручик Добревъ, Георги, Силистра

Подпоручик Христовъ, Христо, Силистра

Подофицери 39, редници 293.

3. Общоевропейската война, 1915-1918г.

Подполковникъ Маноловъ, Васил, Свищовъ

Майоръ Неновъ, Иванъ, с.Бяла черква

Капитанъ Ивановъ, Сава, Севлиево

Капитанъ Икономовъ, Иванъ, Свищовъ

Капитанъ Бандовъ, Василъ, Самоковъ

Капитанъ Боровъ, Петръ, Ловечъ

Капитанъ Златевъ, Никола, ст.София

Капитанъ Поп.Стояновъ, Атанасъ, с.Караларъ

Капитанъ Беровъ, Стилиянъ, Свищовъ

Капитанъ Маноловъ, Андрей, Свищовъ

Капитанъ Спасовъ, Атанасъ, Свищовъ

Капитанъ Качевъ, Цветанъ, с.Павелъ

Поручикъ Денчевъ, Кръстю, с.Хибилий

Поручикъ Ангеловъ, Михаилъ, с.Караманово

Поручикъ Пушкаровъ, Иванъ, с.Павелъ

Поручикъ Дромевъ, Никола, Силистра

Поручикъ Пантелеевъ, Георги, Свищовъ

Поручикъ Бакотовъ, Никола, Свищовъ

Поручикъ Николовъ, Андрей, Свищовъ

Поручикъ Колчевъ, Радионъ, Севлиево

Поручикъ Цаневъ, Никола, Севлиево

Подпоручикъ Лоловъ, Панайотъ, Свищовъ

Подпоручикъ Карпарски, Борисъ, Свищовъ

Подпоручикъ Ценевъ, Борисъ, Свищовъ

Подпоручикъ Бъчваровъ, Цветанъ, Свищовъ

Подпоручикъ Данчевъ, Каменъ, Свищовъ

Подпоручикъ Йоновъ, Юрданъ, Свищовъ

Подпоручикъ Еневъ, Ангелъ, Свищовъ

Подпоручикъ Гатевъ, Иорданъ, с.Добричъ

Подпоручикъ Маилечевъ, Добри, с.Добричъ

Подпоручикъ Табаковъ, Христо, с. Добричъ

Подпоручикъ Балсамаджиевъ, Георги, Добричъ

Подпоручикъ Константиновъ, Кънчо, с.Павелъ

Подпоручикъ Пушкаровъ, Ангелъ,

Подпоручикъ Пеловъ, Борисъ, с.Ново село

Подпоручикъ Ивановъ, Кирилъ, Кюстендилъ

Подпоручикъ Ботевъ, Борисъ, Свищовъ

Подпоручикъ Паскалевъ, Владимиръ, Свищовъ

Подпоручикъ Милановъ, Миланъ, Свищовъ

Подпоручикъ Леонтовъ, Ангелъ, Свищовъ

Подпоручикъ Петковъ, Стойчо, Ловечъ

Подпоручикъ Петковъ, петко, Ловечъ

Подпоручикъ Фиковъ, Александъръ, Русе

Подпоручикъ Стояновъ, Григоръ, Свищовъ

Подпоручикъ Богдановъ, Христо, Ловечъ

Подпоручикъ Георгиевъ, Колю, с.Катунецъ

Подпоручикъ Петровъ, Петръ, Севлиево

Подпоручикъ Нецевски, Нето, с. Радивене, Л.

Подпоручикъ Икономовъ, Стефан, Троянъ

Подпоручикъ Халачевъ, Коста, Свищовъ.

Подофицери 209, редници 1730.

Майоръ Михаиловъ, Петъръ, Свищовъ

Подпоручикъ Айеръ, Луи, Швейцария

Оф.к. Фараонъ Мангрелесъ, Свищовъ

Вечна им памят!

От запасните офицери от гр.Свищовъ и признателните семейства,

20 май, 1920г.

 

 

Църквата „Св. Преображение Господне”

в Свищов трябва да бъде спасена

В началото на 2010г. разместване и пропадане на терена застрашиха църквата „Св. Преображение Господне” от пълно разрушаване. 

 

За да бъде спасена църквата, е необходимо да се укрепи терена и да се реставрира сградата. 
 

От еврофонд „Солидарност" са  отпуснати 50 000 лева за ремонта на „Свето Преображение Господне". Още 50 000 лева са дадени от общинския бюджет. 

Правителството отпусна сумата от 600 000 лева за укрепване на сградата. 

В момента работата по възстановяването е спряна, поради грешка в проекта, но се надяваме скоро работата да тръгне отново.

Извършват се някои подготвителни работи. При притвора на храма са разкрити базите на няколко колони, което показва, какъв вид е имала старата църква Св. Николай.

На 6 февруари 1884г. от южната страна пред входа на храма е погребан иконом Алекса поп Петров. Приписка за това има на есив псалтир подарен на църквата от роднините на свещеника, а текстът е от учителя Владимир поп Иванов - синът на сакеларий Иван Недялков. Владимир поп Иванов е баща на Министъра на външните работи Иван Попов, имащ голяма заслуга за връщането на Южна Добруджа на България с Крайовската спогодба от 7 септември 1940г.

Църквата "Св.Преображение" за българите е  място на памет  - за борбите за съдаване на българска църква и българска нация.

Затова църквата трябва да бъде спасена от разрушаване!

                                                              Сн.Община Свищов

На втория ден на честването на Възкресение Христово -  29 април 2019г. се обнови храма Св. Преображение Господне в Свищов.

Той пострада сериозно поради подкопаване на терена от течащи води и свличане на пластове през 2010г.

Църквата е построена през 1836г. върху основите на по-старата църква Св. Николай, изгорена от руската армия на Кръстовден 1810г. по време на поредната руско-турска война.

Дарител на дървения материал тогава е бил сръбският княз Милош Обренович, който през 1835г. минал през Свищов.

По-късно, дарение за църквата прави и последният руски император Николай II.
Разбира се, най-много средства са дарени от самите свищовлии.
Имената на най-големите дарители са изписани на плоча в храма.

На друга голяма плоча в храма са изписани и имената на офицерите - свищовлии загинали във войните - от Сръбско-българската до Първата Световна война вкл.

Централният престол в олтара е посветен на Св. Преображение Господне, северният на Св.Николай Мирликийски - с отделен престол, а южният - на Св. Харалампий - също с отделен престол.

Пре-освещаването на църквата се извърши от Великотърновския Митрополит Григорий в съслужение със 7 свещеници от Свищов и епархията и църковен хор от Великотърновската Митрополия.

            Митрополит Григорий    Сн. Росен Маринов

В празника, взе участие и Първият Български хор "Янко Мустаков", започнал своят път на първи български светски многогласен хор в тази църква през 1868г.

Диригент на хора беше Маестра Елизабет Людмилова.

                      Първи Български Хор "Янко Мустаков" с диригент  Елизабет Людмилова

Софийският вокален квартет "Светоглас" също участва със свои изпълнения.

В същата църква на 30 януари 1856г. е взето решението за създаването на Първото Българско Читалище с музей.

В тази църква се провежда и една от най-първите демонстрации срещу гръцкия език в богослужението.

Това е и първата „политическа“ акция на Драган Цанков, тогава носещ още кръщелното си име Димитър. 

Било е на Велики четвъртък 1843 г., когато в църквата “Св. Преображение Господне” в Свищов идва да служи Търновско-Свищовският Архиепископ Митрополит Неофит Византиос. 

Единствено в тази църква в града тогава се е служело на гръцки. Поради това и махалата край нея е била наричана "Гръцка махала".

До построяването на църквата Св.Троица тя е била съборната църква на Свищов. 

Един хилендарски монах, отец Неофит Бозвели, още преди това, вече бил започнал църковните борби именно като учител в Свищов.

Явно посятите от него семена са дали плод в сърцето на 14-годишния младеж Д. Цанков. 

За да не може владиката – грък, да прочете 12-те откъса от Евангелието на гръцки, Цанков и приятелите му успяват да откъснат страници от гръцкото Евангелие, да изнесат другите гръцки богослужебни книги, с цел провеждането на службата да стане на български. 
Акцията е неочаквана за Архиепископа и за гражданите! 

Нещо повече, когато все пак донасят едно гръцко Евангелие, за да чете от него владиката, Цанков накарва хората да си гасят свещите при четене на гръцки и да ги палят само при четене на Евангелието на български. 

Огромен скандал за времето си.
Добър старт за бъдещия активен участник в църковните борби.

В същата църква през 1877г. заседава и първата българска светска власт.

В нея отец Иван Недялков (Дядо Сакеларий) е кръстил Алеко Константинов, проф.Иван Шишманов и Цветан Радославов.

Дядо Сакеларий е дядо на Министъра на външните работи Иван Вл. Попов, отказал да подпише Тристранния пакт ... и пра (пра...) дядо на певеца Константин Казански.

В архиерейската литургия бяха споменати имената на  свещеноиконом Христо Василев, борец за църковни права по време на Възраждането в Свищов, както и на отец Марин от по-ново време и на приснопаметния безкръвен мъченик отец Христо Минчев, изпращан в концентрационен лагер на о. Персин - Белене, където е имал смелостта да отслужи литургия в бараките на лагеристите на Великден.

Той беше архиерейски наместник в Свищов в края на живота си и служеше в тази църква.

Дори лично отслужи водосвет през 1990г. на моята първа предизборна кампания.

В ПАМЕТ НА Д-Р ГЕОРГИ КАРЕВ

 

 

Георги Бенчев Карев

Роден на 23 август 1943 г. в Шумен – починал на 12 януари 2026г. в София.

 Има висше медицинско образование. Завършил е Хуманна медицина във ВМИ (сега - Медицински университет - Варна). Доктор на медицинските науки. 

 От 1971 до 1993 г. работи в Катедрата по биология в Медицинския университет – Варна като преподавател по медицинска биология и генетика.  Работил е и в Института по клетъчна биология и морфология при БАН (днес Институт по експериментална морфология, патология и антропология с Национален антропологичен музей ).

Бил е член на Изпълнителния комитет и заместник-председател на Радикалдемократическата партия в България. 

Депутат от СДС в ХХХVІ и ХХХVІІ Обикновено народно събрание. Председател на Парламентарната комисия по здравеопазването в ХХХVІ ОНС. Извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко (1998-2004г.).

Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (1998). „Литография с воеводи“ - стихосбирка , 2015 година, София, изд. „Емайви“ и др.

 

 

 

“БЯХМЕ ПРЕСТЪПНИ РОМАНТИЦИ !”

Д-р Георги Карев, д.м.н.

https://vek21press.com/index.php/2019/02/06/sds-2/

февруари 6, 2019

 

За заглавие на своето есе избрах три думи от писмото на белоруската публицистка Светлана Алексиевич до вече покойната Анна Политковская, застреляна на 7 октомври 2006 г. в асансьора пред жилището си от путински убийци, преки наследници на сталинските. Естествено, всеки грамотен човек ще възприеме „престъпни романтици” като оксиморон, защото няма нищо по-малко престъпно от романтиката, т.е., няма нищо по-несъвместимо от “престъпни” и „романтици”. И въпреки това, в защита на своя избор на заглавие, аз твърдя убедено, че поне в два случая – в писмото на Алексиевич до една велика покойница и в моето заглавие – това не е оксиморон. Как и защо е възможно това, надявам се да стане ясно от по-нататъшното изложение.

Завчера, на 4 февруари, се навършиха 22 години от т.н. връщане на мандата (за съставяне на правителство) от ръководството на БСП и отварянето на пътя към предсрочни парламентарни избори. Как точно са се развили събитията в Президентството при това връщане на мандата – дали Николай Добрев е носел две папки, от които новоизбраният президент Петър Стоянов е избрал правилната, или пък папката е била една единствена, но новият президент е отказал не само да я вземе, но дори и да я докосне, дори и сега не е напълно ясно, лансират се различни версии. Пък и това далеч не е най-важното. 

Много по-важни са някои факти и тенденции, оформили се преди 4 февруари 1997 г. и проявили се малко след тази дата.

       Именно на тях на 4 февруари т.г. бяха посветени няколко „поста” във Фейсбук – от Иван Сотиров (Сотиров) , Александър Йорданов, един по-отдавнашен от Евгений Михайлов (Михайлов) и др. Бързам да заявя, че считам за най-пълен и най-задълбочен анализа на Ал.Йорданов „Денят на пресметливостта”, под всяка дума от който без колебание бих се подписал.(Йорданов) Тук искам само да добавя към него няколко щрихи, за да направя картината по-ясна и по-пълна, главно за тези, които продължават (и с пълно право !) да ни задават въпроси около онези тревожни дни. Ключово значение за разбирането и на 4 февруари, и на събитията около него, има едно по-малко известно на широката ни демократична общественост събитие.

На 14 януари 1997 г. в Културния дом на Красно село се проведе поредното заседание на Националния съвет на СДС. На него Изпълнителният съвет (най-високият ръководен орган на политическата ни сила, нещо като Политбюрото на БКП) положи нечовешки усилия да ни убеди, че в рамките на тогавашното 37-мо Народно събрание трябва да се състави едно „програмно-експертно правителство”, което да управлява страната до провеждането на предсрочните парламентарни избори. Кои персони бяха тогава членове на Изпълнителния съвет и кои бяхме хората, които решително се противопоставихме на тяхната идея, може да се прочете в цитираната по-горе статия на Ал. Йорданов, излишно е да я преразказвам тука. По-важно е, че адвокатите на братското сътрудничество с БСП не бяха си извадили нужните поуки от провала на едно друго подобно правителство, това на Димитър Попов („За Бога, братя, не купувайте !”), в което, уж като представители на СДС, участваха Ив. Костов, Ив. Пушкаров и Д. Луджев (че последният от тях и като вицепремиер). Друго, още по-важно, е това, че ние, „редовите” депутати от СДС, не бяхме в течение на срещите, разговорите и задкулисните договорки между лидерите на коалицията си и тези на БСП. А когато подочуехме за такива, приемахме като последни наивници, че те се правят единствено в интерес на нашата политическа сила и че само в неин интерес са направените на тях компромиси.

Ето тук нашият романтизъм беше толкова наивен, че – с първо приближение – може да бъде наречен престъпен.

          А примерите за побратимяване (единствено на лидерско ниво) между двете, санким непримирими политически сили, датират още от зората на демокрацията. От пазарлъците между Желев и Луканов на „Латинка” относно „кръглата маса”, до мероприятието „Боянски ливади” пътят се оказа учудващо кратък, както и не особено дълъг беше пътят оттам до обяда на Иван Костов с Николай Добрев във витошкия ресторант на „Копитото”, за който доста по-късно научихме и за който Костов никога не разказа пред Националния съвет – въпреки, че именно там са имали и доверителен разговор с Добрев „на четири очи”. Но с някои по-доверени лица резултатите от тези разговори несъмнено са били споделени.

Затова на въпросното заседание г-н Светослав Лучников пледира за „едно временно правителство, договорено между основните политически сили”. А г-н Йордан Соколов се „изтърва” да ни каже, че „ръководството на СДС вече е обсъждало този вариант с чужди посланици”. Така недобросъвестното поведение на „ръководството” се поставяше под моралната закрила на посланиците, на които инстинктивно вярвахме и разчитахме.

Но кой е обсъждал този вариант с тях и с какви пълномощия, след като никой от Националния съвет не знаеше за такива обсъждания, това на нас, простосмъртните членове на този съвет, очевидно не се полагаше да знаем. И отново се проявихме като „престъпни романтици” – вместо да скочим, да грабнем столовете и в рамките на 10 минути да гласуваме и на Костов, и на целия Изпълнителен съвет, такъв вот на недоверие, какъвто заслужаваха, ние се задоволихме да отправим упреци срещу техния колаборационизъм (аз, например, кротко съм го нарекъл „съглашателство”), проявен в преговорите зад гърба ни.

Както много точно отбелязва Ал.Йорданов, всички, които на 14 февруари се противопоставихме на колаборационизма на ръководството на СДС с БСП, през следващите дни и седмици бяхме елегантно отстранени от активната политическа дейност на СДС, а някои – и от СДС изобщо. Лично за себе си вече бях осигурил и друга голяма „черна точка”. Защото успоредно с процесите, за които вече споменах, е вървяла и друга трескава подготовка – за превръщането на СДС от коалиция в партия, уж в името на по-оперативното ръководство и по-единното действие. Все по-големи пълномощия се гласуваха на т.н. „координатори” – беззаветно предани на Костов нагли кариеристчета, пръкнали се от Нищото, за които никой не беше гласувал и никой не беше избирал и чиято единствена задача беше да налагат в структурите решенията на Командира. Докато един прекрасен ден, в кулоарите на Парламента, не прочетох в някакъв вестник тлъсто заглавие „СДС ще става партия !”. На всички заседания, както на парламентарната група (ПГ), така и на Националния съвет, съм бивал неизменно най-редовният, и мога да се закълна, че на никое от тези места такъв въпрос нито е бил поставян, нито обсъждан. Още същия ден имаше заседание на ПГ, на което вдигнах невероятен скандал, че не може депутатите на една политическа сила да научават от вестниците какво бъдеще й се готви. За първи път, противно на типичното ми достолепно държание, в речта ми изобилстваха абсолютно нецензурни квалификации и пожелания към лидерите ни. Не помня беше ли там Главният лидер, но няма съмнение, че и позициите ми, и пожеланията ми са му били надлежно доложени. И пак, вместо да напусна и СДС, и Парламента с декларация във вестниците, си дадох сметка как биха злорадствали противниците ни (като зародиш на „политическата коректност”, тогава вече ги наричаха „опоненти”). Макар че, за лидерите ни те вече бяха по-скоро съзаклятници. Така си и останах, и в СДС, и в парламентарната група, до края на 37-то Народно събрание. „Престъпни романтици”, както вече бе казано по-горе.

И още една разделителна линия се вряза дълбоко вътре в парламентарната ни група.

  Тя се отнасяше до лустрацията и до плътно свързаното с нея отваряне на досиетата на Държавна сигурност. От тези въпроси „лидерите” бягаха като дявол от тамян. В личен план, привеждам като пример отношението ми към г-н Светослав Лучников (Бог да го прости, почина през 2002 г). Освен че бяхме депутати заедно, той беше и министър на правосъдието в правителството на Филип Димитров. Беше и главният автор и двигател на реституционния закон, който върна на много хора недвижимото имущество, отнето от комунистическия режим. От друга страна, сърцето ми изстина към него по време на споменатото по-горе превръщане на СДС от коалиция (с широко отвореното ветрило от възгледи, идеи и възможности, за което отколе говори и пише Ал.Йорданов) в „единна” партия – в смисъл подчинена на един единствен човек. Но какво да се прави тогава с партиите, членуващи в коалицията СДС? Да ги закрият, разбира се, не посмяха. Тогава г-н Лучников, ничтоже не сумняшася, създаде и пропагандира за тези партии перверзната дума „присъдружни” – казвам, че думата е перверзна, защото с тези две представки пред корена си, поставяше партии с достойно минало и традиции в унизителното положение на нещо външно, на нещо прикачено към новата „единна” партия.

          Но това ми „охладняване” към въпросния господин ни най-малко не може да се мери с друго едно – по въпроса за отварянето на досиетата на ДС. В бр. 8 (1-14 май 1998) на в. „Век21” той публикува статията си „Разравяне на масовия гроб”. Като я четях, направо не вярвах на очите си – как да повярвам, че наш депутат, с когото в залата седим на няколко метра един от друг, лее сълзи и сополи, разтърсен от трагедията на доносниците на ДС, онези с агентурните псевдоними – колко били нещастни, как от угризения на съвестта се разболявали и умирали от рак и т.н. и т.н. Веднага седнах и написах статията-отговор „Не така, г-н Лучников!” и тя излезе още в следващия брой на същия вестник. (Карев) И тъй като тя е неразривно свързана с настоящото есе, поместих и нея на стената си. Възловите изрази от статията на г-н Лучников са цитирани в нея и са подчертани в „Болд”. Тъй като някой от поклонниците му може да ми възрази, че „Pro mortibus aut bene…”, услужливо забравяйки продължението на пословицата, отговарям му предварително, че към датата на моята публикация господинът си беше жив и здрав.

 И до днес всички ние влачим на гърба си крадците на прехода.

         Но идеолозите на „националното съгласие” пътуват през него в първа класа, а ние, които мръзнахме по улиците и площадите през 1996/97 година, имахме резервации за конските вагони. Защото, както казва г-н Йорданов, народите, които нямат свой Ден на гнева, са обречени да прославят Деня на пресметливостта. Но поне ние, които сме поименно посочени в неговата статия като врагове на тази пресметливост, не сме обречени да я прославяме. Надявам се да съм дал някои отговори на хората, които продължават да ни задават въпроси за онези смутни времена. Единственият ни тогавашен грях е, че бяхме „престъпни” романтици.

София, 06.02.2019

 

 

НЕ ТАКА, Г-Н ЛУЧНИКОВ !

Предизвикан отговор на статията на Светослав Лучников „Разравяне на масовия гроб”, 

в. „Век 21, бр. 8, 1-14 май 1998 г.

 Текстът се публикува от личната страница на автора във „Фейсбук“.

От 4 декември 1990 г., когато беше поставен за първи път във ВНС, та до ден днешен, въпросът за досиетата, а по-точно за архивите на Държавна сигурност, много пъти е заставал във фокуса на общественото внимание и много пъти е бивал изтласкван оттам – кога привидно „драматично”, кога с някое палиативно и половинчато законодателно решение, кога откровено подличко и тихомълком.

Що кански вопли бяха и що стонове сърцираздирателни, що крокодилски сълзи се проляха през това време – и в печата, и от министри и депутати в три народни събрания. Как с разсекретяването на тези архиви тутакси щяла да рухне националната ни сигурност; как щял да се забие нож в гърба на хората, които уж са служили на зловещата ДС, но всъщност са работили единствено за майчица България. Нищо, че от ченгетата в посолства, в търговски, културни и туристически представителства, половината (какво говоря, една десета част !) да бяха работили за България, тя нямаше да е на сегашния си хал. Безкрайни спорове каква част от досиетата (всъщност от работните дела) са били унищожени по указанието на ген.-майор Нанка Серкеджиева съгласно докладната от 29. I. 1990 г., „утвърдена от др. Министър” (а другарят Министър е Атанас Семерджиев). И тъй като за всеки информатор докладът за вербовка (какъвто има винаги) и декларацията за сътрудничество (каквато има не винаги) се запазват и филмират, дайте сега да спорим къде са микрофилмите – дали в Китай, или във Виена. А понеже филмиране е можело да се направи и за „лични” нужди, да поспорим в чии сейфове може да са скътани микрофилмите, по колко ще се харчат на „черния” пазар, ще се качва ли цената им, или ще пада.

След дълги часове такава еквилибристика тези от депутатите, които не са ченгета, стават разногледи и добиват чувството, че дясната им ръка е лява и обратното. Тогава професионалистите в жанра като Георги Тамбуев и Румен Данов ще изкарат списък, който да съдържа главно имената на хора, които под зверските инквизиции дори не са разбирали какво подписват – декларация за отказ от политическа дейност или такава за сътрудничество с ДС, доведени до състояние, в което и смъртната си присъда биха подписали, само да свършат мъките им час по-скоро. Така объркването и смутът достигат апогея си и въпросът може – за пореден път – да бъде тласнат „в девета глуха”.

Като нахвърлих някои от хватките, наричани аргументи, с които вече осем години се пречи на кардиналното решаване на този въпрос, нямам нито амбицията да изброя всички „аргументи”, нито желанието да ги оборвам един по един. Не съм най-компетентният в тази материя, пък и не му е тук времето и мястото.

Има обаче един проблем, по който никога, докато съм жив, няма да престана да говоря и да пиша. Това са опитите да се пречи на кардиналното решаване на въпроса за архивите на ДС, привеждайки морални мотиви. В едно открито писмо до дъщеря си, публикувано през 1992 г. и поместено в намиращата се под печат моя книга „Парламентарните грешки по Фройд”, казвам, че по-голямата част от нашия – на мен и на майка й – живот премина при комунистическото управление – най-бруталната, най-дивашката и най-безсмислената диктатура в цялата история на човечеството. И няма по-голяма наглост и по-голям цинизъм от това да се търсят морални оправдания за слугите на ДС, най-зловещия инструмент на тази диктатура.

Да припомням ли крокодилските сълзи, проляти за това колко приятелства били развалени и колко семейства били разбити от огласяването на тези „свещени” тайни в другите посткомунистически страни ? Като че ли може някой да съжалява за „приятел”, с когото е споделял болки и огорчения, а пък той е отправял „куда надо” поредния си донос за един враг на строя ? Или пък за семейство, в което единият е правил същото спрямо човека, с когото е делил всичко – от хляба до леглото ?

Затова с възмущение и болка (с усилие използвам толкова меки думи) прочетох становището „Разравяне на масовия гроб”, в което г-н Светослав Лучников, когото иначе уважавам, докарва от девет дерета вода, за да я налива точно в тази мелница.

Цитираното есе започва с апокалиптична картина. Архивите на ДС ! Разравяне на масов гроб ! Над който витаят призраци ! И съвести на живи доносници ! Ридаят разкаяни нещастници !

Стоп ! Я да спрем дотук. Чел съм няколко фейлетона, в които някой казва на колегата си: „Слушай, знаеш ли, че аз навремето донасях в ДС за теб ?” Обаче при мен нито един такъв от ВМИ – Варна, не е дошъл да се разплаче на рамото ми и да ми го каже. Жена ми пък е имала сирашко детство при жив баща: пет години „Белене” ! На мнозина като нея не позволиха да получат образованието, което са заслужавали. Тя е от по-късните випуски, завърши медицина, стана специалистка по детски болести. Сега се връща като пребита от работа, чуди се как да свържем двата края. Както хиляди наши колеги.. Да, обаче някой зет или някоя дъщеря на полковник от ДС току се мерне в пресата или на телевизионния екран – къде на трибуна, къде на прием или на коктейл. Значи дъщерята на жертвата така, дъщерята на палача – онака. Нещо като политически елит...

Защо да ридаят разкаяни нещастници, г-не Лучников ? Аз нито един такъв не съм видял. А някой друг да е виждал, поне един едничък ? В невижданите досега дворци в Бояна и Симеоново, в луксозните мерцедеси и беемвета, там ли ридаят разкаяните нещастници, г-н Лучников, та нито един от нас не ги е виждал ? Или пък в местата, където изкарват своя къшей хлебец ? В посолствата и търговските ни кантори в чужбина, в представителствата в София на големите западни фирми, в редакциите и издателствата, в банките, в охранителните фирми и застрахователните холдинги ? Сигурно там ридаят разкаяни, нещастните !

За мотивите на информаторите да доносничат в ДС, г-н Лучников твърди, че „...те са различни. Много различни”. И започва да изброява: „Едни...други...трети...четвърти...пети...Шести, за да улеснят следването си. Или да напреднат в службата. Седми, за да получат паспорт за пътуване на Запад...осми...девети...десети...”. Аз мога да продължа този списък с по-„уважителни” мотиви от изброените от господина. Защото, ако някой е сътрудничил, за да улесни следването си, е бил или много тъп, или много мързелив, или пък и двете заедно. Спокойно можеше да се следва без подкрепата на ДС. Докато други неща бяха достъпни само за информаторите. Затова продължавам списъка. Единадесето, да стане крупие в казино. Дванадесето, управител на хотел. Тринадесето, главен редактор. Четиринадесето, културно аташе във Варшава. И т.н., и т.н., мога да ги докарам до двадесет. Или до тридесет. И какво от това ? Някой ще повярва ли на г-н Лучников, че мотивите им били „много различни” ? Напротив, страшно еднакви са ! Изключение са тези, които са склонили след нечовешки мъчения, за които вече говорих. Малцина са и идейните, последователите на комунистическото изродче, отцепредателя Павлик Морозов, които още в пионерския отряд, носещ неговото име, са решили да следват примера му. Всички останали са удивително, жестоко еднакви в мотивите си – низост, гадост, безскрупулност и тъпа, животинска алчност вместо сребърниците на Юда да получиш нещо друго, което не можеш да постигнеш по честен път !

Начинът, по който мръсниците доносничели, също бил много различен: едни доносничели добросъвестно, други - немарливо, трети...пети...Хайде, холан ! И тази песничка сме я чували: „За да мога да излизам в чужбина, аз доносничех в ДС за колегите си от института. Обаче най-важното аз умишлено го премълчавах. Така спасих много хора. Леле, ако не бях аз, ако беше някой друг, просто не искам да си помисля какво можеше да стане с тях !”. Страшно познато, нали ?

Да не говоря за друг – и жалък, и смехотворен абзац, че много от тях доносничели на ДС: „...не само против волята си. Но и с омерзение. С погнуса към самите себе си. (к.м. – Г.К.). Изживявали са жестоки угризения на съвестта. Разболявали са се и са умирали от рак”. 

Не знам да вярвам ли на очите си. Гнусяли са се от себе си, че доносничат. И колкото по-силна е била тази погнуса, толкова повече са доносничели. Докато умират от угризения на съвестта и от рак. 

Почти като у Екзюпери, цитирам го по памет: „Защо пиеш ?” „Пия, за да забравя”. „Какво да забравиш ?” „Да забравя, че ме е срам”. „От какво те е срам ?” „Срам ме е, че пия !”.

Пита се г-н Лучников дали с яростта си към политическите доносници не се стремим подсъзнателно да отвлечем вниманието си от собствените си прегрешения. Като специалист в областта на подсъзнателното, мога да го успокоя: не, не се стремим. Всички имаме прегрешения, но такъв начин на отвличане на вниманието от тях не е описан нито от Фройд, нито от мен, скромния му български следовник. Да не би пък авторът да има предвид нещо, което аз не зная ? А, ето го: „нещастните секретни сътрудници, които не са кой знае колко по-лоши от нас: угодниците, подмазвачите, слагачите, връзкарите, рушветчиите, гласувалите 99.9 % за системата” (к.м.-Г.К.).

Стоп ! Отново трябва да спрем и почтително да помълчим пред този размах. Не мога да съм сигурен кои хора освен себе си авторът включва в това „нас”. Но той си знае, а читателите се досещат. Обаче мене в това „нас” той не може да ме включи. Просто защото не съм и никога не съм бил нито угодник, нито подмазвач, нито слагач, нито връзкар, нито рушветчия. А за гласувалите 99.9 % държа да го „открехна” за следното. Този процент е атрибут на системата, а не на гласувалите. Привеждам простичък пример. На комунистическите избори винаги гласувах с недействителни бюлетини. Когато на другия ден погледнеш резултатите на секцията си, „99.9 %”, направо ти се доплаква: „Господи, нима само аз ?”. За щастие след години комунистите се „пресрамиха”. Гледаш резултата на собствената си секция, в която си гласувал с недействителна бюлетина: „100.0%”. И ти олеква на душата – вече знаеш, че не си само ти, че има и други, а може би и много други, като теб.

Националното съгласие завършва с този проблем, а не започва с него. То не може да стане, докато са живи както палачите, така и част от жертвите и докато децата на първите са по-добре поставени от децата на вторите. Останалото е политическа поцелуйковщина и тотална падмяна на ценностите, в това число и на християнските. При тайните сътрудници на ДС г-н Лучников често говори за съвест, а при обектите на тяхната дейност – за мъст. Мога да се закълна, че нито някой от тях има съвест, нито някой от нас иска мъст. Защото е казано, че едни ще възкръснат за вечен живот, а други ще възкръснат за осъждане. Но осъждането е в Божиите ръце. А за да има поне малко справедливост тук, на Земята, ние трябва да знаем имената им. И ще ги узнаем. На всички, до един, без изключение. Рано или късно. На всяка цена. Като наше право и дълг, като тяхно изкупление. Тук, на Земята !

Д-р Георги КАРЕВ