ДВАМА ПАТРИАРСИ ОТСЛУЖИХА ЛИТУРГИЯ В ЧЕСТ НА СВ.АРХАНГЕЛ МИХАИЛ
На Архангелов ден, двамата патриарси - Негово Всесеветейшество Г-н Г-н Вартоломей I - Архиепископ на Константинопол - Новият Рим и Вселенски патриарх и Негово Светейшество Г-н Г-н Неофит - Патриарх Български и Митрополит Софийски отслужиха съвместна Св.Божествена Литургия на празника на Св. Архангел Михаил - Архистратиг на безплътните небесни сили.
В литургията взе участие и Симеон - някога Симеон Български, а след това Симеон Сакс Кобургготски, който прочете Символа на вярата застанал прав пред царския трон.
Негово Всесветейшество в словото си се обърна към него с титлата "Величество" (Мегалиотате), тъй като през 1945г. при вдигането на схизмата и влизането на Българската Православна Църква (тогава Екзархия), в общение, е бил споменат и Негово Величество Симеон II - Цар на българите, която титла остава пожизнено, независимо дали се заема поста или става въпрос за бивш цар.
На Великия вход в съвместната Литургия бяха споменати починалите български екзарси - предстоятели на нашата църква Антим , Йосиф и Стефан.
При влизането в общение на църквата всички извършени тайнстна - от кръщение и бракосъчетание до ръкоположение стават валидни и благодатни ретроактивно.
Това очевидно беше индиректен отговор на някои публикации, по повод издигнатия от светски лица паметник на Екзарх Антим I в Одрин.
Още при вдигането на схизмата през 1945г. са били отслужени две съвместни литургии в Цариград - на 25 февруари 1945г. в Патриаршеския Храм Св.Георги и на 4 март 1945г. в българската църква Св.Стефан.
И на двете са били споменати починалите български предстоятели Антим и Йосиф и архиереите Иларион, Авксентий, Паисий, Доротей, Партений, Симеон, Григорий, Максим, Мелетий, Борис, Неофит, Климент.
Над някои от тях, до тогава са тежали патриаршески присъди, поради което този жест извършен от представителите на Вселенската Патриаршия - заместника на Патриарха, Халкидонският Митрополит Максим и Неокесарийският Митрополит Хризостом, съгласувано с Вселенския Патриарх Вениамин, предизвикали радост и умиление у присъстващите българи и гърци.
(Вж.
70-ГОДИШНИНА ОТ ВДИГАНЕТО НА
СХИЗМАТА НАД НАШАТА ЦЪРКВА
http://toshev.blogspot.bg/2015/03/70.html )
В словото на Патриарх Вартоломей, чухме за първи път от устата на Вселенски патриарх, че виновни за схизмата от 1872г. са били и двете страни.
Това е голям жест, съдържащ се в патриаршеското слово, поставен в контекста на острото осъждане на етнофилетизма и национализма в църквата, за която " няма нито юдеин, ни елин " а всички са Христови, без значение от етническия си произход.
В отслужената литургия на 8 ноември 2015г. взе участие представител на подворието на Румънската църква в България, както и представител на подворието на Руската църква у нас.
Впрочем Русия, като държава, както и Руската църква никога не са признавали Българската Екзархия.
Дори през Руско-турската война 1877-1878г. руските войници и офицери не са се черкували в "църкви на схизматици".
При вдигането на схизмата през 1945г. посредничи патриархът на Йерусалим - при това в продължение на десетина години.
Не е вярно твърдението в писания на "червени" историци, че за вдигането на схизмата е посредничил Московският патриарх.
Интересно, променило ли се е с днешна дата становището на Руската църква по отношение на Българската Екзархия създадена от предците ни и към църковните борби на българите?
За официалните лица по време на службата бяха поставени столове, повечето от които останаха празни.....
От правителството присъства само Министърът на спорта Красен Кралев.
Не беше забелязан нито един депутат.... Дипломатическия корпус също беше слабо представен - само с няколко дипломати.
Председателят на БАН, както и предишният председател на БАН бяха на церемонията, а също така и няколко други висши академични представители.....
Изненадващо, в Храма който побира 5000 души, имаше само около 400 - 500 човека, част от които гърци.
Вероятно мерките за сигурност са отблъснали повечето от посетитетилите, който явно са предпочели да гледат прякото излъчването по Канал 1 на БНТ на това събитие.
На излизане от Храма на двамата патриарси бяха отдадени почести от гвардейска част.
Словото на Вселенския Патриарх в пълен текст :
Слово на Вселенския патриарх Вартоломей, произнесено в храма "Св. Александър Невски" на 8 ноември 2015 г.
Източник : сайта "Двери на Православието"
http://dveri.bg/9q6hd
Блаженейши и Светейши брате и
съслужителю на наше смирение, патриарх на София и цяла България господин
Неофите,
Свещенейши и Преосвещени свети братя,
Ваше Величество,
Ваши Превъзходителства,
Ваши Почтености и всички благословени братя и чеда, православни
християни на България,
„Изреченото чрез Ангели слово излезе вярно“ (Евр. 2:2)
Повтаряйки тези думи на свети апостол
Павел, чувстваме особена радост и вълнение, че се намираме в православна
България, в която изреченото преди векове чрез ангели, т. е. чрез
изпратените от Цариградската църква свети равноапостоли Кирил и Методий
слово на непорочната ни православна вяра не само даде плод и се потвърди
от онези, които го бяха чули, но и се свидетелства в живота чрез
извършването на тайнството на Църквата и доднес, а сме убедени – и във
вечни векове.
И така, от дълбочината на сърцето си
отправяме славословие към всеблагия Господ, задето удостоява наше
смирение, Вселенския патриарх, сиреч родоначалника на разпространението
на православната вяра в България, да се намираме днес в тази
благословена страна и да виждаме „изреченото“ от пратениците на
тогавашния наш предшественик православно слово „увенчано със слава и
чест“, независимо от междувременно появилите се трагични обстоятелства,
случили се заради прекъсването на общението, т. е. известната схизма, и
засвидетелствани православно чрез премахването й „изсред Църквата“ преди
седемдесет години след дълга предварителна подготовка и при
посредничеството и на сестра православна църква.
Тази честваната годишнина отвори нова
страница в отношенията на двете ни църкви: Вселенската патриаршия и
нейната първородна дъщеря – Българската църква. И не само това, но този
особен момент на схизмата допринесе за утвърждаването на православното
учение, т. е. да се осъди чрез съборен акт в Светия Дух наложилият се
някога в Православната църква „смъртоносен“ етнофилетизъм или въобще
филетизъм. В нашата Православна църква и вяра „няма юдеин, ни елин, но
всички ние сме едно в Иисус Христос“.
Като идваме от Константинопол, Ваше
Блаженство, носим лично на Вас, а и на всеки клирик и на народа на
България любовта, ласката, загрижеността, заинтересоваността и преди
всичко благословението на Вашата майка, светата Христова велика църква,
която запазва сред много и различни трудности предаденото ни от отците
богатство на православната ни вяра и полага грижи чрез вселенското си
свидетелство, но и чрез мисията си, щото това православно богатство
всекидневно да става общо достояние на повече народи по вселената.
 |
| Монахът-Княз Св.Цар Борис -Михаил |
Православният български народ е от
първите, които са приели вестта за спасението в Христос, и се е
покръстил масово при съдействието на Божията благодат, изразена видимо
чрез просветената политика на
светия цар Борис и
на Вселенския патриарх
Фотий Велики, като и двамата станали на дело и на теория родоначалници
на християнска България.
 |
| Икона на Св.Патриарх Фотий Велики |
Оттогава и днес,
и винаги
Христос
спасява и
благославя с богати дарове христолюбивата православна България
и нейния народ.
Тази наблюдение ви носим от Константинопол, който
основателно се гордее за този свой спасителен принос към страната и
народа ви, но се гордее и че ви е предал истинското православно
съзнание, според което Църквата не познава предели и ограничения, но тя
„прегръща“ всички, както и нашият Спасител, Който „иска да се спасят
всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4).
Затова и тя причислява всички желаещи за свои членове – на едната,
свята, вселенска и апостолска Църква от символа на православната вяра.
Блаженейши свети брате,
Етнофилетизмът, осъден съборно от
състоялия се в нашата катедра Велик събор пред 1872 г., пося тръни в
отношенията на нашите две църкви и на цялото Православие и предизвика
издигането за десетилетия на стената на схизмата, която според отците на
Църквата представлява най-големият грях.
Вселенската патриаршия по
време на целия си приблизително двехилядолетен път е поддържала в
църковното служение наднационален и надетнически характер, но наистина
се е оказала в трудно положение през 19 век, когато установила, че
православният народ взаимно се раздира от етнофилетистките сблъсъци и се
разпада на части, които се бият една срещу друга, дори се стига и до
отнемане с насилие на дара на живота, поради което и съзнателно
патриаршията на събор отхвърли неудържимия национализъм като враг на
единството и на мира на светата ни Православна църква.
Това явление на църковния етнофилетизъм –
разпалван за нещастие и в настоящите времена, който е създаване на едно
и също място на отделни племенни църкви, които приемат всички
едноплеменни и изключват всички другоплеменни, и ръководени само от
едноплеменни пастири, беше установено от онзи събор, че не само е
противно на учението на Евангелието, „но е и непознато в живота и в
свещеното законодателство на Църквата“.
За затвърждаване на тази истина
привеждаме свидетелството на един от мъдрите и разумни йерарси на
Вселенската патриаршия, блаженопочиналия Сардийски митрополит Максим,
който потвърждава с непоклатими доводи, че етнофилетизмът „не само
представлява отклонение от здравата любов към народа и държавата, но е и
действителна пречка за сътрудничеството на православните църкви в света
и е най-големият враг на единството на Източната Православна църква“.
А както е известно, братя, и се признава
от всички, Константинополската патриаршия и днес спазва същата линия
при упражняването на своето църковно вселенско служение.
Независимо от
всички промени през вековете – исторически, идеологически, църковни и
политически – в географското пространство на източния и на западния
свят, на старата „вселена“ и на съвременните етнически държави, тя
запазва своя православен вселенски характер.
А проявите на този
вселенски дух проникват през вековете историята на цялата Православна
църква чрез нейния свещен център в Константинопол.
Плод на този вселенски характер е и
християнизирането на славяните, преди всичко на вашия български народ –
не по прозелитистки, използвачески и асимилаторски начин, но при пълно
зачитане на етническото му своеобразие, което беше запечатано и със
собствения език на използваната и доднес Кирилска азбука.
Тази истина
потвърждава и основателят на безбожното политическо движение и пръв
ръководител на комунистическото движение в България Георги Димитров,
който се гордее на прочутия процес в Лайпциг, че „много преди времето,
когато германският император Карл Пети казваше, че на немски си говори
само с коня си, и германските благородници и учени хора се срамуваха от
майчиния си език и пишеха само на латински, във „варварска“ България
Кирил и Методий създадоха и разпространиха старобългарската писменост“.
Вселенският характер на служението на
майката – Константинополска църква има за изходна точка и е вдъхновен от
църковното съзнание на апостолската общност, която единодушно
изживяваше въодушевяващия дух на мъчениците, както и дълбокото чувство
за общност в едното тяло Христово, „наедно“, на всички събиращи се
народи, различни езици и традиции.
Освен това в нашата Православна църква
от самото й зараждане местното се отъждествява с вселенското.
Всяка
отделна църковна община се обединява с едната вселенска църква, всеки
християнски храм се обединява с горницата на Петдесетница, с храма на
Божията премъдрост. Всяка поместна църква се движи в рамките на
вселената и нейният дух е „граница между света и онова, което е над
света", т. е. живее и диша есхатона (крайните времена).
На това място отбелязваме и следното:
че
Вселенската патриаршия е свързана с православния български народ не
само чрез връзката между майка и дъщеря, която е трайна и неразрушима, и
неоспорима, но и чрез пастирското обгрижване от нея на православния
български народ в много трудни периоди и запазването на неговата
идентичност и единство, както и чрез общите мъки и изпитания,
съвместните сълзи и тревоги, и опасности.
И българският народ живя около
петстотин години под робство, изправен пред изключително трудни
обстоятелства, гонения до смърт, непосилни данъчни тежести, глад,
изпитания, затруднения и много други до степен „тъй че не се надяваше и
жив да остане“.
Но въпреки всичко това той не изгуби своята православна
християнска вяра и народния си език, и своята идентичност.
Това наистина
е чудото на наднационалния характер на православната ни вяра.
Същевременно обаче показва колко дълбоко светите Кирил и Методий са
посели семето на християнското учение в сърцата на славяните.
Плод и резултат на това православно
свидетелство беше и вдигането на схизмата и излизането от периода на
противодействие поради „проклетия“ (както беше подходящо окачествен)
етнофилетизъм, проникнал в православния свят и увредил разцвета и
единството на едната Православна църква.
Така наречената "българска
схизма" следваше една неудачна традиция на Балканския полуостров, която
за съжаление целеше превръщането на Църквата от богочовешко тяло за
спасение в обикновен кивот-фалшификат и въплъщение на етническите
тежнения и стремежи на народите, кивот обаче лишен от духовна дълбочина и
от същността на целта за съществуването на Православната църква, която е
изключително тази: спасението и обожествяването на човека.
Тъкмо в тези рамки приснопаметните
митрополити Халкидонски Максим и Илиополски и Тирски Генадий
благоразумно подеха свещения почин, който на 22 февруари 1945 г. се
увенча от вдигането на схизмата с патриаршески и синоден акт и чрез
свещени прояви в Константинопол и в София – един факт с капитално
значение за църковната история на православния българския народ за
по-нататъшния му духовен път.
Този факт има още по-големи измерения и
значение, като се вземе предвид, че се е случил в трудни времена, в
които светът и особено Балканският полуостров беше политически разделен и
бъдещето на Православната църква в България – несигурно.
Вселенската патриаршия на дело показа и
по-късно с друг свой църковно-канонически акт подобаващата своя
динамичност за единството и премахването на привмъкналите се и тогава
проблемни състояния, когато на 27 юли 1961 г. приснопаметният патриарх
Атинагор и Светият и свещен синод около него, като посрещнаха мъдро в
дух на любов сторените, със съдействието на лукавия, свършени факти,
отстъпиха на дъщерята Българска църква и я повишиха в патриаршеско
достойнство и положение, като Вселенската патриаршия имаше предвид и при
своя конкретен акт и решение, че е печално да се използва Църквата като
оръдие за засилване и развиване на етнофилетизма и на национализма,
който – повтаряме – справедливо беше осъден като ерес и неприето учение.
(Става въпрос за едностранното решение на БПЦ за обявяването на Българската Екзархия за Българска Патриаршия и избирането на Патриарх - бел.м. Л.Т. )
Но ето, че от седемдесет години
„древното премина и ето, всичко стана ново“ в отношенията и общото
свидетелство на нашите сестри православни църкви.
Оттогава и доднес
двете ни църкви „обладани от братолюбие… без щета за себе си съхраниха
силата на своето мнение; защото, където Бог е обичан, се пренебрегва
целият свят“.
Блаженейши свети брате,
Особено се радваме, че продължавате
своето първосветителско служение , вървейки по линията на
блаженопочиналия Ви предшественик патриарх Максим, но и на великите
Български патриарси и свети исихасти Евтимий Търновски, Теодосий
Търновски, Роман, въвел исихасткия живот, Киприян, Киевски митрополит,
който е бил ученик на преподобни Теодосий, и на цял сонм свети
патриарси, йерарси, клирици и монаси на Вашата богохранима църква.
Ваше Блаженство,
Светата ни Православна църква върви вече
последователно и с разумни стъпки към свикването през идната година на
нейния Свети и велик събор за разрешаване на важни съвременни проблеми,
които занимават православния народ и нашите църкви, но и за да заяви
пред целия свят своето единство като тяло Христово.
И всички сестри
православни църкви, движени от Светия Дух и с разумност и мъдрост Божия,
имаме отговорност и задължение да оправдаем очакванията не само на
православните, но и на целия свят.
Имаме задължението пред нашия Господ
Иисус Христос, Учредител, Основател и Ръководител на Църквата, „заради
Когото е всичко и от Когото е всичко“, да завършим това поето свещено
начинание, както преди седемдесет години беше възстановено
всеправославното единодушие и единство, което трябва да остане винаги
единство в благодатта, в дух и в истина, в Иисус Христос, като се
изгражда чрез дела, а не само чрез думи, които за жалост често пъти са
условни и празни от съдържание и същност.
Привършвайки нашето слово, желаем да
отправим към вас, обични чеда на светейшата Българска църква, и да
повторим като патриаршеско насърчение от вашата майка-църква последните
слова на преподобния Теодосий Търновски към неговите ученици малко преди
успението му в цариградската света обител
„Свети Мамант“:
„Бъдете
привързани към Бога, молете се, очиствайте чувствата си и угаждайте на
Господ с всекидневния си подвиг“.
 |
| Икона на Св.Теодосий Търновски |
На Изкупителя на всичко и Осигуряващия
единството на Православната ни църква, на „Седналия на престола, на
Живеещия вовеки веков: слава, чест и благодарност“.
Амин.
ЕТО И РЕЧТА НА БЪЛГАРСКИЯ ПАТРИАРХ И СОФИЙСКИ МИТРОПОЛИТ
Г-Н Г-Н НЕОФИТ :
СЛОВО на БЪЛГАРСКИЯ ПАТРИАРХ
НЕОФИТ към ВСЕЛЕНСКИЯ ПАТРИАРХ ВАРТОЛОМЕЙ
08 ноември 2015 20:01,
Източник: Сайт на
Българската Патриаршия
† Н Е О Ф И Т
ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ
Вашe Светейшество,
Обични в Господа Първойерарше на
светата Константинополска църква,
В деня, когато всички заедно възпяваме
небесния архистратиг Михаил, за нас е
двойна радост, висока чест и приятно
задължение – лично от наше име и от
името на пълнотата на Българската
православна църква – Българска
патриаршия – братски да Ви приветстваме
с „Добре дошли!” в Патриаршеската ни
катедрала, ставропигиалния наш
храм-паметник „Св. Александър Невски”
ведно с придружаващата Ви изрядна
делегация!
А радостта ни е още по-голяма
затова, че Вие приехте да направите
това Ваше посещение в особено тържествена
за Църквата ни година, когато у нас бяха
отбелязани поредица от скъпи за родовата
ни и църковна памет годишнини, всяка
от които е – в по-голяма или по-малка
степен – свързана с нашето вековно със
св. Константинополска църква общение.
Първа сред тях трябва да отбележим
1150-годишнината от Покръстването на св.
равноапостолен наш княз Борис І Михаил,
а заедно с него, и на целия български
род.
1150 години от приемането на светата
и спасителна Христова вяра именно в
лоното на предстояваната от Ваше
Светейшество Константинополска
вселенска църква.
Отбелязахме и 1145
години от учредяването на първата
Българска архиепископия на
Константинополския събор от 870 година.
Родната ни св. Православна църква бе
избрана от Бога да положи основите на
Благовестието сред славянските народи.
Църква, която в дългата си и превратна
история бе подлагана на най-различни
изпитания, но и която винаги успяваше
да се въздига от руините, и дори в
най-критичните за св. Православие
столетия да бъде сочена като образец
за чистота на вярата си в Господа Иисуса
Христа и за вярност към Неговите завети,
за което и най-справедливо, на
събора
в Лампсак (1235 г.) бе възстановена във
високия патриаршески статут със знанието
и със съгласието на всички тогавашни
православни патриарси – още едно
паметно събитие, от което в настоящата
година се изпълниха 780 години.
Заедно с тези бележити годишнини,
през настоящата година църковната и
научната общност у нас отбелязаха и
още няколко важни годишнини, свързани
с някои от най-изтъкнатите и прославени
православни йерарси, които българският
народ е дал на светата Църква:
св.
Евтимий, патриарх Търновски (640 години
от възкачването му на Търновския
престол),
св. Киприян, митрополит Киевски,
Московски и на цяла Русия (640 години от
интронизацията му)
и Григорий Цамблак
(600 години от избирането му за Киевски
митрополит).
И ето че, като красив завършек на тази
благодатна 2015 година, сега идва и
настоящото Ваше братско посещение, за
което Ви бяхме отправили специалната
ни покана.
Нека дните Ви в гостоприемна
България бъдат светли и радостни!
Нека
радостта от взаимното братско общение
бъде онази благодатна среда, в която
да премине всеки от тези благословени
дни на пребиваването Ви сред нас.
Нека
то бъде още едно свидетелство за
вековното в Господа единство на нашите
две църкви – единство, утвърждаващо
се върху крайъгълния камък, Който е
Господ Иисус Христос, и имащо
осъществяването си в завещаната ни от
Него, безкористна и жертвена любов:
„…
Както Отец възлюби Мене, и Аз възлюбих
вас: пребъдете в Моята любов” (Иоан
15:9).
Любовта, която – по думите на
Апостола на народите – е „дълготърпелива”
и „пълна с благост”, която „не завижда,
не се превъзнася, не се гордее, не
безчинства, не дири своето, не се сърди,
зло не мисли, на неправда се не радва,
а се радва на истина” – любов, която
„никога не отпада” (1 Кор. 13:4-8).
Ваше Светейшество,
Като благодарим на Господа за тази
наша нова среща, както и лично на Вас –
за неизменната подкрепа, която
предстояваната от Вас Константинополска
църква винаги е оказвала на своята
първородна дъщеря – Христовата Църква
в България – искаме още веднъж всесърдечно
да засвидетелстваме нашата признателност
към Вас и всички Ваши усилия в осъществяване
мисията на светото Православие.
Благодарим Ви за това че сте сред нас
и за възможността заедно да принесем
пред нашия Господ и Спасител Хляба на
живота!
Бог на мира и любовта и общението в
Светия Дух да бъдат с всички нас!
Амин!
 |
| Вселенският патриарх Вартоломей в обща снимка със Св.Синод на БПЦ пред портрета на Екзарх Йосиф и картината отразяваща изпращането на Св.Патриарх Евтимий в изгнание |
Лекцията на Патриарх Вартоломей в БАН :
„Влиянието на климатичните промени върху световната и регионалната политика“ – лекция на Вселенския патриарх Вартоломей след удостояването му с титлата „доктор хонорис кауза“ на БАН на 9 ноември 2015 г.
Вторник, 10 Ноември 2015
THE IMPACT OF CLIMATE CHANGE ON GLOBAL AND REGIONAL POLITICS
His All-Holiness Ecumenical Patriarch Bartholomew
Bulgarian Academy of Sciences, Sofia, November 9, 2015
Your Beatitude,
Your Eminences and Excellencies,
Dr. Stefan Vodenicharov, President of the Bulgarian Academy of Sciences,
Distinguished Members of the Academy,
Ladies and Gentlemen,
The Bulgarian Academy of Sciences is indeed honoring us by conferring upon our humble person a Doctorate Honoris Causa, which we accept wholeheartedly and gratefully. We consider this gesture a tribute paid to the Ecumenical Patriarchate, the Great Church of Christ, in recognition of its many initiatives, for more than a quarter of a century, on matters related to environmental protection. We are especially delighted to lead this year’s national academic celebration honoring the 1200th anniversary since the birth of St. Methodios, together with our irenic visit to the Patriarchate of Bulgaria, which is celebrating its 70th anniversary since the lifting of the schism.
Introduction: How We Arrived Here
Our theme today is: The Impact of Climate Change on Global and Regional Politics. In February of this year, we were officially invited by the French President, Mr. François Hollande, to accompany him to the Philippines. As you will no doubt remember, thousands of people – men and women, mothers and children, elderly and disabled – lost their lives when Typhoon Yolanda hit the island of Guiuan at 4.40am on November 8th, 2013. The number of deaths still horrifies us; however, what affected all of us most painfully throughout the world were the individual faces of loss and terror. Scientists inform us that these types of super typhoons are becoming more frequent and intense as a result of climate change and their impact is felt most intensely on the poorest people and regions of the world.
In the discussions about climate change, some people tend to take a fatalistic attitude, arguing that we should give up all efforts to prevent further changes and instead direct our attention towards adapting to the inevitable. But the response of those experiencing the effects of climate change is clear: adaptation is certainly not enough. Fundamental changes must be made at the level of global policy-making; and these must be implemented urgently.
Wealthy, industrialized countries have unquestionably contributed most to atmospheric pollution. In our effort, then, to contain and reverse global warming, we must ask ourselves honestly: Will we in the West, in the more affluent countries, be willing to sacrifice our self-indulgence and consumerism? Will we be able to direct our interests away from what we want to what the rest of the world needs? Among all the complicated facts and statistics, the impressive summits and debates, it is essential for us to retain before our eyes the human faces of those who suffer because of climate instability. Therefore, will we assume our responsibility for leaving a lighter footprint on this planet for these people and for future generations? We must choose to care; otherwise, we must admit that we do not really care about either the Creator or the creation.
The preoccupation of the Ecumenical Patriarchate with the ecological crisis is grounded on the principle that we cannot have two ways of looking at the world: religious on the one hand and worldly on the other. We cannot separate our concerns for human dignity, human rights or social justice from concerns for ecological preservation and sustainability. These concerns are closely forged together. If we value each individual made in the image of God, and if we value every particle of God’s creation, then we would also care for each other and our world. In religious terms, the way we relate to nature directly reflects the way we relate to God and to our fellow human beings, as well as the way we relate to the whole of creation in its biodiversity and beauty.
That is why our venerable predecessor, the late Ecumenical Patriarch Demetrios sent, on September 1st, 1989, the very first Encyclical to all the Orthodox Churches throughout the world, instituting the first day of the ecclesiastical year as the Day of Prayer for the Protection of Creation. This initiative was quickly followed by the Conference of European Churches, the World Council of Churches, and more recently in the Roman Catholic Church by our brother, Pope Francis.
Following the pioneering path of our predecessor, we have tried to alert the conscience of the world towards securing an immediate answer to environmental issues. So in this connection, the Ecumenical Patriarchate created a committee in 1995, assembling religious leaders, scientists, politicians and activists to explore the challenges of rivers and seas: in the Mediterranean Sea (1995) and the Black Sea (1997), the Danube River (1999) and the Adriatic Sea (2002), the Baltic Sea (2003) and the Amazon River (2006), as well as the Arctic Sea (2007) and, finally, the Mississippi River (2009). Parallel to these initiatives we organized five educational seminars, all of which took place in the Theological School of Halki, which, was unfortunately closed down in the 1970s by the Turkish authorities. Currently, the Ecumenical Patriarchate has been organizing a series of international summits in Halki. The last summit took place in June of this year on the theme “Theology, Ecology and the Word.”
Dear and distinguished friends,
As a child in Turkey, whenever we would accompany the priest of our local village to services in remote chapels on our native island of Imvros, we sensed the intimate connection of the beautiful mountainside to the splendor of liturgy. This was because the natural environment provides a broader, panoramic vision of the world. In general, nature’s beauty leads to a more open view of life and the world, somewhat resembling the wide-angle focus of a camera, which ultimately prevents us human beings from using or abusing its natural resources in a self-centered, narrow-minded way.
In order, however, to reach this point of maturity and respect for the natural environment, we must take the time to listen to the voice of creation. And in order to do this, we must first be silent. The virtue of silence is one of the most valuable spiritual qualities. Indeed, silence is a fundamental element, which is critical for developing a balanced environmental ethos as an alternative to the ways that we currently relate to the earth and carelessly deplete its resources. When God spoke to Moses in the burning bush, communication occurred through a silent voice, as St. Gregory of Nyssa (340-394) informs us in his mystical classic, The Life of Moses. St. Gregory believes that we can discern God’s presence simply by gazing at and listening to creation. Nature is a book opened wide for all to read and to learn from. Each plant, each animal, and each micro-organism tells a unique story, unfolds an exceptional mystery, relates an extraordinary harmony and balance, which are interdependent and complementary.
The same dialogue of communication and mystery of communion is detected in the galaxies, where the countless stars betray the same mystical beauty and mathematical inter-connectedness. We do not need this perspective in order to believe in God or to prove His existence. We need it just to breathe; we need it simply to be.
1. Orthodox Theology and the Natural Environment
In its foremost symbol and declaration of faith, known as the Nicene-Constantinopolitan Creed, the Orthodox Church confesses “one God, maker of heaven and earth, and of all things visible and invisible.” Therefore, an Orthodox Christian perspective on the natural environment originates in the basic principle that this world was created by God. The Judaeo-Christian Scriptures state that “God saw everything that was created and, indeed, it was very good.” (Gen. 1.31)
From this fundamental belief in the sacredness and beauty of all creation, the Orthodox Church articulates its crucial concept of cosmic transfiguration. Moreover, the emphasis of Orthodox theology on personal and cosmic transfiguration is especially apparent in its liturgical feasts. Thus, the Feast of Christ’s Transfiguration, celebrated on August 6th, highlights the sacredness of all creation, which receives and offers a foretaste of the final resurrection and restoration of all things in the age to come. In the words of the 5th-century Macarian Homilies:
Just as the Lord’s body was glorified, when he went up [Mt. Tabor] and was transfigured into glory and into infinite light … so, too, our human nature is transformed into the power of God, being kindled into fire and light. (Homily XV)
Similarly, the Feast of the Baptism of Jesus Christ, celebrated on January 6th, is known as Theophany (or “the epiphany”) because it manifests the perfect obedience of Christ to the original command of Genesis, restoring the purpose of the world as it was created and intended by God. The hymns of that day proclaim:
The nature of waters is sanctified, the earth is blessed, and the heavens are enlightened … so that by the elements of creation, and by the angels, and by human beings, by things both visible and invisible, God’s most holy name may be glorified.
Of course, the human race plays a unique role and has a unique responsibility in this masterpiece of creation; but it nevertheless is only part of the universe, which can never be considered or conceived apart from the universe. As St. Maximus would say:
“Human beings are not isolated from the rest of creation. They are bound, by their very nature, to the whole of creation.”
In this way, the natural environment ceases to be something that we observe objectively and exploit selfishly; instead, it becomes part of the “cosmic liturgy” or celebration of the essential interconnection and interdependence of all things. It is in light that we must read the words of the 20th-century classic,
The Brothers Karamazov, by Fyodor Dostoevsky (1821-1881), who writes:
Love all God’s creation, the whole of it and every grain of sand. Love every leaf, every ray of God’s light. Love the animals, love the plants, love everything. If you love everything, you will perceive the divine mystery in things.
Now, according to divine revelation, the material and natural creation was granted by God to humanity as a gift, with the command to “serve and preserve.” (Gen. 2.15) Nevertheless, humanity misused the gift of freedom, instead preferring alienation from God-the-Giver and attachment to God’s gift. Consequently, the double relationship of humanity to God and creation was distorted and humanity became preoccupied with using and consuming the earth’s resources.
From grateful user, then, the human person became greedy abuser. In order to remedy this situation, human beings are called to return to what the Orthodox Church would call a “eucharistic” and “ascetic” way of life – that is to say, human beings are mandated to be thankful by offering glory to God for the gift of creation, while at the same time being respectful by practicing responsibility within the network of creation.
2. Eucharistic and Ascetic Beings
Let us briefly explore the meaning of these vital terms “eucharistic” and “ascetic.” Both words are theological in nature and so the Church is called to communicate and clarify them. The implications of the first word are easily appreciated. The term derives from the Greek word eucharistia, meaning “thanks.” In the Orthodox Church, the Divine Liturgy is also called “the Holy Eucharist.” In calling for a “eucharistic spirit,” then, the Orthodox Church is reminding us that the created world is not simply our possession or property, but rather it is a treasure or gift – a gift from God the Creator, a gift of wonder and beauty. The proper response for such a gift is to accept and embrace it with gratitude and thanksgiving.
Furthermore, thanksgiving underlines the liturgical worldview of the Orthodox Church. From the very moment of creation, this world was offered by God as a gift to be transformed and returned in gratitude. This is precisely how the Orthodox spiritual way avoids the problem of the world’s domination by humanity. For if this world is a sacred mystery, then this in itself precludes any attempt at mastery by human beings.
Indeed, the mastery or exploitative control of the world’s resources is identified more with Adam’s “original sin” than with God’s wonderful gift. It is the result of selfishness and greed, which arise from alienation from God and the abandonment of a sacramental worldview. Sin separated the sacred from the secular, relegating the latter to the domain of evil and giving it over to exploitation. Without thanksgiving, we are not truly human.
The second term describing the proper human response to God’s gift of creation is “ascetic,” which derives from the Greek verb askeo implying the skillful fashioning of raw material. Thus, we have the “ascetic ethos” of Orthodoxy that encourages fasting and other similar spiritual disciplines. These practices help us recognize that things we take for granted in fact comprise divine gifts, which are provided to satisfy our needs but only on the condition that they are shared among all people. They are not ours to abuse and waste simply because we have the desire to consume them or the ability to pay for them.
The “ascetic ethos” is the struggle for self-restraint and self-control, whereby we no longer willfully consume every fruit, but instead manifest a sense of frugality and abstinence from certain fruits for the sake of valuing all fruits. Both protection and self-restraint are expressions of love for all of humanity and for the entire natural creation. Only such love can protect the world from unnecessary waste and inevitable destruction.
In fact, our purpose is reflected in the priest’s prayer during the Divine Liturgy: “In offering to Thee, Thine own from Thine own, in all and through all – we praise Thee, we bless Thee, and we give thanks to Thee, O Lord.” In this way, we are able to embrace all people and all things – not out of fear or necessity, but with love and joy. We then learn to care for plants and animals, for trees and rivers, for mountains and seas, for all human beings and the whole natural environment. Then, everything thus becomes a form of exchange, the fruit of abundance, and a fulfillment of love. Everything assumes its original vision and purpose, as God intended it from the moment of creation.
3. Social, Political, and Economic Implications
Having stated the above theological and spiritual background, we can add that Orthodox theology takes all of this a step further and recognizes the natural creation as inseparable from the identity and destiny of humanity. Human attitudes and behavior towards creation have a direct impact on human attitudes and behavior towards other people.
Ecology is inevitably related in both its etymology and meaning to economy; our global economy is simply outgrowing the capacity of our planet to support it. At stake is not just our ability to live in a sustainable way, but our very survival.
The ecological problem of pollution is therefore invariably connected to the social problem of poverty; and so all ecological activity is ultimately measured and properly judged by its impact and effect upon other people, and especially the poor. To appreciate this, we should remember the powerful parable about the Last Judgment in Matthew 25, where we hear the Lord’s stark words: “I was hungry and you gave me food; I was thirsty and you gave me something to drink.” (See verse 35)
Concern, then, for ecological issues is directly related to concern for issues of social justice, and particularly of world hunger.
A Church that neglects to pray for the natural environment is a Church that refuses to offer food and drink to a suffering humanity. At the same time, a society that ignores the mandate to care for all human beings is a society that mistreats the very creation of God, including the natural environment. It is tantamount to blasphemy.
Closely related to the problem of poverty is the problem of migration, which plagues societies throughout the world and especially in Europe. It is abundantly clear that neither the moral counsel of religious leaders nor fragmented measures by socio-economic strategists or policymakers are sufficient to curb this growing tragedy.
The problem of migration, especially as this is manifested in the refugee crisis, compels us to re-examine the priorities of affluent societies in the West and especially the unrestricted advance of development, which is considered only positive in economic terms. What is needed is a radical change in politics and economics, one that underlines the unique and primary value of the human person, thereby placing a human face on the concepts of productivity and migration.
4. Local, Regional and Global politics
As we know, humanity perceives geographical space on various scales. The global scale that globalization has brought to our attention worldwide is nothing other than the ecumenical dimension that prevails in the religious tradition.
Present-day ecological thinking stresses the global scale because the recent and most threatening ecological problems do not appear to conform or be confined to national borders. However, we can and must not limit our vision to only two scales, the global and the national, no matter how prominent these may be. In the Orthodox tradition, the local, the regional and the global scales interact in a much more intricate and collaborative way than in the dominant pattern, which opposes the national to the global and is arguably the origin of many of our ecological problems.
Inasmuch as the basis for the organization of the Church is local, the faithful are organically bound, both materially and spiritually, to the local soil; they are bound to their region geographically as well as historically. It is there that their ancestors have been buried; and it is there that their descendants will live. The human community and the natural environment comprise a single totality; there is no dichotomy between man and environment.
Thus, local religious communities constitute complex regional networks. And dioceses or churches play a decisive role in the life of these vibrant networks. At an ecumenical level, through the coordination of regional networks, the faithful form the large religious family that shares Orthodox values, a family that does not recognize state borders or racial discrimination.
Centuries ago, however, religious wars and the Treaty of Westphalia gave rise to a very different model that spread throughout the world. As a result, state territory came to determine religious consciousness. Indeed, state, territory and nation coincided, forming a monolithic agglomeration that edged out all other historical and geographical realities.
Local and regional worldviews lost much of their significance due to state centralization. Moreover, the emphasis on state territory split up the religious networks, which now were separated by state borders defining distinct state and national churches.
Finally, as the state dominated the life and conscience of people, it does not lend itself to the physical and metaphysical integration of human beings in the natural environment.
The links to local soil were sundered and the union of generations with their surrounding nature was dissolved. “Man” was now directly and aggressively opposed to “Nature.” Nationalism suppressed religious values in the name of the domination by one nation over another.
The antagonism between the various nationalisms caused the relationship with the environment to shrink in an economic sense.
The environment was reduced to a sum total of natural resources. Territorial expansion – the source and cause of many and endless wars – was pursued for the sake of securing more and more exploitable natural resources. Consequently, the environment became a simple device for imposing economic and military power on other nations. Nationalistic fanaticism left no room whatsoever for respect toward the environment.
Of course, today, the world is once again changing. Globalization and rapid technological developments in telecommunication are weakening the Westphalian principles.
Our age of information is challenging materialistic views and approaches; religious identities are reviving.
Of course new problems will inevitably arise as humankind seeks a new balance. Even so, there is hope that, as people call into question the notion of the nation-state’s omnipotence, we will also witness a revitalization of local, regional and universal principles, which will in turn affect our relationship toward the natural environment. To this end, the Orthodox Church offers its historical experience as manifested in its theological and spiritual worldview.
Ladies and Gentlemen,
Conclusion: A New Worldview
We have repeatedly stated that the crisis we are facing today is not primarily ecological. It is a crisis concerning the way we perceive and conceive the world. We are treating our planet in a sacrilegious way precisely because we fail to see it as a gift inherited from above, because we fail to recognize our obligation to receive, respect and pass this gift to future generations.
Therefore, before we can effectively deal with problems of our environment, we must change the way we see the world. Otherwise, we are simply dealing with symptoms, not their causes.
We require a new worldview if we are to desire what the Book of Revelation calls “a new earth.” (Rev. 21.1)
In the third year of our brother Pope Francis’s ministry, we count it as a true blessing that we are able to share a common concern and common vision for God’s creation. As we stated in our joint declaration during our pilgrimage to Jerusalem in May 2014:
It is our profound conviction that the future of the human family depends also on how we safeguard – both prudently and compassionately, with justice and fairness – the gift of creation that our Creator has entrusted to us.
This appeal was repeated more emphatically and comprehensively in the Pope’s more recent encyclical Laudato Si,’ which reaffirmed the ecumenical commitment of all Christians to creation. The truth is that, above any doctrinal differences that may characterize the various Christian confessions and beyond any religious disagreements that may separate the various faith communities, the earth unites us in a very special and significant manner.
It is not too late to act, but we surely cannot afford to wait. We are all bound to our responsibility for and our response to climate change as if by a common fact and a common destiny. Let us embrace the challenge that lies before us.
Thank you for your attention!
Свързани теми :
Вселенският Патриарх ще
посети България и статията "Зеленият патриарх"
ЩЕ БЪДЕ ЛИ СПАСЕНА КИЛИЯТА
"ДОСТОЙНО ЕСТЬ" НА СВЕТАТА ГОРА
АТОНСКА ?
http://toshev.blogspot.bg/2015/11/blog-post.html
Вселенският патриарх свидетелства за
православието пред ПАСЕ
Патриарх Вартоломей пред ПАСЕ :
За Вселенската патриаршия диалогът е жив опит и хилядолетна практика
http://www.pravoslavie.bg/%d0%9f%d0%be%d0%bb%d0%b8%d1%82%d0%b8%d0%ba%d0%b0/%d0%bf%d0%b0%d1%82%d1%80%d0%b8%d0%b0%d1%80%d1%85-%d0%b2%d0%b0%d1%80%d1%82%d0%be%d0%bb%d0%be%d0%bc%d0%b5%d0%b9-%d0%b7%d0%b0-%d0%b2%d1%81%d0%b5%d0%bb%d0%b5%d0%bd%d1%81%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bf/
Остри спорове в ПАСЕ за ролята на религиите в
обществото
Християните
не мразят
грешника,
а греха
Биоетиката
и защитата на човешкото достойнство
Дебатите
за въвеждане на обучение по религия и вероучение в училищата
Публикация във френския
вестник "Ла Кроа" за реабилитацията
на репресирани духовници със закона от
2010г. La Bulgarie réhabilite des prêtres et des religieux
victimes de procès politiques
http://l-toshev.blogspot.bg/2015/05/la-bulgarie-rehabilite-des-pretres-et.html
Реабилитацията
на еп. Николай Макариополски – стъпка
към национално помирение Презв.Стефан М.
Стефанов, 11/07/2010
http://www.pravoslavie.bg/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D1%80%D0%B5%D0%B0%D0%B1%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8
Зеленият
патриарх
Християните не мразят грешника, а греха
Няма християнство без Христа
Лъчезар Тошев: Ролята на Православната църква в
диалога християнство – ислям е изключително важна
Лъчезар Тошев: Свобода в порядъка – Единство в
разнообразието
Лъчезар Тошев: Европейската идентичност е
християнска
Църквата и трансплантациите
България избра биоетиката
Защитата на християнските ценности в Европейския
парламент
Градината
