 |
Отец НЕОФИТ ХИЛЕНДАРСКИ – БОЗВЕЛИ
(1785–1848) |
ПРОФ. МИХАИЛ АРНАУДОВ
НЕОФИТ ХИЛЕНДАРСКИ – БОЗВЕЛИ
(1785–1848)
Откъс :
В Свищов Неофит
пристига навярно в 1813 година, току след свършека на Руско-турската война
(1809–1812), която е довела между друго до пълна разруха на града при
бомбардирането му от русите и до разпръсване на заможните по-преди граждани по
селата в околността или отвъд Дунава, в Румъния.
Млад свещеник,
29-годишен, Неофит изпитва живо състрадание към морално и материално
съсипаните свищовци и се заема да им бъде полезен според силите си.
Той има
случай, значи, още при напускане на манастиря да опита желанието си за братска
помощ, да развие енергията си като духовен наставник, утешавайки нещастните в
злополуката им, вадейки ги от отчаяние, вдъхвайки им бодрост и помагайки им
всячески, и словом и делом, за възобновата на бащини огнища.
Така той си спечелва
благодарността на свищовци, и затова те могат да пишат в заявлението си от 1844
г. до Високата порта, гдето защищават заточеният от патриаршията свой бивши
свещеник и учител:
„...преди четире лета митрополит
Терновский начна да гони стараго нашето духовнаго отца Неофита Архимандрита,
който от двадесет и пет години у нас е живял, с нас остарял, нас от младостта
си наставлял и учил, как трябва да изполняваме вярно должностите наши къмто
Бога и къмто държавното царство...“
А в заявлението си
от същата година до покровителя на Неофита в Цариград, султанския зет Мехмед
Али паша, свищовци казват:
„...от самото време, когато подир прежнята
Росийска война возвратихме се от Влашката земя, гдето ни беше прекарала сила
росийска, и начнахме да правиме убогите наши домове отгор на пепелта, ...
... укрепяваше ни духовний наш отец Архимандрит в самото ни тогда нещастие, и мало
по мало собираше ни от Влашката земя като овците, които нямаха пастиря, и живееше
сос нас от своите трудове даже до само това време, когато го злоба и ненавист
Терновскаго митрополита из между нас торгна и неправедно заточи.“
 |
Ванда Смоховска – Петрова
(1919-2011) |
Ванда Смоховска е полякиня, родена във Варшава, но завършила висше образование и живяла в България дълги години.
Голяма част от научната й работа е посветена на българската култура, особено на периода на Възраждането.
Ванда Смоховска – Петрова
(1919-2011)
„Неофит
Бозвели и българският църковен въпрос (Нови данни из Архива на А. Чарториски)“.
1964г.
Откъс :
ИЗЛОЖЕНИЕ
НА АРХИМАНДРИТ НЕОФИТ ДО ВИСОКАТА ПОРТА
ЦАРИГРАД, КРАЯ НА АВГУСТ 1844 г.
 |
| Снимка на о. Неофит намерена в архивите на Сърбия |
Нашите деди, които са живеели под мирното отоманско
господство, са били винаги жертви на гръцката и руската политика. Едните са се
стремели при всеки удобен случай да ни направят свои съучастници и да ни
въвлекат в своите планове и дори да ни направят гърци, ако това би било
възможно, вторите са се стремели да ни направят свои привърженици, като
едноверци и еднородци, говорещи на славянски език, проповядвайки ни, че те
полагат усилия да обединят всички славяни около Руската империя, правителството
на която ще ги покровителствува. За тази цел Русия във всичките си войни срещу Отоманската
порта в стремежа си да напредва все повече към центъра на България заявяваше,
че като закриля всичките славяни, тя иска да ги освободи от отоманското иго и
им предлага своята подкрепа.
Ние отбелязваме, че тези руски обещания са оказвали
въздействие върху умовете на славяните по времето на Екатерина и че нашите
братя, които не са разбирали руските намерения, са се радвали и признаваме, че също сме изпитвали това чувство по
времето на Александър и на войната срещу Портата през 1807 и 1810, когато руските
войски нахлуха в България отсам Дунава.
Ала след завземането на Русчук, Свищов,
Ряхово и други крайдунавски градове, когато генерал Кутузов и други преселиха
българите, живеещи в тези земи, във Влахия на отсрещния бряг на Дунава, без
дори да им оставят необходимото време да вземат със себе си своето имущество,
когато те опожариха бедните им къщи с всичко в тях без никакво внимание нито
милост към тези славяни, на бащите на които са обещавали, че Русия желае да
възстанови славянската народност и да я закриля – ние започнахме да се
съмняваме.
Очите ни се отвориха за същността на руската закрила едва по
времето, когато нашите сънародници в Молдавия и Влахия, оставени без всякаква
подкрепа и съчувствие, са били принудени след сключването на мира да се завърнат
всеки в родното си място и да издигнат сами своите къщи върху пепелищата.
Тогава ние разбрахме, че съвсем не влиза в руската политика да ни върне
свободата, а по-скоро да ни превърне в роби и да ни подчини под своята власт,
което ние не бихме понесли.
Същия път следваше гръцката политика, чиито привърженици
гърци започнали да правят съзаклятия срещу великодушната Порта, която ги
зачиташе повече от верните й българи. Портата им предоставяше голяма
политическа власт не само в княжествата Молдавия и Влахия, но още по-голяма
тежест им даде в самата Империя.
Те се движеха и свободно действуваха из цяла Европейска
Турция; използувайки патриарха и гръцките деспоти в България, те спечелиха
голямо влияние над българите винаги под предлога за усърдие в укрепването на
богослужението и вярата и обещания за вечно братство и приятелство.
Ала българите, които познаваха вероломството на гърците и
искаха да останат верни на Високата порта, ни най-малко не възприемаха техните
съвети и дори не им отговаряха, презирайки това коварно дело, както Високата
порта сама можа да се убеди. И все пак българите не успяха да избягнат гнева на
Високата порта и имаха нещастието да видят гибелта на много свои сънародници в
различни градове.
Високата порта призна, че това действие се дължеше на
руската и на гръцката политика, когато Ипсиланти пристигна от Русия в Молдавия
и Влахия и когато гърците въстанаха в архипелага и следвайки своя план,
превзеха Морея(1), остров Крит.
В планината Атон благодарение на укрепените манастири и на
тесния проход те са се надявали да си възвърнат и да запазят независимостта си.
Въпреки че България
нямаше никакво споразумение с гърците, това не попречи тя да бъде обложена с
тежки извънредни данъци за издръжка на войските на империята, данък, носещ
наименованието Мореа параси(2), който тя плащаше почти 10 години; тя беше
презирана от всички чиновници, управители и дори отблъсната от всички свои
османски съседи, поради всичко това тя не можеше да се освободи от влиянието на
гръцките деспоти, които под маската на религията и под разни предлози потискаха
българите с омраза, тъкмо за това, че те не поискаха да се борят заедно с тях в
тяхното въстание, заради което българите търпят сега гнета както на гърците,
така и на Патриаршията чак до днес.
След гърците дойде
втора немилост за българите в момента, когато избухна руската война срещу
Високата порта, тъй като всичко, което се беше случило в 1810 с дунавските
българи, се повтори с още по-голяма ожесточеност през 1828-1829г. с жителите
от Сливенския, Ямболския и Карнобатския Балкан и други места чак до Адрианопол,
на които русите обещаваха и потвърждаваха същите уверения, каквито са давали на
нашите бащи.
Те измамиха много прости хора, неспособни да проникнат в руската
политика, нито да знаят, че европейските обстоятелства не позволяват да стане
това, а и лишени от възможност да останат в родните си места; въпреки всичко те
подтикнаха българския народ, от една страна, с привличане чрез народността и,
от друга страна, чрез омраза към Високата порта, на която народът винаги е
останал верен, всичко това с цел да предизвикат враждебни действия и
преследвания срещу мюсюлманите, за да се проявяват като техни врагове, та след
сключването на мира българите да бъдат принудени от турските преследвания да се
преселят в Бесарабия под руско господство, където им обещавали големи облаги и
дружеска закрила.
Българите се оставиха да бъдат въвлечени и повече от 20 000
семейства от околностите на Адрианопол, от Балкана и от крайдунавските земи. За да може този проект да успее по-добре,
увлякоха дори адрианополския митрополит с обещание да му дадат висок сан в
Русия.
Намирайки се по това
време в Свищов, аз бях изпратен от Мухафис Нури ефенди паша в Сливен, за да
узная за съдбата на тези българи и да ги отклоня, ако е възможно, от това
преселване отвъд Дунава, но всичките ми усилия да попреча на бягството на
адрианополския митрополит не оправдаха надеждите на многото приятели и
привърженици на Високата порта.
Трябва да се добави, че генерал Дибич беше взел
предпазни мерки за преминаване на българите през Джакдже Томарова,
прехвърлянето им на руска земя и да се попречи на тяхното завръщане. Но когато
стигнаха в Бесарабия и видяха колко безплодна е там земята, поискаха да
преминат във Влахия, едва тогава с големи мъчнотии и при нечовешки обноски към
тях Русия ги остави да се завърнат.
Като искаха да подтикнат населението от Горна България към
изселване, русите спечелиха владиката от Враца, който избяга през Ряхово в
Букурещ с цялото си имущество.
Населението не съжаляваше за заминаването на владиката,
когото мразеше, защото той го подтикваше към вражда срещу турците.
Българите изпратиха двама жители от Враца в Константинопол,
за да молят Портата да ги покровителствува срещу гнева на Ибрахим паша от
Видин, като заявиха в същото време, че се подчиняват напълно на властта на
Високата порта. Това събитие се случи в 1830 г.
Българите, които бяха избягали във Влахия, доведени до
крайна нищета, замолиха също Високата порта да се завърнат в отечеството си. Те
бяха посрещнати с човечност и внимание от турското правителство и от османлиите
– веднага щом пристигнали в Русчук, Саид Мирза паша от Силистра ги снабдил с
всичко, от което са имали нужда – храна, добитък, материали, каруци за превоз и
т.н.
Тогава жителите край Дунав и от Балкана разбраха коварството
на руската политика, скрито зад привидното приятелство, зад думите за
народност, религия и закрила. От това време датира нашето убеждение за
злонамереността на руските подстрекателства и оттогава ние търсим само бащините
грижи на султана, на когото ние дължим своята искрена вярност.
Сърбия ни служи за пример колко е спечелила тя от
протекцията на Високата порта, за което тя се отплаща с омраза към гръцката и
руската революционна политика; но в Сърбия няма нито гръцко духовенство, нито
зависима от него йерархия, докато българите, тъкмо обратното – сполетени са от
всички тези злини.
Затова всеки път, когато българите възразяват на гръцките
подстрекателства, гърците доносничат срещу тях на властите, че са обзети от дух
на неподчинение на законите на империята.
Гласът на владиците и митрополитите
има такова надмощие пред Портата, той вдъхва такова доверие у правителството,
че и най-крещящите оплаквания са винаги задушавани.
Преди 5 години българите от
Търново поискаха за архимандрит българин по рождение и се обърнаха за това към
Портата.
Аз бях натоварен с тази мисия, но те съвсем не получиха исканото, а,
напротив, цариградският патриарх се отнесе към тях като към бунтовници, а към
мене като към непокорник, защото народът не искаше да се откаже от своите
постъпки, преди да получи български епископ. Патриархът ме ръкоположи тогава за
кехая (протосингел – бел. на В.С.П.) на търновски митрополит и аз изпълнявах
тази длъжност в продължение на 8 месеца, без да има за това какъвто и да било
ферман от Високата порта.
По-късно аз бях коварно изпратен в Атон, където бях
държан 4 години. Ограбиха ми всичките вещи, бях гонен от един манастир в друг и
се отнасяха към мене по най-жесток начин, тъй като народът, заплашен от
митрополита, ме беше предоставил на собствената ми съдба.
Гръцката политика отдавна се мъчи да въведе в България чисто
гръцки учреждения, като прави всичко възможно да въведе гръцки език в
българската литургия. Това се прилага във Филипополис, Татар Пазарджик, Сливен,
Търново и т.н., които имат почти напълно гръцко духовенство и са вече
проникнати от гръцките стремежи.
Българите са възмутени от това, че се държат учители гърци
сред българско население, понеже тези учители насаждат у младежта идеали, които
подкопават устоите на империята, като внушават на всички, че правителството на
Негово величество се ръководи от гръцка политика.
Българите, верни на Високата порта, виждат с мъка, че
гръцките митрополити изпращат всяка година известен брой млади българи в Атина
под предлог да ги изучат там, и повтарят постоянно на родителите на всички, че
те не могат да направят нищо по-добро от това да пратят децата си в Гърция.
Известно ни е също така, че княз Воронцов, губернатор на
Одеса, по предложението на натурализираните в Русия българи е отпуснал четири
държавни стипендии на Одеския лицей за младите българи, които идват от Турция.
Родителите, като съвсем не предвиждат лошите последствия от това обучение в
чужбина (в Русия), продължават да смятат тези действия за спасителни и
благотворни. В този момент там се намират повече от двадесет млади българи,
които са напуснали наскоро страната си. Повечето от тях се намират там
вследствие на внушението на гръцкото духовенство изобщо и по-специално на
митрополитите, които искат на всяка цена да внушат на българите, че руският
император е единственият закрилник на Източната църква.
Гръцкият патриарх и
цялото духовенство не престават да се хвалят с това, че русите били склонни да
признаят тяхното превъзходство в случай на нужда. Русия добре познава тази
слабост на гърците и добре умее да ласкае тяхното честолюбие; вследствие на
това никой духовник, монах или който и да било друг не може да стъпи на руска
земя, без да има специалното разрешение на патриарха.
Ние се намираме в такова положение, изправени пред гръцката
и руската политика, че ако Портата не вземе необходимите мерки за
предотвратяването на тези затруднения, дори и самата Порта може да се изложи на
известна опасност.
Има много гръцки и руски тайни пратеници, които кръстосват
страната, като се представят за едри и амбулантни търговци и за пътници, които
обаче намират твърде малко приятели или последователи с изключение на
порусените владици, което е истинска опасност за Високата порта.
Например
няколко дена преди пристигането ми в Цариград беше дошъл някой си
Грегориевич(3), който се представи за професор в Одеса и има намерение да
обиколи България и да стигне чак до Атон; при пристигането му в Цариград един
от моите познати ме посъветва да се присъединя към господин Грегориевич и да
пътувам заедно с него в качеството на водач, като за тази услуга аз ще бъда
напълно освободен от патриарха чрез посредничеството на г. Н. Аристарки, шарже
д’афер на Влахия.
Аз не исках да приема това предложение, убеден, че това е
несъвместимо с благото на моята страна и че това е против интересите на
Великата порта, на която аз съм верен поданик. Ето
един руски политически деец, който иска да се представи на българите от Тракия
като носител на щастливо бъдеще.
Той не ще пропусне да възхвалява своя
император, да доказва привързаността на своя владетел към българите и желанието
му да събере всичките славяни под господството на самодържеца; той ще говори на
простия народ, че неговият император е покровител на всички народи, които
изповядват християнството, ревностен закрилник на Патриаршията, и дори ако е
необходимо, че е без съмнение приятел на султана и той ще намери нови
последователи на своето учение между погърчените българи и преди всичко между
гръцкото духовенство.
Последните ще използуват за себе си познанството си с
един такъв агент на Русия. Както агентът, така и гърците не ще пропуснат да
разправят, че гърците са в същност истинските цивилизатори на България и с това
ще се мъчат да дадат нова форма на своята политика, опасна за България и дори
за Високата порта.
Всичко това отлично се съгласува със стремежите на гръцкото
духовенство и на погърчените българи, които за пари продават на гърците своя
тежко болен народ и доброто на българските църкви. Един пример за тази дейност
е поведението на търновския митрополит.
Този митрополит още с пристигането си в
Търново извика при себе си всички погърчени българи, държа се като патриарх,
като назначи и логотет, върховен съдия и настоятел, каквито никога не е имало в
Търново и каквито са известни само в Цариград.
Той извърши същите назначения и
в Свищов.
Тази мярка беше осъдена от верните на Високата порта поданици, които
добре виждат намерението народът да бъде потискан с неизвестна и скрита цел; те
сметнаха, че това нововъведение, извършено без разрешението на правителството,
ще ядоса Високата порта.
Митрополитът каза на народа, че е направил това само
за да издигне заслужилите хора, но народът вижда ясно, че главната му цел е да
си спечели съучастници или да изведе на добър край замислите на своята политика.
Никой обаче не смее да си отвори устата от страх да не бъде изселен.
Съучастниците му се зарадваха от това положение; между
най-верните му се намира някой си Димитри Бегликчи (събирач на данъци), който
получава голяма заплата от митрополита – възможно е да има много други, които
правят същото, но аз не зная нищо положително за това. Без разрешение на
правителството те прибавиха по пет пиастри към всеки харач, като казват, че
тези пари ще послужат за изграждане на училища, но населението остро се противопостави
на това и волята на митрополита не беше изпълнена.
Тези хора обаче продължават
да натоварват народа с разни данъци, като казват: този е за църквата, този е за
училищата, този най-сетне е за патриарха, но народът не смее да се оплаква от
страх да не навлече върху себе си афоресването на митрополита и гнева на
патриарха – този гнет се увеличава от обстоятелството, че всички събирачи на
данъци са погърчени българи.
Митрополитът и неговите поддържници забогатяват от
тези пари и безразсъдно говорят, че ги използуват, за да откупят християните от
Високата порта, т.е. че те са задължени да правят всевъзможни постъпки, за да
получат свобода за изповядване на християнството, като че ли Високата порта не
разрешава да се изповядва християнството, без да бъдеш принуден да плащаш
значителни суми.
Митрополитите купуват от Патриаршията своята митрополия,
поради което задлъжняват на сарафите, например търновският митрополит задлъжнял
800 хиляди пиастри, за да плати митрополията си на Патриаршията и на логотетите;
за да съберат тези пари, те угнетяват народа и хвърлят всичко върху Високата
порта.
И това се върши днес, във време, когато пашите вече не смеят
да купуват своите санджаци. Тази мъдра мярка би могла да бъде приложена от
Високата порта към християните (архиереите), за да бъдат премахнати гибелните
последици от гръцката политика.
Трябва да отбележа, че всички българи гъркомани имат голямо
предпочитание не само към езика, но дори и към гръцките имена. Ето защо те на
драго сърце променят имената си, например Никола, Петър и т.н. на Николаки,
Петраки и т.н., за да минат за гърци, но за щастие това предпочитание към
всичко гръцко го няма сред самия народ, който, тъкмо напротив, обича своя
произход, изпълнява съвестно своите задължения към Високата порта и ще бъде
готов да пожертвува имота и живота си за интересите на Негово величество затова
е нужно само бащинско отношение от страна на Високата порта.
Въпреки размерите, които гръко-руската политика е взела, още
не е късно тя да бъде задушена и обезсилена веднъж завинаги.
Ако Високата порта, която вижда предаността и верността на
българите, им дари своето доверие като на свои многообични деца и им даде
архиереи и духовенство от тяхната народност, тя ще спечели с това тяхната
безгранична признателност, а българското духовенство ще изкорени за малко време
гръцката политика, ако Портата му даде пълна свобода да открие народни училища,
за да не отиват младите българи да учат в Русия или в Гърция.
Ако Високата
порта заповяда да се печатат българските книги в самата страна, това ще спре
внасянето на книги, печатани в Одеса, в Букурещ, в Атина и т.н., от които
последствията са много печални.
Ако правителството на Негово величество избере
една българска депутация от членовете на духовенството или от граждани, които,
бидейки напълно независими от Патриаршията, биха изложили всички нужди на
народа пряко на Високата порта, и най-сетне ако в българските градове се
създадат съдилища, съставени от мюсюлмани и българи, за да можем да се
защищаваме срещу гръцките интриги и да насочваме народа по правилния път на
подчинение и преданост към Високата порта, всички тези мерки, взети заедно, ще
дадат възможност на правителството да види голата истина и ще попречат на
гръцките интриги да заблуждават Високата порта.
Мой дълг е също така да заявя на Високата порта, на
Правителството на моя Височайш владетел, че в момента на моето пристигане в
Атон аз намерих всичките манастири обхванати от революционно брожение и напълно
отдалечили се от техния дълг към Високата порта – това беше по времето на
въстанието на остров Крит – един монах, Иларион, начело на 70 души, които той
събрал от разни гръцки манастири, пак по време на пристигането ми в Атон, беше
завзел всички пътища и беше привлякъл на своя страна голяма част от гръцките
монаси от Атон.
Той заявяваше, че скоро ще пристигнат от Пелопонес кораби и
войски, целта на които била да заемат страната – най-сетне той заявяваше, че
въстанието срещу Великия владетел щяло да бъде всеобщо.
Той поиска подписите и
печатите на манастирите, които, заслепени и престъпни, не се поколебаха нито за
миг да изпълнят неговото искане.
Между 20 атонски манастири 4 господствуват над другите и при
всеки важен случай техните подписи и техните печати се смятат за решаващи;
трите гръцки манастира на Лавра, Ивер и Ватопед са сложили вече своите подписи
и поставили своите печати и оставаше само сръбският манастир в Хилендар (в този
манастир се намират български монаси), но игуменът на манастира Евтими, грък по
произход, искаше да се присъедини към този акт и да се обедини със сънародниците
си.
През време на моя престой в този манастир аз виждах опасностите, които ни
заплашват, и като установих, че българските монаси са привързани също като мене
към каузата на Високата порта, аз ги посъветвах да се противопоставят печатът
на манастирите да бъде предаден на игумена.
Аз им посочих какви бяха
последствията на вероломството, на бунта на игумените на манастирите, всички
гърци по произход (това е станало по време на гръцкото въстание – преди 22
години) и макар че аз бях заточен, те се вслушаха в моите съвети и печатът не
беше предаден на игумена.
Последният обаче ми отправи горчиви упреци, заплаши
ме с наказание и не престана да ме преследва чак до момента, когато монахът
Иларион, заловен от солунския паша, бе екзекутиран в същия град.
Имам чест да съобщя на Високата порта, че ми е известно, че
в манастирите на Атон съществуват две партии – една гръцка и една руска; те не
само заговорничат в чисто гръцките манастири, но дори и в сръбските манастири
на Хилендар, и в българските манастири на Зограф.
Най-лошото и най-ужасното е
това, че често се вършат убийства в споменатите манастири монасите се убиват
едни други или си служат с хора, плащани за целта.
Само преди шест години един
монах на име Неустам, от Хилендарския манастир, е бил убит по заповед на
игумена Евтими, което е било извършено пред очите и със знанието на всички
по-късно, само преди две години, един млад сърбин (монах) е бил заклан, след
това толкова други подобни престъпления бяха извършвани често и всеки от Атон
може да потвърди истинността, например предшественикът
на сегашния ага беше намерил преди две години един обезглавен труп край пътя за
Куна, но не се знае дали това е бил монах или някой пътник.
На всичко отгоре
гръцките игумени хвърлят в затворите тези монаси, които не искат да
съдействуват на тяхната политика, други пък биват изгонвани от манастирите
завинаги; по този начин са били изгонени от Хилендарския манастир дванадесет
сърби, защото са изразили открито своето отвращение от гръцките интриги.
Тези
монаси подадоха оплакване до княз Александър и последният обеща да доложи за
това на Високата порта, да изпрати комисия в Хилендарския манастир и най-сетне
да отправи възражение до Портата срещу насилията на игумена Евтими.
Българският зографски манастир става сега арена на
гръко-руската политика; например един монах, архимандрит Анатоли, грък по произход, бивш свещеник на руската
дипломатическа мисия в Атина, се настани в този манастир, накичен с руски
ордени; освен това роден и възпитан в Гърция, той обединява в своето лице две
политики – гръцката и руската.
 |
| Архимандрит Анатолий (портрет в Бигорския манастир) |
Този човек потиска и малтретира всички хора, които отказват
да се погърчат или порусят – дори преподобният хаджи Викенти, толкова уважаван
в България и известен със своята искрена привързаност към Високата порта, беше
неколкократно жертва на омразата и отмъщението на архимандрит Анатоли.
Общоизвестно е и това, че този архимандрит си е присвоил сумата 4000 австрийски
дуката от манастирската каса, за да си купи място или къща в Атина; това ясно доказва,
че този човек иска само едно – да си приготви своевременно едно убежище, понеже
неговите интриги, вече добре известни, започват да привличат вниманието на
Високата порта.
Аз чух, че той в скоро време щял да пристигне в Цариград, за да
има свиждане в Патриаршията.
Агата, който се намира в Атон, не само че не се меси във
всичките интриги, но той не притежава нито необходимата сила, нито възможността
да спре злоупотребите и да води скрита и добре организирана борба.
Наистина има
въоръжени сеймени, но тези хора нито са мюсюлмани по
националност, нито хора с честно и безупречно поведение – за тази длъжност
най-често се избират скитници, крадци или разбойници. Те остават под
непосредствените разпореждания на игумените и са заплащани от манастирите.
Патриаршията и митрополитите изпращат всяка година на
заточение в Атон голям брой хора от разни професии без никакъв ферман на
Високата порта; агата не знае нито техните имена, нито манастирите, където те
се намират.
Несъмнено на Високата порта е неизвестна скритата и престъпна цел
на тези деяния на Патриаршията, която вярва с тези средства да успее да се
добере до властта наред със законната власт на правителството на Негово
величество.
Ето защо игумените на манастирите хвърлят в затвора, осъждат
и убиват свободно монасите без никакъв съдебен ферман само по собствена
прищявка, без да се боят нито от божия гняв, нито от правосъдието на Високата
порта.
И така, ако агата в Атон остане в това незавидно положение,
ако Високата порта не му даде потребната власт, ако Софроний и Дионисий от
Лаврата, Иларион от манастира Ивер, Давид Котломуш, игумен от манастира
Ватопед, Дионисий Юри от манастира Несопотам, Прокопи от манастира Русик,
Евтими от Хилендар и Анатоли от Зограф останат и по-нататък начело на манастирите
и не бъдат наказани за техните злоупотреби и престъпления от правителството на
Високата порта, те не само ще погърчат българските и сръбските монаси, но и ще
насадят толкова политически неща, че след това Високата порта с голяма мъка ще
може да ги изкорени.
Предвид на това, че Атон е, така да се каже, огнище на
гръцко-руската политика, предвид на това, че игумените имат своите апостоли,
които изпращат по цяла България, ще бъде дори от полза за Високата порта час
по-скоро да бъдат взети строги мерки, за да изчезне веднъж завинаги тази явна
опасност.
Всички тези неща, които аз току-що изложих, са добре
известни на Патриаршията – угнетяваните монаси често са идвали в Цариград да
търсят правосъдие, но вместо да го получат, те чуват само груби думи и получават
нови наказания; това прекрасно отговаря на намеренията на игумените, които
почти винаги, за да спечелят Патриаршията и за да получат нейното одобрение за
своите неправедни дела, си служат с пари и с измами.
Ето защо аз се страхувах да искам справедливост от
Патриаршията срещу неправдите на Търновския митрополит, който ме прати на
заточение без никакво разрешение от страна на правителството – неколцина от
моите приятели (българи) направиха постъпки в моя полза, но те не получиха
никакъв благоприятен отговор.
Най-сетне, уморен да живея в несигурност, аз
помолих агата на Атон да ми даде тескере и след като го получих, не намерих
по-добър изход от този да избягам от моя затвор, където изстрадах толкова
много.
Аз падам пред трона на моя владетел и моля смирено за
справедливост и закрила срещу Патриаршията, която ме преследваше единствено
заради моята искрена привързаност към правителството на Негово величество. Аз
заявявам също така на Високата порта, че когато тръгвах, там пристигна един
руски архимандрит, който извършваше богослужението във всичките манастири,
придружаван от Анатоли; той доведе със себе си един гръцки професор от Атина,
когото остави в Атон.
Аз завършвам моето смирено изложение, като заявявам, че
нямам никакво друго желание, освен да служа горещо и вярно на правителството на
Негово величество, както и на моята страна, на службата на която аз се посветих
от най-ранната си младост.
Аз моля милостивия бог да ми позволи да видя
благоденствието на моята страна под бащинския скиптър на Негово величество и да
ми бъде позволено във всички условия да докажа, че аз съм верен и предан
поданик на моя Владетел.
Подписан
архимандрит
Неофит
Публ. във Ванда Смоховска – Петрова, "Неофит Бозвели и
българският църковен въпрос (Нови данни из Архива на А. Чарториски)"
Под редакцията на акад. Д. Косев. София, БАН – 1964 г., стр. 167-175.
----------------
БЕЛЕЖКИ
(1) Μорея – средновековно название на Пелопонес, дадено от
венецианците. – бел. В.С.П.
(2) Мореа параси – т.е. Мирипараса – данък, наложен на
народите в Турция за набиране средства за войната срещу гърците. – бел. В.С.П.
(3) Касае се до големия руски учен, езиковед, основоположник
на славянската фило¬логия в Русия и пътешественик Виктор Иванович Григорович
(1815–1876). През 1844–1847 г. той е предприел пътуване из славянските страни,
резултат на което е бил прочутият му труд „Очерк путешествия по Европейской
Турции“ (1848). – бел. В.С.П.
РОДОСЛОВИЕ
За рода на отец Неофит не е писано много. Изследователите винаги посочват, че той е записвал името на баща си Петър и повече нищо по този въпрос няма.
Но се оказва, е не съвсем така, защото той има роднини, които имат и потомци живеещи и в наши дни.
Сп. Исторически преглед през 2006г. дава родословните дървета на двата клона на рода на отец Неофит.
Интересно е, че прозвището Бозвели (избухлив човек, който лесно се пали - кибритлия) не е дадено на отец Неофит - както се предполагаше, а идва от негов дядо или дори прадядо.
Благодаря на проф.Венко Бешков, че ми предостави тази информация.
Той самият макар да е от свищовския род на възрожденеца Мирон Бешков и на неговия потомък - известният Стоян Бешков, по друга линия е от рода на отец Неофит Бозвели.
Ето тук тези родословия:
