15 януари 1992г. - КАК БЪЛГАРИЯ ПРИЗНА НЕЗАВИСИМОСТТА НА РЕПУБЛИКА МАКЕДОНИЯ

 

 

 

 

 

 

 ПРИЗНАВАНЕТО НА МАКЕДОНИЯ

 

 

Откъс от книгата на проф. Димитър Ненов

 

Издателство "РИВА", София, 2014г.

 

 

Началото на 1992 година е знаменателно и с друго събитие. 

 

Това беше признаването на независимостта на Македония от страна на българската държава.

 

Разпадането на Югославия всъщност беше започнало още през края на 1990 г. и се разрази през 1991 г. След смъртта на Тито (4.05.1980) то беше стимулирано от краха на комунистическата доктрина, с която до 1989 г. успяваше да се удържа единството на Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ).

Първоначално на 25 юни 1991 г. Словения и Хърватия обявиха пълната си независимост от Белград.
Така в съгласие с концепцията на Хънтингтън⁵ първото разделяне се осъществи именно по границата между западното християнство и православието.

По-нататък като фактор за отделянето на православната Македония от също православната Сърбия се включи обаче възроденият сръбски национализъм, чиито корени трябва да търсим още в 1844 г. в държания в тайна до 1906 г. план „Начертание“ на Илия Гарашанин⁶.

В духа на този великосръбски план през 1985 г. сръбската Академия на науките и изкуствата съставя един меморандум, информация за който изтича още през 1986 г. в сръбската преса и който е публикуван ффициално през юни 1989 г.⁷

Този предизвикателен документ става основа на националистическата политика на новия сръбски водач Слободан Милошевич.

Още на 27 юни 1991 г., два дни след обявяването на независимостта, югославската армия навлиза в Словения, за да попречи на нейното отделяне.

От юли същата година на територията на Хърватия започва война, целяща да присъедини част от хърватската територия към Сърбия, използвайки недоволството на сръбското малцинство. Действията на югославската армия се характеризират с особена жестокост. Този нов курс отблъсква дори повечето македонски комунистически дейци. Всичко това се подсилва и от разрухата в югославската икономика. Така на 8 септември 1991 г. и в Македония се достига до провеждането на референдум за независимост.

За разлика от по-голямата част от управляващия елит, между членовете на бившата Комунистическа партия едва 5 – 6% и сред населението 15 – 20% са смятали, че Македония трябва да се развива като напълно независима държава⁸. 

 

 

Но въпроса, на който гражданите трябва да отговорят на референдума, има формулировка, която звучи обединяващо – дали те са за

 „суверенна и самостоятелна държава Македония с право да встъпи в бъдещ съюз на суверенни държави в Югославия“. 

 

 

Така в референдума вземат участие 72 процента от имащите право на глас и 80 процента от тях гласуват за такава форма на независимост. 

 

Когато обаче по-късно, на 27 декември 1991 г., сръбският президент Милошевич предлага на македонския президент Киро Глигоров Македония да се присъедини към бъдещата доминирана от сърбите Югославия, той получава отказ, въпреки че формулировката на зададения на референдума въпрос разрешава съгласие. 

 

При това Глигоров в предишната си дейност като млад политик е бил в апарата на централното югославско ръководство в Белград и би било естествено да се очаква, че ще бъде привърженик на планираната от Милошевич нова Югославия.

 

 

В интервала между референдума и отказа на Глигоров светът е разтърсен от кървавите събития в хърватския град Вуковар. 

 

На 19 и 20 ноември 1991 г. паравоенни сръбски части избиват повече от 260 невинни граждани, които са се укрили в една болница и между които е имало ранени и част от персонала на болницата. 

 

Жертвите са погребани в общ гроб.⁹ Дали това не е натежало за позицията на Глигоров, та още в началото на декември той вече е отправил апел до всички държавни глави за признаването на новата независима държава Македония?

 

 

Събитията в Югославия създават постоянни грижи в българските политически среди. Още на 17 май 1991 г. при президента Желев по­стъп­ва секретна информация за разпореждането до югославските граждани, пребиваващи в България, за незабавно завръщане с оглед на тяхно евентуално мобилизиране, за мерки от югославска страна, затрудняващи пътуването на българи на нейна територия, както и за засилена дейност на военните в граничещите с България райони. 

 

Особена грижа за българските власти създава положението в Македония.

Поради това че най-активните дейци на СДС от края на 1991 г. са в Парламента и в управлението, обсъждането на проблемите вече е изместено от Националния координационен съвет в доминираните от СДС комисии по национална сигурност и външна политика при Народното събрание, в Консултативния съвет по национална сигурност при президента и в самото правителство.

Това е време, когато проектът за европейската глобализация у нас още не е в дневния ред на обществото, докато идеите за национално обединение са все още живи в средите на по-възрастното поколение, та президентът Желев, плащайки данък на национализма, още една седмица преди референдума, на 2 септември 1991 г., пред „Зюддойче Цайтунг“ казва, че България е готова да признае нова държава Македония, но не и съществуването на македонска нация.

Същото изявление по-късно, на 10 октомври, прави и външният министър от правителството на Димитър Попов – Виктор Вълков – в Женева и това предизвиква отговор на Киро Глигоров пред „Би Би Си“, който гласи, че признаването или не на съществуването на македонски език (т.е. на македонска нация) е без значение за междудържавните отношения. Тази словесна престрелка протича в момента, когато в Маастрихт на 10 декември 1991 г. европейските държави решават да създадат Европейския съюз¹⁰, който в перспектива ще направи границите в Европа формални. Но новият повей в международните отношения още не е достигнал до нашите балкански политици.

На заседанието на Комисията по външна политика при Парламента¹¹ на 12 декември външният министър в новото правителство Стоян Ганев заявява¹², че „признаване на (югославските – б.а.) републики преди това да е било акт на Европейската общност... би довело до една много силна реакция в Югославия и усложняване на отношенията ни“. 

 

Ганев твърди още, че според „категоричното мнение на Сайрънс Ванс¹³“ признаването можело да „доведе до кръвопролитие“. 

 

На 18 декември на заседанието на Комисията по национална сигурност при Парламента председателят Йордан Василев прави опит да бъде гласувано решение за признаването на Македония, но комисията по настояване главно на комунистите, отлага разглеждането с искане „да бъдат поканени представители на разузнаването и на Министерството на външните работи“. 

 

На заседанието на следващия ден, 19 декември, комисията, след като дебатира по информацията, изнесена от представителя на ВМРО Гоцев и началника на отдел „Балкански страни“ на Вътрешното министерство Любен Трохаров, с пълно единодушие приема становище, според което „преценява като изключително важен за европейската сигурност въпроса за едновременното признаване на независимостта на републиките Словения, Македония и Хърватия“ и според което „това признаване трябва да се осъществи редом с първите държави, които го извършат“. 

 

 Това становище е прочетено и дебатирано на краткото закрито заседание на Парламента на същия 19 декември, но журналистите успяват да разберат какъв е поводът за неговото провеждане и според оплакването на Стоян Ганев, който в това време е в Брюксел, „имало ефект на бомба, едва ли не“¹⁴. 

 

На 20 декември се провежда съвместно заседание на комисиите по външна политика и по национална сигурност в присъствието на президента Желев, на премиера Филип Димитров и на председателя на Парламента Стефан Савов.

 

Отсъства обаче външният министър Стоян Ганев. Именно на това заседание изпъкват ясно противоречията в становищата по признаването на Македония. 

 

Председателят на Комисията по външна политика Александър Йорданов в началото чете приетата още на 16 декември декларация на Европейската общност за обстановката в Югославия, според която 

„Европейската общност и нейните страни членки са съгласни да бъде призната независимостта на всички онези югославски републики, които изпълняват поставените по-долу условия. Изпълнението на това решение започва на 15 януари 1992 г. 

Всички югославски републики се призовават до 23 декември да заявят следното:

 1. Желаят ли да бъдат признати за независими държави; 

2. Приемат ли всички задължения, съдържащи се в документа за критериите за признаване на нови държави; 

3. Приемат ли условията, съдържащи се в проекта за Хагска конвенция, която се обсъжда на конференцията за Югославия и специално положенията във втората клауза, отнасящи се до правата на човека и правата на националните и етническите групи; 

4. Продължавате ли да поддържате – усилията на Генералния секретар и на Съвета за сигурност на Обединените нации и продължаването на конференцията за Югославия“.


Позицията на президента Желев на това заседание е, че „България няма да признае независимостта на югославските републики преди Европейската общност... всяко избързване ще бъде непременно изтълкувано като наша корист...“, и той се позовава на казаното от гръцкия министър Андонис Самарас, „който е казал, че ако България признае сепаративно Македония, това ще доведе едва ли не до скъсване на отношенията между двете страни“.

Премиерът Филип Димитров обаче не обвързва нашето становище с това на Европейския съюз: „... ние искаме да бъде гарантиран мирът и да бъдат избегнати заплахите от кръвопролития... непризнаването на Македония е в действителност способът войната да продължи на друго място... България със своята позиция за признаване на Македония, извършва една огромна стъпка напред по отношение на своята традиционна политика от миналото...“

Но председателят на Парламента Стефан Савов, като представител на поколението националисти отпреди Втората световна война, смята, че „най-доброто, което можем да направим за Македония и за България, е именно да имаме една много предпазлива позиция, защото всяка наша стъпка, бих казал, индивидуална, именно тя може да доведе до нахлуване в Македония и до проливане на кръв“.

Александър Йорданов заявява: „Моята позиция... се покрива с позицията, която изложи тук господин Савов...“

 

Предводителят на комунистите Жан Виденов има позиция, съвпадаща с тази на Желев: „да не бързаме да вземаме решения преди Европейската общност и да се стремим да не усложняваме ситуацията в бившата Югославия...“

Председателят на Комисията по национална сигурност Йордан Василев се опитва да подкрепи премиера, смятайки, че „ние би трябвало да бъдем между първите“, но прави гаф, като смята, че „ние не бива да изпускаме възможността да получим подкрепа от Русия“ и бива веднага коригиран от Валентин Добрев, който е очевидно по-информиран за руските намерения:

„Русия на този етап подкрепя сръбската позиция в спора. И изглежда, че в бъдеще ще продължава да разчита повече именно на Сърбия като свой съюзник на Балканите...“

Филип Боков и Минчо Минчев също застъпват предпазлива позиция, а Клара Маринова изразява учудване от интервюто пред „RFI“ на заместник-министъра Стефан Тафров, който в противоречие със Стоян Ганев бил заявил, че „България е готова да признае независимостта на Македония“.

Присъствието на президента на заседанието не може, разбира се, да не предизвика Савов, който за сетен път повтаря своите претенции за първенство в държавата: „... ориентирите на външната политика трябва тук, в Парламента да се дават... Към тях трябва да се придържа и президентът, и правителството – такава е нашата Конституция, която е гласувана, така определя нещата“.

Естествено той получава в отговор очакваната реакция на Желев: „Конституцията трябва да се чете малко по-внимателно... Парламентът не е най-висш орган на държавната власт. 
Той е най-висш законодателен орган“.

 

На 27 декември въпросът е поставен на обсъждане и в Националния координационен съвет на СДС, председателстван от Филип Димитров.

 В протокола четем взетото решение:

 

 „СДС е за признаването на Македония като независима държава на основата на нейното самоопределение... с едновременното признаване на всички югославски републики...“

За сроковете на това признаване не се казва нищо.

 

Стоян Ганев развива своето становище по въпроса на следващото заседание на Комисията по външна политика на 7 януари 1992 г.:

„Позицията на нашето правителство, която беше формулирана вчера на закрито заседание, е, че ние трябва да направим всичко възможно да не сме единствената страна, която ще признае Репуб­лика Македония... Моето вътрешно убеждение е свързано с една позиция на голяма предпазливост, умереност и въздържаност. 

 

Когато в Брюксел говорих за признаването на републиките, се почувствах изключително зле. При мен дойде г-н Самарас, който започна да ме моли да направя всичко възможно България да не ги признава... ако не сме предпазливи, това ще доведе до една нестабилност в страната ни“.

За интервюто на неговия заместник-министър Стефан Таф­ров пред „RFI“ той съобщава: „Г-н Стоян¹⁵ Тафров беше критикуван за тази позиция. Тази позиция не е позиция на Министерството на външните работи... Позицията на г-н Стефан Тафров е била доста близка до позицията, която г-н Желю Желев е имал в този момент. Сега позицията на президента е тази, която е и позицията на министъра на външните работи“.

 

Наближава датата 15 януари, след която според Европейската комисия предстои признаването на бившите югославски републики.

Още на заседанието на 16 декември 1991 г. е назначена арбитражна комисия под председателството на Робер Бадентер – бивш министър на правосъдието и председател на Конституционния съвет на Франция.
Нейната задача е да прецени кои от републиките отговарят на приетите от Европейската комисия условия за международно приз­наване на техния суверенитет.

Решението на Комисията „Бадентер“ се бави.

На 14 януари се събира Комисията по външна политика при Парламента.

Външният министър Стоян Ганев е в чужбина и за ситуацията докладва неговият заместник Стефан Тафров:

 

 „Разполагаме с неофициална информация от нашия посланик в Брюксел Леа Коен, че вероятно решението на Комисията ще бъде... страните членки на общността да признаят Словения, а що се отнася до останалите три републики – Хърватия, Македония и Босна и Херцеговина... всяка страна – членка на Общността, да постъпи по свое усмотрение“.

Той, разбира се, макар и като лично мнение, застъпва отново следното становище: „... в момента българската дипломация е единствена, която „пледира“, така да се каже, македонската кауза пред Европа. 

И ако сега е дошъл моментът – ние „да оберем плодовете“, така да се каже, на тази своя дейност. И затова не бива да бъдем изпреварени от други страни“.

Заседанието се превръща в спор между него и председателя на Комисията Александър Йорданов, който смята, че „Македония може да започне да изглежда като окупирана страна в момента, в който бъде призната нейната независимост. И тогава и ние можем да се окажем малко в „небрано лозе“... Едно приоритетно признаване на Македония ще доведе и до вероятна реакция в Гърция... Тя няма да бъде насочена към страните на Европейската общност... изведнъж може да се окаже, че „ябълката на раздора“ е България“.

На това Тафров възразява така: „Актът на признаването, разглеждан от международната общност, идва като начин да се възпре засега агресията... за да може да се предотврати една евентуална агресия (на Сърбия – б.а.) срещу Република Македония, трябва (тя – б.а.) да се превърне в обект на международното право... 

Министър-председателят Филип Димитров изпрати от своя страна писмо до 12-те министър-председатели на страните – членки на Общността, с което ги призовава обратното – да признаят час по-скоро Македония... 
Ако ние бъдем първите, които признаем Македония, ние ще засилим позициите на онези сили в Република Македония, които са близки до нас и ще отслабим позициите на другите... 
България прилага един европейски подход при признаването по отношение на Македония, защото за нас, за българското мислене, не беше лесно да свикнем с мисълта, че може да има независима Македония“. 
 

Дебатите по въпроса продължават на следващия ден, 15 януари, на съвместно заседание на Комисията по национална сигурност и Комисията по външна политика.

Вече е известно становището на арбитражната комисия „Бадентер“, че само Словения и Македония отговарят на условията за признаване на суверенитет.

Заседанието започва от 15 ч. и 15 минути, преди следобедното заседание на Парламента.

То започва с изказване на председателя на Комисията по външна политика Александър Йорданов: „... според мен самото правителство не може да реши този въпрос в отсъствието на външния министър... без негово изрично указание от чужбина признаването на Македония има опасност да доведе до сериозен конфликт вътре в страната, а същевременно и отвън... от сутринта правителството проявява известна нетърпеливост... председателят на Комисията по национална сигурност (Йордан Василев – б.а.) много настоя именно сега – в 15 часа, да има такова заседание за изработване на становище и да дадем мандат на правителството днес да приеме някакво решение по този въпрос“.

Председателят на Комисията по национална сигурност Йордан Василев, е на обратното мнение: „... външната политика се определя от правителството, а не от министъра на външните работи и при акутна обстановка аз не изключвам възможността... правителството да вземе някакво решение... Ние заседаваме затова, защото правителството ни помоли да чуе нашето мнение“.

Александър Йорданов се позовава на становището на Германия, а именно, че „мнението по думите на господин Ганев на господин Геншер е, че е казал – не ни съветва на този етап България да избързва“.

Това твърдение на Стоян Ганев е в противоречие с признанието на Стефан Савов още на заседанието на 20 декември (въпреки съвпадението на позициите на двамата): „... голямото желание на всички чужди държави е нас да ни натикат напред... когато говорихме с председателя на Народното събрание господин Фишер в Австрия и с министъра на вътрешните работи, които веднага се срещнаха с нас, желанието им беше, ако можем ние да водим едва ли не хорото. Това беше позицията на италианците“.

 

По-нататък в дебатите Йордан Василев е подкрепен единствено от Стоян Райчевски, според когото „ние трябва по принцип да дадем съг­ласието си Македония да бъде призната колкото се може по-рано,... ще е твърде неизгодно за България и като морал, и като престиж, и като поведение, ако не бъдем сред първите“, докато комунистите Димитър Йончев и Елена Поптодорова, че дори и Александър Сталийски (СДС) и Юнал Лютфи (ДПС), подкрепят Александър Йорданов и искат ново заседание късно вечерта след завръщането от чужбина на Стоян Ганев.

Това оформя и окончателното становище на съвместното заседание.

В процеса на дебатиране се поставя остро и един друг въпрос.  

 

Известният генерал Андреев, бивш помощник-председател на БАН, т.е. чиновник в Академията като представител на Държавна сигурност и сега съветник на президента Желев по въпросите на националната сигурност, бил направил изявление, че Сърбия струпва войски на границата, а Димитър Йончев цитира и част от самото изявление:  

„Не вярвам, че македонците ще стоят със скръстени ръце и ще гледат как тихо и кротко ги окупират сръбските войски“, което можело да се разбира и като „македонци, борете се срещу сърбите!“. 

 Елена Поптодорова пък разказва: „... когато аз трябваше да говоря пред журналист от Първа програма на Италианското радио РАИ и пред „Ню Йорк таймс“ за президентските избори, първите им въпроси и на двамата бяха:
 „Ще има ли мобилизация на българската армия в резултат на изказването, което е направил генерал Андреев?“.

Интересно е, че комунистите искат наказание и едва ли не оставка на съпартиеца си генерал Андреев. Поради това цялата история прилича по-скоро на провокация непосредствено преди втория тур на президентските избори с цел отслабване позициите на Желев заради гаф на неговия съветник.

 

В същото време протича и заседание на Консултативния съвет по национална сигурност при президента. Там присъства и самият генерал Андреев, но никой не повдига въпроса за неговото изявление. Нещо повече – той прави там следното изказване:

 „... след като Сърбия загуби войната в Хърватия. Най-агресивните, но и най-опитните, най-оцапаните с кръв войски, оборудване и командири сега се прехвърлят в Македония... тая армия сега се окомплектова над 50 хиляди, а по план цялата област трябва да се окомплектова от 100 хиляди души... Днес на обяд госпожа Димовска обяви... „Господа, вие не забелязвате, но фактически ние вече в Македония бяхме окупирани, така че ние вече ще работим за допризнаването на страната ни в условията на военна окупация“.

 Все пак темата на дебата е дали да признаем Македония. След становището на комисията „Бадентер“ самият Желев е вече с твърди позиции:

„Страшно важно е за нас и за България, и за населението в Македония, да бъдем първите или измежду първите, които ще признаят тези републики...“

Заместник-министърът на външните работи Тафров докладва „... извънредно важна телеграма от министър Стоян Ганев... от вчера... за позицията на Ханс Дитрих Геншер, преди да е станало известно становището на комисията „Бадентер“.

Стоян Ганев пише: „Германия засега няма да признае независимостта на Република Македония. Според него (според Ганев – б.а.) такова е становището и на другите страни от Европейската общност... Геншер цени досегашната българска позиция на въздържаност и я оценява като стабилизиращ фактор на Балканите... Всяка прибързаност при вземане на решение считам в този момент за излишна... не се налага решение за признаване на републиките да се вземе още на 15 януари 1992 година.“

Пред съвета Тафров коментира това съобщение така:

 „Става дума, изглежда, в някаква степен за сделка, сключена между Германия и Гърция, в резултат на светкавичното посещение на Константинос Мицотакис в Бон. Вероятно Гърция обещава на Германия да признае Словения и Хърватия, като по този начин не създава пречки на Германия с признаването на тези републики вътре в общността, което е абсолютният приоритет на Германия. В замяна на което Германия в известна степен засега подкрепя гръцката позиция, като няма веднага да признае Македония“.

В друга телеграма нашият посланик в Белград Марко Марков пишел:

„България би следвало първа да признае самостоятелна и независима Македония, като изрази готовност за установяване на дипломатически отношения... В противен случай ще изгубим с мъка натрупания кредит... ще обезсърчим онези сили, на които каузата на българщината е все още скъпа... Изправени сме пред историческо предизвикателство, което дава шанс на България да се изяви като фактор на Балканите... Ако не сме първи в признаването на Македония, тогава е все едно дали ще бъдем втори или последни. Не бива да допуснем нашата страна да се съобразява с интересите на която и да е било друга държава, като пожертва националните си интереси“.

Ентусиастът за признаването на Македония Тафров съобщава и за становището на временно управляващия британското посолство господин Лесли Дюкелен, което той изразил пред наш дипломат:

 „Великобритания е най-яростният противник, така да се каже, доколкото може да се говори за ярост, срещу признаването на югославските републики. Великобритания, разбира се, няма да разбере България, ако България признае Македония, но още по-малко ще я разбере, ако не я признае“¹⁶.

Шефът на Националната разузнавателна служба генерал Бриго Аспарухов апелира за предпазливост, смята, че ако „България обяви, признае Македония, това ще предизвика остра реакция в Сърбия“, и намира подкрепа само от военния министър Димитър Луджев, който моли „... да изчакаме днеска решението на Европейската общност... Не бива съвсем каубойски да тръгваме“.

За учудване обаче вицепрезидентът Атанас Семерджиев настоява: „Не бива да се губи време. Ние трябва да бъдем ако не първи, впрочем не бива да сме първи, но между първите, които ще признаят Македония.“

На това съвещание присъства и премиерът Филип Димитров.

Отговорността за признаването на Македония всъщност тежи върху него – по Конституция признаването трябва да направи Министерският съвет.

Той тактично не обявява своето становище, но при внимателен прочит то може да се открие в казаното от него: „... остротата на събитията в Македония ще настъпи при нейното признаване, дори и то да не излезе от нас. А то ще излезе, тъй като нямаме никакви основания да смятаме, че Турция ще се забави повече от ден. Вероятно и други държави са готови“.

 

След изслушването на всички становища срещата при президента приключва и започва заседанието на Министерския съвет. За опи­сание на последвалите събития е най-добре да предам разказа на самия Филип Димитров¹⁷:

 „Една инвазия на Милошевич в Македония би довела неизбежно до масивно бежанско придвижване на бежанци в България и всички произтичащи от това последици... Беше важно да бъде провокирана международната общност към реакция в тази посока. Второ, признаването на Македония беше знак за европейско поведение на Балканите... Беше изключително важно това да стане бързо, защото не можех да поема риска националистически елементи в България да започнат да вдигат глас и постепенно да обрасне цялата тема с някакви патриотарски чудесии, които да доведат в крайна сметка до объркване вместо до решаване и избистряне на проблема... В сръбските вестници се говореше за Македония като за Южна Сърбия и шансовете за инвазия там никак не бяха малки. Беше от изключителна важност да бъде даден знак на Милошевич, че той не може тъй да си позволи да влезе в Македония. Такъв знак се опитваше да даде комисията „Бадентер“. Самият факт, че комисията „Бадентер“ се произнесе в подкрепа на признаването на Македония, за мен беше достатъчно основание за действие, защото това показваше, че рано или късно Европейската общност и въобще западният свят няма да може да се държи така, все едно че нищо не е станало...

 

 Разчитах на известна подкрепа от президента, но той беше достатъчно притеснен в интервала между първия и втория тур на изборите, за да посмее да вземе някакво категорично становище, което да ми даде истински опора... Комисията „Бадентер“... се произнесе един ден по-рано, което означаваше, че аз трябваше да взема решението в отсъствие на външния министър и на председателя на Парламента... Затова, естествено, за нас беше от изключителна важност да убедя Министерския съвет да вземе това решение и когато успях да направя това, бях много доволен... 

 

На чаша коняк след взимането на решението в моя кабинет... страховете на Луджев, Карадимов, Костов доведоха до едно по същество отмятане на целия Кабинет от собственото му решение, предписвайки ми да не го обявявам... 

 

Аз реших да пренебрегна тази позиция. Направих го с ясното съзнание, че това е мой дълг и че съм готов да понеса последиците... 

 

Звъннах в Парламента, беше Снежка Ботушарова, която провеждаше в този момент заседанието, просто да направи всичко възможно да ме изчака, докато вляза в залата. 

Разбира се, стигнах навреме, разбира се, всички знаеха, от нашата страна на Парламента имаше нещо като шпалир. 
От едната страна ми викаха „ти си велик, ти ще останеш в историята“, от другата страна ме дърпаха за ръкава и ми казваха „ти знаеш ли какво правиш, ти ще си платиш скъпо за това нещо“ и така нататък. Влязох и признах“.

 

 

Протичането на самото заседание на Парламента в този момент е не по-малко интересно.

В стенограмата на това заседание четем:

        „МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ ФИЛИП ДИМИТРОВ: 

Госпожо председател, дами и господа народни представители!... 
След като се запозна с всички налични данни, обсъди информацията, постъпваща по различни дипломатически канали, включително информацията на външния министър Стоян Ганев, който в момента лети към България (весело оживление в опозицията), българското правителство в свое заседание...  

РЕШИ:  

Признава републиките в бивша Югославия – Словения, Македония, Хърватия и Босна и Херцеговина... 

 
Ние извършваме този акт, зачитайки и уважавайки становището на всички останали държави, и сме убедени, че той ще бъде разбран именно като израз на желанието на България за мир и стабилност на Балканите...  

 
(Депутатите от СДС и ДПС стават прави и бурно аплодират. Аплодисментите завършват с викове: „Ууу!“ и реплики към опозицията)“.

Както може да се предполага, от името на комунистите Филип Боков припомня от парламентарната трибуна, че „министърът на външните работи и снощи, и днес, призоваваше българското правителство да изчака с вземането на това решение“, но все пак не се осмелява да се противопостави открито:

 „Искам да се надявам, че това решение, оповестено в този момент, няма да предизвика усложняване на международното положение на България. България трябва в съвременния бурен свят да запази всичко, което може, от добрите отношения с всички свои съседи“.

Това е финалът на възпиращата позиция на комунистите. 

 

Обяснение за нея може да се търси в натиска, упражняван от гръцките социалисти, които заплашвали да откажат подкрепата си за влизането на българските социалисти в Социалистическия интернационал¹⁸ в случай, че те подкрепят признаването на Македония.

Както винаги, нашите левичари предпочитат партийния интерес пред националния.

Дотук не научаваме нищо неочаквано.

Изненада е панегирикът на противника на приоритетното признаване Александър Йорданов:

 „Днес България прави съдбоносна стъпка. 

 
Тя прави стъпка на развитие на своето отношение към нашите братя българи в Република Македония... нашите братя в Република Македония, нашите приятели в Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина знаят, че на света и в Европа има една малка страна, която преживява огромни тежести, огромни трудности, но която има достойнството първа ясно да заяви принципите на независимостта, свободата и законността“.

 

Казват, че и салтоморталето било важен политически похват. Само на избрани се удавало успешното му практикуване.

 

Последователен в заблуждението си остава Стефан Савов.

На заседанието на Националния координационен съвет на 4 февруари той отново ще каже:

 „По въпроса с Македония направихме невероятна грешка“.

Заблуден ли беше всъщност Стефан Савов, или причината за неговото упорство беше съвсем друга? 

 

Обяснението намираме в едно много по-късно интервю на неговия приближен Георги Марков:

„По внушението на едно „добро момче“... Стефан Тафров, Македония беше призната минути преди да се завърнат в страната Стефан Савов и Стоян Ганев. Далеч съм от мисълта, че ние не трябваше да признаем тогава Македония... Очевидно е, че Стоян Ганев и Стефан Савов можеха да дадат много и полезна информация, която бе пренебрегната и бе подронен престижът им“¹⁹.

Оказва се, че в борбата за личен престиж, някои политици са били готови да пренебрегнат накърняването на каузата, в името на която декларират, че действат.

 

Искрено ми прозвуча, все пак, казаното от представителя на ДПС Иван Палчев: „... най-после ние имаме едно правителство на действието, което поема своите отговорности пред нацията и пред света“.

 

Какви бяха първите последици от това признаване?

Преди всичко за Македония – югославската армия наскоро след това се изтегли доб­роволно от нейната територия.
Но у нас, след завръщането на Стоян Ганев и Стефан Савов и след една бурна сцена, заместник-министърът на външните работи Стефан Тафров, който според похвалните думи на Филип Димитров е проявил „неоценима активност²⁰“ в полза на каузата за признаването, е принуден да подаде оставка.

 

На 15 януари 2010 г. – на 18-ата годишнина от признаването – македонският президент Георге Иванов награди с орден „8 септември“ вече бившия президент Желю Желев „за изключителни заслуги при признаването на независимостта на Македония от страна на България “²¹.

 

Германия призна Македония едва през април 1993 г., а САЩ – чак през февруари 1994 г.

Изтекло бе времето на национализма.

Задаващата се глобализация диктуваше друг подход. И той се осъществи в България, въпреки че тук национализмът от преди Втората световна война имаше особено дълбоки корени. Намериха се нови политици, които осъзнаха, че за решаването на старите геополитически проблеми на страната вече се откриват нови възможности. 

 

Не спорове и войни за територии, а приемане на реалностите и решаване на проблемите на основата на общи интереси, какъвто път предлага глобализацията. Като резултат на това начало днес България е член на Европейския съюз. Днес вече българи си купуват къщи в Кавала, въпреки че нямаме териториален излаз на Егейско море.

 

Признаването на Македония от страна на България се оказа едно изпреварващо прозрение, до каквото дори днес, когато глобализацията шества в Европа, все още не могат да се домогнат страни като Русия и Сърбия, продължаващи да преследват архаични териториални интереси.

Бележки :

5 Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите. Обсидиан, 1999, с. 225, 226.

6 Бояджиев, Стоян Г. Провалът на сръбския империализъм. От Илия Гарашанин до Слободан Милошевич – провал на „Начертание“. – В: Македония, № 26, 1 юли 1998 г.

7 www.rastko.rs/istorija/iii/memorandum.pdf или

   http://en.wikisource.org/wiki/SANU_Memorandum   

8 По въпроса за отделянето на Македония виж интервюто на Ангел Димитров във сайта "Всеки ден" www.vsekiden.com/76395

9  http://news.ibox.bg/news/id_140126848

10 Самият договор за създаването на Европейския съюз е подписан на 7 февруари 1992 г.

11 По някакво недоразумение председател на тази комисия е Александър Йорданов, който не говори нито един западен език.

12 Всички цитати от заседанията на комисиите при Парламента и на Консултативния съвет по национална сигурност при президента, тук и в следващото изложение, са според текстовете на стенограмите. Последователността на изказванията в рамките на един и същ документ на някои места е нарушена съзнателно в интерес на изтъкване логиката на тезите.

13 Бившият външен министър на САЩ Сайръс Ванс е специален пратеник на ООН за Югославия, който има за задача да уговори примирие между воюващите страни и изпращането на умиротворителен контингент от „сини каски“.

14 Според съобщеното от Стоян Ганев по телефона в разговор със Стефан Савов.

15 Очевидна грешка на стенографа. Трябва да бъде „Стефан“.

16 Според Филип Димитров точният цитат е: „If you would recognize, we will certainly not support you, if you would’t we will simply not understand you“ и неговото внушение е: „Никой не може да поеме вашата отговорност“. Това може би е изречено не от Лесли Дюкелен, а от Ричард Томас. Писмо на Ф. Димитров до автора от 29 декември 2012 г.

17 Разказано ми от него на 2 януари 2008 г.

18 Вж. напр.: Ферейра, Луиш Гонзага. Революция на изток, с. 437.

19 Марков, Георги. Гражданският мир е най-ценното завоевание на СДС. – В: Демо­к­рация, 2 март 1992 г.

20 Пак там.

21 

http://www.vsekiden.com/?p=63740

Актът на признаването на Република Македония от Република България :