Евгени Силянов пред портрета на баща си Христо Силянов в жилището си в Париж
Фото: Лъчезар Тошев
Статията поместена тук е публикувана първоначално във в.” Век 21”в няколко последователни броя от 18 май до 15 юни 1994г. и по-късно във в. Дневник на 2 и на 3 юни 2012г. и в сайта на Едвин Сугарев "Свободата" на 4 юни 2012г.
Евгени Силянов (1907- 1997г.) син на прочутия летописец на борбите на българите в Македония Христо Силянов (по род от Охрид) е бил български дипломат участвал в сключването на Крайовската спогодба за връщането на Южна Добруджа на България и в конференцията за сключването на Парижкия мирен договор от 1947г.
Дипломат в Швейцария и Франция. След сключването на Парижкия мирен договор с България, през февруари 1947г. той получава нареждане да се завърне в България и да посочи на кой пункт ще влезе в страната.
Тогава Евгени Силянов взема решение да остане емигрант в Париж.
Лишен е от българско гражданство със зловещия Указ №33/18.06.1947г. с който се отнема българското гражданство на цвета на българската дипломация. Там, под № 20 е и Евгений Христов Силянов.
Обявен е за "вражески емигрант" и Държавна сигурност следи неговата дейност.
Поканен е като наблюдател на Конгреса на Европа в Хага през 1948г.
Работи като журналист в Радио „Свободна Европа” и дълги години сп. Пари Мач.
Издава заедно с Пиер Галант няколко книги изследващи атентата срещу Хитлер - планът Валкирия, последните дни в бункера на Хитлер, а също и книгата "Руснаците", произведения свързани с дисидентите и пр. По повод тези му публикации става член на Международния ПЕН-Клуб. (В прочем той е първият българин, член на Международния ПЕН клуб)
Кавалер на френския орден на Почетния легион (1947г.) и на българския орден „Мадарски конник” I -ва степен (1993г.).
Ярък антинацист и антикомунист.
Първата му съпруга е латвийска еврейка Мира Левитас, която той успява да спаси от преследване, защото като негова съпруга тя има български дипломатически паспорт.
Посещава също и затвора в Дренси до Париж, където изпращат френските евреи за да търси сведения за сестрата на съпругата си и ако е възможно да я освободи. Успява да спаси и нея.
В това му помага и колегата от посолството в Берн и зет на посланика Георги Кьосеиванов - Стефан Бочев, който го е описал в спомените си, (в историите му с Диманов).
Евгени Силянов в разговор с Аспарух Панов и Лъчезар Тошев по време на Конференцията на Втората Карнегиева анкета за Балканите, София, 1995г.
Спасението на българските евреи .
За лъжата и истината
(21 юни 1907 - 17 април 1997)
Празненството, което се състоя на 8 март тази година (1994г.- б.р.) в палатата на ЮНЕСКО в Париж под егидата на Франсоа Митеран и в присъствието на президента на България д-р Желю Желев, беше една внушителна манифестация, на която бе отдадена почит на смелостта на българската нация, която не се поколеба да поеме защитата на своите еврейски съграждани и да се противопостави открито на започнатата вече подготовка за депортирането им към изтребителните лагери в Полша.
За съжаление тържеството, което трябваше да запази изцяло характера на прочувствен празник на паметта, бе помрачено от две неуместни прояви: от една страна, издателството на Съюза на еврейската общност „Шалом” сметна за допустимо да разпространи една брошура, в която използваше случая да припомни всички комунистически тези и известните пропагандни атаки против тогавашната власт и личността на цар Борис III.
Ако обяснението за това може да се намери в някаква вътрешнополитическа подбуда, напълно непонятна остана втората инициатива: една статия на в. „Либерасион” от 7 март (1994г.- б.р.), комунистически орган, чиято авторка е Естер Бенбасат, изпълни цяла страница с най-злобни нападки против България, опитвайки се да постави под съмнение самото спасение на нашите еврейски съграждани, говорейки за него като за „легенда” и „митове”, на които трябва да се тури край.
Макар и със закъснение, смятам, че не е излишно да направим достояние на нашите читатели част от истината за едно събитие, обширно познато у нас, по някои аспекти на което продължават да се коренят неверни твърдения и да се премълчават съществени факти.
Въпросът за спасението на българските евреи щеше да се представи твърде просто и ясно – ако комунистическата пропаганда не беше съзряла в него елементи, които опровергават някои от нейните най-любими тези, именно – че режимът на България през периода между двете войни е бил фашистка диктатура, и то започнала още след 9 юни 1923г.!
С други думи – малко след марша към Рим на Мусолини и още преди пропадналия пуч на Хитлер на 8-9 ноември 1923-та, с който той си въобразява, че следвайки примера на италианския си събрат, ще може да разпространи движението си, създадено в мюнхенските бирарии, чак до Берлин.
Така според партийната пропаганда българският фашизъм е сред първите в Европа. И тъй като, от друга страна, официалната историография смята цар Борис III и правителствата през войната за обикновени, покорни оръдия на хитлеристкия нацизъм, спасението на евреите неизбежно пораждаше въпроса: как „фашистка” България можа да успее единствена от всички европейски страни, съюзници на III Райх или окупирани от Вермахта, да спаси своите граждани с израилтянско вероизповедание?
Разбира се, партийните историци имат за това просто и ясно обяснение, което се резюмира с няколко думи: изплашен от протестите на общественото мнение, режимът отстъпва пред неговия натиск и се отказва от депортацията, чиято подготовка вече е започнала.
Преди да продължа, налага се да отбележа странната особеност на тази разновидност на „фашизма”, съществуваща само в България.
Това е режим, който толерира общественото мнение, достатъчно мощно, за да „уплаши” режима и да му наложи да промени едно свое решение, режим, при който съществува парламент, който не е само „камара за ръкопляскания” като берлинския Райхстаг преди разтурянето му, но си позволява да разисква предложените мерки и да ги контестира.
Също тъй в Народното събрание заседава внушителна опозиционна група. Въпреки че републиканският преврат от 19 май 1934г. разтуря парламента и премахва политическите партии, в него участват – макар че не бяха избрани като партийни представители, а на лична база – много от техните главни водачи.
Накрая, в разгара на войната, в страна – съюзница на Германия, един „фашистки” режим (брошурата на „Шалом” го нарече дори тоталитарен) може да се противопостави на Хитлер по една от най-важните точки на неговото политическо верую: унищожението на всички евреи в Европа!
Би следвало прочее тия въпроси да се зададат на българските комунисти – и също на г-жа Бенбасат, авторката на статията във в. „Либерасион”, която напълно споделя комунистическите гледища.
Фактическите обстоятелства на спасението
През 1942г. в България имаше около 49 000 - 50 000 евреи. Когато се постави въпросът за депортиранията, към този брой се прибавиха 11 500 евреи от така наречените нови територии, т.е. част от Македония и Тракия, окупирани от българска войска по настойчивото искане на III Райх, който искаше да изтегли германските дивизии от този страничен фронт от второстепенно значение, тъй като бяха по-необходими на главните операционни театри.
Ще имам случай да се върна на създаденото в тия „нови земи” административно положение, но още в началото трябва да бъде ясно, че те не са „анексирани” от България, както това се опитват да твърдят неприятелите на България.
Това е твърде важно от юридическа гледна точка, тъй като евреите от тия земи бяха депортирани и загинаха в лагерите в Полша.
Понеже се налага безусловна обективност, когато се отнася за едно положение с трагични последици, ще уточня следното: навремето много българи пожелаха да видят в тази окупация на Македония и Тракия отдавна желаното възвръщане на земите, коварно заграбени от Сърбия и Гърция след злополучната втора Балканска война.
Но това беше илюзия: когато Берлин даде ход на окупацията, изрично беше подчертано, че окончателните български граници ще бъдат определени след края на войната.
От споразуменията, подписани с германския представител министър Клодиус на 24 и 27 април 1941г. ясно личи, че на България не се признава пълен суверенитет в тия земи.
За живеещите там евреи това положение има фатални последици, тъй като България не можеше да ги спаси, така както това стана в България, където чрез една интервенция в последния момент по нареждане от „най-високо място” започнатата подготовка на депортацията беше спряна.
Необходимо е да бъдат припомнени по-подробно главните моменти на спасителната акция, изложени многократно в книги на български евреи, станали израелски посланици, и в други чужди трудове.
Използвам тук книгата върху България през войната, издание на Мюнхенския институт за съвременна история, създаден след края на войната, за провеждане на денацификацията на Германия.
По времето, когато помощникът на Айхман, Теодор Данекер сключва с комисаря по еврейските въпроси Александър Белев споразумението от 22 февруари 1943г. за депортирането на 20 000 български евреи от Тракия и Македония, нещо, което вече засяга и застрашава и някои градове от стара България (тъй като в новите земи няма толкова евреи и броят им трябва да бъде допълнен), една първа делегация, възглавявана от подпредседателя на Народното събрание Пешев, пристига в София, за да протестира против започнатите вече подготвителни мерки за депортирането.
„Веднага по знак, даден от най-високо място, започнатата акция бе спряна. Още на 9 март евреите от Кюстендил и двадесетина други градове, събрани вече от полицията, бяха освободени.”
За да даде повече внушителност на инициативата си, Пешев я разширява, заангажирайки в нея престижа на парламента: той събира подписите на 43-ма депутати, между които са някои от най-видните членове на опозицията.
Заслужава да се припомни, че в никое от комунистическите описания на събитието не се споменаваше, че между подписалите фигурираше името на проф. Александър Цанков, смятан за най-големия германофил и човек на германците в София, поел поста на министър-председател след преврата на 9 юни 1923 година.[1]
Същият беше вече разкритикувал в Народното събрание, т.нар. Закон за защита на нацията, гласуван на 24 декември 1940 година, който също така бе обединил против правителството интелектуалния елит, много обществени организации, църквата и пр.
Акцията на Димитър Пешев и на депутатите трябваше да бъде спомената в самото начало, както и реакцията на общественото мнение, църквата и пр., за да се разбере, че протестът има общ, всенароден характер, но че въпреки това без намесата на цар Борис III българските евреи щяха неизбежно да поемат пътя на депортацията.
Споменатите инициативи са от особена важност, главно защото доказват, че в България не е съществувал никога антисемитизъм и защото защитиха по този начин честта на нацията.
Но нито правителството и министър-председателят Богдан Филов, нито вътрешният министър Петър Габровски нямаше да имат куража да се противопоставят на Теодор Данекер[2], говорещ от името на Хитлер.
За всички ония – а те са многобройни и днес – които искат да продължават да вярват, че цар Борис няма заслуга в спасението на евреите, ще приведа като неопровержимо доказателство по-нататъшното развитие на фактите, които те единствени са забравили, именно – какво се беше случило на 29 март след акцията на Димитър Пешев.
„Този ден Богдан Филов след едно особено бурно заседание на камарата, бе принуден да постави въпроса за гласуване на доверие. Депутатите, които се поколебаха да застрашат съществуването на кабинета, му гласуваха доверие и нещо повече, произнесоха се за отстраняването на Пешев от подпредседателския му пост”.
Очевидно след този вот правителството щеше да продължи подготовката на депортацията, тъй като нямаше повече никой, който да може да му попречи.
Някои от авторите на книги, евреи от България, емигрирали в Израел, отиват по-далеч, подсказвайки, че самите протести се дължели на прикрита инициатива на Двореца.
Навремето, те вярват това, но то е малко вероятно, тъй като цар Борис беше крайно предпазлив и се стремеше в никой случай да не даде повод за съмнение, че е неискрен по отношение на съюза с Германия.
Истината е, че Царят, както и целият му антураж, нямат симпатии към Хитлеристка Германия. Царица Йоанна, освен своята явна неприязън към Хитлер и националсоциализма, изпитва най-искрено съчувствие към евреите, тя прави чрез италианския пълномощен министър в София Маджистрати лични постъпки да се издадат италиански паспорти на някои български евреи; сестрата на Царя, княгиня Евдокия, открито говори против Германия и не крие, че е била против подписването на пакта; двете придворни дами Елена и Мария Чомакови-Петрови са тъй отявлени англофилки, че неколкократно Богдан Филов настоява пред Царя да ги отстрани сам, докато това не му бъде наложено от германците.
След колебания и тревога, които Филов описва в дневника си, Царят се решава на тази стъпка, която става причина за семейни противоречия с Царица Йоанна. Болшинството от сътрудниците в канцеларията на Двореца начело с Павел Груев са френски възпитаници.
Станислав Балан, син на големия български професор-езиковед, беше известен като франкофил, майка му Юлия Гресо беше учителка в Пловдивската френска гимназия, сам той беше отхвърлил поканата да влезе в българо-германското дружество.
Пълномощният министър Светослав Помянов, повикан на служба в Двореца, беше също известен с франкофилството си. Това, разбира се, не спаси от екзекуция всички членове на дворцовата канцелария, освен двама.
Детайл, също забравен: болшинството от подписалите протестната резолюция на Димитър Пешев бяха между убитите 66 депутати от 25-тото обикновено Народно събрание на 2 февруари 1945 година в софийските гробища.
Относно ролята на цар Борис III ще цитирам двама съвременни български историци, навярно формирани съобразно доктрината на историческия материализъм, тъй като в продължение на 40 години нямаше друга.
Единият е Стойчо Грънчаров, който в споменатата „История на България” отдава обширно почит на българите за защитата на евреите и пише накрай: „Царят обаче забрани тяхната депортация.”(стр. 712). Израз, по-категоричен от тия на повечето автори.
Вторият е Илчо Димитров, за когото едва ли трябва да се изтъква престижът му на главен историограф на режима, що се отнася до съвременната епоха. Той беше написал първото българско изложение върху смъртта на цар Борис (заключавайки, че тя е била естествена).
По-късно, в предговора си към дневника на Богдан Филов, Илчо Димитров излагаше в повече от сто страници всички известни тези за фашисткия характер на управлението. Обаче на един колоквиум по случай годишнината на спасението на българските евреи той приема, че думите „от най-високо място” безспорно имат предвид царския дворец, и прави декларация под заглавие „Главният фактор”, в който обяснява, че Царят е бил абсолютен водач, без склонност да отстъпва.
И че не е имало „линия Филов” или „политика Филов”. Единствената политика е била тази на Царя. Това фигурира в доклада на Илчо Димитров през 1988г., когато той заема пост с министерски ранг в Комитета за наука и образование.
Общността на евреите в България, от чието име е издадена брошурата „Шалом”, бе създадена в комунистическо време и всеки знае, че като всички организации тя беше под контрола на партията.
До падането на режима на Тодор Живков тя беше единствената и едва след промяната през 1989г. беше основана и една втора, под името „Сион”, председателствана от Илко Ескенази.
Съдържанието на брошурата показва ясно, че общността е останала вярна на тезите на партийната пропаганда относно характера на политическата власт и политиката на България в нейните отношения с Германия по време на войната.
В текста, чийто тон е обичайният за този вид възпоменателна проза, са вмъкнати всички комунистически атаки против тогавашното управление и особено против Царя, с още повече язвителност, отколкото досега, като е прибавено едно ново особено тежко обвинение.
Председателят на „Шалом” Еди Шварц пише, че „българският народ бе съумял да запази своето човешко лице даже и когато неговите управници му налагаха тоталитарни и безчовечни политически режими”. Даже комунистите не говореха за „тоталитаризъм”, за да окачествят властта в миналото.
Възприетата формула беше „фашистка” или „монархофашистка”, разновидност, измислена от българските комунисти.
Всичко това е от областта на агит-пропагандната реторика и нямаше да заслужава внимание, ако авторите на брошурата не бяха прекрачили една нова стъпка с обвинение, съдържащо всички съставни елементи на квалифицирана клевета, както е дефинирана в углавните закони на нормалните цивилизовани страни, специално - в известния френски закон от 1881г.
Трябва да цитирам въпросния пасаж от брошурата:
„Въпреки сложната тактика, прилагана от българския монарх и неговите правителства, състоящи се в изчакване и дипломатически маневри, България поема официално ролята си на съюзници на Германия. Като възнаграждение след 1 март 1941 година на страната ни е признато правото да администрира Тракия и Македония, наречени „нови територии”, които не бяха повече под нейно владение след Ньойския договор. Задълженията на България към нейния германски съюзник се увеличават. Едно от тях изисква българското участие в онова, което се наричаше „окончателно решение”. Изковано през време на събранието с тежка репутация, състояло се на 20 януари 1942г. в Гросванзее, Берлин, то предрича изтреблението на 11 291 500 евреи от 31 европейски страни.”
Всеки ред от този пасаж съдържа поне по една груба лъжа и измамническо преувеличаване на фактите.
„Новите територии” не са „под владение на България след Ньойския договор” (1919г). Фактически те не бяха нейни никога, освен през два съвсем кратки периода. Странно е, че на българи трябва да се припомня, че до двете Балкански войни (1912-1913г.) те принадлежаха изцяло на Османската империя от пет века.
През около две години те са театър на военни действия (Балкански войни), след което България ги загубва заедно с всички завоювани територии, освен един малък кулоар в Тракия, признат от злополучния Букурещки договор и предназначен да и осигури излаз на Егейско море.
След влизането и в Първата световна война (1915г.) тя ги запазва, пак във военно време, само до капитулацията при Добро поле през 1918г.
Даже жестокият Ньойски договор признава на България някакъв вид достъп до свободно море (гл. 48), но тя не го добива никога: тази територия, поставена под междусъюзнически (англофренски) контрол, е чисто и просто заграбена от Гърция, а Македония остава през всичкото време под сръбско владичество.
Казахме вече и го повтарям: през Втората война няма никога „анексия” на тия земи от страна на България.
Хитлер замества там окупационните германски войски с единици от Българската армия и ги поставя под администрацията на българската власт.
Но тия територии – самото им име датира от споменатия период след края на Балканската война, когато те се наричат „новите земи”, за да бъдат различавани от тия на Царството – не са присъединени към България.
Клеветническото обвинение против Цар Борис и неговото управление се съдържа в края на цитирания пасаж на брошурата (стр. 9):
„...едно от тия задължения изисква участието на България в онова, което се наричаше „окончателно решение”.
Наглата преднамерена измама е в тази употреба на минало време: никой никога не е чувал за „окончателното решение” в момента, за който говори брошурата (1.III.1941г.), по простата причина, че този термин се появява за пръв път на конференцията във Ванзее-Берлин, т.е. две години след редактирането на Тристранния пакт.
Това съпоставяне на датите е достатъчно, за да разкрие подлостта на текста на „Шалом”: Тристранният пакт е сключен между Берлин, Рим и Токио на 27 септември 1940г., той е подписан от България шест месеца по-късно.
Самият редактор на „Шалом” пише, че „окончателното решение е „изковано” в Белин-Ванзее на 20 януари 1942г.”
С тенденциозната формулировка се цели да се създаде впечатлението, че подписвайки Тристранния пакт, единствени в целия свят българите са знаели, че ще има „окончателно решение” и какво ще бъде то.
Но има и нещо повече. Очевидно авторите на брошурата и председателят на общността никога не са виждали текста на Тристранния пакт, задоволявайки се с дефиницията му, каквато навярно фигурира в Съветската енциклопедия, единствен източник на партийните историографи, които не търсят никога исторически факти, а пропагандни аргументи.
Ще им припомним, че пактът е един съюзен договор, подобен на този вид дипломатически документи: неговата ясно определена цел е изграждането на един нов ред в Европа и в източната част на Азия ( това включва завоевателните стремежи на Япония).
Единственото „задължение”, което се съдържа в пакта, е това на всеки съюз, именно – взаимопомощта на членовете в случай на война. В това отношение пактът предвижда вече евентуалността на влизането на Америка в конфликта. Действително с японската атака над Пърл Хърбър Германия и Италия обявяват война на Америка на 11 декември 1941 година.
Един друг факт представлява явно доказателство, че подписвайки Тристранния пакт, никоя страна не се заангажира в нищо, което да засяга проблема за евреите: Италия, която е, заедно с Германия, създателка на пакта, не смята, че е поела ангажименти както се изразява Еди Шварц, да участва в изтреблението на евреите.
Но тъй като той се позовава на конференцията във Ванзее, ще припомня какво представлява това събрание, с което започва систематически организираното общо изтребление на евреите от цяла Европа. За това ще използвам най-пълното публикувано до днес съчинение на американския професор Раул Хилберг, който в продължение на 18 години проучва в най-големи подробности всички възможни аспекти на геноцида на еврейството (френски превод, 1080 стр., публикуван от изд. Файар през 1988г.)
Конференцията в Берлин-Ванзее
В гл. VIII на книгата си „Унищожението на евреите от Европа” проф. Раул Хилберг резюмира положението, в което се намира започнатото вече изтребление на евреите по отделни места ( в Полша и в Съветска Русия), и цитира Райнхардт Хайдрих, върховен наместник в Полша, превърната в протекторат на Райха, според когото нуждата от едно системно организиране за тази цел е станала наложителна:
Събранието, предвидено първоначално на 9.XII.1941., бе отложено в последната минута за 20 януари 1942г., в 12 часа. То е било последвано от обяд (според една декларация на Хайдрих).
На уречения ден конференцията е проведена в канцеларията на Главната служба за сигурност на Гросен-Ванзее N50/58 Берлин. Присъстват изброени поименно петнадесет висши ръководители начело с Хайдрих като председател, държавни секретари на 6-7 заинтересовани министерства (правосъдието, вътрешните и външните работи, въпросите на Изтока и др.), на Канцеларията на Райха и на СС, с чинове, отговарящи на генералски.
„Хайдрих откри конференцяита, обявявайки, че има пълномощията за подготовка на „крайното решение” на еврейския въпрос в Европа, и че неговите служби носят отговорността за централното ръководство на „тази операция”, независимо от границите (на отделните държави)... Вместо емиграция, продължава Хайдрих, Фюрерът сега дава своето съгласие за едно прехвърляне на евреите на Изток като следва „възможност за решение”.
Шефът на RSHA (Хайдрих) изброява след това всички еврейски общности (в Европа), които следва да бъдат евакуирани (списъкът включва даже английските евреи!).”
Цитираме този пасаж, който е характерен с това, че както и в целия текст на протокола, никъде не се споменава, че „крайното решение” значи смърт.
Употребени са всички възможни евфемизми, но никога – физическо унищожение. Хайдрих загатва наистина какво ще стане с евакуираните: „Те ще бъдат организирани в безкрайни трудови колони при използването на тази работна ръка голяма част без съмнение ще се елиминира напълно естествено от състоянието на физическото изтощение, в което ще изпадне. Остатъците от този „естествен подбор” (тази част от Дарвиновата теория има особен престиж между хитлеристките „идеолози” - бел. Авт.), т.е. най-издръжливото ядро евреи ще трябва да се третира съобразно.
Какво значи „съобразно”? Хайдрих знае, че това е смъртта, убийството. Но думата не фигурира никъде в резолюцията, която е публикувана в ограничен брой (30) поименни, и излишно е да споменавам, строго поверителни екземпляри.
Втората книга излезе във Франция по повод процеса против прочутия Клаус Барби, шефа на гестапо в Лион. Колективен труд на специалисти под редакцията на двама автори, Стефан Куртоа и Адам Райски (1987), под знаменателното заглавие „Кой знаеше какво? Изтреблението на евреите 1941-1945”.
В увода, озаглавен „Стратегия на секрета и стратегия на информацията”, фигурира част „Голямата тайна”, където авторите изтъкват същото положение, което личи от протоколите на Ванзее, но с много повече доказателства: декларациите на Хитлер против еврейството и за ликвидирането му изобилстват, но никъде няма следа от каквато и да била писмена заповед, нито указание, как може да се осъществи изтреблението на милиони хора, което накрая се извършва при условия, които човешкото въображение е абсолютно неспособно да си представи.
Стратегията на тайната отговаря на два основни императива, тясно свързани помежду си: първо – операцията на изтреблението можеше да бъде успешна само ако жертвите бъдат държани в най-пълното възможно неведение за участта, която ги грози.
Още от 13 август 1941г. на евреите е забранено да притежават радиоапарати, с които биха могли да слушат ББС.
(Моя близка, живееща във Виши, не само бе депортирана и изчезна в Аушвиц, но също тъй бяха депортирани собствениците на магазина, които й бяха дали под наем радиоапарата.)
Въпроса какво се знае за изтреблението на евреите бях проучил основно преди няколко години във връзка с една книга, която публикувах в съавторство с колега журналист от „Пари Мач”.
Когато се подготвяше английският превод на книгата, издателството се показа крайно смутено от това, че секретарките, които са били във всекидневен контакт с Фюрера в Главната квартира „Вълчата бърлога” и след това - изолирани с него в бункера на Канцеларията на Райха в Берлин, не са знаели за съществуването на лагерите за изтребление в Полша.
(Разбира се, като всички германци те познават обикновените концентрационни лагери като Дахау и др.) Това е напълно обяснимо поради пълната изолираност, в която живеят: те нямат даже възможността да слушат чуждите радиостанции, както правят всички германци през 1943-1944 година, съзнаващи с все повече сигурност, че провалът на хилядогодишния Райх е неизбежен.
Но английското издателство смяташе, че днес това изглежда чудно и ще предизвика протестни писма от читателите.
Въпросът „Кой знаеше какво?” ме е занимавал по лични и професионални авторски причини. Той е въобще изключително съществен, но добива особена важност поради недопустимото клеветническо обвинение, формулирано от авторите на брошурата. Клеветата в цял свят е углавно престъпление, получила явно неодобрението на управлението.
Освен стратегията на тайната, едно първо смешение на понятията дълго пречи да се разбере безмерната разлика между обикновените концентрационни лагери, които се създават скоро след поемането на властта от Хитлер (30.I.1933г.), в които условията са безчовечни, и изтребителните лагери, притежаващи изключителни характеристики, които ги различават от обикновените до степен, че стават нещо друго:
Те започват да функционират чак в 1942 година след конференцията Берлин-Ванзее.
Нито един такъв лагер не е създаден никога в самата Германия, те са всички – в окупирана Полша, за опазване на секрета. В разгара на войната там не може да проникне никой.
Цитираният професор Хилберг създава за тази нова категория съоръжения със зловещите газови камери термина „центрове за умъртвяване”, за да ги разграничи и не употребява за тях думата „лагери”.
Когато се говори за този трагичен проблем, много са още хората, които не знаят, че в пещта, която се показва на туристите в Дахау, с още запазена пепел, никой никога не е бил газиран в този лагер близо до Мюнхен, истинско селище от бараки, предвидени за дълготрайно пребиваване.
В пещта са изгаряни телата на умрелите и, ако е вярно, че условията не са давали надежди за дълголетие, не по-малко сигурно е, че в Дахау режимът е по-малко смъртоносен, отколкото в Колима.
В резюме, изтребителните лагери са малко на брой, 6 или 7, обаче с необикновена „продуктивност” , всички са в полска територия.
Не по-малка язвителна по тон и злоумишлена по съдържание,
статията на Естер Бенбасат в „Либерасион” (7.III.1994г.) се различава
съществено от брошурата на „Шалом” по целта, която си поставя.
Авторите на брошурата признават спасението на евреите, но му дават едно съвсем ограничително обяснение. То се приписва единствено на лишения от какъвто и да е антисемитизъм български народ и на опозиционните обществени среди, отричайки всякаква заслуга на цар Борис, използвайки също случая да засилят атаките си срещу него и тогавашното управление.
Естер Бенбасат обаче насочва стрелите си против самата България и основната и грижа е – да не допусне страната ни да може да представлява някакъв положителен аспект в един балкански контекст.
Тя се опитва да премълчи самия факт на спасението, което нарича „легенда и митове, на които трябва да се тури край”.
И тъй като все пак всичките тези 48 000 български евреи са спасени и девет десети от тях емигрират по-късно в Израел, тя отправя поглед изключително към евреите от Тракия и част от Македония, които действително са депортирани и не отбягват жестоката участ на всички свои едноверци.
За да постигне целта си, във встъпителния пасаж на статията си тя започва с една статистическа манипулация: не споменава техния брой, известен на всички (11 506), а обявява, че броят на евреите в България е общо 64 000 и това и дава възможност да твърди, че 18% от българските евреи са депортирани и умират в Треблинка. Нейният трик може да бъде приет лесно от всяка чуждестранна публика, от която не може да се очаква да направи разлика между територията на България и временно окупираните земи.
Госпожа Бенбасат просто събира двете цифри, получава сбор от 64 000 български евреи и извлича 18% депортирани. Но понеже не и стига и това, тя продължава изопачаването, използвайки един семантичен елемент.
Даже останалите около 50 000 български евреи според нея са били все пак депортирани, при най-страшни условия, само че в България, а не в чужбина.
Това е друго ясно доказателство за нейната злоумишленост: на френски, както и на български думата „депортиране” извиква винаги идеята за отправяне в лагери на смъртта, които са всички извън страната.
За принудителното изселване, на каквото бяха подложени българските евреи, има точни термини: освен „изселване” това може да бъде „въдворяване на местожителство”, „изпращане на принудителен труд” или в концлагер...
Подобни изрази има и на френски, но госпожа Бенбасат се стреми да докаже, че българските евреи все пак са били по някакъв начин депортирани.
Бедата е, че невнимателният френски четец ще запази това впечатление. Тук трябва да повторя казаното вече по-горе по въпроса за „новите земи”, като го допълня, тъй като в. ”Либерасион” отива по-далеч от брошурата на „Шалом”.
Колкото и да съжаляваме за това, условията в Тракия и Македония бяха напълно различни от тия в България и цар Борис не можеше да направи нищо за тамошните евреи.
Разликата имаше едновременно формален и фактически характер, но тя изключваше какъвто и да било шанс за успех на евентуална наша постъпка, дори от „най-висока инстанция”.
За да обоснове своите атаки, госпожа Бенбасат пише, че България била анексирала въпросните територии. Към казаното по-горе ще добавя какво мислят за това съвременници български евреи, живеещи днес в Израел.
Един автор на книга, Нир Барух, емигрирал след установяването на комунизма, който далеч не е благосклонен към режима през войната, пише, че „по силата на споразумението между България и Германия от 19.II.1941г. част от Тракия бе предадена в ръцете на България, която да поддържа там реда и сигурността на населението”.
Тези територии не са нито анексирани, нито включени в територията на България и никога агентите на зловещия Айхман, които контролират съсредоточаването по техни планове на евреите в сборните пунктове, нямаше да ги изключат от списъците под претекст на тяхното гражданство, каквото и да е било то.
Всеки български гражданин – освен, изглежда, г-н Еди Шварц – знае, че Сърбия, след това Югославия и Гърция винаги са отричали упорито принадлежността на тия населения към българската нация, били те православни или евреи.
Куриозно е, че една тъй върла противница на България като Естер Бенбасат твърди упорито, че поне една част от населението в Тракия и Македония е българско.
Извън тия въпроси за поданството много по-важни са обстоятелствата на времето, които изключват каквато и да било инициатива, подобна на онази в София. Онова, което е съществено за успеха на акцията в България, е бързината на всеобщата мобилизация на общественото мнение и енергичната настойчивост на няколко лица, между които Димитър Пешев.
Авторът на цитираната книга пресъздава трескавата атмосфера и засилващото се темпо на интервенциите пред отговорните власти. Щом като един аптекар от Кюстендил научава на 2 март 1943г., че се правят приготовления за възможно депортиране на евреите, той съобщава това на брат си Яко Барух, адвокат в София, последният заедно със свои приятели започва непрестанна обсада на кабинета на външния министър Габровски, от когото иска да бъде приет.
Габровски отказва, но същевременно групата прави същите усилия пред друг министър, земеделеца Никола Захариев. Той е по-отзивчив, приема делегатите, на които дава оплетени обяснения, но те вече са узнали, че въпросът за евентуално депортиране е бил разискван от ограничен състав на Министерския съвет.
Междувременно Димитър Пешев издействал делегацията да бъде приета от Габровски. Перипетиите следват непрестанно в продължение на 4-5 дни, докато накрая Габровски обещава на делегатите, че ще влезе във връзка с „най-високата инстанция”.
На следния ден той оповестява, че мерките били преустановени.
Най-високата инстанция е цар Борис, на когото е направен доклад не от Габровски, а от министър-председателя Богдан Филов.
На това основание Габровски дава телеграфически нареждания на кметствата на градовете, в които вече са групирани евреите, направо и без да минава през комисаря по еврейските въпроси Белев.
Когато последният научава това, той подава оставката си, след това я оттегля, но не много по-късно е преместен на друга служба.
Цитирам тия подробности, които би трябвало да бъдат известни поне на хората от „Шалом”, защото от тях личи ясно, че ако спасението на евреите от България представлява истинско чудо, това не можеше да се повтори в Тракия и Македония, където не съществува никое от условията налице в София.
Особено важна е била и бързината, с която действат всички, разширяващата се протестна акция на най-влиятелните среди и накрая - възможността, с която разполага царят да даде едно нареждане, на което никой не може да се противопостави. Никой, включително Филов или Габровски.
Госпожа Бенбасат има наглостта да пише, че България била дала своите „чужди евреи” (?!) на Германия !
Освен че би било интересно тя да обясни какво значи „чужди евреи” и дали, ако такава категория може да съществува, защо тя ги включва в общия брой на българските евреи, когато и е нужно да извади един процент от 18% депортирани.
Аз бих и поставил и един друг въпрос: авторката навярно е французойка по натурализация, а Франция именно „даде” всички свои евреи на Германия.
Можеше ли малка България да направи нещо повече и да спаси евреите от една съседна територия ?
Вместо отговор тя възприема подлата комунистическа теза, че България „заплатила” спасението на българските евреи с цената на тракийските.
В статията си тя възпроизвежда и другите тенденциозни комунистически тълкувания за характера на българската власт през военната епоха.
И това прави по същия недвусмислен маниер на смесване на факти и полуистини, главно - с преиначавания, имащо за цел да объркат стопроцентово истината.
Би трябвало да се цитира цялата статия, завършвайки с втория начален пасаж, предназначен да даде веднага впечатлението, че се намираме пред един диктаторски режим:
„Превратът от 1935 година дава възможност на цар Борис III да управлява като диктатор, но това не довежда до разпускането на парламента”, пише Естер Бенбасат и човек не знае откъде да започне.
Оставям настрана, че превратът от 1935г., за който говори, е този от 19 май 1934г., но тя е скарана с датите и пише също, че нахлуването на Съветите в България е на 8 септември 1943г. и че тогава България обявява война на Германския райх! По-важно е, че редактирана по този начин, фразата означава, че превратът е извършен от цар Борис.
Тя също не знае, че парламентът е разпуснат и всички партии забранени, но не от цар Борис, а от авторите на преврата „Звено” и Офицерския съюз.
Те са от десет години яростни републиканци и при този преврат са готови да принудят Царя да абдикира, ако не подпише указите за промените. Бавно, с търпение и умели действия той успява да възстанови положението и да наложи за правителствен шеф един от генералите на съюза Пенчо Златев, у който надделява чувството за офицерска лоялност пред републиканството на Кимон Георгиев и Дамян Велчев.
В тия си усилия Царят е улеснен от политическото невежество на превратаджиите. Той ги замества с „технически” министър-председатели - дипломати: най-напред за късо време, Андрей Тошев, след него Георги Кьосеиванов. Вярно е, че от този момент неговата власт е лична, но далеч не диктаторска. Той е, който възстановява парламента, и, макар депутатите да не са избрани като представители на партиите, той се стреми видните партийни водачи да участват в него. Наистина в една първа фаза той е принуден да държи сметка за Съюза на офицерите - така наречената Военна лига, и кръжока „Звено”, чиято нелепа „идеология” не позволява той да бъде класиран нито наляво, нито надясно, но положително е антидемократичен. Също тъй в онази епоха, още преди последните предвоенни години в много страни, в Англия и особено във Франция се наблюдава един упадък на парламентарните системи и разочарование от партиите. Но Царят е, който настоява особено в парламента и в правителството да влязат политически личности - например земеделци като Захариев, но същевременно не допуска никога до участие във властта Александър Цанков или други видни германофили.
Трябва да бъда добре разбран.
За всички ни би било още по-радостно, ако бяха спасени и евреите от Тракия и Македония.
Но по отношение на тях аргументите, които можеха да бъдат противопоставени от германска страна, бяха трудно оспорими, особено - за тракийските.
Защото ако част от тях бяха живели като евреи от български произход и като български поданици през краткия период между Балканската и Първата световна война и много принадлежат на солунската група, други се преселват в Тракия по-късно, особено след Гръцко-турската война, когато прииждат големите групи гръцки бежанци от Турция. Според един френски автор 60% от гръцкото население в Тракия са емигранти от Турция. Колебания има и относно езика, който говорят тамошните евреи.
Ония, от старите поколения, които са от български произход, сигурно говорят „шпаньолски”, като всички сефаради, и български. Но за младите и пришълците от Турция сигурно главният език е гръцкият.
В една неотдавнашна френска публикация гръцки специалист дава цифрата 100 000 за „славянофоните” гърци, за цялата гръцка територия.
В заключение ще добавя, че всеобщото неведение относно „окончателното разрешение” и за дълбоко съжаление – липсата на достатъчен интерес към трагичната участ на еврейството през последните две години на войната, имат и други обяснения освен тайната, някои от които са психологически.
Масираното депортиране започва късно, то се провежда в далечни, окупирани области, от които достигат много рядко сведения.
Самите германци са под натиска на всекидневните бомбардировки, те губят жилищата си и се изселват в други градове, където са отново бомбардирани. Военните комюникета донасят сведения за хиляди убити и ранени на всички фронтове, смъртта е постоянна съставна част от живота на населението.
У него няма съчувствие към съдбата на жертвите и специално на евреите и надали мнозина биха се заинтересували особено да научат повече за това, даже ако чуеха някаква новина.
Трябва да се признае истината, евреите бяха забравени от всички.
За срам на съюзниците те не проявяват също особена загриженост, особено когато става ясно, че депортиранията в Полша означават сигурна смърт.
Първото официално известие се получава през 1942 година от Червения кръст в Женева до британското консулство в Берн, което то препраща в Лондон с настойчива молба да бъде незабавно предадено на съответните американски служби.
Уви, ако новината е съобщена тревожно от Би Би Си и се появява в печата в Англия и Америка, както английският министър Идън, тъй и американското правителство не предприемат нищо конкретно. Протестите са различни – главно стратегически.
За предлог се дава страхът от хитлеристки репресивни акции срещу самите евреи и пр.
Ще добавя отново един личен спомен.
Аз бях заинтересуван от проблема и направих дълго пътуване със заобиколки до Париж, където посетих мрачния затвор в Дренси, разпределителен пункт за депортирането на френските евреи.
Трябва да заявя, че разбира се, бях сигурен, че една депортация представлява винаги риск за живота, но нито аз, нито който и да било в легацията в Берн не знаехме за подробностите на „окончателното решение” и не бяхме чували за газовите камери.
За тях научих, както болшинството от хората, пристигайки в Париж в края на 1944 година, когато големият парижки хотел „Лютес” беше превърнат в център, в който като движещи се скелети в затворнически униформи на широки черти биваха докарвани малцината оцелели от лагерите на смъртта.
Отново трябва да изразя дълбокото си възмущение, че председателят на Общността на българските евреи и една официална делегация не се посвени да инсинуира, че България в лицето на своето управление е предвиждала единствена в целия свят какво ще означава и какви размери ще вземе геноцидът на еврейството.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
[1] Тези дълго време премълчавани факти са накрая споменати в „История на България” (София, 1993г.) от един от авторите - Стойчо Грънчаров
²Същият Теодор Данекер, който депортира евреите от Франция, хауптщурмбан фюрер СС, което е ранг, равен на генералския.
