Сан
Стефано е завет!
Вестик „Лечител“
Брой: 11, 13 март 2014г.
С
Дянко МАРКОВ разговаря Лъчезар ТОШЕВ
 |
| Дянко Марков с легендарния водач на ВМРО Иван (Ванче) Михайлов в Рим |
•
Г-н Марков, поетът Димитър Керелезов в брой 8 на в. „Лечител“ от т.г. постави на
дискусия въпроса дали 3 март трябва да бъде националният празник на България.
(Вж.тук :
http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=12&b=424 )
Има предложения и за други обединяващи дати:
24 май – Ден на българската
просвета и култура,
22 септември – Ден на независимостта,
6 септември – Ден на
Съединението.
Какво мислите Вие по този въпрос?
– Всички тези дати имат място като национални
празници.
Какво е обаче особеното значение на Сан Стефано?
Какво честваме на 3
март?
Подписването на Санстефанския договор - това е актът, който се
подписва, това именно честваме и това е, което дава границите на
българския народ и му предопределя историческото бъдеще.
Заради тази
задача – да бъде постигнат – той влиза в програмата на българските
правителства, на българската младеж, на българската войска.
Той е стимулът, той
е продължение на възрожденския завет да бъдем народ единен в единна своя
държава.
В това
отношение Санстефанският договор е едно потвърждение на съществуването на
българската държава в хилядолетие и половина на тази територия, за която Левски
казва едно към едно какво трябва:
„И ние сме хора и искаме да живеем човешки на
земята, която имаме от векове – Мизия, Тракия и Македония.“
Това нещо не се
цитира, когато се говори по честването на Васил Левски.
И още един завет на
Апостола не се цитира досега от никого, от никой държавник даже, това е:
„Ние
сме жадни да видим Отечеството свободно, па ако ще след туй ме остави да паса
патките.“
Това е, което е заветът на Левски, и това трябва да се знае и да се
учи и в лозунга да седи.
Не само „чиста и свята република“, заради което
смятаха, че Левски едва ли не е бил враг на монархиите и не знам какво си. Да,
духът на времето...
По туй време
в Европа, а може би и в света има две републики – Франция и една друга –
Швейцария, която е особена страна и до днес.
Ние не можем да се откажем от 3 март не само като
един акт, който признава правото на българския народ върху земята, която
обитава от векове.
На 3 март ние празнуваме едно решение, което определя
бъдещето, което трябва да постигне нашият народ. На кориците на тетрадките на
децата в отделения някога стоеше Санстефанска България.
Това се
учеше от младежките организации и на легионерите, и на Българския младежки съюз
„Отец Паисий“ – БМС, както се наричаше.
Децата
растяха с идеите на Сан Стефано, със завета на възрожденската наша революционна
и културно-просветна общественост.
Сан Стефано
е завет!
Сан Стефано
е идеологията, която трябва да движи хората.
Ние трябва
да тачим това дело и да се преклоним пред тези, които го осъществяват. Те не са
много хора, защото, първо, той е прелиминарен, както се казва, договор, той не
е окончателен. След Кримската война се приема от европейските сили, че занапред
териториално изменение в Европа може да става само със съгласието на всичките
велики сили, т.е. без такова споразумение между силите няма да се допускат и
няма да се признават такива изменения. Та това нещо не е било достатъчно добре
осъзнато и оформено с един истински договор, а по-скоро на добра воля споразумение.
Барутният погреб, в който са били обърнати
Балканите по формулата на европейските сили, е създаден от европейските сили,
не от балканските народи, защото нито един балкански народ не е бил
удовлетворен. Това е същевременно дейността и всичко, което е последвало от
неосъществяването като реалност на Сан Стефано.
Това е политиката на българските правителства,
това е Съединението – единственият успешен български акт, това са войните,
които водим въпреки предупрежденията, че, и да победим, няма да бъдем
допуснати, защото Европейският концерт на желае на Балканите да има голяма
славянска страна и т.н.
Ние трябва да го празнуваме за тия, които са
загинали за него, включително борбите на революционната организация в Одринско
и в Македония на българския народ, пак за да се осъществи Сан Стефано.
Включително политиката след катастрофите на нашите правителства, от които нито
едно не прие Ньойския договор в неговите гранични условия.
 |
| Сн.Светла Лефтерова-Цонкова |
• Един от опълченците е Вашият дядо
Дянко...
–
Да, Дянко Караджов, бащата на майка ми. Той беше много интересен, когато взе
„България 1000 години“, големия том от 1929 година, под редакцията на историка
Златарски и на картата почна да нанася поправки, защото намери един куп грешки
и непълноти. Той тогава е пренасял със саки вода (саката е голям съд
за пренасяне на вода, като буре с колела, теглено от впрегатно животно – бел.
ред.) и това не е било леко нещо, защото знаете какви са урвите на Шипка.
Той е от тези, които се присъединяват към опълченците в България. Така от 6
непълни дружини в Опълчението дружините стават 10.
• Въпросът е за датата за празника, защото
една нация празнува своя собствен празник?
– Аз пледирам да бъде запазен 3-ти март – не като
Освобождение на България - не може да има освобождение, когато две трети от
територията и почти половината от населението са оставени под чужд гнет.
Освобождение
няма. Освобождение има в идеята на Сан Стефано, в залога на Сан Стефано като
основа, на която да бъде решен.
Той не е без
международно правно значение.
Не случайно
в Учредителното събрание, когато идват делегати от Македония - от Дяково чак са
дошли делегати, които българското население изпраща, за да участват в
създаването на българската Конституция и княз Дондуков им казва: „Заминавайте си, вие нямате място тука!
Нямате право да участвате!“
И тогава
Петко Славейков, не друг, а миротворецът Славейков, когото дори и Високата
порта уважава, казва:
„Чакайте тогава да искаме да се възстанови
султанът върху нас, защо ни е това разделно съществувание, нека имаме една
съдба.“
Истински
васал България тогава става на Руската империя, не на Османската.
На
Османската е само де юре, въз основа на Берлинския текст, а де факто България е
васал на Руската империя, която съставя правителствата, ръководи войската,
която всичко прави - и финансите са под неин контрол. Тя ни третира като
своя територия, за разлика от това как третира Сърбия.
•
Другите части населени с българи – Македония, Тракия, Родопите не са
освободени...
–
Така е. Не може да се празнува Освобождение на народ, който е оставен под
робство. На Сърбия се подхвърлят част от българските земи, изконно, от векове
български земи, но затуй пък не й се дава излаз на Адриатическо море.
Австро-Унгария отхвърля домогванията й до
Адриатическо море и я насочва към Македония. Албанският въпрос също не се
решава на Берлинския конгрес и въобще не се решава нито един проблем на
балканските народи. Там е именно недъгът, заради който ние не можем да приемем,
че този 35-годишен мир след Берлинския договор е бил някаква благодат за
Европа.
В този мир
се създават революционните организации на ВМРО, да не говорим за други
организации, които също възникват. Това е, защото тогава в Европа пламва
стремежът на неудовлетворените и непризнати народи към решение на проблемите им
чрез правото им на самоопределение.
И тук именно
е трагедията на нашия народ – ако правилото на самоопределение е на народите,
което днес е задължителна норма на международните отношения –
международноправна норма, ако тя беше в сила по време на Берлинския конгрес,
след войната между Османската и Московската империи, тогава ние щяхме да сме
това, което трябваше да бъдем. Тогава Сърбия щеше да излезе на Адриатическо
море. Тогава Гърция щеше да си вземе Тесалия и Епир, вероятно и със Солун, защото
от хилядолетия това е вторият по големина гръцки град.
• Като обобщение - формулирайте Вашата
теза за честването на 3 март като национален празник!
– Сан Стефано е признание на българската държава
във вековете!
Възстановява се българската вековна държава в тази част на
Балканите и Европа. Дава се заслуженото на нашия народ, който е
най-многочисленият народ на Балканите. Влиза се в конфликт с Великите сили –
да, поради съперничеството на Великите сили, и се оказва, че свободата на
българския народ не само, че не е тяхна цел, но тя не е и постигната реалност.
Извън създадената държава остават културните средища на нашия народ, като се
започне още с Охридската школа, която е първият истински университет на
Балканите, пък и в Европа и се свърши с тези огънчета на духовност, в които е
могъл да пулсира нашият дух в течение на вековете.
Сан Стефано е и завет към бъдещето.
Той става
смисъл в политиката на българските правителства! Той става цел на военните
усилия на нашия народ да постигне свободата, истинското освобождение на своя
народ и истинската си държава, каквато заслужава на Балканите.
Но дискусията за националния ни празник тепърва предстои
Аспарух Панов
Въпреки споровете около нея, датата 3-ти март излъчва неповторим патриотично-възрожденски дух, който заслужава огромно уважение.
И то специално заради героичното българско опълчение.
Поне в нашето семейство мислим така.
Съпругата ми е правнучка на опълченеца Петър Николов Петров (1854 – 1950).
[i]
Той служи в шеста опълченска дружина, която участва в боевете за Казанлък, Стара Загора, Нова Загора, Джуранлий и Шипченския проход.
При преминаването на Балкана през зимата, дружината се включва в състава на главните сили под командата на генерал Скобелев.
След Освобождението води изключително интересен и динамичен живот.
Бил е градоначалник в Брезник, Ихтиман и Самоков, а от началото на ХХ век се преселва в София. Поддържа контакти с Иван Мърквичка, Арнолдо Дзоки и проф. Андрей Протич, настоятел е в църквата „Св. Неделя“, включен е в делегациите, съпровождащи Робиндранат Тагор и Фьодор Шаляпин при посещението им в София.
Носител е на редица ордени и медали, почетен гражданин е на Стара Загора. Има седем деца. Умира на 20 август 1950 г. на 96-годишна възраст.
Без съмнение смисълът да се връщаме към историята е преди всичко в извличането на поуки за настоящето и бъдещето. Но тези изводи могат да бъдат направени, само когато почиват на реални исторически факти и документи.
Когато фактите се манипулират обаче, в името на конкретни конюнктурни политически цели, цялото общество може лесно да бъде подведено. Точно с тази цел историята, специално на българо-руските отношения често се митологизира.
Казано по-простичко, истината целенасочено се подменя с лъжи, като за митологията на руската „любов“ към България могат да се напишат поредица от томове.
Хубаво е точно около 3-ти март да си припомним например фактите, че пътят към българската независимост нито започва, нито завършва със Санстефанския договор, за който така или иначе е било предварително договорено, никога да не се реализира. Първата стъпка към освобождението е учредяването на Българската екзархия през 1870 г.
 |
| Евгени Силянов, дипломат и журналист, чийто баща Христо Силянов - летописецът на македонските борби, е бил редактор на вестника на БългарскатаЕзархия в Цариград "Вести" - в разговор с Аспарух Панов и Лъчезар Тошев, София 1995г. Конференция за Балканите с участието на Збигнев Бжежински. |
В рамките на Османската империя екзархията не е само независима национална църква, а и форма на автономия, тъй като екзархът, избиран свободно от българите и утвърждаван от султана, се определя в султанския ферман като върховен представител на българската нация пред османските власти и пред правителството в Цариград.
Територията на екзархията е близо 220 000 кв. км. и включва всички земи населени с преобладаващо българско население според стриктните регистри на населението.
И неслучайно точно Руската църква изиграва основната роля Цариградската патриаршия да обяви схизма против Българската екзархия през 1872 г.
По настояване на руския посланик в Цариград – не някой друг, а „любимият ни“ Граф Игнатиев, който подписва и Санстефанския договор, нашите владици са заточени.
Схизмата против Българската църква продължава чак до 1945г.
Да, „многоликият“ граф Игнатиев подписва Санстефанския договор, но преди това изиграва важна роля за провала на Цариградската конференция на 18 януари 1877 г., на която Великите сили се споразумяват за територия на новата Българска държава много близка до територията на Българската екзархия.
[ii],
[iii]
На този фон голямата дискусия, кога трябва да е националният ни празник, тепърва предстои. Тази дискусия няма да е лесна, защото ще бъде не само историческа, но и политическа.
А у нас няма лесни политически дискусии. Обществените настроения в България винаги са били поляризирани, от възстановяването на държавността ни с приемането на Търновската конституция, та до ден днешен. Независимо какви са били социалните, политическите, икономическите и културните предпоставки за поляризацията през годините и при различните системи на управление, на единия полюс винаги е проруската, а на другия – прозападната ориентация.
Това фундаментално за България ценностно разделение никога не е затихвало, дори и след приемането ни в ЕС и НАТО. Напротив, през последните години то се разгоря отново с пълна сила. Драматичните събития в Украйна отприщиха една нова вълна от страстно проруска и дълбоко антиевропейска, антиамериканска и антинатовска обществена енергия, необяснима за днешното ни битие на неразделна част от Свободния свят. Всичко трябва да има своите логични граници, дори и русофилството. И то особено днешното, изповядвано от „Атака“ и превърнато в необуздана политическа истерия…
Когато търсим най-подходящия за страната ни национален празник трябва да мислим преди всичко за датата, която ни обединява в исторически план, но едновременно с това и ни приобщава към днешните ни европейски ценности. И това решение трябва да бъде взето при общото ни разбиране за национални интереси и при взаимна толерантност между политическите ни различия.
Не искам да засегна политическите пристрастия на никого, но всеки ден се питам има ли друга европейска столица, в която пред националния парламент има паметник на руски император, а само на 500 м от него и гигантски паметник на Съветската армия, след като нито един съветски войник не е загинал на българска територия.
Също така ми се струва странно, идеалният център на българската столица да е затворен между улиците „ бул. Цар Освободител“, „Бул. Дондуков“ и „Московска“, а катедралният ни храм да носи името на руския светия „Св. Александър Невски“.
Но това е историята ни и едва ли ще тръгнем да сменяме тези имена, които носят в себе си точно поуките за бъдещето ни. Още повече, че император Александър Втори едва ли ще слезе от прекрасния си кон, изваян от Арнолдо Дзоки, за да финансира руското лоби в България.
Но националния си празник трябва да сменим. И широкото обществено обсъждане би трябвало да почне колкото може по-скоро, като на края изберем „сакралната“ дата с национален референдум.
 |
| Аспарух Панов и Лъчезар Тошев ... някога. |
Лично аз подкрепям становището на проф. Пламен Цветков, че най-подходящата дата е денят на независимостта
22 септември, като едно чисто българско дело, с което България става част от Европа. Винаги съм държал на приемствеността и в семейството, и в историята, и в политиката.
Много знаково за мен в тази посока бе честването на стогодишнината на българската независимост през 2008 г.
Ако обявяването на независимостта през 1908 г. от Фердинанд Български бележи началото на пътя ни към Европа, то подписването на договора за присъединяване към ЕС преди 10 години от неговия внук Симеон Втори в качеството на български министър-председател, бележи един следващ етап от този дълъг трънлив път към постигане на националните ни интереси. Какъв по-добър позитивен пример за приемственост в българската държавност. Стига да можеш да я почувстваш и оцениш.
[i]Аспарух Панов: „Предпоследният от Шипка“,
сп. София, бр.3, 1984 г., стр.11
[ii]Проф. Пламен Цветков:
Прикриваме 105 г. зловещата роля на Русия за Независимостта. Faktor.bg, 22 септември 2013 г.
[iii] Георги Георгиев:
Митовете за руската любов – коварство, а не братство.
Faktor.bg, 1 ноември 2014 г.
