ПРЕМИЕРА НА КНИГА НА НАСЯ КРАЛЕВСКА

БЪЛГАРИЯ ПОД КОМУНИЗЪМ

Второ преработено и допълнено издание

Издателство "РИВА" 


 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

Встъпителни слова / 5

Първа част. Цунами помита всичко пред себе си

1. Гръм от ясно небе / 9

2. Антинародният съд / 30

3. Към целта чрез хитрост и лъжи / 70

4. Неутралитет до последна възможност / 80

5. Еврейската драма и „възродителният процес“ / 93

6. Нужен ли бе комунизъм на България? / 100

Втора част. Комунизиране и съветизиране

на България

7. Следдеветосептемврийско разместване

на пластовете / 114

8. „Грижи“ за подрастващите поколения / 121

9. Разправа с патриотичния воин / 133

10. Крачка назад – две напред / 141

11. Пародия на съдебни процеси

и на свободни избори / 150

12. На това ли се казва „Велико

народно събрание“? / 162

13. От тук нататък – без опозиция / 168

14. „Българинът е неспособен към

стадни настроения...“ / 174

Трета част. Тоталитарният сателит

15. Последни тухли в градежа на комунистическа

България / 199

16. „Напред без бог и църква!“ / 208

17. Българи и антибългари / 228

18. Ненаказани държавни измени / 237

19. Концлагер и за младите / 244

Вместо епилог. Една изповед. Из спомените на Стефан

Богданов / 257

Източници и интервюта / 263

Списък на съкращенията / 277

За авторката :

 Нася Кралевска - Оуенс 

Филолог, писател и журналист, живееща в САЩ от 1985г.
Тя е автор на многобройни статии и интервюта. 

Преподавала е български език в Университета на Делауер.
Превела е три романа от немски и английски език.

У нас е позната с книгата си "Без заглавие" претърпяла четири издания. 

В САЩ голям успех има книгата и на английски език "Комунизмът срещу демокрацията" (Communism vs Democracy) издание на Американския научен център в София, с предговор от професора от Харвардския Университет Марк Креймър. 

  Тази книга се ползва като учебно помагало в редица университети в англоезичния свят.

Представена е в Конгресната библиотека във Вашингон, в Института за международни отношения във Вашингтон, във Филдмюзеум в Чикаго, в Университета “Харвард” и в други престижни институции.

В своята книга "БЪЛГАРИЯ ПОД КОМУНИЗЪМ", Нася Кралевска прави обзор на комунистическия режим в България илюстриран с разкази за индивидуални съдби на хора, а също така полемизира с комунистическите историци, при интерпретацията на определени исторически факти. 

Първото издание на книгата от 2016г. отдавна е изчерпано.

Настоящото второ издание на книгата е преработено и допълнено от авторката и е ценен източник за историята на тоталитарната комунистическа диктатура в България и престъпленията на комунистическия режим у нас.

 

ВСТЪПИТЕЛНИ СЛОВА

Написах тази книга с вдъхновение и със съзнание за отговорността, която поемам.

Поколения българи раснахме и живяхме в лъжи, манипулации и неведение относно фактите от националната ни история. 

И до днес истината за престъпленията на комунизма е прикривана, омаловажавана, забулвана в мъгла. 

От някъде и от някого като че ли е взето категорично решение – младите да не научат какво всъщност представляваше червеният диктаторски строй. А у живелите през

него – вместо знания и най-сетне яснота – чрез упорито

разпространявани полуистини и изопачения да се всели

носталгия към тоталитарното безвремие.

Всичко това е не само нередно, но и крайно опасно.

То поддържа у хората обърканост, недоверие, безверие.

Насърчава нихилизма, цинизма, песимизма у тях. Противопоставя ги един срещу друг. Руши морала им и замъглява представата им за добро и зло. Отнема вярата им

в справедливостта. Пречи на разума им, на мисълта, на

обективната преценка.

Ето защо се заех в една книга и то с немного страници

– за да се чете по-лесно – да разкажа истината за комунизацията и съветизацията на България след 9 септември 1944 година, постигнати чрез терор и насилие. 

Да изясня моменти от героичната съпротива на наши сънародници

срещу натрапения им сталински режим.

 Да спомена имената  и трънния път

 на неколцина унищожени от червените видни български граждани.

 Да опиша – макар и накратко и непълно – 

някои нерадостни страни от живота на поданиците  на Народна република България.

Чувам вече гневните гласове на разпалени привърженици на комунизма у нас – ако въобще се докоснат до книгата ми, което ме съмнява: 

Как не я е срам тази авторка да бълва пещерен антикомунизъм, да рови в миналото на славната ни Столетница, да разкрива неща, за които не се говори, да слави личности, които считаме за врагове, да се опитва да отваря очите на хората…

Според възмутените от изследването ми лица е по-добре българите да си представят времето на комунистическата

диктатура като безоблъчно, проспериращо и щаст-

ливо. 

И младите да мечтаят то да се върне. Вместо да се

радват, че са родени в свободна държава, и да градят

родината си като просветени граждани с обич и радост.

За каква „пещерност“ впрочем може да става дума, когато семето на повечето избуяли днес беди е посяно през

тоталитаризма? 

А това автоматично налага този 

четиридесет и пет годишен период от историята на България да

бъде подробно проучен и изяснен.

 Още повече, че през нашата младост понятието „пещерност“ не съществуваше. 

От първия до последния клас в училище ни занимаваха с фашизма и чудовищните му злини. 

А сега изведнъж се оказа, че да разкриваш престъпленията на комунизма е пещерно, вредно, излишно действие.

Не се и съмнявам, че твърдите привърженици на комунизма няма да пропуснат да изтъкнат, 

че и в додеветосептемврийска България е имало периоди на «бял терор» и жадни за кръв злодеи.

В твърденията им има истина.

Но нека преценим след какви деяния на ултралевите

сили в страната ни се е стигало до «бял терор».

 И кои и за какво са били наказвани от тогавашните управници.

Дали мирни граждани заради убежденията им – както по времето на червения режим – или организатори и извършители на убийства и атентати, участници в терористични банди и национални предатели? 

Нима и досега в цивилизования свят подобни 

противозаконни действия не се преследват най-сурово? 

А що се отнася до неколцината злодеи, то няма съмнение, че е трябвало те да седнат на подсъдимата скамейка. 

Но да получат присъдите си от истински съдилища, а не от кланици, командвани от чужда държава.

На редовите комунисти – т. нар. партийци – искам да припомня, че и те са жертва на тоталитарния строй. 

Защото и от тях върхушката на Българската комунистическа партия скри истината за Чернобилската ядрена катастрофа, 

като осъди тях и близките им на смъртоносни

болести и мъчителна смърт.

 И на тях по време на т. нар.

Възродителен процес управниците смениха имената и забраниха традициите. 

И тяхните спестявания се изпариха

в банките на новите капиталисти, заграбили държавни

средства с благословията на компартията. 

И на тях по времето на комунизма след внесени суми и многогодиш-

но чакане властта „даваше“ панел или „Запорожец“.

 И те се бореха с феодалния проблем „жителство“. 

И тях в повечето случаи не ги пущаха да видят Запада. И тях ги

обучаваха чрез лъжи и манипулации. И за тях бе опасно

да кажат какво мислят. 

И те живееха в сивия пейзаж на

соцлагера като стадо овце без право на инициатива и избор.

Ще завърша разсъжденията си с гореща благодарност

към:

• авторите на цитираните в текста ми откъси от кни-

ги, студии, статии, които ми дариха познания и

увереност в смисъла от изследването ми;

• интервюираните от мен през различни години лич-

ности, обогатили ръкописа ми със спомени, опит,

виждания;

• хората, предоставили ми архиви и сведения;

• читателите, разлистили страниците на книгата ми.

Вярвам, че узнали истината за комунизма и неговите

престъпления, ние българите можем да загърбим пристрастия и ангажименти. 

И да се обединим като нация, узряла общо да гради справедливо и щастливо бъдеще за

децата си.

Нася Кралевска

 

Тук представям и една по-стара статия на Нася Кралевска от сайта на Едвин Сугарев :

 

Картини от Ада

 Нася Кралевска

4 Март 2011г.

Източник : 

http://www.svobodata.com/page.php?pid=5107&rid=29

Все още ни побиват тръпки на ужас, когато гледаме безбройните документални и игрални филми или четем безчетните книги, в които са запечатани кошмарните картини на Холокоста. Садизмът и зверствата на националсоциалистите изпълват душите ни с погнуса и възмущение. И през ум не ни минава да кажем – стига толкова, отдавна сме научили за всичко това, излишно е да се ровим в миналото. Не си даваме труда да се сетим, че не е редно да убиждаме Германия – в днешни дни една от най-демократичните държави в света, която на всичкото отгоре гледа с добро око на нашата измъчена родина. Напротив – безжалостно припомняме на разкаялите се още преди десетилетия за греховете си немци злините, които отдавна мъртви техни сънародници са причинили на част от човечеството.

Така ли се отнасяме обаче към неизброимите престъпления на комунистическия Съветски съюз, отнели живота на много повече невинни хора? И ще разтърсят ли съвестта ни и ще ни стреснат ли картините от масовото изтребление на човешки същества, известно като Гладомор? 
 

Съветска Украйна. Хиляда деветстотин тридесет и трета година. 
 

Безлюдни пътища. Опустели нивя. Онемели села. Празни хамбари. Обори без добитък. Вкоченясали трупове по стърнища, улички, дворове, мегдани. Къщурки с мъртъвци по кревати и подове. Сайванти с обездвижени от немощ човекоподобни призраци. Плевни с полуживи деца с телца като ембриони в спиртни стъкленици. Жени с плитко дихание, подути кореми, морави лица, избелели зеници. Мъже-скелети, копаещи собествените си гробове, за да не попаднат в общата яма наедно с другите смъртници. Дървета със самообесили се окаяници.

Залитащи от безсилие баби, оставящи осиротели пеленачета по друмове с надежда случайно премираващ пътник да ги прибере. Обезумели майки, подаващи през прозорци на влакове децата си на непознати хора. На тях самите е забранено да напускат обречената на смърт от тотален глад територия. Нямат право на пътни документи.

Все пак по чудо някои селяни успяват да се доберат до близкия град, следвайки жп релсите. И там недоимък, глад, купони, опашки. Болници с лекари и медицински сестри, на които е наредено да не оказват помощ на умирающите. Озверени от немотия граждани, подритвайки като кучета бегълците – земеделски стопани, продавали им години наред по пазари пресни храни, плодове, зеленчуци. Партийна полиция, която бие клетниците, а после ги захвърля в тъмни складове, за да умрат без свидетели. Със сетни сили нещастниците пълзят навън в желанието си да издъхнат под открито небе. 
 

Границите на съветската република са блокирани от въоръжена охрана. Украинската провинция е превърната в гигантски лагер на смъртта.

По селата с всеки изминат ден адът добива по-зверски очертания. Хората, подложени на бавната, унизитела, неизбежна загуба на живот, предизвикана от насилствен глад в един от най-плодородните райони на света, губят човешкия си образ. Ядат плъхове, мърша, отпадъци, бурени, треви, изпражнения. Алчно поглъщат закланите си кучета и котки. 
 

Гладът – и то пълният - е лош съветник. Преди да причини смърт, той предизвиква у жертвата си продължителни неописуеми физически страдания. Подбужда я към престъпления, кражби, лудост, аморални действия.

Съпрузи насърчават жените си да проституират с болшевишки функционери срещу парче хляб. Родители изпъждат децата си в града да просят, където вместо залък те намират смъртта си в безхлебни сиропиталища. Мъж и жена заживяват в дива омраза. Синове и дъщери се насъскват срещу родителите си. Властта очаква от тях да следат и предават бащите, майките, роднините си.

И накрая настъпва най-лошото, най-ужасното, най-нечовешкото, за което е страшно дори да се мисли, камо ли да се говори и пише – с продължителния глад в някои домове идва канибализмът. 
 

Майка сварява сина си, за да нахрани себе си и дъщеря си. Шестгодишно момиченце – спасено от роднини - за последен път вижда баща си, когато той точи ножа си, за да го заколи. В друго домакинство отсичат главата на снаха, за да опечат тялото й във фурна. Лекарка пише до близките си в града, че още не е канибалка, но преди редовете й да ги достигнат, може и да стане. Група дечица късат парчета от месото на най-малкото сред тях и заедно с него ги ядат, отпивайки от кравта му… 
 

Не, това не са картини, рожби на болна фантазия, а спомени на очевидци и на оцелели страдалци, документирани в наскоро излязлата и добила широка известност книга “Кървави земи” на професора по история от Университета Йейл Тимоти Снайдър. И ако има нещо болно в цялата тази история, то е садизмът на бащицата Йосиф Сталин, обрекал съзнателно и планомерно на гладна смърт милиони свои поданици в благодатната, обширна земя на Украйна. Част от населението на републиката трябва да бъде затрито, за да може московският сатрап да наложи колхозите си и да създаде съветска нация, годна да строи комунизъм.

В името на “висшите” цели в селата на Съветска Украйна през 1933 г. на ден умират десетки хиляди души. За Йосиф Сталин, оставил милиони без житно зърно, троха хляб, грам месо и какъвто и да било зеленчук, мъчителното им съществуване и грозна гибел, не са друго, а саботаж срещу червената власт.

Забравил е, че сам той е разпоредил на няколко пъти през 1932 г. – когато започва по-страшната и от мор трагедия - да се изземе от селяните чрез убийствено завишени квоти за доставки цялата им реколта; че ги е оставил без зърно за посев; че със заповод е забранил изпращането на стоки и храни за селата; че е претърсил чрез зловещите емисари от политическата си полиция хамбарите, оборите, къщите, плевните на земеделците и е конфискувал до шушка всичко намерено в тях.
 Не се и сеща, че през ноември и декември 1932 г. е предприел седем допълнителни насилнически действия, превърнали през 1933 г. Украйна в гробище без гробове, а с плитки трапове, от които години наред ще се подават части от телата на обезобразени от глад мъртъвци. Не малко от тях - заровени преди да настъпи краят им.

По времето, през което провинцията на Съветска Украйна е подложена на смъртоносен глад, съдистът-болшевик разполага с 3 милиона тона резервни зърнени храни в правителствените си складове. Но нали трябва да се зида комунизъм и да се утвърждава традицията строят на “равенството и братството” да бъде граден върху човешки трупове! А на мястото на умъртвените, т.е. в самите им къщурки, скоро ще се заселят подбрани руснаци, надъхани с болшевишко верую.

Не само Украйна е превърната в земен ад. Подобна е съдбата и на други райони на многонационалния Съветски съюз, осъдени на смърт чрез Големия глад: Казахстан, Молдава, Беларус и зърненопроизводителните терени на Средното и Долното Поволжие, Северен Кавказ, Централния чернозем, Южен Урал, Западен Сибир. 
 

През 1933 г. в частни разговори съветски първенци споменават цифрата 5,5 милиона души като най-вероятната за унищожените от глад. Четири години по-късно преброяването на населението установява с 8 милиона по-малко поданици в страната на комунизма от очакваната цифра. Сталин забранява да бъдат оповестени резултатите и заповядва екзекуция на установилите ги демографи. 
 

Едва ли някога ще се узнае точният брой на жертвите от Големия глад. Смъртта на огромна част от тях не е регистрирана. Някои историци твърдят, че пострадалите са 10 милиона. Други са на мнение, че те са седем. 
 

През декември 2009 г. тридесет и осем български неправителствени организации се обръщат към Председателя на Народното събрание Цецка Цанева, министър-председателя Бойко Борисов, министъра на външните работи Румяна Желева и министъра за българите в чужбина Божидар Димитров с настояване българският законодателен орган да обсъди и приеме декларация осъждаща Гладомора в Украйна през 1932-1933 г. като геноцид над украинския народ, позовавайки се на факта, че така са постъпили десетки парламенти по света. 

Обществените организации изрично подчертават, че в два Гладомора – 1921-1923 г. и 1932-1933 г. - на украинска земя са умрели 30 000 таврийски българи, а през последния Гладомор на сталинската власт през 1946-1947 г. са загинали 70 000 бесарабски българи. Общата цифра на убитите ни чрез глад от комунистическия режим сънародници е 100 000 души, което представлява около една трета от живеещите по онова време българи в Украйна.

В писмото си неправителствените огранизации изразяват вярата, че политическият морал и съвест на депутатите ни ще стане причина те да подкрепят настойчивото им искане.

През ноември 2010 г. народният предсталител от ПГ на Синята коалиция Лъчезар Тошев се обръща към министър-председателя Бойко Борисов с искане да бъдат обнародвани в “Държавен вестник” две от ключовите конвенции на ООН в областта на човешките права, ратифицирани от България. 

Това са:

 Конвенцията за неприлагане на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството

 и Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид. 

 Правителството взема мерки. 

На 17 декември 2010 г. документите са публикувани в брой 99 на “Държавен вестник” и съгласно Конституцията ни стават част от вътрешното законодателство на страната.

На 13 януари 2011 г. сините депутати Лъчезар Тошев и Иван Иванов внасят в Четиридесет и първото Народно събрание на Република България проект за Декларация с мотиви към него с молба той да бъде предоставен за разглеждане и приемане.

Същността на документа е да осъди умишлено предизвикания глад в Украйна - известен като Гладомор - и в другите републики от бившия Съветски съюз през 1932-1933 г. като едно от най-мащабните престъпления срещу човечеството и да изрази почит към милионите невинни жертви на червения терор, сред които има десетки хиляди български земеделци и скотовъди. 

Декларацията подкрепя Резолюцията на ЮНЕСКО от 1 ноември 2007 г. за “Възпоменание на жертвите на Големия град (Гладомор) в Украйна през 1932-1933 г.”. Тя е и в съответствие с осъждането на Гладомора от Образователната и научна органтизация на Обединените Нации и с решението на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа за “Необходимостта от международно осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими”.

 Към нея са приложени две резолюции: на Парламентарната Асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа от 3 юли 2008 и на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа от 28 април 2010 година. 

Като припомнят, че парламентарните институции представляват волята на народите на съответните страни и определят до голяма степен хуманитарната политика и законодателство, текстовете на двата документа обявяват Големия глад за едно от тежките престъпления срещу човечеството и окуражават парламентите на всички държави да приемат закони относно признаване и осъждане на масовото безпрецедентно убийство, осъществено от съветската власт. 
 

Като членка на Европейския съюз и на гореспоменатите организации от България се очаква да подкрепи резолюциите без всякакви проблеми. Разбира се, всичко трябва да мине по установения ред. 

А според правилника на нашия парламент декларацията, мотивирана отлично от Тошев и Иванов, първо трябва да бъде одобрение от Комисията по правата на човека, вероизповеданията, жалбите и петициите на гражданите и след това да влезе в пленарната зала на Народното събрание за гласуване. 
 

Колкото и да е невероятно, последното няма да се случи в близко бъдеще. Защото от деветимата депутати в Комисията по правата на човека, вероизповеданията, жалбите и петициите на гражданите, която заседава на 27 януари 2011 г., само двама български народни представители определят Големия глад като престъпление срещу човечеството. 

Това са Йордан Бакалов от СДС и Тунчер Кърджалиев от ДПС. Други двама народни избраника с гласа си отхвърлят декларацията - ще рече за тях убийството на милиони човешки същества не заслужава да бъде заклеймено, а седмина изобщо нямат отношение по въпроса.

На заседанието присъства и представителят от Министерството на външните работи Георги Карастаматов, упълномощен да изрази пред комисията мнението на своето ведомство по обсъждания въпрос. 
Оказва се, че то се определя от становището на сегашния президент на Украйна Виктор Янукович, според когото Гладомора не е геноцид, и от желанието на външното ни министерство “по никакъв начин да не падне сякна” на двустранните отношнения на България с Русия и с Украйна. 
 

Твърде странна позиция, като се има предвид, че Декларацията се отнася до престъпления, извършени от сталинския режим - официално осъден и от двете споменати държави, и че в нея нито един път не се споменава думата геноцид. 
 

Липсата на логика и изопачаването на фактите най-ясно личат в изказването на народния представител от Коалиция за България Александър Радославов. 

Не за първи път този определил се като социалдемократ политик доказва комунистическа душевност и робска превързаност към големия славянски брат.

 В случая Радославов категорично се обявява срещу предлаганата декларация, тъй като според него тя “нагнетява един негативизъм към Русия и Руската федерация”. Според червения депутат – въпреки че в обсъждания документ няма и намек за такова нещо - чрез него прегрешенията на Съветския съюз се прехвърлят на днешна Русия. 

Александър Радославов е убеден, че не бива да се ровим в миналото, тъй като това не е в интерес на съвремието ни. Но там, където му е угодно, той сам се позовава на отдавнашни събития, като припомня ролята на Русия в освобождението ни от турско робство и достига до неотговарящото на истината твърдение, че Русия винаги е била защитница на българските интереси. Изказването му завършва с аморалното признание, че не го интересува какво е било преди 50 години.

Всички тези приказки са в пълно противоречие със становището на световни демократични организации и форуми, според които престъпленията от историята трябва да се знаят и помнят, за да не се повторят в бъдеще. Че за тях няма давност и че те трябва да бъдат решително осъждани. 
 

За щастие такова е разбирането и на 54,3 процента от българските граждани, които в изследване на общественото мнение, поръчано от народния представител Лъчезар Тошев и проведено от 3 до 9 декември 2010 г., са заявили, че не трябва да има давност за престъпления спрямо човечеството.

Така че, битката далеч не е спечелена от народните ни представители без съвест.

 По всичко личи, че борбата помежду доброто и злото ще продължи.

Представянето на книгата в клуб "Перото", НДК, София, 27 септември 2018г.