28 ноември 2012

Не постигнахме справедливост

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел
Лъчезар Тошев





Обществен форум "Промяна на промяната!"
10 ноември 2012г.

Уважаеми приятели,
Благодаря за поканата да говоря пред това събрание на темата за демократичното гражданство и правата и отговорностите, с които то е свързано.
Ние започнахме нашия преход към демократично общество през 1989 г. от един комунистически тоталитарен режим, извършил тежки престъпления срещу българския народ.
Очакването на всички, които тогава подкрепиха промените, беше тази тоталитарна система да бъде разградена, виновните за извършените престъпления да бъдат наказани, България да се присъедини към свободния свят, означаващо спазване на човешките права, изграждане на демократично общество с демократично избрани държавни институции, свобода на словото и печата (медиите), върховенство на закона, който да се прилага за всички и национално помирение.
Днес 23 години по-късно, можем да констатираме, че днес България вече не е същата. Страната има своята демокрация, правата на човека са гарантирани, членуваме като пълноправни членове в Съвета на Европа, НАТО, Европейския съюз, пътуваме свободно, отменено е задължителното жителство и пр. Частните предприятия вече са преобладаващи в нашата пазарна икономика. Днес се пътува свободно в чужбина. Провеждат се избори. Има свобода на словото. Българските представители заседават равноправно в Съвета на Европа, НАТО и органите на Европейския съюз.
Би трябвало да сме доволни от постигнатото…
Същевременно данните на социолозите сочат, че българският народ е един от най-неудовлетворените не само сред европейските народи, но и доста отвъд границите на Европа.
Това е причина да си зададем въпроса :
Защо това е така?
Моят отговор е – защото ние не постигнахме справедливост.
Извършителите на тежките престъпления от времето на комунизма не бяха наказани. Известно е, че лично Главният прокурор Иван Татарчев се яви лично като прокурор по делото за лагерите, искайки смъртни присъди за подсъдимите, извършили редица убийства на лагеристи, на които тогавашната комунистическа власт, не е потърсила отговорност.
Тогава смъртното наказание още не беше отменено и това беше най-тежкото съществуващо наказание, фигуриращо в Наказателния кодекс.
Съответно след отмяната на смъртното наказание, най-тежкото наказание в НК е доживотен затвор без право на замяна. Съдът трябваше да прецени вината и да наложи наказанието.
Малко известно е, че тогава Татарчев се яви лично по това дело, защото не е имало други прокурори, желаещи да пледират за наказанието на подсъдимите въпреки наличието на достатъчно доказателства за тяхната вина. След като делото все пак влезе в съда, се установи, че съдебните заседатели не се явяват по него и по десетината други знакови дела.
 Една от свидетелките по това дело г-жа Надя Дункин беше убита по особено жесток начин, а убиецът и не беше открит.
През 2000г. тримата заедно със Светослав Лучников и Иван Н. Иванов внесохме в Народното събрание проект за избор на нови съдебни заседатели. Въпреки неистовата съпротива от БСП те бяха избрани от Народното събрание. Делата тръгнаха.
За съжаление през 2002г. делото за лагерите беше прекратено поради изтекла давност. Всички опити, в т.ч. и в 41 НС за премахване на давността за такива престъпления не намериха нужното мнозинство.
Междувременно почти всички от обвиняемите по делото починаха.
На някои от досиетата на жертвите, които днес са известни, може да се забележат зловещите инициали „ЗН” – „завръщането нежелателно”, поставени там от неизвестна нам престъпна ръка. И наистина повечето то тези лагеристи не са се завърнали никога!
Така справедливост не беше постигната  и нашето общество констатира , че след престъплението не следва наказание. Това без съмнение разрушава обществения морал.
Не се постигна справедливост и по темата с изнесените капитали и задграничните дружества въпреки, че бяха намерени – след дълго издирване, достатъчно документи за да може едно разследване да даде резултат.
Мъчително, стъпка по стъпка, година след година, се приемаха текстовете в закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица.
Депутатите от бившата комунистическа партия, обаче не се включиха в процеса на реабилитация. При гласуването на текстовете те или гласуваха против, или въздържали се, или отсъстваха от залата.
Приложението на закона  се проведе бавно и в много случаи вместо извинение от държавата за незаконните репресии, резултатът беше допълнително унижение.
Така този закон, който трябваше да е крачка към националното помирение, не постигна целта си.
Подобна ситуация се получи и със закона за реституцията и с редица други закони, добре замислени, но лошо приложени.
И едва ли може да се каже, че приложението би могло да бъде по-добро, като имаме предвид, че изпълнителите на законите не бяха мотивирани да ги изпълняват.
Ето защо беше нужно за известен период да се извърши лустрация в България, чрез която да се даде шанс на демократизацията на страната.
За съжаление макар такива предложения да бяха правени многократно през изтеклите 23 години, те не успяха да се приложат (с изключение на Закона „Панев”, засягащ БАН и Висшите училища и университети).
Така например лустрационните текстове в Закона за Банките и кредитното дело, приет от Народното събрание, беше отменен от Конституционния съд. Лично аз смятам, че ако тези текстове не бяха отменени, банките в България нямаше да бъдат „изпомпани” в началото и средата на 90-те години и българският народ да бъде ограбен за пореден път.
Нека да подчертая, че макар и значителна, подкрепата за реформаторските сили на изборите през 1990 и 1991г., не беше такава, че да позволи комфорта на категорично провеждане на реформи.
Тук трябва да подчертая и политическата нелоялност на много от избраните народни представители с листата на СДС (в 36-тото Народно събрание такива бяха 28 от 110), които напуснаха синята фракция, а в определени случаи дори преминаха в лагера на противниците на реформите.
Отварянето на досиетата на комунистическите тайни служби, показа, че макар и не всички, но в много случаи тези лица са били свързани в миналото с репресивния апарат и са били в зависимост от него.
Така в нашето общество, въпреки успехите по няколкото стратегически първоначални цели на нашето развитие, остана впечатлението, че няма добри резултати и пътят напред изглежда неясен, а водачите неубедителни.
Разочарованието съответно доведе до отлив от подкрепа и още по-голяма невъзможност за постигане на справедливост.
Какво беше това, което липсваше в нашия 23 годишен преход?
Според мен, това беше липсата на ясна концепция за бъдещето.
Нямаше постигнат обществен консенсус по пътя, по който да вървим!
Едни искаха реформи, а други им се противопоставяха!
Липсваше обществен форум за диалог, където да се постигне съгласие по основните цели на нашата нация в бъдещето. Кръглата маса в началото на прехода постигна няколко важни цели, но не създаде цялостната концепция за бъдещето. Факт е, че Националното помирение не е постигнато и до днес.
То може да се постигне ако единодушно от всички се осъдят извършените престъпления и се отдаде почит на невинно пострадалите.
За целта обаче трябва да има съгласие по това кое е добро и кое е зло.
Тук виждам ключовата роля на религиите, които могат да допринесат за формиране на системата от ценности в нашето общество. Но и до днес нямаме механизъм, който да води към постигане на тази цел!
За съжаление виждаме остро противопоставяне на въвеждането на вероучение в училищата. Според мен е очевидно, че такова обучение би могло да бъде само от полза за бъдещото поколение.
Опасенията, че такова обучение ще доведе до индоктриниране на учениците и ще изостри религиозните различия се опровергава от един категоричен пример. Това е примерът със спасяването на българските евреи по времето на Холокоста. За тях се застъпват архиереи от Българската православна църква, въпреки религиозните, етнически и културни различия с преследваните евреи.
Друг пример е протеста на българските мюсюлмани от 24 до 29 декември 1989г. до Народното събрание – при Художествената академия, които искаха отмяната на т.нар. Възродителен процес. Отначало това бяха българи, а после и турци мюсюлмани. Тогава от Екогласност и Независимото дружество за защита правата на човека се организира приготвяне на горещи напитки (което ставаше на партера в СУ Св. Климент Охридски) и пренасянето им в термоси до протестиращите, които иначе в изключително студеното време биха измръзнали напълно. Тези които им подадохме ръка бяхме българи- християни! За нас празниците за Рождество Христово бяха важни, но не забравихме и хората, които имаха нужда от подкрепа в студеното време! Спомнете си притчата за добрия самарянин! Възродителният процес беше отменен на 29 декември 1989г.
Религията в случая създаваше система от ценности, които не разделяха, а обединяваха хората въпреки техните етнически и религиозни различия.
Устройството на обществото, което искаме да създадем, трябва да е резултат на консенсус, предшестван от широк обществен диалог на всички нива и без изолиране на каквито и да е обществени категории.
Какво означава демократично гражданство?
Съгласно дефиницията на Съвета на Европа, приета по инициатива на някогашният български посланик Светлозар Раев (дългогодишен емигрант в Германия и доктор по история на архитектурата от Университета в Ахен), на когото отдавам признание и почит днес,  „Гражданин” означава не поданик, а личност, която е автономна, наясно е със своите права и отговорности в обществото, участваща в създаването на правила за организирането на обществения живот.
Тези граждани определят рамката, в която правата и свободите на всеки се упражняват, и където определянето на хората, които упражняват властта и контрола над тях принадлежи на всички други граждани.
След 7 години на дебати от 1992 до 7 май 1999г. Съветът на Европа въведе термина „отговорности”. Отговорностите се различават от задълженията, които са записани в законите. Те са морална категория, която се постига чрез възпитание и образование. Отговорностите са нещо твърде близко до разбиранията на християните, но те са както християнска, така и универсална ценност. Това означава да знаеш своите права и да ги упражняваш, да зачиташ правата на другите, да се притичваш на помощ, когато това е необходимо на някого, без да си задължен да го правиш по закон, да не си толерантен към нетолерантността, да отхвърляш всеки знак за ксенофобия, защото Бог е този, който е създал всички и независимо, че някои са българи, други евреи, турци или цигани, те имат един общ Отец. Следователно хората, независимо от техните различия, са братя!
Не може да обвиняваме Бог за това, че е създал другите етнически различни от теб и да ги мразиш за това! Това би било богоборство!
Когато игнорираш или изоставяш поради небрежност своите собствени права, както пише проф. Стефан Баламезов, това неусетно ще те превърне от гражданин в поданик. Днес много хора смятат, че това е отвлечена фантазия и не се интересуват от такива неща. Но макар и нематериално, именно създаването на демократично гражданство е най-важното, което ни прави от население – общност. То е, което превръща групата хора в нация.
Нацията не може и не трябва да нарушава правата на нито един човек.
Така би се нарушила социалната сплотеност.
Първоначално Джон Лок е нарекъл правата, произтичащи от човешкото качество „естествени права” – т.е. права произтичащи от факта, че си човек. Днес те се наричат „човешки права” и са всеобщи и неотменими.
Ако искаме права за себе си, трябва да сме готови да признаем същите права и на другите и да се противопоставяме на всеки опит тези права да се потъпкват - независимо, че може би в дадения момент това не ни засяга пряко. Ако не днес – утре същото потъпкване ще се случи и на нас.
Свидетели сме, че материалистичното мислене доведе обществото до остра духовна и морална криза. Големи групи хора се маргинализираха и са апатични към актуалните обществени процеси. Особено притесняващо е, че големи групи младежи – тези на които принадлежи бъдещето, са незаинтересовани от проблемите на обществото, достигайки не само до егоизъм, но и до егоцентризъм. Ценностната система на Петкан от романа „Робинзон Крузо” за добро и зло не трябва да се поощрява.
Само за да припомня, Петкан казва, че е лошо ако някой изяде Петкан, а добро е, когато Петкан изяде някого. Ако такава логика има в нечии глави днес това означава, че имаме проблем.
Има и хора, които се поддават на кампаниите на популистки и екстремистки партии. Тези партии не могат да решат никой от техните проблеми, но се възползват от неудовлетвореността им или подклаждат техните страхове. Също така много хора въпреки, че са в активна възраст очакват някой друг да реши проблемите, които имат.
Това означава, че обществото е болно и се нуждае от лечение.
Такова лекарство за обществото според мен е създаването на демократично гражданство, основано върху правата и отговорностите на гражданите.
Как можем да изградим демократично гражданство?
Много от вас знаят, че първоначалната цел на образованието е познанието – т.е. натрупването на знания.
Поради големия обем на информация, тази цел беше преформулирана в създаване на навици и умения за боравене с информацията, когато ни е нужна. Днес това вече е недостатъчно.
Образованието в глобализирания ни свят трябва да ни научи на умението да живеем заедно с другите. Това означава да познаваме и възприемаме по-добре другите, да избягваме конфликти и да създадем по-добра среда за индивида , за неговото развитие и успяване в нашето вече мултикултурно общество. Но всичко това първо трябва да мине през създаване на Форум за бъдещето, където в диалог да постигнем съгласие по въпросите, които строят пред нас.
Независимо от различните позиции, именно диалога може да възстанови нашата разпадаща се общност. Именно чрез диалога, можем да препотвърдим легитимността на моралните ценности. Затова ни трябва и легитимен форум където да провеждаме този диалог.
Нека накрая да припомня думите на Хораций, казани преди 2000 години:
„Напразни са законите, ако няма нрави!”
Quid leges sine moribus, vanae proficiunt!



 




ОБЩЕСТВЕН ФОРУМ

КОМУНИСТИЧЕСКАТА ДИКТАТУРА И РЕПРЕСИИТЕ СРЕЩУ ХРИСТИЯНСКИТЕ ОБЩНОСТИ В БЪЛГАРИЯ


София, 17 март 2012г.



Лъчезар Тошев


Ваши Високопреосвещенства,
Преподобни и благоговейни отци,
Дами и господа,

Благодаря сърдечно за поканата на пастор Христо Куличев и пастор Данаил Игнатов да присъствам на форума посветен на репресиите на комунистическия режим срещу християнските общности в България.

Терора срещу религиозните общности е част от идеологията на комунизма.
През 1919г. Ленин пише инструкция в която се казва :

Да се проведе безпощаден масов терор против поповете, кулаците и белогвардейците….”

А през 1922г. подчертава : „Колкото повече представители на реакционното духовенство ни се отдаде по този повод да разстреляме, толкова по-добре. ….. Ние сме длъжни да се борим с религията. Това е азбуката на целия материализъм и следователно на марксизма.”

Преди началото на Втората световна война в Русия били останали само 200 енории, нито един манастир, а само 4 епископи били оставени на катедрите си. Църквата понесла ужасен удар и това е било известно и у нас.

Информация за гоненията срещу християните в Съветска Русия идва до България. Екзарх Стефан пише, че там към хората се отнасят по-лошо отколкото у нас към животните.

ДС посочва като център на антикомунистическата съпротива в православната църква в България именно руският Богучаровски Архиепископ Серафим.
Още в края на 30-те години, той призовавал всички да се молят за премахване на богоборческата власт в Русия. На своят състудент Архиепископ Вениамин, дядо Серафим написал :

Признаването на богоборческата власт е грях по-тежък от ерес. Чрез това признаване ти съзнателно и свободно оправдаваш безчислените злодеяния на Съветската власт, унищожаването на нашия православен руски народ и на нашата Руска Православна църква.
 Осъждаш безчисленият сонм нови мъченици и изповедници от съветската власт, която е кървав гонител не само на нашата вяра, но и на всичко добро на земята. И предаваш цялата наша Руска православна църква във властта на Сатаната, тъй като съветската власт служи не на Бога, а на дявола и се явява власт безбожна и богоборческа. Признавайки съветската власт запращаш в пропастта цялото духовно здание!”

Не е изненада , че след установяването на комунистическия режим в България веднага започва терора срещу свещениците и монасите.

Зографският манастириздаде 11 тома  в които събра информация за терора срещу Българската Православна Църква. 
Под печат е 12 том.(вече са 15 към 2014г.)

В това издание можем за видим, че първите жертви на  православното духовенство са дадени още в началото на установяването на комунистическата диктатура.

На 25 септември е убит о. Стефан от Перущица.
На 2 октомври 1944 е убит о. Николай от Долни Дъбник.
На 5 октомври 1944 е убит без съд и присъда севлиевският отец Стефан Кривошиев – баща на 4 дъщери. Впрочем, той е кръстил и моя баща.
На 14 октомври е убит о.Иван от Тръстеник.
На 26 октомври –Димитровден е застрелян Митрополит Борис Неврокопски.

В началото на ноември е убит о.Лука Юруков от Панагюрище, на който преди това са рязали пръстите, носа, ушите и скубали брадата.

Списъкът е огромен. Трябва да припомним убийството на протосингела на Видинската Митрополия о.Паладий, комуто са отрязали ръцете и издевателски са го подканвали да се прекръсти без ръце.

Убийството на протосингела на Софийската Митрополия Архимандрит Ириней на 34 години, на арх.Наум, на о. Евстатий от Чепеларе, на о.Борис от Кирилово, о.Ангел от Разград, о.Иван от Белозем, о.Исак от Банкя и много други попълват списъка с доста над 100 новомъченици за Христа на нашата църква, които все още не са канонизирани.

Какво да кажем са мъченичеството на о.Рафаил от Стражица, докаран на мястото на убийството му увит в бодлива тел с което напомня мъченическия подвиг на гонените християни по времето на император Диоклециан.
Следват монтираните процеси на т.нар.Народен съд в който са осъдени много свещеници. 

Други сред които и о.Христо Минчев са изпратени по лагери. Но о.Минчев, когото познавах е имал смелостта в самия лагер Белене, заедно с други лагеристи на Великден да отслужи възкресната служба. Защото за него думите на ап. Петър от Деяния „ Редно е да се служи повече Богу - нежели на човеци!” не е била празен текст, а жива вяра. 
 
По време на Народния съд, Трети тринадесетчленен състав осъжда трима архимандрити - Николай, Стефан и Йосиф за това, че дръзнали да кажат истината за масовите убийства на полски офицери в Катин убити от съветските специални части. Конфискувано е и тяхното движимо и недвижимо имущество.

През 1949-та година са двата големи протестанстски процеса, за които началника на следствения отдел на ДС Стефан Богданов е признал пред ген. Руси Христозов и ген.Анев, че този процес е изцяло нагласен и манипулиран.

Тогава не са произнесени смъртни присъди, но само 3 години по-късно през 1952г. на процеса срещу католиците, четирима отци получават смъртни присъди и са екзекутирани:

Това са обявените от папа Йоан Павел II за блажени :

Монсиньор Евгений Босилков
Отец Павел Джиджов
Отец Йосафат Шишков
Отец Камен Вичев

Общо на този процес са осъдени 46 лица на общо 430 години затвор. 
26 свещеници са осъдени на 6 до 15 години затвор.

Един от осъдените по този процес беше и Архиепископ Методий Стратиев.
Ето този процес като пример за едно ужасяващо престъпление.

След този кървав период е дошъл и периодът на отстъпление от правилата на православната църква. Група свещеници обновленци предизвикали смут в църквата с предложенията си за разрешаване на бракове на епископи, втори и трети брак за свещеници, ограничаване на правата на йерарсите,манастирите да се превърнат в социални и културно-просветни институции, да се отменят нощните и ранните утринни служби, които изморявали монасите. Рилският манастир се превръща на практика в едно курортно място.

На 30-тото съвещание на българските свещеници от октомври 1948г. се решава ръководството на в.Народен пастир да се повери на държавни чиновници. Декорацията на залата на това съвещание е голям портрет на Георги Димитров заемащ цялата стена според очевидци.

Срещу това отстъпление от православието в Църковен вестник тогава излиза статия на Богучаровския Архиепископ Серафим, която успява да консолидира опозицията срещу разрушаването на духовното църковно здание и да спре духовната разруха в БПЦ. Това е последната година от живота на дядо Серафим, но семената които той е посял сред духовните си чада и наставляваното паство дават плод.

Момчил Методиев описва в своето изследване, как се провежда инфилтрацията на църквата от ДС по-късно.

Но нека не се подхлъзваме по изкушението да смятаме, че църквата се е дискредитирала от свои недостойни членове или такива проявили слабост. В нея са и стотиците мъченици и всички онези които са устояли на звяра излязъл от бездната. Ето защо, оценявайки периода през който богоборческия комунистически режим са опита неуспешно да унищожи религиите не трябва да забравяме какво е богосътвореното здание на църквата над което портите адови няма да надделеят.

Александър Йорданов в последната си книга се отклонява от истината, когато през 2010г. пише, че никой не е помислил за осъдените свещеници по делото за масовите кланета на поляци в Катин. 

Точно на 25 март 2010 –на Благовещение, внесох предложението за тяхното реабилитиране, както и за реабилитирането на осъдените в двата процеса срещу протестантите и процеса срещу католиците. В началото становището на правителствените представители не беше в подкрепа на реабилитацията, но в края на юли 2010 законопроектът беше приет и стана факт. Всички осъдени по тези дела бяха реабилитирани по закон!

Но това не решава основния въпрос – за познанието и оценката на обществото за този трагичен период от най-новата ни история. Разграничението между добро и зло днес може да помогне за излизане от моралната криза в която сме изпаднали като общност. В този процес освен образователната система, трябва и вероизповеданията да изиграят своята роля включвайки се активно в обществените дебати и в процеса на формиране на ценностната ни система. Те дължат това на нашето общество. Защото както е казал преди 2000г. Хораций 

„Напразни са законите, ако няма нрави!”



Свидетелството на Никола Куртоклиев за честване на Великден в лагера "Белене" от лагеристите  20/21 април 1957г.  :

Подготовката започва със закупуване на свещи от лавката, в която освен разни дреболии, няма нищо за ядене. Между лагеристите има и няколко свещеници, които водят службата.
"Имената на всички не мога да си спомня, но двама още помня, дано Бог да упокои душите им. Единият се казваше Иван Пинтев от Алфатар, а другият Христо Минчев от близкия Свищов - продължава той. - Докъм 23,30 ч. лежахме по наровете. Мои съседи бяха Иван Ранков, професор по икономика в Софийския и Варненския университет и Любен Боянов, народен представител от Пазарджик, който, както казах, беше убит в началото на 60-те в лагера в Ловеч.

Към 23,45 ч. се събрахме в средата около варела, в който гореше огън и запалихме свещите.
Свещениците започнаха богослужението,
а ние им пригласяхме, всеки според певческите си възможности. Страхил Гичев, син на Димитър Гичев, с висшето си духовно образование държеше исото. Всички преживяхме възкресението на Богочовека. Около мене пригласяха Петър Кьосеиванов, депутат в разгонения български парламент и брат на министър-председателя д-р Георги Кьосеиванов, и бившият министър-председател Константин Муравиев. Малко по-далече бяха застанали народният представител в Шестото Велико Народно събрание Атанас Лерински и поетът Йосиф Петров. За съжаление днес всички те са покойници", описва ситуацията бившият затворник.

"След около 10 минути по прозорците се накачулиха не по-малко от 30-40 души от охраната с фенери в ръце. Взираха се да разпознаят някои от нас. Въпреки това ние продължихме богослужението докъм 0,30 ч. След това угасихме свещите и се разотидохме по наровете. На сутринта дойдоха, доколкото си спомням, трима следователи от брега и започнаха следствие под ръководството на майор Гогов. Още при влизането в стаята за разпити, скрилият се зад вратата следовател те халосваше с цепеница и ти щеш не щеш падаш на земята. След това те изправя с ритник и започва разпита", спомня си преживяното той.

"Всички участници в богослужението бяхме вкарани в карцера за по 10 дена.

След излизането ни бяхме лишени от правото на колет и писмо на 3 месеца.
Освен това вследствие на случката режимът се затегна изключително много, но великденските свещици грееха душите ни и ни вдъхваха надежда, въпреки безнадеждното болшевишко време, в което живеехме", завършва Куртоклиев.

На 24 и 25 април 1957 г. Държавна сигурност разследва нелегалната Великденска служба в концлагера в Белене. Разпитите са проведени от зам.-началника на отделение ДС в концлагера лейт. Борис Митев и началника на отдел I, управление III-ДС Иван Димитров.
Благодарение на разсекретяването на документите на бившата Държавна сигурност до нас е достигнал служебния доклад за случката разказана от Куртоклиев.
Ето как този епизод е описан от разследващите:

 Събитието описано от "Държавна сигурност" :  

"Възползувайки се от добрия режим, предвиден от проекто-правилника на поделението, горепосочените свещеници без всякакво разрешение и знание на ръководството организирват и провеждат религиозен обряд на 20 април 1957 година.
На 20 април през деня свещениците се договарят, че провеждането на обряда следва да се извърши през нощта срещу 21 април в 12 часа. През деня, с изключение на анархистите и още някои други по-възрастни и болни въдворени, всички останали са си купили свещи и се подготвят да участвуват в провеждането на обряда.
Поради това, че свещениците не са в едно помещение, то предварително се договарят за едновременното провеждане на обряда. Точно в 11,30 часа заспалите се събуждат от предварително бодърствуващи въдворени. В първо помещение под ръководството на свещениците се оформява хор за изпълнение на църковни песни "Христос Воскресе". Прочитат текстове от евангелието и призовават богомолците (бивши фашисти, полицаи, жандармеристи, михайловисти, фашисти и др.) за молитва към бога. В същото време оформения хор стои до свещениците. Подготвена е била масичка, покрита отгоре с бяла кърпа, върху която са били нарязани яйца и козунак на дребни парчета.
Точно в 12 часа всички станали прави, запалват свещи като свещеник (...) взема предварително изготвен от него кръст и произнася слово. Хорът изпява "Христос възкресе". След завършването на молитвата и песента, свещеник (...) раздава на всички парче от яйцата и козунака.
По същото време в другото помещение, под ръководството на свещеника (...) се извършва същият обряд. По време на разпита се установи, че
подобни обряди
са били провеждани
и на Нова година,
Бъдни вечер и Заговезни.
За горната проява свещениците подпомогнали организирването и провеждането на обряда, бяха наказани с уединяване за 24 часа. След изтърпяване на наложеното им наказание, бяха извикани отново на разпит, където същите отчетоха вината си и заявиха, че ще преустановят всякаква подобна дейност. На 26 април на вечерна проверка пред всички въдворени те бяха публично разобличени."


 

Вестник „Преса“, бр.249, петък 14 септември 2012г.

Право на отговор

Уважаема редакция,

В интервю на проф.Георги Фотев, публикувано на 10 септември 2012г. във в. Преса под заглавие „ България се погубва, а политиците нехаят“, се твърди следното :

„… в някакви кратунени глави продължава да вирее митът за вечната, безсмъртна Държавна сигурност. И то в главите на тези, чиито родители са били железобетонни комунисти. Някакъв си Лъчезар Тошев днес иска лустрация. На него родителите му са комунисти.“

Искам да изкажа възмущението си от твърдението на проф.Фотев по адрес на моите родители. Те никога не са били комунисти. Ще припомня  и това, че аз съм един от политиците инициирали осъждането на комунизма в Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа. Вероятно проф.Фотев е бил подведен и затова го призовавам да се извини за думите си!

С уважение,

Лъчезар Тошев

Народен представител от ПГ на Синята коалиция в 41 Народно събрание

 

Проф. Фотев се обади вчера в „ Преса“ и заяви, че е бил невярно информиран. И сам без да знае за писмото, изразява съжаление и се извинява на родителите на Лъчезар Тошев.