Българското евангелие на френските крале
Лъчезар Тошев
 |
| Катедралата в Реймс, където се короноват френските крале |
От 2005 година Реймското евангелие е на разположение на българските изследователи
Лъчезар ТОШЕВ
Макар да царували в Париж, коронацията на френските крале през Средновековието се е извършвала винаги в катедралата на гр. Реймс, където меровингският крал Кловис приел християнството в 496 г. Коронацията на това място се е възприемала и като символ на обединението на различните части (Аустразия и Нейстрия) на разпокъсаната преди Карл Велики франкска държава.
По време на церемонията кралят полагал ръка върху една свещена книга и се заклевал пред Бога, след което Архиепископът полагал на главата му короната, помазвал го със свещеното миро и от този момент той започвал да управлява по Божията воля своите поданици.
Книгата, която е подвързана в червена кожа и украсена в ъглите с изображение върху емайл на четиримата евангелисти и с други реликви, вградени отвън върху корицата, разбира се, било Евангелието – Божието слово и самият Бог-Слово. Така вярвали тогава.
Дори поставянето на Евангелието на Трона в църквата, както и във Византия, се е възприемало от християните като присъствие на самия Христос-Бог-Слово.
Книгата била древна и написана на неразбираем език – смятали, че това е сирийски или индийски или етиопски (легендата за Предстоятеля Йоан в Етиопия – царят-свещеник и войн, тогава била много разпространена.)
За първи път ръка върху Реймското евангелие положил при коронацията си Анри III, от династията Валоа, през 1574 г. След него пред това Евангелие се заклевали всички френски крале – до Луи ХVI (с изключение на Анри IV, коронован в Шартър).
След свалянето на Бурбоните коронацията на Наполеон се провела в Парижката катедрала Нотр Дам.
При реставрацията на Бурбоните последен ръка върху Реймското евангелие положил Шарл Х в 1825 година.
През 1717 г. през Реймс минал вицеканцлерът на руския цар Петър I. Показали му като голяма забележителност древната свещена книга и тогава, неочаквано за всички, той започнал да чете написаното. Оказало се, че древният текст не е на индийски или сирийски език, а на църковно-славянски.
Оттогава започва интересът към Реймското евангелие. По време на Френската революция скъпоценностите по него са били изтръгнати, но самата книга е запазена.
За да се съхрани, по нареждане на Наполеон, тя е пренесена в трезора на градската библиотека.
И днес тя се съхранява там – в раздел стари ръкописи, под номер 255.
Реймскато евангелие се състои от две части, подвързани заедно, без смислова връзка една с друга.
Първата част е написана на кирилица и съдържа 32 страници, а втората част е на глаголица и се състои от 62 страници.
На нея има и дата – 1395 година.
Как древната книга се е озовала в Реймс?
Съгласно архивните записки на Архиепископията в Реймс, Реймското евангелие е дарено на катедралата от Реймския архиепископ Карл Лотарингски (Шарл де Лорен) на Великден 1574 г.
Той закупил тази книга по време на участието си в Църковния събор в Тренто, Италия, заседавал от 1545 до 1563 г.
Други хипотези
За произхода на Реймското евангелие има и други хипотези от хора, които очевидно не са виждали книгата и са дали свобода на своята фантазия.
Руската хипотеза
Съществува твърдение, че Реймското евангелие е донесено във Франция през 1051 г. от принцеса Анна, дъщерята на Ярослав Мъдри, която се е омъжила за френския крал Анри I.
Според авторите на хипотезата тази книга е част от библиотеката на принцеса Анна, намирала се в Сенлис, на север от Париж.
Някои руски изследователи дори твърдят, че в края на евангелието съществува приписка и подпис, гласящ: „Анна Регина“ (кралица Анна).
Според тях то се съхранява и до днес в Париж – в музея „Чернуски“, създаден от прочутия милански банкер-колекционер.
В случая очевидно става въпрос за друга книга, защото Реймското евангелие никога не е било в този музей.
В него не съществува такава приписка, което още веднъж доказва, че тази версия е базирана на недоразумение.
Нещо повече, датирана е глаголическата част – от 1395 година, когато принцеса, а после кралица Анна вече от столетия е почивала далеч от земните страсти в своята гробница.
Освен това Архиепископията в Реймс никога не е продавала Реймското евангелие и то никога не било притежание на банкера-колекционер Чернуски.
Що се отнася до другото евангелие, опитите ми да го открия отначало в Музея “Чернуски”, а после и в “Музея на човека” в Париж, където е дарена част от колекцията на Чернуски, не дадоха резултат.
Част от тази колекция е пренесена в Марсилия, но не установих какво се съдържа в нея.
Възможно е цялата тази история да е свободен полет на фантазията на някой руски мечтател-историк.
Третата версия
Има и трета версия – че евангелието е пренесено във Франция от Константинопол от византийския книжовник и художник Михаил Палеокапа, 100 години след превземането на Града.
Палеокапа е известна фамилия произхождаща от о.Крит, чиито представители се преселват в Италия след превземането на Константинопол.
Възможно е Михаил Палеокапа, от рода преселил се от Константинопол, да е присъствал на Събора в Тренто и там да е продал книгата на Архиепископа на Реймс.
Още повече, че в Катедралата в Реймс има и други неща, за които се знае, че са дошли чрез него - дарени или продадени, в случая не е важно.
За да се отговори на въпроса за произхода на евангелието, е добре то да бъде проучено. Само че достъпът до него беше силно ограничен. Публикации на текстове от евангелието с много грешки при примитивната техника са правени в 1832, 1843, 1846 и 1899 г.( последната е направена от известния у нас Луи Леже чрез техника на прерисуване).
Само страниците, изписани на кирилица, са публикувани през 1848, 1978 и 1985 г.
За българския произход на евангелието пишат Юрий Венелин, Васил Априлов, Стилиян Чилингиров и др.
Практически всички, които вземат становища, не са виждали самото евангелие.
Ето защо в публикациите има съществени грешки.
Pro domo sua
Неколкократните постъпки, които направих пред френските власти за достъп до Реймското евангелие, не дадоха резултат. Ето защо на 21 февруари 2005 г. чрез Апостолическия нунций Джузепе Леанца се обърнах с такава молба към Светия Престол (Ватикана) по времето на понтификата на Папа Йоан Павел II. (Б.а. Папа Йоан Павел II беше една забележителна личност в историята на Европа! Имах възможността да се срещна няколко пъти с него, в т.ч. бях сред тези, които го посрещнаха при историческата му визита в България, в качеството ми тогава на Председател на Комисията по правата на човека и вероизповеданията на Народното събрание.)
От кореспонденцията, с която разполагам, се вижда, че още на 8 март 2005 г. Архиепископът на Реймс Монсеньор Тиери Жордан отговаря с писмо на Монсеньор Леанца, че в отговор на молбата ми са изготвили едно електронно копие на евангелието. То е придружено с обяснително писмо от абат Жан Гой от Реймската архиепископия.
Очевидно пратката е пътувала известно време, но на 23 март получих обаждане от Нунциатурата, че имат да ми предадат нещо във връзка с моята молба. Предполагах, че ще ми бъде обяснено какви постъпки трябва да направя, за да получа достъп до трезора на Реймската библиотека. Вместо това Монсеньор Леанца просто ми връчи диска с копие от Евангелието. Бях не само изненадан, но направо поразен! Копието беше направено с изключително качество, така че при увеличение можеха да се видят дори и порите на кожата, от която са изработени неговите страници.
На 31 март заедно с Апостолическия нунций Монсеньор Леанца представихме за първи път в България това евангелие, като всичките страници на книгата бяха прожектирани на голям екран в зала “Изток”.
Присъстваха представители на Българската православна църква, на Католическата църква, на Малтийския орден, на Софийския университет и много други интелектуалци, които имаха желание да видят тази толкова прочута и обвита в легенди книга.
Присъстващият декан на Историческия факултет проф. Георги Бакалов тогава заяви: “Въпрос на добра воля е било този документ, написан на старобългарски, да бъде снет и проучен много преди това.
Лично за мен обаче в представянето му сега, когато България се очаква да стане член на ЕС, има нещо символично.
Защото точно ние, българите, а не друг народ ще внесем кирилицата като официална азбука и българския език – като официален език на Европейския съюз.
А този документ е древно книжовно послание, което сме изпратили на Запад още през XV век. Копието, което видях на мултимедията, е много добро. То може да се разглежда от всеки специалист съвсем спокойно, сякаш пред него е самият оригинал, а даже и по-добре!”
Монсеньор Леанца от своя страна заяви: “Когато ни помолиха за съдействие, тъй като документът има религиозен характер, ние се отзовахме с готовност и с удоволствие помогнахме!”
Реймското евангелие не е евангелие
След като имаме пред себе си книгата, която ние, българите, от толкова много години мечтаехме да видим, можем вече да направим някои констатации.
Проучванията на езика и правописа на книгата все още вървят.
Някои неща обаче вече могат да се констатират веднага.
Текстът на кирилица
Кирилската част от документа от 32 страници всъщност е апракос.
Апракосът е богослужебна книга, съдържаща откъси от евангелието, които се четат на съответния празничен ден.
Така се подпомага свещеникът при отслужването на литургията, за да не търси съответния откъс в цялото евангелие.
Ето защо можем да кажем, че Реймското евангелие не е цялостно евангелие!
Интересни са празничните дни, които в този случай без съмнение следват църковния православен календар.
Украсата на заглавните букви следва източната традиция.
На 1 февруари според Реймското евангелие се е чествал Св. вмчк Трифон, както това е и днес у нас.
Първата страница на този календар-апракос започва от месец ноември. От ноември започва църковната година според западната традиция.
Според Православната църква църковната Нова година започва на 1 септември.
Тъй като преди началото на месец ноември на същата страница има останал текст от предишния празник, можем да заключим, че оригиналът е православен, но предишните му страници са откъснати умишлено, за да изглежда по-пригоден за западната традиция.
Това означава още, че този, който го е извършил, е познавал западната традиция, но е предполагал, че там, където попадне тази книга, може да има и някой, който да разбере текста. Затова е предприел премахването на първите страници.
Календарът завършва на 9 март – деня на Св. 40 мъченици Севастийски.
Текстът на глаголица
При глаголическата част на книгата от 62 страници има по-малко въпросителни. Тя определено не е българска.
Написана е с хърватска ъглова глаголица.
Илюстрациите към текста отразяват латинската западна традиция.
В приписката към нея се казва, че тя е създадена в Сазавския манастир “Св. Прокопий” и е подарена от императора на Свещенната Римска Империя Карл IV на монасите от Емауския манастир, до Прага (сега в рамките на града), където е завършена в 1395 г.
В този манастир до 20-те век в Богослужението е използван славянски, а не латински език. Това създало конфликт с Ватикана, което накарало монасите от манастира да потърсят контакт с Архиепископа на Константинопол-Нов Рим и Вселенски патриарх.
Възможно е, при тази мисия до Константинопол при Вселенския патриарх, като подарък, да е отнесена там глаголическата част на Реймското евангелие, която по-късно е била подвързана в една книга заедно с доста по-старата от нея кирилска част.
Съдържа житието на Св. Прокопий.
Двете части на Реймското евангелие нямат нищо общо една с друга, но са подвързани заедно.
Кориците на книгата са подвързани с червена кожа и след това главната корица е била украсена с емайлови икони на четиримата евангелисти, поставени в ъглите на книгата, както и с различни реликви, инкрустирани върху нея.
След представянето на книгата, чрез анализ на подвързията, български изследователи констатираха, че тя съответства на техниката, използвана от Търновската книжовна школа, и на Студитския манастир в Цариград.
Годината 1395 бележи падането на Търновското царство под турско господство.
Едва ли тогава в опустошеното Търново и в Килифаревския манастир им е било до сглобяване на такива книги.
Поради това по-вероятна е втората хипотеза.
Нещо повече, изглежда, че тази книга е специално създадена, за да изглежда интересна на западен купувач, запленен от легендите за Константинопол и неговите реликви и съкровища.
Пазар за такива произведения винаги е имало!
Затова тя умишлено е оформена като евангелие – с емайлените икони на четиримата евангелисти, червената кожа, обвиваща кориците, и реликвите, инкрустирани в нея, и се състои от страници, изписани с текстове на непознат за западните християни език и с непознати азбуки. Няма как това да е дело на прост човек.
Ето защо, използвайки логическия подход, с голяма доза на вероятност можем да заподозрем византийския книжовник и художник Михаил Палеокапа като извършител на това дело.
Това твърдят впрочем и архивите на Архиепископията в Реймс. Остава въпросът за валидността на клетвите на френските крале, положили с вяра ръка върху тази книга, но те отдавна лежат в земята на абатството Сен Дени до Париж и вече отговарят за делата си само пред Бог!
Част от кореспонденцията по темата :
Коментари :
Лъчезар
Тошев наистина е дар Божии за нашата нова демократична част от
най-новата ни история, която още не "влязла" в учебните програми.
Лъчезар ТОШЕВ
Макар да царували в Париж, коронацията на френските крале през Средновековието се е извършвала винаги в катедралата на гр. Реймс, където меровингският крал Кловис приел християнството в 496 г. Коронацията на това място се е възприемала и като символ на обединението на различните части (Аустразия и Нейстрия) на разпокъсаната преди Карл Велики франкска държава.
По време на церемонията кралят полагал ръка върху една свещена книга и се заклевал пред Бога, след което Архиепископът полагал на главата му короната, помазвал го със свещеното миро и от този момент той започвал да управлява по Божията воля своите поданици.
Книгата, която е подвързана в червена кожа и украсена в ъглите с изображение върху емайл на четиримата евангелисти и с други реликви, вградени отвън върху корицата, разбира се, било Евангелието – Божието слово и самият Бог-Слово. Така вярвали тогава.
Дори поставянето на Евангелието на Трона в църквата, както и във Византия, се е възприемало от християните като присъствие на самия Христос-Бог-Слово.
Книгата била древна и написана на неразбираем език – смятали, че това е сирийски или индийски или етиопски (легендата за Предстоятеля Йоан в Етиопия – царят-свещеник и войн, тогава била много разпространена.)
За първи път ръка върху Реймското евангелие положил при коронацията си Анри III, от династията Валоа, през 1574 г. След него пред това Евангелие се заклевали всички френски крале – до Луи ХVI (с изключение на Анри IV, коронован в Шартър).
След свалянето на Бурбоните коронацията на Наполеон се провела в Парижката катедрала Нотр Дам.
При реставрацията на Бурбоните последен ръка върху Реймското евангелие положил Шарл Х в 1825 година.
През 1717 г. през Реймс минал вицеканцлерът на руския цар Петър I. Показали му като голяма забележителност древната свещена книга и тогава, неочаквано за всички, той започнал да чете написаното. Оказало се, че древният текст не е на индийски или сирийски език, а на църковно-славянски.
Оттогава започва интересът към Реймското евангелие. По време на Френската революция скъпоценностите по него са били изтръгнати, но самата книга е запазена.
За да се съхрани, по нареждане на Наполеон, тя е пренесена в трезора на градската библиотека.
И днес тя се съхранява там – в раздел стари ръкописи, под номер 255.
Реймскато евангелие се състои от две части, подвързани заедно, без смислова връзка една с друга.
Първата част е написана на кирилица и съдържа 32 страници, а втората част е на глаголица и се състои от 62 страници.
На нея има и дата – 1395 година.
Как древната книга се е озовала в Реймс?
Съгласно архивните записки на Архиепископията в Реймс, Реймското евангелие е дарено на катедралата от Реймския архиепископ Карл Лотарингски (Шарл де Лорен) на Великден 1574 г.
 |
| Архиепископът на Реймс Кардинал Шарл де Лорен |
Той закупил тази книга по време на участието си в Църковния събор в Тренто, Италия, заседавал от 1545 до 1563 г.
 |
| Кардинал Шарл де Лорен |
Други хипотези
За произхода на Реймското евангелие има и други хипотези от хора, които очевидно не са виждали книгата и са дали свобода на своята фантазия.
Руската хипотеза
Съществува твърдение, че Реймското евангелие е донесено във Франция през 1051 г. от принцеса Анна, дъщерята на Ярослав Мъдри, която се е омъжила за френския крал Анри I.
Според авторите на хипотезата тази книга е част от библиотеката на принцеса Анна, намирала се в Сенлис, на север от Париж.
Някои руски изследователи дори твърдят, че в края на евангелието съществува приписка и подпис, гласящ: „Анна Регина“ (кралица Анна).
Според тях то се съхранява и до днес в Париж – в музея „Чернуски“, създаден от прочутия милански банкер-колекционер.
В случая очевидно става въпрос за друга книга, защото Реймското евангелие никога не е било в този музей.
В него не съществува такава приписка, което още веднъж доказва, че тази версия е базирана на недоразумение.
Нещо повече, датирана е глаголическата част – от 1395 година, когато принцеса, а после кралица Анна вече от столетия е почивала далеч от земните страсти в своята гробница.
Освен това Архиепископията в Реймс никога не е продавала Реймското евангелие и то никога не било притежание на банкера-колекционер Чернуски.
Що се отнася до другото евангелие, опитите ми да го открия отначало в Музея “Чернуски”, а после и в “Музея на човека” в Париж, където е дарена част от колекцията на Чернуски, не дадоха резултат.
Част от тази колекция е пренесена в Марсилия, но не установих какво се съдържа в нея.
Възможно е цялата тази история да е свободен полет на фантазията на някой руски мечтател-историк.
Третата версия
Има и трета версия – че евангелието е пренесено във Франция от Константинопол от византийския книжовник и художник Михаил Палеокапа, 100 години след превземането на Града.
Палеокапа е известна фамилия произхождаща от о.Крит, чиито представители се преселват в Италия след превземането на Константинопол.
Възможно е Михаил Палеокапа, от рода преселил се от Константинопол, да е присъствал на Събора в Тренто и там да е продал книгата на Архиепископа на Реймс.
Още повече, че в Катедралата в Реймс има и други неща, за които се знае, че са дошли чрез него - дарени или продадени, в случая не е важно.
За да се отговори на въпроса за произхода на евангелието, е добре то да бъде проучено. Само че достъпът до него беше силно ограничен. Публикации на текстове от евангелието с много грешки при примитивната техника са правени в 1832, 1843, 1846 и 1899 г.( последната е направена от известния у нас Луи Леже чрез техника на прерисуване).
 |
Само страниците, изписани на кирилица, са публикувани през 1848, 1978 и 1985 г.
За българския произход на евангелието пишат Юрий Венелин, Васил Априлов, Стилиян Чилингиров и др.
Практически всички, които вземат становища, не са виждали самото евангелие.
Ето защо в публикациите има съществени грешки.
Pro domo sua
Неколкократните постъпки, които направих пред френските власти за достъп до Реймското евангелие, не дадоха резултат. Ето защо на 21 февруари 2005 г. чрез Апостолическия нунций Джузепе Леанца се обърнах с такава молба към Светия Престол (Ватикана) по времето на понтификата на Папа Йоан Павел II. (Б.а. Папа Йоан Павел II беше една забележителна личност в историята на Европа! Имах възможността да се срещна няколко пъти с него, в т.ч. бях сред тези, които го посрещнаха при историческата му визита в България, в качеството ми тогава на Председател на Комисията по правата на човека и вероизповеданията на Народното събрание.)
От кореспонденцията, с която разполагам, се вижда, че още на 8 март 2005 г. Архиепископът на Реймс Монсеньор Тиери Жордан отговаря с писмо на Монсеньор Леанца, че в отговор на молбата ми са изготвили едно електронно копие на евангелието. То е придружено с обяснително писмо от абат Жан Гой от Реймската архиепископия.
Очевидно пратката е пътувала известно време, но на 23 март получих обаждане от Нунциатурата, че имат да ми предадат нещо във връзка с моята молба. Предполагах, че ще ми бъде обяснено какви постъпки трябва да направя, за да получа достъп до трезора на Реймската библиотека. Вместо това Монсеньор Леанца просто ми връчи диска с копие от Евангелието. Бях не само изненадан, но направо поразен! Копието беше направено с изключително качество, така че при увеличение можеха да се видят дори и порите на кожата, от която са изработени неговите страници.
На 31 март заедно с Апостолическия нунций Монсеньор Леанца представихме за първи път в България това евангелие, като всичките страници на книгата бяха прожектирани на голям екран в зала “Изток”.
Присъстваха представители на Българската православна църква, на Католическата църква, на Малтийския орден, на Софийския университет и много други интелектуалци, които имаха желание да видят тази толкова прочута и обвита в легенди книга.
Присъстващият декан на Историческия факултет проф. Георги Бакалов тогава заяви: “Въпрос на добра воля е било този документ, написан на старобългарски, да бъде снет и проучен много преди това.
Лично за мен обаче в представянето му сега, когато България се очаква да стане член на ЕС, има нещо символично.
Защото точно ние, българите, а не друг народ ще внесем кирилицата като официална азбука и българския език – като официален език на Европейския съюз.
А този документ е древно книжовно послание, което сме изпратили на Запад още през XV век. Копието, което видях на мултимедията, е много добро. То може да се разглежда от всеки специалист съвсем спокойно, сякаш пред него е самият оригинал, а даже и по-добре!”
Монсеньор Леанца от своя страна заяви: “Когато ни помолиха за съдействие, тъй като документът има религиозен характер, ние се отзовахме с готовност и с удоволствие помогнахме!”
Реймското евангелие не е евангелие
След като имаме пред себе си книгата, която ние, българите, от толкова много години мечтаехме да видим, можем вече да направим някои констатации.
Проучванията на езика и правописа на книгата все още вървят.
Някои неща обаче вече могат да се констатират веднага.
Текстът на кирилица
Кирилската част от документа от 32 страници всъщност е апракос.
Апракосът е богослужебна книга, съдържаща откъси от евангелието, които се четат на съответния празничен ден.
Така се подпомага свещеникът при отслужването на литургията, за да не търси съответния откъс в цялото евангелие.
Ето защо можем да кажем, че Реймското евангелие не е цялостно евангелие!
Интересни са празничните дни, които в този случай без съмнение следват църковния православен календар.
Украсата на заглавните букви следва източната традиция.
На 1 февруари според Реймското евангелие се е чествал Св. вмчк Трифон, както това е и днес у нас.
Първата страница на този календар-апракос започва от месец ноември. От ноември започва църковната година според западната традиция.
Според Православната църква църковната Нова година започва на 1 септември.
Тъй като преди началото на месец ноември на същата страница има останал текст от предишния празник, можем да заключим, че оригиналът е православен, но предишните му страници са откъснати умишлено, за да изглежда по-пригоден за западната традиция.
Това означава още, че този, който го е извършил, е познавал западната традиция, но е предполагал, че там, където попадне тази книга, може да има и някой, който да разбере текста. Затова е предприел премахването на първите страници.
Календарът завършва на 9 март – деня на Св. 40 мъченици Севастийски.
Текстът на глаголица
При глаголическата част на книгата от 62 страници има по-малко въпросителни. Тя определено не е българска.
Написана е с хърватска ъглова глаголица.
Илюстрациите към текста отразяват латинската западна традиция.
В приписката към нея се казва, че тя е създадена в Сазавския манастир “Св. Прокопий” и е подарена от императора на Свещенната Римска Империя Карл IV на монасите от Емауския манастир, до Прага (сега в рамките на града), където е завършена в 1395 г.
В този манастир до 20-те век в Богослужението е използван славянски, а не латински език. Това създало конфликт с Ватикана, което накарало монасите от манастира да потърсят контакт с Архиепископа на Константинопол-Нов Рим и Вселенски патриарх.
Възможно е, при тази мисия до Константинопол при Вселенския патриарх, като подарък, да е отнесена там глаголическата част на Реймското евангелие, която по-късно е била подвързана в една книга заедно с доста по-старата от нея кирилска част.
Съдържа житието на Св. Прокопий.
 |
| Фреска от замъка Карлщайн до Прага . Императорът на Свещенната Римска Империя Карл IV получава св.мощи и трън от Трънения венец на Христос от френския дофин и унгарския крал |
Двете части на Реймското евангелие нямат нищо общо една с друга, но са подвързани заедно.
Кориците на книгата са подвързани с червена кожа и след това главната корица е била украсена с емайлови икони на четиримата евангелисти, поставени в ъглите на книгата, както и с различни реликви, инкрустирани върху нея.
След представянето на книгата, чрез анализ на подвързията, български изследователи констатираха, че тя съответства на техниката, използвана от Търновската книжовна школа, и на Студитския манастир в Цариград.
Годината 1395 бележи падането на Търновското царство под турско господство.
Едва ли тогава в опустошеното Търново и в Килифаревския манастир им е било до сглобяване на такива книги.
Поради това по-вероятна е втората хипотеза.
Нещо повече, изглежда, че тази книга е специално създадена, за да изглежда интересна на западен купувач, запленен от легендите за Константинопол и неговите реликви и съкровища.
Пазар за такива произведения винаги е имало!
Затова тя умишлено е оформена като евангелие – с емайлените икони на четиримата евангелисти, червената кожа, обвиваща кориците, и реликвите, инкрустирани в нея, и се състои от страници, изписани с текстове на непознат за западните християни език и с непознати азбуки. Няма как това да е дело на прост човек.
Ето защо, използвайки логическия подход, с голяма доза на вероятност можем да заподозрем византийския книжовник и художник Михаил Палеокапа като извършител на това дело.
Това твърдят впрочем и архивите на Архиепископията в Реймс. Остава въпросът за валидността на клетвите на френските крале, положили с вяра ръка върху тази книга, но те отдавна лежат в земята на абатството Сен Дени до Париж и вече отговарят за делата си само пред Бог!
Част от кореспонденцията по темата :
Коментари :
Пламен Русев Интелектуалци, като г-н Тошев, са дефицит сред сегашните ни политици. Не просто липсват, ами чак кънти от празнота.
Един достоен свищовлия!
Един достоен свищовлия!
