Премиера на книга за корупцията в България

Рицарите на демокрацията Едвин Сугарев, Христо Христов и техният съратник Петър Бучков представят своята книга

"Корупционната България"

Кога : Сряда, от 18 :30 часа на 19 октомври
 2016г. 
Къде : В клуба на архитектите на ул.Кракра №
 11 в София

                            СЪДЪРЖАНИЕ

КОРУПЦИОННАТА БЪЛГАРИЯ 

ИСТОРИЯ НА КОРУПЦИЯТА ПО ВРЕМЕ

 НА

 ПРЕХОДА КЪМ ДЕМОКРАЦИЯ

 ТОМ І /1989-1997/.

І. ЗОРАТА НА ПРЕХОДА

1. Неявните фирми на Държавна сигурност и приватизирането на контрабандните им канали след промените

2. Външният дълг – фалитът на комунистическия режим 
 

3. Оръжейната търговия 
 

4. Фирмите на външнотърговските дружества и опитите за връщане на изнесените капитали зад граница след краха на комунизма 
 

5. Корупционните схеми при източването на ДЗУ 
 

6. Агенцията за Чуждестранна Помощ – или как се натрупва първият милион

7. Случаят с фондация „Сапио”

8. Габонската афера или прокурорският чадър над Балканбанк и банкера Иван Миронов 
 

9. Македонската оръжейна сделка 
 

10. КТ „Подкрепа“ – заможният синдикат 

 

ІІ. ГАНГСТЕРСКИТЕ ВРЕМЕНА

11. Корупционният модус на 90-те: Мултигруп

12. Един по-особен казус – цесионният договор на Мултигруп за дълговете на „Химко“ и „Кремиковци“ към „Булгаргаз“ 
 

13. Югоембаргото и контрабандната търговия 
 

14. „Булгарлизинг“ или лизинговата приватизация

15. Гангстерски войни 
 

16. Поръчковите убийства

17. Битката за "Слънчев бряг"

18. Приятелският кръг „Орион“

19. Масовата приватизация и нейните масирани грабежи

20. Зърнената криза 

 

ІІІ. БАНКОВОТО ОГРАБВАНЕ

21. Аферата „Акрам” или тайното финансиране на БСП 
 

22. Финансовите пирамиди

23. Тайната приватизация на българските банки

24. Банковият фалит на България 


 

Въведение

Корупционният генезис на българския преход

Книгата, която държите в ръцете си, е първият том от реализацията на един проект с тригодишен хоризонт, финансиран от Фондация „Америка за България“ и посветен на историята на корупцията в годините на българския преход. Според авторите на този проект четвъртвековната дистанция, която ни дели от 10 ноември 1989 г., е напълно достатъчна, за да разглеждаме явлението в неговото развитие от гледна точка на един исторически осмислен период. 

 

Корупционните практики и процеси неизменно са в дневния ред на България през всичките години, които радикално промениха както българското битие, така и самосъзнанието на българите. 

Те често са в светлината на прожекторите – обговаряни, изследвани и анализирани в редица заслужаващи уважение изследвания, правени от ангажирани с тази материя граждански структури като Центъра за изследване на демокрацията, Коалиция „Антикорупция“, Центъра за либерални стратегии и много други. 

За разлика от повечето изследвания обаче ние не се занимаваме с теоретичните или социологическите аспекти на тази проблематика. 

Нашият подход е исторически – разглеждаме корупционните схеми, сюжети, техните взаимовръзки и развитие в големия наратив на българския преход. 

 

Трябва да признаем, че изпитвахме доста колебания, преди да се заемем с тази толкова главоболна и мащабна задача. Когато човек се заеме с разработването на корупционната проблематика, първото, което трябва да преодолее, е естественото отвращение от нещата, които изследва и осмисля – и от прецедентите, които му се налага да анализира. 

 

Още преди да започнем работата си по този проект, знаехме, че ни предстои да навлезем в друга една България – много по-различна от видимата и официално описваната в историческите текстове. 

В една държава без ясни очертания, с размити граници, обитавана от неясни, призрачни сякаш силуети, в която нищо не е това, за което се представя. В пространства на привидности, изпълнени с опасни урви и джендеми, които трудно можеш да избродиш, камо ли да разбереш. 

Една тайна територия, съвпадаща с националните ни граници, чиято история изяжда нашето бъдеще, умъртвява надеждите, подиграва се с идеалите – корупционната България. 

 

Всички знаем, че тя съществува. Усещаме направо с кожата си нейната наличност вече повече от четвърт век, долавяме как сенките й проникват в душите ни, как сърцата ни се смразяват от нейната отрова. 

Да, корупцията вече е част от нашето ежедневие, но е и нещо повече – предопределящ живота ни фактор, раково образувание, което постепенно се разраства и поразява жизненоважните клетки на битието ни. 

Тя се развива по собствена логика и закони, но нейното присъствие угнетява и обезкуражава – особено младите поколения, за които социалистическа България не е част от жизнения им опит. 

Те не могат да разберат как и защо става така, че недопустимото в цивилизованите страни е допустимо в родината им, която уж принадлежи към тях; защо спрямо корупционните практики се проявява толкова странна търпимост; защо справедливостта, която е основна ценност в старите демокрации, тук е мит, който няма нищо общо с реалността. 

 

Но не по-малко болезнено приемат днешната корупционна България и тези, които са преживели духовния подем от разпадането на комунистическата система, които са били част от възторзите и надеждите, с които стартира промяната. 

Те не могат да повярват, че днешните реалности са това, за което са се борили и в което са вярвали. 

И са прави – днешните реалности не са мечтаните от тях. Те са извратената гримаса на псевдодемокрацията – карикатура, надсмиваща се над идеалистичните визии от началото на прехода. 

 

Необяснимата толерантност към корупцията, демонстрирана от всички държавни институции след 10 ноември 1989 г., разочарова и отчайва. 

Все пак не става дума за година или две – става дума за повече от четвърт век и за период, в който повечето източноевропейски страни надживяха детските болести на демократичното си развитие. 

В България това не се случи – дори напротив – обществените ценности и нравствеността претърпяха регрес. 

Корупцията и свързаното с нея морално безразличие се оказаха дотолкова ежедневни, че се превърнаха едва ли не в нормални, осветени от традицията норми. 

 

Именно на тази изтощителна ежедневност се дължи традиционното вече недоверие на българина към обществените институции – и особено към тези, които са свързани с правораздаването. 

Нещо повече – нравственото ни изтощение от непрекъснато развиващите се и произтичащи един от друг корупционни скандали предизвика недоверие към политиката като инструмент за общото добруване – а това води до отказ от общностно дело, до следване на собствени и егоистично мотивирани стратегии за оцеляване. 

Случи се най-страшното, което можеше да се случи в един преход от диктатура към демокрация: гражданското съзнание остана недоразвито, българите не дораснаха от поданици до граждани. 

 

Всъщност корупцията и злоупотребата с власт се оказаха основен проблем за страната ни – много по-страшен от икономическите и социалните проблеми. Те са сред основните причини за драматичния провал на българския преход към демокрация, който така и не завърши, защото неговият край може да бъде търсен не в новите политически реалии, не в новото законодателство и новите административни структури, а в ангажираното съзнание на хората и в техния усет за свобода – в разбирането, че всеки е господар на съдбата си и може да я гради по своя собствена воля, без обаче тази воля да прекрачва нравствените принципи и да погазва добруването на общността.

Проказата на корупционните практики нямаше как да остане незабелязана. Тяхното пагубно въздействие върху българския обществен живот бе многократно идентифицирано в мониторинговите доклади на Европейската комисия и потвърдено с безпрецедентни мерки – като спирането на европейското финансиране по програма „Фар“ на 25 ноември 2008 г. или като ясно заявената перспектива страната ни да бъде отделена от Румъния и над нея да бъде продължен мониторинговият контрол, оповестена от Жан-Клод Юнкер на 15 февруари 2016 г.

В проучванията на корупционните процеси в Европа България неизменно присъства на едно от челните места – според това на Rand Europe например, проведено през 2016 г., България, Румъния и Хърватия са най-корумпираните страни в Европа, като корупцията струва на Европейския съюз (ЕС) над 100 милиарда евро годишно. Нещо по-лошо – България неведнъж е визирана от информационните агенции като най-корумпираната държава в Евросъюза – и като страна, чиято корупция се развива „като рак в тялото на ЕС“.

Можем само да си представим колко скъпо заплаща страната ни за подобна слава. Големият отлив на чуждестранни инвестиции е очевидното пряко следствие от нея; продължаващата вече десетилетия миграция на младите и кадърни българи извън страната – също. 

Но има и други пагубни, трудно преодолими ефекти: благодарение на корупционния климат у нас партньорите в европейската и евроатлантическата общност, към които България принадлежи, постепенно губят доверие в надеждността на нашето партньорство. И тази загуба на доверие има своите основания – корупцията у нас постепенно се превръща в инструмент за промяна на геополитическата ориентация на България и за подмяна на нейните външнополитически приоритети. 

 

Ако трябва да обобщим своите мотиви за реализацията на настоящия проект, то те са следните: широкото разгръщане на корупционните практики във всички сфери на обществения живот, липсата на реални усилия от страна на държавата да обуздае този процес, практически неработещата съдебна система и драматичната липса на справедливост са сред най-сериозните фактори, които спъват развитието на гражданското общество и предизвикват мащабна емиграционна вълна, която изправя страната пред драматична демографска криза.

 Наличието на постоянно присъстващи корупционни скандали, засягащи премиери, министри и народни представители – както и фрапиращият отказ да бъде потърсена отговорност за извършените от тях престъпления, девалвират не само демократичните ценности, но и доверието в политическото като цяло – и вместо отговорност и свобода произвеждат единствено цинизъм, нравствено безразличие и безогледен стремеж към лично оцеляване и просперитет.

Благодарение на корупцията, превърната в негласна държавна политика, четвърт век след началото на прехода държавните институции са превърнати в марионетки на паралелната тайна власт, упражнявана от олигархически структури, изградени най-често от остатъчната мрежа на бившата Държавна сигурност (ДС) и натрупали мощ и влияние по престъпен и нечестен начин. Корупционните реалности от 2013 и 2014 г., придобили известност като модела „Кой?“, представляват красноречиво доказателство за това, че корупционните практики са овладели държавните институции в степен, която застрашава националната сигурност и представлява пряка заплаха за държавността.

В резултат на всичко това както сред външните наблюдатели, така и сред самите български граждани се затвърди мнението, че докато другите държави си имат мафия, в България мафията си има държава. 

Корупционните практики създадоха прецеденти на обвързаност между държавата и организираната престъпност, които са абсолютно немислими в цивилизования свят – като нерегламентирани срещи на гангстери със самия министър на вътрешните работи или назначаване на лица, свързани с организираната престъпност, на ключови длъжности в най-могъщата тайна служба в държавата.

 Българските бизнесмени бяха принудени да разберат, че техните начинания могат да имат успех единствено при добре заплатена политическа или административна подкрепа. 

 Външните инвеститори бяха отблъснати, а непрекъснатото преточване на държавни активи в частни джобове затвърди позицията на България като най-бедната страна в ЕС.

Тези систематично развиващи се процеси превърнаха корупцията в основен фактор във вътрешната политика на страната. 

Днес бихме могли да кажем, че историята на българския преход към демокрация е до голяма степен предопределена от корупционни интереси и практики, които се развихриха благодарение на неяснотата и неустановеността, свързани с разпада на тоталитарната система. 

В този смисъл историята на българската корупция е до голяма степен и история на българския преход, който донесе на България не реална, а имитативна, фасадна демокрация.

Разбира се, българската корупция често е попадала в центъра на общественото внимание. 

Това обаче става под формата на медийни скандали или политически мотивирани обвинения, чрез които настоящите властници си разчистват сметките със своите политически опоненти. 

Липсва обстойно и задълбочено изследване, което да проследи развитието на корупционните практики в исторически план и да анализира политическата отговорност за тяхното вездесъщо присъствие по разбираем за българските граждани начин. 

 

Иначе казано – за корупцията в България се говори, но това говорене не произвежда памет. Корупционните скандали се застъпват с честота, при която никой не си спомня какво се е случило само преди месеци; видни корупционери и печално известни със своите корупционни практики партии се явяват отново и отново на избори – и биват избирани дори независимо от факта, че само преди броени години са докарали страната до национална катастрофа. 

Съзнателното култивиране на амнезия за случващото се през периода на прехода е важен стратегически приоритет за политическите структури, чиито управленски мандати са белязани с най-висок корупционен потенциал.

В този смисъл според нас написването на история на българската корупция по време на прехода към демокрация е приоритет, който реално би помогнал за формирането на гражданско общество и гражданско самосъзнание. 

Нещо повече: това е и единственият начин за информирано участие на българските граждани в изборния процес – за да бъде този избор съзнателен, те трябва да знаят кой кой е сред хората, на които делегират част от своите права, и чии интереси реално застъпват различните политически партии. 

Проектът за написване на история на корупцията е насочен към нейното историческо осмисляне, като това хвърля светлина и върху задкулисните връзки между политическия елит и организираната престъпност, както и върху влиянието на българската олигархия върху определени политици и цели политически партии. Редица явления от българския политически живот биха могли да бъдат видени в по-различна и по-автентична светлина, ако бъде видян корупционният подтекст на тяхното случване – такива са например комплотът срещу правителството на Филип Димитров и идването на власт на правителството на проф. Любен Беров, сблъсъкът на икономически интереси не само от български произход, който при управлението на Жан Виденов доведе страната ни до национална катастрофа, аферата Корпоративна търговска банка (КТБ) и много други.

Нещо повече – редица аспекти от външната политика на страната се оказват много пряко свързани с мащабни корупционни интереси, които неприкрито поставят под съмнение основните външнополитически приоритети на България – например нейната принадлежност към евроатлантическата общност. 

Такива са например корупционните интереси в българската енергетика, които се реализират на практика като политическа подкрепа в полза на руското влияние у нас. 

 

И не на последно място систематичното, честно и задълбочено говорене за българската корупция е важно и като нравствен пример – като доказателство за редовия българин, че подобно говорене и поведение изобщо е възможно

Проектът разгръща историята на корупционна България на три етапа, всеки от които ще бъде реализиран в по един том от бъдещото тритомно издание. 

Първият том, който вече държите в ръцете си, разглежда корупционните процеси от рухването на комунистическия режим на 10 ноември 1989 г. до банковия банкрут на България в края на 1996 г. и началото на 1997 г. 

Вторият том разглежда корупционните практики между 1997 и 2005 г. – по време на управлението на правителствата на Иван Костов и Симеон Сакскобургготски. 

Третият том разглежда периода от изборите през 2005 г. до наши дни – и ще бъде съсредоточен върху управлението на тройната коалиция на Българската социалистическа партия (БСП), Движението за права и свободи (ДПС) и Национално движение Симеон Втори (НДСВ), първия кабинет на Граждани за европейско развитие на България (ГЕРБ), правителството на Пламен Орешарски и втория кабинет на ГЕРБ, който управлява и в настоящия момент. 

Разбира се, тази периодизация е условна, но логиката на различните корупционни практики, разгледани в тяхното развитие, я прави поне донякъде естествена и логична. 

 

За написването на настоящите статии са използвани документи от различни източници – от Централния държавен архив (ЦДА), от архивите на Парламентарната комисия за борба с корупцията, от архивите на МВР, от тематичните разработки на Българската телеграфна агенция (БТА), от личните архиви на авторите. 

Малка част от нашите документални източници е публикувана като факсимилета в самия том, друга част е маркирана в бележки под линия, трета част – и основно документи  от личните ни архиви, можете да видите в дигитален вид в сайта на проекта  Www.corruptionbg.com .  

Работата, свършена от авторите, и особено от нашия технически сътрудник, е огромна по мащаб – прегледани са хиляди страници, за да се извлекат нужните факти и документи, въз основа на които правим своите изводи. Естествено, предвид деликатната материя, с която работим, се чувстваме длъжни да подчертаем, че статиите са авторско, а не колективно дело, и всеки от авторите носи пълната отговорност за съдържанието на своите текстове.

Откъде започват и как се развиват корупционните сюжети в разглеждания период – от 10 ноември 1989 г. до началото 1997 г., – когато страната преживява финансов колапс, който в прекия смисъл на думата може да бъде определен като национална катастрофа? 

Ако се вгледаме в развитието на корупцията след 10 ноември 1989 г., ще видим, че един от най-сложните въпроси е свързан с началния тласък на пределно сложните и динамично разгръщащи се корупционни практики. 

Или по-точно казано – въпросът е на какво се дължи тази динамика, дали корупцията в новата демократична държава се поражда естествено и се разгръща спонтанно, или самата корупция е инструмент, чрез който една определена каста реставрира своите временно напуснати властови позиции, като подменя идеологическите си опори, законодателно закрепени и разчитащи на силовите структури в дотогавашната Народна република, с икономическо могъщество, чийто потенциал гарантира тайна власт над обществените механизми с перспективата тази власт да се трансформира от икономическа отново в политическа? 

 

Това е тежък въпрос, който поражда цяла верига от сродни питания. Например – влизали ли са корупционните практики в нечий сценарий? Имало ли е структури, стратегически изградени и подготвени да осигурят преливането на държавните активи в частни джобове, тъй като в крайна сметка корупцията е именно това – използване на институционални позиции за лично облагодетелстване, най-често за сметка на държавата?

 Имало ли е предварителни договорености за това как и с какви средства ще бъде извършен преходът от държавна към частна собственост? Имало ли е тайни кръгове и мрежи, създадени от разпадащите се структури на бившата комунистическа държава, които са си поставили за цел да менажират самия преход по начин, който в крайна сметка осигурява не само недосегаемостта, но и бъдещата власт на комунистическата партокрация – или поне на нейните потомци?

Съзнаваме много добре риска да бъдем обвинени, че градим конспиративни теории. Въпреки това се налага ясно да заявим, че самата емпирика на корупционните процеси, тяхната логика и развитие предполагат положителния отговор на всички тези въпроси. Нещо повече – от наша гледна точка мнението, че корупцията в България е просто стихиен процес, тласкан единствено от човешката алчност, е твърде наивно и повърхностно. 

То не отчита реалиите, за които говорим в статиите от първата част на настоящия том, озаглавена „В зората на прехода“. 

Нашата гледна точка е, че самото разпадане на Източния блок и превръщането на двуполюсния свят в еднополюсен е стратегия, създадена много по-рано, вероятно в началото на 80-те години на ХХ в., когато за мозъчните тръстове на КГБ и други сродни служби става безпощадно ясно, че Източният блок не може да конкурира западния свят както във военно, така и в икономическо отношение, и че бленуваната световна революция и тържеството на комунизма са все по-трудни за поддържане митове. 

За да избегне практически неизбежния крах, Изтокът решава да разработи нова схема за оцеляване и да договори своята капитулация пред Запада по начин, който гарантира сигурността и бъдещия просперитет на посветените в тази стратегия персонажи. 

 

Така се ражда перестройката – която малко прибързано беше обявена за начало на прехода към демокрация в страните от Източния блок. 

Тя логически прерасна в подобна „смяна на системата“, но далеч не беше безобидна капитулация пред политическите и икономическите реалии в края на ХХ в. – по-скоро бе спасителен сценарий, в който геронтофилските диктатури бяха пометени заедно с по-голямата част от антуража на диктаторите, но това беше направено по начин, който да извади на политическата повърхност „здравите сили“ в бившите компартии – и най-вече лидерите, свързани с тайните служби, тъй като именно те знаеха какво става, защо става така и какво ще се случва занапред.

Затова се налага да признаем, че колкото и изтъркана да е формулировката, че става дума за прехвърляне на политическата власт на икономически релси, тя в глобалния смисъл на думата има своите основания. 

Начинът, по който се развиха процесите в СССР и в другите страни от Източния блок след падането на Берлинската стена, говори ясно за единен сценарий, който, разбира се, включва национални модификации в зависимост от условията в конкретната страна. 

Някъде този сценарий се провали и страни като Чехия, Полша, Унгария и Прибалтийските републики успяха да се отърсят от рецидивите на комунистическата система и да поемат по качествено нов, демократичен път на развитие. Другаде този сценарий до голяма степен успя и затова споменатите рецидиви ни спъват на всяка крачка. За съжаление, именно към този тип бивши комунистически страни принадлежи и България. 

 

Белезите на този сценарий са очевидни. 

Той предполага на първо място трансформация на бившите компартии в псевдодемократични. 

На второ – създаване на предпоставки избрани техни представители или свързани с тях фигури да се превърнат в най-мощната икономическа прослойка в държавата. На трето – създаване на механизми за контрол над медиите и за манипулиране на общественото мнение. 

На четвърто – проникване на хора от бившите служби в новосъздадените демократични партии и обществени структури с цел тяхното взаимно противопоставяне, корумпиране и обезсилване. 

На пето – рязко форсиране на криминогенната обстановка, създаване на мощни икономически групировки, които работят на ръба на закона и отвъд него и които по всякакъв начин пречат за разгръщането на нормален бизнес в съответната страна. И на шесто – но не и на последно по значение място, – максимално възможното разгръщане на корупционни практики и процеси, чиято функция е да стресират, обезсърчават и омерзяват нормалните граждани, като по този начин се дискредитира самата демокрация, както и вярата, че общото бъдеще зависи от усилията на всеки от участниците в демократичния процес. 

 

В този смисъл е наивно и дори нелепо да се твърди, че корупционните практики са възникнали спонтанно благодарение на пробойните в новото законодателство и шансовете за бързо забогатяване, които новите обществени реалности предоставят. Нашата гледна точка е, че те не са спонтанни, а присадени, че трансформиращата се партокрация е хвърлила доста стратегическа мисъл и усилия, за да подготви почвата за тяхното разгръщане – не на последно място и защото именно с тяхна помощ се печелят пари и се постига прехвърлянето на нейната политическа власт на икономическа основа. 

В този смисъл границата между преди и след 10 ноември 1989 г., колкото и релефно очертана да ни изглежда, е проходима – най-малкото за стратегически изградените планове на бъдещите корупционери. 

 

Една от митологемите на българския преход към демокрация впрочем е свързана с визията, че корупцията е дело на новите времена, че по време на социализма не е имало корупция, тъй като държавата се е управлявала от здравата ръка на комунистическата диктатура. 

Няма нищо по-погрешно от това – не само че има корупция, не само че тя е вкоренена практически навсякъде – при това на най-ниско битово равнище, но и в много отношения е законодателно закрепена – например чрез привилегиите, които имат партийните аристократи или бившите активни борци против фашизма и капитализма. 

След 1985 г. обаче мащабите на корупционните прецеденти рязко се променят и масовото мишкуване на партийния и стопанския елит за сметка на държавата се превръща в напрегнато натрупване на активи в тайни фондове и фирми зад граница.

 Всъщност механизмите за първоначалното разграбване на националния капитал през годините непосредствено преди падането на режима на Тодор Живков са интересни и от гледна точка на типологията на този грабеж – най-малкото защото става дума за корупционни практики, които стартират в годините на перестройката, но продължават и по време на прехода, а някои от тях – и до ден днешен. 

 Подходите на червените клептомани са доста разнообразни. Има проекти, чиято пряка и единствена цел има чисто криминален характер – да се откраднат едни пари. Габонската афера е най-показателният пример в това отношение. 

 Има също така проекти, които са криминални по своя замисъл, но при своето изпълнение издават и криминалния характер на самата държавна власт, с чието благоволение са се появили на бял свят, тъй като нарушават грубо и законите на страната, и международните правни норми: контрабандната търговия например, реализирана чрез неявните фирми на ДС, при която се транзитират предимно оръжие и наркотици, а се внасят луксозни стоки за висшата комунистическа номенклатура.

С оглед генезиса на корупционните процеси е много важно да се отбележи, че с рухването на режима на Тодор Живков тези криминално създадени контрабандни канали не изчезват, а напротив – развиват се, но вече не под директния контрол на ДС, а под контрола на създадената с нейни кадри мрежа от престъпни групировки. Нещо повече – посредниците, използвани при режима на Тодор Живков за тези контрабандни сделки, израстват по време на прехода като почитани престъпни фамилии, които много активно се включват в обновените контрабандни механизми, а и в редица други сектори на сивата икономика.

И най-сетне, има проекти, които са продукт на индустриалната гигантомания на комунистическите лидери и като такива често са скарани със здравия разум. Тук трябва да подчертаем, че комунизмът – и особено българският такъв – е диктатура на простаците над нормалните хора. 

Една от най-характерните черти на простака е, че се опитва да компенсира ниското си самочувствие чрез грандиозни по своите мащаби начинания, лишени от всякаква икономическа логика. Паметници на подобна идиотия в България има предостатъчно: „Кремиковци“, Заводът за тежко машиностроене в Радомир, „Плама“ – Плевен и прочее такива.

Но забележете – тук не става дума само за въпиюща икономическа неграмотност. 

Не – тези, които са били посветени в неизбежния край на Студената война и рухването на комунистическата система, са подкрепяли с охота и такива малоумни проекти. 

Подкрепяли са ги, защото са знаели две неща: първо – че тяхната реализация подчертава некадърността на старата партокрация, която трябва да бъде изметена от политическата сцена, и второ – че най-лесно се краде тъкмо от тях – и се краде в колосални мащаби.

Би трябвало контролът над тези най-мащабни и идеологически натоварени проекти да е най-стриктен, но това просто не е така. Когато такъв проект затъне в собствените си недомислици и се докара до ръба на банкрута, настъпва един период, в който всички са вдигнали ръце от него и тогава важи поговорката: куче влачи, диря няма.

Осъществяващата проекта номенклатура краде – както и каквото може, – защото знае много добре, че няма да има търсене на отговорност от нея, както не може да има и търсене на отговорност от по-голямото от тях началство: шефовете ще бъдат наказани с мъмрене или в краен случай – със строго мъмрене. 

Но крадат и тези, дето дават парите – те просто организират техните потоци така, че част от тях да попаднат в задгранични сметки. Или пък създават външнотърговски дружества, които паразитират върху загиващия от икономически недоимък проект и изсмукват неговите остатъчни ресурси.

Затова не трябва да се чудим, когато се хвърлят милиони и милиарди в предварително обречени начинания – каквито например са всички т.нар. „гиганти” на тежката металургия, но и проектът АЕЦ „Белене”, проходил също непосредствено преди 10 ноември 1989 г. 

Защото в много случаи целта не е да се построи нещо, което произвежда печалба, а да се стартира принципно нерентабилен или дори неосъществим проект, който произвежда административен хаос и загуби, но и условия за мащабна корупция, които позволяват част от пропилените държавни капитали да бъдат тихомълком присвоени.

Част от тези проекти са стартирани и приключени през годините непосредствено преди промените – реализиращите ги партийни лидери са направили каквото могат, откраднали са каквото е имало за крадене. Има обаче и други форми на политическа корупция, които спокойно прекрачват в новата демократична държава – например поддържаните от държавата контрабандни канали, по които се пренасят наркотици и оръжие за терористични режими и групировки, защото в случая на практика става дума за незаконни печалби, реализирани с благословията на самата държавна власт. 

Друг такъв пример са „неявните“ фирми на ДС, които крадат технологии или реализират незаконни търговски сделки, или т.нар. „валутна програма по второ направление“ и извършваните чрез нея търговски спекулации, които създават добра материална база за бъдещите нови капиталисти и от които междувпрочем преди промените се финансира добруването на висшите политически кадри на БКП от Пето управление „Безопасност и охрана“ (УБО), като в случая става дума за откровена корупция на държавно равнище, макар че нейното разгръщане е контролирано от ДС.

 

Когато контролът на ДС отпада, тези достатъчно мащабни звена на незаконна дейност се превръщат в ядра на корупционните процеси, като генерират тяхното разгръщане в неподозиран мащаб и размах. 

След институционалния разпад на контролиращите ги звена над тях остава мрежовият контрол на посветените в тяхната дейност и тази невидима, но ефективна и оцеляваща вече повече от четвърт век мрежа гарантира просперитета им – но вече в полза на икономическите групировки, които за броени години са набрали финансова мощ и са укрепили своя монопол във всички дейности от сивата и черната икономика. 

Тези групировки на свой ред съвсем не са възникнали случайно – те самите са мислени като инструмент на прехода, стартирал с т.нар. „перестройка“. Така контрабандните канали на държавата се превръщат в канали на мафията, а задграничните фирми на ДС, които разглеждаме подробно в настоящия том – в касички, които финансират трансформацията на държавната собственост в частна.

Този процес има достатъчно ясно забележими следи дори в законодателството на Народна репулика България – стига да е налице волята те да бъдат разчетени. Указ № 56 принадлежи към тях. 

По него например е регистрирана фирмата „Мултиарт“ на Илия Павлов – някогашният първообраз на „Мултигруп“. Друг пример – последният чисто комунистически парламент прави промени в банковото законодателство, благодарение на които става възможно придобиването на акционерно участие в търговските банки от частни фирми и лица, както и създаването на Първа частна банка (ПЧБ), Банката за земеделски кредит (БЗК) и други подобни емблематични структури, предопределили банковия банкрут на България в края на 1996 г. 

Тогава още няма не само закон за банките, но и елементарни нормативни документи, които биха могли да регламентират тяхната дейност и да гарантират някаква форма на контрол над тях. 

 

Едно от най-красноречивите доказателства за скритите корупционни намерения на прехода към демокрация е рязкото нарастване на външния дълг след 1984 г. и необяснимото му прахосване по различни екзотични програми – като проект „Нева“ на ДЗУ – Стара Загора например, с помощта на който десетки милиони изтичат към набързо учредени компании в свободния свят. 

И едва ли е случайно, че именно през този период се множат явните и неявните външнотърговски фирма на ДС, в които държавните инвестиции са минимум 700 млн. щатски долара, а колко още са изтекли по секретни сметки и за тайни операции едва ли някога ще стане известно. 

 

Външнотърговските централи също правят каквото могат, както и структурите, които работят по проекти зад граница. 

С наближаването на 10 ноември 1989 г. тези проекти придобиват уникални мащаби и странни форми. Голяма част от тях са чисто корупционни по своя характер и очевидно имат за цел определени субекти от свързания с икономиката елит да преживеят краха на социализма с достатъчно финансови ресурси, които да им позволят да просперират в новите условия. 

Габонската афера например принадлежи към този тип тайни проекти. Уникалното при нея е, че се наливат милиони във валута в една несъществуваща, изцяло измислена концесия. 

От сроден тип е и Либийската нефтена компания, въпреки че е плод на междуправителствено споразумение – едно авантюристично и на пръв поглед малоумно начинание, в което бяха прахосани близо 200 млн. долара. Колко от тях са прехвърлени по частни сметки и джобове, наистина никога няма да стане ясно.

След 10 ноември 1989 г. целта на това разрастване става видна – задграничните фирми късат връзките си със своите външнотърговски централи, самоприватизират се или пък техните ръководители създават паралелни частни фирми, а дотогавашните остават като черупки без съдържание. 

Що се отнася до външния дълг, между 1984 и 1989 г. той нараства от 4 млрд. на 10,6 млрд. долара, като непосредствено след 10 ноември 1989 г. двете правителства на Андрей Луканов на практика стопяват целия валутен резерв на страната, възлизащ на близо 2 млрд. долара и при формирането на правителството на Димитър Попов в хазната има само около 50 милиона.

Паралелно с това дейностите, които някога са носили огромни приходи на Народната република, бързо и необратимо западат. Това важи най-вече за оръжейната търговия, която в най-добрите си години носи приходи от около 1,5 млрд. долара годишно. С разпадането на Източния блок се разпадат и пазарите за оръжията по съветски лиценз, произвеждани в България, а външнотърговските централи, доставяли ги навсякъде, където може да се печели от подобна търговия – включително на всякакви терористични режими. 

Те започват да работят за своя сметка – историята на фирми като „Тератон“ и „Ширио“ е достатъчно показателна за тяхната еволюция. В същото време оръжейните търговци не искат да променят своя нрав и да се съобразяват с цивилизованите правила в този бизнес, поради което България неведнъж попада в черните списъци на страните, систематично нарушаващи ембарговите ограничения. 

Лошите практики на оръжейните търговци на свой ред пораждат корупция – с парите от продажба на оръжие се вербуват лобисти, купуват се политици и висши служители от държавния апарат. 

 

Нещо по-лошо: корупционният магнетизъм на оръжейната търговия бива използван за лансиране на мними обвинения в корупция, и то при акции от такъв мащаб, че чрез тях се променят радикално вътрешнополитическите реалности в страната. 

Такъв е случаят с т.нар. „македонска оръжейна сделка“, в която по сценарий на тайните служби и с пряката помощ на ДПС, президента, синдикатите и медиите е отстранено правителството на Филип Димитров – първото демократично избрано правителство на България. Ефектът от тази масирана акция е блокиране на реформите за пет години напред и създаване на сламено правителство, чиито решения се диктуват от „Мултигруп“ и свързани с нея структури, благодарение на което се стига до небивало развихряне на криминалните структури и превръщането на контрабандата за ембаргова Югославия в държавна политика. 

 

Същевременно още от първите дни на демократичния преход се полагат систематични усилия да се създадат нормативни и законодателни условия, при които посветените в сценария на перестройката биха могли светкавично да натрупат своя първоначален капитал, чийто произход – както публично заявява Асен Мичковски, един от тези герои на нашето време, – бил винаги тъмен. 

„Куфарчетата“, за които толкова се говори в началото на прехода, не могат да се приемат буквално като куфарчета с пачки банкноти (въпреки че и за такова раздаване има конкретни свидетелства).

 Те обаче съществуват под формата на бонуси, валидни за посветените: като възможност да се теглят необезпечени банкови заеми например и като шанс за бързи печалби, осъществими благодарение на някои странности в тогавашното законодателство. 

Например до 1992 г. редица организации с идеална цел – фондации, студентски дружества, синдикати и др., имат право да осъществяват безмитен внос.

 Какви са реалните последствия от този бонус, личи от прословутата афера „Сапио“, при която с подписа на финансовия министър Иван Костов, след отмяната на тези преференции и в течение само на една седмица, е осъществен безмитен внос на огромна стойност, като държавата е ощетена с 388 млн. лева. 

Можем само да си представим какви печалби са реализирали други едни фондации, преди да бъде отнета тази възможност – например тези, които са учредени с милионите на движението за Техническо и научно творчество на младежта (ТНТМ). 

 

Предоставянето на подобни възможности съвсем не е безобидно и това личи не само от казуса със „Сапио“. 

Подобни шансове в началото на прехода са заредени с толкова могъщ корупционен потенциал, че покваряват цели партии и обществени структури. Това се случва с Конфедерация на труда (КТ) „Подкрепа“ например – синдикатът, граден по модела на полската „Солидарност“ и придобил славата на мощна антикомунистическа структура през месеците преди и след 10 ноември 1989 г. 

Скоро след това обаче се оказва, че КТ „Подкрепа“ използва в пълна мяра възможностите на прехода, за да развива печеливша икономическа дейност – въпреки че както всеки синдикат е регистрирана с идеална цел. Към синдиката е учредена фондация, която са занимава с внос на цигари и алкохол, сключват се договори с чисто търговски характер, а синдикалните възможности се употребяват за натиск върху директорите на държавни фирми в полза на частни такива, създадени именно с тази цел. 

При това очевидно се ползва опитът и съветите на фигури, близки до престъпния свят или до ДС като Васил Божков – Черепа например, чиято фирма СЛВ (прераснала по-късно в „Нове АД Холдинг“) се настанява в сградата на площад „Гарибалди“, или като един от първите съветници на Константин Тренчев – Емил Лалов, офицер от Шесто управление на ДС. 

Това променя до неузнаваемост и самата линия на поведение на синдиката – КТ „Подкрепа“ се включва в сценария за сваляне на правителството на Филип Димитров, завързва близки контакти с „Мултигруп“ и активно обслужва интересите на групировката.

За бързото проникване на корупцията в държавните институции свидетелства друг корупционен прецедент от ранните години на демокрацията – аферата с Агенцията за чуждестранна помощ (АЧП), създадена по инициатива на президента Желю Желев и оглавена от неговия близък приятел Петко Симеонов. 

Този казус междувпрочем доказва, че и лидерите на новите демократични структури нямат имунитет срещу корупционните бацили. 

Скоро след създаването на тази институция става видно, че тя активно и доста избирателно търгува с помощите, предоставени от чужди държава за гладуващия по това време български народ. В крайна сметка се оказва, че именно парите на АЧП са послужили като начален капитал при старта на поне двама от днешните български олигарси: Спас Русев и Георги Гергов.

Пак с този начален период са и корупционните практики, свързани с тайната приватизация на големи стопански обединения като емблематичен пример в това отношение е случаят с държавната фирма „Булгарлизинг“, приватизирана от нейния директор Димитър Тадаръков. 

Възможност за подобна приватизация без законови основания дават на първо място, Указ № 56, по силата на който държавните предприятия се превръщат в акционерни дружества, и на второ място, тяхната пререгистрация по търговския закон, при което те получават възможност да търгуват своите акции, без да уведомят за това принципалите си.

 Що се отнася до „Булгарлизинг“, Димитър Тадаръков е улеснен – той изкупува акциите на предприятията, които имат акционерно участие в компанията, срещу техните останали от социалистическо време стари лизингови задължения. Особеното в случая е, че новоизпеченият мултимилионер е поддържал доста тесни връзки с организираната престъпност – и по-специално с Иво Карамански и неговата застрахователна компания „Корона Инс“ – и се е изхитрил да вземе заем от цели 23 млн. долара от Стопанска банка, с която сключва цесионна сделка за дълговете на български предприятия към Сосиете Женерал Банк и Дойче Банк в размер на 100 млн. долара, а после предявява съдебни искове към съответните предприятия в стопроцентов размер. Дългът към Стопанска банка обаче така и си остава необслужен, което е сред основните причини за нейния фалит.

В ранните години на демокрацията – предвид бързо настъпващите нови пазарни условия и все още неизградената законова база за тяхното развитие – твърде често в законодателството и в нормативната база се срещат пробойни, през които корупционните практики нахлуват свободно и безпрепятствено. Особено релефни са тези процеси в областта на туризма. 

Показателен в това отношение е казусът със Слънчев бряг, който до промените функционира под едно управление, обхващащо всички дейности в комплекса. Правителството на Димитър Попов стартира децентрализацията и демонополизацията на държавните обединения, комбинати, държавни и общински фирми и по този начин „Слънчев бряг“ е разделен на 13 държавни фирми. 

При това разделяне обаче остават редица дейности, за които не е ясно кой отговаря, а самите държавни фирми наемат частни такива, които да ги обслужват, като с течение на времето голяма част от дейностите в комплекса на практика се отдават на концесионен принцип. В един момент обаче става ясно, че концесионерите ще имат предимство при предстоящата приватизация, в резултат на което се развихрят такива амбиции, че законно утвърденият списък на отдадените на концесия дейности и обекти за сезона 1993 г. бива подменен, при това пряко волята на самия председател на Комитета по туризъм проф. Емил Лозанов.

Извън последните два казуса, втората част от настоящия том е посветена на създаването на големите икономически групировки и драматичната криминализация на новото време – и неслучайно е озаглавена „Гангстерските времена“. Въпреки че групировки като „Мултигруп“, „Трон“, „Нове Холдинг“ и много други са създадени още в зората на прехода, тяхното време настъпва с идването на власт на правителството на проф. Любен Беров и с възможностите за натрупване на финансови мускули, свързани с контрабандата към ембаргова Югославия. 

Това правителство често е наричано „правителството на „Мултигруп“ или „правителството на мафията“ и трябва да признаем, че има съвсем реални основания за тези негови определения. Всъщност „Мултигруп“, най-прочутата групировка от 90-те години на ХХ в., покрива доста точно класическото определение за това що е то мафия: организирана престъпна дейност плюс институционална подкрепа на високо равнище. 

 

В случая равнището е наистина високо – за „Мултигруп“ работят редица министри и заместник-министри в кабинета Беров (някои от тях по-късно стават вицепрезиденти на групировката), като нейните връзки с класическата престъпност не подлежат на съмнение – всъщност именно Илия Павлов дава хляба в ръцете на останалите без надзор борци от спортната школа „Олимпийски надежди“, които гравитират около мотел „Божур“ и други сгодни за грабежи места. Той ги учи на бизнес, помага им да регистрират първите си охранителни компании, посвещава ги във възможностите на застрахователния бизнес като прикритие на рекета. 

И от своя страна ги използва, когато трябва да се справи с твърдоглава конкуренция или когато се реализират мащабни контрабандни сделки, които се нуждаят от надеждна охрана.

Възходът на „мутрите“ (както борците се наричат помежду си) са тъкмо „гангстерските времена“ по време на управлението на проф. Любен Беров. Този възход едва ли е случаен, както и търпимостта по отношение на мафиотизацията на България – те имат определена функция в сценария на прехода. 

Това са годините, в които прохожда малкият и среден бизнес и когато има реални шансове в страната ни да се формира средна класа. 

Тъй като последната е опора на реалната демокрация, някои фактори у нас очевидно са били против подобна перспектива и тя наистина е заличена, като върху едва проходилите български бизнесмени се стоварва гангстерският рекет с цялата му отвратителна мощ. 

В същото време има и един психологически фактор, който е особено важен за сценаристите на прехода – страхът. По това време страхът от репресивния апарат на комунистическата държава вече е изгубил своя потенциал и е наложително да бъде заменен от друг вид страх – страха от мутрите – като прослойка, която силово определя параметрите на обществения живот и налага норми, които нямат нищо общо с легалните. 

 

Ако трябва да бъдем точни, налага закона на джунглата. Той владее страната ни и през 1993, и през 1994 г. 

Тъкмо тогава се развихрят гангстерските войни, които само привидно се дължат на сблъсъка между бригадите на борците и асоциация „Защита“, която на думи защитава българите от тях, но на дело се състои от сродни по манталитет гангстери като кръстника Иво Карамански например. 

Реалната причина обаче е друга – в необятните възможности за печалба, които дава износът на петрол за ембаргова Югославия и конкуренцията за това кой да държи каналите за неговата реализация. 

Едва ли трябва да се учудваме, че „Мултигруп“ е фаворит на това поле и че в крайна сметка, въпреки многото дадени жертви, тази групировка удържа победа в гангстерската война – междувпрочем с решаващата помощ на държавата. 

 

Гангстерските времена имат и редица странични ефекти, някои от които с изключителна важност. Благодарение на тях бива корумпирана на много високо равнище съдебната система, което си личи много ясно не само поради очевидните пристрастия на тогавашния главен прокурор Иван Татарчев към определени гангстери, но и поради огромния брой неразкрити поръчкови убийства, както и поради необяснимото оцеляване на редица фигури от престъпния свят, чиито действия са публично достояние, но въпреки това си остават на свобода. 

Друг важен ефект от това време е деградацията на новите медии, които именно тогава показват удивителна разпасаност и липса на ценностни критерии и заговарят с езика на мутрите, като превръщат техния свят в митологична територия, а техния живот в пример, „достоен“ за подражание. И най-сетне, ако трябва да определим рождената дата на чалга-философията, то това е някъде в началото именно на този период. 

 

Високото равнище на корупционна готовност в държавните институции – от една страна, възможностите, които дава югоембаргото; от друга, респектиращият ресурс на борческите групировки; от трета, разширяващите се възможности на „Мултигруп“ до степен, при която групировката битува като държава в държавата. Тя разгръща своите дивизии във всички сфери на стопанския живот, но в повечето случаи не произвежда нищо, а паразитира върху възможностите и потенциала на държавните предприятия. 

Нейно изобретение е т.нар. „ефект на паяка“, свързан със стоенето на входа и на изхода на държавните предприятия, при което групировката продава скъпо суровини на предприятието, изкупува евтино неговата продукция и прави дъмпинг с нея на външните пазари, като по този начин печалбите са за нея, а загубите от производството се пишат на гърба на държавата. 

 

По тази схема са източвани индустриални гиганти като „Кремиковци“ и „Химко” – Враца. 

Пак с тях е свързана и една сделка, която е емблематична за „Мултигруп“ и за корупционния климат от това време. Става дума за цесионния договор за дълговете на двете предприятия към „Булгаргаз“, сключен с активната помощ на редица висши администратори от ранга на Никита Шервашидзе, председател на Комитета по енергетика. Ако беше реализиран според първоначалния си замисъл, този договор би ощетил държавата с милиарди левове, като неговото съдържание свидетелства за амбициите на групировката да се наложи в сферата на енергетиката, тъй като идеята е „Мултигруп“ да не плаща с пари, каквато е целта на всеки цесионен договор, а в случая със строеж на газопроводи.

 

Идването на власт на правителството на Жан Виденов в края на 1994 г., при което БСП за втори пореден път от началото на прехода се радва на абсолютно мнозинство, не променя в значителна степен криминогенната ситуация в България. Наистина, това е периодът, в който „Мултигруп“ вече не се радва на безрезервна подкрепа от страна на правителството и Илия Павлов бива принуден да разчита на отделни лобисти от типа на споменатия Никита Шервашидзе. 

В същото време това е и периодът, в който групировката се налага изключително мощно в областта на енергетиката, като използва преките си контакти с Рем Вяхирев – тогавашния президент на „Газпром“, и с Андрей Луканов, който в множество изследвания е сочен като политически баща на „Мултигруп“. Тогава именно е създадено дружеството „Топенерджи“, което печели стотици милиони долара годишно от посредническите си функции при препродажбата на природен газ на българското правителство. 

 

Повече от показателно е, че шеф на надзорния съвет на „Топенерджи“ става именно Андрей Луканов, смятан за основна фигура на руската резидентура в България, както и за ключов сценарист на българския преход. 

През 1995 г. е направен опит за прехвърляне на собствеността на българските газопроводи на консорциум с миноритарно участие на държавата, в който се включват „Газпром“ и фирмите на „Мултигруп“ „Минстрой Майнинг“ и „Овъргаз“. Сделката е организирана зад гърба на правителството от Никита Шервашидзе, но Жан Виденов научава в последния момент и го уволнява незабавно, с което сключването на този договор е предотвратено. 

Самото намерение обаче издава още една специфична характеристика на корупционните практики в България – корупционерите на високо равнище често са склонни не само да загърбят закона, но и да сключват сделки, които накърняват или направо предават българските национални интереси. 

С провала на тази сделка между Андрей Луканов и Жан Виденов започва тежък сблъсък, резултат от който са скандалите около зърнената криза и групировката „Орион“, а е твърде вероятно и убийството на Луканов да е свързано с това противопоставяне – или поне това е основната версия на следствените органи.

С „Орион“ се отваря и един нов момент в корупционните практики на прехода. Дотогава има групировка („Мултигруп“), която реализира своето влияние върху управлението на страната чрез свои лобисти в държавната администрация и сред народните представители и която има свое политическо представителство чрез една определена политическа партия (ДПС). 

С т.нар. „приятелски кръг“ дистанцията между властта и корупционерите е скъсена, тъй като „Орион“ реално се състои от компании, които са собственост на най-близките до Жан Виденов фигури в БСП и които са свързани не само чрез лични, но и чрез идеологически мотивирани обвързаности. 

Сред своеобразните рекорди на този кръг принадлежи създаването на банка с изцяло откраднат капитал (при това не от друг, а от Майкъл Чорни (Михаил Чьорни), който пък ще бъде ключова фигура в корупционните истории от един следващ период). Павел Тренев, който завлича Чорни и реализира пирамидалните схеми, по които се набира капиталът за Българска земеделска и промишлена банка (БЗПБ), е вярвал съвсем чистосърдечно, че със своите действия подпомага БСП. 

Самата банка пък е мислена като „банката на орсовките“ на името на депутата от БСП Златимир Орсов, който се заема с непосилната задача да възстановява някогашните ТКЗС-та – разбира се, под нова форма – и част от тях действително са записани като акционери в банката, често дори без да подозират това. 

 

Цялата структура на „Орион“ се гради върху корупционни схеми и повечето компании са създавани с банкови заеми – като БЗК например, по времето, в което банката е управлявана от Янко Янков. 

След като се оказва, че не може да се разбере с Жан Виденов, Андрей Луканов атакува приятелския кръг с всички възможни средства – и най-вече с помощта на Атанас Тилев, който успява да заеме водещи позиции в БЗК, като предава Янко Янков на главния прокурор и предявява имуществени искове към компаниите от „Орион“. Скоро БЗПБ губи лиценза си, а ръководещите я Веска Меджидиева и Цецка Петрова бягат в ЮАР, към тях се присъединява и негласният лидер на кръга Румен Спасов. След оставката на Жан Виденов „Орион“ предвидимо се разпада. 

Междувременно обаче на 2 октомври 1996 г. Луканов бива убит, като за поръчител е нарочен Ангел Василев, президент на „Колонел“ – фирмата на „Орион“, която дължи най-много пари на БЗК.

През краткото време на своето съществуване приятелският кръг „Орион“ успява да реализира няколко твърде неизгодни за държавата сделки, които несъмнено имат корупционни измерения – главно в областта на телекомуникациите, тъй като към този кръг принадлежат тогавашният председател на Комитета по пощите и далекосъобщенията Любомир Коларов и председателят на Българската телекомуникационна компания (БТК) Михаил Данов. 

Две от тях са със Сократис Кокалис, гръцки милиардер, подозиран във връзки с ЩАЗИ. Предполага се, че тези сделки са били своеобразна отплата за помощта, оказана от гръцката социалистическа партия ПАСОК на БСП по време на изборите през 1994 г.

Зърнената криза през 1995–1996 г. също е сред корупционните прецеденти, свързвани с правителството на Жан Виденов. 

В интерес на истината първоначален тласък за недоимъка от хлебно жито и брашно дава Министерството на земеделието, което прави грешни разчети за добива на зърно и на тази база дава разрешение за много по-голям от допустимия износ. Изнесени са над 800 000 тона зърно, като при установения недостиг се налага да бъдат внесени близо 200 000 тона на стойност 6 456 211 322 лева. 

Вносът е осъществен през „Нефтохим“, като най-голям доставчик е фирмата „Гленкор“ на Марк Рич, известна в България покрай редица скандали, свързани с петролния бизнес и конкретно с нефтената рафинерия. 

Оказва се, че житото е внесено на много по-висока цена, отколкото са световните към този момент, и на всичкото отгоре е заразено. По повод зърнената криза са образувани серия от съдебни дела, които се проточват с години и приключват без никакъв резултат. 

 

Въпреки че му липсва корупционният размах на кабинета Беров, правителството на Жан Виденов също прави възможното за разгръщането на корупционните практики в годините на прехода. 

Плюс един много важен принос – при него стартира реалното прехвърляне на политическата власт на икономическа основа, тъй като именно през този период се сключват първите сериозни приватизационни сделки. Всичко до този момент може да бъде отнесено към първоначалното натрупване на капитала, но собствеността над основните средства за производство си остава държавна. 

При масовата приватизация обаче, стартирала в края на 1995 г., вече имаме и реална смяна на собствеността. Идеята, че чрез нейните механизми държавната собственост се раздава на българските граждани, е една от най-лицемерните политики, лансирани през последния четвърт век. 

Точно както селяните не знаят какво да правят със земята, която им се връща, така и участващите в масовата приватизация не знаят какво да правят с приватизационните бонове, които получават, поради което огромната част от тях се доверяват на приватизационните фондове, нароили се по това време като гъби след дъжд. 

 

Ефектът от тази операция е плачевен. За продан са извадени над 1000 предприятия с регистриран капитал над 200 млрд. лева.

Над 80 процента от участващите в приватизацията български граждани влагат своите бонове в приватизационните фондове, които реално закупуват значителна част от тези предприятия, след което голяма част от тях се преобразуват, прехвърлят своятя собственост на други юридически лица и превъртат акциите си през такива сделки, че гражданите не само че не получават никога никакви дивиденти, но дори и не знаят къде би трябвало да търсят собствеността си. 

Това обаче не е най-фаталното в мащабните корупционни схеми, реализирани от приватизационните фондове. 

Най-фаталното е, че по-голямата част от тях изобщо не развиват придобитата собственост, а я препродават или я използват като залог за получаването на банкови заеми, в случай че не нарежат машините и съоръженията на предприятията за скрап. Един огромен процент от продадените по масовата приватизация предприятия вече не съществуват, други са препродадени или работят с минимален процент от капацитета си – често със съвсем различен производствен профил.

 

Масовата приватизация – както и всяка мащабна корупционна акция по нашите ширини – има и своите знакови „герои“. Един от емблематичните е Николай Банев, собственик на приватизационния фонд АКБ „Форес“, който прави масирана рекламна кампания, обещавайки фантастичните 40 процента годишен дивидент. Закупените от него предприятия фалират, а работниците са изхвърлени на улицата. За сметка на това Банев успява да усвои редица апетитни обекти по българското Черноморие, благодарение на които живее като Крез, без да е вложил почти никакви инвестиции в подобряване на тяхната дейност. 

 

Третата част от настоящия том е посветена на корупцията във финансовата сфера – и преди всичко на корупционните практики в банковото дело. Разглеждаме я отделно, защото в тази област проблемите са най-сложни – и с най-тежки последствия за държавата. Банкрутът на цели 17 банки в края на 1996 г. доведе България до истинска финансова катастрофа – трицифренна инфлация, заплати и пенсии, които се равняваха на десетина долара реална себестойност, стопяване на спестяванията на всички български граждани, изключително тежки поражения върху финансовата стабилност и икономиката на страната, реални загуби от стотици милиарди тогавашни лева. 

Хиляди страници са изписани по въпроса кой е виновен за тази катастрофа, но съдебната равносметка за реалните вини клони към нула, тъй като почти няма осъдени банкери за това, че са излъгали доверието на своите вложители и са нанесли огромни загуби на своите акционери, а най-често и на държавата, която дълго се опитва да поддържа фалиращите банки чрез щедро и необосновано рефинансиране.

Това, което най-често забравяме, е, че същата тази катастрофа на практика преразпредели финансовите активи на България и произведе цяла прослойка новобогаташи. 

По-точно казано, произведе ги точно навреме – непосредствено преди касовата приватизация, чрез която завършва процесът на превръщането на политическата власт в икономическа, в резултат на който вместо държава с демократично работещи институции се появи псевдодемокрация, в която тайната власт на олигарсите определя всичко. 

Пак в хода на финансовия хаос, предизвикан от банковия банкрут на държавата, мръсните пари, натрупани от рекет, наркотици и проституция, са изнесени извън страната и превъртени през офшорни компании, за да се завърнат обратно, купувайки както икономически, така и политически позиции. 

На практика корупцията в банковата сфера с активната помощ на държавата и под чадъра на корумпираното правораздаване реализира повторното ограбване на българския народ след обявения от Луканов фалит на България, източването на държавните активи през външния дълг, външнотърговските фирми и стоенето на входа и на изхода на държавните предприятия.

Този финансов срив съвсем не се дължи на случайности и недомислия. До него се стига благодарение на дълга серия от действия и решения, които свидетелстват за една добре обмислена стратегия за финансово обезкървяване на българската държава и за мащабно ограбване на финансови активи – безпрецедентно не само в рамките на прехода, но и в цялата българска история. До него не би се стигнало, ако не е налице изключителната банкова експанзия, развихрила се между 1991 и 1994 г. с прякото съдействие на Българската народна банка (БНБ) и особено това на нейния председател проф. Тодор Вълчев. 

Именно през този период се нарояват десетки търговски банки, повечето от които са кухи структури, създадени именно за да бъдат източени както парите на вложителите, така и държавните капитали, получавани от тях по линия на прословутото рефинансиране. Чрез редица престъпни банкови стратегии една значителна част от националното богатство, измерващо се в трилиони тогавашни левове, е прехвърлено от банковите каси в касите на нароилите се през този период кредитни милионери, като тяхната обвързаност с бившата стопанска номенклатура на БКП, и особено със структурите на ДС, повече от ясно говори чий е бил сценарият за банковия банкрут на България. 

 

За това доколко този банкрут е свързан с мрежите на ДС говори и изключително гъстото присъствие на агенти на тайните служби в банковата ни система. Проф. Тодор Вълчев, който ръководи БНБ през тези години, е с най-дълъг агентурен стаж между българските банкери; агент на ДС е неговият предшественик Иван Драгневски, както и наследилият го на този пост Любомир Филипов; агент е Камен Тошков, несменяем шеф на „Банков надзор“ през годините, в които се зароди и развихри банковата катастрофа; агенти са общо 26 фигури във висшето ръководство на БНБ – впрочем агенти се оказват и не малко шефове на търговските банки, както и голям процент от нароилите се благодарение на тяхната корупционна практика кредитни милионери. И никак не е случайно отменянето на параграф 9 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за банките и кредитното дело – единствения лустрационен текст в цялата история на прехода, според който лицата, свързани с ДС, не могат да заемат ръководни постове в банковата система.

Подобна катастрофа не би могла да възникне внезапно – необходими са съответните икономически условия за глобалния финансов срив. Най-малкото, необходимо е да бъде завършен процесът на първоначално натрупване на капитала в икономическите групировки, тясно свързани с организираната престъпност, за да има как те да се трансформират в бизнесмени с бели якички и да посегнат към трудни материи като банкерския бизнес например. 

Едва след като натрупват значима финансова мощ, те се сдобиват с потенциала и възможностите да пристъпят в банковата сфера – не само за да изперат натрупаното от престъпен бизнес, но и за да се домогнат до нови кранчета за източване на държавните активи. 

В този смисъл хаосът и непрозрачността на икономическите процеси в първите години на прехода са ключови фактори за банковия срив през 1996–1997 г. Важен елемент от този срив е даването на преференции (включително в банковата сфера) на определени, предварително набелязани лица, които са призвани да захранват бившата комунистическа партия в хода на нейния преход от политическа към икономическа власт.

Последното достатъчно ясно личи от първата банкова афера, която добива популярност в годините на прехода. Става дума за аферата „Акрам“, при която през 1993 г. група провинциални лидери на БСП осигуряват финансиране за партията си чрез теглене на необезпечени кредити от няколко банки, като се използва фиктивен кредитополучател – а именно палестинецът Джамал Абулибде – Акрам. 

Тази афера между другото е знаменателна и поради факта, че приключва с няколко трупа – на самоубили се или загинали при неизяснени обстоятелства банкови директори, като сред жертвите е и самият Акрам, намерил гибелта си в испански затвор малко преди да бъде екстрадиран в България. Друга характерна особеност е влиянието, което оказват социалистическите лидери върху най-различни банки – Централна кооперативна банка (ЦКБ), Първа източна международна банка (ПИМБ), Пощенска банка, Кредитна банка, Първа частна банка (ПЧБ). Изглежда, механизмът е действал така – по нареждане на партийните другари кредитите са били отпускани на юнашко доверие на когото трябва. 

 

Същото вероятно се е случвало в много по-голям мащаб и при последвалия голям фалит. Имало е предостатъчно трусове, които са подсказвали какво ще се случи. Тайната приватизация на българските банки, която се разгръща още в ранните години на демокрацията, е сред ясните, но неразчетени знаци.

 Всъщност повечето банки стартират с мажоритарно участие на държавни капитали – новоизпечените банкери обаче скоро предприемат вдигане на уставния капитал, като по този начин намаляват държавното участие, докато един ден частното участие надхвърли 50 процента и банката стане частна. 

\

Всичко това се случва под носа на БНБ, която по принцип трябва да даде съгласие за увеличаването на капитала, но която или не е питана, или се примирява с голия факт, че банките произволно увеличават капитала си, или направо съдейства за тяхната тайна приватизация, както е в случаите с ПИМБ или с Бизнес банка – Петрич.

Особен случай на тайна приватизация е изключително дръзкият опит Търговска банка (ТБ) „Биохим“ – една от най-големите държавни банки, да бъде тайно приватизирана от финансовия аферист Дилян Буновски – Дорон с помощта на 11 подставени фирми, две физически лица и две офшорки, като парите, с които се купуват акциите, са преведени от собствената му банкова сметка. 

Опитът, състоял се през 1993 г., е любопитен и с това, че е послужил като модел при приватизацията на КТБ през 2000 г. Тогава също имаме подставени фирми, чиято функция е – както впрочем и при ТБ „Биохим“ – да се закупуват от всяка до 5 процента от акциите, като по този начин се избягва изискването на БНБ за доказване на произхода на капитала, задължително при купуване на акции над 5 процента. 

Отделна и много поучителна история е свързана с парите, използвани от Дорон при тази акция – те са взети от „Инко“ ЕООД, бивша фирма на научно-техническото разузнаване, чиито сметки са разграбени благодарение на абсурдните корупционни договори, сключвани от нейния директор Стамен Петров в течение само на седем месеца. 

 

Непряко свързана с корупцията в банковата сфера е и друга една престъпна практика, бръкнала дълбоко в джоба на българина – тази на финансовите пирамиди. Те се развихрят през периода 1993–1995 г., като предполагаемите щети за наивниците, вложили парите си в тях, се изчисляват на около 12 млрд. лева. 

Всъщност възможностите за тяхното съществуване също са свързани с изключителната банкова експанзия през тези години, когато се нарояват стотици банки, повечето учредени с взет назаем капитал, но и хиляди финансови и финансово-брокерски къщи – като последните две институции имат ограничени права, към които не принадлежи привличането на капитали. 

Те обаче не спазват това ограничение, а БНБ си затваря очите за техните престъпни практики, в резултат на които „фараоните“ забогатяват светкавично и също толкова светкавично се изнасят в неизвестност, като най-често изгарят само съответните бушони. Може да се каже, че ограбването чрез пирамидите е нещо като генерална репетиция за голямото банково ограбване, което ще се развихри месеци по-късно. 

 

Днес отдавна са известни както неговите причини, така и неговите причинители. Мащабът на това ограбване е огромен – дефакто няма подобен случай нито в близката, нито в далечната история на България, – а и изобщо на страните от Източния блок, може би с изключение на Русия. 

Според Александър Каракачанов например, автор на Закона за отмяна на банковата тайна за лица с несъбираеми кредити, общата стойност на лошите кредити (взети и необслужвани) е над 2 трилиона и 700 млрд. лева – или по курса на долара от декември 1997 г., общата сума на взетите и невърнати пари от банките е повече от 1 547 000 000 долара. Въпреки тези огромни суми обаче на практика почти никой не е наказан – нито от банковите директори, давали кредити без покритие (и срещу комисиона), нито от кредитните милионери, нито от чиновниците в БНБ, затваряли си очите пред злоупотребите и раздавали милиарди по линия на прословутото рефинансиране на рухващите търговски банки.

Тази безнаказаност е твърде показателна. И без съмнение има своите основателни причини, свързани с порочния сценарий на българския преход към демокрация. Сюжетите на банковия банкрут на България са много и разнообразни, но в тях има една червена нишка, която просто не може да бъде пренебрегната: повечето герои в тези сюжети, независимо дали са банкери или кредитополучатели, са свързани или с ДС, или със структурите на бившата комунистическа партия – а често и с двете. 

 

Примерите са много. Венцислав Йосифов, шеф на ПЧБ, през 1995 г. е кандидатът на БСП за столичен градоначалник – асистират му застъпници като Петьо Блъсков и Валери Найденов, които не се поколебават в деня за размисъл да лансират лъжата за партийната книжка на Стефан Софиянски. Изглежда, идеята е била в банката да се вкара бюджетът на столичния град и чрез това тя да се размине с фалита, но Венцислав Йосифов губи изборите и банката се сгромолясва, като завлича 26 млрд. лева на своите вложители. 

 

По време на голямото банково развихряне шеф на ПИМБ е Евгений Узунов, последният шеф на Димитровския комсомол, като по време на неговото управление акционери в банката са фигури като Румен Николов – Пашата и Младен Михалев – Маджо. Иво Георгиев, секретар на БДМ (приемник на Комсомола), създава Елитбанк, известна като банката на бившите комсомолци, и е подведен под отговорност за присвояването на 9 млрд. лева, като тъкмо тази банка става пословична с честите и големи парични пратки, които изпраща в чужбина. 

 

Балканбанк е в буквалния смисъл на думата опоскана от фирми на „Мултигруп“, в която участват не малък брой бивши офицери и агенти на Четвърто управление на ДС. Пряк причинител на фалита на Ямболската Търговска банка е Шабан Тюркмен, собственик на фирма „Сунимекс“, получила необслужвани кредити в размер от над 1 млрд. лева. Същият е прочут търговец на оръжие и наркотици, обслужващ контрабандните канали на ДС и лично приближен на Тодор Живков. 

 

Бизнес банка – Петрич получава рекордно рефинансиране от Държавна спестовна каса (ДСК) и бива източвана от „Евроенерджи Холдинг“ с преките протекции на Красимир Премянов, лидер на парламентарната група на Демократичната левица. 

 

БЗК е брутално източена от Атанас Тилев, агент на Първо главно управление на ДС, известен в западната преса с връзките си с КГБ, като досието му е унищожено по личното нареждане на ген. Бригадир Аспарухов. Агент на Шесто управление на ДС пък е Христо Александров, шеф на ЧЗБ Агробизнесбанк, раздал мащабни невъзвращаеми кредити на собствените си фирми. Дясната ръка на Луканов – ген. Любен Гоцев, който дефакто трансформира структурите на ДС след 10 ноември 1989 г., става първо шеф на „Източноевропейска петролна компания“ АД, а след това и член на Надзорния съвет на Международна ортодоксална банка.

Можем още дълго да продължаваме този списък. Вече можем да прочетем и предългите списъци на банкерите, свързани с ДС – публикувани от Комисията по досиетата. С подобни обвързаности са известни и мнозина кредитни милионери. 

Пълната безнаказаност за тези престъпления обаче е най-красноречивото доказателство, че при голямото банково ограбване случайности няма, че става дума за добре обмислен и прецизно проведен сценарий за доограбване на българския народ, както и за активно мероприятие, което подготвя почвата за бъдещите промени в обществените структури и обществения климат, свързани с предстоящата приватизация на държавната собственост. 

 

Всъщност едва тогава – след банковата катастрофа и въвеждането на валутния борд, с цели пет години закъснение, се открива хоризонт за дълго чаканите реформи, които трябва необратимо да променят България. Но доброто време за тях е безнадеждно отминало – след толкова омерзителни години, след толкова разочарования и след повсеместната мизерия на обикновените хора, породена от инфлацията и стопяването на стойността на лева, от някогашното въодушевление на народа не е останало нищо. 

 

Наистина – събитията от януари 1997 г. помитат Жан Виденов и изпращат БСП в опозиция, но хората излизат на улицата със съвсем различна мотивация – не защото вярват във възможностите да реформират живота си, а заради немотията и прехвърлената мяра на търпимостта. 

Липсва инструментът, който гарантира нормалните демокрации и който би могъл да бъде използван за реална промяна – устойчивата, духовно и финансово независима средна класа, която да изпълни смяната на собствеността с позитивно съдържание. И затова не трябва да се учудваме от резултата – времето на приватизацията настъпва, но тя е проведена така, че в крайна сметка държавната собственост попада в ръцете на същите тези червени олигарси, които са се облажили покрай банковото ограбване. 

 

И не е чудно, че става така – всъщност единствено те разполагат с необходимите финансови ресурси, за да играят на приватизационния пазар. Така основната функция на голямата банкова игра е изпълнена: държавните пари са преточени в частни джобове – но в частните джобове на когото трябва, – така че да бъдат съхранени властовите ресурси на БСП, а стопанските активни на държавата да се окажат в избрани от същата партия безскрупулни играчи.

Така новата история на България потича по кривото русло на корупцията. В следващото десетилетие на прехода тя се превръща едва ли не в мяра за поведение на държавните мъже, а ухото на българина дотолкова свиква с корупционните скандали, че при всеки следващ такъв никой вече не помни предишния. В крайна сметка се случва неизбежното – корупционният климат покварява самата държава, българската политика се превръща в поле, към което политиците се стремят не поради своите идеи и своето чувство за дълг, а поради опиянението от властта и възможностите за бързо и незаконно забогатяване. 

Съдебната система бива покварена до степен, при която никой вече не вярва, че тя е способна да въздаде справедливост. Държавата престава да произвежда качество на живот и нейните обитатели, и то предимно младите и способните сред тях, правят избора на омерзението – през Терминал 2, в търсене на нова родина.

Македонската оръжейна сделка - 

част първа

 

http://www.svobodata.com/page.php?pid=18025&rid=154&archive=

Това също е корупционна история, но много по-различна от разгледаните в този том. Ако в обичайните случаи става дума за реална корупция, тук е потърсена възможността обвинението в корупционен прецедент да послужи за политически цели. В случая не става дума за сделка, а за нещо много по-сериозно – за оперативно мероприятие, реализирано с помощта на българските тайни служби – в което участват политически лидери, българският президент Желю Желев, негови най-близки съветници, заинтересовани икономически групировки, медии и синдикати. Използвана е версия, съчинена от НРС и по-специално от нейния директор ген. Бригадир Аспарухов – за мнимо участие на Константин Мишев[1], съветник на премиера Филип Димитров, в договаряне на мащабна доставка на оръжие, предназначено за Министерството на вътрешните работи на Република Македония – като крайната цел е компрометирането и отстраняването на законно избраното правителство и постигане на управленска формула, съответстваща на интересите на прохождащата тъкмо по това време българска олигархия. Иначе казано – става дума за държавен преврат – тих наистина, но реален – и с много тежки последствия за цялата история на прехода – и за не особено добрия статус на България в наши дни.

 Основен двигател в тази история са фигури от бившата ДС, включени в уж трансформираните тайни служби след 10 ноември. Тяхната промяна от репресивен апарат в структури, защитаващи националните интереси на страната, си остава само на думи в ранните години на прехода – а и не само в тях. През този период тайните на бившата ДС постоянно се използват с политическа цел – и понякога намесата на свързани с нея фигури в политиката има и по-драстични измерения – такива, които на практика отменят изборни резултати и променят националната ни съдба. Емблематичен в това отношение е именно този прецедент – заговорът срещу правителството на Филип Димитров, осъществен със съгласието на президента Желю Желев, със съучастието на Ахмед Доган и група сини депутати[2] – основно тези от АСП, и с главно действащо лице генерал Бригадир Аспарухов – тогавашен директор на НРС.

 Повече от десетилетие по-късно, в хода на скандала около неговото назначение като  съветник на Симеон Сакскобурготски, отговарящ за координацията на тайните служби, генерал Аспарухов изпуска нервите си и проговаря: за да разкрие заговор на НАТО срещу собственото си назначение, интерпретиран и като външна намеса във вътрешните работи на страната ни[3]. Стартът на говоренето му обаче има и друг прицел. В интервю пред радио “Нет” той повтаря лъжите си с 11-годишна давност – за т.н. “македонска” оръжейна сделка. Скандалният генерал иска да бъдат разсекретени стенограмите от закритото заседание на 36-тото НС, посветено на този повод. Само дето е забравил, че още на 02. 10. 1992  е докладвал случая пред преките си шефове и държавните мъже, отговарящи за националната сигурност на страната, че този доклад също е стенографиран и от него става безпощадно ясно, че версията му е просто една опашата лъжа. И че той сам е признал това, като е бил принуден публично да се извини на премиера и правителството.[4]

 Но ако македонската оръжейна афера е просто компроматен проект, макар и на много високо равнище, то друга една афера, свързана с нея, си е съвсем реален факт. През лятото на 1992 г. един висш държавен чиновник посещава Ливан: Здравко Попов[5], съветник по външнополитическите въпроси на президента Желев. Той заминава по време на отпуск и без да предупреди никого, придружен от бившия консул в българското посолство в Ливан Димитър Събев[6], бившия главен секретар на външно министерство Николай Богданов и Невяна Енчева. Истинската цел на посещението е делова среща с Амал Абу Зейд, търговец на оръжие и наркотици, стар клиент на „Кинтекс“ и известен с поддръжката на терористични организации. Зейд има делови отношения с още двама бивши служители на МВнР, останали като бизнесмени в Ливан: бившият ръководител на ТИС в Бейрут Джахов и бившият финансист на посолството Славчо Велков. Според сведения, проникнали в печата, гост на ливанския контрабандист по същото време е бил бившият зам.министър на външноикономическите връзки Стефан Полендаков[7]; интересно е, че неговият син  е служител и на „Тератон“, и на „Мейтрикс“ – и че тъкмо той е изготвил офертата на „Тератон“ за „Кери 91“ във връзка с македонската афера.

 На 18 август, в деня, в който странната компания пристига в Ливан, бива изпратена дипломатическа грама, адресирана до президента, премиера, министрите на МВР и МО, председателя на парламентарната комисия по национална сигурност. Грамата визира както факта на посещението, така и неговата цел. С това правителството е предизвестено и случаят не може да бъде прикрит. НРС и нейният шеф ген. Бригадир Аспарухов, очевидно проспали това посещение, уронващо престижа и на президента, и на страната, изпадат в глупаво положение, същото важи за някои фигури от най-близкото обкръжение на д-р Желев, за хора като Алексей Алексеев[8] и ген. Стоян Андреев[9], които винаги знаят повече от своя президент, но предпочитат да споделят с него колкото се може по-малко.

 Между 18 и 25 август в пресата няма и следа от огромния гаф на българското президентство. След което езиците се развързват и всеки лъже, колкото и както може. Най-достойно от всички се държи самият Здравко Попов, който може би е осъзнал, че е използван за параван и че тъй или иначе ще бъде пожертван. Той поддържа една благовидна, но невероятна версия – че е бил там на екскурзия – знаейки предварително, че никой няма да му повярва. Най-много и най-нахално лъже ген. Андреев. Лъже, че е получил информация от разузнавателните служби, лъже, че е изпратен телекс до Здравко Попов спешно да се прибере, след което провинилия се съветник е разследван лично от президента в присъствието на директора на НРС. Началникът на президентската канцелария Алексей Алексеев го надминава само с абсурдността на лъжите си: той например твърди, че още на 17-ти август е получил предварително съобщение от Бейрут за предстоящото посещение на Здравко Попов. От това следва, че е можел спокойно да предупреди съветника, че подобни потайни посещения са недопустими по протокол[10] – и ако не го е направил, то това би означавало или че е бил посветен относно истинската цел на пътуването и е разчитал случаят да не бъде раздухан – или пък просто е искал да дискредитира Здравко Попов.

 Относно последвалите събития версията на потърпевшия е проста – той твърди, че на 24 август сам е отишъл при президента и е разказал за посещението си. Това пък противоречи на версията на самия държавен глава – д-р Желев претендира сам да е информирал премиера, а не обратното. Известно е, че на 20-ти август Филип Димитров е попитал и президента, и Алексей Алексеев как върви разследването по случая Здравко Попов. Като се има предвид и фактът, че още на 18-ти август държавните мъже са получили дипломатическата грама от Бейрут, става съвсем очевидно, че версията на Здравко Попов не издържа критика: очевидно той просто е искал да предотврати прекалената гласност по събитията около разкриването на неговата мисия.

 Впрочем по отношение на нейната оценка версиите на президента и неговите хора също се разминават. Например по време на прословутата си пресконференция на Боянските ливади президентът твърди, че единствената причина за уволнението на неговия съветник били протоколните нарушения. Няколко дни преди това обаче неговият говорител вече е обявил, че причината се крие в “постъпилата информация за негови срещи с контрабандиста на оръжие и наркотици Абу Зейд“; ген. Стоян Андреев от своя страна говори пред Комисията за национална сигурност за срещите на Здравко Попов и неговата група с различни ливански фирми, които търгуват с оръжие. Тези разминавания, както и редица други, говорят за объркване и гузност между тези, които вероятно са били посветени в реалните цели на мисията на президентския съветник – и за опитите им да прикрият или поне да размият истината.

 А за това, че тази истина е била неприятна, говори дори фактът, че точно по това време президентът отменя едно свое посещение в Израел. Връзката е очевидна: някак не върви да отидеш там на официално посещение, след като твой съветник е посетил инкогнито търговците, които снабдяват с оръжие ливанските и палестински терористи – и това е станало известно на обществеността. Ударът върху авторитета на президента е твърде сериозен – тъкмо затова подвластните му тайни служби е трябвало да подготвят огледален контраудар – да натопят някой от съветниците на премиера, а по възможност и самия премиер, в подобна каша. Така че „Бригадиргейт“ – както тогава наричат македонската оръжейна афера – може да се разглежда не само като удар срещу правителството на СДС, но и като своеобразна самозащитна реакция на президентството и на самия президент – който по това време се намира в тежък конфликт с премиера[11]. Разликата между двата оръжейни скандала обаче е драстична: историята с Македония е измислена открай-докрай, докато Здравко Попов е отишъл не в Македония, а в Ливан, и за разлика от Константин Мишев е разговарял не с официални представители на държавата, а с оръжейни контрабандисти – при това без да е изпратен там и без да е упълномощен от когото и да било.

Текстът е от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.

---

[1] Журналист от радио Свободна Европа и съветник на премиера Филип Димитров през 1991-1992 г.

[2] Част от тях напускат Парламентарната група на СДС и оформят своя парламентарна група около Димитър Луджев, известна като Г-9, друга част са познати като т.н. „сини мравки“ – основно депутати от Алтернативната социалистическа партия, на чиито гласове по-късно се крепи правителството на проф. Беров.

[3] Срещу това назначение се обявяват публично посланиците на САЩ, Великобритания и Италия, Генералният секретар на НАТО лорд Джон Робъртсън, както и редица български политици, в това число тогавашния външен министър Соломон Паси и главният секретар на МВР Бойко Борисов.

[4] Пълният текст на стенограмата можете да прочетете като факсимилета №   в сайта corruptionbg.com

[5] Философ и психолог, външнополитически съветник на президента Желю Желев, директор на Дипломатическия институт (2004-2006), посланик в Чешката република (2006-2010).

[6] До 1992 г. Димитър Събев е служител в МВнР, след което се заема изцяло с частен бизнес, за да стане един от най-видните български олигарси. Собственик е на редица компании, най-важната от които е „Петрол“ АД, участва в Международна ортодоксална банка „Свети Никола“, както и в олигархични кръгове, известни като „Монтерей“ и „Банкя“.

[7] Зам. министър в министерството на външноикономическите връзки в правителството на Андрей Луканов, агент на ПГУ на ДС с агентурен псевдоним Дохчев.

[8] Шеф на канцеларията на президента Желю Желев.

[9] Съветник по национална сигурност на президента Желю Желев, главно действащо лице в т. н. „Македонска оръжейна афера“, виден русофил,  заместник-председател на Федерацията за дружба с народите на Русия и ОНД, изключително близък до всички посланици на Русия в България и вероятно свързан с руските тайни служби.

[10] Самият Здравко Попов е отстранен от президента под благовидната версия, че е нарушил протокола.

[11] Причините за този конфликт са няколко: изгубеното влияние на д-р Желев в СДС, тежкия спор за Конституцията, гласувана от мнозинството на БСП във ВНС, опитът да се създадат СДС-център и СДС-либерали, поддържан от президента и целящ да бъде „приватизиран“ електоралния потенциал на синята коалиция, влиянието, оказвано от политици като Димитър Луджев и Ахмед Доган.

Македонската  оръжейна  сделка -  част втора

http://www.svobodata.com/page.php?pid=18026&rid=154&archive=

Впрочем по време на споменатия доклад на ген. Аспарухов пред отговорните за националната сигурност политици в президентството става дума и за тази афера. От тогавашната дискусия става ясно, че генералът е имал всички информации за „посещение при ливанци, една група от търговци, които се занимават предимно с оръжие“, че в тази група е бил и Здравко Попов – като обаче „той не е участвал, бил е използван за параван“. Което поражда един основен въпрос: параван за кого? Става ясно също така, че НРС е прихванала дейността на тази група много по-рано на територията на Бейрут. Защо ли тогава са си мълчали? Споменава се и името на човека, който очевидно е нещо като тартор на групата и е въртял реалните преговори – Димитър Събев. Става ясно, че във връзка с тогавашното обсъждане на този случай Филип Димитров е поискал от НРС сведения за задграничните връзки на „Тератон“ – и че е имал предвид тъкмо контактите на тази фирма  със САЩ, за което ген. Аспарухов си е направил оглушки.

 Всичко това обаче е отминато и премълчано. Никой не търси обяснение, нито отговорност от президента за ливанските похождения на Здравко Попов. Никой не изтъква, че те могат да застрашат националния ни престиж и сигурност. Никой не си задава въпроса каква точно сделка е била обсъждана с Амал Абу Зейд. Нито пък дали наистина никой не е знаел за това посещение – или е точно обратното – всички са знаели и са се правели на ни чул, ни видял. Точно по същото време обаче, по което се развихря скандала със Здравко Попов, ген. Аспарухов започва активното мероприятие срещу Константин Мишев, посетил Македония цял месец преди посещението на президентския съветник в Ливан. Явно за ген. Аспарухов и неговите повелители няма по-добра защита от нападението.

 Скандалът гръмва на 18 септември 1992, когато ген. Аспарухов заявява на специална пресконференция, организирана от ген. Стоян Андреев, съветник на Желю Желев по въпросите на националната сигурност (но известен също и като основен проводник на руските интереси в България), че съветник на министър-председателя е замесен в оръжейна сделка, както и че правителството я кара по принципа “крадецът вика: дръжте крадеца[1]”. Този акт е невероятен от професионална гледна точка: разузнавателен шеф оповестява публично оперативна информация, без да я е докладвал на президента и премиера[2] – при това информация, съдържаща неистини и целяща да дискредитира правителството. За подобен гаф всеки разузнавач в която и да е нормална страна би бил незабавно уволнен – това изглежда не важи за генералът Аспарухов, назначен и произведен само след 40 дни служба като шеф на НРС от подполковник в генерал-майор с указ на президента Желев.

 Премиерът Филип Димитров естествено иска обяснения, но вместо да изпълни задълженията си като държавен служител, Бриго Аспарухов отговаря с нагло писмо с гриф “Строго секретно – от особена важност”, в което ултимативно поставя условието, че би се срещнал с премиера и би дал исканата информация само на среща, на която освен министър-председателя присъстват президентът, представители на Главна прокуратура, МВР и ръководството на Комисията по национална сигурност. Тази оферта е направена в предаването на БНТ “Панорама” и по радиото, а ежедневниците я тиражират незабавно. Единственото обяснение за непонятния отказ да се информират институциите, на които НРС по закон е задължена да дава информация, е дадено на 29-ти септември по радио “Хоризонт” и гласи дословно следното: “Вие знаете, че в последните дни започнаха интересни събития в парламента, във вътрешнополитическия живот на страната. Това наложи отлагане на съобщаването на информацията.”

 Дори само това изказване ясно говори, че генералът е изчаквал удобния политически момент – и че неговата дезинформация е преследвала политически цели. „Интересните“ събития, за които говори той, с свързани с масираната атака срещу кабинета на Филип Димитров, проведена от ДПС, президента и неговите съветници, синдикатите и преминали от другата страна на барикадата депутати от СДС, чието предателство е щедро заплатено от Мултигруп. Това, което кара генералът да изчака още малко със своето оперативно мероприятие, е постигането на договореност между ДПС и БСП за формулата на бъдещото управление, което левицата ще подкрепя, без да носи отговорност за неговите управленски решения[3].

 Още по-ясни стават тези политически мотиви от неговия доклад, изнесен с огромно закъснение в кабинета на президента на 2-ри октомври в присъствието на президента Желю Желев, премиера Филип Димитров, министъра на правосъдието Светослав Лучников, вътрешния министър Йордан Соколов, Николай Слатински, председател на парламентарната комисия по национална сигурност, ген.Стоян Андреев, депутатите Иван Палчев[4] и Димитър Йончев[5]. По-сетнешните доклади на ген. Аспарухов пред Комисията по национална сигурност и пред закритото заседание на НС не прибавят нищо съществено към казаното тогава.

 Най-парадоксалното е, че никъде в този доклад не се говори за сключване на оръжейна сделка или за поемане на конкретен ангажимент за такава. Нещо повече –пътуването на Константин Мишев е известно на десетки официални лица, мисията му е официално възложена от правителството и има чисто информационен характер.

 Причините за това пътуване са следните: през пролетта на 1992 в Правителствената комисия за контрол върху търговията с оръжие рязко нарастват молбите за износ на оръжие за Македония. Молби подават както никому неизвестни малки фирми, така и фирми, на които е даден законен лиценз – като „Арсенал“ и „Еловица“ – Габрово, които реално разполагат с големи количества залежала продукция. Постъпващите документи и оферти показват изключителен интерес и дори тенденции към заобикаляне на закона. Комисията отговаря на офертите еднотипно: “не се разрешава”.

 Този интерес от македонска страна едва ли би могъл да бъде изненадващ, като се има предвид, че при своето изтегляне югоармията е отнесла със себе си цялото налично въображение – и дори е изкъртила вратите и прозорците на казармите, за да ги направи необитаеми. Тъй че желанието на македонското правителство да осигури поне елементарна вътрешна сигурност, създавайки стабилна полиция, е разбираемо. Търсенето на търговски партньори от българска страна има колкото политически, толкова и икономически причини. От една страна, България първа е признала Македония и следователно на нейната доброжелателност – поне в тези ранни години – според македонците може да се разчита. От друга – българското оръжие е два до три пъти по-евтино от това, което може да бъде купено от западните страни.

 През юни 1992 г. в държавната комисия постъпва съвместна оферта от държавната фирма “Тератон” и петричката “Кери 91” - която няма български лиценз, но е установила контакти с македонски официални лица и си е осигурила македонски лиценз за внос на оръжие. Още през май двете фирми са представили друга оферта, която предполага износ на оръжие срещу внос на злато и суровини – и която е отхвърлена. Офертата от юли обаче прави впечатление поради значителния размер на предлаганата сума (която не е 200 млн. долара, както твърди Аспарухов, а около 30 млн. долара), както и с приложеното упълномощително писмо от вътрешното министерство на Македония.

 Фирмите сами търсят контакт с българското правителство, позовавайки се на уговорена среща с представители на македонското МВР. Търсят го обаче по един доста странен начин. Например областният управител на Софийска област звъни на Константин Мишев, съветник на Филип Димитров, за да му съобщи, че представителите на „Тератон“ и „Кери 91“ ще го чакат същия ден в Благоевград на „уговорената среща“. Такава среща изобщо не е уговаряна и до този момент Константин Мишев изобщо не е чувал за „Кери 91“, нито пък за съвместната оферта. Очевидно г-н Пранжев е бил подведен от двете фирми – и вероятно при договарянето помежду им „Кери 91“ е предложила своите връзки в македонското правителство, а „Тератон“ е обещала контакти с български висши държавни чиновници – и с оглед дадените обещания е разиграла този блъф.

 Паралелно с това на 20-ти юли президентът на „Тератон“ предлага на министър-председателя услугите на „Мейтрикс интернешънъл“ като консултантска и дистрибуторска фирма, имаща добри контакти в Македония. Връзката с „Кери 91“, която реално е осигурила лиценз от македонска страна, както и контактите с македонското правителство, е надлежно премълчана. Очевидно е горещото желание на „Тератон“ и „Мейтрикс“ да използват контактите на „Кери 91“, за да развъртят оръжеен бизнес с Македония. Зад всичко това прозират интересите на Илия Павлов, президент на Мултиинтернешънъл холдинг“. Дори официалните писма на адмирал Робърт Парис, президент на „Мейтрикс интернешънъл“, често са адресирани не само до Младен Мутафчийски, който освен държавен служител и шеф на „Тератон“ е и президент на „Мейтрикс – България“[6], но и до Илия Павлов. Нещо повече – по това време Илия Павлов се кани да открие банков клон в Скопие – вероятно не без връзка с бъдещи оръжейни сделки.

 След несъстоялата се среща с Константин Мишев, “Кери 91” се обръща към министър Праматарски, който първоначално изразява готовност да замине за Македония, но премиерът Филип Димитров научава за случая и категорично му забранява. Ситуацията е обсъдена на среща между премиера, който същевременно е и председател на междуведомствената комисия, която разрешава оръжейни сделки, и министъра на МВР. Поискана е справка за дейността на „Кери 91“ от регионалната дирекция на полицията в Благоевград. Отговорът е, че до този момент фирмата не е уличавана в незаконна дейност[7].

 Налага се мнението, че поради правителственото ниво на предложената оферта, отказът този път не може да се сведе само до обичайното “не се разрешава”. Възприема се идеята да бъде направено неофициално информативно посещение, което да изясни дали постъпващите сертификати са наистина от македонска страна или са фалшификати, и да бъдат уведомени македонските власти, че продажбата на военно и специално имущество е възможна единствено след вземане на политическо решение, съобразено със зачитане на резолюциите на ООН и приетите норми за поведение – и че подобно решение в момента едва ли може да бъде взето, тъй като съобразно резолюция на ООН № 713 от 23 септември 1991 г. е наложено ембарго върху цялата територия на бивша Югославия. Решено е да бъда предадена молбата на българските власти македонското вътрешно ведомство да контролира издаването на подобни пълномощни от други ведомства, за да бъде избегната и най-малката вероятност за извършване на нелегален трансфер на оръжие. В заключение чрез това неофициално посещение се заявява, че България и българското правителство имат най-голямо желание да помогнат на Република Македония и са готови да го сторят веднага, след като международните норми и политическата ситуация позволят подобен род помощ.

Текстът е от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.

---

[1] Този израз е свързан с аферата със Здравко Попов, придобила публичност по това време.

[2] Президентът, премиерът и председателят на НС по закон получават пълната информация от НРС.

[3] Тези тайни преговори текат още от лятото на 1992 г.

[4] Депутат от ДПС, посланик в Баку, началник на кабинета на мин. Емел Етем, агент на 6-то управление на ДС с агентурен псевдоним „Цеко“.

[5] Депутат от 7-мо ВНС и 36-то НС, виден функционер от БСП, един от създателите на Българската Евролевица.

[6] Като това съвместителство е недопустимо от гледна точка на българското законодателство.

[7] Виж факсимиле № 2  в сайта corruptionbg.com

Македонската оръжейна сделка -

 

 част трета

 

 

http://www.svobodata.com/page.php?pid=18027&rid=154&archive=

На практика това означава учтив отказ, тъй като резолюцията на ООН не допуска никакви изключения. В същото време обаче самата резолюция подлежи на тълкуване, тъй като България току що е признала Република Македония за суверенна държава – като военния конфликт се води извън нейните граници и на практика не я засяга. Това е и смисъла на дипломатическите консултации, предприети от Филип Димитров. (По-късно ще се окаже – и то по сведения на самия ген. Аспарухов – че южните ни съседи изобщо нямат такива скрупули, че например Турция е продала на Македония военна продукция на стойност 46 млн. долара, а Гърция е последвала нейния пример.)

 Липсата на установени дипломатически отношения с Македония, както и фактът, че отправената от македонските власти покана има неофициален характер, налагат необходимостта и от българска страна посещението да има неофициален характер. След проведени консултации с юристи премиерът решава, че спокойно може да възложи подобна мисия на свой съветник, без този избор да бъде квалифициран като неправилен според закон, указ, постановление или друг нормативен документ. Мисията бива възложена на Константин Мишев и след оформяне на необходимите командировъчни документи[1], той заминава за Македония.

 Тъй като срещите в македонското МВР са вече уговорени от “Кери 91”, Константин Мишев заминава веднага, официално командирован от своя премиер. Натоварен е със задачата не да преговаря за някаква сделка, а да получи информация за офертата и от своя страна да информира македонските власти относно пречките да бъде изпълнено тяхното искане. Той заминава на 22 юли заедно с Валери Керин – президентът на “Кери 91”, и още един служител на фирмата – Живомир Василев, който е бивш служител на ДС и вероятно е основният информатор на Бригадир Аспарухов. Тримата прекарват в Македония няколко часа, от които един – в македонското МВР. На срещата в министерството присъстват двама зам.министри, началникът на финансовия отдел, съветник на македонския премиер и други официални лица. Един от висшите офицери, присъствали на тази среща, е разработван от българската НРС[2].

 Темата на разговора наистина е свързана с възможностите за оръжейни доставки. Константин Мишев пояснява, че евентуалните възможности за внос на оръжие от България могат да бъдат реализирани само при вземане на политическо решение от страна на правителството, съобразено със санкциите на ООН, и при разрешение от правителствената комисия. От своя страна изисква официална оферта, която да удостовери, че наистина става дума за оръжие, предназначено за македонската полиция. Става ясно, че македонското правителство би предпочело такава сделка да бъде осъществена чрез частни фирми – най-вече по политически причини. Константин Мишев обяснява, че конкретната форма за една бъдеща търговска операция, ако би била възможна, си е тяхна работа. Пояснява обаче, че на “Кери 91” нито в момента, нито в близко бъдеще може да се гарантира лиценз от българска страна. След като се изяснява, че офертата наистина е от страна на македонската полиция, той поема единствено ангажимента въпросът да бъде обсъден от Правителствената комисия за производство и търговия с оръжие и от българското правителство. С това мисията му приключва.

 Има една малка, но съществена подробност във връзка с тази мисия: обемът на поисканото въоръжение и сумата, за която става дума, нямат нищо общо с цитираните от ген. Бриго Аспарухов, нито с раздуваните от жълтите вестници версии. Офертата към „Кери 91“ съдържа искане за леко стрелково оръжие плюс 10 броя БТР – „Бердем 60“ – на обща стойност около 30 милиона щ. д. Това е чувствително по-малко от мистериозните 200 милиона, за които непрекъснато се говори – и върху които се гради версията, че македонското искане предполага априори реекспорт за Сърбия, тъй като подобна сума е непосилна за държава като Македония. При това и този път предложението е да се плаща в суровини и злато – поради което е логично да предположим, че заявката наистина е предназначена за македонската полиция. От македонска страна обаче е намекнато, че могат да се очакват бъдещи заявки – за още нереформираната по това време македонска армия. И наистина месец по-късно в българското Министерство на отбраната пристига писмо с оферта от военното ведомство на Република Македония, което обаче на път към кабинета на министър Сталийски мистериозно изчезва.

 В проведеното неофициално посещение няма нищо тайно. За това, че Константин Мишев пътува за Македония, и то във връзка с офертата на „Кери 91“, са знаели и Софийският областен управител, и благоевградските служби за сигурност, и дори граничните власти (които впрочем са направили бараж на следващите коли веднага след като аудито на Керин е пресякло границата). Нищо не се е крило нито преди, нито след това пътуване. Напротив – в резултат на тази мисия започва да се работи за създаването на експертна група, която да прогнозира стратегическите насоки в икономическите и политическите отношения между двете страни.

 Веднага след завръщането си Константин Мишев внася доклад при премиера и разказва подробно за контактите си пред министъра на МВР Йордан Соколов и министъра на търговията Александър Праматарски. Въз основа на получената от него информация в Правителствената комисия за контрол над оръжейната търговия неколкократно е обсъждан въпроса допустимо ли е да се продава оръжие на Македония или не. Изискано е тълкуване на ембарговите ограничения от МНвР, като лично Филип Димитров провежда консултации с американския, френския и британския посланик – и тъй като отговорите не са особено насърчителни, комисията взема решение да не се осъществяват оръжейни сделки с Македония, както и да се засили граничния контрол. С други думи – случаят с оръжейната оферта, заради която е предприето еднодневното пътуване на Константин Мишев до Скопие, е приключен с официален отказ от страна на българското правителство, далеч преди Бриго Аспарухов да оповести своето “сензационно” разкритие.

 Подробности за мисията на Константин Мишев генералът би могъл да получи и само чрез един телефонен разговор. Вместо това НРС пропилява повече от месец, за да разбере кой е този съветник, който е преговарял в Македония за оръжие. Между впрочем закъснението от юли до септември съвсем не е случайно. През този период политическият ландшафт се е променил до неузнаваемост. Междувременно са се състояли Боянските ливади; Доган се е договорил и с президента Желев, и с БСП; обявил е своя “ляв завой” и се е заканил да раздава „депесарски шутове“. ДПС е снело политическото си доверие от Филип Димитров; изгоненият точно за оръжейни далавери Димитър Луджев вече е формирал своята група Б-12 – сърцевината на бъдещите “сини мравки”[3]. Мултигруп и мафиотските групировки, провокирани от обявената от Филип Димитров война, активно купуват сини депутати. “Подкрепа” е мобилизирала всичките си сили в стачки срещу правителството. Превратът вече е узрял, дошло е време за фронтални атаки, дошло е и времето за откровенията на Бриго Аспарухов.

 Текстът е от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.

---

[1] Виж факсимиле № 1

[2] По причини, които са очевидни, неговото име ще бъде премълчано.

[3] Тази група е формирана около Димитър Луджев на базата на групата от първоначалните отцепници от СДС  Г-9, и образува  по-късно либералната партия „Център за нова политика“.

Македонската оръжейна    сделка -    част четвърта

http://www.svobodata.com/page.php?pid=18028&rid=154&archive=

В деня на неговата пресконференция новоформираното “динамично мнозинство” на БСП, ДПС и Г-12 дискутира поисканата от Доган оставка на председателя на НС Стефан Савов. Отказът да докладва пред премиера в течение на цели две седмици нажежава обстановката и отприщва компроматната истерия в жълтите медии. Самият доклад завършва с фиаско: версията на Бриго Аспарухов е разобличена като дезинформация, Филип Димитров и Николай Слатински искат неговата оставка, докато Желю Желев и ген. Андреев правят всичко възможно, за да спасят любимия си генерал. “Не, само това не!” – е спонтанната реплика на д-р Желев, когато бива поставено искането Бригадир Аспарухов да напусне своя пост. Самият генерал още в началото признава: “Ние не обвиняваме г-н Мишев в престъпление, нито в помисли за престъпление” – очевидно забравил за думите си “крадецът вика – дръжте крадеца” по адрес на цялото правителство. Дори колегата му от ДС Иван Палчев признава, че този израз е “некоректен”, а действията на самото правителство – “напълно правомерни и коректни”. В крайна сметка всички се обединяват около идеята, че ген. Аспарухов е допуснал тежък гаф и трябва да се извини публично на своя премиер; Филип Димитров се съгласява, но не оттегля искането си за оставка на генерала.

 Текстът на извинението му е редактиран от всички присъстващи и Бриго Аспарухов го произнася пред националните медии. Събраните държавни мъже си дават дума след поднасянето на извиненията да не дават повече повод неприятния инцидент да бъде раздухван от пресата. Само дето не става така. Случаят е приключен, но компроматът едва сега започва. Пръв нарушава джентълменското споразумение ген. Андреев, който споменава не само случая, но и държавата Македония. Два дни след това Желю Желев твърди в интервю пред “24 часа”, че обвиненията срещу съветника Мишев били сериозни. Това принуждава Филип Димитров да заяви публично, че българският президент лъже. Следва още по-нагла лъжа в предаването “Панорама”по БНТ: според българския президент не само че обвиненията срещу Константин Мишев били тежки, но и били дотам основателни, че д-р Желев трябвало да направи компромис със съвестта си, за да спаси достойнството на премиера. Пропуска се дребният факт, че един президент изобщо няма право на компромиси със съвестта си, когато става дума за националните интереси на страната.

 Връх на всичко е интервюто на самия ген. Аспарухов в “168 часа” под знаменитото заглавие “Пипнаха Мишев на дупката”, в което се правят долнопробни намеци като следния: щом от македонска страна една фирма е получила лиценз, значи някой е гарантирал за това. Всичко се гради върху презумпции от рода на: “Ами ако сделката беше станала?” Генералът прекрасно знае, че лъже, тъй като сам е разказал в своя доклад как и въз основа на какви критерии македонската страна е търсела фирми без никакви протекции от никого, а също как, кога и от кого е даден лиценза. Естествено, това не му пречи. Както и нищо не пречи на Димитър Йончев, също присъствал на срещата с президента, да попита публично Филип Димитров колко е изкярил.

 След тези изказвания и след осигуреното от “новото мнозинство” решение на Комисията по национална сигурност, че разузнаването е действало “професионално”, Филип Димитров няма друг изход, освен да поиска действията на НРС да бъдат обсъдени в парламента. Само че същото това “ново мнозинство” обръща искането на премиера с главата надолу. Разгледани са не действията на НРС и неговия шеф, а тези на премиера и неговият съветник. По повече от странното предложение на новия парламентарен шеф Александър Йорданов, парламентарната група на СДС напуска заседанието. Бриго Аспарухов се превръща в бурно аплодиран герой на деня. БСП и ДПС гласуват решение, според което премиерът и неговия съветник са създали условия да бъде застрашена националната сигурност на страната. Нищо, че по същото време македонското Министерство на външните работи изпраща нота, в която се протестира срещу безотговорните изказвания на генерал Аспарухов, и в която дословно се заявява, че “досега не е сключен нито един договор за доставка на оръжие”. Нищо, че при официалното си посещение у нас на 19 октомври македонския министър на отбраната Владо Липовски публично заявява: “Нито един български ремък от пушка не е влизал в Македония”. Очевидно за новото мнозинство в българския парламент интересите на икономическите групировки тежат повече от истината.

 С този вот на практика е гласувано недоверие на кабинета на Филип Димитров. Никое правителство не би могло да просъществува с такова петно върху своя авторитет. Ясно е, че вече няма мнозинство, което да го поддържа. След решение на кабинета и ПГ на СДС се прави единствено възможното – иска се вот на доверие. Резултатът е известен. Акцията срещу правителството на СДС е постигнала целта си. Следва безвремието на Беров – златното време за българската мафия; времето, в което корупционните практики се развихрят с пълна сила и на най-високо равнище. Подлият сценарий, граден върху организираното от спецслужбите мнимо обвинение в незаконна оръжейна сделка, е успял, превратът е реализиран, а бъдещото развитие на България – с хоризонт от поне няколко години – предрешено.

 БСП постига целта си – да управлява, без да носи отговорност за управлението. Спокойно изчаква да й дойде времето, в което да се върне във властта с абсолютно мнозинство – и отваря широко вратите към поредната национална катастрофа, настъпила с масови фалити на банки, гигантска хиперинфлация и заплати в размер на няколко щатски долара месечно. Доган става мандатоносител и скоро започва да се хвали, че отдавна е милионер, и то „в зелено“. Бриго Аспарухов остава начело на НРС чак до 1997. Пак дотогава всички реформи са блокирани, но затова пък никнат като гъби банки и кредитни милионери. България, която в началото на прехода към демокрация бе редом с Чехия, Полша и Унгария, бавно се плъзга към опашката на страните от бившия източен блок.  С което и разочарованието на хората е гарантирано. Така тихия преврат от 1992, изграден върху фалшивите обвинения за оръжейна сделка с Македония, подпечатва българската национална съдба – и предначертава олигархичния модел на българския преход.

 Текстът е от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.

Тайната приватизация на българските банки - част първа

http://www.svobodata.com/page.php?pid=18029&rid=154&archive=

Далеч преди банките да се превърнат в инструменти за ограбване на националния капитал и създаване на нова, специално подбрана олигархия[1], в банковата система протичат процеси, които са своеобразни знамения за това какво ще се случи – само че няма кой да разчете техните сигнали. Най-важният от тези процеси е тайната приватизация на българските банки – превръщането им от държавни в частни – без да има законова база за подобна трансформация. Трябва да подчертая, че става дума за процес, чиито корени могат да се проследят още от времената преди 10-ти ноември 1989 г. – и който очевидно е съществена част от стратегиите за трансформация на политическата власт на комунистическата партокрация в икономическа.

 Параметрите на този процес са публично известни – най-вече благодарение на настойчивите усилия на Тошо Пейков, народен представител в 36-то НС, който не се уморява да задава отново и отново въпроси относно тайната приватизация на банковия капитал – като същевременно разглежда всички аспекти на този процес в специални разследвания, които могат да се причислят към най-доброто от разследващата журналистика по това време[2]. Неговият извод за случващото се е следният: „Под прикритието „банкова реформа“ се извършиха най-едромащабните престъпления на комунистическата върхушка срещу българския народ.“

 Тайната приватизация на практика стартира още през 1988 г. – с приетия от правителството на Георги Атанасов Правилник за банките и решението клоновете на БНБ да се преобразуват в търговски банки – и то като акционерни дружества по реда на Указ 56. Според тогавашните управници този процес на трансформация трябва да приключи на 31 октомври 1989 г. – сиреч само десет дни преди 10-ти ноември. През пролетта на 1990 г. – благодарение на направените от последното чисто комунистическо НС промени в тогавашната конституция, новосъздадените търговски дружества придобиват възможност да продават своите акции както на юридически, така и на физически лица – с което предпоставките за тяхната тайна приватизация са вече налице. Същевременно банките получават възможност да увеличават своя уставен капитал, като издават нови емисии акции и ги разпродават както на държавни, така и на частни акционери. Точно тази възможност е спекулативно използвана, за да се трансформират държавните банки в частни – тъй като продажбата на нови акции намалява процентното участие на държавата в акционерния капитал.

 По закон тези сделки би трябвало да стават с благословията на БНБ. До пролетта на 1992 г. действа споменатия Правилник за банките, съгласно който само БНБ може да дава разрешение за увеличаване на банковия капитал. След това влиза в сила Закона за банките и кредитното дело, в който е вписано, че само Общото събрание на акционерите взема решение за увеличаване на капитала, но новият уставен фонд се вписва в регистрите само след като бъде утвърден от БНБ.

 Тези правила обаче остават само на хартия – най-вече защото липсва ясен регламент за санкциите, които могат да бъдат налагани при тяхното нарушаване. Редица банки увеличават уставния си капитал, без да са получили разрешение от БНБ – а понякога и изобщо без да питат националната банка. В повечето случаи акциите се купуват от частни фирми и физически лица, като по този начин акционерното участие на държавата спада.

 Друг важен момент, непосредствено свързан с тайната приватизация, е създаването на Банковата консолидационна компания (БКК), инициирано от проф.Тодор Вълчев[3]. За разлика от БНБ тя не е държавна институция, а търговско дружество, регистрирано по Търговския закон. Целта е да поеме управлението на държавния капитал в търговските банки, да осъществи тяхната консолидация и постепенно да ги приватизира. Съгласно Решение № 26 на МС от 1992 г. държавните предприятия са задължени да заменят акционерното си участие в търговските банки с акции в БКК – част от тях обаче отказват да направят това – като в някои случаи продават своите акции на частни компании, а в други заменят акциите си срещу опрощаване на дългове към съответните банки. В същото време представителите на БКК имат право на глас, съответен на акционерното участие на държавата в търговската банка. Тъй като решенията за увеличаване на уставния капитал се вземат от Общото събрание на акционерите, то от това следва, че тези представители или съзнателно не са предотвратили потайното стопяване на държавния дял и превръщането на държавните банки в частни, или не са информирали БНБ за тези намерения – въпреки че са им били добре известни. Особено драстичен в това отношение е прецедентът с опита за тайна приватизация на ТБ „Биохим“, в който представителят на БКК не само че не се противопоставя, но и директно помага на приватизаторите, като лично предлага акционерния капитал да се увеличи на 600 милиона лева.

 Нека се опитаме сега да представим основните прецеденти на тайна банкова приватизация – чрез публичните признания на БНБ. На 27 октомври 1993 г. Тошо Пейков изпраща писмо до председателя на БНБ проф. Тодор Вълчев, с което иска да му бъде предоставена информация за пет банки, в които текат процеси на увеличаване на уставния капитал и намаляване на държавното участие. На 12 ноември Тодор Вълчев изпраща своя отговор, придружен от докладни записки за конкретните случаи, посочени от Тошо Пейков[4]. Този отговор, по-късно разширен от колектив от служители на БНБ, придобива популярност под името „Бяла книга за банковата система“.

 Отговорът на проф. Вълчев признава факта на нерегламентирана приватизация в банковата сфера, но се опитва да омаловажи процеса и да го представи като изключение от правилата, спазвани от банките. Същевременно професорът се опитва да избегне поне отчасти отговорността за тайната приватизация – например като подчертава, че част от процесите са се състояли преди той да поеме този пост. „След избора на управителя (9 януари) и тримата подуправители (16 януари), веднага след като разбрахме, че предишното ръководство на БНБ е дало разрешение на търговските банки да продават по номинал до 80% от дяловото участие на БНБ в тях, изпълнителният директор Емил Хърсев спря с телекс тази порочна практика, тъй като тя би могла сериозно да накърни интересите на държавата и да облагодетелства някои лица.“ – казва той – „Междувременно обаче известно, общо взето неголямо количество акции са били продадени на частни лица в почти всички банки.“[5]

 По-нататък в неговите обяснения ще срещнем и повече от странната забележка, че „в много случаи не е било спазено определено изискване на закона, но от това държавният интерес може и да не е бил накърнен“[6]. Липсата на опит също е сред надеждните оправдания защо БНБ е допуснала държавния дял в посочените търговски банки да бъде намален в повече от чувствителна степен: „БНБ изгражда банковия надзор по съвременни международни стандарти, но той все още не е в състояние да функционира като съвременен надзорен орган.“[7]

 Докладните записки на „Банков надзор“, излагащи сухите факти, звучат далеч по-красноречиво от усукания отговор на проф. Вълчев. Те развиват особен вид сюжети, посветени на постепенното ограбване на държавното участие в банките – чрез повишаване на уставния капитал. Би могло да се възрази – фактът, че се продават нови емисии акции, не намалява държавното участие, а сваля неговия процентен дял спрямо общия уставен капитал на банката. Това обаче не е точно така – тъй като повечето увеличения на капитала са правени без преоценки на активите – което означава, че срещу една акция примерно на стойност 1000 лв. купувачът получава не само номиналната стойност, но и съответната част от провизиите и материалните активи на банката.

 От докладната записка на БЗК[8] става видно, че банката стартира на 15 февруари 1990 г.със 75 милиона лева, от които няма нито един частен лев – става дума само за държавни капитали.[9] Подобно на Първа частна банка и Туристспортбанк, и БЗК е учредена като акционерно дружество – преди да има каквато и да е нормативна база за създаване на нови банки. По-малко от година по-късно – на 4 март 1991 г., учредителите са взели решение за увеличаване на капитала на 150 милиона – и съответно са получили разрешение за това от БНБ. Малката подробност е, че при това увеличение новите акции са купени от частни юридически лица – и мажоритарния държавен дял се превръща в миноритарен.

 Към 31.декември 1991 г. капиталът е напълно внесен – като държавното участие на БКК е 42.24%, а останалите са съответно – 10.10% на КФ „Дару“[10], а 31.66% са на австрийската „Райфайзен централбанк“. В описаната от Камен Тошков структура е срамежливо премълчано участието на Робърт Максуел, който първоначално закупува 5% от акциите на банката чрез фирмата „Баймакс“, а след смъртта му неговите наследници ги продават на „Райфайзен централбанк“. Премълчани са впрочем и особените преференции, дадени от правителството на Андрей Луканов, според които банката е освободена за пет години от плащане на данъци[11]. Банката впрочем доста бързо развива клонова мрежа и натрупва притежания, най-голямото от които е „Добруджанска банка“, в която БЗК купува 80% от капитала. На Общото събрание на акционерите, проведено на 19 май 1993 г., е взето решение капитала на банката да се увеличи на 500 милиона лева чрез продажба на нови акции – за което БНБ не е давала разрешение.

 Коренно различна е структурата на капитала в ЧЗБ „Агробизнес“ АД, Пловдив. Там при самото учредяване, одобрено от БНБ с протокол № 9 от 6 февруари 1991 г., частното участие възлиза на 93.7%, а държавното само на 2.10%, докато 4.2% принадлежат на кооперативни фирми. На 6 септември 1992 г. акционерите вземат решение капиталът на банката да се увеличи на 200 милиона – в резултат на което държавното участие спада на 0.2%, а кооперативното – на 0.5%. Дребната подробност е, че само 50 000 акции са поименни, а 150 000 са на приносител. Независимо от минималното държавно участие увеличението на капитала в „Агробизнесбанк“ може да се извърши само с разрешение на БНБ и след преоценка на капитала й. Такова разрешение не е давано и преоценка не е извършвана. Според тази докладна записка към 31.12.1992 г.[12] общата сума на активите на банката възлиза на 246 370 000 лева. Състоянието й изглежда розово – и БНБ очевидно не подозира, че само след три години ще й се наложи да купи тази банка за един лев –  ограбена до шушка от своите банкери и натрупала девет милиарда дългове.

 Текстът е част от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.

---

[1] Тъй наречените „кредитни милионери“, чиито дългове бяха минимализирани по време на финансовата катастрофа в края на 1996 г.

[2] Тези текстове, подкрепени с обилен документален материал, могат да се прочетат в неговата книга „Записки по българските реформи“ (1996).

[3] Според публикацията в Държавен вестник БКК е учредена на 3 април 1992 г., месец и половина след като в Държавен вестник излезе регистрацията на БКК – АД с капитал 933 206 000 лева. Проф. Тодор Вълчев е вербуван като агент на Второ главно управление на ДС още на 19 юни 1951 г. с агентурен псевдоним „Сотир“, през 1973 г. е възстановен като агент.

[4] Тези докладни записки носят подписа на Камен Тошков, шеф на Управление „Банков надзор“.

[5] Виж факсимиле № 1 в сайта coruptionbg.com

[6] Пак там.

[7] Пак там.

[8] Виж факсимиле № 2 в сайта coruptionbg.com

[9] В учредяването на 22 март 1990 г. участват ДЗИ, ДСК, ЦКС и Стопанска банка.

[10] Чрез тази фирма в банката навлиза Атанас Тилев.

[11] С идеята, че тя ще финансира дребните селскостопански производители – което изобщо не се случва. По-късно тази преференция е отменена от Иван Костов, финансов министър в правителството на Димитър Попов.

[12] Виж факсимиле № 3 в сайта coruptionbg.com

Тайната приватизация на    българските банки -    част втора

ТБ „Кристалбанк“ – Мадан[1] също стартира като изцяло държавна банка, регистрирана на 25 октомври 1989 г. по силата на ПМС № 19/1989. На 10 октомври 1990 г. на проведено Общо събрание на акционерите е взето решение за увеличаване на уставния капитал на 20 милиона лева, като акциите могат да се продават както на юридически, така и на физически лица. Повече от година по-късно БНБ се досеща, че по този начин се намалява държавното участие – и с телекс от 27 ноември 1991 г. разпорежда да се преустанови издаването и продажбата на нови акции. Промяната на акционерната структура обаче вече е налице: участието на частни фирми и физически лица вече е 68.7%, а това на БКК – 12.7%.  

 На 7 април 1993 г. с писмо № 1-00-158 банката отново иска от БНБ разрешение за увеличение на уставния капитал на 200 милиона лева. УС на БНБ не дава такова съгласие – но независимо от това увеличението е регистрирано от Смолянския окръжен съд, дяловото участие на БКК спада на 1.4%, това на други държавни фирми и организации – на 1.7%, а частния капитал достига 85.1%. Свръх всичко се оказва, че не всички държавни фирми, акционери в „Кристалбанк“ са заменили своите акции за такива в БКК. Към края на същата година е искано ново разрешение от БНБ – този път за увеличение на уставния капитал до 500 милиона лева. Централната банка отново не дава разрешение, а Смолянския окръжен съд отново регистрира промените. По-късно Върховния съд анулира и двете вписвания – именно защото са извършени без санкцията на БНБ.

 „Кристалбанк“ – Мадан е една от първите банки, които изпадат във фалит. Тя е в безнадеждно състояние още през 1994 г., когато се оказва, че дължи 500 милиона лева на различни финансови институции. Банката поставя искане пред Министерството на финансите да й бъдат издадени облигации по Закона за лошите кредити, но финансовото ведомство отказва. ДКС и другите финансови институции също отказват финансиране. БНБ ту отнема, ту връща лиценза на потъващата банка, докато в крайна сметка през март 1996 г. лицензът на банката е окончателно отнет. Причините за фалита са обичайните: лошо управление, раздаване на кредити далеч над разумните граници, несъответна на възможностите банкова експанзия.

 Докладната записка за Първа Източна Международна Банка[2] не дава достатъчно яснота за странните промени в нейния акционерен капитал, предприети още при регистрацията и с любезното съдействие на БНБ. Това е бившата ТБ „Кремиковци“ АД, която всъщност е бивш клон на БНБ, но придобива самостоятелна регистрация като акционерно дружество на 13 декември 1989 г. С Протокол № 93/20.12.1990 г. УС на БНБ приема измененията и допълненията в устава на Кремиковската банка,  гласувани с Протокол № 2 от 18.10.1990 г. – включително и промяната на наименованието й в Първа Източна Международна Банка (ПИМБ). Акционерната структура в доскоро изцяло държавната банка е драматично променена – държавните фирми имат 34.13%, а търговските фирми и физическите лица – 64.96%. Най-голям частен акционер е българският клон на шведската фирма „Василка“, която има 64.27% от акциите и е мажоритарен собственик на новата банка. Дребната подробност е, че именно УС на БНБ с Писмо № 10-467/06.08.90 г. разрешава на тази фирма да придобие поименни акции в ТБ „Кремиковци“ – до размера на акционерното участие на БНБ. По-късно се оказва, че именно фирма „Василка“ започва незабавно да източва ПИМБ, като взема огромни вътрешни кредити, очевидно без намерение да ги връща.

 На 31 март 1992 г. Софийски градски съд регистрира под № 53 решението на Общото събрание на акционерите на ПИМБ, проведено на 26 март 1992, съгласно което уставния фонд се увеличава на 200 млн. лв. Решението е допълнено и окончателно вписано с Решение на СГС от 14 октомври 1992 г.[3] В резултат на това акционерното участие на държавните и общински фирми спада на 1.87%, а това на частни търговци и физически лица става 98.07%.

 На 15 февруари ОС на акционерите гласува поредното решение за увеличение на уставния капитал до 500 млн. лв. При вземането на това решение не са спазени изискванията на чл. 6 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за банките и кредитното дело. Не е депозирано искане за ново увеличение на основния капитал пред УС на БНБ – и съответно централната банка не е давала съгласие за такова увеличение. Дребна подробност е, че от тези 500 милиона само 200 млн. са в поименни акции, а 300 млн. (или 60% от акционерния капитал) са в акции на приносител, което на практика прави невъзможно идентифицирането на реалните собственици на банката. Причината вероятно е в навлизането на фирми, свързани с престъпния свят, сред акционерите на ПИМБ, която скоро след това набира популярност като „банката на мутрите“.

 Последната докладна записка на Камен Тошков визира увеличението на капитала в „Туристспортбанк“ АД[4]. Банката е регистрирана на 1 февруари 1991 г. като акционерно дружество с 50 милиона лева капитал, като 43.34% от него е държавно участие (на 30 държавни фирми и 3 банки), а останалите 56.66% са на частни фирми от страната и чужбина. Едва на 3 октомври 1991 г. УС на БНБ дава съгласие да бъде издаден лиценз за банкова дейност – от което следва, че „Туристспортбанк“ (ТСБ) е функционирала незаконно в течение на цели десет месеца.

 На 23 декември 1991 г. Общото събрание на акционерите приема допълнения към устава на банката за увеличение на капитала от 50 на 150 млн. лв. Решението е обнародвано в бр. 24 на ДВ от 1992 г., а на 24 февруари в докладна записка до Управителя на БНБ, председателя на УС на ТСБ Любомир Гибински „предлага на БНБ да даде съгласие за увеличаване на капитала на ТСБ от 50 на 150 млн. лв. и да се предостави пълен лиценз (включително и валутен)“. Това увеличение предизвиква нова промяна в структурата на акционерния капитал, при което акционерното участие на държавните фирми и банки спада до 7.5%, а частното участие на банки, фирми и лица достига 67%.

 На Общото събрание на акционерите от 16.07.1992 г. се упълномощава Надзорния съвет на банката „след реалното набиране на 150 млн. лв., да го увеличи на 600 млн. лв.“ Решението е регистрирано в съда на 25 септември 1992 г., а на 3 февруари 1993 г. ТСБ депозира в БНБ искане за увеличаване на капитала на 200 млн. лв. Скоро след това, на 15 май 1993 г. Общото събрание на акционерите гласува ново увеличение, при което се иска уставния капитал да достигне 500 млн. лв. чрез издаване на привилегировани акции за 300 млн. лв. Това решение не получава одобрението на УС на БНБ, при все че централната банка изпраща писмо с искане за уточняване на процедурата по планирането увеличение. По-късно решението бива анулирано.

 Разширеният вариант на „бялата книга“ прибавя още две банки към списъка на потайно приватизираните. Единият казус – с „Бизнес банка“ – Петрич, е особено интересен. Тя е създадена на 28 ноември 1989 г. с основен капитал от 7 млн. лв., от които 5 420 000 лв. или 77.4% са държавно участие, в това число 3 220 000 лв. – участие на БНБ. На 8 февруари 1991 г. – въпреки телекс на на централната банка за временно спиране на продажбата на акционерното участие на БНБ в търговските банки, по-голямата част от това именно участие е продадено – като 2 400 000 лв. са продадени на ТБ „Електроника“, а 760 000 лв . – на частната фирма „Електронен оазис“. По този начин участието на БНБ спада на 60 хил. лв., но мажоритарния дял на държавния капитал остава – в размер на 66.6%.

 На 7 юни 1991 г. Общото събрание на акционерите вземе решение капитала на банката да се увеличи на 14 500 000 лв., като новите акции бъдат продадени само на частни юридически и физически лица, а регистрирането на капитала да се извърши при минимум 51% частно участие. За това увеличение няма решение на БНБ – въпреки че самият устав на Бизнес банка – Петрич предполага такова. На Общото събрание впрочем е гласувал и представителя на държавната ТБ „Електроника“ в акционерния капитал, който е и председател на УС на банката. В резултат на това решение, взето със 100% от гласовете на акционерите, държавното участие намалява на 32%, а това на частните физически и юридически лица нараства на 57% - от които 51.7% са закупени само от една фирма – „Пътов и Ко“, принадлежаща на бизнесмена Слави Пътов – който по този начин става мажоритарен собственик на банката.

 На 22 май 1992 г. Общото събрание на акционерите решава капиталът отново да се увеличи до 27 550 000 лв. За това увеличение също няма разрешение на БНБ към датата, в която е взето. Колкото и да е парадоксално, такова решение все пак е взето – близо година по-късно, на 15 април 1993 г. Този случай е коментиран от проф. Тодор Вълчев по следния впечатляващ начин:

 Има такъв случай и това е случаят главно с Петрич, с Пътов. Първо, капиталът се увеличавал от 7 на 14 милиона, без да се поиска разрешение, след това се увеличавал от 14 на 27 милиона и Управителния съвет дава разрешение, т. е. извършено е нарушение, което не е санкционирано. А след това се иска второ разрешение и централната банка дава. Мога да ви кажа кои са присъствали и кои не са присъствали на заседанието на Управителния съвет, ето извлечението от протокола. По моя преценка вторият случай, в който сме дали съгласието, прикрива извършено вече нарушение. Такива случаи няма много, може би този и случая в Мадан са единствените.[5]

 Текстът е част от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.

---

[1] Виж факсимиле № 4 в сайта coruptionbg.com

[2] Виж факсимиле № 5 в сайта coruptionbg.com

[3] Виж факсимиле № 6 в сайта coruptionbg.com

[4] Виж факсимиле № 7 в сайта coruptionbg.com

[5] ЦДА, Ф. №117, оп. №47, а.е. 1035.

Тайната приватизация на    българските банки -    част трета

http://www.svobodata.com/page.php?pid=18031&rid=154&archive=

Петричката „Бизнес Банка“ фалира драматично – като това е един от най-ранните фалити. През 1993 г., вероятно смутен от големия шум около тайната приватизация на банката, Слави Пътов разпродава своето акционерно участие и нейното ръководство се поема от Иван Китов. Той от своя страна отпуска над 800 милиона кредит на „Европейска финансова асоциация“ ООД, свързана с неговия баща. Много по-разорителни за банката обаче са отношенията с „Евроенерджи холдинг“, разгърнати при правителството на Жан Виденов и свързани с лобистката подкрепа на Красимир Премянов. В крайна сметка през 1994 г. БНБ ограничава временно лиценза на „Бизнес банка“ Петрич, а през 1996 г. нейният лиценз е окончателно отнет.

 Другият особен случай е този с Добруджанска търговска банка – Добрич, регистрирана на 4 ноември 1989 г. с капитал в размер на 23 450 000 лв., от които 22 620 000 или 94.3% са държавно участие, а БНБ притежава акции за 18 8870 000 лв. С протокол № 57 от 10 септември 1990 г. УС на БНБ взема решение за продажба на цялото си участие на Банка за земеделски кредит, която по това време все още е с преобладаващо държавно участие. В резултат на тази сделка държавното участие в Добруджанска търговска банка намалява от 94.3% на 11.6%, а частното участие, каквото въобще не е имало при учредяването, достига 83.7%. Банката фалира като дъщерна структура с драматичния фалит на БЗК, но преди това именно чрез нея се развърта крупна спекула с износ на зърно през 1995 г., при който се стига до реална зърнена криза.

 Към случаите с тайна приватизация бялата книга причислява и казуса със Стопанска банка, която въпреки забраната по чл. 13 а на Указ № 56, според който се забранява държавни и общински фирми да прехвърлят акции, реално посредничи при такива сделки. През периода на забраната банката посредничи на държавните фирми „Теком“ и „Компас“ да продадат своите акции в размер на 210 хил. лв, както и на ДФ „Металхимкомерс“ да продаде акции за пет милиона лева. Освен това на 19 юни 1991 г. банката извършва продажби на акции за по един милион лева на две чуждестранни лица – в нарушение на чл. 4, ал.2, т.1 от Закона за чуждестранните инвестиции, който предвижда такива инвестиции да се извършват със съгласието на УС на БНБ.

 Прави впечатление обаче, че управителя на БНБ и останалите банкери, разпитани от комисията, се опитват да омаловажат конкретните казуси за тайна приватизация на българските банки – и в редица случаи отговарят неясно и подвеждащо на въпросите на комисията.[1] Привидно безпристрастният и хладен тон на приложените към писмото на проф. Тодор Вълчев докладни записки прикрива едно наистина необяснимо обстоятелство: във всички тези банки, самоприватизирали се чрез увеличаване на уставния си капитал, БНБ има акционерно участие – и следователно е била представена на Общите събрания на акционерите. Големият въпрос не е дори в това какво са правили на тези събрания нейните представители и как са гласували – а какво е направила самата централна банка, за да защити държавния интерес, след като е имала пълната информация за готвените увеличения на уставния капитал, които стопяват държавното участие.

 Отговорът е обезсърчителен – почти нищо. В най-добрия случай е напомняла за своите права с изпратени до търговските банки телекси, на които никой не е обърнал внимание. В крайна сметка съдът отменя някои от взетите решения за увеличаване на уставния капитал, но не по инициатива на БНБ, а в резултат от публичните усилия на Тошо Пейков – на неговите парламентарни питания, разследвания и пресконференции, след които е вече невъзможно този проблем да бъде прикриван.

 Има обаче и една друга тайна приватизация, която може да бъде приета като емблема на корупцията в банковата сфера и нейните почти безгранични възможности – и това е опитът за овладяване на ТБ „Биохим“, предприет от Дилян Буновски – Дорон. Този финансов аферист, съден за далавери още преди 10-ти ноември, предприема най-дръзкия ход в историята на банковата корупция, като де факто приватизира една от най-големите държавни банки – чрез подставени фирми и в рамките само на един ден. Както посочва още тогава в. „Капитал“: „Неразумно е да се смята, че някой сам, бил той и с чуждото име Дорон, би тръгнал да приватизира, при това тайно, една от най-големите държавни банки в страната - "Биохим", без да си е осигурил нужната външна (политическа) и вътрешна (в банката) подкрепа.“[2]

 Такава подкрепа е осигурена, но въпреки това случаят е фрапиращ – и е сред малкото, които са достатъчно подробно разгледани. Основанията за това са не само и не толкова в самата приватизация, колкото във факта, че банката е приватизирана с парите на научно-техническото разузнаване – или по-точно с милионите долари, останали в неговата фирма „Инко“, след като Научно-техническото разузнаване към Първо главно управление на ДС бива закрито. Разгледана от гледна точка на медиите, тази история изглежда така:

 Смята се, че в операцията участва и "Инко" или поне парите му. Въпреки че за подобна връзка все още няма изнесени формални доказателства. Факт е обаче - и от посочените примери на сложни финансови лупинги - че Буновски-Дорон проявява неотклонен и последователен интерес към държавната фирма, която, вероятно не без предварително проучване, е набелязал за изпомпване. Началото на случая "Инко" - Дорон" е преди около година и половина. На 2 юни 1993 г. с договор за съвместна дейност "Инко" прави смесено дружество "Инкотрейдинг ко." с "Англоимпортекспорт" LTD със седалище остров Ман. Сто млн. лв. са внесени в "Биохим" за създаване на смесеното дружество. Парите са обърнати във валута, сключва се договор за депозит с чуждата компания, представлявана от Никола Консенца - неидентифициран и досега чужденец, за когото се смята, че е едно от групата подставени лица, чрез които действа Дорон. Така 100-те милиона изтичат към данъчния оазис остров Ман по сметките на Дорон. Нови 1 млн. долара отиват в Дороновата "Вандимекс" в България, последвани от 3-те млн. марки и над 900 000 долара. Към тях се прибавят и милионите за купените от "Инко" магазини, собственост на Дорон. С това приключва само първата част от операцията. Втората вече стига до същността - приватизация на банка "Биохим". Подготовката й от Дорон тече паралелно със създаването на необходимия за целта финансов ресурс във веригата му от фирми. Има решение на общото събрание на Биохим" за увеличаване на капитала от 80 на 600 млн. лв. Точно по това време започва и скандалът между банката, БКК като неин основен акционер и БНБ. Докато спорът стигне до съда, на 5 август 1993 г. от личната депозитна сметка на Дилян Спиридонов Буновски безкасово са прехвърлени общо около 385 млн. лв. на девет еднолични търговци и на две ООД-та, регистрирани в страната (по 30 млн. лв.), на две дружества, регистрирани извън страната (общо 50 млн. лв.), и на две физически лица, с които са закупени временни удостоверения. Независимо че са сключени договори с четири финансово-брокерски къщи за продажба на временни удостоверения, такива не са им предоставени, а за един ден временните удостоверения са продадени, и то по номиналната им стойност (1000 лв.) фактически на едно лице - Дилян Спиридонов Буновски-Дорон, който има пълномощни от всички фирми, за да не се достига до формално нарушение на чл. 17, ал.1 от ЗБКД, изискващ разрешение от БНБ за над 5% участие в банка. По този начин е създадена реална опасност едно лице да придобие контролния пакет (над 63%) от акциите в една от най-големите държавни банки. Няколко дни след тази операция, на 9 август, операциите по внасяне на капитала са сторнирани, а по-късно управителният съвет на банката обявява временните удостоверения за невалидни. Фактически банката е била частна между 5 и 9 август миналата година. Подобна операция не би могла да се осъществи без знанието и против волята на шефа на банката Борис Митев, но очевидно той доста бързо сменя страната, за която играе.[3]

 Борис Митов наистина бързо сменя страната, за която играе – и това личи между впрочем и от изказванията на проф. Тодор Вълчев и други видни банкери пред парламентарната комисия за проучване истинността на сигналите за корупция в законодателната, изпълнителната и съдебната власт към 36-то НС. Проф. Вълчев например го обвинява съвсем директно, че банкерът е бил наясно с аферата и че е дори едва ли не неин инициатор – или най-малкото е приел акцията на Дорон като шанс да запази мястото си като шеф на банката: „Големият конфликт с Борис Митев – „Биохим“, възниква поради това, че искат да го изместят и да турят друг на негово място. И той, за да си запази мястото, започва една невероятна битка, за да промени състава на акционерите, та новите акционери да го държат, защото старите акционери, държавата не би го държала или онези, които представляват държавата, не биха го държали.“[4]

 Показанията на директора на ТБ „Биохим“ Борис Митев, дадени пред същата комисия[5], очертават коренно различен сценарий на случилото се. Според него през април 1992 г. Общото събрание на акционерите е взело решение за увеличаване на уставния капитал до 600 милиона лева. Забележителното в случая е, че тази сума е посочена не от друг, а от представителя на БКК Пеню Хаджиев[6]. Въпреки това банката изпраща до УС на БНБ искане да бъде разрешено това увеличение – само че не получава отговор. Борис Митов твърди, че лично е поискал съдействие от проф. Тодор Вълчев, за да бъдат регистрирани решенията на ОС в съда – тъй като в противен случай цялата дейност на банката би била нелегитимна.

 Официален отговор обаче отново не е получен. В крайна сметка банката внася документите в съда и той регистрира новия устав, новия борд и новия капитал. Дни след тази регистрация се получава разрешение от БНБ, но за увеличение не на 600 милиона, а на 160 милиона, което всъщност е реализирано още предишната година. Известно време банката се въздържа да продава новата емисия акции според регистрираното в съда увеличение, но в крайна сметка ги изважда на борсата с идеята да се продават така, че да не се накърни държавното участие в акционерния капитал.

Текстът е част от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.

---

[1] Това важи особено за Камен Тошков, шеф на управление „Банков надзор“ към БНБ, и Елен Георгиев, изпълнителен директор на БКК.

[2] Виж Галина Александрова, „Как Дорон купи банка Биохим“, в. Капитал от 19 декември 1994 г.

[3] В. „Капитал“, цитираната статия.

[4] ЦДА, Ф. №117, оп. № 47, а.е. 1035, с. 9.

[5] ЦДА, Ф. №117, оп. № 47, а.е. 1030, с. 1-28.

[6] По-късно той е уволнен, но продължава кариерата си като служител на петролната фирма „Елпида“, тясно свързана с БСП, която – както по-късно се оказва, е сред най-мащабните кредитни милионери.

Тайната приватизация на 

 

българските банки - част

 

 четвърта

http://www.svobodata.com/page.php?pid=18032&rid=154&archive=

Този опит обаче не е успешен. Паралелно с него продължават разговорите с проф. Вълчев и с БКК, но желанието да бъде утвърдено гласуваното увеличение не среща разбиране. Тезата е, че банката първо трябва да се консолидира и после да иска разрешение – но от БНБ дават да се разбере, че и след консолидацията няма да бъде утвърден капиталът от 600 милиона.  Това действително застрашава „Биохим“, тъй като според едно решение на УС на БНБ на банките, които до 31 май 1993 г. не наберат капитал от 500 милиона, ще бъде отнет лиценза за външна дейност[1]. Освен всичко друго според Борис Митов банката и без това реално губи от тази странна неотстъпчивост на БНБ – като само за първите шест месеца на 1993 загубите й възлизат на 240 милиона лева.

 В хода на неговото изказване става ясно, че при гласуването на това увеличение банката не е направила преоценка на активите си. Според директора на „Биохим“ обаче тази преоценка е трябвало да бъде направена от БНБ, но обещанието не е спазено. Когато обаче бива зададен въпросът за това дали банката е издавала временни удостоверения за увеличението до 600 млн. лв., Борис Митов става пределно лаконичен и започва да извърта нещата. Отговорът му гласи: „Направени са опити да бъдат издадени, но ги сторнирахме.“ Също по отношение на временните удостоверения: „Ние не признаваме тези документи. Те са нелегитимни.“ Само че към този отказ да се признаят има и едно много характерно уточнение: „Вижте, натискът отвсякъде е жесток, трябва да ви кажа. Използват едно мое отсъствие за една седмица да отида на почивка и започват да правят…“

 Изречението остава недовършено, но така или иначе е ясно какво правят, както и кои го правят. Приватизират банка „Биохим“ – с един единствен добре премерен и внезапен удар. Както признава и самият Борис Митов: „То е направено за един ден“. И в този ден са записани акции за 370 милиона лева. Как по-точно е станало това, личи от вътрешната проверка, направена от главния счетоводител на банката Тодор Стойков[2], на 6 август 1993 г. кредитното салдо на банката е увеличено от 160 млн. лв. на 549.937 млн. лв. – като „увеличението на капитала е в резултат на продадени дялове, съгласно издадени временни удостоверение, закупени от фирми и лица на същата дата“. Смайващото е не само в това, че удостоверения на такава грамадна стойност са купени на една и съща дата, но и че купувачите са закупили един и същ брой акции – всеки по 30 000 дяла, на стойност 30 милиона лева. Което между впрочем не е случайно – така всеки от закупилите акции е придобил под 5% дялово участие в банката – ако ставаше дума за участие с над 5%, то тогава според банковото законодателство фирмите и лицата би трябвало да докажат произхода на средствата, с които са закупили акциите.

 Кои са тези внезапно нароили се нови акционери? В цитираната докладна записка на Тодор Стойков те са изброени подробно: единадесет еднолични търговци, две фирми с регистрация на остров Ман, и две физически лица: Александър Костадинов и Маргарит Мицев, който по това време е народен представител в 36-то НС. В периода между 28 юли и 5 август 1993 г., непосредствено преди закупуването на акциите, едноличните търговци са разкрили левови разплащателни сметки в ТБ „Биохим“ с вноски от по 1000 лв. На 5 август по всяка от тези сметки постъпват 30 милиона лева – или общо 330 милиона лева, като сумите имат един източник – и това е депозитната сметка на Дилян Спиридонов Буновски – Дорон. Дребна подробност е, че документите по прехвърлянето на сумите, осчетоводени със счетоводна операция под шифър 93080500820, липсват в счетоводния архив на банката – тъй като са били предоставени на Дилян Дорон за ксерографиране, а той не ги бил върнал. Подобни нередности има и при осчетоводяването на операциите, извършени от офшорните фирми „Англо импорт експорт ко“ ООД и „Итерпид трейдинг къмпани“ ООД, регистрирани на остров Ман – при тях пък се оказва, че налични пари по сделката не са постъпвали с изключение на сумата от 16 040 лв. – като „балансирането е извършено на база разходни документи за броени суми на каса, без в действителност суми да са били изплащани“. В крайна сметка главният счетоводител на банката Тодор Стойков докладва, че на 9 август е направено пълно сторно на операциите, като по разплащателните сметки на едноличните търговци са преведени 330 млн. лв., а остатъка от 54.761 млн. е отнесен по сметка 2890210008, тъй като „посочените дружества нямат разплащателни сметки при нас“.

 Описаното в неговата докладна записка свидетелства, че е направен добре подготвен и дързък опит да се приватизира една от най-големите държавни банки в България, като се продадат на фиктивни фирми и физически лица акции на стойност близо 400 милиона лева – като по този начин мажоритарно участие придобие едно лице – а именно Дилян Дорон, който има пълномощно да представлява всички тези „акционери“ – и който е подсигурил огромната сума, с която са закупени акциите. Това обаче не е краят на този банкерски скандал. Със заповед № 100-00548/22.10.1993 г. експерти от БНБ извършват проверка на движението и промените в акционерния капитал на ТБ „Биохим“. Техният доклад[3] потвърждава известните вече извършители на тайната приватизация – но с едно много важно уточнение – че тяхната нагла акция се е състояла на два пъти. След като техните сделки са сторнирани и тяхното участие – заличено в книгата на акционерите, те отново повтарят същата тази операция само един месец по-късно – на 7 септември 1993 г. Отново всеки от участниците купува 30 000 дяла от акциите на банката на стойност 30 милиона лева – и отново счетоводните операции са сторнирани – този път още на следващия ден – на 8 септември 1993 г.

 Този доклад изважда наяве и някои подробности за законността на самите временни удостоверения, издадени на името на приватизаторите. Те са подписани от Борис Митев, за председател и Живко Вълчев – за зам. председател на УС на банката. Става ясно, че има пълномощно, подписано от Борис Митов и Ана Събева, според което при тяхно отсъствие цялостното управление и представителство на банката се прехвърля на Живко Вълчев и главния счетоводител Тодор Стойков – само че упълномощените лица не са вписани в търговския регистър, което се изисква според устава на банката. От доклада става ясно също така, че Александър Милков Костадинов, едното от физическите лица, участвали в сделката, е действало като пълномощник на другото – на народния представител Маргарит Владимиров Мицев.

 След двукратното сторниране на милионите на Дорон би трябвало да предполагаме, че в крайна сметка тази дръзка афера е осуетена. Уви – не съвсем. Наистина – той не успява да приватизира ТБ „Биохим“, но и не прахосва средствата си напразно. Това ясно личи от сюжета, който управителя на БНБ проф. Тодор Вълчев развива по този казус пред Парламентарната комисия за проучване на сигналите за корупция в законодателната, изпълнителната и съдебната власт:

 Вняся Дорон триста и няколко милиона лева по една своя сметка. По тази сметка прехвърля по 30 милиона на 11 фирми, значи по разво, по техните текущи сметки в банката. Три дни след това тези фирми прехвърлят от своите текущи сметки – това става на шести август – капиталовата сметка, т. е. нашият влог вече не е влог, той е вноска за купени акции. На 9 август някой решава, че тази операция е опасна и сторнира операциите, връща парите обратно по сметките на същите лица. Един месец по-късно – датите са посочени в документа – отново ги прехвърлят по капиталовите сметки, на другия ден отново ги сторнират и ги връщат. /…./Тази сума обаче след това му се блокира от банката, защото той е наредил да бъдат приведени 11 милиона долара на остров Ман, по които той става поръчител. И понеже е поръчител, „Биохим“ му блокира 300-те милиона. Защото „Биохим“ се страхува от Дорон. Докато му продават акциите, след това му стонират операциите по мотиви, които аз не мога да разбера. Значи там има уплаха – правим операция, пък се страхуваме, че сме направили такава операция. През това време Дорон прави друга операция: я приведете 11 милиона долара на остров Ман. /…./ Банката му дава нещо като кредит от 11 милиона долара, депозира ги на остров Ман. Като отидат парите на остров Ман, ще се върнат ли? Вие знаете ли дали ще се върнат?[4]

 Последният въпрос изглежда реторичен. Всъщност особената проблематичното на тази сделка е, че Дорон всъщност залага акции, които са сторнирани, при което блокирането от страна на банката става законово уязвимо – и отпуснатият кредит от 11 милиона долара на практика остава негарантиран.

Текстът е част от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.

---

[1] По-късно този срок бива удължен до 31 декември 1993 г.

[2] Виж факсимиле № 8 в сайта coruptionbg.com

[3] Виж факсимиле № 9 в сайта coruptionbg.com

[4] ЦДА, Ф. №117, оп. №47, а. е. 1035, с. 31-32.

Тайната приватизация на

 

 българските банки - 

 

част пета

http://www.svobodata.com/page.php?pid=18033&rid=154&archive=

Има обаче един много съществен за тази афера въпрос – откъде Дилян Буновски – Дорон има пари за тази мащабна и нагла сделка? Може би и той – подобно на Маргарит Мицев – ги е спестявал от закуски[1]? Отговорът на този въпрос става виден именно покрай разследването на казуса с ТБ „Биохим“. Оказва се, че зад тази корупционна сделка – една от най-мащабните измами в банковата история на България, стоят парите на научно-техническото разузнаване – и по-точно: на неговата фирма „Инко“ ЕООД. Сагата на нейното източване сама по себе си е важен сюжет в корупционната история на прехода. И сюжет, който нагледно показва какво се случва с големите външнотърговски фирми, създадени от ДС за целите на промишления шпионаж, в новите реалности на демократична България.

 Пряко отговорен за разграбването на „Инко“ е Стамен Петров – бивш офицер от ПГУ и Националната разузнавателна служба, уволнен през август 1992 г. от ген. Бригадир Аспарухов и назначен за шеф на тази централа на 9 декември 1992 г. – в последните дни на правителството на Филип Димитров. Според Валентин Карабашев, министър на търговията в правителството на проф. Беров, към момента на назначаването му по сметките на „Инко“ е имало 17 милиона долара. Девет месеца по-късно от тези милиони не е останало практически нищо – както си личи по две справки за наличните авоари на дружеството към 31 декеври 1992 г.[2] и към 15 септември 1993 г.[3] Голямото източване е станало с помощта на повече от странни договори, които са в драстичен разрез с интересите на „Инко“, но пък са от определена полза за определени лица от политическия и икономически елит по това време.

 Част от тези договори са сключени с Дилян Дорон. Един от тях е за финансово представителство, сключен на 10 февруари между „Инко“ ЕООД и неговата фирма „Вандимекс Д“ ООД[4]. Съгласно този договор възложителят – сиреч „Инко“ – предоставя на фирмата на Дорон правото „да извършва за сметка на Възложителя плащания по негови заеми и управление на собствени на Възложителя левови и валутни ресурси, при най-изгодни за Възложителя условия.“ И наистина – така са управлявали левовите и валутни ресурси на „Инко“, че нищо не е останало от тях. Парадоксално е, че в случая става дума за фирма, създадена от бившата Държавна сигурност, изпълнявала секретни задачи по внос на технологии и промишлен шпионаж, която изведнъж решава да се довери на един финансов аферист, съден нееднократно още преди 10-ти ноември за разни дребни гешефти и кражби.

 Изглежда обаче този договор не е бил достатъчен за пълното изпомпване на капиталите на „Инко“, та се е наложило да бъде сключен друг – за доверително управление, вече не с „Вадимекс Д“, а направо с лицето Дилян Дорон в качеството му на „довереник“.[5] Договорът е сключен на 29 юни 1993 г. и съгласно неговите текстове довереникът Дорон „приема да извърши за сметка на Доверителя всички необходими и допустими от закона действия, свързани със събиране на вземания от Доверителя във връзка със сключени и неизпълнени договори за съвместна дейност, сключени между Доверителя и трети лица.“ Дребна подробност е, че разходите за това събиране се заплащат от доверителя – и че довереникът получава възнаграждение в размер на до 25% от събраните суми.

 Точно тези договори вероятно дават възможност сметките на Дилян Дорон в ТБ „Биохим“ да бъдат заверявани с огромни суми от продажба на валутата, останала по сметките на „Инко“, без да са ясни основанията за направените преводи. Една такава акция, реализирана в края на март 1993 г., показва ясно за какви мащаби на ограбване става дума под легендата на т. н. „доверително управление“. По искане на „Инко“ от 30 март 1993 г., подписано от Стамен Петров и неговата главна счетоводителка, три милиона германски марки са трансформирани в долари и с тях е заверена сметка № 6604231853005 на „Вандимекс Д“ ООД в ТБ „Биохим“[6]. На 31 март Стамен Петров изисква да бъде деблокиран депозита на „Инко“ в ТБ „Биохим“, като бъде задължен с два милиона германски марки – като с тях се закупят 914 317 долара, с които да бъде заверена същата сметка на „Вандимекс Д“[7]. Същият ден с еднотипно нареждане е деблокиран и доларовия депозит на „Инко“, един милион долара от който отново са прехвърлени на фирмата на Дорон[8]. С нареждания от 31.03.93 №418377[9] и 01.04.93 №418463[10] банката изпълнява тези искания, само дето парите са реално преведени на друга фирма на Дорон – „Дорон Д“. Левовото изражение на тези сделки възлиза на скромната стойност от 26 522 000 лв. за първата и съответно на 73 360 084 лв. за втората сделка. По мнението на тогавашния министър на търговията Валентин Карабашев нещата с тези договори са „абсолютно очевидни“ : „Просто това е механизмът за изпомпването на тези 17 милиона долара. Разбира се, по линия на всичките тези тридесет и няколко договора. Естествено, сумата, с която е свързан Дилян Дорон, е най-голяма.“[11]

 Погълнатите от него финансови ресурси не се изчерпват само с договорите за доверително управление на средства. Не по-малко скандален е и договорът, с който Дорон продава на „Инко“ десет магазина на стойност 25 милиона лева. Този договор има „предварителен“ вариант[12], сключен на 24 април 1993 г., като съгласно неговите текстове „купувачът се задължава да преведе тази сума по банков път до 31 май 1993 г., като открие акредитив на името на продавача“. Което и се случва, въпреки вписаната на ръка 12-та точка от договора, съгласно която той „ще влезе в сила само след получаването на писмено съгласие от Министерството на търговията за „Инко“ ЕООД“. Такова съгласие не е дадено, и въпреки това парите са преведени, за което свидетелстват министър Карабашев и неговият заместник Станимир Бързашки. Дребната подробност е, че докато „Инко“ превежда 25 милиона лева, нотариално заверените документи за собствеността на магазините се губят – поне до уволнението на Стамен Петров.

 Има обаче още един договор, който вероятно е пряко свързан с корупционната сага около ТБ „Биохим“. На 2 юни 1993 г. се сключва договор за съвместна дейност между „Инко“ ЕООД и „Англо-импорт-експорт“ Ltd със седалище на остров Ман, представлявано от Никола Консенца[13]. Съдружниците обединяват усилията си за съвместна финансова и инвестиционна дейност в страната и чужбина, инвестиции в строителството и съвместно участие в български и чужди фондови борси – и куп още дейности. Сдружението им съгласно този договор трябва да носи името „Инко Трейдинг Ко“, като за съвместния капитал „Инко“ трябва да предостави 100 милиона лева, а неговия партньор – 38 милиона[14]. Скоро след това – на 23 юни 1993 г. – е подписан дружествен договор[15] и учредителен протокол[16] за съвместното дружество – като обаче първоначалните намерения са променени – „Инко“ както преди участва с 100 милиона лв., но „Англо-импорт-експорт“ Ltd – само с 20 милиона.

 В случая скандално е не само намерението на една държавна фирма да се впусне в авантюра от подобен мащаб – скандален е и фактът, че Министерството на търговията изразява категорично несъгласие за сключването на такъв договор – и той въпреки всичко е сключен. Наистина, пред парламентарната комисия зам. министър Бързашки  заявява, че „в крайна сметка единствената инвестиция, която по наше мнение до последния момент не беше осъществена, беше инвестицията за създаването на „Инкотрейдинг“ с дялово участие около 120 милиона, която трябваше да бъде фирма, регистрирана в България по изричното указание на зам. директора и началник отдел – г-н Мъзълов“[17]. Оказва се обаче, че нужните за дружеството капитали би трябвало да бъдат събрани чрез откриване на набирателна сметка в ТБ „Биохим“, където да бъдат преведени вземания на „Инко“ от други дружества. След уволнението на Стамен Петров, с чийто подпис би могло да се осъществи разблокирането и ползването на тези средства, министерството на търговията изисква от новия управител да провери дали по тази сметка има пари, но банката отказва да му предостави исканата информация. В крайна сметка зам. министър Бързашки признава, че не знае къде се намират тези пари и какво става с тази набирателна сметка –тъй като въпреки липсата на разрешение от страна на министерството, е било създадено гражданско дружество с идентично наименование, поради което неговата сметка не може да бъде разблокирана без подписите на участващите в него партньори – Стамен Петров и Никола Консенца.

 С това скандалните договори на „Инко“ ЕООД не се изчерпват – всъщност дружеството е пръскало пари с щедра ръка и се е включвало в инициативи, които нямат нищо общо с неговата дейност. Тези налудни харчове обаче едва ли са случайни – в тях се появяват фигури, които са играли или ще играят важна роля в българската политика. Един от тях е например Даниел Вълчев[18], който представлява консултантската агенция „A & V консуллтинг“. Той сключва на 25 януари 1993 г. договор за правно-консултантски услуги и правни действия с „Инко“[19], срещу заплащане от десет хиляди лева месечно. Парадоксът е, че „Инко“ има щатен юрист, а паралелно с това има договор за юридически услуги с друга фирма – “BSH CONSULT LTD“, на която заплаща още по-щедро – по 17 хиляди месечно. Още по-парадоксален е друг един договор, сключен с консултантската агенция на Даниел Вълчев – съгласно който изпълнителят трябва да разработи „проектозакон за телевизията и радиото“[20] – срещу 50 000 лв. и при положение, че „Инко“ няма нищо общо нито с радиото, нито с телевизията.

 Тези договори вероятно изглеждат кокошкарски в сравнение с размаха на договарянията с Дорон. Не е така обаче с друг един договор, сключен на 10 юни 1993 г. между „Инко“ ЕООД, „Ибико интернешънъл“ ООД и „A & V консуллтинг“ ООД – за изграждане и експлоатация на покрита складова база в село Герман[21]. Съгласно този договор парите за създаването на складовата база се осигуряват само от единия от тримата съдружници – от „Инко“ – в размер на 12 милиона лева, докато консултантската агенция следва да осигури „вещно-правен анализ на имота“.

 Още по-особен е случаят с договарянията между „Инко“ и клуб „Кънки и хокей на лед – Славия“, представлявано от Димитър Луджев. Между тях се създава гражданско дружество с договор от 21 юни 1993 г.[22], съгласно който „Инко“ поема спонсорирането на спортния клуб на стойност 2 500 000 лв. на тримесечие. Отделно се дават пари за внос на компресори за ледената площадка на клуба, за пансион на отбора в почивна станция и прочее разходи, възлизащи на обща стойност 3 1376 254 лв.[23]

 Процъфтяващите по това време бизнесмени на ръба на закона и отвъд него също не са забравени. За връзката с тях свидетелства един от ранните договори, подписани от Стамен Петров – с петричката фирма „Лореал“ на известния контрабандист Живко Томов – Фашиста[24]. Договорът предполага съвместна дейност в областта на строителството, транспорта на стоки в страната и чужбина и търговията с петролни продукти, а участието на „Инко“ е в размер на един милион долара. За финал на цялата тази корупционна сага можем да споменем и най-скъпото и налудно начинание, в което се впуска някогашната фирма на ДС – създаването на „Инко рали – тим“ – автомобилен клуб, който според замисъла да участва в международни рали състезания, като чрез него се осъществяват реклами на български и чуждестранни фирми – с идеята да се печели от тази дейност. Разбира се, нищо не е спечелено, но за сметка на това са прохарчени около 32 милиона лева – за състезателни коли, резервни части, застраховки и командировки.

 В крайна сметка можем да си зададем въпроса как завършва странната корупционна сага, която свързва ТБ „Биохим“ и фирмата на ДС „Инко“ ЕООД. Може би със справедливо възмездие за наглостта и фукарлъка, или за прахосаните напусто десетки и стотици милиони? Разбира се, не. Дилян Дорон забягва в Швейцария, а Стамен Петров – в Португалия. И двамата са издирвани чрез Интерпол и в крайна сметка – екстрадирани и предадени на българското правосъдие. Но вместо Дилян Дорон да получи присъда, в крайна сметка той осъжда България пред Европейския съд по правата на човека. Освен за източването на банката той е съден и за присвояването на цели 56 милиона на „Инко“ – прехвърлени по личната му банкова сметка – но очевидно също без резултат. За тайната приватизация на ТБ „Биохим“ са съдени още Борис Митев, Живко Вълчев и Илиян Шаматанов – но никой от тях не е осъден. И до днес не е ясно как са протекли и приключили делата срещу Стамен Петров – но поне в публичното пространство няма данни той да е получил присъда.

 Както се казва – историята е приключена, забравете. Но някак прекалено бързо са забравили за тайната приватизация на българските банки – и никой не е разчел в този процес сигнала за бъдещата банкова катастрофа, която в буквалния смисъл на думата доограби българите и ги докара до просешка тояга – и същевременно създаде кастата на кредитните милионери, от чиято генеалогия произлязоха днешните  олигарси.

Текстът е част от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.

---

[1] Отговорът на Маргарит Мицев на въпроса откъде е имал трите милиона лева, с които е участвал в приватизацията на ТБ „Биохим“, гласи: „Спестих ги от закуски!“

[2] Виж факсимиле № 10 в сайта coruptionbg.com

[3] Виж факсимиле № 11 в сайта coruptionbg.com

[4] Виж факсимиле № 12 в сайта coruptionbg.com

[5] Виж факсимиле № 13 в сайта coruptionbg.com

[6] Виж факсимиле № 14 в сайта coruptionbg.com

[7] Виж факсимиле № 15 в сайта coruptionbg.com

[8] Виж факсимиле № 16 в сайта coruptionbg.com

[9] Виж факсимиле № 17 в сайта coruptionbg.com

[10] Виж факсимиле № 18 в сайта coruptionbg.com

[11] ЦДА, Ф. № 117, оп. 47, а. е. № 1039.

[12] Виж факсимиле № 19 в сайта coruptionbg.com

[13] Виж факсимиле № 20 в сайта coruptionbg.com

[14] Срещу което „Инко“ получава 65% от евентуалните бъдещи печалби, а партниращата офшорка – 35%.

[15] Виж факсимиле № 21 в сайта coruptionbg.com

[16] Виж факсимиле № 22 в сайта coruptionbg.com

[17] ЦДА, Ф. № 117, оп. 47, а. е. № 1039, с. 46.

[18] По-късно вицепремиер и министър на образованието в правителството на Симеон Сакскобургготски.

[19] Виж факсимиле № 23 в сайта coruptionbg.com

[20] Виж факсимиле № 24 в сайта coruptionbg.com

[21] Виж факсимиле № 25 в сайта coruptionbg.com

[22] Виж факсимиле № 26 в сайта coruptionbg.com

[23] Виж факсимиле № 27 в сайта coruptionbg.com

[24] Виж факсимиле № 28 в сайта coruptionbg.com

Банковият фалит на България -   част първа

http://www.svobodata.com/page.php?pid=18054&rid=154&archive=

І. Как се стигна до банковата катастрофа?

Банковата катастрофа от 1996-1997 г. е явление от такъв мащаб и значение за бъдещото развитие на България, че е напълно изключено да зависи от субективни и случайни фактори. До втората национална катастрофа в годините на прехода^[1] се стига благодарение на дълга серия от действия и решения, които определено говорят за една добре обмислена стратегия за финансово обезкървяване на българската държава – и за мащабно ограбване на финансови активи, безпрецедентно не само в рамките на прехода, но и  в цялата българска история. На първо място финансовият срив, който в буквалния смисъл на думата стопи спестяванията на всички български граждани и доведе до трицифрена инфлация, при която месечните заплати стигнаха до мизерната равностойност от десетина долара, би бил немислим, ако не е налице изключителната банкова експанзия, развихрила се между 1991 и 1994 г. – с прякото съдействие на БНБ и особено това на нейния председател проф. Тодор Вълчев. Именно в този период – и най-вече по време на управлението на кабинета на проф. Беров, се нарояват десетки търговски банки, повечето от които са кухи структури, създадени именно, за да бъдат източени както парите на вложителите, така и държавните капитали, получавани от тях по линията на прословутото рефинансиране. Посредством редица престъпни банкови стратегии една значителна част от националното богатство, измерващо се в трилиони тогавашни левове, е прехвърлено от банковите каси в касите на нароилите се в този период кредитни милионери – като тяхната обвързаност с бившата стопанска номенклатура на БКП и особено със структурите на ДС повече от ясно говори чий е бил сценарият за банковия банкрут на България.

На второ място важен фактор за декапитализацията на българската банкова система е изключително вредния навик да се поддържат изкуствено големи индустриални предприятия, произвеждащи единствено загуби. И ако преди 10-ти ноември 1989 г. това наливане на пари в продънените бъчви на българската индустрия се дължи на криво разбраната идея за „индустриализация“^[2] на страните от социалистическия блок, то в годините на прехода то е резултат от желанието да се запази статуквото и да не се предизвикват големи социални стресове, които неизбежно биха повлияли върху изборните резултати на управляващата партия. Поддържането на предприятия като „Кремиковци“ АД, „Завод за тежко машиностроене“ – Радомир, както и на повечето предприятия от военнопромишления комплекс, изисква непрекъснато отпускане на кредитни ресурси с нулева възвръщаемост – които се превръщат в лоши дългове на държавните банки – като този процес е очевиден в случаите със „Стопанска банка“ и „Балканбанк“ например.

Трети важен фактор е изключително гъстото присъствие на кадри от ДС в банковата ни система. Тодор Вълчев, който ръководеше БНБ в тези години (и при това се ползваше с подкрепата и на левицата, и на десницата), се оказа с най-дълъг агентурен стаж между българските банкери^[3]; агент на ДС е неговия предшественик Иван Драгневски, както и наследилият го на този пост Любомир Филипов; агент е Камен Тошков, несменяем шеф на „Банков надзор“ в годините, в които се зароди и развихри банковата катастрофа; агенти са общо 26 фигури във висшето ръководство на БНБ – впрочем агенти се оказват и не малко шефове в търговските банки, както и голям процент от нароилите се благодарение на тяхната корупционна практика кредитни милионери^[4]. Именно във връзка с тази гъста агентурна наситеност в банковата сфера е гласуван параграф 9 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за банките и кредитното дело – единствения лустрационен текст в цялата история на прехода, който възпрепятства лицата, свързани с ДС, да заемат ръководни постове в банковата система^[5]. Този текст обаче е отменен от Конституционния съд – и последствията от тази отмяна стават видни именно по време на банковия банкрут на страната.

От не малко значение са и факторите, свързани с общия корупционен климат в държавата. За да се стигне до такава криза, е необходимо първият етап от тъй наречения процес на първоначално натрупване на капитали в нововъзникналите икономически групировки, тясно свързани с организираната престъпност, да бъде завършен. Едва след като имат значима финансова мощ – натрупана главно по време на управлението на проф. Беров – те се сдобиват с потенциала и възможностите да пристъпят в банковата сфера – не само за да изперат натрупаното от престъпен бизнес, но и за да се домогнат до нови кранчета за източване на държавните активи.

В този смисъл хаоса и непрозрачността на икономическите процеси в първите години на прехода са ключови фактори за банковия срив през 1996-1997 г. Важен елемент от този срив е даването на преференции (включително в банковата сфера) на определени, предварително набелязани лица, които са призвани да осъществяват прехвърлянето на политическата мощ на БКП на икономически релси – един процес, свързан с раздаването на бонуси, намерил публичното си наименование като „куфарчетата на Луканов“^[6].

Разбира се, има и ред други процеси в тогавашния живот, които са от значение за банковия фалит на България. Може да се говори още дълго и за приватизирането на десетки милиони чрез трансформациите на ДКМС и ТНТМ, и за използването на фондациите, стратегически освободени от данъци, за да бъдат впрегнати в контрабандни начинания, и за скоростното нарояване на финансови пирамиди, и за източването на държавните предприятия от паралелни частни фирми, създадени от техни служители.

Такъв преглед обаче едва ли е възможен в рамките на настоящия текст, затова се спирам само върху някои най-основни прецеденти. Заграбването на голяма част от парите от външния дълг на България чрез външнотърговските дружества и “неявните” фирми на ДС е най-крупното престъпление в най-ранния етап от т. н. “преход към демокрация” – всъщност можем спокойно да го разглеждаме и като логистична подготовка при старта на сценария на перестройката, свързан с първоначалното натрупване на капитали у определени лица, които по-сетне движат и дирижират развитието на този сценарий. Общността от тези лица е това, което днес наричаме “задкулисие” или „олигархия“.

Само по себе си това ограбване предизвика национална катастрофа – обявяването на неплатежоспособността на страната ни от втория кабинет на Андрей Луканов^[7]. Точно същият ефект има и рухването на банковата система по време на правителството на Жан Виденов – благодарение на планомерното и криминално източване на финансовата кръв на държавата – в полза на определени частни и корпоративни интереси, свързани най-често с бившата комунистическа партия и ДС^[8].

Малко преди падането на правителството на Жан Виденов българите са сюрпризирани от изявлението на вицепремиера Румен Гечев, който обяви пред БНТ, че 100 милиарда лева просто са изчезнали от българските банки.  За тяхното мистериозно изчезване г-н Гечев, в чиито служебни задължения между впрочем се включва и контролът над държавното участие в банковия сектор, не се дават никакви обяснения.

Тези пари обаче не са паднали от небето и не са се стопили като ланския сняг. Те не принадлежат на банките, нито на БНБ, нито пък на правителството и неговия бюджет.  Принадлежат на данъкоплатците и спестителите, поверили на държавата отговорността да поеме част от техните грижи и да бъде добър стопанин на техните спестявания. Изчезването на тези сто милиарда, признати от Румен Гечев (всъщност изчезналите авоари са много повече, тъй като само декапитализацията на Стопанска банка, Минералбанк и ПЧБ надхвърля тази сума) не е природно бедствие, грешка или лична недобросъвестност на неколцина банкери.  Става дума за кражба – в най-буквалния и брутален смисъл на думата. За целенасочено и методично разграбване на държавата от тези, които са оторизирани да я представляват.  Дори ако приемем, че става дума само за 100 милиарда лева^[9] – то това би означавало, че от джоба на всеки българин – от стареца до пеленачето, са измъкнати по около 12 500 лв.

При възможността за кражби с подобни мащаби просто не би имало как държавата ни да не изпадне във фалит. Предложението на МВФ за въвеждане на валутен борд освен всичко друго е и безпощадно ясно заявяване, че България няма нито възможности, нито шансове да се оправи сама.  И че трябва да бъде поставена под опека – за да не прави и за в бъдеще финансови безумия. Защото, както находчиво отбеляза един от българските политици по това време, вече и за МВФ е ясно, че от нашите банки са останали само сградите, чиновниците и луксозните офиси.  И ако банките са кръвоносната система на всяка икономика, то е безспорно, че в този период държавата ни страда от изключително тежка анемия, предизвикана от някаква странна форма на мазохистичен авто-вампиризъм.

Банковата система – такава, каквато е създадена в България в първите години от прехода към демокрация, не е просто болна.  Тя е изначално порочна.  И е такава, тъй като по замисъл е изграждана не за да обслужва реалната икономика, а за да служи за обогатяване на собствените си създатели, да бъде шланг, свързващ скачените съдове на държавния и частния сектор при преминаването на държавни активи в сейфовете на “честните частници”.  Тя не е сътворена с добри намерения и после опорочена от лоши или некадърни банкери, както някои смятат и досега, а просто е създадена с цел да обслужва грабежа.

Пробойните в една немалка част от банковото законодателство, отчайващата летаргия на оторизираните да упражняват банков контрол органи, удобният хаос в нормативните актове, които трябва да регламентират правата и задълженията на банковите институции, безспорно доказват това.  Ако нещо е уникално в българския “преход”, то това е тъкмо функцията на банковата система като основен носител при прехвърлянето на тоталната политическа власт на БКП на икономическа основа. И ако не мащабите, то поне размаха на банковото ограбване у нас е съизмерим с този в бившия СССР: създаването на новите олигарси минава през банковите сейфове и кредитите без покритие.

Няма друг сектор в управлението на държавата, който да е в такава степен непрозрачен, скрит от обществото, брониран зад тъй наречената ”банкова тайна” и зад липсата на функциониращи контролни институции. Едва ли е случайно, че Законът за сметната палата е приет с такова огромно закъснение^[10], че в отчетите на БНБ за банков контрол се говори само с общи понятия и че банковият сектор остава запазен кадрови периметър за кадри от бившата комунистическа номенклатура.  Независимо от това чие правителство е упражнявало властта през изминалия четвърт век, почти няма случай български банкер да не е генетически обвързан или с партийната и комсомолска аристокрация от преди 10 ноември, или със структурите на ДС и МВР.  И никак не е случаен фактът, че споменатият вече параграф 9 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за банките и кредитното дело беше на бърза ръка отменен от Конституционния съд. Последствията от тази отмяна станаха видни едва години по-късно – когато цялата държава катастрофира благодарение на активните мероприятия на банкерите с пагони.

Как всъщност в края на 1996 г. се стигна до тоталната декапитализация на българските банки? Чрез няколко порочни “кръгови” механизма, които бяха широко известни на обществеността – и въпреки това никой не направи нищо, за да ги пресече.  Най-основните сред тях бяха следните:

1.  Изцеждащите ефекти от бюджетния дефицит и нарастващия вътрешен дълг.  Този механизъм беше особено актуален при управлението на Жан Виденов. Благодарение на желанието си да имитира политика, поне отчасти доближаваща се до програмните му документи, българското правителство гласува бюджети с макрорамка, която няма нищо общо с реалността.  Вследствие на което лавинообразно нарастват бюджетният дефицит и обвързаният с него вътрешен дълг.  За да покрие последния, държавата печата ценни книжа и задължава търговските банки да ги изкупуват.  Търговските банки от своя страна залагат държавните облигации пред БНБ и ДСК и получават рефинансиране, с което порочният кръг се затваря, стимулирайки по този начин инфлационната спирала.

2.  Ефектът на паяка. Става дума за паразитирането на частни икономически групировки, застанали на входа и изхода на структуроопределящи държавни предприятия, които монополизират вноса на суровини и реализацията на продукцията им.  Според прочутия доклад на Николай Добрев, изготвен именно във връзка с банковата криза^[11], “по този начин, чрез системата на “паяка”, бяха изсмукани огромни държавни средства по схемата - кредитиране от търговските банки на крупни производители - реализация на продукция от субекти в частния сектор. Едновременно с това “преливане” на средства търговските банки натрупаха огромни несъбираеми кредити от производителите.” Примери, които потвърждават ефективността на тази схема, класическа за годините на ранния преход, има много. Извън класическия пример с “Кремиковци” и “Интерстийл” могат да се посочат още много други такива - примерно по подобен начин ”Плама” беше изсмуквана от “Евроенерджи холдинг”, като натрупаните кредити до голяма степен предопределиха фалита на БСИ “Минералбанк”.

3. Вътрешнобанковото ограбване.  Според споменатия доклад на МВР, ”преобладаващата част от “лошите” кредити на частните банки са предоставени на фирми и лица, работещи в тях,  на акционери или икономически групировки”^[12]. Анонимно е споменат и прецедентът с бивш директор на частна банка, отпуснал 20 млн.  щ.д.  кредит на фирми, в които самият той е акционер, като очевидно се има предвид пловдивският брокер Христо Александров^[13].  Ако трябва да се говори за “кредитни милионери”, то повечето от тях принадлежат към акционерите в частни или държавни банки, получили тъй наречените “вътрешни кредити”.  Тъкмо последните най-често са раздавани в разрез с нормативните изисквания за допустим кредитен риск, разрешен кредитен таван, както и без каквото и да било обезпечение.  Така се стига до създаването на банки за еднократна употреба, които са създавани с кредити от ДСК, използват механизмите за рефинансиране, за да раздадат огромни кредити без покритие на собствените си акционери или на свързани с тях лица и фирми, след което мирно и кротко фалират.  Това между впрочем е основният механизъм, по който са декапитализирани почти всички частни банки.

4.  Банковото разрояване.  Това е случаят, при който набралата скорост банка започва да прехвърля своите активи в паралелни финансови структури:  чрез акционерно участие в други банки, финансово-брокерски къщи, застрахователни дружества и приватизационни фондове, докато в крайна сметка бъде декапитализирана и фалира, след като е използвала в максимална степен всички възможности за рефинансиране от БНБ и ДСК. Класически пример в това отношение беше Първа Частна Банка^[14].

Посочените дотук механизми не изчерпват инструментариума, използван при декапитализацията на българските банки.  Съществуват и ред още способи – примерно симбиозата между банка и икономическа групировка (Балканбанк – Мултигруп или БЗК – Даругруп), раздаването на необезпечени банкови гаранции, верижното джиросване на записи на заповед (примерно веригата “Евроенерджи холдинг” - “Плама” - Минералбанк - БНБ), приемането на абсурдни залози срещу предоставянето на парични депозити от страна на рефинансиращите финансови институции, приемането на финансови депозити, предоставени от частни фирми и корпорации при необосновано висок лихвен процент (такъв е прецедентът с Бизнесбанк, приела 1 милиард лева от “Евроенерджи холдинг” при лихва 20 пункта над ОЛП) – и прочее. Три основни фактора обаче правят възможни всички механизми за декапитализация на българските банки:  користната кредитна политика, порочните механизми за рефинансиране и пълната липса на банков контрол. За да разберем как се е стигнало до това положение, трябва да хвърлим поглед върху генезиса на банковата система, предопределил нейните извратени форми на съществуване, както и тогавашния й банкрут.

---

[1] Приемаме, че първата е спирането на плащанията по външния дълг, обявено от правителството на Андрей Луканов.

[2] Тази „индустриализация“ е свързана с фантасмагоричното желание тези страни да „догонят“ западните, а развитието на тежката индустрия е мотивирано с идеята за повишаване на ресурсите им във военно отношение.

[3] Тодор Йорданов Вълчев е вербуван от Второ главно управление на ДС през 1951 г. под агентурния псевдоним Сотир. Вербовката му е препотвърдена през 1973 г., а агентурното му дело е унищожено на 13 юни 1990 г.

[4] За мащабите на това явление можем да съдим например по изказването на Симеон Дянков, бивш министър на финансите в първия кабинет на Бойко Борисов, който през август 2015 г. заявява в предаването „Здравей България“ по Нова телевизия, че „Общо 72% от собствениците и мениджърите на банки в последните 20 години са от бившата ДС.“

[5] Прагараф 9 от преходните и заключителните разпоредби гласи следното: „„Не могат да бъдат избирани в ръководните органи на банките и не могат да бъдат назначавани по чл. 7 (според който „Банката се управ-лява и представлява съвместно най-малко от две лица... “) лица, които през последните 15 години са били избирани в централните, областните, окръжните, градските и общинските ръководни органи на БКП, ДКМС, ОФ , САБПФК, БПС и БЗНС или са били назначени на ръководна щатна длъжност в ЦК на БКП, както и служители , платени и неплатени сътрудници на Държавна сигурност. Това ограничение се прилага за срок от 5 години.“
 Текстът е част от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.

[6] Едва ли става дума за куфарчета в буквалнияа смисъл на думата. Но широките възможности определени лица да получат банкови кредити и да развартят парите в печеливши финансови операции са далеч по-ефективни от простото даване на пари.

[7] На 12 април 1990 г. Андрей Луканов обявява мораториум върху плащанията по външния дълг, с което на практика обявява фалита на държавата. Последиците от този мораториум са изключително тежки: България бива отстранена от световните финансови пазари, което в крайна сметка е сред факторите, довели до трицифрината инфлация през 1996 г.

[8] Огромната част от банкерите в разроилите се банки и кредитните милионери са свързани или със стопанската номенклатура на НРБ, или със структурите на ДС – а често и с двете.

[9] Реалната загуба от фалита на 15-те банки беше 17 пъти по-голяма – според експерти в тях са потънали един трилион и седемстотин милиарда тогавашни лева – като това далеч не е най-голямата експертна оценка.

[10] На 2 октомври 1991 г. ВНС приема Закон за сметната палата. Само една седмица по-късно президентът Желев, вероятно по искане на тогавашния финансов министър Иван Костов, налага вето над закона. В резултат на това България остава без контролен орган върху дейността на държавните финанси и на Народната банка. Все пак, към МФ съществува управление финансов контрол, докато БНБ е единствената институция в България, която е оставена на без такъв.Законът за сметната палата е приет едва на 27 юли 1995 г. – и оттогава самата Сметна палата функционира като институция.

[11] Докладът съществува в няколко варианта с различен обем. Публикуваме го в неговата най-пълна версия – виж факсимиле № 1  в сайта anticoruptionbg.com

[12] Пак там.

[13] Известен още и с прякора Ицо Салфетката, бивш келнер, а по-късно шеф на пловдивската Агробизнесбанк, фалирала  през 1997 г. – след като още през 1995 г. БНБ се опитва безуспешна да я спаси, като я купува за 1 лев. Агент на VІ главно управление на ДС, с агентуран псевдоним „Тошо“.

[14] С пари на ПЧБ бяха създадени застрахователна компания "България", пресгрупа "168 часа", Първа финансова брокерска къща, Български инвестиционен фонд, Първа западна финансова къща, ЗПАД "Перун", Първа инвестиционна банка, Агробизнесбанк, банка "Моллов", "Синит", редица рекламни агенции, Първи частен инвестиционен фонд, "ТБС Хотели" и др.

Банковият фалит на България -

 

 част втора

http://www.svobodata.com/page.php?pid=18055&rid=154&archive=

До 1987 г.  банковата система е единна и съгласно действуващата Конституция представлява част от общонародната собственост, включена в състава на националното богатство на страната. С приемането на Правилника за банките от 1987 г.  влиза в действие абсурдната “социалистическа акционерна форма на собственост”, която се изпробва първо именно в банковата система.  Абсурдът се състои в това, че от обявените за национално богатство банки и държавни предприятия – според чл. 16 от  Конституцията, чиято собственост тогава също е общонародна, се създават частни акционерни дружества – отраслови банки (Строителна банка, Банка за транспортно машиностроене, Биохим, Стопанска банка, Банка Електроника и т.н.)

Вторият етап на нормативна подготовка в посока раздържавяване на банковата система са извършените промени през пролетта на 1990 г.  Без да се приеме закон за държавните предприятия и без да се определи начин за разграждане на общодържавната собственост, сесията на последното комунистическо Народно събрание извършва промени в Конституцията, като допуска създаването на така наречените “смесени” предприятия (без да конкретизира това понятие и без да реши въпроса с прехвърлянето на собствеността) и снема банките от масата на общодържавната собственост.

Министерският съвет незабавно извършва промяна в Правилника за банките (Д.в. бр. 34/1990г) като в чл.  20 негласно премахва само една дума - “юридически”.  До тогава банка може да бъде учредена от най-малко две дееспособни юридически лица, а такива са все още само държавните предприятия, стопанските организации и ведомства.  С отпадането на думата “юридически” се създава негласна възможност за приемане и на физически лица като акционери в банковата система, което не представлява нищо друго освен раздържавяване без наличието на закон за приватизация.

Въпреки, че все още не е създадена конституционно и законово правна възможност за раздържавяване, то започва още през 1989 г.:  в стопанската област - чрез ПМС № 36/28.07.1989 г., а в банковата дейност - с ПМС № 19/19.05.1989 г. В изпълнение на последното УС на БНБ с Протокол № 19/28.08.1989 г. взема решение да извърши структурна реформа в банковата система, като се създадат още самостоятелни банки - акционерни дружества. По този начин единната и централизирана банкова система продължава да се разпада – без ясни регламенти и правила – което улеснява ловенето на едри финансови риби в мътна вода.  В чл. 4 и 6 от предложения и одобрен от председателя на БНБ Васил Коларов график ясно е предвидена приватизация на банките чрез продажба на акции – която се случва в много кратки срокове и зад гърба на обществеността.     

Поради това, че до този момент липсва каквото и да е законно основание за приватизация на банките, МС както и УС на БНБ се обосновават на чл.  26 от ППУСД (Правилник за прилагането на Указа за стопанска дейност – между впрочем на основата на него до влизането в сила на Закона за преобразуване и приватизацияа на държавни и общински предприятия (ЗППДОП) е извършена скритата приватизация в икономиката като цяло).  Проблемът е, че подзаконов акт, който е в противоречие с основния закон, допуска това.  

В така преобразуваните държавни банки в акционерни структури първоначално, преди продажбата на акции, основен акционер е самата БНБ с държавен капитал, която носи изцяло отговорността за неговото управление.  До влизането в сила на Закона за банките и кредитното дело (ЗБКД) всички случаи на продажба на акции на частни юридически и физически лица или взети решения за увеличаване на капитала на действуващите държавни търговски банки за сметка на продажба на нови акции на юридически и физически лица представляват незаконна приватизация[1], извършена с прякото участие и с разрешението на БНБ, за което именно тази институция носи основната отговорност.  Нейни представители в Общите събрания на акционерите наред с тези на Банковата консолидационна компания АД са решавали въпроси от жизнено важно значение за държавата и обществото.

При това трябва ясно да се посочи, че почти през целия период след 1989 г.  до влизането в сила на Закона за преобразуване и приватизация е съществувала законова или друга нормативна забрана за продажба на акции и дялове от държавни фирми.  Това са:  през 1991 г.  – мораториумът наложен от ВНС от месец август 1990 г.; чл.13а на Указа за стопанска дейност (УСД); чл.2 от отменения Закон за образуване и преобразуване на еднолични търговски дружества.

В редица държавни банки (Строителна банка, ТБ Средец, ТБ Хемус, ТБ
Искър, Балканбанк, Стопанска банка, Банка за земеделски кредит и др.) са
отпечатани АКЦИИ НА ПРИНОСИТЕЛ, т.е.  анонимни акции.  Трудно можем да си представим по-ясно доказателство за открити намерения за скрита приватизация на банките – при липса на закон за ценните книжа и пазар за тяхната продажба.

БНБ непрекъснато дава разрешения за увеличаване капитала на държавните банки, независимо че с това извършва принатизация, тъй като се намалява размера на държавното участие.  Изненадващо за обществото обаче тя се сеща за задължението си да възпира и да контролира тези процеси само в случая с ТБ Биохим.

Решения от подобен характер са вземани с участието на Националната банка чрез нейните представители в Общите събрания на банките – или най-малкото чрез одобряваните от самата нея документи по учредяване и преобразуване – устави, учредителни договори и др., намиращи се в досиетата на банките при управление “Банков надзор”.  В резултат на това, при някои банки се стига до намаляване на държавния капитал до 2-5% , за което отговорност би трябвало да носят БНБ, Министерството на финансиите и лично проф.  Т.  Вълчев,  който дезинформира обществото с изявления пред медиите, че не му е известно да е извършвана приватизация в банките. Фрапиращ  е случаят с личните му писма до директора на Първа източна международна банка Горан Горанов.[2]

Отговорност от БНБ следва да се търси и във връзка с вменените й задължения само тя да дава разрешения за откриване и преобразуване на банки.  До влизането в сила на Закона за банките и кредитното дело те са давани също от нея по силата на Правилника за банките.  В ЗБКД (чл.12, 14, 17 и 19) са определени широки права на Националната банка при издаването на лиценз за банкова дейност.  Дадена е възможност БНБ да извършва предварителни проучвания за установяване на финансовото състояние на заявителя, професионалната квалификация и опит на управляващите, включително и всякакви допълнителни сведения по нейна преценка.  Освен извършване на проверка БНБ има и правото да откаже издаване на лиценз, ако се установи, че някои от акционерите контролират повече от 10% от гласовете и с това могат да влияят върху вземането на решения.  Ако тези изисквания на закона са спазвани от страна на БНБ, не нямаше да се стигне до банковата катастрофа в края на 1996 г.

Типичен пример за издаване лиценз, без да са приложени нормите на закона, е лицензът на Първа инвестиционна банка – Решения № 259[3] и № 278[4] от 1993 г.  на УС на БНБ, където е допуснато акционерен капитал с право на глас да представлявасамо 2% от общото разпределение на капитала. Останалият капитал (98%)
се  попълва от акционери без право на глас. При тава разпределение на капитала, на един от акционерите – Първа финансово-брокерска къща е разрешено да контролира до 20% от акциите с право на глас.  На останалите 5 физически лица, притежаващи по 16% от акциите с право на глас, изрично разрешение не е дадено, но учредителните документи показват ясно това и БНБ го е одобрила; притежатели на акции с право на глас заедно с брокерската къща са само лицата, на които е възложено управлението на банката.[5]  При първоначалното набиране на капитала физическите лица (включително управляващите) не са направили никакви вноски.

Управляващият Първа финансово-брокерска къща Ивайло Мутафчиев участвува лично с 16% от акциите с право на глас и представлява ПФБК, която има разрешение да контролира 20%  от гласовете.  По същество е създадена възможност при едностепенна система на управление да се упражнява почти еднолична власт.  Никак не е без значение в случая и фактът, че братът на Ивайло Мутафчиев – Георги Мутафчиев, е главен валутен дилър на БНБ.  Другият измежду малкото акционери с право на глас Емилиян Димитров е прокурист в ПЧБ.  Между останалите акционери без право на глас са “Омнитех”, Първа западна финансова къща, Първа частна лизингова къща, “Синит”, фалиралата “Агробизнесбанк”, Застрахователен холдинг България – все дружества, свързани с ПЧБ.

Тук е редно да обърнем внимание върху ролята на финансово-брокерските къщи в тогавашната финансовата система.  В началото на българския преход, белязано с хаос в икономиката, на тях не случайно е отредена ролята да източват дохода от иначе печелившата банкова дейност, създадена с държавен капитал. Това е възможно, разбира се, само с прякото участие на определени лица на възлови места в банковата система.

За целта удобно и неправомерно е използвана автономността на банковата система. Както при държавните предприятия определени частни групировки застават на входа и изхода им, така и при банковата система се създават паралелни банкови структури като финансово-брокерските къщи.  Без да преценява каквото и да е по предмета им на дейност, съдът ги регистрира само на основата на Търговския закон без разрешение (лиценз).  В последствие чрез Наредба №5 за емитиране и изплащане на безналични държавни ценни книжа БНБ дори им създава преференциални условия за участие при покупката на Държавни ценни книжа (ДЦК).

Очаква се, че приватизацията ще стартира и с тях ще купуват предприятия.  Без наличието на закон за търговия с ценни книжа им е разрешено да търгуват с акции и да посредничат при други финансови операции.  Създават се умишлено условия за безконтролност върху финансите на страната.  Така те се превръщат в друг вид частни банки, вградени и паразитиращи върху държавния банков капитал.

Пример за лесен начин за печелене на много пари, ситуиран извън нормалните пазарни условия, е дейността на Първа финансово-брокерска къща. През март 1994 г., когато курсът на долара скоча драстично, БНБ в продължение на 25 дни интервенира на пазара през три брокерски къщи (Първа финансово-брокерска къща, “Борас” и “Лейди”).  Интервенцията е 7 млн. щатски долара, които БНБ продава на ПФБК при курс 0.35 лв.  за долар под фиксинга.  На другия ден ги купува обратно от къщата на стойност 0.40 лв.  над фиксинга.  Само за една седмица (от 27.03.94 г.  до 03.04.94 г.) финансовата къща печели 72 млн.  лв., а за годината отчита общо само 270 хил.  лв.  печалба.  Другите две финансови къщи са основни акционери в банкови институции – “Борас” в Елитбанк, а “Лейди” в Юнионбанк.

Отговорност за управлението на имуществото и капитала в търговските банки носи и Банковата Консолидационна Компания, която по замисъла на Разпореждане № 26/16.03.1992 г. на МС (предложено лично от проф.  Т. Вълчев) е създадена, за да придобие държавното участие в търговските банки, за да се заеме с консолидацията им, да извърши оценка на активите им и да ги подготви за приватизация.  Поради своя съмнителен правен статут БКК не успява да придобие изцяло държавното участие, тъй като много от държавните фирми, акционери в търгавските банки, не се подчиняват на разпореждането и не заменят акциите си с тези на БКК.  Така в течение на години на БКК на практика не знае какъв е размерът на държавното участие в отделните търговски банки. Оправданията, че тя самата не е извършвала продажби на акции от ТБ и е гласувала за увеличение на капитала им съобразно ЗБКД с разрешение на Националната банка, са, меко казано, наивни. Според Търговския закон начинът за увеличение на капитала и участието на акционерите в него се гласува от Общото събрание, преди да се поиска разрешение от БНБ за това увеличение. Ето защо представителите на БКК в ТБ носят отговорност за намаление размера на държавното участие без законова приватизация.

Още от 1990 г.  в държавата се обсъжда на управленско ниво проблемът с лошите кредити в банките, които държавата следва да поеме, за да създаде възможност за оздравяване на банковата система и нейната приватизация. Органът, който би трябвало още през 1991 г.  да обяви размера им и да наблюдава тяхното изменение, е БНБ чрез управление “Банков надзор”.  Но нито обществеността, нито отговорните институции успяват да разберат дори ориентировъчно какъв е техният размер.  От обявените пред МВФ през 1990 г.  17 млрд.  лв.,  в надвечерието на банковата криза се цитират 385 млрд.  лв. лоши кредити, а колко още не са поети като държавен дълг, не е известно.     

През първите години от прехода в банковата система цари пълен хаос по отношение на самото понятие “лоши кредити” – и от там по отношение на техния размер. Това е повлияло върху размера на резервите в банките и начина на тяхното използване, което поставя под съмнение както отчетените финансови резултати, така и кредитите, които биха били покрити с тях.  Основната отговорност за това е на БНБ, която чак до лятото на 1993 г.  не определя критерии за класифициране на кредитите, отговарящи на изискванията на международните стандарти.

Наред с Министерството на финансиите БНБ носи отговорност и за това, че допуска да се обремени държавния бюджет с лоши кредити от раздържавени държавни предприятия (ООД и АД), кооперативни организации, свинеферми и др., което по същество представлява субсидиране от държавата и на други форми на собственост – и то без това субсидиране да има положителен ефект. Всичко това се случва, разбира се, за сметка на данъкоплатците.

МФ и БНБ тъй и не дават мотивиран публичен отговор защо след влизането в сила на Закона за счетоводството от 1991 г.  той не се прилага за банките – и случайно ли е това? Както и защо се допуска акционерното дружество “Банксервиз” – АД да обслужва централно цялата банкова система за счетоводни и междубанкови разплащания – и как при това положение е гарантирана “банковата тайна”?  Не се ли създаде умишлено възможност някой да има контрол над цялото движение на средства и валута?

Въпросът, разбира се, е реторичен. Самата банкова катастрофа не е бедствие, а инструмент – употребен целенасочено и хладнокръвно. Докато спестяванията на всички българи се топят от трицифрината инфлация, докато заплатите и пенсиите стават с равностойност от няколко долара, милиарди левове, хладнокръвно ограбени чрез кухи банки и кредити без покритие, се обръщат в твърда валута и се прехвърлят в банкови сметки в чужбина, за да се върнат препрани и да участват в приватизацията – като с това си участие утвърдят олигархичната власт, генетично свързана с някогашната комунистическа номенклатура.

ІІ. Банковите фалити

Криминалният институционален генезис на частния банков сектор след 1989 г. е показателенен: той създава условия за най-фрапантната банкова афера в българската история, свързана в най-буквалния смисъл на думата с ограбването на целия български народ и с фалита не само на банките, но и на самата държава. Нека видим сега как бяха създадени, как функционираха и как банкрутираха родните банки – тези каци без дъно – и най-вече: кой, как и какво спечели от този най-драматичен срив в новата ни история.

---

[1] Незаконната приватизация на българските банки в периода между 1991 и 1996 г. разглеждаме в отделна глава от настоящия том.

[2] Виж факсимилета № 2 и 3 в сайта anticoruptionbg.com (мои 12,13)

[3] Виж факсимиле № 4 в сайта anticoruptionbg.com (мой 8)

[4] Виж факсимиле № 5 в сайта anticoruptionbg.com (мой 9)

[5] Виж протокол № 1 от Учредителното събрание на Първа инвестиционна банка, факсимиле № 6 в сайта anticoruptionbg.com (мой 10)

Банковият фалит на България -

 

 част трета

http://www.svobodata.com/page.php?pid=18059&rid=154&archive=

ІІ. Банковите фалити

Криминалният институционален генезис на частния банков сектор след 1989 г. е показателенен: той създава условия за най-фрапантната банкова афера в българската история, свързана в най-буквалния смисъл на думата с ограбването на целия български народ и с фалита не само на банките, но и на самата държава. Нека видим сега как бяха създадени, как функционираха и как банкрутираха родните банки – тези каци без дъно – и най-вече: кой, как и какво спечели от този най-драматичен срив в новата ни история.

1.      Първа частна банка

За нейното създаване в доклада на Николай Добрев за банковата катастрофа е написано следното: „На 28.04.1990 г. се провежда конгрес на Съюза за стопанска инициатива на гражданите, който взема решение за учредяване на търговска банка. На конгреса присъства Желю Желев, в качеството си на председател на СДС. Учредители на ССИГ му предлагат да се коригира чл.13 на Конституцията, като се премахне държавният монопол върху банките. След броени дни парламентът гласува промяната и документите /учредителен договор и подписка/ на бъдещата Първа частна банка са внесени в БНБ. Управителният съвет на БНБ /председател Иван Драгневски/ реагира веднага и издава разрешение за създаване на банката. Не закъснява много и съдебното решение, въпреки липсата на съответния закон за банките и кредитното дело. ПЧБ е вписана в регистъра за дружествени фирми с ограничена отговорност на основание чл.11, ал.2 от Указ 56 на
24.07.1990 г. като акционерна фирма "Първа частна банка АД" с предмет "извършване на банкови и кредитни операции от всякакъв вид ..." фирмата /ПЧБ/ се създава с уставен фонд 10 млн.лв., като част от него е внесен от държавните фирми "Кореком" и "Металхим". Първите 100 000 акции на банката са отпечатани още през октомври 1990 г., без коректно написана дата на емисията, въпреки изискванията на действащия тогава Правилник за прилагане на Указ 56.“[1]

ПЧБ е наистина “първа” – не само по време, но и по мащаба на ограбеното национално богатство. Начинът на учредяването й през 1990 г.  наистина поставя под въпрос нейната легитимност. Учредителният договор от 28.04.1990 г.  е с предвиден капитал от 10 000 000 лв., а фирменото отделение на СГС регистрира банката под формата на акционерно дружество под формата на акционерно дружество[2]. Между впрочем никак не е случайно, че паралелно с това учредяване текат и промените в Живковата Конституция, извършвани от последното комунистическо НС: за отпадане на държавния монопол в банковото дело чрез изменение на чл.16.  В учредителния договор капиталът е следвало да бъде записан поимено от акционерите и разпределен в акции съгласно изискванията на чл.36 от УСД и чл.16 от Правилника за приложение на Указа за стопанска дейност (ППУСД).  Вместо това, акции записват само трима души, посветени в “частната идея” – Валентин Моллов, Венцислав Йосифов и Христо Маринов – и то общо осем акции на стойност осем хиляди лева[3]. Тъй или иначе обаче на 1 юни 1990 г. БНБ „одобрява учредяването на Първа частна банка“[4] – нищо, че липсва законодателна база за такова одобрение.

Във всички документи по регистрацията въпросният учредителен договор е цитиран като основание за учредяването, но никой не е видял първоначалното разпределение на капитала и имената на акционерите, записали акции. Единствено в мотивите към съдебното решение е вписано, че е записан над 50% от уставния фонд на банката.  Самото съдебно решение не носи номер и дата, и не е посочен съдийския състав, от което може да се направи извода, че решението е подготвено извън съда. Не случайно по-късно учредителният договор мистериозно изчезва от досието в съда.

Никак не е за вярване, че никой от така наречените учредители-акционери не е разполагал с екземпляр от договора, дори и самата ПЧБ.  Така на 11.08.1993 г.  по искане на ПЧБ с определение на съда се извършва ”възстановяване” на учредителния договор по “представени допълнително от БНБ писмо и документи”[5].  Ако това е така, значи единствено в управление “Банков надзор” са знаели кои са акционерите, колко от тях са държавни фирми и с какъв капитал е създадена ПЧБ.  Това е следвало да бъде известно и на БКК, която след 1992 г.  поема управлението на държавното участие и на база на това упражнява правото си на глас.

Тази мистерия съвсем не е случайна, тъй като в “частната” банка съвсем определено има сериозно участие на държавни фирми като своеобразни скрити акционери. Има неоспорими доказателства за участие на държавен капитал и това съвсем не са само “Изотимпекс” и “Инфлот”, за които МФ все пак повдига въпрос. Съществуващото тогава Министерство на икономиката и планирането е разпратило писмо с шаблонен текст до определени държавни фирми да подкрепят финансово създаването на ПЧБ – и те са се подчинили на разпорежданвето.

Неяснотиите с акционерното участие обаче не изчерпват странностите на тази банка. Не по-малко мистериозно се извършва и отпечатването, и раздаването на акциите, което поставя под съмнение законността на вземаните решения в Общото събрание на акционерите. Например през месец октомври 1990 г. въпреки мораториума върху
продажбата на акции от държавни фирми, министър Белчо Белчев дава разрешение на ПЧБ за отпечатване на акции на приносител с 40 000 000 лв. над регистрирания в съда капитал от 10 000 000 лв. Така на пазара се пускат акции без покритие. Отпечатването на втората емисия акции от 50 000 000 лв.  през март 1991 г.  е извършено преди регистрация в съда и без разрешение на МФ.

Типичен пример за начина, по който се документират и узаконяват решенията в ПЧБ, е този от 07.05.1992 г., когато с протокол № 8 Надзорният съвет увеличава капитала от 100  млн.лв.  на 500 млн.лв., като се позовава на решение на Общото събрание от 16.06.1992 г.  (месец и половина след това).  Въпреки че документите не съдържат данни как да се увеличи капитала, съдът, вместо да ги върне поради неспазване на закона, приема и регистрира увеличението чрез емисия от нови акции.  За познаващите закона последиците от подобни действия за акционерите са известни.  Не трябва да се забравя.  че всички решения са вземани с участието на БКК, която поради малкия си дял може да не е оказвала влияние върху резултата,  но е била длъжна да информира управление “Банков надзор” за накърнените държавни интереси.  В противен случай следва изводът, че те са действали заедно с акционерите на ПЧБ против държавните интереси.

Първа частна банка е типичния пример за “разрояваща се” банка. Най-вече с нейни пари, а в много случаи и с по-нататъшна нейна поддръжка се създават структури като застрахователна компания “Балкан”, ЗПАД “Перун”, пресгрупа “168 часа”, Първа инвестиционна банка, Първа финансово-брокерска къща, банка “Моллов”, Агробизнесбанк, “Синит”, ТБС ”Хотели”, Първи частен инвестиционен фонд и прочее. За периода 1990 - 1995 г.  банката е отпуснала кредити на обща стойност близо 100 милиарда лева.  От тях погасените са на стойност 63,8 милиарда.  Останалите вероятно спадат към парите, които по констатацията на Румен Гечев просто ”ги няма”. Част от тях се дължат от други финансови институции – примерно прословутата Ямболска банка, източена от партийната фирма ”Сунимекс” още в зората на демокрацията, дължи на ПЧБ около 1 милиард лева.

ПЧБ може да бъде определена като “банката на властта” или по-точно като банката, генетично обременена от връзките си с БСП.  Самото й учредяване става възможно с активната помощ на тогавашния министър-председател, покойния Андрей Луканов, и благодарение на гласуваните промени в Конституцията от последното комунистическо Народно събрание.  Нейната изключителна кредитна експанзия и оказалото се непосилно разрастване на клоновата й мрежа се дължи не на последно място и на добрите й връзки с БНБ, или по-точно на тройката, съставена от шефа на “Банков надзор” Камен Тошков, шефа на “Валутни операции” Стоян Шукеров и консултанта на ПЧБ, израснал после до подуправител на БНБ – Емил Хърсев. Тъкмо тази тройка между впрочем е известна по това време с прозвището “банковата мафия”.  

Според някои източници ПЧБ е получила валутни депозити от БНБ в размер на 54 млн. щ. д.  благодарение на очевидните пристрастия на Стоян Шукеров към банката.
Пак на него се дължи забележителната субординация между БНБ и една от структурите на ПЧБ – ПФБК, при интервенциите на централната банка на валутния пазар.  Както вече споменах, един от акционерите в ПФБК – Ивайло Мутафчиев[6], е брат на Георги Мутафчиев, главен дилър в БНБ – и централната банка „по братски” е интервенирала именно чрез неговата финансово-брокерска къща, осигурявайки му огромни печалби.  При това обяснението на Стоян Шукеров за използването на ПФБК за валутни интервенции е, че такава била препоръката на МВФ.

Едва ли е случаен изборът на изпълнителния директор на ПЧБ Венцеслав Йосифов
като кандидат на БСП  за кмет на столицата.  Още повече, че неговата кандидатура е подкрепена публично както от Жан Виденов, така и от Андрей Луканов, а подопечната на ПЧБ пресгрупа “168 часа” начело с Петьо Блъсков и Валери Найденов,[7] се ангажират пряко в предизборна агитация, подкрепяна и от бившия шеф на банката Валентин Моллов. (Вероятно мнозина ще си спомнят за позорната афера с “членската книжка” на Стефан Софиянски.[8]) Появилият се по това време отчет на БНБ, визиращ загуби на ПЧБ на стойност над 2 млрд.  лв., става обект на разгорещени политически и парламентарни дебати.  Лично министър-председателят на България Жан Виденов се ангажира пред НС с твърдението, че банката е стабилна и не може по никакъв начин да фалира,
и дори заплашва със съд онези, които си позволяват да изразяват съмнения.

ПЧБ фалира след броени месеци и става ясно, че Жан Виденов е лъгал, защитавайки нейния изпълнителен директор като своя партийна кандидатура.  По същото време банката вече е в безнадеждно състояние.  Към края на 1995 г. проблемните й кредити възлизат на 27 милиарда лв.,  от които безнадеждни са 3,2 милиарда. Международният валутен фонд (МВФ) е оценил отрицателната й стойност на 7 млрд.  лв.  Обяснимо – като се има предвид огромната кредитна експанзия и също тъй несъразмерните разходи за издръжка на самата банка:  само за 1995 г.  те са над 3 млрд.  лв. – разходи за луксозни офиси, скъпи коли, заплати и командировки.

Първа частна банка е банката на властта – и въпреки това не успява да оцелее.  Не помагат нито някогашните лепти към структурата на БСП чрез кредитите за Акрам[9], нито валутното кредитиране на приятелския кръг ”Орион” чрез фирмите на Веска Меджиджиева, нито дори “саможертвата” на Венцеслав Йосифов, по време на чиято изборна кампания рязко нараства рефинансирането от БНБ.  Банката фалира благодарение на кредитната си политика, обслужваща многобройни “приятелски” фирми, благодарение на щедрото “откупване” от управляващите чрез обречени кредити за потъващи предприятия – и благодарение на лакомията на отглежданите от нея депутати и политици.

Фалира между впрочем не е точната дума, тъй като много от наличните или прелети от БНБ милиарди просто са прехвърлени другаде – примерно в ПФБК или Първа инвестиционна банка. И след като най-голямата частна банка започва да кънти на кухо, не остава нищо друго освен да я закрият.  Решението между впрочем едва ли е безболезнено.  Може би защото най-вероятно е взето не в БНБ, а някъде другаде – примерно на “Позитано” 20.

 Текстът е част от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.

---

[1] Виж цитирания вече документ – факсимиле № 1 в сайта coruptionbg.com.

[2] Виж учредителният договор и решението на фирменото отделение на СГС - факсимиле № 7 и № 8 в сайта anticoruptionbg.com. (мой 11 и 12)

[3] Виж факсимиле № 9 в сайта coruptionbg.com.

[4] Виж факсимиле №10 в сайта coruptionbg.com (мой 11)

[5] Виж факсимиле № 11 в сайта coruptionbg.com (мой 12)

[6] По-късно той става съсобственик на Първа инвестиционна банка – заедно с Цеко Минев.

[7] Петьо Блъсков, издател и главен редактор на в. „168 часа“, и Валери Найденов, главен редактор на в. „24 часа“, бяха официално застъпници на Венцислав Йосифов на местните избори през 1995 г.

[8] Един ден преди изборите, в деня на размисъл, пресгрупа 168 часа дава пресконференция, на кояйто е показан фалшификат – членска книжка на СтефанСофиянски като член на БКП. Фалшификатът е демаскиран с интервю от шефа на партийната организация в Комитета за пощи и далекосъобщения, в който до 10-ти ноември е работил Софиянски, публикувано във в. „Демокрация“.

[9] Аферата „Акрам“, в която сред раздалите кредити банки е и ПЧБ, разглеждаме в отделна глава в настоящия том.

Банковият фалит на България -

 

 част четвърта

 

http://www.svobodata.com/page.php?pid=18064&rid=154&archive=

2. Разграбването на „Балканбанк“

„Балканбанк“ е създадена през 1982 г. под името “Транспортна банка” – с цел обслужване най-вече на каростроителното обединение „Балканкар“. Нейните лоши кредити са 655 на брой, като според заключението на синдиците 98.9% от вземанията на банката са безнадеждни. От тях 88.6% нямат никакво обезпечение или пък ако имат, то е незначително.

"Балканбанк" е емблематичният пример за тотално обвързване на една държавна банка с частна групировка – и превръщането й в нещо като дойна крава за нейните структури. В случая групировката е Мултигруп, а банката държи рекорд с мащаба на проблемните и лоши кредити, раздавани на нейни фирми или на фирми, икономически обвързани с тях.

Шестнадесет длъжника с проблемни кредити формират 71,42 на сто от кредитния портфейл на "Балканбанк", като общата сума на тяхното кредитиране възлиза на 26 573 006 000 лева. Седем от тези лоши длъжници са фирми, принадлежащи пряко или непряко към икономическата империя Мултигруп. Те формират 33,6 на сто от кредитния портфейл на банката на стойност 12 505 413 000 лв. Заедно с принадлежащите към Мултигруп по-дребни длъжници, общите задължения на групировката възлизат на 14 234 000 000 лева. При това от тях само 694 328 000 лв са редовно обслужвани. Останалите са съмнителни "А", съмнителни "Б" и безнадеждни. Последните възлизат на 5 658 172 000 лв.

Най-големите длъжници са:

1. "Балканинвест" АД дължи 5 093 378 000 лв. Близкият и обвързан с Мултигруп "Селена холдинг" АД, оглавяван от бившия депутат Асен Мичковски, държи 90 процента от капитала на това дружество, а отпусналият кредита Иван Миронов е член на съвета на директорите на "Селена холдинг" АД  - и също е акционер.

2. "Дисконтова къща" АД дължи 2 970 839 000 лв. Това е финансова структура на Мултигруп, известна като цесионер по прочутата сделка за дълговете на "Химко" и „Кремиковци“ към "Булгаргаз".

3. "Ер Виа" АД дължи 1 098 389 000 лв. Мултигруп няма пряко акционерно участие, но изцяло контролира компанията. Банкерът Миронов има лично дялово участие в нея.

4. "Индустриал М" АД дължи 1 110 294 000 лв. 45 процента от капитала се държи от Мултигруп, 15 процента - от Румен Сербезов, топмениджър на Мултигруп и председател на съвета на директорите в тази фирма.

5. "Авицена медикал" ООД дължи 795 654 000 лв. Тя е собственост на Мултигруп чрез подставени лица. В тази фирма до ноември 1995 г. съдружник е и синът на Иван Миронов.

6. "Балкан машинъри" АД дължи 583 700 000 лв. Контролният пакет от акции се държи от "Кредитна банка" АД и "София Инс" АД.

7. "Балкан агро" АД дължи 444 344 000 лв. Контролният пакет от акции се държи от "Кредитна банка" АД, "Мултигруп България" АД, "София Инс" АД и други фирми на Мултигруп.

Много от тези кредити са предоставяни при преференциални условия и многократно разсрочвани. Кредитните взаимоотношения с банката се разиграват като сложни многостранни схеми, при които фирми от групировката взаимно си гарантират кредити, прехвърлят задължения, предоставят обезпечения и прочее. Възможностите на "Балканбанк" да предприема действия срещу неизправните длъжници се блокират дори и след отстраняването на Иван Миронов, тъй като повечето договори са юридически неперфектни, липсва документация, има укриване на информация от страна на управление "Счетоводна отчетност".

Един пример от многото, посочени в експертния анализ за състоянието на банката, доказва изобретателността, чрез която "Балканбанк" бива ограбвана. Схемата е следната: "Индустриал М" взема валутен кредит от банката. С него купува плетачни машини от "Вениса естаблишмент" /също фирма на Мултигруп/. Залог за кредита са самите машини. Те обаче са отдадени за ползване на лизинг на осем държавни фирми. По-късно с две от тях – "Нитекс" - ЕАД и "Преспа" - ЕАД, "Индустриал М" учредява смесени дружества, използвайки като апортна вноска дължимите, но непогасени лизингови вноски на държавните фирми. В същото време кредитите на "Балканбанк" не се обслужват и са класифицирани като големи и безнадеждни. "Индустриал М" преминава на обслужване към "Кредитна банка" с цел да не бъдат контролирани неговите постъпления и "Балканбанк" да не бъде в състояние да събира служебно задълженията. Привлеченият капитал многократно надхвърля капитала на самото дружество. Брутната експозиция на банката към него надхвърля както обезпечението по кредитите, така и най-високия допустим финансов риск. Тази експозиция не се покрива от залога, тъй като машините са амортизирани и морално остарели, а освен това демонтирането им би направило невъзможно следващо монтиране. Обявяването на "Индустриал М" в несъстоятелност не може да донесе постъпления, тъй като дружеството няма имущество.

Въпреки многото доказани прецеденти на пладнешки грабеж от подобен тип структурите на Мултигруп неизменно са привилегировани партньори, посредници, контрагенти и изпълнители при други дейности, извършвани от банката - и винаги при условия, неизгодни за самата нея. Примерите в това отношение са много:

1. "Дисконтова къша" АД и "Вениса естаблишмънт" са финансови посредници на външните и на вътрешните пазари. От тях се извършват например сделките с брейди-облигациите, които изключително утежняват финансовото състояние на "Балканбанк". Пак през тях и през "Балкан машинари" АД (съвместна фирма на "Балканбанк" и Мултигруп) минава валутното кредитиране на "Балкан холдинг" АД, в ущърб както на банката, така и на холдинга.

2. Инкасовата дейност на "Балканбанк" се извършва от "Балканинкасо" АД, в която Мултигруп държи контролния пакет акции.

3. Доставката и обслужването на автомобилния парк на банката се извършва от фирми на Мултигруп.

4. Информационно-компютърното и електронно-картовото обслужване се осъществява от "Банк хай сис" ООД и "Балканкарт" ООД – съвместни дружества на "Балканбанк" с Мултигруп.

5. Мултигруп и "Балканбанк" са образували ред съвместни дружества като "Балкан машинари", "Балканмийт", "Балканмилк", "Балканкарго", "Балканагро" и прочее, при което ползите за банката са крайно съмнителни.

Изброените дотук факти говорят, че "Балканбанк" е била експлоатирана като безпроблемен източник за финансиране и механизъм за преливане на държавни пари в частни сейфове от Мултигруп, което е причинило огромни загуби и е довело банката до фалит. При тази ситуация адекватният въпрос, на който би трябвало да отговори прокуратурата, е не защо е арестуван Иван Миронов[1], а защо е освободен – и защо при загуби в размер на милиарди в една държавна банка, той на всичкото отгоре успява да осъди държавата за този арест.

Той между впрочем овреме се е погрижил за своето бъдеще. Според доклада Добрев „през последната година преди да бъде освободен от поста изпълнителен директор на "Балканбанк" АД, Иван Миронов отпуска кредити на обща стойност 3 млн.щ.д. на фирмите на своите синове. Гаранциите по кредитите са фиктивни. С цел да се прикрият следите и роднинската връзка, кредитите са отпуснати от провинциални клонове на банката и не се обслужват. Валутата е изнесена зад граница. В момента семейството на Миронов (съпругата и двамата му синове) се е установило постоянно във Вашингтон - САЩ, където са закупили имоти на голяма стойност.“[2]

3.      Първа източна международна банка или банката на мутрите

Едва ли има по-типичен пример за действията и политиката на "банковия елит" избран да управлява финансите и икономиката в страната преди и след 10 ноември.

Банката е създадена на основата на държавния банков клон в Кремиковци, преобразуван в изпълнение на ПМС № 19/май 1989 г.  и протокол № 19/20.08.1989 г.  на УС на БНБ в самостоятелно акционерно дружество.

С протокол № 42/25.10.1989 г. УС на БНБ прекратява (явно моделът е партийна директива) дейността на кремиковския клон, без да извърши ликвидация и разчитане с държавата и прехвърля без ОЦЕНКА активите и пасивите на акционерното дружество[3].  Утвърждава устав, определя уставен фонд в размер на 9 820 000 лв.  (без да съобрази, че към момента този капитал се намира във вид на движимо и недвижимо имущество, а не както се удостоверява пред съда с писмо № 1561/18.11.1989 г.),   разпределя го в акции и решава 80% от тях да бъдат предложени за продажба на "местни юридически лица".  Към момента нито МС, нито УС на БНБ са имали законно основание да извършват такава форма на раздържавяване.  По-късно става пределно ясно, че това е само една стъпка за създаване на условия за отдавна предвидена приватизация, която представители на БНБ в Общите събрания на банките не само не са скривали, но са я препоръчвали[4].  Това е била политиката на ръководството на Централната банка[5].

И така на 14.08.1990 г. с подписа на Иван Драгневски (№ 10-467/август 1990 г.) националната банка прибързано (поради факта, че в същия момент във ВНС се обсъжда текста на мораториум върху продажбата на държавно имущество, в това число и на акции и спиране преобразуването на фирмите в акционерни дружества) продава акционерния си дял в ПИМБ на така наречената шведска фирма "Василка" и банката се превръща от 100% държавна в 70% частна.[6] На 18 октомври 1990 г. общото събрание на банката взема решение за увеличаване на капитала на 20 000 000 лева и за преименуване на банката – та вече се казва „Фърст ист интернешънъл банк“, а държавното участие продължава да се топи – въпреки че в това общо събрание участва и представителя на БНБ Ст. Гигов[7]. Това продължава в същия ред докато стигне според някои публикации до 2% държавно участие.

За това как БНБ е упражнявала контрол върху дейността на банките и как предпазливо са обслужвани определени интереси показва уникалната по своето съдържание кореспонденция на директора на Първа източна международна банка с проф.  Т.  Вълчев и с началника на у-ние "Банков надзор" (писма № 1682/13.01.1992 г.[8] и № 1722/22.01.1992 г.[9]  и № 1812/27.02.1992 г.) и един повече от странен неофициален отговор на проф. Вълчев до директора на банката Горан Горанов[10]. Едва ли може да се намери друг по-подходящ пример за олицетворяване политиката на Националната банка от 1990 г.  насам и отговорността й за финансовата катастрофа днес.  За всеки става ясно, че в Националната банка и преди всичко в "Банков надзор" и Валутно управление са поставени не случайно определени хора, които е следвало да бранят определени интереси, свързани с "големи пари".  Всъщност директорът на ПИМБ има за цел да уведоми председателя на банката как предишното ръководство на Националната банка през 1990 г.  е продало акциите си на т.н.  шведска фирма "Василка" с ангажимент в последващо увеличение на капитала да закупи отново акции.  Най-наивно се обяснява, че в отсъствието (защо пък не и "по време на осигурено пътуване в чужбина") на директора Горанов през юли 1991 г. председателят на Управителния съвет и представляващ "Василка" г-н Юлиан Алексов си саморазрешава кредити, които не погасява – и дългът му към 31.12.1991 г.  заедно с лихвите възлиза на 1 690 390 щатски долара и 12 707 847 лв.  при капитал 11 125 000 лв. 

И числата, и фактите едва ли имат нужда от коментар.  Вместо сам да приложи мерките, предвидени в чл.8 от действащия Правилник за банките и цитирания в личното си писмо до директора на ПИМБ проект на ЗБКД (чл.53), проф.  Т.  Вълчев препоръчва да се придържат към "международната практика, която е намерила отражение" в новия проект на закона и че доколкото знаел, „Банков надзор“ имал намерение да предприеме нещо във връзка с писмата.  А що се отнася до увеличение на капитала, БНБ засега "временно не разрешава да се увеличава капитала на държавните банки, за да се избегне скрита приватизация[11]", но нямала намерение да ограничава частните банки. А това, че в писмата директно е посочено как държавната банка е превърната в частна, изглежда изобщо не тревожи проф. Вълчев.

След подозрително мълчание, включително и след три поредни писма с № 17-00-0518, отправени от МФ в периода от месец септември 1993 г. до 26 януари 1994 г.,  "Банков надзор" с писмо № 00068/23.02.1993 г.  уведомява банката, че БНБ "е приела, че на ПИМБ е дадено разрешение да извършва банкови сделки в страната и чужбина", като препоръчва да приведе размера на капитала си в минималните изисквания.  По същество с това "Банков надзор", без да има законни основания, легитимира дейността й. Всъщност обаче далеч преди това съгласие, на общо събрание, отразено с протокол № 6 от 15 февруари 1993 г., акционерите вземат решение за увеличение на капитала до 500 000 000 лева.[12]

Независимо от съществуването на държавно участие през периода от 1989 г., ПИМБ е увеличила неколкократно капитала си чрез продаване акции на приносител – което всъщност е една от удобните форми за легитимиране на мръсен капитал.

Един преглед на протоколите от общите събрания на акционерите и решенията на управителните и надзорни съвети показва множество неправомерни действия, незачитащи законните права на акционерите. По-късно отстраняването на фирма "Василка" чрез силови мерки с помощта на известна охранителна фирма и шумно обявеният съдебен спор всъщност има за цел да прикрие фактите.  Тъй или иначе никой не научава резултата от този спор.

В банковите среди ПИМБ е известна като банката, “изпрала” средствата на ЦК на Комсомола и богатото ТНТМ, затова в нейните ръководни и учредителни тела изобилствуват имена на видни комсомолски дейци. Такъв е например   Евгений
Узунов – бивш секретар на ЦК на ДКМС, който става изпълнителен директор на ПИМБ, а след това бива избран с гласовете на БСП за подуправител на БНБ, след което пък е приютен от Сергей Станишев в Изпълнителното бюро на НС на БСП – и става един от шестимата негови секретари.  Такъв е и Иво Георгиев – бивш секретар на РК на ДКМС в Кремиковци, последователно избиран за член на управителен и надзорен съвет на ПИМБ, представител на “Макском холдинг” в Общите събрания, който по-късно става и  изпълнителен директор на “Елитбанк”.  Знае се, че последната е образувана от легализирания от ПИМБ капитал – като и двете банки са свързани с “Макском холдинг”.

ПИМБ е емблематична и в още едно отношение: като  банката на мутрите. Във връзка с необходимостта на силовите групировки да легитимират престъпно придобитите  си капитали, в доклада на МВР, изготвен от Николай Добрев във връзка с банковата криза, се подчертава следното:  “Като най-фрапиращ пример може да се посочи фактическото обсебване на ПИМБ от силовата криминално проявена групировка, действуваща под прикритието на ЗПАД “СИК” и “Интергруп” АД.” Всъщност обаче освен “Интергруп” и “СИК”, в ПИМБ участвуват и фирмите ”Бухал” на Рахмат Сукра, “Омега” на Румен Николов - Пашата и др.

Непосредствено след овладяването на банката в управителните й органи пряко участвуват Младен Михалев-Маджо[13] и Венцеслав Стефанов[14], които после формално се оттеглят.  Наличието на подопечна банка е насъщно за мутрите, за да прекарат през нея натрупаните чрез рекет пари и да участвуват в приватизационните сделки – тъй като при приватизация с кредит необходимостта от доказване произхода на капитала отпада.
Фактът, че парламентарната група на БСП избра измежду 17 кандидатури за подуправител на БНБ  точно тази на Евгени Узунов (след едно инфарктно осемчасово заседание и при явното нежелание на тогавашния управител Любомир Филипов да се ангажира с тази кандидатура) говори достатъчно ясно за дълбоките корени на обвързаността между социалистите и тази първа “комсомолска” и мутренска банка. Споменатата обвързаност между впрочем скоро е реализирана и на дело, като ПИМБ е извадена от списъка за поставяне на банки под особен надзор, въпреки че финансовото  й състояние е по-тежко от това на някои банки, спрямо които е приложена тази мярка.  

При това трябва да се подчертае, че опитите да се прави изкуствено дишане на ПИМБ са с по-стара дата.  С рефинансирането в размер на 5 550 000 000 лв.  от ДСК тя е втората поред (след Бизнесбанк) в класацията на банките, преживяващи чрез парите на българските спестители.  При това огромната част от тях са излети в трезора на мутрите през първите шест месеца на 1996 г.  При това положение едва ли могат да бъдат учудващи подозренията за преки връзки на видни фигури от БСП с банката - и то не само от средите на т.н.  “комсомолски кадри“.

4.      Стопанска банка като кредитор на престъпния свят

Банката е учредена през 1987 г.  и няма пререгистрация по изменения през 1989 г. Правилник за банките и изискванията на преходните и заключителните разпоредби на УСД.  Това е банката, която до 1990 г. финансираше плановата икономика с инвестиции от Държавния фонд за кредитиране.  До 1994 г.  председател на УС е Цветан Петков - бивш член на ЦК на БКП.

Банката е рекордьор по отрицателна капиталова адекватност: -56,61%, а по отношение на чистата загуба в размер на 9 002 000 000 лв. отстъпва само на Балканбанк.  Изцеждането на тази банка, контролираща близо 40% от националната икономика, минава през наливането на пари в губещи предприятия – губещи благодарение на схемите на сенчестата икономика, на споменатия вече ”ефект на паяка” чрез заставане на входа и изхода на предприятието. Над един милиард лева дължи на Стопанска банка “Кремиковци” АД, с подобен размер са дълговете на БГА “Балкан” и военно-промишления комплекс.

Стопанска банка би могла да бъде квалифицирана като типична жертва на страха от реформи и инерцията на плановата икономика, ако не беше една специфична нейна особеност – повече от странната щедрост към представителите на престъпния свят.  Например към края на 1995 г. отпуснатите и несъбираеми кредити за известния контрабандист Живко Томов – Фашиста надхвърлят 200 млн.  лв.; длъжник на банката е не по-малко известния в криминалните среди Иван Кочев – Чомбе.  Най-фрапиращ обаче е случая с криминално приватизираното акционерно дружество “Булгарллзинг” АД, свързано с „кръстника“ Иво Карамански и Лора Виденлиева – една дама, също доста популярна в престъпния свят.

Някогашният монополен лизингодател “Булгарлизинг”, намалил благодарение на незаконни операции на своя управител Димитър Тадаръков акционерното участие на държавата от 82% на 30.9%, е взел валутен кредит от  Стопанска банка под № 466/1993 г.  в размер на 23 млн.  щ.д. Кредитът е необслужван и към края на 1996 г. задълженията на “Булгарлизинг’ надхвърлят 30 млн.  щ.д. с левова равностойност над 715 милиарда лева. Използвана е мащабна финансова операция, благодарение на която Тадаръков откупува на вторичния пазар задълженията на редица държавни предприятия към “Дойче банк” и “Сосиете Женерал” - Франция в размер на 76 321 321 щ.д.  за 22 726 497 щ.д.  или 29,78% от стойността им.  Придобил правата на кредитор обаче, той предявява искове към същите тези предприятия в стопроцентов размер, внася искове за несъстоятелност или за размяна на дълг срещу собственост, сключва цесинони договори за техните задължения и прочее.  Освен необслужваните задължения към Стопанска банка, “Булгарлизинг” АД дължи над 100 млн.  лв.  на банката. Извършената през февруари - август 1995 г.  финансова ревизия в “Булгарлизинг”[15] е констатирала ред финансови престъпления, по които прокуратурата би трябвало да вземе отношение – но това, както е обичайно в такива случаи, просто не се случва.

Вместо да обслужва задълженията си към Стопанска банка, Димитър Тадаръков  инвестира в приватизационни фондове. Въпросът защо никой не е направил нужното да потърси по съдебен път неговите задължения, завлекли най-голямата ни индустриална банка в блатото на фалита, си остава висящ.

 Текстът е част от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои на 19 октомври 2016 г. от 18.30 часа в Съюза на архитектите

---

[1] След като прекара дълги години в САЩ, необезпокояван от никого, банкерът в крайна сметка бе арестуван в Македония и експулсиран в България. През октомври 2006 г. СГС оправдава Иван Миронов по всички обвинения на прокуратурата. Това вероятно е най-скадалната от много скандални оправдателни присъди спрямо виновните за банковия банкрут на България. В крайна сметка вместо да получи заслужена присъда за огромните злоупотреби, банкерът осъди държавата.

[2] Виж цитирания вече документ - факсимиле № 1 в сайта coruptionbg.com.

[3] Виж факсимиле № 12 в сайта coruptionbg.com (мой 13)

[4] Това много яснож личи и от протокол № 3 на Общото събрание на акционерите, проведено на 28 март 1991 г., когато се взема решение за увеличаване на уставния капитал на 200 млн. лева и за преименуване на ТБ „Кремиковци“ в Първа източна международна банка – виж факсимиле №13 в сайта coruptionbg.com (мой номер 9)

[5] Вж. изказване на Ст.  Гигов - представител на БНБ в протокол № 2 от 18.10.1990 г., факсимиле № 14 в сайта coruptionbg.com

[6] Виж факсимиле № 15 в сайта coruptionbg.com.

[7] Виж цитираният вече Протокол № 2 – факсимиле № 14 в сайта anticoruptionbg.com.

[8]  Виж факсимиле № 16 в сайта coruptionbg.com.

[9] Виж факсимиле № 17 в сайта coruptionbg.com.

[10] [10] Виж факсимиле № 18 в сайта coruptionbg.com.

[11] Интересен въпрос е чак сега ли БНБ е разбрала това, след като многократно разрешава увеличение на капитала на редица държавни банки.

[12] Виж факсимиле № 19 в сайта coruptionbg.com.

[13] Бивш борец от училището „Олимпийски надежди“, основател на СИК, една от ключовите фигури в българската мафия.

[14] Един от основателите на застрахователната компания СИК, президент на футболен клуб „Славия“.

[15] Виж факсимиле № 19 в сайта coruptionbg.com

Банковият фалит на България -

 

 част пета

http://www.svobodata.com/page.php?pid=18066&rid=154&archive=

5. Ямболската търговска банка, или превръщането на длъжниците в купувачи

Случаят със Стопанска банка показва, че е достатъчно наличието на един мащабен и недобросъвестен длъжник, за да завлече една банка на дъното. Подобно е положението и с Ямболската търговска банка, фалирала значително по-рано от нейните посестрими – още през през 1994 г. Очевидно в нея се преплитат много интереси, след като при безнадеждното й финансово състояние има толкова желаещи да я купят, включително и ПЧБ и Балканбанк по времето, в което и самите те се намират на ръба на фалита.

Уникалното в случая с Ямболската търговска банка е обстоятелството, че апетити към нея проявяват тъкмо най-големите й длъжници, които предлагат на БКК и на банката да изкупят собствените си задължения чрез цесионен договор – един наистина уникален прецедент.

Основен длъжник на Ямболската търговска банка и пряк причинител на нейния фалит е близката до БСП фирма „Сунимекс” ООД, получила необслужвани кредити още от май и септември 1991 г. в размер на 1 млрд. лева (впрочем отпуснати след специално писмено искане от тогавашния министър-председател Димитър Попов). На 3 октомври 1994 г. фирмата се обръща към министъра на финансите с предложение да изплати по-малко от половината от задълженията си или 500 млн. лева срещу решение от
страна на БКК да приеме офертата на партнираща фирма за изкупуване на държавното участие в Ямболската търговска банка.[46]

(Първа страница от Писмо от фирма "Сунимекс" ООД до Министъра на финансите от 3.10.1994 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 280. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

Партниращата фирма се оказва „Тюркмен Естаблишмънт”, която изпраща на 3 октомври 1994 г. предложение до БКК за откупуване на дълговете на „Сунимекс” при ориентировъчна цена 500 млн. лева плюс 10 процента от събраните вземания над тази сума. Точка трета от предложението гласи: „Преминаване на всички обезпечения на кредита в полза на купувача по договора за цесия”. „Тюркмен Естаблишмънт” подчертава също: „Познаваме състоянието на отношенията между „Сунимекс” ООД и Ямболската търговска банка (ТБ) поради известното ви обстоятелство, че сме съдружници в дружеството”[47].

(Писмо от "Тюркмен естаблишмънт" до Ямболска търговска банка и Банкова консолидационна компания АД от 3.10.1994 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 282. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

Последното е много меко казано, защото и писмото на „Сунимекс”, и писмото на „Тюркмен Естаблишмънт” са подписани от едно и също лице. Това е Шабан Тюркмен, мажоритарен собственик и президент и на двете фирми – а също и фигура с богат бекграунд в контрабандната търговия с наркотици и оръжие, осъществявана от ДС – и лично приближен до фамилията Живкови. Той предлага на МФ и на БКК ни повече, ни по-малко от това да изкупи собствените си дългове към Ямболската търговска банка чрез цесионен договор, при който той е и цесионер, и цесиран длъжник, и който договор предполага над 50 процента отстъпка. Пътьом Шабан Тюркмен се надява освен да се отърве от по-голямата част от дълговете си, да закупи и самата Ямболска ТБ. Офертата е осъществена чрез трета свързана с него фирма – „Сънифууд” АД, която на 30 семптември 1994 г. предлага на БКК да закупи нейния пакет акции, като изрично се подчертава, че се предлагат по-добри условия от тези на ПЧБ.[48]

(Писмо от "Сънифууд" АД от 30.09.94 г. до Банкова консолидационна компания АД и БНБ, в което се предлага фирмата да закупи пакета акции на БКК в капитала на Ямболска търговска банка. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 283. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

Ограбването на една държавна банка с оглед бъдещото й приватизиране не е патент на Шабан Тюркмен, но опитът за въздействие върху БКК и МФ чрез абсурдното предложение за автоцесионен договор е наистина негово изобретение. И още нещо – това е  неопровержимо доказателство за безмерната наглост на тогавашните кредитни милионери.

6. Бизнес банка, или банката на Красимир Премянов Може би най-тежкият проблем на банковата ни система по време на катастрофата от края на 1996 г. е свързан с механизмите на рефинансиране и предоставяне на депозити от страна на БНБ, ДСК и Българска пощенска банка (БПБ). Критериите, въз основа на които една ресурсна банка рефинансира търговските банки, най-често са свързани с лични връзки, като те често имат корупционен характер или са политически мотивирани. Зад афишираните публично намерения да бъде „спасена” тази или онази банка често се крият сложни финансови операции, свързани с прехвърляне на пари в близки до управляващите я фирми и корпорации. ПЧБ е шампион в това отношение – с излетите в нея над 18 млрд. лева от БНБ, плюс неизвестно какво количество долари, за което националните банкери имат едно- единствено оправдание: „Не можехме да оставим толкова голяма банка да фалира“. Но никъде пряката подчиненост на кредитните институции от управляващата БСП не личи толкова ясно, колкото при отпусканите кредити и рефинансирания от страна на ДСК. ДСК в най-буквалния смисъл на думата е „родила” и отхранила цяла плеяда частни банки. Според цитирания вече доклад „Добрев” „За периода 1990–1995 г. само ДСК е раздала над 70 млрд. лева кредити, преобладаващата част от които са използвани за създаването на частни банки и фирми”. С кредити от ДСК примерно са създадени Частна инвестиционна земеделска банка (ЧИЗБ) и Кредитна банка, както и незнайно число финансово-брокерски къщи и обменни бюра, благодарение на което пак според доклада „по същество в страната започна да функционира паралелна банкова система”. Това, което липсва в доклада, е, че след 1995 г. тази практика придобива още по-порочни измерения, и то точно чрез механизмите за рефинансиране. До юни 1996 г., в рамките на половин година, ДСК е депозирала в търговските банки 44 600 000 000 лева. Впечатляващо е, че огромна част от тези депозити са предоставени на банки, които по-късно са поставени под особен надзор или в процедура на фалит, така че милиардите на спестителите са безвъзвратно загубени. В ПЧБ например са депозирани 5 168 600 000 лева, в Балканбанк – 5 100 000 000 лева, в Турист Спорт Банк (ТСБ) – 4 500 000 000 лева, в ТБ Славяни  – 1 438 100 000 лева, в Банка Моллов – 1 350 000 000 лева, в Добруджанска търговска банка (ТБ) – 1 150 000 000 лева, в Елитбанк – 1 030 000 000 лева и пр. От тази схема за предоставяне на депозити е видно, че ДСК е рефинансирала фалита. Някои близки до властта банки обаче са в буквалния смисъл на думата „спасени” и изпаднали от фаталния списък на поставените под особен надзор именно благодарение на масираното предоставяне на депозити, или иначе казано, на преливането на парите на българските спестители в празните им трезори. Това се отнася преди всичко за ПИМБ, отпушена благодарение на предоставените 5 550 000 000 лева, както и за Кредитна банка, получила 700 млн. лева при залог на вземанията си по скандалния и отричан както от правителството, така и от парламента цесионен договор за вземанията на „Химко“ и „Кремиковци“ към „Булгаргаз“.[49] Случаят с рефинансирането на Бизнес банка обаче надминава всичко познато в банковата система до този момент. Става дума за явна корупция и нагъл опит да бъдат окрадени парите на българските спестители, провокирани от висшите среди на управляващата по това време Българска социалистическа партия. ДСК е удобна за целта, тъй като поради липса на актуализиран нормативен статут тя е по-безконтролна дори от БНБ – например решенията за предоставяне на финансови депозити се вземат дори не от УС на касата, а от специализиран такъв, съставен от подчинени на председателя на ДСК служители. В края на май 1995 г. на закрито правителствено заседание е решено да бъде освободен временно изпълняващият длъжността председател на ДСК Асен Друмев. От името на мнозинството за председател на ДСК е предложена Бистра Димитрова, бивш директор на „Жилищно кредитиране”. Публична тайна е, че тази кандидатура е отстоявана от председателя на парламентарната група на Демократичната левица Красимир Премянов. Това е първият случай, в който депутатите от левицата не гласуват единно, като някои от тях се правят, че не са в залата. След разгорещено заседание и под заплахата на прословутия чл. 11 от своя правилник депутатите от мнозинството все пак са склонени да утвърдят кандидатурата. Рисковете, които се поемат от БСП при този политически избор, са повече от сериозни, тъй като за сметка на ограничената си професионална квалификация Бистра Димитрова има вече опит при раздаване на рискови кредити – като шеф на „Жилищно кредитиране” тя е принудена да дава показания за отпускането на кредит от 37 млн. лева на фирма „Хелефорд”. Резултатите от този опит не закъсняват да се проявят. От встъпването на Бистра Димитрова в длъжност финансовите депозити на ДСК в някои банки рязко и необяснимо нарастват. Абсолютен прецедент обаче представлява сумата на депозитите, отпуснати на Бизнес банка – само от януари до юни 1996 г. ДСК е наляла в трезорите й 6 250 000 000 лева. С какво провинциалната петричка банка, имаща 200 млн. лева уставен капитал, е заслужила привилегията да бъде най-щедро рефинансираната българска банка – това е въпрос, на който Бистра Димитрова упорито отказва да отговори. Отговорът се съдържа в няколко финансови документа, които са наистина уникални и които вероятно ще останат в класиката на банкерското безчестие в България. Нормалната практика изисква една национална ресурсна институция да реши кого, кога и под каква форма да кредитира, като направи съответните проучвания. В случая с Бизнес банка се сблъскваме с обратния принцип. Не ДСК, а провинциалната банка не само предлага, но и предприема правни действия и връчва подписани вече от нейна страна договори за една близка до абсурда сделка, която – ако се бе осъществила, би ощетила българските спестители с минимум няколко милиарда лева. От изпратената на 20 септември 1996 г. паметна записка до УС на ДСК[50] става видно къде всъщност са отишли щедро предоставените от касата депозити. (Първа страница от паметна записка от "Бизнес банка" АД относно Предложение за решаване въпроси свързани с депозити и кредити в национална валута на "Бизнес банка" АД, "Добруджанска търговска банка" АД и Държавна спестовна каса от 20 септември 1996 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 101. Кликнете тук, за да видите целия документ.) 1 619 000 000 лева са предоставени като кредит на „Евроенерджи Ойл” ЕООД, като с натрупаните лихви общите задължения на холдинга са нараснали на 1 946 000 000 лева. Други 1 500 000 000 лева са депозирани в Добруджанска ТБ и заедно с лихвите са нараснали до 2 692 000 000 лева. Добруджанска ТБ обаче е само посредник, тъй като от своя страна тя ги е предоставила на „Ангора” АД – собственост отново на „Евроенерджи”. Бизнес банка предлага (или по-точно казано – силово налага) на ДСК наистина забележителен вариант на изчистване на тези свои задължения, изразен условно чрез следната схема: Между Бизнес банка АД и Добруджанска ТБ беше постигнато споразумение за уреждане на отношенията им, възникнали от предоставяне на депозити в национална валута (договори от 26 август 1996 г., от 31 август 1996 г. и от 20 септември 1996 г.). В изпълнение на това споразумение и на основата на чл. 72 и следващи членове от Търговския закон, Добруджанската ТБ трябва да направи апортни вноски в капитала на „Ангора” АД на свои недвижими имоти, като акциите, получени от увеличението на капитала, предостави чрез джиро, по силата на чл. 185, ал. 2 от Търговския закон, на Бизнес банка за погасяване на свои задължения към нея. Бизнес банка чрез същите акции и по същия ред ще погаси поетите чрез заместване в дълг задължения на Добруджанска ТБ към ДСК, както и своите задължения към ДСК. Едновременно с това, със същите цели, на основание чл. 102 от Закона за задълженията и договорите, е сключено споразумение за погасяване на дълга на „Евроенерджи Ойл” ЕООД към Бизнес банка. Както се казва, пито – платено. Вместо дадените милиарди се предлага ДСК да стане временен собственик на акциите на „Ангора” и на апортираните от Добруджанска ТБ ниви и ливади. На всичкото отгоре предложенията за решения на УС на ДСК, надлежно формулирани в т.нар. паметна записка, предвиждат и обратно изкупуване на акциите на „Ангора” от „Евроенерджи”. Наглостта на предложителите обаче не свършва дотук. Схемата е не само предложена, но са предприети и правни действия за осъществяването й, което говори за сигурността на скритите господари на Бизнес банка, че тя ще бъде приета от ДСК. С решение на фирмено отделение на СГС са вписани промени в УС и увеличение на капитала на „Ангора”.[51] (Първа страница от Решение на Софийски градски съд от 16.10.1996 год. за увеличение на капитала на "Ангора" АД от 1 805 128 000 /един милиард осемстотин и пет милиона сто двадесет и осем хиляди лева/ на 14 687 543 000 /четиринадесет милиарда шестотин осемдесет и седем милиона петстотин четиридесет и три хиляди лева/. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 107. Кликнете тук, за да видите целия документ.) Освободени са членовете на УС Анна Павлова, Асен Симеонов, Валери Цветанов и Крум Рашков (очевидно оказали се неудобни за чак толкова дързък грабеж) и е вписан един-единствен нов член – Георги Иванов Танев[52]. Увеличението на капитала е повече от невероятно. „Ангора” увеличава капитала си от 1 805 128 000 лева на 14 687 543 000 лева. А най-невероятното в случая е, че Добруджанската ТБ, която тогава е поставена под особен надзор, апортира чрез легално решение на своя съвет на директорите, чрез подписите на своите квестори и най-важното – чрез решение на УС на БНБ (препис-извлечения № 562 и № 564), сумата от 12 882 414 000 лева! В същото това време банката има чакащи плащания само за 587 900 000 лева и обща сума на актива към 31 май 1996 г. – 8 095 000 000 лева. Просто практически е невъзможно в тази сума да не се включват активите, прехвърлени като апортна вноска към „Ангора”. От което следва, че оценката на тези активи е завишена с милиарди левове и че разликата между тази оценка и реалната цена е сумата, с която Бизнес банка (или по-точно „Евроенерджи“) се надява да ограби ДСК. С това обаче не приключват наглите схеми за ограбване на спестителите. Към „паметната записка” квесторите на Бизнес банка Радослав Стоянов и Чавдар Горанов са приложили и проект за договор между поставената под упражняван от тях особен надзор банка и ДСК.[53] (Първа страница от договор от 16 октомври 1996 г. между Държавна спестовна каса, представлявана от Бистра Димитрова от една страна и от друга страна "Бизнес банка" АД, представлявана от квесторите Радослав Стоянов и Чавдар Горанов за погасяване задълженията на "Бизнес банка" АД към ДСК чрез прехвърляне на акции. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 109. Кликнете тук, за да видите целия документ.) Този договор предполага погасяване „изцяло и без остатъци” на задълженията на Бизнес банка към ДСК. (Нека си спомним, че те бяха 6 250 000 000 лева.) В замяна касата получава акциите на „Ангора”, но не и правото да управлява или дори да упражнява контрол върху холдинга. В т. 4 от договора е казано: „ДСК, придобила качеството на акционер в „Ангора”, се задължава да даде по надлежния начин съгласието си управлението и представителството на „Ангора” да се осъществява от лицата, посочени от Бизнес банка”. С това задълженията на ДСК не се изчерпват. Съгласно т. 5 „се задължава да прехвърли чрез джиро акциите на посочени от Бизнес банка трети лица”, при това по цена, представляваща валутната равностойност на номинала на акциите, която се заплаща от трети лица на ДСК в левова равностойност по „фиксинга на БНБ към 16 октомври 1996 г.”. С други думи, очаква се освен всичко друго ДСК да поеме и загубите от инфлацията в течение на един тригодишен период. Кои са тези „трети лица” става ясно от един приложен, подписан и подпечатан договор за управление, придружен от също така подписан и подпечатан анекс към него.[54] (Първа страница от договор за управление между "Евроенерджи" Холдинг ООД, представлявано от Васил Стефанов Генчев и д-р Атанас Милчев Коларов - управители от една страна и Държавна спестовна каса - централно управление, представлявано от Бистра Димитрова - управител. С този договор страните уреждат отношенията си при управлението на "Ангора" АД и прехвърляне на акциите й. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 49, а.е. 1424, л. 111. Кликнете тук, за да видите целия документ.) В качеството на „трети лица” се появява „Евроенерджи”, представляван от Васил Генчев и Атанас Коларов. От съдържанието на целия договор е видно, че ДСК има само задължения, а „Евроенерджи” – само права. Например в т. 3 ДСК се задължава да извършва „преференциално финансиране на дейността на „Ангора”, а ако не го направи, текстът в договора е също така категоричен: „Евроенерджи Холдинг“ има право да развали едностранно договора, в случай че не получава необходимото съдействие или финансиране от ДСК за нормалното функциониране на „Ангора”. Какво е прякото финансово изражение на скритата в този коварен договор кражба личи от становището на Кристофор Павлов, главен икономист на ДСК. В своя анализ той подчертава, че се предлага сделка, „от която „Евроенерджи” черпи само права, докато задълженията остават за нас”, че холдингът поема ангажименти, които очевидно не може да изпълни и че извън загубата от милиардите вече предоставени депозити ДСК ще трябва да финансира тази сделка на стойност между 4 697 000 000 и 4 727 000 000 лева. Най-фрапиращ от всичко обаче е анексът към договора за управление, предложен от „Евроенерджи”. В него се предлага чисто и просто „Евроенерджи Ойл” ЕООД да замени в ДСК акциите на „Ангора” с привилегировани акции клас „Б” от капитала на „Плама” АД, като цената на замяната бъде по номинала на акциите – едно към едно. Тук трябва да припомним, че „Евроенерджи Холдинг” купува „Плама” за по-малко от 300 000 долара, а за оправдание на тази скандална сделка се сочат огромните дългове на рафинерията (които са по същество дългове на „Евроенерджи” към различни и фалирали вече банки). При номинал 1000 лева на акциите на „Плама“, холдингът ги купува на цена 12,50 лева. Така че сделката, която се предлага на ДСК, не е дори кон за кокошка, а е кон за врабче. Дребна подробност е, че съгласно приватизационния договор „Евроенерджи” няма право да продава акциите на „Плама” за период от пет години. Наглостта на така предложената сделка е повече от поучителна. Две провинциални банки, при това поставени под особен надзор, се канят да реализират схема от кухи операции, която анулира задължения към ДСК в размер на 6 250 000 000 лева и която допълнително би обогатила техни контрагенти с около 4 700 000 000 лева. Чак подобен бандитизъм българската банкова система наистина не познава. Отговорът на въпроса кой стои зад всичко това е отдавна известен. Същият, който налага Бистра Димитрова за шеф на ДСК и по-късно иска да капитализира своите протекции – Красимир Премянов, шеф на парламентарната група на тогавашното управляващо мнозинство. Неслучайно под негов личен натиск шефът на „Нефтохим” Стефан Неделчев подписва запис на заповед за 16 млн. долара в полза на „Самотлор” – дъщерна фирма на „Евроенерджи”, без дори да се допита до борда на директорите.[55] Така получените около 1 млрд. лева са вложени не другаде, а тъкмо в Бизнес банка при невероятно изгодни условия: 20 пункта над ОЛП. Благодарността на „Евроенерджи” към Красимир Премянов също е материализирана: неслучайно холдингът покрива кредита на неговия племенник Андрей Премянов в ТСБ[56] и се договаря за същата операция с друг негов кредит в ПЧБ. Петролната дружба между парламентарния шеф на левицата и холдинга сигурно е била доста крепка, след като се оказва, че дори мобифонът на Красимир Премянов се плаща от „Евроенерджи”, и след като тъкмо той лобира в негова полза при тежките спорове с „Плама” по въпроса кой на кого дължи 1 млрд. лева акцизи и данък добавена стойност (ДДС). Повече от показателен е и фактът, че Бизнес банка – която функционира като лична банка на Красимир Премянов, с чиято помощ и чрез чиито лицензи неговият брат контролира обменните бюра в големите черноморски курорти, всъщност се оказва една от основните банки, обслужващи „Евроенерджи”. Или може би е по-точно да се каже: едно от кранчетата, през които „Евроенерджи” източва държавни активи и реализира своите интереси в петролния бизнес – както и интересите на видните си политически лобисти, за които неведнъж е писано и говорено. От изключителната дързост на подготвените проектодоговори следва да се предположи, че „Евроенерджи” изпитва насъщна нужда от средства и бърза да ги осигури – независимо по какъв начин (фактът, че съдебните промени в „Ангора” и проектодоговорът, подписан от Бизнес банка, носят една и съща дата, потвърждава това бързане). Естественият извод е, че щедро обещаните и договорирани инвестиции в „Плама” просто няма да бъдат осъществени и че рафинерията, която бе приватизирана на безценица или ще бъде препродадена, или ще се превърне в куп старо желязо. Все пак в крайна сметка Бистра Димитрова така и не парафира надлежно формулираните от Бизнес банка и „Евроенерджи”, подписани и подпечатани договори. Очевидно и тя е усетила, че петролните далавери на втория човек в БСП и свързаното с тях ненаситно изцеждане на парите на българските спестители могат да й струват председателското място в ДСК, ако не и нещо повече.   Текстът е част от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои на 19 октомври 2016 г. от 18.30 часа в Съюза на архитектите

СВЪРЗАНА ТЕМА :

САГАТА "ЗАДГРАНИЧНИ ДРУЖЕСТВА"

http://toshev.blogspot.bg/2015/12/blog-post_12.html

СВЪРЗАНА ТЕМА :

РЕШЕНИЕ ЗА ИЗБИРАНЕ НА СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ

ЧЕТИРИСТОТИН ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРО ЗАСЕДАНИЕ
София, сряда, 20 декември 2000 г.
Открито в 9,02 ч.

20/12/2000

Председателствал: председателят Йордан Соколов и заместник-председателите Иван Куртев и Александър Джеров

Секретари: Васил Клявков и Калчо Чукаров

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ (звъни): Откривам заседанието.

(…..)

ПРЕДСЕДАТЕЛ АЛЕКСАНДЪР ДЖЕРОВ:

Преминаваме към следващата точка от дневния ред:

ПРОЕКТ ЗА РЕШЕНИЕ ЗА ИЗБИРАНЕ НА СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ.

Моля господин Пламен Марков да докладва становището на Комисията по правни въпроси и законодателство срещу корупцията.

ДОКЛАДЧИК ПЛАМЕН МАРКОВ: 

Уважаеми господин председател, уважаеми колеги народни представители!

"СТАНОВИЩЕна Комисията по правни въпроси и законодателство
срещу корупцията
относно проект за решение за избиране на
съдебни заседатели № 054-02-116, внесен от
Светослав Денчев Лучников, Иван Николаев Иванов
и Лъчезар Благовестов Тошев

На редовно заседание, проведено на 14.12.2000 г., Комисията по правни въпроси и законодателство срещу корупцията обсъди проект за решение за избиране на съдебни заседатели № 054-02-116, внесен от Светослав Денчев Лучников, Иван Николаев Иванов и Лъчезар Благовестов Тошев.
Проекторешението беше докладвано от името на вносителите от народния представител Иван Николаев Иванов. Той обясни, че избирането на съдебни заседатели става на основание § 36, ал. 6 от Преходните и заключителни разпоредби на Наказателно-процесуалния кодекс. Избирането се налага поради невъзможност да се комплектуват състави за разглеждане на последните висящи дела при бившата Военна колегия на Върховния съд, които сега трябва да се довършат от Върховния касационен съд.
Досегашните съдебни заседатели не проявяват желание да бъдат включени в съставите за разглеждане на посочените висящи дела, а някои от тях са починали.
Общественото мнение настоятелно изисква тези дела да бъдат най-после приключени. По тях ще се отговори на обвинение за извършени тежки престъпления срещу основните права и свободи на гражданите и важни интереси на държавата.
Народните представители Янаки Стоилов, Мариела Митева и Татяна Дончева предложиха да се даде възможност и на други народни представители от парламентарни групи да направят свои предложения.
Народният представител Гиньо Ганев предложи съставът на избираните съдебни заседатели да се обсъди и съгласува с всички парламентарно представени политически сили.
Председателят на комисията господин Светослав Лучников обясни, че членовете на комисията могат да направят свои предложения за съдебни заседатели и на това заседание. Същото право има и всеки народен представител при разглеждане на проекторешението в пленарната зала.
Комисията реши с 8 гласа "за" и 2 "въздържали се" да предложи на Народното събрание да приеме проекта за решение за избиране на съдебни заседатели за Върховния касационен съд.
Народните представители Татяна Дончева, Михаил Миков и Ремзи Осман отказаха да гласуват."
ПРЕДСЕДАТЕЛ ИВАН КУРТЕВ: Докладвайте и проекта за решение.
ДОКЛАДЧИК ПЛАМЕН МАРКОВ:

"РЕШЕНИЕ
за избиране на съдебни заседатели

Народното събрание на основание чл. 86, ал. 1 от Конституцията на Република България и § 36, ал. 6 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (обн. ДВ, бр. 21 от 1998 г., доп. бр. 26 от 1999 г., бр. 70 от 1999 г., в сила от 6 август 1999 г.)

РЕШИ:

 
Избира за съдебни заседатели:
1. Александър Светославов Будинов
2. Антон Асенов Бояджиев
3. Антония Иванова Леви
4. Асен Костадинов Манов
5. Ася Кирилова Грънчарова
6. Боян Александров Ганчев
7. Ваня Василева Баларева
8. Проф. Величко Александров Гатев
9. Влади Савов Владов
10. Георги Константинов Радонов
11. Дирухи Саркис Чулджиян
12. Екатерина Несторова Квартирникова
13. Иван Василев Йорданович
14. Иван Иванов Латковски
15. Костадин Първанов Косачев
16. Лидия Минчева Вазпопова
17. Мара Димитрова Попович
18. Мария Благоева Филипчева
19. Никола Божилов Яначков
20. Николай Василев Ружиков
21. Нина Атанасова Леринска
22. Пеша Костадинова Методиева
23. Сава Атанасов Кръстев
24. Теодора Иванова Горанова
25. Тодор Николов Цонковски
26. Христина Николова Бързанова
27. Христина Николова Топалова
28. Храбър Борисов Кобиларов
29. Христо Христов Коевски
30. Цеко Борисов Цекулов
31. Д-р Юлиян Николов Писарев"

ПРЕДСЕДАТЕЛ ИВАН КУРТЕВ: Благодаря на господин Марков.
Има предложение от народния представител Татяна Дончева.
Госпожо Дончева, имате думата.

ТАТЯНА ДОНЧЕВА (ДЛ): Уважаеми господин председателю! Аз правя най-напред процедурно предложение за лицата, на които току-що ни бяха прочетени имената, да бъдат представени съвсем кратички биографични справки. В Комисията по правни въпроси и законодателство срещу корупцията господин Иванов заяви...

ИВАН НИКОЛАЕВ ИВАНОВ (СДС, от място): Раздадени са вчера в пленарна зала.

ТАТЯНА ДОНЧЕВА: Тогава направо ще ги обсъждаме.
Днес ние сме внесли предложение за още 16 души. Няма лимит на местата за съдебни заседатели и няма никаква пречка да бъдат избрани и гласувани всички ан блок.
Тъй като за тези допълнителни предложения не са раздадени биографични справки, аз ще направя това от микрофона.
Ангел Георгиев Ангелов - роден на 7 септември 1966 г. Висше образование - Университет за национално и световно стопанство, специалност "Международни икономически отношения". Работи като управител на фирма;
Димитър Христов Димитров - роден на 6 март 1952 г. Има висше техническо образование. Работи като електроинженер;
Калин Орлинов Първанов - роден на 3 декември 1974 г. Образование - Софийски университет - психология. Работи като журналист;
Стефан Кирилов Керанов - роден на 9 октомври 1960 г. Образование - Технически университет, специалност "Автоматика". Бил е на научна и преподавателска работа. Понастоящем е управител на частна фирма;
Юлия Руменова Рашева - родена на 14 август 1979 г. - студентка в Техническия университет;
Димитър Станоев Костадинов - роден на 9 септември 1968 г. Има висше образование - Софийски университет, специалност "Социална педагогика". Работи като управител на частна фирма;
Маргарита Стефанова Соколова - родена на 7 април 1975 г., студентка в Софийския университет;
Таня Ралчева Панчева - родена на 28 септември 1976 г. Завършила е Югозападния университет "Неофит Рилски" - Благоевград, специалност "Начална и училищна педагогика" с магистърска степен в Софийския университет. Работи като учител;
Методи Николаев Христов - роден на 28 юли 1964 г. Завършил е УНСС, магистър по счетоводство и контрол. Работи като счетоводител;
Мариела Тодорова Модева - родена на 8 октомври 1971 г. Висше образование - Софийски университет. Работи като учител;
Борис Цветков Цветков - роден на 25 ноември 1973 г. Завършил е Софийския университет, магистър по информатика. В момента следва магистратура "Публична администрация" във Великотърновския университет;
Сергей Александров Савов - роден на 10 януари 1968 г. Висше образование - Софийски университет;
Явор Славов Стоянов - роден на 1 октомври 1976 г. Висше образование, Университет за национално и световно стопанство, специалност "Международни икономически отношения";
Траянка Периклиева Атанасова - родена през 1936 г. Средно образование, работила като секретарка и началник на Административен отдел, сега пенсионерка;
Борка Тодорова Паракозова - родена на 13 април 1951 г. Висше образование - Софийски университет, в момента научен работник;
Светла Иванова Лалова - родена на 22 септември 1962 г. - с две висши образования - по история и по икономика. В момента работи като счетоводител.
Ние мислим, че ако една политическа сила предлага кандидатите за съдебни заседатели, това би хвърлило сериозно съмнение за пристрастност, още повече, че се касае наистина за много интересни и важни дела, които ще имат историческо значение. Мислим, че е неуместно която и да е политическа сила сама да предлага списъка.
На второ място, смятаме, че съдебните заседатели трябва да имат физически възможности да изпълняват тези функции. Прави впечатление, че в първоначално предложения списък има лице под № 25 - Тодор Николов Цонковски, роден през 1915 г. - в момента на 85 години. Съгласете се, не сме убедени, че този човек все пак ще може да се справи с такива функции. Наистина няма възрастова граница, но смятаме, че тъй като голяма част от първоначалния списък са хора пенсионери - 55-60-годишни и повече - но все пак 85-годишна възраст е твърде много.
Има едно лице, което според предложената биографична справка е адвокат в момента. Мислим, че има законови пречки съдебните заседатели да са адвокати и вярвам, че ще приемете това възражение. Става дума за Костадин Първанов Косачев. По справката, която сте ни дали, той е адвокат в Адвокатска колегия - София, където работи и сега.
Не коментираме присъствието в списъка на Ася Грънчарова, известна журналистка от "Демокрация", която от 10 години публикува по темата, но смятаме, че е работа на подсъдимите по делото да направят възражения, ако счетат за необходими такива. Но това е едно от най-пристрастните лица, писали по този сюжет 10 години. Ние мислим, че е най-удачно и ще бъде най-добър пример за безпристрастност точно такъв човек да бъде съдебен заседател. Но тъй като не се съдържа законова пречка, е въпрос на преценка на съда. Не го коментираме.
За още едно лице е написано "пенсионер на свободна практика". Възможно е това да бъде техническа грешка при преписването. Ако е пенсионер, проблеми няма. Става дума за д-р Юлиян Николов Писарев. Става дума да не е и той адвокат на свободна практика, както е фразата при предишния човек.
Това са нашите предложения, просто защото смятаме, че съставът на съдебните заседатели трябва да бъде възрастово балансиран. Не може това да бъдат изключително възрастни хора. Има и още един аргумент - ако търсите поглед към историята с приключване на делата, това много по-добре е да направят хора, които са необременени и неживели по онова време. Затова сме ви предложили и по-млад състав на вниманието. Няма пречка, няма лимит на броя на съдебните заседатели. Аз смятам, че и СДС ще се съгласи всички предложения да бъдат гласувани ан блок, като, разбира се, лицето, което е адвокат, и освен това има още едно лице, за което пише, че живее във Франция... В България ли живее то в момента? Става дума за Иван Василев Йорданович, за когото пише, че след 1964 г. живее във Франция.

ИВАН НИКОЛАЕВ ИВАНОВ (СДС, от място): От 7 години живее в България.

ТАТЯНА ДОНЧЕВА: Да, да, ако живее в България, няма пречки. Няма.
Това са нашите предложения, мнения и съображения и се надявам, че и мнозинството ще ги подкрепи и ще можем да излезем с общо решение.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на госпожа Дончева.

Друг желае ли да се изкаже?
Господин Лъчезар Тошев има думата.

ЛЪЧЕЗАР ТОШЕВ (СДС): Господин председател, уважаеми колеги! Правото на правосъдие е основно човешко право, залегнало както в нашата Конституция, така и в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните му свободи. Смятам, че ако тези дела, които са от особена, съществена значимост, между които делото "Атия", делото "Симбад", едно дело срещу генерал Коцалиев, албанската сделка и особено делото за лагерите, след като са завършени и са внесени в съда и продължават да не се гледат, това е един класически пример за отказ от правосъдие, което ние не можем да толерираме повече.
Поради това ние с господин Лучников и господин Иванов поехме инициативата да предложим в съответствие с § 36, ал. 6 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс процедура за избор на съдебни заседатели, за да може да бъде даден ход на тези дела и те да намерят своето решение в съда.
Аз смятам, че опити да се протака или да се отлага този процес, няма да бъдат приемливи за никого и това, надявам се, да бъде подкрепено от всички парламентарни групи.
Що се отнася до предишните съдебни заседатели, които бяха избрани във Великото Народно събрание от мнозинство на БСП тогава, те просто се провалиха. Те отказват да участват в дела, може би защото тези дела не са платени или пък има такива, които са починали, така че не може да бъде даден ход на делата поради липса на съдебни заседатели.
Съгласно изискването на закона тези дела ще бъдат гледани с 4 съдебни заседатели за всяко едно от тях, които трябва да бъдат определени. Затова ние предлагаме един списък, който е малко по-голям от необходимия, тъй като делата общо са 7, според едно писмо до господин Соколов, отправено от тогавашния председател на Върховния касационен съд господин Румен Янков с изходящ № 2901, изходящ № 6 от 29 януари 1999 г. Тези представители, които предлагаме, на първо място са почтени хора, но освен това имат свободно време, за да могат да участват в делата и да се явяват, защото има такива хора, които нямат време да се явяват. И тогава делата продължават да се протакат и да не се решават. Обществото от десет години очаква решение по тези дела, особено по делото за лагерите, което, според мен, може да се сблъска с обвинение за престъпление срещу човечността, което е нещото, по което смятам, че трябва да имаме консенсус. И най-малко можем да срещаме опозиция от БСП, която косвено исторически е свързана с онзи период. Ето защо ние предлагаме и по-възрастни хора, не само, за да бъдат свободни, но и за да си спомнят времето и обстоятелствата, при които тези действия са били извършвани. Това е причината да предлагаме не само пенсионери, но голяма бройка пенсионери. Това е един аргумент, който не би трябвало да бъде оспорван. Нещо повече, няма никакви изисквания, нито професионални, нито възрастови за това какви могат да бъдат съдебните заседатели.
Виждаме тук, че днес, в 11,00 ч., БСП отново предлага чрез госпожа Дончева един списък от 16 съдебни заседатели, но аз смятам, че вие имахте шанса да го направите преди. 

ТАТЯНА ДОНЧЕВА (ДЛ, от място): Има Правна комисия и решение.

ЛЪЧЕЗАР ТОШЕВ: И не успяхте да го реализирате. (Шум и реплики в залата.)

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Моля за тишина!

ЛЪЧЕЗАР ТОШЕВ: Да, Комисията по правни въпроси и законодателство срещу корупцията вече се произнесе, госпожо Дончева. Това за нас е един морален акт и ние смятаме, че Народното събрание трябва да разгледа нашето предложение и да го приеме, за да може тези дела да не бъдат повече отлагани. (Неразбираема реплика от място на господин Михаил Миков.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Моля, господин Миков!

ЛЪЧЕЗАР ТОШЕВ: По самия текст бих искал да допълня, че решението би трябвало да бъде за избиране на съдебни заседатели във Върховния касационен съд. И по-надолу, след текста, "реши: избира за съдебни заседатели във Върховния касационен съд следните имена" и те да бъдат изброени. Благодаря.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря.
За реплика има думата господин Ахмед Юсеин.

АХМЕД ЮСЕИН (ОНС): Благодаря Ви, господин председател. Аз имам реплика към вносителите, тъй като е на мода от няколко месеца да се лансират представители на малцинствата в отделни служби. Колко представители на малцинствата има - турци, евреи, арменци, роми, във вашия списък?

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: За втора реплика има думата господин Михаил Миков.

МИХАИЛ МИКОВ (ДЛ): Благодаря Ви, уважаеми господин председател! Уважаеми дами и господа народни представители, уважаеми господин Тошев! Аз разбирам, че вашата партия е свързана пък с едни други лагери, за разлика пък от тези лагери, с които е свързана БСП!

РЕПЛИКА ОТ БЛОКА НА СДС: Кои са тези лагери, бе?!

МИХАИЛ МИКОВ: Разбирам ви, че около една година вие сте изчаквали, чудили сте се какво да правите, откъде да вземете съдебни заседатели. Но само едно не мога да разбера. Защо вие се опитвате да мотивирате пленарната зала при избора на съдебни заседатели за Върховния касационен съд с конкретните дела, по които те може би ще бъдат посочени като съдебни заседатели? И защо Народното събрание днес не си постави една друга цел - да избере люде - професионално пригодни, ако щете, и като възраст пригодни, ако щете, и като почтеност, както Вие сам правилно посочихте пригодни, за да се осигури правораздаване във Върховния касационен съд. Защото другото - Вие да коментирате конкретни дела, по които смятате, че те ще бъдат съдебни заседатели, означава, че едва ли не тук една агитка, дори не цялото мнозинство, Вие с господин Иванов и набутвайки в тази история и господин Лучников, сте събрали една дружина, която априори сте предпоставили, че ще правораздава като съдебни заседатели по конкретни дела. Е, пак ще ни се смее светът за начина, по който ние си представяме връзката между законодателната власт и правосъдие, иначе - конституционно разделени власти. Благодаря.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря.
За дуплика има думата господин Лъчезар Тошев.

ЛЪЧЕЗАР ТОШЕВ (СДС): Първо, искам да ви кажа, уважаеми колеги, че нашата партия не е свързана с никакви лагери никога! Така е! Което за съжаление вие не можете да кажете!
И бих искал да ви кажа, че обстоятелството, считано от 31 март 1998 г., е отпаднала възможността Военната колегия на Върховния касационен съд да бъде първата инстанция и липсва нормативна възможност да бъдат избрани съдебни заседатели, ни кара да се възползваме от възможността, която ни дава § 36, ал. 6 от Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс, за да можем да предложим чрез избор от Народното събрание тези съдебни заседатели. Това е причината да използваме тази процедура. Другите процедурни въпроси просто не дават възможност да бъдат избрани съдебни заседатели по друг ред по тези дела. Тези дела, работата на съдебните заседатели няма да бъде заплащана. И затова ние смятаме, че те трябва да бъдат предимно от София, за да могат да участват в делата.

ТАТЯНА ДОНЧЕВА (ДЛ, от място): И нашите са от София!

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Моля!

АХМЕД ЮСЕИН (ОНС, от място): Някой ще ми отговори ли, господин председател?

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Който иска, може да Ви отговори.
А Вие, предполагам, бихте могли сам да си отговорите.
Господин Михаил Миков има думата.

МИХАИЛ МИКОВ (ДЛ): Благодаря Ви, уважаеми господин председател! Уважаеми господин Тошев! И аз, и колегата от ОНС не чухме отговор на много въпроси. Но, да речем, Вие ще имате право на реплика сега на моето изказване. И се надяваме, че ще бъдете по-изчерпателен.
И аз разбирам Вашето нормално човешко намерение да подпомогнете чрез Вашето предложение към пленарната зала, а оттам и с решението си Народното събрание да се реализира една от функциите, една от задачите на ВКС в България. Но аз не мога да разбера Вие като представител на Съюза на демократичните сили защо отнемате правото на останалите народни представители да правят, да дискутират своите предложения в пленарна зала?

РЕПЛИКА ОТ БЛОКА НА СДС: Ние не го отнемаме. Къде ви го отнемаме?

МИХАИЛ МИКОВ: Значи, поне засега приемаме, че вие се съгласявате, че и ние имаме право, не аз, а колегата Татяна Дончева да предложи, според нейното разбиране, хората, от които да се избират съдебни заседатели във Върховния касационен съд. Нещо повече, тя ви обясни, че в нейното предложение е направен опит да се балансира възрастово, професионално и сякак съставът, който вие сте предложили, без той да се отрича. И тя беше достатъчно снизходителна, за да не коментира повече личните качества на някои от предложените хора, защото това е въпрос за авторитета на тези, които ги предлагат.
Но аз не мога да разбера има ли някакъв проблем в пленарната зала да се гласуват ан блок всички направени предложения, включително, ако има още някой народен представител, който да има желанието, съответно да го е съгласувал с човека; защото трябва да ви кажа, че с всичките тези хора е говорено, те са готови да заделят от своето време, веднъж, но втори път те имат и физическата възможност, живеейки в София, да участват в заседанията на ВКС. Ето, това са въпросите, на които вие не отговаряте. И всъщност, това е принципният въпрос, на който вие трябва да отговорите сега. Вие ще под крепите ли всички направени предложения в пленарна зала за избиране на състав на съдебни заседатели за ВКС?
Аз се надявам, че Вие като представител на Съюза на демократичните, забележете, сили, няма да имате нищо против.


Защото всяко противно становище означава само едно: че вие тримата, които сте вносители, едва ли не предопределяте някакъв ангажимент на Народното събрание или в крайна сметка това ще бъде един ангажимент на Съюза на демократичните сили, респективно на неговия коалиционен партньор. Но хората разбират, че става въпрос за правосъдие, а когато в България се говори за правосъдие, ние трябва да бягаме от политическите цветове и от разбирането, че ние сме днес мнозинство, ерго вие сте днес мнозинство. Защото утре се сменят мнозинствата, но в България правосъдието трябва да бъде не политическо и гарантиращо относително демократично и справедливо правораздаване. Отказът от подкрепа на предложените от нас кандидати от ваша страна, би бил един доказателство, което ние не искаме вие да давате днес, за предрешеност на определени процеси и за търсене отново на път за вмешателство в работите на съдебната власт.
Ето това са въпроси, които аз днес си задавам тук пред вас, които утре ще си задава цялото общество, а предполагам и медиите. И на които вие трябва да дадете много ясни и прости отговори тук, в пленарната зала, не само с гласуването, а със заявяване на отношение по тези въпроси. Благодаря ви.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Миков.
Друг желае ли да се изкаже?
Господин Стефан Стоилов има думата.

СТЕФАН СТОИЛОВ (ДЛ): Уважаеми господин председател, уважаеми колеги! Няма да влизам в юридическите тънкости на този проблем, но искам да привлека вниманието ви към доклада за България, поднесен ни от Комисията в Брюксел. Тези от вас, които си гледат работата, както трябва, не се съмнявам, че са чели този доклад. Припомнете си каква оценка се дава за съдебната система като един от най-пасивните елементи, което се отразява на всички останали сфери. Ние сме ежедневно свидетели как много неща не работят, редица формално създадени механизми и практики не се задействат именно поради състоянието на съдебната система.
Една от големите причини да е такава съдебната система, е нейното политизиране. Вие като че ли забравяте това нещо и стъпка по стъпка вместо да се движите в обратна посока, засилвате тази характеристика. Ето в такъв контекст трябва да се разглеждат и предложенията и исканията на колегите от опозицията да бъде малко по-пъстър съставът на избраните съдебни заседатели.
Прочетете пак доклада и си дайте сметка какво правите.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Стоилов.
Друг желае ли да се изкаже?

ТАТЯНА ДОНЧЕВА (ДЛ, от място): Няма ли да вземете отношение по адвоката?

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: За процедура има думата господин Иван Иванов.

ИВАН НИКОЛАЕВ ИВАНОВ (СДС): Господин председателю, уважаеми колеги! В съответствие с изискванията на Правилника за организацията и дейността на Народното събрание правя процедурно предложение за удължаване на работното време на днешното пленарно заседание в рамките на два часа до изчерпване на разискванията и гласуванията по разглежданата точка от дневния ред. Благодаря ви.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Има ли някой срещу това предложение? Няма.
Моля, гласувайте предложението.
Гласували 169 народни представители: за 138, против 28, въздържали се 3.
Предложението е прието.

Друг желае ли да се изкаже по проектите за решение?

ТАТЯНА ДОНЧЕВА (ДЛ, от място): Няма ли да вземете отношение по адвоката?

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: За изказване има думата господин Иван Иванов.

ИВАН НИКОЛАЕВ ИВАНОВ (СДС): Уважаеми господин председател, уважаеми колеги! Господин Тошев беше изчерпателен и точен, когато представи мотивите на вносителите. Аз все пак искам да дам отговори на някои въпроси, които възникнаха в хода на започналата дискусия.
Преди всичко категорично отклонявам внушението, което направи господин Миков, за неравнопоставеност на политическите сили в българския парламент, защото всеизвестно е, че това е право, гарантиращо на всеки народен представител да прави предложения за проекти за решения. Такъв проект за решение направихме ние, той мина през Правната комисия. Такъв проект за решение днес госпожа Дончева внесе в Народното събрание, с което всъщност се изчерпва този въпрос.
Второ, по отношение на обсъждането и вземането на общо политическо решение от страна на Народното събрание, аз искам да припомня на хората, които може би са забравили историята на този проблем, че още преди десет години - всъщност девет - през 1991 г., в рамките на Великото Народно събрание, както уточни по време на заседанието на комисията господин Гиньо Ганев, в неговия кабинет са се събрали представители на трите парламентарно представени групи във Великото Народно събрание и са внесли общ проект за решение, което е гласувано от Великото Народно събрание.
Мимоходом ще съобщя, че в този проект за решение, независимо че Движението за права и свободи беше третата по големина парламентарна група в Народното събрание, нямаше нито един представител от страна на малцинство - имам предвид на турското етническо малцинство, както и на което и да е друго в страната.
Какво последва по-нататък, след като беше взето това решение? В продължение на девет години седем дела - и това е отговор на втория въпрос на господин Миков защо се изброяват делата.... Защото те са фиксирани. Това са седем дела, които трябва да бъдат завършени като първоинстанционни дела във Върховния касационен съд. Седем години не могат да бъдат определени четирима съдебни заседатели, които заедно с трима съдии да доведат до завършек дори и едно от тези седем дела!
В това отношение не само Народното събрание като институция, но всеки един от нас като народен представител е в дълг към българското общество. Когато говорим за авторитета на българското законодателство, именно внасянето и гласуването на списък на съдебни заседатели във Върховния касационен съд за завършване на тези седем дела е принос, дори ако щете и персонален, на депутатите в Тридесет и осмото Народно събрание. Българското общество очаква от нас това.
Но когато говоря, че девет години не бяха събрани четирима съдебни заседатели, аз бих задал въпроса: а защо? Дали те не са подбрани по специален критерий, за да откажат участието си в тези дела? И когато се говори, че не трябва да има политически оттенък, с което аз напълно съм съгласен, защото съдебните заседатели по съвест трябва да се произнесат върху предложените решения на съдебния състав, питам как тези съдебни заседатели не пожелаха да влязат в съдебната зала да присъстват на делото и след това да се произнесат по съвест?
Днес ние пред вас представяме списък от 31 кандидати за съдебни заседатели. Преди да бъде представен списъкът, е разговаряно с всеки един от тях. Ние смятаме, че както във физическо отношение, така и по отношение на граждански морал те отговарят на тези изисквания, които се предявяват към съдебни заседатели в една върховна съдебна инстанция, какъвто е Върховният касационен съд.
Категорично не съм съгласен с общите заключения, свързани с възрастта или както госпожа Дончева дори по време на заседанието на комисията заяви, че имало две, които са медицински сестри и т.н.
Всеизвестно е, че навсякъде съдебните заседатели не се подбират да бъдат непременно с висше образование, макар че болшинството са с такова, и това веднага можете да го констатирате, нито се подбират по възрастов признак. Нещо повече, нека да не забравяме народната мъдрост, че в крайна сметка възрастните хора чрез своя опит и житейски наблюдения често пъти именно в действия, каквито са предвидени за съдебните заседатели, могат да бъдат най-полезни. Те не заемат длъжност, за която се иска пенсионна възраст, която трябва да не бъде навършена. Напротив, аз съм готов да отидем в някой, който и да вземем, състав и вие ще установите, че почти изцяло съдебните заседатели са в пенсионна възраст. Причините за това са много.
Аз при всички положения отклонявам какъвто и да е намек, че възрастта може да бъде пречка тези хора да изпълнят добросъвестно като граждани на България своите ангажименти като съдебни заседатели. Благодаря ви, господин председател.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Иванов.
За реплика има думата госпожа Татяна Дончева.

ТАТЯНА ДОНЧЕВА (ДЛ): Уважаеми господин Иванов, искам категорично да отклоня внушението, че нашето предложение е в някаква колизия с вашето. Става дума за допълване на списъка. Няма лимит на този списък. Става дума за едно балансирано възрастово представяне и за едно балансирано, ако щете, обществено представителство. Ако вие гласувате сами предложения само от вас списък за съдебни заседатели по дела, по които вие като политическа сила демонстрирате изключителна пристрастност, това ще означава, че ще минирате делата в самото начало. Няма съд на горна инстанция и особено в Страсбург, който да приеме това. Не бива да се допуска!
Добре, вашето виждане е там да има възрастни хора. Аз съм съгласна, че възрастните хора имат опит, но нашето предложение не беше да има само възрастни. Освен това колегата Марков, самият тук заяви, представяйки предложението, че ние имаме досега възможност да правим предложения и това е и по правилник, така че господин Тошев не може да отклонява нашето право. (Шум и реплики в залата.)
Отклоняваме обаче ние вашето внушение, че тук трябва да има само еди-какви си хора. Има едно, според мен, общо предложение, което се подкрепя от всички - да бъдат избрани съдебни заседатели и да бъдат довършени тези дела. Списъкът, според мен, също трябва да се гласува ан блок. Нашето предложение има допълващ характер към решението, няма алтернативен.
Що се отнася до състава, настойчиво ви моля да вземете отношение по въпроса за адвоката, присъстващ в списъка. Не може адвокати да бъдат съдебни заседатели. Това е ноторен факт. Просто мисля, че трябва да го оттеглите.
Прекалено възрастните хора имат един недостатък, разбирате ли, медицински. Склерозата! Той може да си спомня някога, но в един момент спира да си спомня.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Времето Ви изтече, госпожо Дончева.

ТАТЯНА ДОНЧЕВА: Така че аз ви предлагам наистина да гласуваме предложението общо, в общия списък.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: За дуплика има думата господин Иванов.

ИВАН НИКОЛАЕВ ИВАНОВ (СДС): Кои съдебни заседатели ще бъдат избрани, думата има Народното събрание. Не би трябвало да се прави внушение предварително чрез определени изказвания.
Второ, аз ще се върна към въпроса, който беше повдигнат по отношение на представителството там, в двата списъка. В списъка на предложенията за съдебни заседатели от страна на госпожа Татяна Дончева няма нито един представител на етническо малцинство. В списъка, който предлагаме ние тримата - аз, господин Лучников и господин Тошев, има представител на еврейското и представител на арменското етническо малцинство. Искрено съжалявам, че няма представител на турското етническо малцинство, но мога да ви заявя, че тези хора достойно ще се произнесат по всички въпроси, които касаят и това малцинство. (Шум и реплики в залата.)

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Има думата господин Светослав Лучников.

СВЕТОСЛАВ ЛУЧНИКОВ (СДС): Уважаеми господин председателю, уважаеми дами и господа! Искам да поставя въпроса на чисто юридическа основа.
Ние имаме задача да изберем заседатели ад хок само за тези 7 дела, защото Върховният касационен съд и по устройство, и по Процесуалния закон няма вече функции на първоинстанционен съд, няма при него редовни съдебни заседатели. Става въпрос да се изберат съдебни заседатели, само за да завършат тези дела, които не се довършват поради това, че съдебните заседатели са починали или пък отказват да участват в съставите.
По този въпрос има представени две проекторешения. Ако вие имахте някакви възражения срещу представените от мнозинството кандидати трябваше да ги направите и ги направихте. В какво се състояха те? Че един от заседателите бил на 85 години, демек е изкукуригал вече и не може да бъде пълноценен съдебен заседател, обаче председателят на Конституционния съд до преди една година беше човек над 85 години и никой не се осмели да му оспори компетентността да ръководи най-висшия магистратен орган в страната. Така че в това отношение, да се разберем!
Второ, кажете ми, госпожа Дончева, къде пише, че един адвокат не може да бъде съдебен заседател? Дайте ми текст някакъв, защото той може спокойно да бъде съдебен заседател стига да не участва в процеса, по който е съдебен заседател. Толкова проста и елементарна работа, че просто е смешно да се дискутира.
При това положение какво трябва да направим ние? Тъй като тези Ваши възражения очевидно са несъществени, но ако искате да ги гласуваме, ще ги гласуваме и тях като Ваши предложения, при това положение остават две действащи проекторешения. Тези две действащи проекторешения трябва да се гласуват ан блок, ако искате, разбира се, да гласуваме Вашите политически възражения и тогава, което проекторешение бъде прието, то ще се вземе от Народното събрание. Въпросът е много прост и няма защо да го усложняваме. Благодаря за вниманието.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря.
За реплика думата има господин Михаил Миков.

МИХАИЛ МИКОВ (ДЛ): Благодаря Ви, уважаеми господин председател.
Уважаеми господин Лучников, не бива Народното събрание да заявява и да смята никой народен представител, че избира съдебни заседатели ад хок за определени дела, защото това автоматически бламира в зародиш основното им качество и изискване - те да бъдат непредубедени, за да може да се гарантира един справедлив процес. Това е въпросът. Ние много добре знаем за какви дела, за какво става въпрос, но когато това са аргументите при персоналното определяне на хората винаги в обществото излизат съмнения, че става въпрос за нещо съвсем нагласено и никакво справедливо правосъдие не може да се гарантира при тази ситуация. Ние нямаме право да го мислим, камо ли да го казваме.
На второ място, по отношение на възрастта. Ами, именно поради тази пуста възраст в Конституционния съд настоящият председател на Върховния касационен съд нарича Конституционния съд санаториум. Ами, не бива! Трябва и с това да се съобразяваме - гледа ни цялото общество.
Ние нямаме обаче против, нямаме нищо против никого от списъка. Ние искаме обаче ясно да изясним процедурата - дали процедура, гарантираща хора, избрани от цялото Народно събрание и предполагащо се после избиране от тях на безпристрастни съдебни заседатели, или хора, кадрувани от трима души, за да изпълнят определена политическа поръчка в съдебната система. При единия вариант на гласуване, т.е. всички персонално предложени, ще се разсее едно такова съмнение. При другия вариант - процедиране с правилата - ние сме мнозинство, нашия списък ще изберем, се предопределят и предпоставят нещата и утре няма върху нас да тежат обвиненията на обществото за липсата на безпристрастност в българското правосъдие. Благодаря ви.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: За втора реплика има думата господин Ахмед Юсеин.

АХМЕД ЮСЕИН (ОНС): Благодаря Ви, господин председател! Уважаеми господин Лучников, за нас, като турци, тези 7 дела са много важни. Трябва да ни разберете. Оставаме в едно такова италианско катеначио - аз как да гласувам днес? Против тази листа или за тази листа? Аз съм за, но не мога да гласувам за такава листа, където няма представители на турското малцинство. Трябва да ме разберете правилно. (Оживление в залата.)
Аз не зная как е станала работата, но не може 8 на сто, 10 на сто да има представители на турското малцинство в България, а да няма нито един представител в една такава огромна листа. Трябва да ме разберете правилно.
Ето защо предлагам, ако е възможно, това гласуване да се отложи за утре. Благодаря ви.

ЕКАТЕРИНА МИХАЙЛОВА (СДС, от място): Миналата седмица сме казали на вашите хора да дадат представителите. На Октай казахме официално, на срещата.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Има думата за дуплика господин Лучников.

СВЕТОСЛАВ ЛУЧНИКОВ (СДС): Уважаеми господин председател, уважаеми дами и господа! Аз се чудя откъде идва тази страст на левицата против избора на съдебни заседатели?! Трябва ли сега да се учим на азбука на демокрацията? Азбуката на демокрацията е управление на 50 на сто плюс 1. (Обаждания от ДЛ.)
МИХАИЛ МИКОВ (ДЛ, от място): И на съдебната система.
СВЕТОСЛАВ ЛУЧНИКОВ: Не на съдебната система. (Оживление в малцинството.) Не на съдебната система. Но когато Народното събрание е овластено да избере съдебни заседатели, пак ви казвам, по изключение, и това няма защо да се прикрива, защото ние сега даже да обявим, че избираме съдебни заседатели завинаги, ще бъде смешно, никой няма да го повярва. Защото Касационният съд само за тези 7 дела ще действа още като първоинстанционна инстанция и ще има съдебни заседатели.
Така че ние предлагаме едно решение, вие предлагате едно решение. По правилата на демокрацията то се гласува и което получи мнозинство, става задължително. Това е положението.
Колкото до представителите на турското малцинство. Този закон е поставен на разпореждане много отдавна. Предложението за решение е раздадено много отдавна. Вие имахте възможност да направите предложение и в комисията, където имате представител, и на днешното заседание, където също присъствате. Ако не сте направили, извинявайте, но ние няма да спираме сега цялото движение на процедурата, защото вие просто не сте догледали вашите права. Благодаря ви за вниманието.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря.
Поставям на гласуване процедурното предложение на господин Ахмед Юсеин да се отложи за утре тази точка от дневния ред.
Моля, гласувайте!
Гласували 189 народни представители: за 72, против 112, въздържали се 5.
Предложението не се приема.
Има думата господин Янаки Стоилов.

ЯНАКИ СТОИЛОВ (ДЛ): Уважаеми господин председател, господа народни представители! Дори последното гласуване вече подсказва, че няма да се търси едно решение, което да бъде обединяващо и което да осигури безпристрастно правосъдие. Дано да бъда опроверган след това, но съм длъжен да направя откровено това свое предположение.
С какво още то се подсилва? Тук чухме, че писмото, което е изпратено още от предишния председател на Върховния съд, е отпреди повече от една година. Аз нямам информация и мисля, че то може лесно да бъде установено в залата, с това писмо да са запознати всички парламентарни групи извън управляващите. Вярно е, че законът сам предписва сроковете, които могат да бъдат следвани в действията, които удължи парламентът. Но ясно е и друго нещо, че един въпрос не влиза в дневния ред на парламента, ако той не бъде одобрен от мнозинството. Така че този въпрос възникна практически с упражняването на инициативата на споменатите трима депутати от СДС и неговото скоропостижно поставяне в Комисията по правни въпроси и законодателство срещу корупцията.
Вие чухте заключението на комисията, а такива бяха и уверенията на нейния председател господин Лучников на нашите възражения на това заседание, че ние не сме готови да се произнесем по направеното предложение, тъй като практически въпросът не е бил обсъждан и не са внесени предложения от различните парламентарни групи, които да бъдат обсъдени и в крайна сметка да се стигне до някакво обединяващо предложение.
Тогава беше казано, че "ние ще се отнесем с внимание, вие имате формалната възможност да направите свое предложение". И такова предложение поне от страна на групата на Демократичната левица е направено. Но явно то е направено не само за да се каже, че в парламента всеки народен представител може нещо да предлага, а подтекстът и полуизказаният текст на възраженията в комисията беше, че ние тогава ще обсъдим всички тези предложения и няма никаква пречка по-голямата част от тях да бъдат възприети.
Днес тук, макар и в неофициална реплика по време на дебата, беше подхвърлено, че на ДПС е било споменато, че те могат да направят свое предложение.
Интересно, ако това е така, защо е проявена подобна селективност и управляващите комуникират само с част от парламентарните групи по един въпрос, който засяга целия парламент и по който най-добре би било всяка една парламентарна група да бъде сезирана по този, да го нарека политически, а не само юридически път, за да се вземат нейните предложения? И в това отношение предишната практика на Народното събрание е по-обнадеждаваща, независимо как се оценява съставът на съдебните заседатели. Защото всички групи са направили предложения и тези предложения са възприети от голямото мнозинство от народните представители.
Днес аз смятам, че ние трябва да постъпим по подобен начин. Макар че са пропуснати предишните възможности за съгласуване на предложенията, днес тези списъци наистина могат да бъдат обединени, независимо дали ще се гласуват последователно или заедно и това да е съставът на съдебните заседатели.
Тук господин Лучников тълкува демокрацията като просто решаване на въпросите с мнозинство. И това би било до някаква степен възприемчиво, ако става дума за определяне на политиката по определени въпроси. Но въпросът, който се отнасят към управлението и подбора на кадрите в съдебната власт, не е типичен политически въпрос и тогава означава ние да заличим всякакви граници между отделните власти.
Затова, господин председател, аз апелирам и към Вас, и към госпожа Михайлова, като председател на групата на СДС, да проявите добра воля и да гласувате предложените списъци, както от ваша страна, така и този, който беше представен тук. Те ще осигурят и по-добър възрастов баланс на хора, които имат своите исторически впечатления за даден период, по който ще се произнасят.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: И така ще стане.

ЯНАКИ СТОИЛОВ: Но той включва и хора, които ще могат да се произнесат, без да са засегнати по един или друг начин от този период. (Неразбираема реплика от мнозинството.) Моля? Не, не става дума за страх, става дума за това, че всеки по един или друг начин е пристрастен. И няма нищо смущаващо в това, че едните предложения могат да са в някаква степен не грубо пристрастни, но ориентирани в някаква посока на своите разсъждения, на своя житейски опит, а другите да установяват един различен баланс.
И ще ви кажа какъв ще е резултатът от приемането или неприемането на тези решения. Ако вие днес не разширите списъка с направените и от наша страна предложения, това означава вие да признаете, че възлагате мандат на Върховния съд за едно строго политическо правосъдие. Тъй като казвате: "ние само можем да излъчим представителите. Тези хора сме ги излъчили с точно определен мандат да се произнесат по тези седем дела. И ние ще очакваме те да имат позицията, която ние сме им възложили с този избор". Ако обаче вие приемете по-широкия списък, пита се тогава кои ще бъдат реалните съдебни заседатели по тези седем дела? Днес ние не можем да кажем. Но тогава, ако председателят на Върховния съд подбере съдебни заседатели само от вашия списък, тогава и цялото българско общество ще има основание да каже, че този председател на Върховния съд осъществява политическо правосъдие.

И в двата случая сме изправени пред риска за политическа поръчка. Така че по-добре е тя да не падне върху вас, вие да дадете възможност на Върховния съд и неговото ръководство също да прояви някаква степен на безпристрастност, като подбере съдебни заседатели от различни среди, и по този начин обществото да повиши своето доверие, което и без това в момента не е високо по различни причини, към съдебната власт.
Ето, това е големият въпрос и той не трябва да бъде размиван с никакви други процедурни обяснения или с някакви формални заключения кой какви предложения е направил.
Надявам се, че ще вникнете в това нещо и то е в общ интерес и на парламента, и на съдебната власт. Благодаря. (Ръкопляскания в ДЛ.)

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря.
За реплика - господин Иван Иванов.

ИВАН НИКОЛАЕВ ИВАНОВ (СДС): Уважаеми господин председателю, уважаеми колеги! Аз категорично възразявам, че изборът на съдебни заседатели за завършване на седем дела във Върховния касационен съд представлява политически акт и изпълнение на политическа поръчка. Но ще ви припомня думите на Дейвид Аткинсън, който при определени разговори казваше: "Бедата на някои хора е, че ние не сме родени вчера".
Същото ще ви кажа и на вас: ние не сме родени вчера и помним, че преди десет години Великото Народно събрание изпълни такъв политически акт чрез събиране и политическо съглашение за избор на съдебни заседатели. Уверявам Ви, господин Стоилов, ако това е пътят, който трябваше да се следва, тези хора трябваше досега да участват в съдебните заседания и тези седем дела да бъдат завършени. Фактът, че те не са участвали, показва, че не това е пътят.
При това положение, аз отново - и с това ще завърша - се спирам само на един въпрос, който освен в изказването на господин Миков и госпожа Дончева и във Вашето изказване под определена форма присъстваше: хора от старо поколение било добре да присъстват.
Поначало считам, че след като не друг, а господин Корнезов даваше за пример доскорошния председател на Върховния съд на Републиката като пример за дълголетие на един юрист, не би трябвало да се поставя така въпросът. Аз лично, ако има юридически казус, се обръщам не към друг, а към господин Лучников - не искам да споменавам неговата възраст, без по какъвто и да е начин да засягам юристите в залата. Така че по възрастов признак аз не приемам никакви обвинения към вносителите.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря.
За дуплика има думата господин Янаки Стоилов.

ЯНАКИ СТОИЛОВ (ДЛ): Господин Иванов, странна е за мен Вашата логика в първата част на възражението Ви, че не е добре един въпрос, когато става дума за излъчване на представители от Народното събрание, да бъде решаван съвместно от политическите сили, защото така той се политизирал. Но единственото по-лошо, ако това не е добро, е такъв въпрос да бъде решаван само от една политическа сила, която и да е тя. В парламента са представени политически сили и парламентарни групи. И ако говорим за демокрация, демокрацията изисква срещане на тези гледища и опита те донякъде да бъдат съвместени, а там, където това е невъзможно, да бъдат разчленени. И ако тези съдебни заседатели, казвате, не са изпълнили докрай своята задача, ние днес не подновяваме техния мандат, това са нови съдебни заседатели. Така че този въпрос е неотносим към днешните предложения и ние затова го поставяме, защото той остава да бъде висящ и трябва да намери решение според изискванията на наказателното и наказателно-процесуалното законодателство.
А по въпроса за възрастта - аз никак не съм подценил хората по възрастов признак. Но за мен е предимство в един съдебен състав, особено толкова широк, с множество съдебни заседатели и съдии... Имайте предвид, че съдиите във Върховния съд са хора на средна и по-висока възраст. Тогава сред съдебните заседатели какъв е проблемът да има хора от всички поколения? И като говорим за всички поколения, става дума за 30-40-годишни, освен хората, които вече са достигнали този предел, да го нарека, в постигането на житейска мъдрост. Така че нищо лошо няма в това нещо. Напротив, създават се по-големи възможности от тези, които предлагате.
Но аз ви предлагам този подход към основателното уважение на възрастта да го предлагате и отстоявате. А Вие имате основание, тъй като работите и в една друга област, не само тук. Защо например сега, при измененията в Кодекса на труда, Вие искате да деквалифицирате професорите по възрастов признак и вместо на досегашната възраст от 68 години да ги пенсионирате на 65? Нека и там да приложим използването на този още по-висок интелектуален потенциал в една непределна възраст.
Затова аз пак завършвам с основното в моето изказване. Тези имена са напълно съвместими. Нека този по-широк спектър от предложения да стигне до Върховния съд, а Върховният съд има всички възможности да определи съдебните заседатели по различните дела. И смятам, че това за вас ще бъде един шанс, ако искате наистина да убедите хората, че се стремите към справедливо правосъдие. Даже го наречете справедливо възмездие, но не може просто да бъде възмездие, без то да бъде справедливо и законно. Благодаря. (Единични ръкопляскания в ДЛ.)

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря.
Друг желае ли да се изкаже?
Господин Стефан Нешев има думата.

СТЕФАН НЕШЕВ (ДЛ): Уважаеми господин председател, уважаеми колеги! Заставам на тази трибуна, защото съм малко притеснен. Притеснен съм първо от изказването на Лучников, който ми напомни за едни изказвания през 1947 г., за оная воля, на оная партия, която само тя може да излъчи умни хора и да бъде справедлива. Това е страшно. (Шум и реплики в мнозинството.)

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Моля, тишина в залата!

СТЕФАН НЕШЕВ: Ами, то възпитание се иска.
Другото, което ме смущава. Вие упрекнахте, че във Великото Народно събрание изброените 28 човека са отказали да участват в съдебни заседания. Можете ли да го докажете? Подхвърляте на съмнения имена и ги обиждате по един начин, по който човек трябва да има известни резерви. (Неразбираема реплика на Иван Николаев Иванов.)
Покажи писмото, Иване, не ми приказвай какво има!

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Моля, тишина! Господин Иванов!

СТЕФАН НЕШЕВ: Третото. Защо не поискахте консулт с всички политически сили да се излъчат съдебни заседатели, които да участват? И аз държа тия процеси да завършат, но да има пъстра палитра, да има представителство в различни възрастови групи и в различни социални отношения да бъдат представени съдебните заседатели.
Забравяте ли какво значи "съдебен заседател" или "състав на съдебни заседатели" в един американски съд? Вие отново тръгвате в погрешната посока - "Ние, ние и ние". Това струва много. Ще струва много и на България, и на обществото. Спрете! Ако искате да има едно съгласие, да има едно национално единение, да има един граждански мир, не цепете държавата - "ние, умните, и вие - останалите". Това е опасно за демокрацията.
За разлика от нашите посланици в чужбина, посланиците на другите страни внимателно следят това, което става тук, и си вземат съответните бележки за манталитета ни, за начина, по който управляваме. И това задържа процесите, които искаме ние всички да извървим.
Не може да има съгласие, когато се поставяте над другите. Как ще ми казва Лучников: "Ние ще решим кого ще изберем"?
Трябва да се направи така, че там, където ще има един обществен процес и той трябва да завърши, да има едно съгласие по отношение на това хората, които ще кажат кое е добро и кое е лошо, да бъдат коптирани от всички части на обществото, не само от една и не само от една политическа сила. Това е демокрацията. Другото е отново реанимиране на тоталитарната система. Ясно отивате към тоталитарна система. Няма да стане, обаче! Народът ни не е глупав. (Шум и реплики в мнозинството.)

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря.
Моля, тишина!
Друг желае ли да се изкаже?
За процедура госпожа Татяна Дончева има думата.

ТАТЯНА ДОНЧЕВА (ДЛ): Уважаеми дами и господа! При заявената категорична позиция от мнозинството, че то ще приема само своя списък, заявявам, че Демократичната левица няма да участва в гласуването. Приемете си ги сами и си правете, каквото си искате, сами, на ваша отговорност.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Преминаваме към гласуване.
За прецизност и в двата проекта за решение след думите "избиране на съдебни заседатели" се прибавят думите "във Върховния касационен съд".
Поставям на гласуване проект за решение за избиране на съдебни заседатели във Върховния касационен съд № 054-02-116, внесен от Светослав Денчев Лучников, Иван Николаев Иванов и Лъчезар Благовестов Тошев.
Моля, гласувайте.
Гласували 121 народни представители: за 121, против и въздържали се няма.
Проектът за решение е приет. (Ръкопляскания от СДС.)
Поставям на гласуване проект за решение за избиране на съдебни заседатели във Върховния касационен съд № 054-02-121, внесен от Татяна Дончева Тотева.
Моля, гласувайте.
Гласували 136 народни представители: за 18, против 92, въздържали се 26.
Проектът не се приема.Едно съобщение: Комисията по местно самоуправление, регионалната политика и благоустройството ще проведе редовно заседание днес, сряда, от 15 ч.
Следващото заседание е утре сутринта от 9 ч.
Закривам заседанието. (Звъни.)

(Закрито в 14,23 ч.)

Председател:
Йордан Соколов

Заместник-председатели:
Иван Куртев
Александър Джеров
Секретари:
      Васил Клявков
      Калчо Чукаров

Начало на формуляра

Край на формуляра