На този свят остана един свищовлия по-малко…

Отиде си писателят-химик Георги Данаилов

  

На този свят остана  един свищовлия по-малко…




Со святими упокой Христе

 душу раба твоего

 Идеже несть болезн, ни печаль,

ни воздихание,

 но жизнь бесконечная!

    

 Георги Христов Данаилов e роден през 1936 г. в София, потомък на известни свищовски родове.

През 1950 г. семейството му е интернирано и се връща в Свищов.

Георги Данаилов завършва и преподава химия, но с литература се занимава от студентските си години.

Голяма популярност получава още с първите си книги: „Деца играят вън“, „При никого“, „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад, сто години по-късно“. Следват: „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „За Жан Жак Русо“ (есе), „Усмивката на Пан“ (есе за Стефан Гечев), „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“.

Автор е на много пиеси – „Съдията и жълтата роза“, „Есента на един следовател“, „Солунските сьзаклятници“, „Господин Балкански“, „Една калория нежност“ и др., на филмови сценарии: „Хирурзи“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“ (заедно с Рангел Вълчанов), „Лагерът“ (заедно с Георги Дюлгеров), „Време разделно“ (в съавторство).

Откъс от интервюто на Диляна ДИМИТРОВА

 19.08.2014

Трудно ли е да приемете философски смъртта?

– Защо чак философски?

Смъртта е единственото нещо, което е сигурно на този свят!

– Ще гласувате ли, има ли за кого?

– Ще гласувам, комунизмът е заболяване, което трябва да се лекува дълго и упорито.

– А сега накъде, г-н Данаилов?

– „Винаги има два пътя, госпожо, назад към миналото и комфорта на смъртта, и напред към никъде!“

Сложих кавички, за да се знае, че има мъдрости, които са казани и от други хора.

ПОСЛЕДНО СБОГОМ ПРЕД ЦЪРКВАТА СВ. СЕДМОЧИСЛЕНИЦИ В СОФИЯ. 

КТИТОР ЗА ПРЕВРЪЩАНЕТО НА НЯКОГАШНАТА ДЖАМИЯ В ЦЪРКВА Е СВИЩОВЛИЯТА ГЕОРГИ ТИШЕВ И ЖЕНА МУ ДОМНА. 

В НЕЯ ПРЕЗ 1928г. Е БИЛО И ОПЕЛОТО НА СВИЩОВЛИЯТА ПРОФЕСОР ИВАН ШИШМАНОВ.

НА 11 МАРТ 2017г. В ТАЗИ ЦЪРКВА ИЗПРАТИХМЕ В ПОСЛЕДНИЯ МУ ПЪТ И ГЕОРГИ ДАНАИЛОВ.

Живеещият предимно в Париж известен певец - свищовлията Константин Казански също беше на погребението.                                                                          Сн. Дарик радио

Георги Данаилов

Филофобството

02.08.2016

Източник :

http://kultura.bg/web/%d1%84%d0%b8%d0%bb%d0%be%d1%84%d0%be%d0%b1%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be%d1%82%d0%be/

Българските русофили твърдят, че през Руско-турската война от 1877 година загинали 180 хиляди солдати. Според сладкодумния професор Пантев жертвите били дори 200 хиляди! Русофобите пък пресмятат, че жертвите са 66 хиляди. С други думи тези, които обичат Русия, са по-кръвожадни, а тия, които я ненавиждат, по-милостиви към злощастните воини, паднали за нашата свобода.

Русофилството и русофобството са безсмислени понятия отпреди век и половина. Те означават обич, любов, омраза, ненавист без ясно определен обект на тези чувства. Какво значи да обичаш Русия? Кое по-точно от нея да обичам: Държавата, Империята, Царизма. Императора или Политбюро?

Не,не!
Това значило да обичаш руския народ!

Приблизително такова е най-вероятното уточнение. Само че никому не е ясно как може да се обича цял един народ.

Аз обичам Чехов, Пастернак, Окуджава, почитам Достоевски и Толстой, харесвам руските живописци, извънземния Врубел!

Захласвам се от многогласните хорови песни, които българинът Борис Христов увековечи. И руския език, който той наложи на световните оперни сцени!

Бортнянский, Мусоргски, Бородин, Ведел.

Бил съм много пъти в Русия, имах близки приятели там – чудесни хора, блестящи интелектуалци, – руския театър, балета, изобщо обичам това, което може да бъде наречено руска духовност. И разбира се, блините, че и добрата водка! Как, освен като величава, може да бъде окачествена постъпката на руския лекар Иполит Деминский, който изпратил телеграма от степите на Средна Азия:

„Заразих се от белодробна чума, аутопсирайте трупа ми като доказателство, че заразата тук се пренася от лалугерите. Побързайте, защото при тези температури трупът ми много скоро ще се разложи!”

Нека замълчим! Понеже съм русофил, трябва ли да ругая Иван Петрович Павлов, че бил лют противник на руската революция и че според него тя водела до ново поазиатчаване на Русия. Трябва ли да милея пред стражите в сталинските лагери в тайгата, които застрелват всеки неволно пресякъл ограничителната линия.

Трябва ли да обичам онези мъже, които обливат със студена вода съгрешилите затворници, докато те се превърнат в ледени блокове, изоставени на четиридесет градусовия студ.

Аз помня Сергей Параджанов, създателя на „Сенките на забравените прадеди”, който бил изпратен в затвора заради сексуални отклонения и държан там заедно с патологични убийци, садисти, всред смрад и побоища. В отчаянието си той беше смогнал да се оплаче на френските си колеги, които му бяха отредили Златната палма на фестивала в Кан.

 Те се трогнали и му изпратили в съветския затвор една блестяща тоалетна чиния! Русофили! С какви човечни доводи могат да се оправдаят изтезанията, избитите, гладния мор на милиони, епидемиите, случаите на човекоядство в същата тази изтерзана Русия!… Статистиките не разчувстват, те ни гледат с кухите очи на черепите!

За да не бъда едностранчив, подобни размисли засягат всяко филство и всяко фобство и те винаги ще изразяват уродливост в мисленето. Не бих дръзнал да употребя думата германофил, само като си представя мустаците на Хитлер.

 Но когато чуя Мисса Солемнис, очите ми се изпълват със сълзи на преклонение. Не ми е по сърце Дизраели, лорд Биконсвилд, и все пак се притеснявам, когато Иван Вазов тържествува:

„Лорд Биконсвилд умря,

изчезна в нощний мрак

 и всичко честно се засмя

от Лондра до Батак”.

Когато през есента на 1876 година Драган Цанков и Марко Балабанов обикалят Европа, за да просят милост за гинеща България, в Лондон двамата попаднали в препълнена английска черква и смаяно чули, че тук се редят молитви за спасението на България.

Англичани, които едва ли са чули думица за България, се молят за нея. Но нали пак англичани са унищожавали индуските бунтовници, като са ги завързвали за дулата на оръдията. Великобританците, които след като картечницата била приета на въоръжение във войската, настоявали, че тя може да бъде използвана само срещу туземците, – да се стреля с нея срещу белите било НЕСПОРТМЕНСКО.

Кои американци трябва да обичам, редниците на майор Рид, които се самозаразяват с жълта треска, за да открият причинителя на смъртоносната болест, или тези, с обвитите в пламъци кръстове на Ку-клукс-клан! Някога Тамерлан вместо визитна картичка издигнал пред Делхи пирамида от хиляди черепи! Не чак толкова отдавна японците избили в Нанкин триста хиляди китайци! А испанците на Кортес? Ами Пол Пот? Достоевски може да възкликва: „Красотата ще спаси света” и едновременно с това „Константинопол рано или късно ще бъде руски!”. Първото е мечтание, второто – имперска геополитика! Те доказват непреодолимото раздвоение на човека!

Когато чета „Песента на колелетата”, не се питам Сали Яшар турчин ли е, циганин ли е?

 И думата себап турска ли е, или арабска – важното е, че означава сторено добро за другите.

За другите!

И никак не се смущавам, когато твърдя, че Йордан Йовков е измежду великите писатели на двадесетия век! Твърдя го и го повтарям!

Из въведението на сборника:

Надпис от паметника на жертвите от Унгарската революция през 1956 г., издигнат пред парламента в Будапеща.

"Комунистическата система се провали във всяко отношение.

Но би било твърде неразумно, ако повярваме, че сме се отървали от комунистите.

Голяма е опасността, че те като узурпатори на провалилата се система ще запазят това, което са плячкосали, и постовете във властта.

 Който не познава Сибир, не познава Съветския съюз."

Защо НЕ сме социалисти

Георги Данаилов

Преди десетина години виждах Сергей Станишев да се появява на няколко пъти във фондацията, в която работех.

Една от международните дейности на тази фондация беше свързана с Московската школа за политически изследвания, или както по-простичко я наричаха "Училище за политика", по това време Станишев беше неин чест посетител. Имаше вид на ученолюбиво момче, говореше се, че бил схватлив и прилежен. Изглежда, тези качества са му помогнали да оглави Българската социалистическа партия и да стане министър-председател на България. И както може да се очаква от амбициозните политически лидери - и той написа книга. 
Казват, написал я на един дъх, за десетина дни. 

Разбира се, това не е Моцарт, сътворил увертюрата на "Дон Жуан" за една нощ, но все пак. 

Отначало мислех, че книгата се зове "Защо сме социалисти", и поисках да узная отговора, но когато я получих, видях, че греша. 

Заглавието беше "Защото сме социалисти".

Първото обяснява идеи, намерения и действия, второто просто заявява: такива сме и туй то!

За да разбере човек това "защото сме", е нужно да изясни съвременното съдържание на понятието социализъм. 

Задача мъчителна и коварна, тъй като това понятие и неговите производни са се видоизменяли през десетилетията, дори са противоречали помежду си. 

Началото иде от сантименталния утопичен социализъм, гневно отречен от революционния социализъм, наричан още и комунизъм, който пък ненавижда промъкващата се край него миролюбива западноевропейска социалдемокрация. 

Уплашен от изстъпленията на болшевизма, радикалният европейски комунизъм омекна до еврокомунизъм, при нас дойде ред и на реалния български социализъм от Правец, докато, както ни убеждава министър-председателят, днес, след преображението на Българската комунистическа партия в социалистическа, насоките са към демократичния вид социализъм. 

Твърди се, че този демократичен социализъм се отличава от социалистическата демокрация по някои много тънки отличия, каквито са например разликите между левия републиканец и републиканеца от левицата (по Пиер Данинос).

Десетилетия европейските социалдемократи биваха проклиняни от марксистите ленинци като предатели, отстъпници, подлоги на буржоазията, опортюнисти, но след Втората световна война бавно, а след събарянето на Берлинската стена бързо настъпи помирение, побратимяване, и нов Социалистически интернационал.

Нито един от споменатите социализми не е успял да се осъществи в чист вид, за да съдим за истинските му достойнства. Следователно може да допуснем, че социализмът поначало е нещо добро, без да е ясно точно какво. Самият Сергей Станишев пише, че социализмът априори бил добра идея. Нас обаче ни плаши това, което става с идеята апостериори.

Неоспоримо всред първоапостолите социалисти философът Карл Маркс е най-популярната и със сигурност най-влиятелната личност в духовния и политическия живот на XIX и началото на XX век. Той е бил надарен публицист, мрачен поет, неизвестен драматург, горещ оратор, свадлив полемист,самоуверен философ. Истина е, че теориите му, съвместно с вечния му кредитор Фридрих Енгелс, респектиращо наречени "научен социализъм" - са били извънредно привлекателни за милиони хора. Техният единствен недостатък бил, че всъщност не се оказали научни. Трябваше да измине цял век в спорове, докато това се потвърди. Защото популярността не означава проникновение, а показател за достоверността на всяка научна теория е възможността й да предвижда определени явления, а не броя на нейните адепти. Достатъчно е един-единствен факт да й противоречи, за да бъде тя отхвърлена. Навярно под семейно влияние, Сергей Станишев назовава "Капиталът" най-дълбокия анализ на капитализма. И действително учението за принадената стойност, за цената и труда, за първоначалното натрупване на капитала са постижения на мисълта. Но ако човек е достатъчно зорък, би трябвало да открие, че Маркс се позовава единствено на факти, които потвърждават неговата теория, и подминава слепешком такива, които я подлагат на съмнение. Нерядко, описвайки настоящето, той си служи със статистически данни от миналото, дори има доказани случаи, когато е изопачавал думите на своите съвременници...Карл Маркс е бил човек, който горещо, неистово е искал да бъде винаги прав. Така голямата част от предвижданията му не са се сбъднали и напомнят предсказанията на вестникарски астролози.

И ето, че днес се питам - къде се препъва Призракът на комунизма, намерил ли е някой изгубените окови на пролетариата? Защо прокълнатата частна собственост, чието премахване беше същина на Марксовите идеали, се оказа упорита и натрапчива спътница на човечеството. Защо революционното насилие по целия свят вместо да изкопае гроба на капитализма, погреба милиони несретници? Защо и до ден днешен "търсенето и предлагането" определя цените на стоките независимо от количеството вложен в тях труд? Защо положението на работническата класа вместо непрекъснато да се влошава, се подобрява? И има държави, в които квалифицираните работници получават колкото един университетски професор.

Някога Маркс обичал да използва фразата на Хайне "Религията е опиум за народите", но не е допускал, че век след смъртта му в божиите храмове ще се дрогират първите български, че и руски социалистически държавници! Ако те са принудени да се престорват в набожността си, "защото са социалисти", още по-зле.

Макар че по майчина и бащина линия Карл Маркс е евреин, той е яростен антисемит, съзира в евреите лихвари най-големия враг на народите и нарича водача на немските социалисти Фердинанд Ласал "евреинът негър", който произхождал от негрите, присъединили се към народа на Моисей по време на бягството от Египет. И за да бъде издържан в предположението си, добавя "освен ако майка му или баба му по бащина линия не са прегрешили с някой негър". Много любезно, няма що! Изобщо социалистическите водачи, вместо в името на хуманизма да питаят по-нежни чувства помежду си - те се ненавиждат. Как се съчетава това с лозунга на съвременните социалисти за "толерантността към различния"- и/или с летящата фраза на Михаил Горбачов, че "първият социалист в света бил Исус Христос."

Ако Маркс е чел без предубеждение Евангелието, а той през живота си е погълнал огромно количество литература, трябваше да коментира, че и Исус мрази богатите и не им позволява достъп до рая. "По-лесно камила ще мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството небесно!", сам Спасителят яростно е прогонил търговците от храма и изглежда не е могъл да надмогне благородното насилие: "Не мир ви нося, а меч!". Вярно, че при други обстоятелства Христос е неочаквано миролюбив: "Ако те ударят по едната страна, обърни другата", и дори "обичай врага си", докато Маркс е категоричен: "Ние сме безмилостни и няма да ви молим за снизхождение! Когато удари нашият час - съвсем открито ще заложим на тероризма" Да, това е! У нас в миналото терористи са били и Гоце Делчев, и Мишел Герджиков, и солунските атентатори, и Павел Шатев, и всички те са изповядвали социалистическите идеи. Образът на Гоце е в антуража на Сергей Станишев на корицата на неговата книга. Но днешните социалисти са вече против всякакъв тероризъм, въпреки че точната дефиниция на понятието все още измъчва мъдреците от Съвета за сигурност.

Жлъчен русофоб по времето на Кримската война, към края на живота си Маркс се омилостивява и заявява, че Русия е страната, където го разбират най-добре. Русия го разбра обаче криво. Философът благоразумно говореше за революция в най-развитите страни, а по-подир в целия свят. Така той застраховаше възгледите си и предсказанията за "вечни времена". Но на Ленин и Троцки не им се чакаше. Ние ще си я направим сами! И се опитаха. Резултатът от този експеримент в изстрадалата Рус бе, че в името на революцията бяха изтребени двадесет милиона души, изселени цели народи, разрушени стотици черкви, уморени от глад милиони деца, унищожени цели напредничави клонове от руската наука, анатема за квантовата механика, генетиката и смърт на кибернетиката. Накрая дойде икономическият крах. Съветският съюз изчезна за по-кратко време, отколкото динозаврите. Единствената социалистическа организация, която смогна да оцелее, беше КГБ. Тя управлява днес Русия и избягва да споменава първоапостола Карл Маркс.

ПРОФЕСОРИТЕ ОТ ОНОВА ВРЕМЕ

Георги Данаилов

 Източник :

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=478&Level=2

Старият професор Баларев ходеше винаги бавно, провлачено, с наметнато на раменете си палто и шапка, леко нахлупена над очите. Замислен, задълбочен, силно късоглед, понякога той се спираше и гласно питаше:

- Как може да си толкоз глупав, бе?

Не беше ясно към кого бе отправен упрекът му, но ние студентите, допускахме, че и когато ходи по улиците, той спори с научните си опоненти.

Една пролетна утрин професорът стоеше изправен зад демонстрационната маса в химическата аудитория и се взираше през очилата си в стъкленицата с антимон. Пред него имаше цилиндър, изпълнен с хлор и ученият се готвеше да ни покаже ефектен опит. Щеше да изсипе в цилиндъра лъжичка от антимоновия прах, частичките на антимона трябваше бурно да взаимодействат с хлора и да се образуват искрици, които красиво падат към дъното на съда. В учебниците явлението се наричаше огнен дъжд и беше наистина впечатляващо. Баларев тържествено изсипа една лъжичка в цилиндъра. Нищо не последва. Изсипа втора - пак нищо. Никакви искри, никакъв огнен дъжд. Разгневен, той опита за трети път - нищо. Тогава грабна стъкленицата, поднесе я до очилата си, за да се увери, че няма грешка, сетне я блъсна презрително по плота и възропта:

- Туй не е никакъв антимон, моля ви се, едно време, преди девети септември, какъв антимон имаше, щом го сипеш и веднага светваше!

Баларев беше изцяло отдаден на науката си и политиката го занимаваше доколкото можеше да замърсява неговите кристали. Това обаче нихилистично отношение дразнеше партийното ръководство на факултета и на професора-доктор на загребския университет, учен с европейска известност, му бе направена строга препоръка да включва в лекциите си по неорганична химия елементи от марксическото мировъзрение. Старият учен се принуди да се съобрази със съветите, каза си няколко пъти на глас: "Как може да сте толкова глупави, бе!", но за всеки случай, от време на време, започна да прекъсва изложението си с думите: "Туй първият принцип на диалектиката!" Ние внимателно записвахме. Друг път казваше "Туй вторият принцип на диалектиката!" и ние пак старателно записвахме.

Как принципите на диалектиката обясняваха точките на топене и кристализация си оставаше наша грижа. Веднъж обаче професорът се увлече, вдигна ръка към небето и изрече "Туй петият принцип на диалектиката!" Е, чак толкова принципи диалектиката нямаше. Всъщност нейните принципи обясняваха всичко на този свят, което означаваше, че не обясняват нищо и номерацията им няма особено значение.

Баларев не преподаваше, а свещенодействаше:

- Разберете, няма по-голяма радост от радостта в науката! - обичаше да повтаря той.

Ние бяхме много млади и понякога обръщахме внимание и на други радости. Тогава той ни заклеймяваше:

- Когато преподавам тази наука, виждам пред очите си светлина, а като погледна тука долу, в аудиторията: кал, кал!

Първият ми изпит при него мина щастливо. Знаех въпросите, знаех възлюблените му идеи и той ме прекъсна:

- Стига, моля ви се, абсолютно отличен, не шест, а дванайсет!

Бързам да кажа, че това не беше отзив за забележителните ми познания, а просто израз, който професорът обичаше да използва. Той взе студентската книжка и прочете името ми.

- Имаше едно време един професор Георги Данаилов - каза Баларев и погледна към асистентката - Помните ли го, Кушева?

- Не, другарю професор, чувала съм за него, но....

- Той е мой дядо - плахо поясних аз.

- Професор Данаилов!

- Да.

Изведнъж старият човек се преобрази.

- Моля ви се, моля ви се, тази сутрин няма повече да изпитвам! Да дойдат следобед, следобед! - нареди той на лаборантката, сетне се обърна към мене. - Седнете, моля ви се, седнете! Кажете какво правят вашите, как са, къде са.

Аз се обърках, професорът сигурно е познавал дядо ми, който е бил негов колега и беше починал още преди войната, но едва ли знаеше нещо за родителите ми. Дядовата къща бе срутена от бомбардировките, целият род насила пръснат из България. Чудех се откъде да захвана и какво да споделя и тогава професор Димитър Баларев, доктор на загребския университет, реши да ме успокои напълно:

- Ама не се притеснявайте, моля ви се, не се притеснявайте! Тя Кушева не е комунистка, не е комунистка.

Горката жена се изчерви и сведе очи. Такива бяха времената. Да заявиш за някого, че не е комунист означаваше много да го злепоставиш.

Баларев беше написал една монография за строежа на кристалите, която все не отпечатваха, все бавеха, а той я очакваше трепетно с болезнено нетърпение. Години наред. И когато книгата му най-сетне предстоеше да излезе, болестта го прикова към леглото. Посетих го. Беше се смалил, отслабнал, съвсем побелял. Чудех се какво да му кажа и бодро изрекох:

- Е, господин професоре, радвам се, че най-сетне ще можем да четем вашата книга.

Той събра сетните си силици и каза:

- Тя не трябва да се чете, Данаилов, тя трябва да се изучава.

Няколко дни по-късно Димитър Баларев почина. Не можа да види книгата си, но поставихме първия екземпляр до главата му в ковчега. Да си я носи със себе си в рая и да я показва на Бертло и Менделеев. 

* * *

 Виж, професор Велеслав Гаврийски беше друг тип човек. Изглеждаше невъзмутим, говореше бавно, носово, имаше едно око, другото се взираше стъклено и неподвижно в една точка, имаше феноменална памет, можеше да цитира цели страници от научни трудове, при това на немски, пиеше каберне, беше прям, студентите го боготвореха, а той заявяваше:

- Ако ме уволнят от тази Академия, да знаете, че е защото съм фашист, а ако уволнят професор Спасов, това ще бъде поради некадърност.

Професорът никога не е бил никакъв фашист, а що се отнася до качествата на колегата му, изглежда не са съществували две мнения.

Той си наля чаша вино, отпи от нея и кротко каза:

- Бях току-що назначен за асистент по статистика в Свищовската академия. Влизам аз в първия си час - упражнения със студентите. Гледам, в средата на групата седнало едно говедо, грабнало в ръката си молив и готово да пише. Започнах. Бях си приготвил примери, всичко, а говедото записва ли, записва всяка моя дума. Бре, викам си, колко е старателен! Свърши часа, влизам аз във втората група. Гледам в средата - същото говедо, грабнало молива и чака. Ами сега, аз за всички групи бях приготвил едни и същи примери, викам си, ще се изложа пред говедото. Неприятна работа. Напрягам ума си, превръщам камионите във вагони, чувалите в каси, променям цифри, както и да е... Оправих се. Свърши. Влизам в третия си час с третата група и ... говедото! Ох, господи! И можете ли да си представите, през цялата учебна година това говедо идваше на упражнения с всички групи и изписа един топ...

Както и да е, дойде сесията, не щеш ли, професорът нещо се разболя и аз трябваше да проведа изпита. И ето че се явява говедото. Викам си, ми то аз какво да го изпитвам, то знае повече от мене. Но няма как. Тегли билет, сяда, мисли, идва му редът.

- Говорете по първия въпрос!

Говедото мълчи.

И таз добра!

- По втория въпрос!

Още повече мълчи.

- По третия въпрос!

Хептен мълчи.

Леле като се ядосах, леле като ми прекипя и му викам:

- Абе, говедо с говедо, ти, дето цяла година ми съсипа живота. Ти, дето цяла година ми се мъкнеш с всички групи на упражнения. Кажи защо мълчиш сега, бе? Кажи бе!

То ме гледа и пак мълчи.

- Кажи поне защо идваше на упражнения с всички групи. Това поне ми кажи, като друго не знаеш.. То ме гледа, мига и накрая вика:

- Ами, аз...

- Какво ти бе?

- Ами аз мислех, че те са различни!

Професорът въздъхна и се опипа по страната, където личеше малък белег. Той беше катастрофирал наскоро. Возел се в новозакупената кола на негов колега, непохватен шофьор, който се бе качил върху тротоара и блъснал една старица.

- Не можах да разбера как стана тази работа - провлачено изрече Гаврийски. - Аз и преди бях забелязал, че той гази бабички, но че ще ги подгони по тротоарите, това не подозирах.

* * * 

Професор Велислав Гаврийски преподаваше застрахователно право и изпитваше студентите заедно с възрастния, почтения, уважавания професор Бъров, някогашния пръв ректор на Академията. Той пък преподаваше търговско право. Бъров беше кротък човек, възпитан човек, заслужил за създаването на Академията и може би поради тази причина оставен на мира от новата власт. Това не му пречеше, когато срещнеше някоя стара позната на улицата, да се приближи до нея и тихичко да каже:

- Уважаема госпожо, може ли да познаете какво си пея наум.

- Не, господин професоре.

- Пея си - професор Бъров снижавал още повече гласа си и изтананиквал: "Шуми Марица, окървавена, плаче вдовица, люто ранена".

След това бързо се отдалечавал с невинен, достопочтен вид.

И за по-малки престъпления, извършени дори наум, по онова време можеше да се отиде на неприятни места.

Оценката по търговско и застрахователно право трябвало да бъде една, така че тя се уточнявала от двамата преподаватели.

Бъров бил взискателен към студентите и милостив към студентките. Той не криел възхищението си от прелестните девойки, но то било чисто естетично и нищо повече. Гаврийски беше по-материалистично настроен.

- Гаврийски, Гаврийски, виж какво хубаво момиченце е дошло на изпит.

Гаврийски сумти утвърдително.

- А ти знаеш ли какво с сънувало това момиченце. Знаеш ли?

Гаврийски отвръща с недвусмислен жест под масата. Бъров поглежда и възмутено маха с ръка:

- Не бе! - След това се усмихва сърдечно и замечтано: -Това момиченце е сънувало едно кокиченце... И аз предлагам да му пишем шест.

- Извинете, професор Бъров, но защо да му пишем шест?

- Как защо? Заради кокиченцето.

Аргументът е съкрушаващ.

- Вижте, тя по моя въпрос не знаеше нищо, а по вашия изобщо не е говорила...

- Ей, абе Гаврийски, ти си бил много лош човек бе... Е хайде, хайде пет! Пет!

Нещата обаче взели съвсем друг обрат, когато на изпит се явил не някой друг, а самият вратар на местния футболен отбор. Гаврийски бил много запален по футбола, докато Бъров бил пълен невежа. Вратарят отговорил според очакванията и Бъров бързо взел решение:

- Две, две, колега, наесен!

- Извинявайте, професор Бъров, но не може да му пишем двойка - казал непреклонно Гаврийски.

- Защо да не можем - обезпокоено попитал професорът.

- Защото това е вратарят.

- А - поклатил глава Бъров разбиращо и след това добавил - а какво пази?

- Това е вратарят на нашия футболен отбор.

- Разбирам - казал Бъров - разбирам. Вратар.

След което плахо и озадачено промълвил:

- А защо не може да му пишем две?

Това вече професор Гаврийски не успял да понесе:

- Вижте какво, професоре, хайде да се споразумеем. Вие му пишете две, аз ще му пиша шест, значи общо четири.

Възражения?

Бъров вдигнал ръце и останал в нямо недоумение.

Родна песен нас навеки свързва

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=479&Level=2

Бях дете, когато за пръв път чух името "Гусла", хор "Гусла", гусларите... Какво ли ще е това? Ще видиш, ще те заведем, ще чуеш. Е, не бях чак толкова загубено дете, та да не знам какво е това хор, знаех, разбира се, дори пеехме в училище на два гласа "Върви, народе възродени" и "Мили са ми планините и на север и на юг". Но "Гусла" - това беше нещо особено. За първи път им давали да пеят. Защо не са им давали, не ми беше ясно.

Това ще бъде първият концерт на хор "Гусла" след Девети, казваха вкъщи, и аз все повече усещах, че настъпва някакво тържество, че се подготвя чудо, забележително, неповторимо преживяване, неясно и може би поради това почти мистично. Майка ми си облече най-красивите дрехи, баща ми внимателно се обръсна втори път този ден и си върза вратовръзката пред огледалото.

Свечеряваше се и зазвъняха телефоните. "Тръгвате ли, защото ние тръгваме." "Да не закъснеете!" "Няма да закъснеем"...

Пред зала "България" имаше народ - да се смаеш, и всички весели, щастливи, в очакване, и всички сякаш бяха приятели. Влязохме и ни настаниха на местата. Въртях се на стола, гледах наляво, гледах надясно, залата бе претъпкана. Изведнъж двете срещуположни врати отстрани на сцената се отвориха едновременно и тихо, едни срещу други в редици, излязоха мъже, облечени в бели ризи с шарено везмо на гърдите. Народът започна така възторжено да ръкопляска, че малко се стреснах, но за да не остана по-назад и аз заплясках, колкото имам сила. Мъже, някои побелели, други съвсем млади, някои пълни и едри, други слаби и сухи... после излезе Асен Димитров във фрак, поклони се, обърна се към гусларите, каза им нещо сърдито и те запяха...

Боже мили!... Помня само вълнението си, помня и някакво красиво съзвучие, което тогава изпълни залата, вмъкна се в душата ми и ще остане там, докато дишам. Това беше хор "Гусла".

Концертът бе пред края си, когато от публиката започнаха да викат "Родна песен!" и пак "Родна песен!" Хората искаха да чуят нещо, някаква песен, която не бе позволена и не бивало да се пее. Защо? Ами защото... защото била забранена.

Асен Димитров беше застанал до пианото и гледаше към залата, а оттам все по-силно и все повече хора викаха:

"Родна песен!"

Не разбирах тогава, че да се изпее нещо такова е опасно, опасно за тези, които го пеят, та дори за тези, които го слушат. Но публиката продължаваше да настоява. Тогава от хористите се обади Любен Живков:

- Дафино вино! Дафино вино! - той благоразумно призоваваше диригента да изпълнят на бис, още веднъж знаменитата песен за "момчето, дето заспало на Каракамен планина".

Тя явно не беше така опасна. Гласът му прозвуча някак самотно и отчаяно и това като че ли разгневи Асен Димитров, той се обърна към хората, които на гърдите си носеха знаците на българския народ, каза им нещо още по-сърдито и изведнъж гусларите се взривиха:

"Родна песен нас навеки свързва!" - това бяха петте ужасни думи.

Разбирате ли, хора, властта ги намираше за застрашаващи, вредни, многозначително шовинистични и не разрешаваше на най-добрия мъжки хор по цялата земя да ги запее. Има, слава Богу, живи, които все още помнят тази ненадмината по своята тъпота забрана.

А аз бях на този концерт. Бях и видях как изведнъж цялата зала въздъхна дълбоко от щастливо облекчение и се изправи на крака. И тогава някои мигом погледнаха към правителствената ложа, където седеше другарят Сава Гановски, той се поколеба, но сетне предвидливо се изправи и застана мирно.

Още от тези детски дни аз се чувствам свързан с "Гусла" и гусларите, защото за моя радостна изненада някои от тях се оказаха приятели с баща ми и с Николай Христов, по-големия брат на Борис Христов, и нямаше весел празник у дома, в който те да не пристигат и да не изпеят омайните си песни, и да не изпият една гигантска дамаджана червено вино, защото в целия български фолклор имало само една-единствена песен за бялото вино и в нея се пеело "Ой ти, бяло вино, що не си червено!"

Пък и Марин Токушев, с бисерния си дискант, щом пийнеше бяло вино, по-трудно се справяше с височините и улавяше палеца на дясната си ръка и го извиваше, докато гласът му се издигаше на непристъпни висоти, Инджето го поддържаше да не би да рухне, а басът на сливенлията Синята скала лазеше някъде под масата. За Георги Махалнишки и кадифения му баритон да не говорим, той категорично не признаваше бялото вино и много се сърдеше, ако тези фльорци тенорите закъсняват за уречения час, когато трябваше да започне най-истинският от всички концерти на "Гусла", този пред чашата с вино.

После дойде заповедта за изселването ни от София и вечерите с гусларите свършиха, и много други неща свършиха завинаги...

Но това не е тема на моя разказ.

Спомням си обаче, че един слънчев ден в Свищов, където пребивавахме в двестагодишната дядова къща, портата се отвори и се появи Николай Христов, облечен в хубави светли дрехи, усмихнат и сърдечен.  Дигнал се от София да види нашите. Рядко по това време някой си позволяваше да ни посети, страхът беше по-силен от приятелството, но Николай Христов беше рядък приятел.

И тогава той ни каза, че Борис вече е бас номер едно в света,  Борис - гусларят,  Борис, за когото по това време у нас почти нищо не се чуваше. Певецът се обаждал по телефона от Италия на възрастните си родители и казвал кога, къде ще пее и кое радио ще предава спектакъла. И старите Христови всяка вечер, когато имало изпълнение на сина им, обличали новите си дрехи, сядали до радиоапарата и били щастливи, ако успеят да чуят, макар и за миг, всред световната врява, гласът на гениалния си син. Николай Христов бе толкова щастлив, сякаш не брат му, а самият той бе стигнал върха на световната слава.

Тогава го видях за последен път, той се разболя неочаквано и си отиде от света, без да може да се види с брат си. Не го пуснаха да се лекува в Италия, въпреки молбите на Борис, въпреки личните му разговори с тия, които, по силата на злощастието, управляваха българската държава.

А един ден по улиците на София се появил некролог, на който била изобразена гусла със скъсани струни и под нея пишело Асен Димитров!

 Загубата бе трагична, но "Гусла" не заглъхна.

Минаха години. С моя малък син една привечер обикаляхме край хижа "Заврачица". Тишината беше захлупила високата планинска долина, слънцето се скри зад върховете и изведнъж в здрача се чу песен. Няколко мъже пееха и песента се плъзгаше отдолу между клековете и идеше стройна и красива към нас. Какво беше това! Ослушвахме се. Песента секна... След няколко минути пак се дочу сякаш по-близо и после пак замлъкна. Любопитството ни надделя, ние се втурнахме надолу по пътеката и какво да видим. Четирима души с грамадни раници мъкнат една още по-грамадна дамаджана. Мъкнат я, мъкнат я, току спрат да си починат, оставят грижливо дамаджаната на земята, изпеят една песен. После гальовно я повдигнат, вървят, вървят и пак песен.

 Взрях се и ги познах, това бяха те, разбира се, и никой друг. Виж, те не можаха да ме познаят. Бях дете, когато се захласвах от песните им, а сега аз водех моето дете и то стоеше и слушаше със зяпнала уста. Не ме питайте колко песни се изпяха в хижата, не ме питайте и колко дни останаха певците, това всеки може да пресметне, като подскажа, че дамаджаната бе пълна с двадесет и пет литра руйно червено вино.

И може би тогава бях осенен от една идея. Баща ми навършваше кръгла годишнина.

Той беше измъчен, преждевременно остарял, страдаше от тежък задух, не излизаше от къщи и в жилището, което наемаха по принуда с майка ми, не можеха да се съберат гости, така както те някога разбираха празненствата. Но този път аз правих, струвах и когато рожденият ден дойде, точно в седем часа входната врата на старата къща се отвори и някакви мъже се появиха на стълбището.

Повиках баща си:

- Приемай гости!

Той се обърка, дори се разтревожи, но точно в този миг зазвуча:

Гуслар ми гусли по вси мегдани!

Де има вино червено,

да идем, да идем да го изпием.

Баща ми ме изгледа удивено, взря се в четиримата мъже и разтреперан изрече:

- Маринчо, ти ли си бе, момче?

Момчето вече беше доста остаряло, побеляло, но бузите му бяха червени. Бръчките на страните на Георги Махалнишки се бяха врязали дълбоко в лицето му, но инак бе все така изящно строен. Синята скала изглеждаше като стара скала, само Инджето сякаш не остаряваше. Не бяха се виждали може би повече от двадесет години, прегърнаха се, просълзиха се и стаята като че ли се огъна, разшири и побра и гости, и песни до късно вечерта.

Минаваше полунощ, когато се свърши виното. Тръгнахме си. Навън снежеше, край уличните лампи снегът лудуваше.

Беше бяло, беше красиво, беше празнично. На тролейбусната спирка чакаха хора. Чакаха последния тролейбус. А той още не се задаваше. Тогава Марин Токушев извади едно лъскаво камертонче от джоба си, духна и тъничко, кротко "ла" прозвуча в снежната тишина. Четиримата запяха. Тихо, съзвучно, както те знаеха. Хората отначало ги изгледаха изненадано, после се смълчаха и заслушаха. Гусларите продължаваха да пеят и ето че обвити във въртоп от снежинки се появиха светлините на последния тролейбус. Спря. Вратите се отвориха. Гусларите продължаваха да пеят. Никой от хората не се качваше. Тролейбусът чакаше. Песента не спираше. Хората слушаха. Тролейбусът бавно тръгна и затвори вратите. Песента продължаваше.

Минаваха годините, един по един си отидоха родителите ми и по някакво тъжно, но знаменателно съвпадение пак гуслари съпровождаха последния им земен път.

 Обеднели, сред всеобщата немотия, те пееха в хора на църквата при гробището.

"Со святими упокой, Христе Боже, раба твоего."

Сетне неочаквано изчезнаха завинаги и Джорджиката  Махалнишки, и Маринчо Токушев.

Отиде си и геният Борис, приюти го българската земя, според волята му, и пак според волята му хор "Гусла" изпя на гроба "Черней горо, черней сестро!"

Отиде си цяла една епоха.

Но песента все още е жива.

И ако някога, някъде, чуете мъже да пеят на четири гласа "Гуслар ми гусли по вси мегдани", да знаете, че "Гусла" пак се е появила, защото, както се казва в Заупокойната молитва:

"Но жизнь безконечная, но жизнь безконечная!"