Нова книга на Виолета Радева

АНОТАЦИЯ към "КАФЕНЕ БЪЛГАРИЯ",

 изд.Лени-Ан, Русе, 2017.

В книгата си Кафене "България" д-р Виолета К. Радева предлага непубликувани документи и спомени, малко известни факти и епизоди за живота и творчеството както на утвърдени български поети и писатели, така и на отричани, забранявани, превратно тълкувани автори след 9 септември 1944 година.

Имала възможност да общува със съвременници на нашите духовни първенци като Жана Николова-Гълъбова, Росен Чорбаджиев, Бони Гацов и други, както и с техни потомци, авторката предлага в известна степен обобщен портрет на писателите от първата половина на ХХ век. Тематичен и смислов акцент тя поставя върху някои от основоположниците на модерната българска литература като Пенчо Славейков, д-р Кръстю Кръстев, П. К. Яворов, Кирил Христов.

Публикувани са неизвестни писма и картички от поета на виното и радостта К. Христов, художника Борис Георгиев, Асен Разцветников, от убития от т.нар. народен съд писател Димитър Шишманов, от проф. Михаил Арнаудов, от Екатерина Каравелова, Адриана Будевска, както и венчалните свидетелства на Боян Пенев и Дора Габе, неизвестни спомени на литературния критик Петко Росен за Яворов и други документи от личните архиви на техни потомци и от ЦДА. Трябва да се отбележи, че за първи път те са били отпечатани в поддържаната почти две години рубрика "Кафене България" на в. "Демокрация".

Някои от текстовете са намерили място в излизалите в края на ХХ век вестници "Век XXI", "Анти" и други. Стойността на книгата се определя и от това, че в нея читателите ще намерят малко известни истории за горчивата съдба и за преследванията, на които са били подложени от комунистическата власт забележителни български интелектуалци като журналиста Стефан Танев, художника Никола Танев, литературния критик Йордан Бадев, поета Славчо Красински, литературния критик Йордан Бадев, Чавдар Мутафов.

 За автора :

Виолета Костадинова Радева

 завършва българска филология, а по-късно и философия в СУ „Св. Кл. Охридски”.

В Института по философия при БАН защитава докторска дисертация за естетическите възгледи на д-р Кръстю Кръстев.

Установява се в София, където работи като журналистка – във вестниците „Кооперативно село”, „Земеделско знаме” и „Демокрация”.

Публикувала е много статии на литературни и исторически теми в списания и вестници: „Философска мисъл”, „Родна реч”, „София”, „Общество и право”, „Литературен фронт”, „Литературен форум”, „Литературен вестник”, „Век XXI” и други. Участвала в научни сборници на университетите в Русе и Велико Търново.

            Сценаристка на документалните филми на БНТ „Диарбекирски заточеници”, „В примката на мълчанието. Змей Горянин” (първа награда на фестивала „Осма муза” през 2006 г.), „Потомци на Фичето”.
Авторка на книгите „Житие на Рилския чудотворец”, „От първо лице”, „Везната на бъдещето”, „Обол за лодкаря Харон”, „Кафене България” и „Преобръщане. Исторически етюди”. Съставителка и редакторка на книгата „Спасителното упование” от Невена Крапчева.

Из книгата Кафене "България"

Кирил Христов

В сянката на Пенчо

Виолета К. Радева

Кирил Христов влиза в българската поезия с устрема и блясъка на провансалски рицар. 

На 21 години почти затъмнява славата на утвърдени майстори с първата си стихосбирка „Песни и въздишки“ (1896). 

Изтръгва възторг от такъв строг съдник като Пенчо Славейков и кара корифея на литературната критика д-р Кръстю Кръстев да признае: 
„Обичам те много, лудо-младо...“. 
И тази обич се изразява в рядко срещана човешка грижа към битовите и материални нужди на поета, към сърдечните му авантюри и пикантните скандали, в които се забърква, към многобройните му капризи и неговото образование, та след дълги години на омраза и люта, дори посмъртна война, изглежда тя подтиква стигналия предела на живота си поет в тъжна равносметка да изповяда: „... не Кръстев, а аз съм виновен за печалния край на нашето хубаво приятелство... в продължение на ред години много пъти съм го огорчавал и съм постъпвал с него така, както не се постъпва и с един от най-обикновена категория при­ятел...“

Историците на българската литература многократно са описвали и тълкували разрива между Кирил Христов и кръга „Мисъл“. Но аз ще цитирам само детайл от малко използваните спомени на Радка Кръстева.

„Една късна вечер – пише тя, – като се връщахме вкъщи, на пътната ни врата беше закован един лист със следното съдържание: „Публичен дом, кани Пенчо Куция“. (Допускам, че женска деликатност е подтикнала Радка Кръстева да употреби евфемистичния израз „публичен дом“ вместо „литературен бардак“, както го пише самият Кирил Христов в спомените си.)
Това ми подейства много зле, а Кръстю се засме горчиво и дръпна листът от вратата и го скри безследно. Оттогава се скъса приятелството им с К. Хр.“

Импулсивният, страстен, с необуздана чувственост и кипяща виталност Кирил Христов, чийто епикурейски девиз „Жени и вино, вино и жени!“ изразява не само поетически екстаз, а синтезира движещите пружини на живота му, като скъсва гръмогласно приятелството си с д-р Кръстев, изгаря и всички мостове зад себе си.

Следват серия удари срещу Кръстев-Славейков и „Мисъл” в продължение на две години: статии, епиграми, антрефилета.

Отговорът е пълно мълчание. Кирил Христов капитулира.

Няма кой да запълни огромния духовен вакуум край него.
Връзките със ,,стария византиец“ Иван Вазов (изразът е на К. Христов) също не са безоблачни, а освен това силно мирише нравствената корист – съюзничество в битката срещу „Мисъл“.


Стефан Бобчев, Иван Шишманов ту му помагат, ту се увъртат.

Няма я онази импулсираща среда на събратя, няма го съпреживяването и съпричастието, без които свръхемоционалният поет е като птица без въздух.

Съкрушението е пълно:

„Пенчо, подавам ти ръка за помирение и те моля да не отдръпваш своята. Ти знаеш, че нам е съдено да бъдем свързани по-яко и от братя: братята са до живот, а ние ще пребъдем и след смъртта си един до друг в историята на българското слово“.

Това става на 8 май 1903 година. Разкаянието обаче е закъсняло. За изминалите две години той е направил предостатъчно, за да не му бъде простено.

Но Кирил Христов не е човекът, който може да се разкае, а не само да си признае. Хипертрофираното му честолюбие е така наранено от мълчанието на Пенчо Славейков, че веднага изпява една драматична поема „Зевксис и Паразий“, където го осмива за творческо безсилие и завист към по-талантливия млад събрат.

В същата 1903 година, когато разривът между Кирил Христов и Пенчо Славейков е без съмнение окончателен, самотният, тежко подпиращ се на черешовия бастун поет среща своята „жадена изгора“. В Мара Белчева той открива бленуваната жена, другарка и любима.

Нещастията се сипят едно след друго върху тази изключително красива и обаятелна жена. Убийството на министъра на финансите в Стамболовото правителство Христо Белчев ѝ отнема любимия съпруг и разрушава живота ѝ.

Нейната връзка с Пенчо Славейков е така одумвана, подигравана, хулена от свои и от чужди, та след смъртта му тя – отблъсната от всички – живее няколко години в Германия, далеч от нашенските нрави и дребнави клюки. Там се сближава с преводача на българска литература Георг Адам. На брака им се противопоставя (заради значителната разлика във възрастта) неговата майка.

Един подир друг са си отишли творците от „великата четворка“. Мара Белчева едва диша в сгъстения въздух на самотата.

Великата четворка: Пенчо Славейков, Пею Яворов, Петко Ю.Тодоров, д-р Кръстю Кръстев

Една лятна вечер на 1922 г. обаче ѝ припомня радостта от общуването с голям поет. Неговата слава е шумна, скандална дори. Дарованието му е необикновено ярко, въздействието на неговата поезия е шокиращо. Нарича се Кирил Христов. Декор на срещата е директорската ложа в Народния театър. Поетът показва себе си в пълен блясък: иронични забележки за пиесата, за играта на актьорите, за публиката.

Вдъхновява го все повече и повече искреният смях на „ценната вдовица“ (негов израз). Нощта е топла и предразполага към дълъг и изповеден разговор. Той я изпраща до дома ѝ на ул. „Хан Крум“.

 Вече са се уговорили, че „ще хвърли поглед“ върху нейния превод на „Потъналата камбана“ от Хауптман:
„Така захвана нашето приятелство“ – резюмира след дълги години Кирил Христов.

 Той вече горчиво съжалява, че толкова години е бягал от красивата придворна дама, която настоявала да го заведат в дома ѝ, щом излязла първата му стихосбирка „Песни и въздишки“. Улисан в други познанства и запленен от по-свежи прелести, поетът тогава не намерил време за салона на Мара Белчева.

Естествено зачестилите посещения на Кирил Христов в дома на Мара Белчева не остават незабелязани от обществото. Слуховете плъзват, приятели на Пенчо Славейков го заварват в нейния салон и след години мъжката суета го кара да допусне, че може би има „някаква косвена връзка“ между подетата срещу него кампания от Ал. Балабанов и „приятелството ми с Пенчовата приятелка – поне като мотив на засилване гнева против мене“.

Лятото е кратко и много бурно.

 Вестниците го заливат с хули, на всеки ъгъл му се привиждат плакати и обръщения срещу него.

 „През тези дни на безизходно варварство разведрявам се само от честите си срещи с Мара Белчева – записва той в дневника см. – Не мога да си простя, че толкова години съм бягал да се запозная с тая поетка. Каква прелестна душа има тя! Господи, иде ми да викам от радост, че има макар един човек в тоя народ с такава душа!“

Тя го вдъхновява. Съперничеството с мъртвия Пенчо Славейков подклажда творческия му огън.

Кирил Христов пише и изпраща стихове. Той страда. Чувства се чист като новороден „простил на изверги, от никого простен“. Там, навън, е „пъкъл, пъкъл е!“. Там, навън, „род умопомрачен загива“.

У Кирил Христов се сгъстява усещането, че го преследват. Уплашен за живота си, той напуска България, за да не се върне цели 16 години. В края на ноември от Лайпциг той ѝ изпраща картичка: „Много поздрави от града на най-непотребното нещо на света – поне на днешния: книгопечатането.“

Нови хора, нови чувства и нови страсти обладават холеричния поет и преписката им постепенно заглъхва. Спомня си за „дамата в черно“ отново през 1928 г., когато тя навършва 60 години. На 21 септември помества кратка бележка за Мара Белчева и две нейни малки песни.

Самата тя изниква в спомена му така: „Когато по софийските улици срещаме Мара Белчева в нейния неизменен траур, съзнанието ни неволно бива пронизвано от мисълта за съдбата на самата България, която почти в цялата си история е носила булото на нещастието. Тази поетеса е живият символ на безрадостния живот на народа ѝ“. Малко е да се каже, че тя е трогната от неговия жест.

Разнежена е:

 „И ето Вие там, далечния отшелник-гигант, посегнахте през пространството да погалите прошарената ми глава...”

Мара Белчева умира през 1937 година. Може би ако беше доживяла завръщането на Кирил Христов в родината, живото ѝ присъствие навярно би му припомнило какво е записал в дневника си на 22 юли 1922 г.: „И това е жена на най-големия мой литературен враг, на Пенча Славейкова, който ми е причинил толкова огорчения!

 Ако не бях бягал да се запозная с тази жена, може би между мене и Пенча би била възможна оная велика дружба, която удесеторява за народа значението на един Гьоте и Шилер“.

А всъщност – кой знае!

До последния си миг Кирил Христов е останал непредсказуем, кипящ от жлъч, сърдит на всички, че не е коронован за първенец на българската литература, че „зловиди им се всяка глътка слава“.