Съкровището от Наги Сент Миклош (или Над Сент Миклош) - селище в днешна Румъния(с румънско име Сън Николау Маре - Св. Николай велики - превод от унгарското име), близо до границата с Унгария, се състои от три вида предмети - общо 23 с тегло 10 килограма злато - сасанидски (персийски), аварски и български - от епохата на Първото Българско Царство.
Съкровището се намира във Виена в Музея на история на изкуството.
Открито е случайно преди 220 години - през 1799 г., от братята Христо и Кирил Накови, български преселници в Банат.
Накови подаряват съкровището на австрийския император.
По историята разказана от сина на Христо Наков -, Шандор, унгарския писател Мор Йокай написва повестта „Сафи“.
По тази повест Йохан Щраус композира оперетата „Цигански барон“.
Върху златните предмети на съкровището има рунически надписи и надписи с гръцки букви на езика на Аспаруховите българи, както и надпис на гръцки език.
За разчитането на руните и на (пра)българският надпис се водят спорове.
Веселин Кандимиров установява, че руническите надписи са на езика на аварите - народът живял в този район, който е вид старотюркски език.
Той разчита убедително и надписът на боила жупан.
Идентифициран е от епохата на покръстването при княз Борис I през 9 век, когато тази територия е част от българската държава.
Веселин Кандимиров е роден в София. Родът на баща му е от Беломорска Македония - с. Горно Броди, Серско.
Висше образование
получава в Художествената академия "Николай Павлович" в
София, специалност "промишлен дизайн”.
Той е един от първите членове на "Екогласност" още от лятото на 1989г. и член на ръководството на сдружението. Автор на логото на тази първа екологична неправителствена организация.
Веселин Кандимиров за своята книга :
Интересът към
писмеността на аспаруховите българи
се появи някъде около 2012. Един ден, не
помня по какъв повод, може да е било и
без повод, започнах да разглеждам
внимателно знаците върху розетата от
Плиска. Този предмет е доста известен
и има много съвременни имитации, носят
ги апапите на Расате, атакисти и пр.
„националисти”.
Може би по тази причина
дотогава не го бях приемал на сериозно.
Но тогава се загледах в знаците по него
и видях, редом с някои неизвестни такива,
и буквата Ъ, друга буква, подобна на е
двойно, трета на Ж, четвърта на Е.
Първото
впечатление беше, че това е дело на някой
несръчен фалшификатор, който е решил
да измисли нова писменост, но е бил
дотолкова наивен, че е използвал и букви
от кирилицата. Обаче, розетата е автентичен
предмет, открит при редовни археологически
разкопки от известен учен. Не може да
става и дума за фалшификация.
Това ме накара да
започна да издирвам всички надписи от
манастира в Мурфатлар, за които се знае,
че са с подобна писменост. (Това е
единственото друго място, където се
срещат тези знаци. Намира се близо до
Кюстенджа, румънска Добруджа и е открит
пред 1957.)
Интернет помага много и за
относително кратко време имах почти
всичко публикувано от там в снимки или
преписи. След още не много време броене
и сравняване на знаци (тук ми помогна
много наученото в Академията по буквопис
и история на шрифта, благодарение на
един от малкото ревностни преподаватели,
покойния Васил Йончев), уставнових, че
в тези надписи се срещат не повече от
30 знака. Следователно, това беше азбука,
подобна на тази, с която си служим и
днес.
Според Веселин
Бешевлиев, най-добрия познавач на
първобългарската палеография, тези
надписи са на езика на аспаруховите
българи. Мисълта, че тези българи са
имали писменост на собствения си език
беше много възбуждаща.
(Това се допуска
от мнозина, но предположенията са, че
тя е много стара и донесена от някоя
прародина. Но малкия брой на знаците
говореше, че това е фонетична азбука,
идеята за коята която би могла само да
се заимства, следователно е направена
на местна, балканска почва.)
Проучването
на публикациите по въпроса показа, че
те са многобройни, но почти изключително
от лаици, несериозни и без научна
стойност. Никой не си беше направил
труда поне да установи броя на знаците
в писмеността. И никой български учен
не беше направил опит да дешифрира тази
писменост.
Така, пред мен бяха
текстове от езика на прабългарите, но
не можех да прочета нито дума. С тяхното
разчитане би могъл да се заеме само
тюрколог, а аз нямах никакви познания
в тази област.
Без някаква надежда, че
ще се справя, просто от любопитство,
изтеглих от Интернет колкото можах
старотюркски граматики и речници, един
етимологичен речник на чувашкия език,
и започнах да навлизам по малко в
материята. За голяма моя изненада един
ден открих, че мога да прочета един от
тези надписи. Как се стигна до това е
описано в самата книга.
Когато установих,
че четенето на добре запазените надписи
е сигурно, се появи и идеята да публикувам
резултата.
Така се стигна до книгата
„Писмеността от Мурфатлар и Плиска”.
Техническите трудности по нея се оказаха
съизмерими с трудностите по дешифровката.
Прабългарската азбука трябваше да се
направи на шрифт, годен за печатане.
Първоначално го нарисувах върху хартия,
но превръщането му в компютърен шрифт
отне много повече време, защото съм
доста бос в компютърната грамотност.
Нейсе, оправих се.
През 2017 г. в София
пристигна известното съкровище от Над
Сент Миклош. То ме интересуваше отдавна,
но видът на оригинала ме подтикна да се
захвана с още една книга от този род.
Този път имах повече опит и настоящата
книга беше готова през 2019 г.
Увод
Съкровището
от
Над
Сент Миклош е едно от забележителните
и същевременно най-противоречиво
тълкувани ранносредновековни открития
в Източна Европа. Било е приемано за
хунско („Съкровището на Атила”), аварско,
прабългарско, дори унгарско или славянско.
Някои автори го смятат за „източно
наследство”, донесено от прииждащите
от Азия номадски народи, други го приемат
за местно произведение. Често авторите
на тези допускания смесват притежание
и произход: автоматично се приема, че
доказаната принадлежност на неговия
собственик към някой от тези народи
прави съкровището образец на съответната
торевтика.
Причината
за тази противоречивост е в характера
на самото съкровище: в него се преплитат
различни културни влияния – от Централна
Азия до Източна Европа. Съдовете му са
имали различен произход и различни
собственици, някои от които са правели
промени по тях и/или са добавяли надписи.
Много вероятно е в сегашния си състав
то да е било притежание само на последния
собственик. Междувременно то представлява
ценност в много отношения: като благороден
метал с висока проба, като произведение
на изкуството и като исторически, в
частност, палеографски паметник.
Последното е особено важно. Съкровището
съдържа надписи на три езика, два от
които са почти непознати: този на
Аспаруховите българи, за който знаем
малко, и езика на аварите, за който не
знаем почти нищо. Евентуалният прочит
на тези надписи не само ще обогати
познанията ни за тях. Той ще хвърли
допълнителна светлина и върху историята
на самото съкровище, която се гради
основно върху неговия искуствоведски
анализ.
 |
| Надписът на боила жупан |
Точно
това си поставя за цел и настоящата
книга. Подобен резултат може да бъде
постигнат само с комплексен подход към
проблема. Той трябва да включва, например,
исторически, езиков, изкуствоведски и
функционален анализ на данните, както
и някои специфични физикохимични
изследвания. От самото начало е ясно,
че всички тези страни на изследването,
по чисто технически причини, не могат
да бъдат застъпени равностойно в нашия
труд. Както личи още от заглавието,
основната посока на това изследване е
палеографският анализ на надписите от
съкровището. Това е и най-слабо проучената,
или по-точно, най-слабо продуктивната
негова страна.
***
Няма
да се спираме на историята около
откриването на съкровището, сама по
себе си доста интересна, защото не можем
да добавим нови факти към нея. През двата
века след това събитие тя е обрасла с
варианти и легенди, особено забележими
в популярната литература. Пътят на
съкровището от ямата в земята до музея
във Виена би могъл да е обект на
самостоятелно научно изследване, което
да отсее достоверното от измислицата.
Но не това е нашата задача1.
Ще отбележим само, че откритието, за
щастие е станало във високо организирано
общество, каквото е Австрия на границата
между 18 и 19 век и намереното е било
запазено без съществени поражения по
него. За съжаление, археологията тогава
е била току-що прохождаща наука и на
мястото на откриването не са проведени
сериозни, по днешните стандарти,
проучвания. Така сега единствените
данни, с които разполагаме, са съдържащите
се в самото съкровище, плюс важното
допълнение, че знаем мястото, където е
намерено през 1799 г. Очевидно, то е
попаднало и останало там по обичайната
за този вид находки последователност:
заровено при извънредни обстоятелства,
след което укривателят му не е могъл да
се върне за него.
1
Добро изложение на
събитията около намирането на съкровището
има напр. в: Goebl,
R.- Róna-Tas, А.
Die Inschriften des Shatzes von Nagy-Szentmiklos,
Wien,
1995. Лесно
достъпен вариант може да се намери и
на
www.academia.edu:
The Treasure of Nagyszentmiklos:
A Golden Contribution to the Reconstruction of History от
Рона-Таш.
Summary
This
book examines the treasure of Nagyszentmiklós as a palaeographic
monument, containing inscriptions in three languages: Avaric,
Danube-Bulgar and Medieval Greek. The first two are extremely poorly
known, and every remnant of them is valuable. Their reading would
enrich our knowledge of these two languages and, at the same time,
shed light on the history of the treasure itself.
The
reading
of the Bulgarian inscription on vessel
No. 21 is based on the reading of Mladenov (Mladenov, 1926 and 1935).
It
states:
Bojla
župan tešti δigetigi. Bu talu župan tağroğı ičiği tešti.
(The
Great župan engraved the struggle. This prominent župan engraved
[also] the cross
inside.)
The
most likely hypothesis is that this inscription was made in the years
around the conversion of the Bulgarians by King Boris I (A.D.
864-866) in order to demonstrate loyalty to his cause. The
author accepts that the sign was made at the same time as the vessel
on which it is inscribed.
For
the deciphering of the Avarian treasure captions, additional material
from the find in Kiskundorozsma and partly from the one in Szarvas,
Hungary was used. In the studied text of 72 symbols, 24 distinct
alphabetical characters are found. The written system is
semi-consоnant, similar to that of Orkhon, with signs of the
consonant phonemes and some vowels that are spelled out incidentally.
Reading
the inscription on the treasure along with the data from the artistic
analysis of the vessels does not allow us to restore the full picture
of its creation and ownership, but it outlines some undeniable
moments from them. With regard to origin, we can divide vessels into
several groups:
1.
Sasanian, with typical representatives No. 2 and 7. They have entered
the treasury with Byzantine mediation, most probably as a tax.
2.
Utensils made in an Avarian
environment. Undoubtedly, these are № 8, 9 and 10.
3.
Utensils made in Bulgarian environment. Undoubtedly, this is vessel
No. 21.
4.
Vessels, the origin of which we can not determine categorically. They
could have been produced in one of the aforementioned environments or
be Byzantine.
Regarding
the ownership of the treasure, we see some clear new revelations:
at the end of the 8th century, a core of 14 vessels (bearing
inscriptions in Avarian script or a set of them) is the property of a
prominent Avar aristocrat, perhaps a heir. At the beginning of the
9th century, they fall within the boundaries of the Bulgarian state
and in the middle of the same century they are owned by the Great
Zupan of Bulgaria, which adds to the collection at least one other
vessel - the one under No. 21. For the other vessels we can not say
when they became part of the treasure.
The
probable time of its burial is the end of the 9th century, the time
of the Magyar invasion, when the area in which it was found ceased to
be a Bulgarian possession.
