Блог на Лъчезар Тошев: СПОМЕНИ НА ЗДРАВКО ЦАНКОВ ЗА ЕВГЕНИ СИЛЯНОВ

16 февруари 2021

СПОМЕНИ НА ЗДРАВКО ЦАНКОВ ЗА ЕВГЕНИ СИЛЯНОВ

Д-р Здравко Цанков е роден на 22 януари 1920.

Син на социалдемократа Асен Цанков и племенник на проф. Александър Цанков, български Министър-председател 1923-1926. По майчина линия е от рода Каравелови.

Завършва правното си образование в София и като докторант през 1942 заминава за Берлин.

След края на войната е емигрант в Австрия, Мароко и Франция.

Сътрудничи ва списанието на "Свободните българи" - Възраждане.

Работи в "Гласът на Америка" през годините 1956-1958, след това до пенсионирането си - в американско петролно дружество в Германия. Починал на 22 август 2010г. в дома си в Германия.

От 80-тата до 90-тата си годишнина той създаде свой блог в който пишете интересни стати. След смъртта му блогът беше закрит и текстовене в него не могат да се намерят.

Притежавам един текст от него, който се отнася до Евгени Силянов, синът на ХристоСилянов - една забележителна личност, с когото бях в приятелски отношения в последните години от живота му и черпех от разказите му - от първо лице, информация за българската история, която не можеше да се намери другаде. Те бяха приятели - Дори на шега, Силянов наричаше Здравко и брат му "кръволочетата" - умалително от прякора на чичо им.

Евгени Христов Силянов е роден на 21 юни 1907 г. в София, умира на 17 април 1997 г. в Париж.

Завършва право и Школата за държавни науки в Париж.

Дипломат (Париж, 1931); член на Постоянната делегация на България при Обществото на Народите (Женева, 1936-1938), член на комисията по прилагането на Крайовската спогодба (1940); І секретар в Българската легация (Берн, 1942-1944); временно управляващ Българската легация (Париж, 1944-1946); служител в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие OECD (1950-1952); журналист в радио “Свободна Европа” и "Гласът на Америка"( Мюнхен, Париж, 1952); сътрудник на сп. “Пари мач”.Член на френския ПЕН клуб; кавалер на Френския почетен легион.

Илюстрациите в публикацията са мои.

Лъчезар Тошев

Здравко Цанков

За много интересните хора,

от които се възхищавах :

Евгени Силянов : в служба на България, дипломат, журналист и любимец на жените.

(София 21 юни 1907 – 17 април 1997, Париж)

1. София, 1942г.

Като студент бях станал на възраст да посещавам ежедневно сладкарница „Савоя“ , от която гледахме – като казваха зевзеците, „черквата Александър Невски, Народното събрание и опашката на коня на Царя Освободител“, наляво се виждаше и входа на външното министерство.

За Евгени Силянов бях само чул – нали той като всеки дипломат, беше ту на пост в чужбина, ту в Министерството в София, че е постъпил на новия си пост във важния в дипломацията отдел на протокола.

Той излезе един ден от външното министерство и се запъти бързо , почти тичешком, към сладкарницата – много години не го видях да ходи другояче, освен така бързо, като човек, който не иска да изпусне нещо в живота.

В сладкарницата завъздишаха многобройни млади софийски хубавици…

Разменихме по поглед, междувременно ми бяха казали, кой е, той ще е научил кой съм аз; от идния път погледите ни се срещнаха по начин, който казва с лека усмивка „че се знаем“, но до лично запознанство не се дойде. Аз скоро заминах за Берлин.Междувременно се случи само събитието, че една моя състудентка по право, хубаво момиче, беше се опитала да се самоубие от нещастна любов за Евгени Силянов.

Така се свърши нашата среща през пролетта на 1942г., защото общи приятели нямахме, още повече, че имахме доста разлика в годините, а той беше освен това прочут франкофил и германофоб, та бяхме така да се каже отчасти в противни политически лагери, защото аз бях и франкофил и германофил. Аз нямах представа, че този Евгени Силянов с бъдещата му жена един ден ще ми спасят живота и помогнат да започна работа, която ме доведе по околен път до професионален успех.

Евгени Силянов пред портрета на баща си Христо Силянов, рисуван в годината на неговото раждане - 1907г. от проф. Никола Михайлов.

Снимка в дома му в Париж - Лъчезар Тошев.

Но едно нещо бях чул за него, което ме накара да почувствам респект пред толкова консеквентност; ще го разправя тука – както го научих, с повече подробности години след това. На някой пост в чужбина се беше запознал с една интересна, интелигентна и елегантна жена, нито най-малко хубавица, каквато да му се понрави и даже по-възрастна от него. Но тя му се оплаква, че е еврейка, мисля от някоя от балтийските страни, и се опасява, че тази Нова Европа, в която трябва да се страхува за бъдещето си, а понастоящем как да получава визи за да преминава границите. Евгени Силянов и направя спонтанно предложение : да се оженят, тя да получи чрез това даже дипломатически паспорт и да се разделят завинаги-без всякакви задължения. И ако някога един от тях иска да се жени, другият обещава, че ще му даде веднага развод.

2. Париж, 1949г.

Седем години по-късно се запознахме в Париж. Едно от най-хубавите софийски момичета, Нина Ненова, от немското училище се беше „гаджосала“ сериозно с Евгени Силянов. Общи приятели го помолили да я въведе в парижкия живот и общество. Той отива да я посрещне на гарата идваща от Италия и като я погледнал си казал, за пръв път в живота – тя е, нея искам за жена.

Започва да изпълнява поетата приятна длъжност да я развежда из Париж… докато и тя идва до заключение – него искам за мъж.

И като решават да се оженят, Евгени и разкрива, че е женен, че няма представа дали жена му, която е еврейка е преживяла войната и ако да, къде живее, за да я намери и да и поиска развод, както си обещали навремето.

Голям зор срещна, но я намери .“Жена му“ му даде развода и Евгени Силянов се ожени с Нина Ненова, за да стане Нина Силянова.

Карикатура на Евгени Силянов от Александър Добринов

Аз бях дошъл в Париж, в най-ниската точка на моя живот : 29 годишен доктор по (австрийско) право, без пари, без работа, без достатъчно познания на френския език за да мога да направя там кариера и без надежда да стъпя на крака във Франция, страна в която бързо се бях и окончателно влюбил, но с любов еднопосочна, „неотвърната“.

Със Силянови се срещахме от време на време, с други общи познати българи, а с Евгени Силянов се срещахме и при „Свободните българи“ , където говорехме и пишехме в списанието му „Възраждане“, за нашия общ политически идеал – идващата Обединена Европа, идеал, който ни сближи и политически.

След няколко години прекарани в Казабланка, френско Мароко, се заврънах през 1956г. в Париж. Силянов прие пост в Радио „Свободна Европа“ в Мюнхен и ми предложи да поема неговия досегашен пост в Париж като представител ва радио „Гласът на Америка4 за обичайните едноседмични „Писма от Париж“.

Евгени или имаше достатъчна дарба за познае, че „няма да го засрамя“, като негов наследник на този пост (аз не бях правил никога журналистика, освен това, което споменах за списанието на Свободните българи- Възраждане) или чисто и просто искаше, заедно със жена му Нина, да поеме този риск, за да ми помогне да ми се даде един шанс за свястна работа.

3. Мюнхен, 1957г.

Трябва да не съм бил лош на парижкия си пост и двете Мюнхенски предавания на български, Свободна Европа и Гласът на Америка ме предложиха да мина на щатна работа при тях. Свободна Европа не ме взе (набеден, че съм бил участвал, като „Главен секретар на Министерския съвет“ в задграничното Виенско Национално правителство 1944-1945г.- което не беше вярно); Гласът на Америка, по-добре осведомен за истината, ме взе.От този момент, живеехме в към 8 години в сладкия град Мюнхен доволни от работата ни и се срещахме ежеседмично на театър, кино, по кафенета и ресторанти и балове, през прочутия Мюнхенски фестивал наречен “фашинг“.

Аз междувременно бях напуснал работата в Гласа на Америка и започнал истинската кариера в моя живот, в едно американско петролно дружество и се радвахме кой, кого повече да покани и се споразумявахме с трудности, защото той обичаше да ме кани, че бях толкова по-млад от него.

Аз „биех“ Силянов само с моята кола – Мерцедес 220 S, за която Евгени ме поднасяше, че само Аденауер се води на по-туз Мерцедес от Здравко Цанков. (Силянов имаше винаги кола френска, обикновено марка Пежо, за която държеше да изисква само бензин и от време на време вода и масло…).

Когато се ожених през 1960г. Нина Силянова ми беше „свидетелка“, когато ни се родиха момичета близначки през 1962г. Евгени им стана кръстник – доколкото знам беше кръстник за пръв и последен път в живота си.

В началото споменах, че ми спаси живота : Една вечер получих страшни болки в стомаха, откараха ме в общинската болница. Диагностицираха апандисит и искаха да ме оперират след няколко часа рано сутринта.

Понеже бяхме взели среща, на която не се явих, Евгени взема с Нина инициативата, намират в коя болница са ме закарали, издирва през нощта отличния хирург д-р Станишев, пренасят ме в неговата частна клиника и Станишев ми каза :

- Цанков, аз съм хирург.Работата ми се състои в това, да оперирам хора, но мисля, че ти не си за операция, а че имаш акутен панкреатитис; имаш 41.5 градуса температура, ако те оперирам може да ми умреш в ръцете.

Поръча да докарат някакво лекарство с аероплан, до 10 часа дойде лекарството. Евгени го докара от аеропристанището, в същото време дойде резултатът от анализа на кръвта ми потвърждаваща правилната диагноза на Станишев – и аз след десетина дена без операция, излязох здрав от клиниката му.

В началото споменах, как Евгени и Нина кръстосваха пътя ми в работата. Той направи да му стана наследник в Гласът на Америка в Париж, когато той отиде в Мюнхен.

Това доведе да взема по-добра работа в Мюнхен. Там ме покани един ден на бридж, където срещнах един французин, когото познавах бегло от Казабланка, който ми направи предложение за работа в петролната индустрия. Така, след няколко месеца напуснах Гласа на Америка за тази много по-интересна и добре платена работа, в която останах 17 години.

Ще кажете, този случай не прилича на по-горно разправения, аз не дължа пряко тази ми кариера на Силянов, но някак си – на този многообещаващ за мене кръстопът стоеше все пак една покана на Силянови за бридж…

И както познавам Силянов, той ще е казал „зад гърба ми“ добро за мене на този французин, както ми каза за него, че е човек с инициатива и идеи.

Можете да си представите, колко пъти съм се замислял за качествата на този българин Евгени Силянов и за тайната на неговите успехи в живота.

4. Евгени Силянов

Евгени е син на известен македонски българин с отлично перо и майка рускиня – интелектуалка, политическа емигрантка от царска Русия. Главно по политически причини живее дълго с майка си в Париж, където следва френски училища и става като французин, докато баща му „македонства“.

Родителите на Евгени Силянов - Христо Силянов и София Малиновска в ляво на снимката, заедно с Яворов, Антон Страшимиров и съпругата му и други.

Надарен за езици, Евгени владееше български, френски и руски и научи достатъчно като самоук в работата си и английски и немски. По характер беше космополит, политически бeше както споменах запален франкофил, истински демократ и антикомунист; умерен монархист, но абсолютно за Борис III от благодарност ,че спаси България от участие във войната.

Германия не обичаше, хитлеристка Германия ненавиждаше, но германците не мразеше, а нямаше нищо против немкините – Нина Ненова беше по майка от Виенски произход…

Баща и син : Христо и Евгени Силянови

Към края на живота си, бившият космополит ставаше все по-българин и даже македонец, обиколи със жена си след 1989г- България и Македония, особено откъдето идваше родът на баща му; тази Македония за която цял живот като не-националист не се беше особено интересувал.

Карикатура на Христо Силянов от Александър Добринов

Ако той стана много добър дипломат и добър журналист, това се дължеше на факта, че имаше точно тези качества, които са нужни за тези професии. Главните му дарби бяха да се интересува от полтиката и за хората и да обича това, което работи в момента. А това е разковничето за всеки успех в живота.

5. Евгени Силянов като дипломат

Евгени Силянов имаше отлична памет, но паметта му беше феноменална особено точно за това, което е толкова важно за дипломата. Той не само се интересуваше за хората, които срещаше в кариерата си, а и помнеше кога, къде ги е срещал, какво са говорили, какви дрехи са носили жените и…суетните мъже…. Можете ли да си представите въздействието, което имаше над колеги дипломати, като им напомняше последната им среща, та добиваха чувството, че са направили много силно впечатление на този интересен българин. Човек няма нужда да е суетен дипломат, достатъчна е суетата, която има във всяко човешко същество, за да бъде очарован от този български дипломат. Помислете си, как действаха тези качества на Силянов, като се случваше да разправи някой виц и се обръщаше към някого с думите :

- О, Вие трябва да ме извините, този виц бяхме вече чули и двамата тогава и тогава, еди къде си в Букурещ….

Аз не съм бил дипломат и не съм се движил специално в тези среди, но съм се движил достатъчно в международни среди за да стане дума

- А вие сте българин. Познавате ли случайно този тъй интересен Ваш съотечественик Силянов?

Това е достатъчно за да признаем, че беше Заслужил за Отечеството.

Милю Милев, Георги Кьосеиванов и Евгени Силянов зад тях, Берн 1942

6. Журналистът Силянов

Евгени дойде късно в журналистиката. След 9 септември 1944г. първо става „изпълняващ длъжността“ пълномощен министър на България в Париж. Пост важен и отговарящ на мечтите му. Когато София обаче праща нов пълномощен министър и повиква Силянов да се върнел на служба във Външното министерство, Евгени си подава незабавно оставката, без да дава разни обяснения, които биха могли да навредят някак си международно на България.

Както казваше по-късно :

- Да не ми дадат окончателно поста на пълномощен министър беше за мене обида, но да пратят наместо мене един посредствен човек, само защото е добре с Отечествения фронт – това за мене беше повече, отколкото бих могъл да понеса.

Ние го закачахме – Абе Евгени, ами какво щеше да стане, ако ти беше назначен за пълномощен министър.

Той отговаряше много просто :

- Щях разбира се да приема, но щях да си подам оставката и да стана невъзвращенец, когато ме повикат за доклад в София и добия впечатление, че визата ми няма да важи да се върна в Париж…

Познавайки го, нямахме съмнение, че той казваше истината.

Така Евгени Силянов стана „интелигентен безработен“, както почти всеки емигрант, кой за късо, кой за по-дълго време.

Първо влезе с отличните си връзки в стопанската организация на западните страни OECD, чиято централа е и до ден днешен в Париж, но това не беше професия за него. .както се шегуваше :

- Абе организация по стопански въпроси, които нито разбирам, нито обичам. Имах чувството да се намирам изключително всред марксисти, за които стопанството е най-важното нещо в света.

За Евгени Силянов въпросът за свободата беше винаги политически единствено важното на този свят.

След това той влезе в Парижкото списание „Пари Мач“. За творческия хаос, който цареше там, прочетете най-добре живописното описание на Стефан Груев в неговите мемоари „Моята одисея“- този хаос беше направен като по мярка за Евгени.

Знаете ли, докога остана той свързан с „Пари Мач“ ? – Почти до смъртта си.

Не знам дали някога той е бил само в Пари Мач, по-скоро беше винаги „и в Пари Мач“. Той въведе принципа, който хората ценейки го, приемаха, че не му е забранено да работи и за тях и за други. Намерят ли, че не си изпълнява длъжността поради липса на време за повечето постове е съгласен да го уволнят.

Когато живеехме в Мюнхен, той имаше известно време три длъжности.

Повтарям – три: Помощник шеф на българския отдел на Свободна Европа, представител на Пари Мач в Западна Германия и представител на френската агенция „Ажанс Франс Прес“ за Бавария! Освен това често правеше преводи от или на български или френски, платени „по ред“…

Някои от книгите на Евгени Силянов, член на френския ПЕН клуб - първите две в съавторство с Пиер Галант, а третата с Владимир Сичов, който я илюстрира.

Първо може да ме питате как издържаше Евгени Силянов на толкова работа?

Неговата система не съм срещал никога. Тя ми стана впрочем известна във всички подробности чак след смъртта му. Евгени ставаше рано и сядаше да пише за някои от многобройните си журналистически постове. За тази цел си служеше с веселата лъжа, че като че ли е още дипломат :

- Ей да не ми се обадите преди 10 часа, че веднага скъсвам дипломатическите отношения.

Ако някой му се обадеше по телефона, Нина лъжеше, или че още спял, или че е вече излязъл. Отиваше на работа. На обед се връщаше в къщи, хапваше малко (той ядеше по много малко, но дневно десетина пъти), лягаше и веднага заспиваше за един-два часа.Отиваше пак на работа, вечерта също поспиваше, след което излизаха с Нина да живеят нощния си живот в Мюнхен, често срещайки се и с мене и моята приятелка и по-късно съпруга.

За този му „многоброен живот“ истината знаеха само жена му и неговият шеф в радиото и приятел – бившият също дипломат Милю Милев.

Ако ме питате, дали е имал желязно здраве за да издържа този живот, трябва пак да Ви изненадам : Той беше десетки години болен в стомаха (затова ядеше толкова често, защото иначе получаваше силни болки). Смяташе, че има тежък гастрит, докато чак на стари години на Евгени, същият отличен Мюнхенски хирург Станишев диагностицира, че е имал пукнал се и зараснал преди десетилетия апандисит. След една малка операция, за първи път от отдавна Силянов се чувстваше здрав.

(Д-р Станишев беше син на професор Станишев, когото комунистическият „народен съд“ екзекутира, защото беше станал, само няколко месеца преди 9 септември, Министър на здравеопазването и вътрешните работи. Макар никога преди това да не е правил политика – само защото ненавиждаше комунистите, или по-точно казано, защото те бяха решили да унищожат българските елити.)

Не мислете, че Евгени Силянов работеше толкова много, защото беше алчен за пари. Те живееха много добре, но пари не пестяха – освен за да изплатят един апартамент на централно място в Париж и си построят една малка вила в околностите на Париж, в прочутата долина на реката Лоара.

Евгени Силянов в София през 1995г., на конференцията за Балканите (с участието на Збигнев Бжежински) в разговор с Аспарух Панов и Лъчезар Тошев

Най-глупавото, което се опитаха да кажат бе, че Евгени Силянов работел няколко професии, защото бил „експлоатиран от капитализма“, както са принудени днес хора в някои страни за да се изхранят. Всъщност повечето от неговите различни постове бяха достатъчно заплатени, за да изхранят нормално един скромен човек, но Евгени Силянов работеше толкова много, защото обичаше работата си, която в разнообразието си го държеше млад по дух и му правеше удоволствие да даде известен лукс на жена си.

Но той можеше да работи толкова много и защото пишеше много бързо.

Винаги отлично осведомен, с отлична памет, той свършваше винаги навреме текста, за да го предаде, например на продуцента на Свободна Европа, няколко минути преди започване на съответното предаване и непосредствено преди продуцента да е пред припадане, че Силянов разбира се, все още не е готов…

Но той идваше, по обичайно му тичайки, но навреме. И поради чувството, което имаше за езика, текстът беше винаги наред.

7.Евгени, като любимец на жените

Човек с тези качества не можеше май да бъде другояче, освен и любимец на жените. Той винаги гледаше хората очи в очи ( с очи, които караха мнозина да мислят, че имал болестта на Базедов, което не беше нито най-малко вярно).

Гледаше ги с големи очи и непреструван интерес, но жените гледаше с допълнително : - Ей че си хубава и интересна, май че бих с удоволствие …

Най-добре ми обясни успехите му със жените моята майка, когато се запозна с него, когато тя беше над 70 години възраст, след едно негово посещение със жена му Нина в дома ми в Хамбург.

- Знаеш ли Здравко защо : Защото той гледа жените „гальовно“.

Той имаше и качеството постоянно да се шегува, така както мъж говори на жена, с която е интимен; със шеги до границата на позволеното. Но те се смееха, а всеки познавач на жените знае, че когато мъж разсмива една жена, тя е вече наполовина „превзета крепост“.

Силянов беше типът на Дон Жуан, тъй както описват Дон Жуан професорите по литература или психоаналитиците.

Той се интересуваше само да „завладее“ един път една жена, инак нито го интересуваше да я прелъсти, нито да направи да се влюби в енего, нито да иска да я запази за себе си. Никой не познава чужда жена, с която да е бил дълго време, нито преди, нито след женитбата си.

С изключение на една хубавица, която познавах – немкиня, която работеше като стюардеса и са се срещали от време навреме някъде по света за една нощ; което научих от сестра и, която беше известно време мое гадже в Мюнхен.

Защото от Евгени никой не е чула признание, че „познава“ една жена, както се изразяват евангелията. Една дискретност, която жените знаят за ценят.

Дон Жуанът Евгени Силянов се срещаше с една жена по принцип по възможност само единствен път, след което успяваше да останат „добри познати“.

По този начин, през толкова години на брака с Нина, която единствено искрено обичаше, той ни един път не и причини болка.

Евгени Силянов и Лъчезар Тошев пред портрета на Нина Силянова (Родена Ненова Костуркова) в парижкия му апартамент на рю Шазел.

Други жени в подобно положение казват – я го вярват, я не - не ме боли, защото знам, че той ще се върне при мен.

Евгени нямаше нужда „да се върне“ , защото никога не е бил освен при Нина Силянова, родена Ненова ,която наричахме Нинчето сладка.

Евгени Силянов почина късо преди 90 - годишната възраст. Нина ми каза по телефона :

- Работи, както често, до късно през нощта по някакъв текст.На другия ден исках да го събудя, че достатъчно е спал, но той беше починал през нощта – с лека усмивка на уста.

Нина никога не можа да го прежали. Син и внуци не бяха достатъчни да го заместят.

Днес и двамата почиват в Парижкото гробище Монмартър.

Гробът на Евгени и Нина Силянови в парижкото гробище "Монмартър". Тук завършва житейският път на Евгени Силянов. Сн. Л.Тошев

ПП. В последните години от живота си, Евгени Силянов черпеше пресните новини от България от Дими Паница, който постоянно пътуваше между София и Париж, където бяха почти съседи. Като прочете този ми текст, Дими спонтанно ми писа : Я прибави за Евгени за неимоверната му ерудиция. Той можеше да цитира с неговата памет без грешка и плавно от най-непознатите да най-известните автори и политици – в какви ли не области от de Gaule до Gide, от Sartre до Marx, от Hitler до Churchill…

(15.08/ 1. 02. 2003)