Константин Чипев завършва физика в Софийския Университет. Работил е в Института по Молекулярна биология към БАН. От 1989 живее и работи в САЩ като молекулярен и клетъчен биолог. Следи литературата по въпросите на еволюцията и отношението между наука и религия.
Той e пряк потомък на двама видни българи - Министър-председателя Д-р Константин Стоилов и на издателя и книжар от зората на българската държавност Тодор Чипев.
Освен това Константин Чипев е зет на моя преподавател в Софийския Университет по цитология и после по молекулярна биология Проф. Д-р Георги Марков, също от Института по молекулярна биология, с който по-късно станахме приятели, съратници в борбата срещу комунизма и в битките, които водеше Съюз "Истина" под неговото председателство.
Тук предлагам с неговото изрично съгласие една дискусионна статия за споровете между религия и наука.
Лъчезар Тошев
За случайността и посоката в еволюцията
Съвместимост на еволюцията и религията
Константин Чипев
Накратко: Това е обзор на съвременни схващани относно Дарвиновото понятие за естествен подбор на по-приспособените случайни варианти в еволюцията. Внимателно разглеждане на структурата на еволюционната теория показва, че ролята на случайността не бива да се надценява и че човекът може да не е продукт на едно невероятно стечение на обстоятелствата. Тогава става възможно интегрирането на еволюционното обяснение на Света с религиозния мироглед и не е необходимо вярващите да прегръщат псевдонаучните идеи на креационизма или неговите съвременни превъплъщения, които изискват пряко участие на божествената сила в еволюцията. При такова средно решение Божествената сила задава общите направления на еволюцията чрез архитектурни планове и навигационни правила за достигане до функционално обитаеми области сред “пространството” на всевъзможните варианти (биополимери, организми, хора и техните обществени поведения, и т.н.). Тази теистична еволюция ще е напълно приемлива за вярващия, но не и за секуларния хуманист, който използува Дарвинизма за всеобхватно обяснение не само в биологията, но и в психологията, социологията и етиката като с това обосновава атеизъм върху едно карикатурно понятие за религията.
Chance and direction in evolution
Are evolution and religion compatible?
This is a review of the different attitudes towards the theory of evolution – the neo-Darwinian atheistic stance, the agnostic, the theistic and the view of the religious fundamentalists( “scientific creationism and Intelligent design). Chance is considered the major obstacle for religious people to accept evolutionary theory. A careful analysis of the structure of evolutionary theory shows that chance plays its role in a confined way, i.e., not all outcomes have equal probabilities. There should be rules(laws) governing the effects of chance. Besides natural selection other laws may lead to self-organization, may help the navigation to functionally habitable zones in the space of all possible variants (forms, body-plans, behaviors etc.). Thus evolution becomes compatible with a worldview in which a transcendent God(Logos) is not intruding during the evolution of the of life, but is responsible for all Darwinian and other self-organizing mechanisms involved in this process.
Взаимоотношения между религиозния и еволюционния мироглед
Еволюционната теория често се възприема като включваща само случайни (слепи, не-разумни) природни сили, когато под действието на естествения подбор оцеляват само приспособените видове. Идеята за прогрес в еволюцията не се приема като задължителна от много еволюционисти. Някои смятат, че ако всичко започне отново с Големия Взрив (Big Bang) не е гарантирана появата на същества подобни на човека. След това разсъждението върви по простата схема: има Дарвиновото достатъчно обяснение на произхода на видовете - няма Бог, или обратното - Дарвин не е прав – има Бог. Това са двете крайни становища в спектъра от мнения (атеистично à религиозно). Естествено е, че за религиозния човек е немислимо Природата да действува като сляп часовникар (термин на Даукинс, (1)). За вярващия Бог е създал Светът с определена цел. Тази цел (според християнската традиция) е човекът да встъпва в социални и религиозни взаимоотношения на основата на любовта към останалите същества и към техния Отец. Така че, да се остави света в ръцете на всемогъщата случайност е несъвместимо с религиозния мироглед поне на монотеистичните религиии. Приемането на атеистичното решение и раздуване на ролята на случайността често води до заключения в екзистенциалистки дух (както прави Нобеловия лауреат Жак Моно). Естествена е реакцията на вярващите да не приемат един такъв краен Дарвинизъм. И затова лесно прегръщат обясненията на “научния” креационизъм, които в по-малка или по-голяма степен отрича Дарвиновата теория, и на нейно място поставя Библейския Бог. Според креационизма всичко става буквално в съгласие с Библията: 6000 години от сътворението на света и “едноседмично” създаване на видовете. На готово се появяват риби с перки, птици с крила и т.н.
Нашумялата (след 1980г) съвременна наукообразна форма на креационизма е така наречения “интелигентен дизайн” (ИД). Съвременният “научен” креационизъм и теорията на ИД са явления възникнали и характерни за САЩ. Интелигентният Дизайн предполага разширяването на понятието за наука и включване на свръхестествени причини като обект на изследване. Допуска се Дарвинов механизъм само във втoрични разнообразия (оцветяване на крила и перки и други дребни детайли). Божията намеса не е преди 6000 години (както е според “младоземните” креационисти), а в определeни моменти от милиардната история на Земята, когато пръстът Божи разполага нови видове.
Има ли избор между описания по-горе краен Дарвинизъм и научния креационизъм? Има ли среден път? Ще покажа, че това не са единствените позиции. Предметът на изложението е да изясни междинните мнения. Важно е да се отбележи, че много съвременни учени, физици, химици, биолози и еволюционисти-дарвинисти (K. Miller, Conway-Morris, G. Ellis, P.C.W.Davis, D. DeDuve, M. Ruse) не виждат противоречие с вярата. А много от съвременните теолози (K.Ward, J. Polkinghorne, J. Haught, I. Barbour, A, Peacocke, A. McGrath, W. Pannenberg, J. Moltmann, N. Murphy, дякон А. Кураев) от разнообразни деноминации и вероизповедания също не смятат, че Дарвиновата теория е пречка пред религиозния мироглед. Най-характерен е случая с убеденият дарвинист Майкъл Рюз, който е квакер и не изпитва никакви съмнения относно съвместимостта на еволюционната теория с вярата му (2, 3, 4) . Заслужава да отбележим, че класици на съвременния Дарвинизъм като Фишер (известен и в математическата статистика) и Добжански са били и вярващи.
Приложената по-долу схема дава представа за скалата на мирогледите. Специална категория са агностиците (термин въведен от един от тях- Дарвиновият поддръжник Томас Хъксли), които са за независимост между въпросите на религията и науката. Това Ст. Гууд нарича принцип на независимите магистерии (5) . Близка е позицията на католическата църква, която смята, че неин приоритет са въпросите свързани с човешката душа и всичко над-материално свързано с нея (вж. енциклика “Вяра и разум” на папа Йоан Павел II -14.9.1998 www.vatican.va/edocs/ENG0216/_INDEX.HTM ), за което науката няма нито език нито познание. Подобна е позицията спрямо ИД, в обсъждане на съвремени еврейски теолози (http://www.thejewishweek.com/top/editletcontent.php3?artid=4927 ).
Православната църква, доколкото знам, няма официална позиция по тези въпроси, но отделни нейни представители (в руската църква) клонят към креационизма, други се разграничават като го смятат за протестантски приоритет. Основния ИД-ист, Уилям Дембски, временно е бил и православен.
За общественото мнение в България може да се съди по дискусии по креационизма и ИД в две места в Интернет, както и от пространната статия на Николай Иванов ( “Научния креационизъм – наука или религия?” 2006, http://www.point-of-view.org/cat7.php?id=7 ); и на Валентин Велчев- Еволюция или сътворение - размисли и страсти””http://oshte.info/004/09/0809/04.htm), които се опитват да защитят позициите на “научния” креационизъм (кавичките са от мен, КЧ) от една некомпетентна (като се съди и по цитираната от тях литература) позиция. И двамата автори не приемат алтернатива съвместяваща Дарвин с религията.. Пълен анахронизъм е да се пропагандират възгледите на починалия наскоро хидрогеолог Хенри Морисрцц 321чз, който пък иска да ни убеди, че земята е много по-млада отколкото е прието в строгата наука. Такова “младоземство” (както казахме по-горе, ИД-истите са “староземци”) има “предимството” да е единствено съвместимо с един буквален прочит на Библията. От дискусиите по Интернет, се вижда, че в България има православни и протестанти готови да поемат “американското” влияние на креационизма и ИД. Причината може би е гореспоменатата – неинформираност по отношение на възможността за съгласуване на Дарвин с религиозния мироглед. В интерес на истината в православния форум (Български православен сайт: форум “наука и религия”: http://forum.logos-bg.net/viewforum.php?f=7; тема “православие и креационизъм”: http://forum.logos-bg.net/viewtopic.php?t=796), за разлика от сайта за християнска апологетика (http://harta-bg.info/forum/viewtopic.php?t=76 ) , се срещат много трезви гласове против креационизма.
Случайността и направлението на еволюцията са най-важните източници за смут в душата на вярващите по отношение на еволюционната теория (6). Затова нека видим каква е структурата на еволюционната теория (Ернст Мейр (7), Ст. Гууд(8)) и доколко в нея са включени или не понятия като случайност, посока и прогрес.
Дарвин и неговата еволюционна теория
Понятието за еволюция предполага, че нещата в живата материя се менят във времето, и не са едновременно създадени (поне не за шест дни). Преди Дарвин еволюционните теории са телеологични (еволюцията върви към предначертани цели) и есенциалистки (в духа на Платоновите идеални форми или на Аристотелевия финализъм). Прогресът, усъвършенствуването на организмите става под влиянието на околната среда или чрез вътрешен стремеж към цел или с унаследяване на придобити белези (както е при Ламарк). За разлика от тях, Дарвиновият подход включва пет принципа (според класификацията на основния авторитет на съвременния Дарвинизъм Ернст Мейр ( 7 )):
#1. Основна еволюционна идея: непостоянство (променливост) на видовете; светът се мени и то не в кръговрат; организмите се менят с времето.
#2. Организмите имат общ произход (разклоняваща се еволюция).
#3. Постепен ход на еволюцията ( без скокове).
#4. Многообразие на видовете. От един вид произхождат други, например при географска изолация на една популация. Разнообразието само по себе си не носи вътрешно генерирана насоченост.
#5. Естествен подбор. От многообразието на индивиди и видове оцеляват само най-приспособените към променящите се условия на околната среда. Останалите отмират.
Креационизмът отрича повечето от тези положения, докато ИД-истите атакуват предимно петия принцип (#5) (http://www.idthefuture.com/; http://www.discovery.org/csc/ ), че естествения отбор е единствения механизъм за еволюция и че трябва да се включи и “дизайнър” в този процес. ИД-истите обявяват, че не е въпрос на време за да се намерят съответните механизми на еволюция, и че по принцип е невъзможно да се обясни сложността на живата материя по натуралистичен начин. Но отхвърлянето на натуралистичната методология означава коренна промяна в подхода към обяснение на света, нещо което не се приема от научния свят от няколко века насам.
Сред поддръжниците на еволюционната теория има разнообразие от становища по петия принцип, а и по другите принципи, без при това да се намесват извън-материални причинители.
Дарвиновата идея е, че се генерират много различни индивиди в една популация (вид), като при създаването на разнообразие (чрез генни мутации - замяна на букви в генома, и рекомбинации – замяна на по-големи “отрязъци” от геномния текст) няма някаква посока, диктувана от бъдеща по-добра приспособеност(адаптация). Не се твърди, че всички мутации и рекомбинации са равновероятни. Те са само ненасочвани от бъдещата им полезност. Това е по-различно от обикновената лотария, където всички числа са еднакво маловероятни и властва една “статистическа” случайност. “Еволюционната” случайност е по-различна, по-ограничена, както ще видим в по-нататъшното изложение. Посоката на еволюцията се определя от естествения подбор на по-адаптираните индивиди. Ако нашия мироглед предпоставя Творец в началото на всички времена няма никакъв конфликт, ако приемем, че Той твори чрез естествен подбор. Много теолози и вярващи учени са на това мнение ((3),(4), ).
Нека си представим Дарвиновата картина по следния начин: Голямо кълбо (като при лотарията), в което се размножават, пъпкуват, мутират различни по форма и цвят видове – топки, кубчета пръчки и други “тела” ( аналози на гените). Това “генетично” разнообразие е суровината за естествения подбор. Той няма да отвори една вратичка, през която може да мине всяко едно от тези тела стига да е случайно най-близо до вратичката в момента на отварянето й, както става при лотарията, където всички изходи са равновероятни. Естественият подбор като филтър ще прочисти всичко негодно, което няма да помогне за живота и размножението в условията на околната среда. Това той проверява, като оставя всеки елемент (организъм) да прояви своя фенотип - да покаже какво може, и чак тогава му отваря “вратичката” на бъдещето.
Основното обвинение от страна на ИД-истите е, че е трудно да си представим как възниква огромното многообразие и как с малки мутационни стъпки се изработват сложните механизми срещани у живите същества. Около три милиарда години Земята е ‘владяна” от едноклетъчните. Те се делят много бързо (около 20 минути), и за тях е било по-лесно да “прогонят”/проверят повече възможности/мутанти в еволюцията си. Не така е при многоклетъчните организми. Там промените са по-рядки, репродукцията е по-бавна (часове, денонощия, месеци).. Те стъпват върху еволюционните “изобретения” на бактериите, но използуват новите възможности, които им открива половото размножение. Малки изменения в механизмите на регулация на генната активност им позволяват да се адаптират към резки промени в условията на околната среда. Те компенсират невъзможността да произведат голямо генетично многообразие от мутанти като проявяват вариации във фенотипа си.
Киршнър и Герхард – Фенотипни вариации като ускоряващо еволюцията средство. Шапероните като кондензатори на морфологично разнообразие.
Съвременната наука обогатява Дарвиновата картина (принципи #4 и #5) с нов сценарий за еволюиране, който Киршнър и Герхард наричат “улеснено вариране” (9). Няма нужда да се произвеждат многобройни случайни варианти (принцип #4). При стресови промени в околната среда организмите страдат, но се адаптират към условията (напр. висока температура, соленост, нисък кислород), докато успеят да се възпроизведат. Тази соматична (не-генна) адаптация е възможна поради гъвкавата регулация на вътрешноклетъчни процеси. Някои от адаптиращите се членовете на популацията все пак преживяват, макар че се размножават бавно. Нови мутанти (генетично разнообразие) се проявяват едва след селективния натиск (ср. с класическата схема по Дарвин – първо има генно разнообразие, след това селекцията пресява), когато стресовите промени преминат. Някои от мутантите могат да имат отношение към конкретния стресов фактор, други – не, но могат да бъдат полезни при бъдещи изпитания.
Връзка между среда и активност на гените, водеща до ускоряване на еволюирането, е показана при плодовата мушища Дрозофила (10). Белтъците на топлинния шок са силно консервирани в еволюцията и се проявяват особено в клетки подложени на стрес (шок). Те работят освен като ензими, така и като “шаперони”, улесняващи загъването или деградацията на повредени белтъци. И сякаш това не им е достатъчно, та еволюцията им е възложила още една задача – да модулират еволюирането. В нормално състояние тези “шаперони” се превръщат в “кондензатори за морфологична еволюция”. Шапероните скриват възникващите мутанти от острото око на естествения подбор, който би унищожил индивидите-носители на мутантния ген. Запазен от шапероните мутантът не заработва в момента на възникването си. (По точно е да се каже, че шаперонът не позволява на мутанта да се изяви, но с това го и скрива от “цедилото” на подбора). Така съответният ген може да натрупа повече от една мутация преди да се провери какъв ефект ще има това върху индивида. А всяка нова функция може да изисква повече от една промяна в гена. В момента, в който шапероните спрат да буферират мутантите (като не им дават възможност за изява), “кондезаторът” се разтоварва, освобождавайки скритото до тогава разнообразие от мутанти. Заработващите мутантни гени водят до поява на, например, мушички с дефекти в краката, очите и други части на тялото, които може да нямат пряко отношение към преодоляването на стресовото състояние. Компрометиране на функцията на шаперона може да бъде предизвикано от резки промени в околната среда. Натоварен с много работа по поправка на повредени от подобен екологичен стрес белтъци, той не може да обърне достатъчно внимание на подтисканите дотогава от него мутанти. Те надигат глава и отпращат клетката по съвсем различни пътища и с това й дават възможност да провери дали така няма организмът да уцелее по-добре в новите условия. Подходящите мутанти може да се проявят в някои индивиди, докато популацията като цяло губи средната си приспособеност. Естественият подбор ще закрепи тези мутанти, ако това е изгодно в новите условия на средата(10).
Класическата Дарвинова схема и допълнителният вариант на улеснено вариране, появил се при многоклетъчните организми, показват как еволюционната лотария коренно се различава от обикновената. Недъгавите умират без да е необходим специален агент, часовникар или демон на Максуел. Демонът, който преценява приспособеността на мутантите е съвкупност от физическата среда и възможностите на организма да се пребори с нея и да се размножи. А физическа среда и вътрешните характеристики на органите се подчиняват на строги физични закони. Ролята на еволюционната рулетка бива ограничена от диктовката на подбора. Ако един философ или вярващ иска да определи позицията си спрямо еволюционната теория , е редно да се запознае и усети тези важни детайли, и да не смята, че еволюционата теория в съвременния й вид е равнозначна на обикновена лотария или рулетка и с това да противоречи на Божия промисъл.
Прогрес и посока в еволюцията
Прогрес е понятие на човешкия разум, който го използува за да подреди възприятията от околния свят. Извън нас, може да мислим целта на живите организми, че е само оцеляване и репродукция(възпроизвеждане). По-добрите приспособенчески характеристики на даден организъм му помагат да оцелее и да се разпространи. Има ли прогрес отвъд идеята за оцеляването? Има ли нещо, което днес е по-добре от вчера и ще е още по-добре утре? Тук, както и по много от изброените Дарвинови принципи, мненията на компетентите и до ден днешен са най-разнообразни. Това, че едноклетъчните бактерии са все още около нас след около 4 милиарда години очевидно показва, че са добре приспособени. Многоклетъчните, със своята едва милиардна история, или видът Хомо Сапиенс с половин милионната си история, едва ли ще ги надживеят. Но има други критерии – например, човечеството и култивираната от него биомаса (растения и животни) са 2.7% от общата земна биомаса. Наглед невпечатляващ процент, но ни поставя на първо място сред земните видове (по данни на Википедия -http://en.wikipedia.org/wiki/Biomass). Да не говорим, че можем да ходим и до Луната.
Има един вид безспорен прогрес в еволюцията и това е “надпреварата във въоражаването”. Естественият подбор е двигател за еволюционно съревнование между хищници и жертви, гонещи се из саваната. Или появата на по-дебели черупки води до по-силни зъби. Този “прогрес” е не само сравнителен , а и абсолютен, и води до необходимата поява на мозъка и интелигентността при изработване на най-съвършени въоръжения (1, 4 ).
Определено еволюционен (биологически и културен) прогрес има. По думите на Конуей-Морис (11), за когото ще стане дума по-нататък, “просто защото еволюцията ни е довела до точката, в която чак сега думи като “прогрес” и “цел” имат смисъл, не означава, че те нямат еволюционна реалност”.
Гууд- пунктирана и канализирана еволюция под знака на невъзпроизводима случайност
Известеният еволюционист Ст. Дж. Гууд (8) не приема идеята за неизбежен прогрес в еволюцията. Според неговия анализ еволюцията е пунктирана, тя върви не постепенно (принцип #3), а със скокове между периоди на стабилност. Той слага особена тежест на случайносттите, които не се отсяват от подбор.Смята, че ако пуснем лентата на еволюционния филм отново 500 милиони години назад може нищо да не се повтори. За атеиста или агностика (напр. :Ричард Даукинс www.simonyi.ox.ac.uk/dawkins/WorldOfDawkins-archive/index.shtml ; Даниел Денет http://ase.tufts.edu/cogstud/~ddennett.htm; http://ase.tufts.edu/cogstud/pubpage.htm ), приемащи светът и законите му като даденост, без предпоставяне на Създател, една случайна поява на човека не е смущаваща. Появата на самосъзнателни същества в еволюцията, обаче, е необходима предпоставка за един вярващ.. Иначе наистина сме плод на случайни и слепи стихии и няма никакво място за Божи промисъл.
Гууд е против вездесъщността на адаптиращата роля на естествения подбор (принцип #5). Според него, основния механизъм на еволюция не подбира по критерии за адаптация (неприспособените отмират) от съществуващо разнообразие, а канализират само определени варианти поради физични(степени на свобода) и даже математични причини (форми и симетрии) (8). Тези физични ограничения – исторически и структурни - по строг физичен път предопределят формата - ”бауплана” на еволюиращите видове. Тази идея е подхранена от приликата в скелета и органите на плодовите мущици, жабите, рибите мишките и хората. Те са имали общ предшественик преди стотици милиони години. Тогава са се появили около 30-те основни бауплана (структури) на всички съвремени видове. Чак по-късно допълнителни изменения се използуват опортюнистично с адаптационна цел. Ако се върнем на аналогията с лотарията, във варианта на Гууд лотарийните топки не са с всевъзможни форми. Появяват се само тези с форма определена от исторически и физически ограничения. Например: катедралата “Свети Марко” във Венеция е построена като са следвани архитектурни принципи. Впоследствие носещите сводове са използувани за фрески. Сводовете не са направени за да има там фрески, това е едно по-късно приспособяване на тези части от сградата. Много от нещата, които изглеждат създадени с оглед адаптация са пример за кооптиране в по-късен етап от време. Те са не адаптации, а екзаптации (термин изкован от Гууд). Ролята на естествения подбор при тях е вторична. Така, че Гууд е против всеобхватността на Дарвиновия принцип #5, но е против това да бъде сложен в лагера на ИД-истите.
Как физически се определят “баупланът” на такива катедрала тепърва се изследва от науката. Трудно е да си представим, какви конкретни физични закономерности и какви исторически случайности довеждат до такива впечатляващи резултати , каквито се наблюдават в живата природа. Никой не отрича, че има тенденция за постепенно усложняване на организмите с течение на еволюцията им. Това води до по-голямата им автономност, т.е., независимост от промените в околната среда. Теорията на сложните системи се стреми да изясни как става това.
Стюарт Кауфман – самоорганизация на ръба между детеминирността и хаоса
Самоорганизация може да възникне от само себе си на “ръба между хаоса и детерминираността”. В тази гранична ситуация могат да възникват подредени структури, които да се привличат от “атрактори’’- стационарни състояния. Освен най-общи принципи и формални резултати теорията на сложните системи не е дала още нищо конкретно за намиране на някакви биофилни закони за еволюция на материята, които да застанат като алтернатива на Дарвиновия принцип за естествения подбор. Ако такива закони в края на краищата се появят, те ще предизвикат революция в нашето разбиране за света, подобно на Нютоновата физика. От такива биофилни закони ще следва, че ако завъртим еволюционната лента отново Вселената винаги ще еволюира в “интересни”, “не-ялови” посоки и по необходимост ще стига до самосъзнаващи се същества. Това е становището на един от основните теоретици в областта на теорията на сложните системи- Стюарт Кауфман. Според него Вселената изглежда като един гостоприемен за нас дом (12). А от тук е достатъчно да направим само една крачка и приемем, че домът е приготвен за нас.
Конуей-Морис – конвергентната еволюция и неизбежната поява на човека
Има още един подход към случайността и посоката в еволюцията, който е поддържан от вярващия палеобиолог Конуей-Морис (11). Той привежда редица примери на конвергентна еволюция, когато отдалечени във времето видове паралелно намират сходни адаптационни решения (сетива, ензими и др.). Окото е “преоткрито” независимо и многократно (по различните клонове на еволюционното дърво). Няма “пра-око”, от което да са се разнообразили тези различни “очни’ изобретения, подобни при такива отдалечени “роднини” като октопода и човека. Филмът за окото е въртян независимо 40-60 пъти.(Най-нови данни показват, че това не е съвсем вярно, и че има общи гени, които са в основата на строежа на едно “пра-око”) Очевидно природата следва логични физични принципи за светоусещане, които налагат ограничения върху изпробваните варианти. Конуей-Морис смята, че животът на Земята неизбежно (и при следваща “прожекция” на еволюционния филм) ще води до появата на самосъзнателни същества. Малък брой от всевъзможните морфологични форми са способни да поддържат функционално живота. Например, съществуващите животински скелети показват едно ограничено разнообразие.
По същество Конуей-Морис смята, че има нещо подобно на “атрактори” чрез които еволюционните траектории се канализират към стабилни възли/точки на функционалност. Ако това е вярно, пише той, то изследването на това как еволюцията ”навигира” към особени функционални решения може да бъде основа на една по-обща теория на биологията. Преките пътеки, които еволюция използува, разкриват, според Конуей-Морис, една по-дълбока структура в биологията, при която Дарвиновата еволюция ще остане централна като фактор, но състоянията, които се заемат, са ефективно зададени още при Големия Взрив, когато са фиксирани и законите за развитие на материята.
Спряхме се толкова подробно на гледището на Конуей-Морис(11), защото той работи и обобщава конкретен биологичен материал, за разлика от общотеоретичните постановки на Кауфман (12). Но и при двата подхода се предполага наличието на закони, определящи и улесняващи самоорганизацията на материята. Такива закони могат неизбежно да водят до поява на самосъзнаващи се индивиди. А от тук до религиозния мироглед на монотеистичните религии има да се направи само още една крачка – щом има закони, трябва да има и Законодател. Еволюция, възприемана по този начин се определя като “теистична”. Тъй като класическия и съвременния нео-Дарвинизъм предполагат, че вариантите, които се подлагат на подбор не носят никаква посока в себе си (принцип #4), то тези алтернативни гледни точки са извън Дарвиновата парадигма. Но с това не се излиза изцяло извън еволюционната теория (принципите #1. #2, #3, част от #4(без уточнението за ненасоченост), #5( но не и със съгласието на Гууд).
Научните”креационисти” и ИД-истите не приемат Дарвинова еволюция, работеща със статистическа (лотарийна) случайност. Поддръжниците на теистичната еволюция също не признават еволюция включваща такава случайност. Теистичната еволюция се различава от гледната точка на ИД-истите по това,че не предполага пряка намеса на Дизайнър в конкретни еволюционни решения. За Конуей-Морис и други (напр. професора по астрономия Owen Gingerich) дизайн има. Но това е дизайн от вида “В началото бе Словото”, дизайна на изначалния Логос създал Битието, движено по закони.
Лявото крило на неодарвинистите (Даукинс, Денет) отхвърля всякакви възможности за някаква “окастрена” случайност. Те използуват еволюционната теория за да подходят научно и към проблемите на появата на съзнанието, морала, религията. Дарвин се използува като универсален разтворител/обяснител за всички процеси не само в природата, но и в човешкото общество. Ще обозначим такъв редукционистки, и сциентистки подход като еволюционизъм. В крайната си форма той изключва истини извън тези на науката, и не приема възможността за тайнство и трансцендентност.
Забежките на еволюционизма
Една от основните насоки на еволюционизма е обяснение на поведението на човека. Наистина, вътре в социалната група може да се обяснят по Дарвинов път поведения като грижа за поколение, и алтруистично отношение спрямо членове на популацията, племето. По-трудно е да се обясни такова поведение спрямо външни лица (извън семейство, общество, или народ). Естественият подбор, пише Ернст Мейр, едва ли ще награди доброжелателно поведение към съперници и врагове (7). Между групите има съревнование и историята на шимпазетата и човека е история на геноцид... Интересно е в тази връзка да се прочете Стария Завет и да се види как постояно се прави разлика между поведението към собствената група и поведението към външни лица. Това е в пълен контраст с етиката прокарвана от Новия Завет. Притчата на Иисус за добрия самарянин е рязко отклонение от обичаите. Но мнението на този класик на Дарвинизма на ХХ век не се споделя от Дарвиновите “фундаменталисти” като Даукинс, Денет, Уилсън (http://athome.harvard.edu/dh/wilson.html), Пинкър (http://pinker.wjh.harvard.edu/ ). Те, и с тях учените от цялото течение на еволюционната психология, не смятат, че безусловната любов пропагандирана от християнството е нещо недостижимо по еволюционен път. Основите на морала за тях са единствено еволюционни.
При естествения подбор на начини на поведение винаги се прави сметка за изгодата от едно действие. При известната дилема на затворниците от теория на игрите, с която се моделира реципрочния алтруизъм, винаги се взима пред вид крайната печалба. Печелившата стратегия е “почеши ме за да те почеша”, или обратното. При индиректния реципрочен алтруизъм се избягва риска да “почешеш” напразно, защото се използува информация за това, че човека е или известен като алтруист, или има някакъв белег (глас, жест, физиономия), който дава гаранция, че човекът ще колаборира. Сметка има и в това, един вярващ, който изпълнява Божиите заповеди, да очаква, че ще получи за награда вечен живот.
Моралът и човекът трябва да са автономни, независимо от наказанието или наградата от страна на Бога. Автономията на човека е по същество завета на Просвещението според Кант. Категорическият императив (постъпвай така, както би искал всички да постъпват с тебе) е основа на правилата за движение в човешкото общество. В него няма условие, или награда. Но откъде идва решението да го следваме. От всевъзможните начини на поведение по някаква причина етичните хора следват този императив без да имат непосредствена или косвена полза. Добрият акт към човек, който никога няма начин да видим, спасяването на подобен непознат с риск на живота си, са необясними по еволюционен път, защото не носят пряка или непряка биологическа полза за индивида. А еволюцията закрепва поведения, които водят в крайна сметка до по-многобройно поколение. Християнската любов към ближния обхваща цялото човечество, а будисткото състрадание е към всички живи същества.. “Навигацията” към такива поведения , източникът на “практическия разум” на Кант, следва да се търсят не в сляпата природа и случайните проби и грешки в нейната еволюция. С тях не могат да се обяснят нито майка Тереза, нито Алберт Швайцер, нито даже Сизифите на Албер Камю, защото те не тласкат камъните само от инат. Ако биологията диктуваше безусловна любов, а не агресия, тогава на Земята отдавна щеше да се е установил мечтания от Кант “вечен мир”. “Обичай и врага си”, е правило, което е недостижимо по пътя на еволюция с естествения подбор.
Надценяването на възможностите на еволюционното обяснение го превръщат в мит. В своите механистични обяснения крайните дарвинисти, и, по-общо казано, секуларните хуманисти, претендират да извличат ценности, които на практика идват от класически, юдео-християнски и просвещенски източници. Науката и технологията стават гаранти за безкраен прогрес към един мъгляв, но тържествуващ бъдещ технологичен рай. В него, според социобиолога ЕдуардУилсън, религията, като продукт изцяло на човешкото съзнание, има еволюционната роля за спойка на групите. И те споени започват да консумират технологическите блага, да култивират градината на Волтеровия Кандид, в която процъфтяват науки, култура изкуство и, не на последно място, човешката взаимопомощ.
Становището на Уилсън все пак е неконфликтно, докато Даукинс иска да се изхвърлят религиозните предразсъди, и смята, че това отдавна е трябвало да стане поради Дарвиновата теория. Тази директна връзка между атеизма и Дарвин се базира на изопачено разбиране на различните вероучения (14). Това, в което Даукинс, Денет и др. не вярват (брадат антропоморфен Бог; наказващ; даващ ксенофобски съвети; всемогъщ и всеблаг, а позволяващ злото в света; обещаващ рай само за последователите си, а обричащ недошлите при него на адски мъки; запълнил дупките в нашето незнание за света; един от много богове, различен за различни националности, но претендиращ за уникалност; в името на когото са извършени и се извършват престъпления от векове) не е това, в което вярват верующите, например, християни (Велико Божествено Начало на Света и неговите закони; Небесен Баща, дал възможност по еволюционен път да се появи цялото впечатляващо разнообразие на живата материя с нейния венец - самосъзнаващия се човек; да заложи в тези свои творения чувствата за красота, свобода и любов, безусловното разграничение на добро от зло, възможността за общуване между човека и неговия Отец в една връзка, станала още по-силна след тайнствата на въплъщение и възкресение на Иисус Христос). Разбира се , че е много лесно за секуларните хуманисти да обяснят еволюционно описаната по-горе карикатура на вярата. За тях езикът на истинската религия е чужд. Така любителят на поп-музика трудно ще хареса класическата музика и няма да приема аргументи в полза на това, че трябва да се слуша Бах. Непознаването на нещо не може да бъде аргумент за критикуване на неговата карикатура.
Преди век-два Фойербах, Спенсер, Фройд и Фрейзър смятаха, че очевидно Боговете са плод/проекция на нашето първобитно съзнание. Този плод през вековете е използуван за подтисничество или за отреагиране на комплекси. На това може лесно да се възрази. Тяхната хипотеза е не по-тежка от алтернативата: религиозността е първичното, заложеното, а съзнанието я открива постепено с осмисляне на чувството и идеята за духовното, святото(нуминозното) при еволюцията на идеята за Божественото в различните части на света.
Дотук примерът беше с християнската вяра. Е ли нейната истина единствена? Не е ли тя лицето на Божественото, обърнато към европейците, както казва преди повече от век протестантския теолог Ернст Тръолч? Това са въпроси извън обсега на настоящето изложение, но са законни по отношение на “навигацията” в нашето търсене на Божествената основа на света в “пространството” на всевъзможните вярвания. Тук също ще действуват исторически ограничения на избора. Коя ще е нашата вяра до голяма степен ще зависи в каква среда сме израсли. Ако сме в Индия, вместо единия Бог на монотеистичните религии, по-вероятно ще е да вярваме като индусите в една недуалистична и не-трансцендентна, но одуохотворена първооснова на света.
Заключение: Слепият часовникар
По време на студентството си Чарлс Дарвин се обучава и възхищава от учебниците по натуртеология на един много известен епископ от края на 18 век - Уилям Пейли. От Пейли идва твърдението, че ако намерим някъде часовник, ще предположим, че е направен от часовникар. По аналогия това заключение може да се направи спрямо Природата и нейния Творец. Но по-късно със своята теория Дарвин опровергава Пейли. Както казва Ричард Даукинс: часовникарят-Природа е сляп. Това на пръв поглед би могло да внесе смут у един верующ. От горното изложение, специално от трактовката на Конуей-Морис, следва, че часовникарят може да е сляп, но има други сетива и ползува логически правила/планове при подбиране на случайно попадащите му части, които той приспособява за своята конструкция. Може да построи и катедрала, ако стигне до принципа на нейната архитектура. Може да конструира самолет, ако следва принципите на аеродинамиката. Това, че елементите и плановете не са приготвени с отнапред фиксиран вид, дава свобода на въображението. Природата твори напипвайки удобни решения, затова не всичко в нея е идеално от инженерна гледна точка. Нейната самодостатъчност в развитието в никакъв случай не изключва едно изначално предначертание. Интересно е, че много преди Дарвин и Конуей-Морис мислите на Имануел Кант могат да се вместят най-актуално в дискусията с привържениците на слепия часовникар. Кант извежда следния принцип: организиран продукт на природата е този, в който всичко е взаимообразно и цел и средство. Нищо в него не е напразно, без цел, или годно да се приписва на сляп природен закон (14, стр. 276).
Крайните дарвинисти създават изопачен образ за еволюционната теория сред голяма част от образованите вярващи. Подобно изопачаване става и от страна на православни и протестански среди, които настоявайки за буквална интерпетация на Стария Завет създават тесна/едностранна представа за религията у образованите агностици. Доводите на настоящия обзор едва ли ще накарат един атеист или агностик да вземе в ръка Евангелието. Изводът е важен най-вече за вярващите. За да са в съгласие с вероизповеданието си те няма нужда да смятат, че Дарвиновата теория не е научна и че е подобна на вярата, и е несъвместима с нея. всеки, който търси истината не само във видимия свят.
Цитирана литература
1. Dawkins, R . “The Blind Watchmaker: Why the Evidence of Evolution Reveals a Universe Without Design”, 1987, W.W.Norton &Co,Ltd.
2. Ruse, M. “The evolution-creation struggle”, 2005, Harvard Univ Press, Cambridge,
3. Ruse, M. “Darwin and Design : Does Evolution Have a Purpose?”, 2003, Harvard Univ Press
4. Ruse, M. “Can a Darwinian be a Christian?”, 2001 Cambridge Univ Press
5. Gould St. J. “Rocks of ages’” 2001, Ballantine Books,
6. Ward, K., “God, chance necessity”, 1996, One World, Oxford
7. Mayr, E. “What evolution is”, 2001, Basic Books, New York
8. Gould, St. J. “The structure of the evolutionary theory”, 2002, Belknap Press
9. Kirschner MW, Gerhart Jc “The plausibility of life.resolving Darwin’s dilemma”. 2005, Yale Univ Press, New Haven, London.
10. Rutherford SL (2003) “Between genotype and phenotype: protein chaperones and evolvability”. Nature Rev Genetics 4: 263-274
11. Conway Morris, S. “Life’s Solution”: Inevitable humans in a lonely Universe” pp.304, 309,315,etc., 2003, Cambridge Univ Press
12. Kauffman, St. “At Home in the Universe : The Search for the Laws of Self-Organization and Complexity”, 1996, Oxford University Press, USA
13. MacGrath, А. “Dawkins' God: Genes, Memes, And The Meaning Of Life, 2004, Blackwell Publishers
14. Кант И. “Критика на способността за съждение” , 1793, бълг. прев. Ц. Торбов изд. На БАН, София, 1980
Допълнителна литература
15. Чипев, К.К. “Има ли необходимост от интелигентен проектант в еволюцията” сп. “Християнство и култура”, 2003, бр 8 (4) , стр. 88-95:
http://www.hkultura.com/archive/issue08/88-95.pdf
16. Чипев К. К. “Еволюционни борби: Анти и Про Дарвин”, 2002. в.”Култура”, бр. 29 (19 юли) ; http://www.online.bg/kultura/my_html/2237/darvin.htm
И още една статия от същия автор :
[Няма] Има Бог
Антъни Флю открива Бога
Сп. Харта
Излизането в края на 2007 г. на книгата „Има Бог: Как най-известният в света атеист си промени становището“ 1 на философа Антъни Флю окончателно разстрои западните атеисти (наричани още секуларни хуманисти, а също brights = умници), които го имаха от половин век като водеща фигура на своя атеистичен фронт. За своето решение да възприеме съществуването на Бога като Творец на видимия свят (т.е. в деистичен, а не в християнски смисъл) той от няколко години говори в интервюта и пише. Теистите го приемат с разтворени обятия – „намери верния път“, докато Ричард Доукинс и предишните му другари в борбата го обявяват за изкуфял старец (той сега е на 85 години и сам признава, че има „номинална афазия“, изразяваща се в забравяне на имена). Още през 50-те години той участвува във философския клуб „Сократ“, организиран от К. С. Луис. В дебатите Флю винаги се е проявявал като много коректен събеседник (например с теолога Гари Хабермас относно Христовото възкресение). Използвайки логически аргументи, той дълги години отстоява гледището, че за съществуването на Бога, на чудеса, на задгробен живот няма убедителни доказателства. Така Флю се нарежда в редицата английски мислители, започнала с Дейвид Хюм през 18-ти век и минала през Бертранд Ръсел в 20-ти век. „Каквото не може да се наблюдава, не съществува“. Това е веруюто на позитивизма. Има анекдот в тази връзка: Ръсел умрял и на небето се провел следният диалог: Бог: „Ето виждаш ли, че ме има, защо толкова се съмняваше?“ Ръсел: „Не беше дал никакви доказателства“. Доказателства или – във варианта на Карл Попър, – опровергаемости: ако нещо не е опровергаемо, то е догма, а не обективна истина. Айнщайн не е съгласен с този позитивистки подход. Според него „невъзможно е да се уточни какво „не може да се наблюдава“.
Сред идеите които са го накарали да промени становището си и да мине от атеизъм към теизъм (по-точно в случая е не теизъм, а деизъм, както ще стане дума по-долу) Флю изрежда:
- – 2. Новата дефиниция за Бог на съвременния оксфордски философ-теолог Ричард Суинбърн и аргументите му в полза на съществуването на Бога 2
- Промяната в доктрината на Англиканската църква за вечното мъчение в Ада.
- Въпросът дали е имало един Голям Взрив и дали времето е започнало с него.
- Въпросът за множествените вселени
- Аргументът за фината настройка (на константите във физиката, т.е. Антропният принцип)
- Въпросът има ли натуралистичнo (материалистично) обяснение развитието на живата материя от нежива.
- Въпросът дали има ли натуралистичнo (материалистично) обяснение произходът на способността на живата материя да се развие в живи същества, които могат да се самовъзпроизвеждат.
- Концепцията за Разумния конструктор, както е обяснена в книгата „Световното Чудо: Пътешествие на модерната наука към Божия разум“ на Рой Ейбрахам Варгезе и в книгите на Джерълд Шрьодер 3.
- Обобщението на Аристотеловата деистична дефиниция за Бог, достъпен чрез естествена теология (natural theology), направено от либералния философ Дейвид Конуей.
Повечето атеисти приемат, че науката не може да отговори на метафизични въпроси като: „Защо има нещо, вместо да няма нищо?“, или „Откъде идват законите“? Но Някой трябва да вдъхва сила на тези закони, Някой трябва да ги поддържа валидни. Светът има Битие, има закони, има начален Голям Взрив – и причината за това трябва да се търси извън него; тя трябва да е трансцендентна, иначе се получава порочно безкрайна причинно-следствена верига. Това е в духа на Аристотел, в духа на деизма, и не е нещо ново. Това е поне моето впечатление (на КЧ, след преглеждане на книгата на Суинбърн “Is there a God”). Може би новите формулировки, дадени в книгите на Суинбърн и Конуей, карат Флю най-сетне да откликне и да възприеме тази гледна точка. Ако преди е смятал, че презумптивното (изходно твърдение, което трябва да се оборва) решение на въпроса „Има ли Бог?“ е отрицателното (т.е. Бог няма – докажете, вие вярващите, че Го има), днес той смята обратното – презумпцията е: „Има Бог – докажете (вие, атеистите), че Го няма“. След поглъщане на достатъчно редове текст от този тип, човек (освен ако не е със закалката на професионален философ) се загубва в софизмите и логическите каламбури на хора, които явно нямат нужда да копаят или да се потят за хляба си.
За атеистите светът и законите му са даденост. Но това, че според господстващия космологичен модел Вселената не е вечна, им обърква сметките. Съществуването на начало на времето лъха на Сътворение в библейски дух. Те с радост посрещат теориите за множествени вселени с различни закони, с различни физични параметри, с много Взривове. Тогава Вселената, в която живеем, не е специално направена за нас, а ние просто обитаваме един от световете, в който е възможна появата на разумни същества.
Флю решава да приеме съществуването на безкрайно интелигентен разум, който е отговорен за законността на Света, но не приема персоналния Бог на християните. Защо? Отговорът, който дава е: заради злото в света. Въпреки това, разговаряйки с приятеля и опонента си Хабермас, той казва, че като прави стъпката да признае съществуването на Бога, на Архитекта на Вселената, той принципно се приближава към теизма, към християнството, към Бога, Който не само е Първопричината, но е и Богът, Който съкровено присъства в живота на вярващите, Който ги направлява, на Когото те уповават, с Когото те са в молитвен контакт, в Чието царство те искат да бъдат приети като достойни поданици. Флю завършва книгата си с думите: „Някой ден може би ще чуя един Глас, който казва: Do you hear me now“ („чуваш ли ме сега?“ – типичен въпрос особено за разговарящите по GSM).
Проблемът за злото неслучайно е централен сред темите на списание ХАРТА. Това е най-трудният, несмилаем и безкраен проблем, стоял и пред блажения Августин, и пред Лайбниц, и пред Иван Карамазов на Достоевски, и пред Камю. Тук ще си позволя малко отклонение от сухото изложение.
В нашето село, което е край Ню-Йорк, има университет. Селото има и библиотека. За да намаля харчовете ми за книги аз мога да предложа книги, които библиотеката да купи. Така те купиха и книгата на Флю, книгата на Варгезе и на Шрьодер. Аз исках да видя от всяка страна как е станал преломът в мисълта на Флю. В това село живее един прочут професор с Линкълнова брада: Джордж Уилямс. От него Доукинс се е учил на еволюционистично мислене. Преди 40 години Уилямс успешно атакува идеята за груповата еволюция – това че един индивид жертва себе си за доброто на останалите. Не е вярно, казва и доказва Уилямс, в животинското царство всеки индивид гледа себе си и само на пръв поглед изглежда сякаш се жертва за да оцелее видът. Доукинс доразвива това в крайната си идея за егоистичната ДНК на индивида и неговото потомство. Та този Уилямс също е писал книги. Той е определено философ и то на деистични позиции – както казахме, все отнякъде трябва да дойде Битие и законност. Но, подобно на Флю, е „до тук“. Щом има зло – няма християнски човеколюбив и всесилен Бог. Уилямс разказва за еволюционни борби, завършващи с жесток край – доминиращ самец избива потомството на съперника си, за да може майката да спре да кърми и да може да роди неговото потомство: “Do you still think God is good” пита ядосано Уилямс и като Иван Карамазов е готов да върне пропуска си, осигуряващ безсмъртие. Уилямс дава редица примери в една от книгите си за това, как много неща в устройството на живите организми говори в полза на импровизации, а не на разумен предварителен план (както би било според ламаркизма). Например, как е станало така, че центърът на удоволствията се е озовал край „клозета“. Кой разумен конструктор би постъпил така? Днес тоалетните в Америка се слагат на друг етаж и към тях се стига само, ако се следват невинните надписи „Изход“. И въобще, ако часовникарят не е сляп, много неща искат обяснение и теодицеята става по-трудна. Франческо Аяла, католик и световно известен еволюционист казва, че в това отношение Дарвин ни помага, като взима от ежедневната заетост на Бога проблемите по еволюцията на живата материя. Бог не е във времето на еволюиращата Вселена, Той е законодателят, Той ще е нашият душеприказчик, но Той няма да оправя „бакиите“ на импровизиращата Природа. Той е задал генералната линия, но Той няма да бъде неин Разумен Дизайнер, той е Словото в Началото. Той е с нас, но Той е дал свобода на нас не само като волеви съзнателни индивиди, но и като биологични машини със свободата да се развалят поради свободната намеса на вредни фактори: светът би бил едно скучно място, ако беше идеален. Наличието на злото води до будисткото отричане на света, до екзистенциалистки бунт или до християнското упование в Божието царство.
Направих това отклонение, понеже според поддръжниците на хипотезата за Разумен замисъл (Intelligent Design), тя е една от причините за решението на Флю. Според тях сложното устройство и сложните функции, срещани в живата природа предполагат Конструктор, както в изначалния деистичен смисъл, така и за „ежедневна употреба“ по време на еволюционния процес. Флю е сложил подписа си под петиция, настояваща за преподаване в британските училища на ИД като алтернатива на еволюционната теория 4.
Флю обявява, че много съображения като фината настройка на физичните параметри, участвуващи във физичните закони (малки промени, в които биха довели до Вселена, в крайна сметка без разумни същества) помагат само на тези, които вече вярват в Бога и в началната му „деистична постъпка“, Сътворението. За него е важно да се реши, кое е разумното решение предвид новите постижения на науката. Повечето от научните аргументи (началото на Вселената – и свързаните с това начало на времето и материята, фината настройка на параметрите във физичните закони), са известни от повече от 10–20 години, и се предполага, че Флю е чувал за тях. Кое тогава е това ново обстоятелство, което накланя неговите везни в полза на съществуването на Бог в Аристотеловия смисъл на тази дума? Освен философските аргументи (възприети от Суинбърн и Конуей) доводът на Флю е странен и… трибуквен: ДНК.
Изправени сме пред парадокс – двама англичани, Доукинс и Флю, размахват едно и също оръжие: ДНК! Според Доукинс, с участието си в еволюцията ДНК води до единственото решение „Бог е ненужен“. За Флю обаче, който 50 години носи жезъла на атеизма и с желязната си логика е бил знаменосец на атеистите, тази ДНК и чрез нея, очевидната (?) необяснимост на произхода на живота без Божия намеса, е преломен момент в промяната на мирогледа му в полза на съществуването на Бог. Друга прилика между тези двама англичани е, че нито Флю, нито Доукинс искат да четат други книги – Доукинс не иска да чете теологически трудове, защото изпитва априорна погнуса от тях, a Флю, въпреки усилията и библиографията, предоставена му от журналиста Ричард Кериър, също не иска да чете други книги. Посочените по-горе две (на Варгезе и Шрьодер) и контактите с техните автори са му достатъчни.
И така, новият резултат в науката, повлиял на Флю, е невъзможността животът да се зароди вследствие случайни събития. Ясно е, че се разглеждат само две алтернативи: Бог срещу случайностите на една сляпа Природа. Флю цитира книгата на Шрьодер, където се атакува злополучният пример на Доукинс за това как една маймуна, като удря случайно клавиатура, може да стигне до изречение от Шекспировия „Хамлет“. Аргументът на Шрьодер е против случайните мутации като фактор в еволюцията. Любопитно е, че конкретен експеримент с маймуни е бил проведен от Британския национален съвет за изкуства: един компютър е поставен в клетка с шест маймуни. Цял месец те тракат по него (по клавиатурата му), използувайки го и като отходно място. Маймуните произвеждат 50 печатни страници, но нито една смислена дума. Маймуните не успели да напишат даже най-кратките думи в английския език “I” или “a” – необходимо е да има по два интервала преди и след тези букви, за да бъдат те „законни думи“. Вероятността за възпроизвеждане на еднобуквена дума е 1 на 27 000 (26 букви + още 4 други символи = 30; 30×30×30 за интервалите). Примерът на Доукинс, който пише компютърна програма, моделираща процеса, е неудачен. Програмата му „удря“ случайно клавишите, но щом една буква в изречението съвпадне с целевата буква, тя вече не се променя, което прави експеримента неточен – еволюционния процес не върви по този път. Не се използват нито напълно случайни стъпки, нито стъпки с предварителна цел (целева дума или изречение в биологичния „текст“).
Нека да сравним подходите на двама конструктори: един часовникар, работещ по план с предварително изготвени точни елементи (механизми), и един импровизатор, „сляп“ часовникар, без фиксиран план, сглобяващ по произволен начин едно многообразие от безпланово генерирани елементи, стари части от разглобени счупени машини, нови части, генерирани с използуване на рулетка (като генератор на случайни числа). Професионалният часовникар сглобява бързо своя механизъм, който изпълнява предназначението си (часовник, подемен кран, ръка, крак, детектор, например око) до последните детайли. Крайният продукт няма никаква свобода на избора, той следва плана, който е заложен в оптималната му конструкция, следвана от часовникаря.. Импровизаторът стига до друг продукт, той въобще не изпълнява ролята на часовник, нито пък импровизаторът е имал яснота какво точно ще излезе от произведението му: часовник или нещо съвсем ненужно, той си импровизира, той е свободен творец; той иска направеното да може да служи за нещо. Продуктите му имат най-странни форми, противоречиво съдържание и странно телесно устройство. Но продуктите трябва да минат през качествения контрол на естествения подбор, през „цедката“, проверяваща за приспособеност към променените или променящите се условия на околната среда. Ролята на случайността в конструирането не е определяща. Кой ще преживее зависи от изхода на сблъсъка на мутанта със строгите изисквания на подбора, а това са фактори, подчиняващи се на законите, дадени изначално от Законодателя. В природата възникват ниши, не само географски пространства. Формата на една голяма тихоокеанска стрида на рафта над мене се е определила от физическите ограничения при нейния растеж. Тя не е в типичната „мидена“ форма, а е завита, в съответствие с процепа в скалата, за която е бил закачен стриденият зародиш. Има много случайни решения при растежа на тази мида, но те са съобразени със свободното пространство в околните океански скали. Обобщено казано, „ниша“ е например и необходимостта от членоразделна реч за по-добра комуникация в стадата животни. Наличието на тази ниша довежда до подбиране на мутации в гени, които водят до образуване на гънки: гласните струни при човека, каквито липсват при маймуните. Или необходимостта от съзнателна дейност за повишаване на приспособеността в сложни условия, довела до еволюцията на мозъка при делфините, слоновете, човешките същества. Самите ниши дават тласък и насочват еволюцията по определени навигационни траектории. Така че, има случайност, но тя е направлявана от ограничителни закони (така убедително твърдят Саймън Конуей Морис, а преди него и Манфред Айген) 5.
Значи, в крайна сметка Законодателят решава, а не сляпата случайност, така раздухвана от „умниците“ (секуларните хуманисти като Доукинс), и от която с право „се страхуват“ теистите. Ако сме плод на случайността, къде остава Божият план?! Но, от друга страна, ако Божият план работи с детерминираността на естествения подбор, макар и използвайки случайни елементи – в това няма нищо смущаващо – това е теистичната еволюция 6, в която вярват повечето от пишещите вярващи учени. Планът се изпълнява, но е изпълнено едно важно условие: системата е свободна. Как може да се постави граница между психологически оставения на свобода човек и една несвободна Природа?! При всичкото зло в света мисля, че все пак Лайбниц е прав: това е най-добрият възможен свят – средна оптимална опция между деспотични механизми и една разюздана неуправляема случайност. Нека оставим Божията ръка да ни насочва в нашия човешки живот, но да не я намесваме в ежедневния ход на Природата. Защото е достатъчно да вярваме в изначално заложения План, а не в някакъв ежедневен биологичен Замисъл, изискващ намеса на трансцедентни (надматериални) сили.
Наистина животът ни представя изумително сложни механизми. Варгезе споменава за принципа „ГиГо“ (GiGo – garbage in, garbage out). Според този принцип от боклук не може да произлезе нещо повече от боклук. Това е свързано с проблема за възникване на информацията и дали може от случайни елементи да се „слепи“ нещо смислено. Подобна логика използва и К. С. Луис, когато казва, че не може достоверността на мисленето да произлиза, да е следствие, от случайни процеси7. Флю подчертава, че естественият подбор не създава ново, той отхвърля негодното и пречещото. Молекулите не подбират, не правят подбор. На пръв поглед това звучи убедително, но според горния пример със случайните елементи, които се сглобяват и подлагат на подбор, в края на краищата възниква нещо ново, и това че е оцеляло при подбора, действуващ по строги физични закони, не е недостатък на новия продукт.
Спорният въпрос тук стига в основата си до въпроса може ли процесите в живата материя да се сведат до физика и химия или има нещо допълнително, някакъв организационен принцип, който улеснява Природата в нейната еволюция. Теистично мислещите физици и биолози като Пол Дейвис (Paul Davis) и Саймън Конуей Морис (S. Conway Morris)) смятат, че има такъв принцип, такива навигационни правила и че природата неумолимо върви към усложняване и към появата на мислещи същества. Има агностично мислещи като Стюарт Кауфман (Stuart Kauffman), които говорят за самоорганизация на материята, несвеждаща се до към физиката и химията, но и без необходимост от някакъв изначален отвъден план. Кауфман обявява нова научна религиозност, издигаща на пиедестал за свещенодействие някаква самозаложена природна Емергентност (emergence). Има и строги редукционисти като Стивън Уайнбърг (Steven Weinberg), които смятат, че физиката е достатъчна като основа и пълно обяснение на всичко в света.
Но как все пак живата материя възниква от неживата? За да може да се завърти еволюционният процес, трябва да има организъм – с възможност за преживяване, обмяна на веществата като източник на енергия и поддръжка на структурите, и възпроизвеждане. Това означава, че белтъците като скелет на организма и като ензими за най-различна употреба трябва да са вече на „бял свят“, А как се е стигнало до тях? Накратко: как е възникнала ДНК? Като зад този въпрос подразбираме как тя се възпроизвежда, как се преписва на езика на РНК, как се превежда на езика на функционални белтъчни биополимери. Това е една голяма загадка. За Флю това е определящо в промяната на светогледа му. Той обявява, че това е неразрешима загадка. Признава някакъв прогрес в научните изследвания, но той не е достатъчен за промяна на мнението му.
Наистина тези първи стъпки в еволюцията се оказват корав залък за науката. Ако оставим настрана компютърните модели, които в крайна сметка не могат да бъдат убедителни, има минимален прогрес в биохимията на полимери, които могат да синтезират свой дубликат. Изследването на самоорганизиращи се неживи системи също е в начален стадий. Всички процеси в живата материя са химия и физика – това е вярно. Но е вярно също, че при живата материя, в конгломерата на биополимерите започва да играе роля индивидуалната история, а не статистическото усредняване, характерно за физиката и химията. И във физиката има нелинейни развития, когато случайна флуктуация може да бъде усилена. В други случаи е възможна самоорганизация на сложни възпроизвеждащи се «емергентни» структури (в такива случаи винаги се цитират цикличните органични реакции на Жаботински или появата на свръхпроводимостта). Но тези частни случаи ще стават системни повтарящи се явления, в предполагаемия първичен биополимерен бульон. С възможността за репликация на биополимерите става възможно запомнянето на всеки случаен избор. Пътят на самоорганизиращия се белтъчен или нуклеотиден хиперцикъл ще има своя индивидуална история. От биологичното ниво на организация на материя „лъха“ на загадъчна, а не проста сводимост до физика и химия.
Но да се обяви проблемът за произхода на живота за неразрешим е много смела и грешна стъпка. Необяснима за такъв строг логик като Флю. Защото аргументът е от типа “God of the gaps”: използва се пропуск в нашето знание за света, който се запълва с Божие присъствие. Подобен е случаят и с така наречения Камбрийски взрив във видообразуването. Става дума за една епоха от преди 500 милиона години, когато в продължение на десетки милиони години възникват почти всички съвременни видове. Многоклетъчни организми с всевъзможни телесни форми, но общо казано имащи горнище и долнище, страни и вътрешни органи. Никой учен не отрича загадъчността на това явление, което е един еволюционен скок (не внезапен, а продължил доста време от човешка гледна точка). В работа влиза един нов инструментариум, една цяла батарея от така наречените hox гени, които участвуват в нещо подобно на “GPS”(Global Positioning System – използувана днес всестранно за навигация). „Хокс“ гените диктуват на клетките какво да правят (какви белтъци да произвеждат) в зависимост от това, къде се намират или в ембрионалното развитие посочват къде ще се намират те и каква ще е специализацията им в бъдещия възрастен организъм (например, къде да се развие крайник и от крайника – пръсти). Решението е елегантно и обект на активни проучвания. Как се е стигнало до този „инструментариум“ в еволюцията тепърва ще се изяснява от научният дял с етикет „ево-дево“ (evolution-development), заради изследване на еволюционния произход на особеностите в ембрионалното развитие. И отново странен и необясним от науката факт се използва от креационистите и привържениците на Разумния замисъл, за да се обяви необходимостта от конкретна Божия намеса, а от там и като доказателство за съществуването на Бога. Такива теологични доказателства се налага да се изоставят всеки път, когато след време науката намери своето обяснение за процеса и запълни пропуска.
Остава да започнем разговор за същността на разума и самосъзнанието и как се е стигнало до тях. И тука има пропуски и то цели зеещи пропасти, едва ли не много по-сериозни от тази с произхода на живота. В този случай наистина може да се говори за принципна невъзможност за пълно материалистично обяснение на съзнателната ни дейност. Теоремата на Курт Гьодел за невъзможността да съществуват затворени аксиоматизирани системи е пример за това – винаги е необходимо да се излезе извън затворената формализирана система (което в съзнанието си можем да правим като минаваме на „мета“ нива) за да може да се обоснове. И за да няма безкрайни „излизания“ приемането на една трансцендентна първопричина (следвайки Аристотел) е едно „икономично“ решение. Нерешимостта на проблема с разума и неговия произход е съществено по-различен от проблема за произхода на живота. Можем да говорим за Божествена искра, без да е опасно в бъдеще някой последовател на Франсис Крик да ни разобличи, като открие съзвездие от неврони в мозъка, отговорно за тази наша теистична „заблуда“.
Макар решението на Флю в „полза“ на Бога да ни се струва правилно, логиката, която стои зад него, не е напълно основателна. Нека приемем, че старите много силни деистични аргументи не са му подействували преди десетки години, но сега ги приема, виждайки новото им представяне от колегите му Суинбърн и Конуей. Но „новият“ аргумент: необяснимостта на произхода и сложността на живота не е основателен, няма доказателствена сила, защото почива на поставяне на граници-намордници пред научното познание, без да се обясни защо няма да можем да разберем произхода на живота. Кое пречи? Това че ни изглежда много сложно?! Какви са доказателствата за невъзможност?
Пред нас е загадката Флю, – философът, който е прекарал много часове в публични дискусии, например срещу задгробния живот или Възкресението? И винаги се е опирал на „фактите“ или на тяхната липса. Или е измислял всевъзможни материалистически обяснения за празната гробница край Йерусалим, или за предполагаеми масови психози на Петдесетница. И изведнъж приема повърхностните обяснения на двама теисти, които не са специалисти по еволюционната теория. Факти за „необяснимост“ на едно явление е много трудно да се намерят, защото такива не може да има. Нашият мозък не е способен да проектира бъдещото развитие на науката – свидетелство за това е напредъкът на науката през последните 200 години. Кой е предвидил даже следващите 30 години от напредъка на познанието? Е, може би в някаква степен Жул Верн?!
Не може да се приеме, че Флю е изкуфял. Стилът му и днес е ясен. От гледна точка на християнската апологетика, в заника на своя активен живот той е взел правилното решение (че „има Бог“), но го е направил със закъснение, що се отнася до правилните класически доводи (т. 1–6, изредени в началото), но и поради неправилните съображения от вида “God of the gaps” по отношение на произхода и организацията на живата материя (т. 7, 8 и отчасти т. 9), използуващи необяснени и от науката явления. Не е ясно дали докато е жив, ще направи следващата стъпка – от Атина към Йерусалим, към християнския Бог на откровението. Но нито той, нито Доукинс са прави като използуват резултати на науката (или тяхната липса) при обсъждане на мета-физичния и мета-научен въпрос „Има ли Бог?“.
Други допълнителни четива:
- “Does science make the belief in God obsolete?”
- Чипев, К. К. – „Има ли необходимост от интелигентен проектант в еволюцията“ сп. „Християнство и култура“, 2003, бр 8 (4), стр. 88–95
- Чипев, К. К. – „Еволюционни борби: Анти и Про Дарвин“, в-к „Култура“, 2002, брой 29 (19 юли)
- 1. Antony Flew with Roy Abraham Varghese “There is a God” . How the world’s most notorious atheist changed his mind 2007 HarperOne Harpercollins publishers.
- 2. Терминът е на креационистите
- 3. Roy Abraham Varghese “The Wonder of the World” – A Journey from Modern Science to the Mind of God”; Gerald Schroeder “The science of God” – The Convergence of scientific and biblical Wisdom” 1997. Книгата на Варгезе много хубаво и обстойно обяснява произхода на съвременната наука в недрата на монотеистичните религии (вж. също материала в ХАРТА от Пиърси и Такстън в същия дух) и по специално на средновековните мислители: персийския енциклопедист Авицена (980–1037), еврейския философ Моисей Маймонид (1135–1204), католическия теолог Тома Аквински (1224–1274) и хиндуисткия теолог Мадвачария (1238–1317) (Заб.: Авторът Варгезе е журналист и индус по произход), като зад първите трима се издигат великите сенки на Платон и Аристотел. Биологическите аргументи на книгата са слаби и необосновани, като често се правят препратки към книгите на Шрьодер. Шрьодер е физик от Масачузетския университет (понастоящем вулканолог, работещ в Израел). В книгата си „Науката на Бога“ Шрьодер кабалистично се бори да съгласува Тората (Битие от Библията) с науката (например извежда интегрално-експоненциална формула, която превръща/апроксимира шестте дни на Сътворението в милиардите години на земната еволюция). В книгата му са изложени стари и лесно опровержими аргументи против Дарвинизма, като липсата на междинни звена в палеонтологичните данни или неизброимостта на комбинациите при случайно възникване на гените и техните белтъци.
- 4. Някои твърдят, че Флю се е поддал на „промиване на мозъка“ от поддръжници на хипотезата за Разумния замисъл (ID). (Вж. Марк Опенхаймър, 4 ноември 2007 в приложението към Ню-Йорк Таймс и една статия на Richard Carrier. Истина е, че Флю слага подписа си под петиция за въвеждане на преподаването на ID в британските училища. Самият той признава, че поради напредналата възраст не е писал физически книгата, но че тя напълно отразява неговата гледна точка. Не уточнява дали е диктувал или съавторът му (Рой Абрахам Варгезе), отбелязан с малки букви под името на основния автор, е свършил това. Затова пък самият Варгезе уточнява тези въпроси и разсейва съмненията в писмо до Ню-Йорк Таймс, с което реагира на обвиненията на Марк Опенхаймер или тук) Варгезе поема отговорност само за добавени подзаглавия и някой цитати, за което е отбелязано в забележките към книгата. Според Варгезе вече три години продължават и пропадат усилията на предишните съратници на Флю да го накарат да се отрече от сменената си позиция. (Ричард Кериър безуспешно се мъчи да убеди Флю да се запознае с литературата, противопоставяща се на Разумния замисъл по въпроса за произхода на живота и еволюцията.) Иначе текстът на книгата, според Варгезе, следва публикувани или непубликувани материали на Флю, който лично е прегледал десетина нейни редакции.
- 5. К. К. Чипев – „За случайността в еволюцията“ сп. Наука 2007, кн. 2.
- 6. К. К. Чипев – „Философия и еволюция“ в сп. „Факел“, 2008г, бр. 1 стр. 335–343.
- 7. Stuart Kauffman – “Reinventing the sacred: a new view of science, reason and religion”. 2008
