На 19 ноември 2019г. се навършват
130 години
от рождението на големия български писател
Димитър Шишманов.
130 години
от рождението на големия български писател
Димитър Шишманов.
Той не бива да бъде забравян!
 |
| Димитър Шишманов (19 ноември 1889 - 1 февруари 1945г.) |
Димитър Иванов Шишманов e виден български писател и дипломат.
Син е на първостроителя на българската култура, свищовлията
проф. Иван Д.Шишманов от известния свищовски род Божинови и на Лидия
Драгоманова, дъщеря на украинския професор Михайло Драгоманов.
Димитър Шишманов е роден на 19.11.1889 г. в София.
Завършва
гимназия в София (1907) и право в Женевския университет (1913). Участва в
Първата световна война.
С неговата подкрепа излиза от 1919 г. в София списание
„Украинско-български преглед”.
Началник на Комисията по регистрациите (1919
-1932), началник на съдебния отдел на Министерството на вътрешните работи
(1932-1935). Пълномощен министър на България в Гърция (1935-1940). Главен
секретар на Министерството на външните работи и изповеданията (1940-1943).
Министър на външните работи (14.10.1943 - 01.06.1944).
Сътрудничи на десетки издания у нас, сред които сп.
„Звено”, „Златорог”, „Листопад”, в. „Огнище” и мн. др. Член на Съюза на българските писатели.
Автор на драми, повести и разкази:
Автор на драми, повести и разкази:
„Депутатът
Стоянов” (повест, 1919), „Хайлайф” (повест, 1919, 1992), „Разкази” (1919),
„Бунтовник” (роман, 1920), „Странни хора” (разкази, 1924), „Кошмар” (драма,
1929), „Блянове край Акропола” (разкази-есета, 1938), „Зограф Павел” (разкази,
1938), „Панаирът в Стародол” (комедия в три акта, 1942), „Пламъчета над
делника” (разкази, 1942), „Писма до мен самия” (дневници, 1995).
Един от основателите на българския ПЕН-клуб.
Преводач на френска, немска и украинска (Коцюбински,
Франко, Олеся) литература.
Осъден на смърт след
09.09.1944 г. от Първи състав на Народния съд, и разстрелян на 01.02.1945 г. в
София.
Присъдата му е отменена през 1996 г.
Панчо Владигеров
Есенна Елегия
Посветена на убития от т.нар. Народен съд писател и негов близък приятел Димитър Ив. Шишманов
Piano Pieces Op.15 No.2 - Autumn Elegie
Изпълнение на Десислава Щерева, пиано :
https://www.youtube.com/watch?v=c130Lumebcc
ИМЕТО
„ПИСАТЕЛ”
Димитър Шишманов
Един грях има, който, ако съществува на небето особен съд
за литераторите, навярно най-тежко се наказва и той е да не признаваш друг
писател само защото го мразиш или му завиждаш. А този грях за жалост е
най-разпространеният у нас.
Често пъти съм си мислил: „Какво ли мисли публиката, като
следи как в еди-кое си списание ругаят бивши сътрудници, как в друго хвалят
само редактора и редакционния комитет, как в трето не казват добра дума изобщо
за никого и как изведнъж след някое литературно землетресение и разместване на
пластовете горното положение продължава, но само че имената се меняват и
хвалените довчера стават ругани и обратно…”
Какво мисли публиката? Не мисли много ласкави неща за
българската литературна действителност. За публиката думата „писател” се е
превърнала доста отдавна на „писателствующ”, което ще рече маняк. Туй няма защо
да си го крием. Българският писател като личност не се цени почти от никого.
Дотолкова малко се цени той, че дори хора, които довчера
са били писатели, а днес по някоя причина са оставили литературата, настръхват,
когато си спомнят за кръговете около списанията и не намират нищо по-обидно да
кажат на писател, освен тая същата дума „писател”, която те произнасят
„песател”, сякаш произлиза от „пес”…
Да си писател днес у нас е цяло геройство, не само защото
литераторът материално е необезпечен, а защото е и морално дискредитиран.
Но, възразяват някои, и на Запад има завист и ежби между
писателите. Да, има! Но има и приятелство. А у нас напоследък писателите всички
се гледат накриво, сякаш няма в България място за първия и последния, сякаш
днес не е все едно кой е най-ценният белетрист, сякаш не е много по-важно
изобщо да имаме добри белетристи, които да пишат хубави работи, добри поети,
които да обогатяват литературата ни, а не толкова дали тия белетристи и поети
се казват Немиров, Йовков, Райчев, Багряна, Далчев и т.н.
Струва ми се, че ако писателите си даваха отчет колко
малко публиката изобщо се интересува от личностите им, колко често пъти като
чете дори някоя тяхна книга, която харесва, забравя името на автора, те биха
много по-малко се гонили и наместо да се грижат за славата на своето име, биха
залегнали да очистят, да възвишат онова на занятието си, да направят щото у нас
„писател” да значи не само от художествено, а и от човешко гледище нещо
благородно, нещо способно да се жертвува за идеал, нещо интересно,
привлекателно, което заслужава да се види, да се обича…
в. „Слово”, бр. 1482, 20.05.1927 г.
Още текстове на Димитър
Шишманов може да намерите тук :
