09 юли 2016

Victims of Communism Commemoration on Capitol Hill, Washington DC, June 11-12, 2016

American Leaders Join Dozens of Nations in Remembering the Victims of Communism

Record Number of Embassies and Human Rights Groups Join VOC to Commemorate the more than 100 Million Victims of Communism

On June 11-12, a record number of twenty-three embassies, and twenty-six ethnic and human rights organizations joined 10 Members of Congress and over 300 participants for the annual Victims of Communism Commemoration on Capitol Hill, which this year revolved around human rights in Cuba and the legacy of communism in the post-Soviet sphere.

Link :





8th Annual Roll Call of Nations


The record number of participants from the ethnic, human rights, and diplomatic community shows that the struggle against communism did not end in 1989, and that the consequences and legacy of this deadly ideology continue to help shape our world today.

Wreath Laying Ceremony

The ceremony concluded with the 8th annual Roll Call of Nations, during which twenty-three embassies and twenty-six ethnic organizations, including the American Cold War Veterans Association, Women’s Rights Without Frontiers, Students for a Free Tibet, and Cuba Democracy Advocates, participated in the event, commemorating the more than 100 million victims of communism around the world. Surrounded by people from dozens of nationalities and ethnic backgrounds, the events were attended by over three hundred visitors and supporters.

23 participating embassies in 2015 VOC Commemoration
Embassy of Albania
Embassy of the Republic of Azerbaijan
Embassy of the Republic of Bulgaria
Embassy of Canada
Embassy of the Republic of Croatia
Embassy of the Czech Republic
Embassy of Estonia
Embassy of Georgia
Embassy of Greece
Embassy of Hungary
Embassy of the Republic of Korea
Embassy of Latvia
Embassy of the Principality of Liechtenstein
Embassy of the Republic of Lithuania
Embassy of the Republic of Macedonia
Embassy of Malta
Embassy of the Republic of Moldova
Embassy of Netherlands
Embassy of the Republic of Poland
Embassy of Romania
Embassy of the Slovak Republic
Embassy of Sweden
Embassy of Ukraine

26 participating organizations:
AFGE Local 1812 representing employees of Voice of America, VOA China, and Radio/TV Marti
Albanian American Freedom House
American Latvian Associaition
Belarusan-American Association
Initiatives for China
Cold War Veterans Association
International Committee for Crimea
Crimean Victims of Communism
Cossack Congress of America
Friends of the Imperial City of Hue
Hungarian American Coalition
Hungarian American Federation
Kuban Victims of Communism
Study and Research Center on Laos and Asia, Union for Lao Nation
United Macedonian Diaspora
No Chain
The Association of North Korean Political Victims and Their Families
National Captive Nations Committee
North Korea Freedom coalition and NK in USA
Ukrainian Victims of Communism
The World Uyghur Congress
Uyghur-American Association
Victims of Communism Memorial Foundation
Women's Rights Without Frontier
Taipei Economic and Cultural Representative Office & World League for Freedom and Democracy

Tiananmen-square stedents demonstration,  Beijing May 30, 1989

History of the Memorial

Passed unanimously by Congress and signed into law by President Bill Clinton on December 17, 1993, PL 103-199 created The Victims of Communism Memorial Foundation.

Co-sponsored by Representative Dana Rohrabacher (R-CA), Representative Robert Toricelli (D-NJ), Senator Claiborne Pell (D-RI) and Senator Jesse Helms (R-NC) the legislation authorized the design and construction of The Victims of Communism Memorial in Washington, D.C. for and with the participation of “all groups that have suffered under communism.”

In 1995, Lee Edwards and Lev Dobriansky met with the National Park Service in order to begin building the monument. They received a document that outlined a 24-step program —including congressional permission, site selection, design approval, financial commitments, and the actual construction. The process also required the permission of three federal panels and a D.C. neighborhood board. As they left, a Park Service official warned: “It’s going to take longer than you think.”

The following years were ones of hard work filled with ups and downs as permissions were obtained, and plans drawn up. Initially the plan had been to raise $100 million for the construction of a museum and monument to the 100 million victims of communism. This objective confronted reality when, by the spring 1999, the Foundation had raised less than half a million dollars. Plans to build a ‘bricks and mortar’ museum had to be put off as attention was placed on the construction of a $1 million monument.

Donors and ethnic communities throughout the United States reacted favorably. Led by the Vietnamese Americans in Northern Virginia, the Latvians, Lithuanians, Estonians, Hungarians, and other groups rallied to donate money and effort to the cause. An invitation was extended to President George W. Bush to serve as honorary chairman – and he accepted.

The crucial question of Memorial design had to be addressed. Among the dozens of suggested designs were a replica of the Berlin Wall, a Gulag barracks, a killing field in Cambodia, a boat used by the Vietnamese and the Cubans to flee their communist oppressors, a cell from the KGB Lubyanka prison in Moscow, a broken statue of Stalin, Lenin or Mao, a watchtower with armed guards and barbed wire. Two icons led the list: the Brandenburg Gate and the Statue of the “Goddess of Democracy” erected by Chinese student protestors in Beijing’s Tiananmen Square.

After months of debate, the board of directors unanimously selected the Democracy statue as the core of the Memorial because (1) it called to mind the Tiananmen Square Massacre and the continuing oppression in the world’s largest country, (2) It was based on the Statue of Liberty in New York, reflecting man’s indomitable desire to be free; and (3) it had become a global symbol of freedom and democracy with replicas in France, the United Kingdom, Nigeria, Taiwan, Canada, and San Francisco’s Chinatown.

Thomas Marsh, a noted California sculptor and designer, was contacted and invited to submit a design. Marsh, working closely with students who had been at Tiananmen Square, had previously crafted a replica of the Democracy Statue for San Francisco’s Chinese Community. Marsh said he would be honored to create a bronze replica for The Victims of Communism Memorial in Washington and would waive his fee – a generous and unexpected offer.

The National Park Service helped the Foundation select the final location. A small island of land, unused for years, at the intersection of Massachusetts Ave., N.W., New Jersey Ave., N.W. and G Street, N.W., two blocks from Union Station and within view of the U.S. Capitol (with the majestic Statue of Freedom on top of its dome) was finally chosen.

Many groups and thousands of individuals contributed to the construction of the monument. Among them were notable donations by Pew Charitable Trusts, Phillips International, Lin and Janet Snapp, the Knights of Columbus, Norma Zimdahl, The Republic of China, and The Heritage Foundation. No government funds were sought for the memorial.

The Victims of Communism Memorial was dedicated by President George W. Bush on Tuesday, June 12, 2007. June 12 was chosen as the 20th anniversary of President Ronald Reagan’s famous Brandenburg Gate speech at which he said, “Mr. Gorbachev, tear down this wall!” Two years after the Reagan speech, the Berlin Wall tumbled down, and two years after that, the Soviet empire was no more.

The Memorial’s front pedestal reads, “To the more than one hundred million victims of communism and to those who love liberty.”

Its back pedestal reads, “To the freedom and independence of all captive nations and peoples.”
Widespread media coverage of the June 2007 dedication included front page articles and editorials in major newspapers and magazines as well as extensive broadcast and cable TV. Leaders from dozens of nations have since visited the memorial site to pay their respects and lay memorial wreaths.

Contact Us

300 New Jersey Avenue, NW
Suite 900
Washington, DC 20001
E-mail :


08 юли 2016

Майор Манолов

Майор Васил Манолов

Майор Манолов
Разказ от Камен Бранник

В началото на септември 1918 година 33-и пехотен Свищовски полк заемаше позиция на върха Дуб, между Дойранското езеро и Вардара.

Позицията беше извънредно важно място и за нейната отбрана се водиха на 18 и 19 септември кървави боеве, в които особено се отличи 33-и полк, който даде в жертва много герои.

Всред многото подвизи на тия герои особено се откроява подвигът на майор Манолов, загинал при защитата на „Бастиона полковник Нейков” с едно величаво себеотрицание, което обезсмъртява името му.

В южните разклонения на масива Дуб, посред една местност много хълмиста, пресечна с оврази и дерета и обрасла с ниски храсталаци, се криеха трите отбранителни линии окопи, галерии, скривалища и ходове за съобщение на полковата позиция, за чието здраво укрепяване бяха положени големи грижи и усилия.

Карта на Дойранското езеро. От лявата страна - връх Дуб, означен като Dab Mt.

Тя се състоеше от няколко предни опорни места („Свищов” , „Солун”. „Крестали” и други, от една първа отбранителна линия с укрепени места, наречени „Съединението”, „Цербера”, „Калето” и пр., и от една главна отбранителна линия с три бастиона, най-важният от които бе „Бастион полковник Нейков”.

Противникът, който беше решил на всяка цена да овладее върха Дуб, започна атаката си още на 12 септември с небивала дотогава артилерийска подготовка, която трая шест дни и шест нощи.

Участъкът на полка, главно окопите на „Свищов”, „Цербера”, „Съединението” и „Бастион полковник Нейков", беше обстрелван непрекъснато с най-жесток артилерийски огън.

През деня този огън биваше разрушителен, със снаряди от най-тежки калибри, а през нощта – обезпокоителен, с цел да не могат да се поправят разрушенията, станали в окопите и скривалищата на полковата позиция. Десетки хиляди снаряди паднаха върху тая малка площ от 900 метра широчина и 500 метра дълбочина, която се заемаше от доблестните Свищовци. Но те стояха там, през тия ужасни дни и нощи, непоколебими, като желязна броня – бронята на България!

Ген.Владимир Вазов и Ген. Димитър Гешов правят преглед на части от 33 Свищовски полк при Дойран. До тях е майор Манолов.

Най-страшен беше огънят в навечерието на атаката, на 17 срещу 18 септември. През нощта – от 10 :30 часа до разсъмване – противникът обсипа полковата позиция с най-малко 100 хиляди снаряди, разпределени на петнадесет барабани огньове, от които осем със задушливи газове.
Толкова много бяха противниковите снаряди, че от техния дим и от праха на зловещо изринатата земя се беше образувала непроницаема завеса над позицията на бйоците.

Звездното небе беше страхотно забулено, а ракетите за осветление и сигнализация едва мъждеяха, като , като слаби кандила.

Всред тоя мрачен ад от огън, желязо и дим смъртта дебнеше на всяка крачка…Но скривалищата, галериите и окопите бяха здрави, а още по-здрави бяха сърцата и душите на храбрите защитници: с бодър дух и вяра в крайната победа те дочакаха часа на атаката.

На 18 септември в 5:30 часа сутринта противникът настъпи по цялото разположение на 8-а дивизия, включително и в участъка на 33-и полк срещу предните опорни места „Свищов”, „Солун”, „Крестали” и „Офицерският пост”.

На подадените за артилерийска помощ червени ракети нашата артилерия незабавно се озова със силен преграден огън. Но и противниковата артилерия, с непрекъснат и много действителен огън, с непрекъснат и много действителен огън, стреляше по предните ни пунктове. А пехотата опорен пункт „Солун” се завърза кратък, но жесток ръкопашен бой, в който шепата защитници геройски загинаха, а противникът се настани веднага там.

След геройска съпротива от страна на нашите, падна и пунктът „Свищов”,гдето един взвод с една картечница даде висок пример на безстрашие, себеотрицание и самопожертвувателност.

От защитниците на „Свищов” само неколцина успяха да си пробият път и да се приберат „Съединението”, гдето почваше предната ни главна позиция. След това боят се пренесе на главната отбранителна линия, гдето, за да не бъдат обградени от противника, се прибраха защитниците от предните опорни места.

Към „Съединението” настъпи цял противников полк срещу една рота наши бойци, с няколко картечници и минохвъргачки.
Тук се води упорит бой и от двете страни.

Загинаха почти всички наши офицери и накрая, когато положението стана неудържимо, малцината останали живи герои едва успяха да се изтеглят на главната линия, гдето боят вече също се разгаряше.

Към 6 часа преди пладне противникът беше вече пред третата и последна отбранителна линия на полка, пред „Бастион полковник Нейков”.

Тук трябваше да стане решителен удар, от който зависеше изходът на боя.
За здравото задържане на „Бастион полковник Нейков” командирът на полка се беше погрижил още от предни яден.

Още от навечерието той беше поставил в задните скривалища на бастиона полковата поддръжка – една рота под командата на известния полкови храбрец майор Манолов. Беше привлечен наблизо и бригадната поддръжка от две роти.

Майор Васил Манолов

Майор Васил Манолов беше наистина достоен за трудната и отговорна задача, която му се възлагаше – да задържи на всяка цена бастиона и да отбие настъпателната вълна на противника.

Тоя офицер се беше сражавал геройски при Прищина, гдето влезе пръв, и при Лерин и Битоля, които той напусна последен.

 Същият при Кенали, оглушал и онемял от тресъка на хилядите снаряди и тежко ранен, не пожела да напусне позицията, като написа на едно листче хартия, понеже не може вече да говори, че иска да остане при войниците си.

Майорът беше при полковата поддръжка, когато се почна атаката на бастиона. Противникът настъпи с големи сили – почти цяла бригада от 4-5 хиляди бойци. Преградният огън на нашата артилерия не можа да го спре и той нахлу в разрушените вече телени мрежи пред бастиона.
Защитниците на последния го посрещнаха със силен пушечен, картечен и бомбов огън и едвам го задържаха.

На места, гдето нашите бойци бяха избити, той успя да проникне дори в самите окопи и трябваше да се води ръкопашен бой за изгонването му.

Майор Манолов, който спокойно наблюдаваше боя, прецени, че е време вече да се намеси. Той веднага даде заповед на поддръжката, която се командуваше от поручик Банчев, да засили защитниците на бастиона, а сам той лично пое отбраната на последния, отправяйки се за най-застрашената му част – левия фланг.

Противникът напираше вече непрекъснато. Веригите му се топяха от точния огън на защитата, но нови вериги незабавно ги заместваха. Тук-там той успя да навлезе в окопите на бастиона, но, посрещнат с бомби и ножове, беше немилостиво отблъснат.

И все пак той засилваше отново своите бесни пристъпи. Положението почваше да става трагично. Тогава майор Манолов реши да предприеме нещо много смело и много рисковано. Той знаеше, че Бог помага на храбрите.

След отчаяна съпротива с пушечен и картечен огън, под личната команда и въодушевявани от личния пример на своя дружинен командир майор Манолов, доблестните защитници на бастиона, макар вече значително намалели по численост, успяха да отхвърлят последния пристъп на противника и да го заставят да напусне телените мрежи, гдето се беше закрепил.

Възползван от тоя моментен успех, безстрашният майор събра около себе си една група от около 50 души бойци и ги поведе в дръзка контра-атака срещу многобройната пехота на противника, с цел да го разстрои и прогони, а после , по петите му, да завладее отново „Съединението”, което се явяваше като невралгичен пункт на боя.

Тая безумна смелост успя.
Противникът, поразен от внезапното нападение и не подозиращ малките наши сили, скоро се огъна под неудържимия устрем на Свищовци и отстъпи към „Съединението”.

Следвайки неотстъпно по дирите му, нашите борци можаха да достигнат задните окопи на тоя пункт и там се хвърлиха в отчаяна ръкопашна борба с противниковите сили, борба безумна, в която шепата храбреци явно жертвуваха живота си.

Тук загина геройски и техният смел командир.
Смъртта не пожали и неговото юначно сърце, което до последния момент не беше престанало на тупти за славата и честта на родината.

Противникът отново – през труповете на нашите храбри Свищовци – тръгна напред към бастиона. Но тоя път неговият нападателен дух бе сломен и атаката му лесно беше отблъсната от останалите в „Бастион полковник Нейков” защитници – „Бастионът” беше спасен и защитниците му дочакаха общата контра-атака на нашите войски, която почна след няколко часа…

Така майор Манолов и шепата негови юнаци със своята беззаветна самопожертвувателност задържаха противника и осигуриха победния край на боя.

В двора на казармите в Свищов има един гранитен паметник за падналите в боевете Свищовци.
Много имена има написани на него, но едно име най-ярко блести върху гранита – името на майор Манолов.

Нека то блести там на вечни времена, за да говори поколенията за безсмъртието, с което историята дарява героизма на храбрите!

Паметникът на 33 Свищовски пехотен полк

   Камен – Бранник e псевдоним на д-р Петър Костов - секретар на цар Борис III по печата. 

Той е роден на 28 май 1893 година в град Свищов. Син е на Коста Петров и Марийка Денева.  Завръшил е право в Държавния Университет и защитил докторат по право в Сорбоната. 

Автор е на книгите: „Патрули”, „Карнавал”, „Песни за България”, „Разкази от великото време”, „Песни за древна и нова България”, „Победни песни”, „Под знака на победата” и „Родина”. 

 След 1950 г. тези книги попадат в списъка на забранената литература. 

 Дори пред "Народния съд", свидетели евреи свидетелстват, че д-р Петър Костов е съдействал за тяхното спасение. Независимо от това,  д-р Петър Костов е осъден на смърт от т.нар. Народен съд и екзекутиран на 1 февруари 1945г. заедно с регентите, депутатите и другите царски съветници. Има едно дете. С Решение № 172 на Върховния съд от  26 август 1996 г.  Присъдата на д-р Костов е отменена с мотив липса на доказателства. 

Паметникът на 33 Свищовски пехотен полк

Паметникът е издигнат през 1923 година - първоначално в двора на старата казарма - в близост до Часовниковата кула. Построен е с дарения на свищовлии. След това е преместен в двора на новата казарма източно от града.

Той представлява стъпаловидна каменна пирамида, която завършва с пилон с четири мраморни плочи и два бронзови военни кръста за храброст, поставени в основата и в горната част на паметника.

Паметникът е проектиран и изпълнен от прочутия скулптор Андрей Николов и от един от  най-видните български  архитекти Иван Лазаров.

Част от монумента е направен от камък специално донесен за тази цел от връх Дуб при Дойран.

На първата плоча пише :

"Няма по-свято наследство от това, да предадеш на потомците си едно славно минало и гордостта, че си умрял за Отечеството“.

На втората плоча :

На героите от 33-ти Свищовски полк за свободата и величието ти умряха те МИЛА РОДИНО. Безсмъртният техен дух шепне завета им. Довършете светото дело потомци“.

На третата плоча :

 „Поклон пред подвига Ви велик скъпи жертви. Напомняй „Дуб“ на потомците за тези славни дни. Пази я!“. 

На четвъртата плоча :  

„На героите от 33-ти Свищовски полк 1886, 1912, 1913, 1915-1918 год. Там при Сливница, Драгоман, Пирот, Одрин, Чаталджа, Св. Никола, Царибор,Черний връх, Върбица, Дренова глава, Грамада, Злата, Арменохор, Петорак, Кенали, Каймак Чалан и Дуб са вечните герои на падналите за родината свищовци“.

 От 2005г.  паметникът се намира на площад „Велешана“ в западната част на Свищов.

Този площад напомня за вековните връзки на Свищов с Велес и е подходящо място за запазване на паметта на онези, които се биха за освобождаването на своите братя в Македония и Западните покрайнини.

Причина за преместването му е закриването на старото военно поделение в Свищов и преместването му в Белене.

Откъс от книгата на майка ми д-р Мария Тошева "Свищовски родови хроники", Изд. Исторически музей-Свищов, 
Свищов , 2011г., стр.234


Голям пропуск на книгата „Свищовски родови хроники“ ще бъде, ако свищовлии не си спомнят за майор Васил Манолов – героят, чутовният храбрец, извършил най-големия подвиг в летописа на Дойранската епопея.

 „В нашата история – пише Илия Мустаков – няма по-вихрена атака от тази на майор Манолов. 

Той загива със смъртта на най-смелите.

 „Напред, свищовци – извиква дружинният командир на петдесетина безстрашни българи, хвърлящи се срещу многочислена английска армия. Майор Манолов заедно с няколко юначни свищовци е напред и все напред. 

Ножовете на англичаните са съвсем близо до безстрашния офицер, пробождат го и той издъхва на тях. 

Учудените чужденци виждат саможертвата на един невиждан храбрец (Виж информация от книгата на Божан Делийски „Дойранската епопея, забравена и незабравима“, София, 1998 г., стр. 99).

Семейството на Стефан Николов Манолов и Анастасия Василева Лъскова се премества от Силистра в Свищов след 1891 г. От брака си имат четири деца: двама синове – Васил и Никола, и две дъщери – Радка и Мария. 

Васил Стефанов Манолов 

е роден на 54 февруари 1888 г. в Силистра. 

Завършва Военното училище в София през 1907 г.

Кариерата му е кратка (11 години), воювал за България в три войни (Балканска, Междусъюзническа и Първа световна война). 

На бойното поле печели само победи, оставя име на смел и доблестен офицер, дал живота си за Отечеството.
Военните му подвизи биват оценени от командването. В резултат на това е произведен в звание ускорено: подпоручик (1907 г.), поручик (1910 г.), капитан (1913 г.), майор (1917 г.), подполковник (1918 г.).

Твърде млад участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на взвод.

 В Първата световна война като капитан е командир на рота, а по-късно, вече майор, е командир на 2-ра дружина на славния 33-и пехотен Свищовски полк.

Заради храбростта и бойното му майсторство е награден с редица български ордени за храброст, с германски „Железен кръст“ и турски „Железен полумесец“. 
Отлично подготвен, решителен, с твърд характер, той е обичан от войниците. Бойното му майсторство проличава и пролетните боеве през 1917 г., както и в няколко рисковани патрулни нападения. 
Името на Васил Манолов е незаслужено забравено в Свищов. Нашата национална памет е в дълг към такива герои, дали живота си за България в мъжествена и доблестна защита на Родината.“ (Б. Делийски, Дойранската…, с. 99).

От многото свидни жертви, които Свищов е дал пред олтара на Родината във войните на България, имената на подполковник Васил Манолов и фелдфебел Григор Стоянов винаги ще блестят в съзнанието на българина и ще осветляват стръмния път към подвига в цялостната негова смисъл.“
 (вестник „Свищовски известия“, 5 май 1937 г.).

Никола Стефанов Манолов е роден на 19 януари 1889 г. в Силистра, починал на 29 юни 1957 г. в Свищов. Завършва Търговската гимназия „Димитър Хадживасилев“ в Свищов, където е дългогодишен директор на Българска народна банка. Женен е за Зорка Пантелей Теодорова, родена на 1 септември 1894 г. в Свищов, починала на 11 март 1947 г. в Свищов. Дъщеря е на Пантелей Теодоров Николов и Мария Х. Филчева (виж семейство Теодорови). От брака си нямат деца.

07 юли 2016

Нов паметник в София посветен на спасяването на българските евреи


Президентите на Република България 

Росен Плевнелиев 

и на 

Държавата Израел 

Реувен Ривлин 

откриха в София паметник, посветен на спасяването на българските евреи



7 Юли 2016

Държавният глава: 

Омаловажаването на човешкото страдание носи в себе си риск от бъдещи трагедии


Историята трябва да бъде помнена такава, каквато е. Не можем да позволим истината да бъде забравена или преиначавана, защото омаловажаването на човешкото страдание носи в себе си риск от бъдещи трагедии. Това заяви президентът Росен Плевнелиев, който заедно със своя израелски колега президента Реувен Ривлин откри в град София Паметник на спасението, посветен на българите, спасили еврейската общност у нас в годините на Втората световна война.  

Идентичен паметник ще бъде изграден и в столицата на Държавата Израел, Тел Авив, като по думите на президента Плевнелиев той ще напомня, че по силите на всеки човек е да промени историята, да направи света по-добър и по-справедлив. Че и най-страшното зло може да бъде предотвратено, ако съпротивата е достатъчно активна и категорична.

„Паметникът на спасението, тук в сърцето на София, е поредната стъпка към съхраняване на паметта за огромната заслуга на скромния, но храбър български народ“, заяви в изказването си на церемонията Росен Плевнелиев. Държавният глава подчерта, че днес, когато поколението на оцелелите от Холокоста си отива, наш дълг повече от всякога е да се преклоним пред онези храбри българи, които не се поколебаха да защитят своите сънародници евреи от лагерите на смъртта.

Росен Плевнелиев посочи, че за спасяването на българските евреи огромна роля имат представители на различни професионални групи, интелектуалци, политически и социални лидери, православната църква. „То обаче е дело преди всичко на обикновените български граждани, приели за своя кауза мирната, но твърда съпротива в подкрепа на сънародниците си евреи. Дълбоко вярвам, че през 1943 година българското общество спаси не просто своите съседи и приятели. То спаси самото себе си – такова, каквото винаги е било – толерантно, гостоприемно и хуманно“, подчерта президентът.

Държавният глава припомни също така известната еврейска мъдрост, че „когато спасиш дори само един човешки живот, спасяваш цялата вселена“ и че споменът за България и за дързостта на българите, които защитиха своите еврейски сънародници през Втората Световна война се пази и днес в сърцата на техните наследници навсякъде по света.

 „За съжаление, страната ни бе въвлечена в ситуация, в която не успя да направи същото за евреите в Северна Гърция и части от бивша Югославия, които не бяха български граждани. 

Скърбим дълбоко за тяхната смърт, както и за всички жертви на Холокоста, чиято памет ще помним вечно“, добави държавният глава.

„В наши дни светът за пореден път се изправя пред националистически и антисемитски настроения. 

От нас зависи да изкореним тези ужасяващи феномени“, посочи в изказването си президентът Реувен Ривлин. 

Той добави, че българите и евреите носят моралното задължение да сторят всичко по силите си, за да завещаят на бъдещите поколения  ценности, като толерантност, демократизъм, обществена солидарност и любов към човека. 

На церемонията присъстваха
Председателят на Народното събрание Цецка Цачева, Вицепремиерът Меглена Кунева, кметът на София Йорданка Фандъкова, акредитирани в България дипломатически представители, представители на еврейската общност в България и много граждани.

Текст от сайта на Президентството

Председателят на Народното събрание г-жа Цецка Цачева присъства на официалната церемония по откриването на „Мемориала на благодарност и в памет на жертвите на Холокоста“ пред галерия „Академия“ на Националната художествена академия.

 Свързани теми :

Линк към :


Речи на церемонията по даряване на бюста на Димитър Пешев на Съвета на Европа, Страсбург, 25 януари 2000г.

  Dedication of Bust of Dimiter Peshev to the Council of Europe 25 January 2000, Strasbourg

71 години от спасяването на българските евреи

Зимната сесия на ПАСЕ 25-29 януари 2016г.



06 юли 2016

От блога на Аспарух Панов : Руски политически институт отваря врати в центъра на Берлин

Аспарух Панов в ПАСЕ, 5 май 1992г.

Президентските избори като политически фарс

 Линк към оригиналната публикация :

Препубликуването на статията тук е със съгласието на автора!

През последните дни германските медии разпространиха новината, че довереникът на Путин Владимир Якунин е основал в Берлин руски политически институт, наречен „Диалог на цивилизациите“. [i], [ii], [iii] . Целта на института е да разпространява сред обществеността експертни становища, които да подпомогнат взимането на решения в областта на бизнеса и политиката. Институтът ще има от 50 до 60 сътрудници, които ще работят в 5 отдела, между които изследователски отдел, отдел за външни отношения и отдел за организиране на събития. При откриването на института Якунин е заявил, че това ще бъде организация, финансово и идейно независима от руското правителство.

Очаква се обаче, руски олигарси да спонсорират дейността на института през специална фондация в Швейцария, която ще управлява средствата му. Критично настроени наблюдатели напълно закономерно се опасяват, че това ще бъде една нова проруска пропагандна фабрика. Или както обяснява на „дипломатичен език“ Якунин, руските медии действат активно напоследък и са проникнали дълбоко в западните общества . В света на тинк танковете обаче, все още доминират западните мозъчни тръстове и с подобни ходове той би желал да промени това статукво.

Според Маркус Венер, политически кореспондент в Берлин на неделното издание на Франкфуртер Алгемайне Цайтунг, става дума за един изключително амбициозен проект, който цели да се смени посоката на доминиращите на Запад политически мнения. Якунин и Путин се познават от много години от Санкт Петербург. През деветдесетте години Якунин е член на прочутия кооператив на собственици на дачи – „Озеро“. След възкачването на Путин на президентския пост, неговите членове се издигат до най-високите кръгове на руската икономика и политика.

В продължение на 22 години Якунин е работил за съветските тайни служби, като последно е бил генерал с висок ранг от външното разузнаване. От 2005 до 2015 г. той е шеф на руските железници. Напускането на поста е било изненада за много хора. Като причина за уволнението се смята фактът, че руските железници продължават да работят на загуба, докато Якунин става все по-богат.

Путин обаче, не оставя своите съратници да потънат. Предметът на дейност на Якунин е твърде широк. Към него принадлежи и идеологията. Екстремно консервативна личност, той отдавна се върти около различни фондации и защитава както държавната руска идеология, така и имперския руски национализъм. 67-годишният Якунин, който дори е описал в своя книга провала на Запада, има богат опит в неправителствения сектор. Очевидно по поръчка от Кремъл, довереникът на Путин до сега е ръководил международната фондация със същото име „Диалог на цивилизациите“ от Виена.

Аспарух Панов

Основната задача на института в австрийската столица е организиране на ежегодни срещи на гръцкия остров Родос. На тези срещи участват известни личности от цял свят – от Китай , Иран, Пакистан, Индия, също от Европа. Само американците са пренебрегнати. Очевидно целта е създаване на цивилизация, противопоставена на американската. Без съмнение, в тази посока ще действа и новият берлински институт.

Според Марилуизе Бек, депутат от Зелените в германския Бундестаг, самото име на института „Диалог на цивилизациите“ е симптоматично за руския начин на мислене. Тези, които говорят за цивилизацията в множествено число поставят под съмнение и под въпрос както универсалността на човешките права, така и Европейската конвенция за правата на човека. Всичко това съвпада с фантазиите за евразийски съюз, който не иска да има нищо общо със западните ценности. В изказването си пред „Велт“ г-жа Бек подчертава, че Якунин е нежелан в САЩ и фигурира в забранителния списък от личности, близки до президента Путин в рамките на американските санкции срещу Русия.

Добре известно е, че за Кремъл НПО-та, финансирани от чужбина се смятат за „чужди агенти“. От няколко години служителите на германски фондации в Русия имат поредица от неприятни преживявания. Това засяга особено филиалите на германските политически фондации „Конрад Аденауер“ и „Фридрих Еберт“, които са обект на набези на прокуратурата. Открито и демонстративно правителството на Владимир Путин атакува чуждестранните НПО и приема, че са контролирани от западните разузнавателни агенции.

В Германия обаче, Якунин е добре дошъл. Нещо повече, той е член на борда на Германо-руския форум , ръководен от бившия премиер на провинция Бранденбург, социалдемократът Матиас Плацек. Очевидно Кремъл добре знае, че в обединена Германия неговите собствени мозъчни тръстове са винаги добре дошли. Неслучайно, точно в историческия център на Берлин, се открива и този най-голям (поне за сега) руски контролиран мозъчен тръст на запад от Урал.

В коментара си за „Велт“ експертът по темата Русия в Германското общество за външна политика Щефан Майстер посреща новосъздадения институт с голяма доза скептицизъм. Според него всички знаем дори само от руската държавна телевизия, че пропагандната машина на Русия има за цел да привлича вниманието към евентуалните манипулативно подбрани дефицити на западното общество. А дали дейността на новия институт ще бъде част от руската пропаганда или наистина ще включва и научни амбиции, бъдещето ще покаже. А иначе, според Якунин, Путин е велик водач, който се намира под огромен натиск от разместването на тектоничните плочи в международната политика през последните години…


Achtung, Wladimir kommt!

Putins Vertrauter Wladimir Jakunin gründet in Berlin ein Politik-Institut. Es ist der Anfang eines hochfliegenden Plans, mit dem der Kreml die politische Meinung im Westen drehen will.

28.06.2016, von Markus Wehner



Putin lässt in Berlin riesige Denkfabrik gründen

Ein Vertrauter des Kreml-Chefs zieht in der Hauptstadt ein russisches Forschungsinstitut hoch. Oligarchen sollen es über die Schweiz finanzieren. Kritiker fürchten eine neue Propagandafabrik.

[ii] Putin lässt in Berlin riesige Denkfabrik gründen; Dirk Banse , Uwe Müller, http://www.welt.de/politik/deutschland/article156676468/Putin-laesst-in-Berlin-riesige-Denkfabrik-gruenden.html


"Er ist ein großer Führer"

Putin-Kumpel gründet in Berlin pro-russischen Think-Tank


04 юли 2016



Д-р Мария Тошева

Тодор Иванов Петров e роден на 6 ноември 1973г. в гр.Русе. Начално училище завършва през 1883г. в родния си град – с отличие . На 12 години постъпва като ученик във флотската музика. Израства при трудни условия, но надарен с музикални способности , упорит и трудолюбив, спечелва вниманието на началниците си, взема участие в Сръбско-Българската война и е награден с медал и грамота.

По заповед на Негово Височество Александър I, Княз на Северна и Южна България командващ на войските дава на матроса Тодор Иванов ЕРОНДОВ медал за в памет на войната против Сърбия 1885г.

18 април 1887г. Военен Министър :
Гр.Русе Полковник Николаев

За в.флотилия и морската част М
Капитан А.Георгиев „

Като редовен матрос на свръхсрочна служба е през 1890-1891г.През 1891г. е старши унтер офицер на музиката на 18 пехотен Етърски полк.В края на 1892г. е щаб-тръбач в 3-ти конен полк. Кат млад музикант работи с усърдие и ентусиазъм . През 1892гг. Създава свое семейство с Енули Стефанова от гр.Търново.От 1893-1895г. е фелдфебел на музикантския хор.През 1895-1899г. изпълнява длъжността музикален фелдфебел в 3-ти конен полк към 6-ти пехотен Търновски полк. След това –до началото на 1900г. е музикален фелдфебел на музиката на 9-ти пехотен Пловдивски полк. 

Големите му музикални способности го подтикват да реши да замине за Букурещ с вече 4-ри членното си семейство, за да следва в Консерваторията. През време на следването си издържа себе си и семейството си със средства които припечелва като музикант-флигорнист и баритонист из Букурещките оркестри и локали. 

През 1901г.завършва хармоничния курс на Букурещката Консерватория и се завръща в България като вахмистър в в музиката на Лейбгвардейския на Н.В. Конен полк в София, където работи до 1904г.
С присъщите му жар, старание и упорство той учи младите музиканти и им вдъхва любов към музиката.
След три години е назначен за капелмайстор на 25-ти Драгомански полк, в Цариброд.

От 10-ти януари 1909г. е преведен за капелмайстор на 33-ти пехотен Свищовски полк, а след това и на 2-ра пехотна Искърска дружина, която квартирува в Свищов.
Като капелмайстор на музиката на 33-ти пехотен Свищовски полк Тодор Иванов участва в Балканската война 1912-1913г.

На 24 септември 1912г. именно капелмайсторът Тодор Иванов предвожда с военната музика частите на 33-ти Свищовски полк към гара Свищов, където близки на войниците, и цялото свищовско гражданство е излязло с букети и подаръци да ги изпрати към бойното поле и да им пожелае „На добър час!”.
Така той продължава докато полка достига турската граница и заема позиция. По време на пътуването войниците непрекъсната пеят „Шуми Марица” и викат „Ура!”
33-ти пехотен Свищовски полк се предвожда от командира на полка, полковник Емануил Чакъров, знамето и военната музика на капелник Т.Иванов С бойките маршове и с Химна

Шуми Марица”, свищовци тръпнат, добиват криле и политат напред. Тържественият марш ехти, оглася околностите, слива се с плющенето на знамената и възвестява победата.
Преди две години свищовлията Любен Филипов, предостави интересно писмо , писано с черен молив от капелмайстор Т.Иванов до ген.Никола Стайчев (тогава майор) в което описва първия решителен бой на свищовци в Балканската война на състоял се на 16 октомври 1912г.

На 16 октомври 1912г. преди обед, къде 10-10 ½ часа турската армия, която защитаваше Одрин правеше вилаз (излаз) на към 9-та дивизия , втора бригада и то най-много насочи своите сили по направление към 33-ти Свищовски полк , пред с.Кемал. Командира на полка г-н полковник Чакъров заповяда полка да се разгърне в боя.Нареди и атакува настъпващите срещу полка турци. 

Щом се подаде сигнал за атака, полковата музика засвири „Шуми Марица”.

Движеше се едновременно с поддръжките в контраатаката срещу турските части.

В този първи бой паднаха убити и ранени около 350-400 души. В това време турците разбити от нашата бригада отстъпваха без порядък назад. Музиката като стигна до ронените и убитите войници, които очакваха санитарна и медицинска помощ. Обаче не се оказа нито ето една такава. 

Тогава аз, капелмайстор Тодор Иванов по лична моя инициатива, спрях „Шуми Марица” и заповядах на музикантите да оставят инструментите в един трап. Като оставих двама да ги пазят, с останалите 32 човека пренесохме най-тежко ранените при полковия превързочен лазарет, където полкови лекар бе кап.Хитов. След това се върнахме и пренесохме убитите войници в селската църква на с.Кемал, около 35 човека, които са погребани с всички церемонии, в същия двор на църквата – всички в един гроб.
След два три дни полка получава заповед да се отправи към Чаталджанските позиции срещу Цариград. Командира на полка възхитен от героизма и инициативата на музикалната команда , заповяда ми да предоставя 16 човека за награждаване с кръст за храброст, които го получиха след няколко дена.”

Капелмайстор Т.Иванов участва неизменно с музиката си в Междусъюзническата и Европейската (Първата Световна) война. За заслугите си е награждаван с ордени и медали.

Ний Борис III с Божия милост и народна воля Цар на българите, в знак на Нашето особено благоволение, награждаваме капелмайстора от 2-ра пех.Искърска дружина Тодор Петров с кавалерски кръст от Наший орден „Св.Александър”.Заповядваме да му се даде настоящата грамота скрепена с печата.

София, 28 ноември 1924г. Канцлер на ордените :

По-късно , през 1939г. Т.Иванов получава възпоминателен медал .

Тодор Иванов Петров от гр.Русе е взел участие във войната 1915-1918г. В знак на благодарност и за спомен на това участие Негово Величество Царят му дарява възпоменателен медал за тая война на червена лента.

София, 16 април 1939г. Министър на войната :
Ген.Майор Даскалов

От 1910г. Т.Иванов намира в Свищов широко поле за работа сред свищовската интелигенция, като поставя началото на популярни еженеделни концерти в театралния салон , изнасяни от военната музика на 33 –ти пех.Свищовски полк, а след това и на 2-ра пех. Искърска дружина.

През 1921-1922г. е лектор по духови инструменти в Държавната музикална академия в София.Същевременно свири в Народния оперен театър като оркестрант. След пенсионирането си е ръководител на ученическата духова музика на Държавната Търговска гимназия „Димитър Хадживасилев”. Диригент е и на студентския оркестър при Висшето търговско училище „Д.А.Ценов” в Свищов. Отличен цигулар, той обучава много свои ученици, които стават добри професионалисти с висока музикална подготовка.

Тодор Иванов се изявява и като даровит композитор, създал редица маршове и валсове.Известна е и рапсодията му „Той не умира!”в памет на майор Васил Манолов, „героят на Дойран” убит през 1918г. Маестро Тодор Иванов е в близки приятелски и колегиални отношения с друг известен български композитор на военни маршове – Александър Морфов, с капелмайстор П.Касабов –негов родственик и др.
На 8 ноември 1924г. в Свищов много тържествено е чествана 40-тата годишнина от музикалната дейност на диригента Тодор Иванов. Със специален ювенал музикалното дружество, офицерите ,подофицерите,чиновници и войници от Свищовския гарнизон, от чиновете на 2-ра пех.Искърска дружина и понтонното отделение, поздравяват юбиляра за всеотдайната му служба за слава на победите на Българската армия.Във втората част на честването се е състоял концерт с изпълнение на негови музикални произведения , дирижирани лично от юбиляра.

Тодор Иванов умира на 80 годишна възраст на 13 април 1953г. Погребан е в западните свищовски гробища.

03 юли 2016



Лъчезар Тошев

Освен на огромната плеяда възрожденци, изиграли ключова роля в българската история, Свищов е родно място и на известни български военачалници, записали имената си на неръкотворната Триумфална арка на Отечеството.

Можем да си спомним за ген. Пантелей Киселов, превзел непревземаемия Тутракан през Първата световна война. Спори се само дали това е станало за 24 или за 36 часа.

Също тогава изгрява звездата на ген. Дамянов и ген. Манов.

Но в тази плеяда едно от най-ярките имена е това на ген. Иван Пашинов.

Днес той е забравен. За него напомня един малък сокак зад Съборната църква „Св.Троица” в Свищов. 

Иван Парашкевов Пашинов е роден на 1 август 1862г. в Свищов.

Завършва Военното училище в София през 1883г.
През Сръбско-Българската война участва в сраженията при Сливница и Пирот. 

Военната му кариера го довежда до чин полковник точно в навечерието на Балканската война. 

Като такъв на него е поверено командването на 23-ти Шипченски полк.

На 13 март 1913г.по време на сражението за Одрин рано сутринта след заповед от главнокомандващия военният участък ген.Георги Вазов, полковник Пашинов с извадена сабя и знамето в ръка повежда полка си в атака към форта "Айваз Баба" – най-укрепената част от турската крепост.

При изгрева на слънцето българското знаме се развява над форта.

Скоро след това Одрин се предава на българските войски.

При тържественото влизане на нашите войски в града, заради ключовото превземане на форта "Айваз-Баба" на полковник Пашинов се пада честта да язди пръв и пръв да влезе в Одрин.

По време на Първата световна война Иван Пашинов е командир на 2-ра бригада в която е и 23-ти Шипченски полк. 

По време на боевете за превземането на град Струга 26-28 ноември 1915г. в Македония, Иван Пашинов извършва истински подвиг, направил голямо впечатление в цяла България. 

Когато противниковите войски запалват моста над изтичащата от Охридското езера река Черни Дрин (в Македония реката се нарича Дрим) за да попречат на преминаването на българските войски през него, Иван Пашинов грабва знамето и изтичва с него през горящия мост увличайки след себе си подпоручик Баев и войниците си.

Така българските войски освобождават Струга! 

Това събитие може да се сравни само с храбрата постъпка младия тогава генерал Бонапарт на 17 ноември 1796г. при Арколският мост – още в първата му италианска кампания.

 За Арколския мост се говори в цяла Европа. А за Струга се мълчи…Днес за подвига на Иван Пашинов едва ли някой си спомня, но тогава е направил голямо впечатление.

Прочутия композитор на военни маршове Михаил Шекерджиев пише по текст на Ботю Савов марша „Струга”.

Той е публикуван в сп. Отечество, на 8 април 1917г.

„През гори и през долини
През победен светъл дим
Твойта доблест не яви ли
и при страшний Черен Дрим

Кой войските ти пренесе
През разгромения мост?
Там кога се смърт надвесе
Кой, герою белокос?

Дрин ще помни старий спомен
В блян кога вълни заспят
Твоят устрем непреломен
Страшния шепот „Да вървят!”

Татко силний наш спасител
Дни честити доживей
Твоят горд дух съкрушител
В мъжки ни сърца да грей!"

За този подвиг той е удостоен със званието генерал-майор и му е възложено да командва беломорската област, която както и Дойранската позиция остават в български ръце до подписването на Солунското примирие сключено на 29 септември 1918г.
Ген.Пашинов умира в София на 28 февруари 1936г.

От сборника на д-р Николай Русев, "По следите на една безсмъртна песен", Париж 1988г.,том II, стр. 1437