СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ВЕКОВНИЯ БРЯСТ, КОЙТО СЕ ИЗДИГАШЕ ПРЕД ЧИТАЛИЩЕТО ГОДИНИ НАРЕД
Брястът вековен умира
В Свищовската градска градина всяка пролет се раззеленяваше красив широкополест многовековен бряст. Тази пролет клоните му не се облякоха в обичайната му пролетна премяна.
26. IV. 1970г.
Отколе тук брястът вековен живял е
незнайни години, години без чет!
На влюбени в радост мечтите люлял е,
закрилник той бил ни, юначен, напет.
Върхари не склонял пред бури вековни,
че сокове пиел от родни недра,
тъй раснал, пораснал в години чутовни,
когато под робство немеел градът.
Под него децата играли на воля,
под него мечтали народни борци,
под него оплаквали злата неволя,
бащите живяли в несретните дни.
Предание древно, тъжно разказва :
Османски делия на стария клон,
бесило повесил, комита наказал,
че смело отричал ислямски закон...
Край Бряста минаваме сутрин и вечер,
отправили поглед прощален със скръб,
а клоните черни без вейки зелени,
от горест последна обръщат ни гръб.
Все още под него отсяда редовно,
години прехвърлил старик белобрад,
със поглед прощален го милва гальовно,
че двама залязват за днешния свят...
Броени са дните когато ще рухне,
тук стволът безжизнен на стария Бряст
и гълъб последен в уплаха ще хукне,
в простора безкраен на широкия свят.
Брезички, чинари и дъбе клонати,
наокол ще никнат, волно растат,
в липите сребристи с клони разлати,
при пролет гугутките пак ще гнездят.
отец Христо Минчев,
Архиерейски наместник на Свищовска духовна околия
