Книгата ще се представи в понеделник, 12 октомври 2026г. от 18:30 часа в книжарница
Umberto& Co на ул. Славянска 14 в София.
Издателство "РИВА"
Михаил (Мишел) Петков
(1930-2020)
През 50-те години на миналия век Михаил (Мишел) Петков е бил политически затворник на комунистическия режим.
Беше заместник-председател на БСДП и съосновател на СДС през 1989 г., депутат от Седмото Велико Народно събрание, посланик на България в Испания (1991-1998 г) и в Тунис (1999-2005 г). Награден от испанското правителство с Големия кръст на Изабел ла Католика и Ордена за граждански заслуги.
А Р Е С ТЪТ
На 1 януари 1951 година бях събуден от силно, продължително звънене на вратата на дома ни. Дочух в просъница стъпките на баща ми, запътил се да отвори и миг след това – тропот в коридора. Отваряйки очи видях надвесен над мен „Пушкин”, бивш шивашки чирак и понастоящем агент на ДС, прочул се с арести и садистично измъчване на съграждани след 9 септември 1944 г.
Бях сграбчен от двете му ръце, изтръгнат от леглото и изправен на крака. Стаята се изпълни с агенти, а от вратата надничаха още непознати физиономии. Хвърлих поглед към стенния часовник. Беше точно 6 часа.
Обискът започна от моята стая, където един от агентите се насочи направо към радиоапарата. Обърна задната му част, отвинти гайките, вдигна една от радиолампите и извади оттам многократно сгънат пергаментов лист. След това се насочи към работната ми маса и дръпна покривката, под която блеснаха позивите.
Мястото на тези две първи „находки“ на Държавна сигурност беше познато на един единствен човек от групата ни – Попов, бивш авиатор, уволнен след 9 септември 1944 година. Той ме беше посетил в къщи предишния ден, часове преди настъпване на новата 1951 година, но в последствие на процеса не беше призован нито като подсъдим, нито като прокурорски свидетел.
Обискът продължи до вечерта на този първи ден на новата 1951 година. Всички стаи и кътчета на нашия дом бяха разтършувани.
С думите „Ти си по книгите” на един от агентите беше възложено „да обискира” библиотеката ми. Извадиха от рафтовете първо книгите на френски език. Две от тях бяха заделени без никакво колебание. В едната, озаглавена „Боговете от мрачините”, изтъкнати интелектуалци-комунисти разкриваха причините накарали ги да напуснат комунистическото движение. Другата, „По-добре смърт отколкото Съветския съюз” беше на забегналата учителка Оксана Касиенкина, преподавала на децата от съветското консулството в Ню Йорк. Тези книги ги бях получил по мое искане от френския дипломат Кристоф Лоп, за когото ще стане дума по- нататък. Впечатленията си от тях бях споделил с Жорж при посещението му в Горна Оряховица. Въпросният Жорж, студент-задочник от София, ми се беше представил с писмо от Кристоф Лоп, в което последният пишеше, че Жорж споделял моите виждания за политическата обстановка в България. По-късно, по време на процеса, той също не фигурираше нито като подсъдим, нито като прокурорски свидетел. Така и не разбрахме дали е бил младши лейтенант от ДС или неин агент-провокатор с поставена задача да спечели доверието на Лоп и моето.
След като задели прилежно тези две книги от останалите френски, агентът „ по книгите” пристъпи към преглеждане на българските. За разлика от „Боговете от мрачините” и „По добре смърт отколкото СССР”, чиито заглавия той с трудност сричаше, разглеждайки българските книги, забелязах, че се зачете в някои от тях с нескрит интерес, почти забравяйки възложената му задача.
Прехвърляйки книга след книга, обхвана с поглед цялата ми библиотека и искрено учуден запита: „А бе ти, всичко това тук изчел ли си го?“
„Гледай, бе! Във всяка книга има подчертани с червен химикал редове!” – обърна си към друг агент.
И след като прецени, че дни наред няма да му стигнат, за да прегледа цялата библиотека, заключи: „А бе, то старите хора не случайно казват: „Много акъл не е за хубаво”. От много четене виждаш ли докъде я докара?”.
После добави дълбокомислено: „Ама то не четенето е причината, ами защото си чел както дяволът евангелието. Да ти се чуди човек! И Маркс и Енгелс си чел, ама не ти е дошъл акъла в главата!”
***
През цялото време на обиска, татко и майка ме гледат помръкнали. Мъча се да ги окуража с ведро настроение, което сам не знам от къде извира.
Към обед майка се обърна към началника и го попита дали ще позволи да се нахраня. „Да яде колкото си иска днес! Ние не сме зверове, Нова година е!“, беше великодушният отговор.
За учудване на самия мен, ядох с апетит.
Към пет часа следобеда се звънна на входната врата. От баща ми разбрах, че е моят приятел Иван, член на групата, дошъл да поздрави по случай настъпването на Новата 1951 г. От него по-късно научих, че е бил отведен направо в сградата на Държавна сигурност.
Настъпи моментът, в който трябваше да напусна родния си дом. Прегърнах майка и татко. Те бяха онемели, безсилни и сълза да пролеят. На отсрещния тротоар на нашата улица се намираше милиционерският участък, където ме чакаше джип, в който влязохме и потеглихме към ДС.
Много по-късно щях да науча, че вечерта след отвеждането ми, за да не слуша риданията на майка, баща ми излязъл от къщи, търсейки напразно по обезлюдените улици в студената празнична нощ, жива душа, на която да излее мъката си по отвлечения син.
С Л Е Д С Т В И Е Т О
В джипката всички мълчат. Спускаме се по главната улица към центъра на града. Минаваме покрай „Книгоцвет”, последната частна книжарница в града, която посещавах редовно, прибавяйки към вълнението да открия някоя интересна книга и това да зърна миловидната дъщеря на книжаря. Няма повече да прекрача прага ѝ! Сбогом на книгите от библиотека „Златни зърна”, сбогом и на теб, мило момиче!
Прекосяваме площада на града, на който зървам познати съученички, облечени празнично. Едва навършил 20 години, очите ми поглъщат жадно всичко преминаващо през прозореца на джипката, с чувство на ненагледал и на ненарадвал се, сякаш се прощавам със самия живот. А животът, този на другите, продължава да си тече със своите грижи и радости. Усещам дълбоко в себе си смут от нещо непоправимо, сякаш чувам плисъкът на строшаващ се на хиляди частици скъпоценен кристален съд – моята младост.
Пристигаме пред сградата на Държавна сигурност. Въвеждат ме в някаква стая, в която дежурните агенти се шегуват помежду си с повдигнато новогодишно настроение. Гледат на моето арестуване съвсем равнодушно, като на рутинна работа. Някои от тях ми задават въпроси, на които аз отговарям спокойно. Все още съм в преддверието на ада, от където съзнавам, че няма лесно да се измъкна, но продължавам да съм външно спокоен. Започват основно да ме претърсват. Питам се трескаво дали ще ми отнемат балтона и топлинките, с които съм обут. Остават ми ги. Приемам го като пропуск от тяхна страна и съм доволен, че поне до първия разпит няма да зъзна. Учудвам се на собствените си реакции – улавям се, че се радвам на всеки миг, в който все още не е започнало следствието.
Повеждат ме надолу към подземната част на сградата на ДС. Завиваме покрай стълбището, отключват една врата и равнодушно, без грубости ме „поканват” да вляза в една тъмна дупка подобна на мястото, където чистачките оставят метлите и кофите в жилищните блокове. Затварят вратата и я заключват. Пълен мрак, миризма на урина. Циментеният под е мокър и плъзгав. Не може да се седне, нито да се легне. Поне на първо време. Напълно нова за мен обстановка, но я приемам като в реда на нещата. Наясно съм къде се намирам. Задрямвам. Събуждам се от кошмарни сънища, загубил представа за времето, свит на кълбо. Очите ми смъдят от острата миризма на урина разляна по пода. Нямам представа сутрин ли е или нощ. Почвам да удрям по вратата с юмрук. Милиционерът ме пита ядосано защо вдигам шум? Казвам, че искам да отида до тоалетната. Той отговаря: „Малка ли ти е тази тоалетна където си? Млък!”. Аз продължавам да чукам на вратата, за да говоря с някой от началниците му и разбера защо съм задържан. Той ми отвръща: „Мирувай и това ще стане, но бъди доволен, че още не са те потърсили!”.
Времето тече, но дните и нощите са размити в съзнанието ми. Чувам милиционерът да пита някой: „Пак ли в четвъртък ще бъда дежурен другата седмица?”. Изпитвам глад, но съм на ясно, че гладът влиза в сценария на следствието. Въпросът, който си задавам, е докога ще издържа на този режим. Чувствам, че все повече отпадам. Лежа на влажния циментен под. Докато все имам още сили продължавам да чукам на вратата. Милиционер се приближава и вика троснато: „Защо чукаш?” Питам го кой ден сме. Няма отговор.
Вратата най-после се отваря. Светлината ме кара да премигвам с болка. Пред мене стои агент, който ме повежда към етажите нагоре. Влизам в стая с бюро. Хвърлям поглед на дрехите си – целият съм в кал.
Следователят влиза след мен като не се представя. Започва с: „Как сме? Виждам, че не си доволен от условията, които ти предлагаме. Но тука е така, само от теб зависи да ги променим. Готов ли си да разкриеш престъпната си дейност или ще ни принудиш да пристъпим към средства, които ще те накарат да кажеш и това, което не ти е минавало и през ум да вършиш срещу народната власт?”.
Мълча.
Той продължава: „Добреe, ти си умно момче и затова ще ти кажа нещо, върху което искам да помислиш сега в карцера, а то е, че само в книгите героите издържат на всичко“.
Става и излиза като заключва следствената стая. Устните ми са напукани от жажда, оглеждам се и виждам в един ъгъл кран без мивка и без много да умувам, се доближавам и залепвам уста, отваряйки кранчето. Отпивам жадно няколко глътки преди да усетя устата си пълна с ръждива утайка от застояла вода. Задавям се. В това време следователят се завръща с агента, който трябва да ме отведе.
Отново в смрадливия тъмен карцер, не ми остава нищо друго освен да обмисля спокойно и без паника, как да реагирам в тази ситуация.
***
От 16-годишен съм бил свидетел на разгромяването на демократичната опозиция. Следил съм процесите на лидера на българската социалдемокрация Кръстю Пастухов, на пламенния журналист Цвети Иванов, на Петър Коев[1], на осъдените от процеса „Неутрален офицер” и „Военния съюз” начело с генерал Кирил Станчев, процесите на Никола Петков, Коста Лулчев[2] и по-късно, този на Трайчо Костов[3] и още много други изявени общественици.
Вестниците непрестанно публикуваха „самопризнания“ за това как са станали „предатели на родината, шпиони и организатори на терористични акции”. От 1949 година до арестуването ми бях имал и възможността да чета във френската преса за изфабрикуваните самопризнания на десетки съратници на Ленин, издържали на полицейските мъченията по време на царизма, но не и на тези при сталинизма.
Бях на ясно че при тази чудовищна човекомелачка, която беше Държавна сигурност, героично поведение като това в „Балада за комуниста“ на Веселин Андреев[4], където агентът фашист, измъчвал жертвата си до смърт, накрая просъсква: „Не човек, а желязо“, а „тихо мъртвият“ отговаря: „Не, комунист”, си остава в поезията.
Разсъждавах трезво и добре запознат със садистичните им методи, приех, че ще е безсмислено да отричам, това което те вече знаят. А какво знаеха те всъщност?
От видяното при обиска се бях уверил кой е агентът на ДС в групата. Емил, един от тримата другари осъдени в последствие с мен ни беше поставил пред свършен факт запознавайки Попов, уволненият авиатор, с нашата дейност на основание на това, че си бил позволявал да говори открито против комунистическия режим. По-възрастен от нас, семеен и с много по-голям житейски опит от всички нас, той вдъхваше доверие. И така, включен в конспиративната ни група, той беше в течение на всичко, свързано с предстоящото разпространяване на позиви. Той самият по всяка вероятност е бил на свой ред провокиран, за да бъде в последствие притиснат и завербуван от ДС.
През 1950 година, моят съученик, приятел и съидейник от френския колеж в Пловдив, Коста Костов от село Вълчи Дол, Провадийско, беше организирал по взаимно съгласие друга група за разпространяване на позиви с цел повдигане духа на обезверения, подтиснат народ. В неговата група също е имало агент на ДС и в 1950 година Коста е арестуван и заставен да потвърди донесението на въпросния агент. Пред заплахата да бъде изпратен на лагер, Коста се съгласява да стане сътрудник на ДС, но с намерението, един път пуснат от ареста, да се включи в горянското движение в Сливенския Балкан. Коста има доблестта и куража да ме предупреди, че групата им е разкрита. Едва след като бях освободен от затвора научих за трагичната му участ от Ева, моя съученичка, лекар на стаж в психиатричната болница в град Бяла. Коста е бил приет там с тежка депресия, в която изпада непосредствено след моето осъждане, приемайки че носи вина за това с признанията си. В бълнувания си споменавал моето име, и така Ева открива връзката му с мен и причината за неговото дълбоко психическо разстройство.
Това, което също знаех седмица преди арестуването ми беше, че от определен период, ако не и още от началото на запознаването ми с френския дипломат Кристоф Лоп, ДС са следили кореспонденцията ни. Един от служителите в пощата, на който е било възложено да заделя писмата от Кристоф Лоп, ме предупреди с риск да бъде жестоко наказан, че ДС преснима писмата преди да ги получа.
Въпреки предупреждението на този благороден служител в пощата, аз не се стреснах особено, тъй като сам пазех в специална папка всички писма, които получавах от Лоп, като аргумент за нелепостта на каквито и да е евентуални обвинения за шпионаж. Що за шпионин е този, който изпраща писма по пощата и изказва открито желание да дойде в родния ми град за да се запознае с родителите ми и да посетим заедно старата столица на България Велико Търново? Всичко това при стриктно съблюдаване на изискванията на протокола на МВнР, информирайки предварително за намерението си да пътува извън София.
Седях в тъмния карцер, жаден и изтощен от глад, но твърдо решен да не правя първата стъпка за среща със следователя. Силите ми отпадаха все повече. Отново загубих представа за ден и нощ. Не знам колко съм спал, но събуждайки се, усетих че тялото ми гори. Разбрах че съм се простудил, проснат на мокрия цимент. Жадувах вече не да пия вода, а само няколко капки да овлажнят напуканите ми засъхнали устни. В едно от насечените ми дремки, като подарък ми се привидя, че съм в една местност в планината, недалеч от нашия град и пия от чучура на чешмата „Света Петка”, но не вода, а боза.
Така, в просъница, течаха дните.
Когато отново отворих очи, видях надвесен над мене мъж в бяла престилка. Помислих, че отново сънувам, но бързо се ориентирах че не съм вече в карцера, а в килия и лежа не на пода, а на дървен нар. От доктора разбрах, че съм изпаднал в безсъзнание и са ми сложили инжекция. След няколко часа двама агенти, поддържащи ме от двете страни, ме отведоха при следователя. Той ми даде листове и ми каза да опиша всичко, което знам за нашата „престъпна дейност”. Написах това, което те вече знаеха, както и историята със запознаването ми с френския дипломат, като подчертах, че в кореспонденцията ми с него няма нищо осъдително и не съм я укривал, нито съм правил опит да я унищожа.
Споменах също, че Лоп не е одобрявал желанието ми да разпространявам позиви, което беше самата истина. Многократно ми е казвал, че независимо от насилническия характер на комунистическите режими в Източна Европа, това не може да бъде повод за предизвикване на Трета световна война и ме е съветвал да бъда разумен и избягвам излишни, безсмислени рискове.
В показанията си държах също така и да изтъкна идейните, политически и морални мотиви, които ме бяха накарали да избера този път, който те наричаха престъпен, вражески, контрареволюционен и прочее.
Прочитайки написаното от мен, следователят смачка листата с изкривена физиономия и от реакцията му почувствах, че адът за мене тепърва започва. Колкото и да бях омаломощен, категорично отказах да поправям, задрасквам и добавям под негова диктовка. В резултат на това с юмруци по главата и ритници бях смъкнат по стълбището към карцера и блъснат отново в тъмната дупка, като този път ми взеха балтона.
И започна това, което всеки минал през ада на ДС, е изпитал по време на комунистическо следствие. Режим, целящ да бъда доведен до състояние на робот, изпълняващ безпрекословно това, което те искат от мен. Глад, жажда, стоене прав с лице към стената до пълно изнемогване с будене при всеки опит за заспиване, в продължение на дни и нощи наред. Чувствах главата си като някаква гира, която всеки миг ще се пръсне. Съзнанието ми беше размътено и бях безсилен да се съсредоточа. Усещах как съпротивителните ми сили постепенно се разпадат. Изтезанията продължиха до тогава, докато умопомрачен и ужасен, признах пред самия себе си, че скоро няма да имам повече сили да се противопоставям на чуждата воля.
За голямо мое съжаление, въпреки че бях чел много разностранна литература, до Наказателния кодекс не бях стигнал и неговото непознаване се превърна в средство да бъда шантажиран, прибавяйки към физическите страдания и психически терор.
Следователят ми цитираше най-различни членове, по които щях да бъда съден, като всеки разпит завършваше с „Ти ще бъдеш съден и по член за шпионаж, който предвижда смъртна присъда. Само от твоите самопризнания, както и от поведението ти в съда може да се надяваш на смекчаващи вината обстоятелства. След като твърдиш, че си чел не само ренегата Кауцки, но и Ленин, трябва да си разбрал, че ние сме тези, които ще ти определим присъдата преди да се изправиш пред Народния съд“.
Разпитите продължиха и след приключването на основното следствие, но бях прехвърлен в килия с прозорец гледащ към малка, напречна на главната уличка, откъдето достигаше шумът на колите. Освен с решетките, прозорецът беше закрит и с дървен капак, през чиито цепнатини през деня прозираше малко светлина. Почнах да получавам всеки ден парче хляб и рядка, колкото да поддържа едва-едва организма чорба, която правеше гладът да се усеща още по-осезателно отколкото, ако нищо не си ял.
След физическите изтезания, дойде ред на моралните терзания.
Затормозената ми памет се насилваше да си припомни какво точно съм писал и доколко съм успял да намеря сили да поема изцяло отговорността за образуването на нашата група. Докъде и моите другари са стигнали в самопризнания си? Въпроси и въпроси, на които нажеженият ми мозък се мъчеше да намери отговор.
Вратата на килията ми гледаше към коридора на тоалетните и през дупчицата на ключалката се оказа че мога да виждам тези, които минават оттам. Килиите в приземието на ДС не бяха много и аз бях изненадан от големия брой следствени, сред които успях да зърна и моите другари. Това, което най-много ме впечатли беше да видя много мои познати, за които дори не съм предполагал че са готови да се включат активно в опозиционна дейност. Години по-късно, вече излязъл от затвора, щях да узная, че седмица преди да бъда арестуван съм бил денонощно следен и всеки с когото съм се срещал през това време, дори съвсем случайно на улицата, е бил привикан в ДС след моето задържане.
***
Милиционерите говорят високо в коридора. От приказките им разбирам, че днес е празник. Днес най-вероятно е Коледа[5]. Вечерта настъпва постепенно и с нея и студът. По улиците е съвсем пусто. Само от време навреме отекват стъпки на закъснели минувачи. От високоговорителите на градската радио-служба се носи музика, която кънти в студената нощ. Дочувам нещо много познато. Разпознавам серенадата на Тосели[6], която сестра ми е свирила на цигулка. Стъпвам върху нара и залепям ухо до дървения капак на прозореца, за да мога да чувам по-добре.
През процепите на дъските зървам на отсрещния тротоар на уличката малка къща, цялата обляна в светлина. Хората празнуват. Сладки, мили спомени, още от детските години, нахлуват в душата ми. Снежнобялата покривка на масата, голямата кръгла тава с баницата, в която майка е сложила късметчетата, татко, който я завъртва, студът навън и бумтящата печка вътре. На следващия ден – сурвакане на татко, майка, сестра ми и всички близки роднини. Всеки ми пуска по някоя паричка в касичката. От къщите изскачат на улицата, покрита с дебел пухкав сняг, деца със сурвакница и навред се чува „Сурва, сурва година до година до амина“. Следобеда със спечеленото богатство от дребни парички децата отиваме на кино. Всяка година на този ден се прожектират едни и същи филми, които гледаме до насита, заливайки се от смях с нашите любими комици Лаурел и Харди, Чарли Чаплин… На свечеряване се прибираме цвърчащи от щастие от прекараните празнични часове.
Какъвто и да е празникът, знам че той няма да е такъв за татко, майка и сестра ми, а само ще изостри мъката им.
В паметта ми изплува стихът на Александър Блок: „И стало безпощадно ясно жизнь прошумяла и ушла”[7].
Спомних си и „Примка на шията”[8] на Юлиус Фучик. Следователят го изкарва от ареста, за да види как хората, залели улиците на Прага, се радват на живота, и съпротивата му срещу окупатора не ги вълнува, а е само негов проблем. Той е знаел, че тази гледка ще го разтърси много повече от каквито и да е било физически изтезания.
Веселата глъч на празнуващите в отсрещната къща продължаваше да достига до мене и неминуемо си зададох въпроса: Те имаха ли всъщност нужда от моя позив?“
И за миг не ми минаваше мисълта да се съмнявам в тоталитарния характер на комунизма и в правотата на борбата с него, но дълбоко в мен се загнезди съмнението, че в по-голямата си част те, моите съграждани, се бяха навярно вече примирили със своята робска участ.
П Р О Ц Е С Ъ Т
6 март 1951 г. беше денят, в който трябваше да се явя пред Окръжния съд във Велико Търново. Рано сутринта бях подстриган и обръснат. Заставиха ме да облека дрехите, които бяха поискали от родителите ми и така, стегнат от тях като младоженец за сватба, ме вкараха в една джипка, в която между двама агенти и друг един на предната седалка, потеглихме за Велико Търново през село Арбанаси.
Като малчуган през лятната ваканция, редовно прекарвахме няколко седмици сред чистия въздух на това кацнало на високо селце, откъдето се откриваше чудна гледка към престолния град.
Пътят лъкатушеше сред високи скали и се подадох на изкушението да си помечтая как от тях се спускат горяни[9], препречват пътя на джипката, освобождават ме и заедно потъваме в Балкана. Гладна кокошка просо сънува! Но въпреки това изпитах приятно чувство, че съм в състояние да се отдам на подобни романтични мечти, два часа преди започването на процеса.
Джипката спря пред сградата където след Освобождението на България се е провело Първото Учредително Събрание, а в 1950 година, по време на моя процес, се помещаваше Търновския окръжен съд.
Обграден от двамата агенти, изкачвах стъпалата на тази историческа сграда, свързана с полагането на новото начало на нашата държавност. Можех ли тогава, дори в сънищата си да си представя, че един далечен ден, през 1990 година, ще изкачвам отново същите стъпала, но не като подсъдим, за да получа присъда от 12 години, а като народен представител, за да участвам в първото заседание на Седмото Велико Народно събрание!
На втория етаж, пред вратите на една от съдебните зали ме очакваха татко и майка. Успяхме да си разменим само няколко думи в движение преди да бъда въведен в залата. Адвокатът ми не беше този, с когото се бях видял в ДС. Огледах се напразно за западни журналисти сред присъстващите. Залата беше препълнена, но само от агенти на ДС, представители на местната партийна номенклатура, верни на властта комсомолци и редакторът на местния партиен вестник. Редом с мен бяха моите другари от групата – Иван Градинаров, Георги Милев и Емил Апостолов.
Нямаше и следа от Жорж, „координаторът” между мен и Кристоф Лоп, нито от бившия авиатор. И нито съдията, нито прокурорът, нито адвокатите, които се предполагаше, че трябва да ни защитават, посмяха да поставят въпроса защо така често споменаваните активно участвали в групата не са извикани като подсъдими или поне като прокурорски свидетели на процеса.
Въпреки целият си младежки идеализъм, съзнавах безсмислието на едно смело, дръзко поведение пред подобна публика и нелепостта на една такава донкихотовска постъпка.
По време на процеса, който продължи и на 7 март, бяхме разпитани първо подсъдимите, после прокурорските свидетели и тези на адвокатската защита. Сред прокурорските свидетели бяха Наско и Дочка, прекрасни приятели, участвали в групата и следствени заедно с нас. Те се държаха достойно, като само потвърдиха показанията си, писани при същите условия като нашите.
Предполагам, че по съображение на Държавна сигурност, с цел да се създаде впечатлението сред населението, че става дума само за някаква жалка групичка, която няма да спре „неумолимият ход на историята и тържеството на комунизма”, те не бяха сред нас като подсъдими.
Подобна „чувствителност” ДС прояви и относно показанията ми, че като ученик във френския колеж съм набрал 60 члена на опозиционния Съюз на социалистическата младеж. Тогава следователят настоя да пиша 20, а не 60 члена.
От свидетелите на защитата, двама трудови хора, вече пенсионери, членове на комунистическата партия, работили в депото на БДЖ като майстори техници, казаха добри думи за родителите ми. Едва тогава научих за дела на баща ми, за които той самият никога не беше споменавал, като това че в продължение на три години предоставял безплатно стаи в хотела за да се учат децата, докато се построи местното училище и че дарявал храна на семействата на стачкуващите железничари. На това прокурорът с подигравателен тон отговори: „Е голяма работа, имал – дал. Аз значи съм лош, защото никога не съм имал нищо за даване?”
Съдебното заседание приключи и беше решено процесът да продължи на другия ден, късно следобед. Бяхме изведени под охрана от съда и отведени в един от милиционерските участъци на града. Там ни посрещна един огромен, дебел старшина. Бяхме изненадани от неговата приветливост и ведро настроение. Строи ни един до друг четиримата и все така засмян, ни каза: „И така момчета, искали сте да събаряте народната власт?” Погледна Иван, който беше най-едрият и го попита. „Ти ли се готвеше за министър-председателят? Иван, откликвайки на шегата на старшината отговори: „Не, аз се готвех за министър на вътрешните работи. Министър-председателят е този! – като ме посочи.
От четиримата аз бях най-дребният на ръст. Очевидно за старшината по-високият пост се свързваше и с по-висок ръст. И другите двама откликнаха на шегата на старшината, избирайки си министерския пост, който най им харесваше. И така, както се шегуваше, старшината изведнъж придоби зверска физиономия и се нахвърли върху нас с ритници и юмруци, блъскайки ни безразборно към отворената врата на една от килиите и крещейки: „Вашата мама копелета! Власт, ще ми събаряте!“. Там, първата ни реакция, независимо от понесените удари, беше да се прегърнем, с поуката, че милиционер може да се шегува, но от шега не разбира.
Килията беше без прозорец, на тавана мъждукаше електрическа крушка, която едва позволяваше да се виждаме, миришеше на урина и мухъл, но бяхме щастливи, че сме отново заедно. В този момент всички имахме едно единствено пожелание и то беше, където и да сме, да сме все заедно.
Не мигнахме, прекарвайки цялата нощ в приказки, кой как е бил задържан, на кого до къде са му стигнали силите и от кой момент не е могъл повече да издържи на изтезанията. Никой не отправи упрек никому, знаейки от собствен опит през какви изпитания беше преминал всеки един от нас. В този момент, в това мръсно вонящо мазе, бяхме изтрили от съзнанието си външния свят и това, което най ни вълнуваше, съвсем разбираемо, беше как тепърва ще живеем в затвора.
За мен, представата за затворническия живот беше свързана с романа „Граф Монте Кристо“[10] и няколко филма от рода на „Желязната маска”[11]. Сам в тъмна единична килия без прозорец, с каменни влажни стени и гол нар. А ето че Иван (министърът на вътрешните работи) ни поднесе най- хубавата новина, предавайки ни това, което бил научил от негов съкилийник в ДС, вече осъден, но привикан наново на следствие във връзка с процес на негови състуденти, които вероятно са го споменали.
В затвора не е имало единични килии, а само общи, в които живеели заедно по 50-60 затворника. Всеки ден се излизало на двора, където всички политически затворници се разхождали по един час дневно заедно. Имало библиотека, обогатена с книгите оставени от осъдените на смърт от Народния съд. Затворът, бивш турски конак, в който са лежали Васил Левски, Захари Стоянов и Бачо Киро, за разлика от повечето други в България, строени в покрайнините, се намирал в центъра на града. Прозорците на някои от килиите гледали към уличка, по която можело да се види да минават гражданите на Велико Търново. Над терасовидно построените къщи на търновчани, ниско долу се виждала Янтра, а на отсрещната страна, залесения хълм „Света гора”. Успокоени от този факт, рано сутринта ни налегна малка дрямка.
Късно следобед бяхме отново отведени с конвой от 4 милиционера пешком до Окръжния съд. По пътя ни съпровождаха погледите на минувачите. Някои от тях извръщаха глава, боейки се да не подкарат случайно и тях с нас, докато други ни обгръщаха с видима симпатия и съчувствие. Година-две по-късно такава „разходка” пешком макар и с конвой би била немислима – всяко затворническо транспортиране щеше да става с камиони, покрити с брезенти или в конски вагони.
Второто съдебно заседание започна с обвинителната реч на прокурора и словесни „бисери” от рода на това как трудещите се в нашата страна са изолирали „агентите на външната реакция, кръстюпастуховци, косталулчевци, трайчокостовци” и други подобни и как със засилването на подготовката на Трета световна война срещу страните от лагера на мира начело със СССР, същите употребяват безчестни средства, за да отслабят Крепостта на Мира. И продължи в същия дух, твърдейки „че безчестните и престъпни деятелности на империалистите и специално на една от техните брънки в общата им деятелност, е тази на „френските империалисти – подотчетни лица на американо-английския империализъм.”
Лоп конкретно бил служител на американо-английския империализъм, като поясни, че е без значение, че в тоя конкретен случай той е проведен чрез френските империалисти.
И след като разгроми Лоп като жалък шпионин, премина към обрисуване на моя образ с думите „с какво Петков стои по-долу от Гьобелс или коментаторите на радио Лондон или тези от „Гласа на Америка”?
Хвърлям бегъл поглед към татко. От светналия му поглед виждам, че изпитва, милият, задоволство, че неговият син е сравняван с говорителите на радио Лондон, които той слуша тайно всеки ден, залепил ухо до радиото, щастлив да чуе правдиво слово сред оглушителния вой на лъжите по радио София.
След обвинителната реч дойде реда на нашите адвокати. Те започнаха и тримата с почти един и същ увод: „Лоп е слуга на подпалвачите на нова Световна война. Същата ръка, която действа в Корея действа и тука…Тая черна ръка е изпратила Лоп, който е увлякъл доверителя ми”.
Друг защитник продължи в същия дух: „Това са останки на умиращите в нас капиталисти въпреки усилията ни да ги превъзпитаме. Лагерът на Мира се опира върху трудещите се от всички страни и изгражда монолитния фронт, за да избегне света Трета световна война. В тоя смисъл Лоп се е правилно насочил към остатъка на капиталистическата класа у нас” и т.н.
Нито дума за позивите и тяхното съдържание, с което съвсем съзнателно сме престъпили техните закони, законите на една престъпна власт.
Късно следобед най-сетне дойде ред да бъдат прочетени присъдите. Моята е 12 години затвор, тази на Иван „министърът на вътрешните работи” – 6 години, а за Гошо и Емил по 4 години.
Майка тихо се разплака. Татко се опитваше да ме гледа бодро, за да ми вдъхне кураж. Взехме си довиждане с погледи.
***
Едва когато се завърнах след 9 години вкъщи, майка ми разказа как след приключването на процеса, късно вечерта, чакайки влака на гара Трапезица, един от съдебните заседатели се приближил. Представил им се и казал как всички, включително и прокурорът били против тази тежка присъда: „Но нали знаете, не сме ние, които определяме присъдите в тази нещастна държава”.
Намерил и добри думи да каже за мен, което още повече усилило мъката им.
Бях изненадан от постъпката на съдебния заседател, защото в онези години за подобен жест е можел да пострада не по-малко от мен.
Едва когато се завърнах след 9 години вкъщи, майка ми разказа как след приключването на процеса, късно вечерта, чакайки влака на гара Трапезица, един от съдебните заседатели се приближил. Представил им се и казал как всички, включително и прокурорът били против тази тежка присъда: „Но нали знаете, не сме ние, които определяме присъдите в тази нещастна държава”.
Намерил и добри думи да каже за мен, което още повече усилило мъката им.
Бях изненадан от постъпката на съдебния заседател, защото в онези години за подобен жест е можел да пострада не по-малко от мен.
[1] Петър Коев е политик и народен представител от опозиционния БЗНС „Никола Петков“. Имунитетът му е свален, арестуван е и е осъден през 1947 г. на 12 години и 6 месеца строг тъмничен затвор като „идейният вдъхновител“ на конспирацията „Неутрален офицер“.
[2] Коста Лулчев е един от лидерите на Българска работническа социалдемократическа партия.
[3] Трайчо Костов е висш комунистически функционер, отговорен за масовите репресии непосредствено след Деветосептемврийския преврат през 1944 г. През 1949 г. по нареждане на съветския диктатор Сталин той е изключен от Политбюро на ЦК на БКП и освободен от правителството като вицепремиер, арестуван е и осъден на смърт по обвинение за антисъветска дейност, като с процеса срещу него е поставено началото на чистката в БКП, известна като преследване на „врага с партиен билет“.
[4] Веселин Андреев (истинско име Георги Андреев) е поет и общественик, член на БКП от 1940 г. Излиза в нелегалност през 1941 г. и е политически комисар в партизанския отряд „Чавдар“. През февруари 1991 г. се самоубива оставайки предсмъртно писмо, в което проклева бившия генерален секретар на БКП Тодор Живков и живковистите.
[5] През 1951 Коледа все още се празнува, по Григорианският календар, на 7 януари. През 1968 г. (възприемайки Новоюлианския календар) Българската православна църква установява честването ѝ на 25 декември.
[6] Енрико Тосели е италиански композитор и пианист.
[7] От руски: „И стана безмилостно ясно, че животът прошумя и си отиде“.
[8] Авторът има предвид книгата на чешкия журналист, публицист и общественик Юлиус Фучик „Репортаж, писан с примка на шията“, създадена от него в пражкия затвор през 1943 г., където е екзекутиран от нацистите за участието му в съпротивата.
[9] Авторът има предвид участници в Горянското въоръжено съпротивително движение в България (1945-1962).
[10] Автор на романа „Граф Монте Кристо“ е френският писател-романист Александър Дюма-баща.
[11] Желязната маска е един от най-известните в историята на Франция затворници от края на 17 век, а загадката около личността му е сюжет на голям брой романи и филми и до днес.
Източник :
https://www.marginalia.bg/mishel-petkov-hronologiya-na-prezhivyanoto-ot-zatvor-v-zatvor/
