03 август 2019

ЦАРЯТ НА АКВАРЕЛА





130 години от рождението на художника Константин Щъркелов


Константин Щъркелов е роден е в София 12 /25 март 1889 г. 
Учи в Русия и София. През 1915 г. завършва живопис в Държавното художествено-индустриално училище в София при проф. Иван Мърквичка.

Константин Щъркелов умира на 29 април  1961г. в София.





Източник :

http://shtarkelov.info


По повод 25-годишният творчески юбилей на художника  :

Коста Георгиев, в-к „Литературен глас“, февруари 1935 г.

 „Един от най-големите наши пейзажисти акварелисти и в същото време най-известният е безспорно Константин Щъркелов. 

Още от самото начало на своята художническа кариера той се залавя за акварела, обиква го, и колкото и да е мъчна техниката му, овладява я до съвършенство и тя става негова същност.

 От 30 години насам той броди из нашите балкани, гори и поля, рисува ги, одухотворява ги и неотклонно следва своя предначертан път.

Мальовица


 Щъркелов е творец пейзажист , от неговите картини лъха завладяваща нежност. Пейзажите му можем да уподобим на мелодични песни, които галят, трогва, въздействат и оставят дълбоки следи не само върху подготвения в областта на изкуството човек, но и на всеки друг.

Отидох при този наш голям акварелист и го намерих в разгара на приготовления за юбилейната му изложба. Всичко около него беше в движение. 

Нямаше време, аз трябваше да изпълня мисията си. Отделихме се в съседната стая до ателието на художника и той започна със своя басов глас:

– Роден съм в София през 1889 г. (на 12 (25) март – бел.ред.), от бедни родители, които искаха със скромните си средства да ме изучат, за да добрувам, когато поостарея. Баща ми беше много духовит и весел човек, сърдечен и добър другар, той беше уважаван от целия еснаф.

Като обущар минаваше за най-добрия майстор на онова време и го избраха за уста башия – майстор на майсторите, и за знаменосец, което беше голяма чест. Той беше поет по душа, обичаше природата и винаги на празничен ден ние прекарвахме вън от града с компании и песни.

Нему идваше всичко отръки, обаче той се помина точно на Никулден 1903 г. За майка си какво да кажа, тя за мен беше съвършена светица, но от 10 години тя не е между нас.

Настъпи мълчание, изразителната маска на художника придоби тъжен вид. Той въздъхна и продължи:

– След смъртта на баща ми аз започнах да проявявам по-силна склонност към рисуването.

 Тогава бях 13-годишен, обаче у мен гореше странен пламък и въпреки големите материални несгоди аз рисувах окуражаван от моята майка и когато постигах нещо, тя се радваше извънредно много на моите успехи. Мизерията ни наложи тя да работи по чужди къщи, където переше и готвеше.

А пък аз пеех в черковните хорове и бях любител в Народния театър. В същото време рисувах фирми и въобще работех каквото намеря и така се поддържахме двамата.


Кога точно постъпихте в Рисувалното училище?

– През 1906 г. Още в първия семестър взех участие в обявения конкурс за есенен пейзаж и получих втора премия. Това беше изненада в училището и голям кураж за мен. Преди коледната ваканция обявиха друг конкурс, за зимен пейзаж. Аз пак взех участие и тогава получих първа и втора премия. После се заредиха и други награди и мога да кажа, че през моето студентстване аз получих 14 награди.
Тежките условия, при които живеехме с моята майка, ме принудиха да напусна училището и още в края на втората година, аз заминах за Русия, за да си търся късмета, а пък майка ми стана готвачка.

Как тръгнахте за Русия и колко годишен бяхте тогава?

– С 20 лева поех и то едва на 18 години. Още с пристигането си в Одеса постъпих в манастира, за който бях чувал, че се приютявали доста българи. Постъпих като певец в Андреевското подворие. Тогава бяхме пленени от руското изкуство, живопис, поезия и опера. Босяшките дни не ни правеха впечатление, доволни бяхме щом имахме едно парче хляб.

Чувствахте ли се добре в манастира и можехте ли да рисувате в него?

– В манастира беше добре, имаше квартира и храна, обаче все имаше нещо, което ни теглеше навън и аз през свободното си време излизах и рисувах край морето.
Понеже ми липсваше свобода в манастира, търсех начин да го напусна. И един ден сложих в една папка картините си и започнах да ги продавам. По онова време също излагаха по витрините.
 Моите акварели се харесаха на един книжар грузинец, който ми помагаше извънредно много. Макар и много евтино да ми се плащаха пейзажите, аз бях доволен, че напуснах манастира.

– Други градове в Русия посетихте ли?

– На втората година заминах за Москва, където имах възможност да видя Третяковската галерия и Румянцевския музей. Това беше моята мечта. И там, както в Одеса, аз бях съвсем без средства и бях принуден да наема квартира с шест души работници. В Москва успях да видя, науча и проникна в широката руска душа. Руското изкуство у мен доби смисъл и окрили духа ми.

Кога се завърнахте в България?

– В края на 1909 г., преизпълнен с ентусиазъм и със силно желание за работа.
Записах се пак в нашето Рисувално училище, където в началото бях ученик на Петко Клисуров, после на Иван Ангелов, учил съм и при Стефан Иванов, а завърших при проф. Мърквичка.

В 1910 г. Тръпко Василев и Петър Морозов откриваха изложба в постоянната художествена галерия на улица „Аксаков“ № 16. По настояване на Тръпко и други приятели, аз се реших да изложа четири неподписани акварела. Всичките бяха откупени. А през лятото на 1910 г. обиколих пеша, с раница на гръб много градове – Павликени, Севлиево, Габрово, и по целия път рисувах пейзажи.

Погановския манастир


– Кога направихте вашата първа самостоятелна изложба?

– През октомври 1911 г., в малката стаичка, която служеше за гардероб, до големия салон по история в Рисувалното училище.

– Какво изложихте?

– Повечето от изложените ми работи бяха пейзажи. Имах и няколко портрета.



– Имахте ли успех с първата изложба?

– Да. Обаче това, което най-много ме зарадва и ми даде голям импулс за работа, беше следното:

При закриването на изложбата ми, дойдоха от Двореца и ми съобщиха, че цар Фердинанд живо се интересувал от моите картини и искал да му ги покажа.

Страшно стеснение ме сковаваше, но под силния натиск на приятели се реших да отида в Двореца и да покажа картините си. Когато ги изложих пред царя, той ги разгледа с голямо внимание и ми говори с такова вдъхновение за изкуството, каза ми такива неща, каквито не съм чувал никога.
А когато видя скиците ми, той ги хареса и пожела да направя и нему една.

Казах му, че не съм никакъв портретист, обаче желанието му беше силно и аз се подчиних.
Направих пет скици, от които една по-сполучлива.

От картините, които му бях занесъл, той откупи 27.

Попитаха ме за цената – аз казах 550, а ми дадоха 1000 лева.
По онова време 1000 лева бяха цяло състояние.

У мен пламтеше силен огън да отида в странство и да видя онова, което големите майстори на четката са дали през вековете и с тия пари отидох в Мюнхен, Париж, Лондон. Обикалях 75 дни, видях много и се върнах с 35 нарисувани работи.
 
– Какво изпитвате когато рисувате?

И до днес рисувам със страх, никога не зная какво ще излезе. Бягам от хората, когато работя, защото те нарушават единството между мен и сюжета ми.
Когато рисувам, било пейзаж или цвете, аз чувам музика или като че ли прочитам стихове на Лермонтов. А когато слушам голям оркестър или хор, виждам пейзаж. Ще ви кажа още, че обичам нашите четири годишни времена и съм убеден, че няма по-красива страна на света от България, защото в нея има сюжети за всички художници от целия свят.


Как рисувате пейзажите си – направо от натура или по предварително правени малки скици от нея?

– Аз винаги рисувам направо от натура, било малък или голям пейзаж, защото искам непосредствено да предам и онова настроение, което изживявам в дадения момент.

– Колко време работите над един пейзаж?

– Това зависи от слънцето. Но най-много час и половина.

Занимава ли ви портретът или само пейзажи рисувате?

– Портретът най-много ме е занимавал и в него аз търся не само характер, но и силен израз, но той е най-неблагодарната работа. Постоянно си под тормоза на модела и все си мислиш дали ще го хареса или не. Докато пейзажът се рисува, като че ли песен се пише. Тук няма поза, а в портрета всичко е принудено, рисуваш човек, който ти позира, а в пейзажа изобразяваш себе си.




Кое ви е накарало да рисувате с акварел?

Без много да мисли, големият пейзажист каза:
– Сиромашията.

Настъпи общ смях, след който аз добавих:\

Значи онова, което най-много ви е тормозило, все пак е спомогнало да налучкате правилно пътя към творчеството си.

– Да, водните бои бяха евтини, хартията също и аз всеки ден, сутрин и вечер ходех да рисувам из околностите на София.

Преди вас имаше ли някой да работи изключително с акварел?

– Петър Морозов е първият художник, който е започнал да работи с акварел у нас, както е пръв в карикатурата Александър Божинов.

Александър Божинов (седнал) Зад него е К.Щъркелов.


Кое ви се нрави най-много да рисувате, планините или полетата?

– Аз обичам еднакво и върховете, и дълбочината. Търся лиричното в пейзажа и винаги работите ми имат характер на песен, което се дължи и на акварелната техника. Аз за пръв път излезнах от София и отидох да рисувам пейзажи из България. Живеех в подножието на балканите в палатка и се бавех с месеци.



…..
Добрият и дългогодишен приятел на художника, Добри Попов, искаше представата ми за Щъркелов да бъде пълна и каза:

– Той сам си приготвя всичко – сам си избира паспарту, сам си прави рамки, сам рамкира пейзажите си и всичко, каквото виждате тук в апартамента: масичка, гардероб, абажур, всичко той сам е направил. Характерно е също, че той никога не може да сложи оценка на работите си.

 Той винаги казва: „Нещо, което е излязло от душата ми, не мога да го оценя“.





Щъркелов, който мълчеше се обади:

– Аз обичам извънредно много картините си и след всяка изложба по цяла седмица стоя сред тях и не искам да ги дам на собствениците им.

Протегнах ръка към ръката на нашия голям пейзажист, стиснах я сърдечно и развълнувано му пожелах още дълги години неуморна творческа работа.“

Свищов с Дунава и Калето



 
КРАЙ ОХРИДА СИН
Константин Щъркелов 

Дъждът, който плискаше през нощта, призори  утихна. Вятърът развяваше безбройните знамена и те плющяха някак странно и весело.

Капчуците капеха от покрива като последни сълзи и къщите изглеждаха засмени. Градът започваше да се оживява.

Децата първи наизскачаха от широките порти със знамена и се радват  на високата арка, като четяха с глас ,,Добре дошли, мили братя”.

Охридското езеро

Езерото е ширно и синьо. И чайките са се развеселили над езерото. Трептят белите им криле във висинето, като да е слязъл Слети (Свети????) Дух над поробения град.

Днес Охрид празнува своята свобода.

Църквата в Охрид "Св. Богородица Привлепта" известна и като Св.Климент Охридски


Мъглата се носи над върховете и слънцето иска да освети Галичица и снежния Томороз.
Площадът е почернял от развълнуваното гражданство. Всичко живо е навън. Те чакат нетърпеливо нашата войска и китните цветя са готови да накичат гърдите на техните братя.

Далеч в хоризонта се белее манастирът ,,Св.Наум”…

Глъчката е голяма. Радостта е неописуема. Плющят знамената над главите. Улицата се люлее от стройния тропот на дружината. Музиката свири марша на свободата…Сега тука и бабички, и девойки, и деца хвъргат китките си над стоманените каски и цветята щедро се пилеят по целия им път.

Сълзи замрежват погледа и никой нищо повече не би могъл да каже – от последния стих на
Безсмъртния Вазов:,,Ликувай, душо – лейте се сълзи!”…

28май 1941г.

Дойранското езеро (гледано от планината Беласица)



След 9 септември 1944 г. Константин Щъркелов е изселен, изключен е от СБХ и прекарва пет месеца в Централния затвор. 
Творчеството му е отречено и забравено с категоричния бутафорен езиков замах на комунистическия профанизъм: „чужд на прогресивните и революционни идеи, официален художник на буржоазния режим и царски любимец”...



Созопол





Писателят Георги Данаилов по този повод :
 
С половин век давност



„Имам една молба към младите хора на двадесет и първия век – не питайте заради какви провинения тези забележителни български художници са били затваряни, съдени, изселвани и дълго лишени от правото да излагат картините си. 
Отговорите ще ви озадачат повече от самите злодейства. 
На тези теми се пише много, но не достатъчно. 
Достатъчното е невъзможно; защото колкото по-дълбоки са обясненията, толкова по-дълбоко става неразбирането на печалното ни минало. 
Когато чуя как тържествено съвременните наши социалисти се ласкаят, че са партия със столетна история, иска ми се да ги попитам: 
Пред кои години от столетната си история се прекланяте и от кои се разграничавате? 
Вярвайте, че ще бъдат затруднени с отговора.“




Щъркелов като поет : 

 
20 век

30.XII.1945 г.
В годините, които ний живеем,
не виждаме как младостта лети –
невесели са песните,
що пеем, тъга душите ни гнети.

Защо сме се във този век родили?
Любов и слънце няма в наший час.
Живота сме със сълзи оросили,
скръбта е винаги у нас.

Кажете ми кой днеска е безгрешен?
Кажи ми ти – кой днес е със пари?
Не питайте, защо съм безутешен,
защо – гуляя до зори!

Свирете ми – О! – драги цигулари!..
Свири и ти – О! – тъжни саксофон!
Дванайсети час за нас е веч ударил,
да пеем всички с унисон.

В годините, в които ний живеем,
не виждаме как младостта лети.
Невесели са песните, що, пеем,
тъга душите ни гнети.
Рила


„Вдъхновен певец на природата. 
Неговите багри са ненадминати - това е музика...!" 
 
Панчо Владигеров



Колонадата от Парка "Монсо" в Париж



Малко хора знаят, че автор на една популярна градска песен е Константин Щъркелов




Разлъка

Таз вечер празнувам разлъка,
скъп спомен по теб изживян.
Налейте да пием от мъка,
едничкият смисъл е там.
 
Защо ли те тебе залюбих,
защо те обикнах кажи?
Защо ли си времето губих,
защо ли не пих до зори?
 
Угаснал да видя във мене,
мил спомен по теб неживян,
цената на губено време
не искам да диря от теб.
 
Със вино се лесно лекува,
безумно терзана душа,
и спира сърце да тъгува
Налейте да пия и руша.
 
 
 
 
 






Акварели от Зографския манастир на Атон












Отново Георги Данаилов в "Доколкото си спомням"



http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=510&Level=3





„През есента на 1960 година в София се откри изложбата на Константин Щъркелов. Споменавам този на пръв поглед страничен факт, защото той оказа особено влияние в живота ми. Изложбата имаше стряскащ публичен успех. 
За него сигурно повлияха две обстоятелства – майсторството на рисувача, неговата „боговдъхновена“, достъпна, понятна, поетична живопис, и съчувствието към нерадостната му съдба през последните години. 
 
След девети септември, Щъркелов беше низвергнат, на 9 октомври 1945 година изключен от Съюза на българските художници, арестуван, изпратен в затвора заедно с знаменитите Александър Божинов и Никола Танев, изтърпял там пет месеца, после изселен от София. 

И така петнадесет години по-късно, нарочно или не, пак на 9 октомври 1960 година бе открита юбилейната му изложба, която възбуди възторг и завист, хвалебствия и злоезичия… 



Аз обичах картините на Щъркелов, те не бяха авангардни, не бяха модерни, те просто ми се струваха хубави, смея да кажа различни от всички други и поради това отличими от всички други. 
За изложбата се появиха добронамерени отзиви, дори вестник “ Вечерни новини“ помести редове писани от Никола Вапцаров през 1935 година:
„Аз познавам тия пръсти, които с вълшебство карат един сив камък да разказва своята хилядолетна легенда, една мура свенливо да признава любовната си игра със северния вятър или златните паяжини да се люлеят опиянени в простора.“

Явно широкото признание е станало нетърпимо за вразите и те намериха свой говорител, който се наричаше Димитър Остоич.
 В „Литературен фронт“ се появи негова статия „За изложбата на Константин Щъркелов и някои въпроси, които тя повдига“. 
Прочетох я и изтръпнах. 
Толкова омраза, толкова неистинност, толкова непочтеност.
 И понеже „възмущението прави поета“ седнах на пишещата машина в лабораторията, грамадна, тежка, с широк валяк „Континентал“, и чук-чук написах отговор.
 Мислих, мислих и реших да го пратя като писмо до редакцията, мислих, мислих и го подписах Георги Христов, а за по-прогресивно добавих ДКК „Република“ Свищов – един вид авторът е трудещ се.
Разбираш ли, читателю, страх ме беше да го подпиша Данаилов, защото в моите представи за света това име можеше да събуди подозрения. 
Сякаш беше единствено, сякаш всеки знаеше на кои Данаилови съм потомък.
 Не вярвам някой днес да проумява, какво значи да се страхуваш от името си. 
Изпратих писмото до редакцията на „Вечерни новини“. 
Остоич беше се заял и с нея заради публикацията на Вапцаров, та си виках, може пък да го поместят напук.

И за най-голяма изненада, една вечер татко дойде развълнуван, щастлив и донесе вестника.

– Излезе! – каза той.
– Попал в газету! – каза весело майка ми.

Но аз бях по-горд от Чеховия герой, който дълбоко се поласкал, когато вестниците споменали името му, тъй като на улицата го блъснала кола. Аз бях неописуемо щастлив.
Малко е останало в главата ми, от това което бях написал тогава, загубил бях вестника и видях съчинението си едва миналата година в една архивна колекция за Щъркелов.
 Помня обаче, как Остоич обвиняваше художника, че дърветата на предния и задния план в картините му били еднакво зелени, а аз предположих, че той е разглеждал изложбата с очила за слънце. 
И още други хапливости.
Това, което ме изуми обаче бе, че след няколко дни в „Литературен фронт“ се появи редакционно антрефиле озаглавено „По повод“. 

А поводът беше моето писмо до „Вечерни новини“. Нападаше ме редакцията: другарят Георги Христов – тъй, другарят Георги Христов – нъй…
 А ако знаеха, че другарят Георги Христов е един обикновен хлапак, който работи в консервена фабрика, занимава се с конфитюри и пюрета, и още играе футбол с децата, сигурно щяха да си помислят дали да харчат височайшата си злоба и то в такова тежко литературно издание.
Около Нова година се получи телеграма от Щъркелов. Текстът помня:
На многая лета

и всяко добро

да ви сподиря късмета.

Следва писмо.
Писмо не последва. През април Щъркелов почина. 

Ден преди това бил получил от благодарната власт орден „Кирил и Методий“, дори първа степен…“

Щъркелов в разговор с хумориста Борю Зевзека (Борислав Руменов), убит без съд и присъда веднага след 9 септември 1944г. Убиецът-комунист се оправдал с това, че го помислил за Елин Пелин


Разумни доводи защо непосредствено след девети септември, комунистите се нахвърляха с толкова злоба срещу безсъмнено доказани личности в нашето изкуство, култура, наука - няма.

Защо един Александър Божинов - величие в художествения и обществен живот, което всяка нация би искала да притежава, е осъден от народния съд на една година затвор, защо Щъркелов, защо Никола Танев, защо Борис Денев, защо Димитър Талев, защо Чудомир, та в края на краищата, защо Михаил Арнаудов, и Александър Станишев

Няма разум, има взрив на стаявана завист, на десетилетия трупана омраза, какви ти десетилетия, векове е трупана тази омраза на посредствения към талантливия, на безличния към знатния, на бездарния към вдъхновения. 

"Да бием гражданете!" - всъщност не е повик на селото против града, а на тъпотата и простащината срещу интелигентността и духовността.



 Пирински минзухари



СВЪРЗАНИ ТЕМИ :


Най-големият български карикатурист



Затворническата съдба на великия художник Никола Танев





01 август 2019

ВЪЗСТАНОВИХА ПАМЕТНИКА НА КОНСТАНТИН КАВАРНАЛИЕВ ПРИ ДОЙРАН







Днес, 1 август 2019г.
Премиерът на Република България 
Бойко Борисов
 и
Премиерът на Република Северна Македония

Зоран Заев 
откриха възстановения паметник
 на
Константин Каварналиев при Дойран.













Видео :


Бойко Борисов:
Всеки паметник е важен, за да могат хората да помнят историята


Геройската смърт на полк. Константин Каварналиев
/Посмъртно произведен в Генерал-майор/


Полк. Константин (Коста) Великов Каварналиев е роден в Шумен през 1866г.  Постъпва във  Военното на Н.В. училище с 6-ти випуск.
Като юнкер е изпратен на фронта  в Сръбско-българската война през 1885 г.  и се отличава в сраженията при Сливница, Цариброд и Пирот, късето е произведен в офицерски чин. Завършва Военна академия в Белгия и специализира и в Италия. На 15 декември 1907 е назначен за началник-щаб на 5-а пехотна дунавска дивизия. През 1912 – 1913г. в началник щаб на 4-та пехотна Преславска дивизия.

През Междусъюзническата война е назначен за командир на 3-та бригада от Трета пехотна балканска дивизия.

Без да позволят да бъдат обкръжени, българските полкове се изтеглят на север. Кукуш е изгорен до основи и гръцката армия се устремява към Дойран. Полковник Каварналиев разполага само с два полка – 32-ри и 42-ри, които на всичкото отгоре са непълни и имат общо едва 3000 бойци. Гърците атакуват с 42 000 бойци. Един срещу четиринадесет.

Боят пламва със страшна сила на 18 юни 1913 г. 
Резерви и поддръжки от тила не идват. 
На 22 юни полковник Каварналиев изпраща в тила адютанта си поручик Дуров с думите:

 „Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!“ 

Дуров среща много български войници. Но те също се сражават отчаяно – при Злетово, Щип, Занога, Кресна, Предела, Пехчево, Берово, Криволак, Калиманци.
И на 23 юни полк. Каварналиев хвърля в боя единствения резерв – себе си. 

Напуска командния бункер и с пушка в ръка контраатакува с войниците си в първия боен ред. Противникът е отбит, позицията удържана, гърците се отказват от настъпление към България.
По време на сражението полковник Каварналиев е ранен в крака. Раната изглежда лека и той не напуска бойното поле, но се оказва, че куршумът е пронизал важна артерия. 
Няколко часа по-късно полк. Каварналиев умира от загуба на кръв.
През 1916 г. в чест на Константин Каварналиев от 9-а Плевенска дивизия е издигнат паметник със 7-метров обелиск на мястото, където е погребан полковникът.
Намира се на малък хълм, непосредствено до пътя за Валандово, на 3-4 км от Дойран.
 Той е  с надпис :
„Полковник Каварналиев, загинал за свобода и родина, 

от 9-ата Плевенска дивизия“.
 Паметникът е открит с прочувствена реч на полк. Борис Дрангов (загинал по-късно на завоя на Черна).
В присъствието на войскови части от 9-а Плевенска пехотна дивизия е извършена панихида от полковите свещеници. Монументът е бил взривен през 1966 г. по време на акцията по унищожаване на всички български военни паметници в Македония, като отломките му са били разхвърляни в района. 
Разрушеният паметник

През 2009г.  паметник, копие на разрушения е поставен в гр. Шумен.




31 юли 2019

Мисията на легационния съветник д-р Мильо Хр.Милев 10 февруари - 20 март 1943г.



В Люксембургската градина, Париж







Оригиналният ръкопис се съхранява в Държавен Архивен Фонд ф.176К, оп.8, а.е. 1188, л.1-64 

 

(Бел.моя Л.Т. : Подчертаването на части от текста е запазено във вида в който е и в оригиналния документ. Той е четен от Богдан Филов и от цар Борис. Вероятно подчертаването е направено от един от двамата читателите на доклада - цар Борис. Правописът на места е съобразен със сегашния.)

 

Доклад от Легационния съветник
д-р Мильо Хр.Милев




Строго поверително
Само в един екземпляр


Господин
Проф. Д-р Б.Филов
Председател на Министерския Съвет,
Министър на външните работи и на изповеданията

ТУК




Доклад
от Легационния съветник
д-р Мильо Хр.Милев



Господин Министър Председателю,

В изпълнение на нареждането Ви имам чест да Ви представя настоящия доклад по разговорите, които имах с пълномощните министри г. г. Г. Кьосеиванов, Н. Балабанов, П. Драганов и Ил. Бояджиев, както и с други лица в течение на пътуването си до Лисабон и обратно между 10.ІІ. и 18.ІІІ. т.г. (1943 г.- бел.м.).




В Берн имах няколко разговора с г. Кьосеиванов на 15 и 16.ІІ., на отиване, и на 12 и 13 март, на връщане, в течение на които той разви пред мен следните мисли:

І. При днешното положение трябва да запазим хладнокръвие и със спокойствие да гледаме на бъдещето, защото нищо фатално и непоправимо не се е случило.

Положението на Източния фронт, който е ключът на всички събития, които ще настъпят, ще бъде заздравено и германците ще предприемат голяма офанзива, в резултат на която аз мисля, че те ще вземат Кавказ и ще стигнат дори до Волга, нещо, което можеха да сторят и миналата година, ако бяха се заели сериозно и с достатъчно сили за това.

Просто необяснимо беше за всички миналата година защо германците се заеха да превземат Кавказ с незначителни сили, защо не превзеха Астрахан и не прекъснаха съобщенията на съветската армия в този сектор, като дадоха възможност на болшевишкото командване да докара огромни подкрепления.

Единственото обяснение е, че германците са били заблудени по отношение на резервите и въоръжението на съветската армия.

Сега, след поуката, която имат и като се вземат предвид големите сили и средства, които готвят за новата офанзива, сигурно те ще успеят да постигнат това, което не можеха да постигнат миналата година.

Не може да не се допусне, при това, че огромното усилие, направено от болшевиките през зимната офанзива не е изтощило съветската армия. Болшевиките, обаче, сервираха толкова изненади през тая война, че все пак остава открит въпроса относно тяхната мощ, и техните възможности.

 При липса на сведения никой, в края на краищата, не може да направи точни предвиждания за бъдещото развитие на военните събития.

Георги Кьосеиванов и Евгени Силянов на "двойния" новогодишен прием в Берн - един за съюзниците и един за страните от Оста. 


Според г. Кьосеиванов четири са евентуалностите, които могат да настъпят в резултат на военните събития на източния фронт:



1. Германците няма да могат да унищожат живата сила на съветската армия и върховното усилие, което правят сега, ще ги изтощи напълно и ще ги изправи пред катастрофа.

В такъв случай трябва да се очаква пълното болшевизиране на Европа, което англичани и американци няма да бъдат в състояние да осуетят. Ако германският войник не успее да спре болшевизма в Европа, никой няма да бъде в състояние да го спре. Ако партията в Германия се задържи до края, сигурно няма да позволи да се повтори 1918г., и самата тя ще повлече страната, а заедно с нея и цяла Европа в болшевишкия хаос, със съзнанието, че германският народ, бидейки органически най-дисциплинираният, ще съумее пръв да стъпи на краката си и да се организира върху развалините на рухналата Европа.

2. Втората евентуалност, на която г. Кьосеиванов особено много наблегна, като най-вероятна, е следната: Германците не ще успеят да съкрушат Русия и пред неизбежността на една национална катастрофа, военните вероятно ще вземат връх и ще потърсят спасението на страната в един сепаративен мир с Русия, на базата на подялбата на Европа: западната половина да бъде предоставена на Германия, а източната - на Русия.

Последната, доведена до крайно изтощение, сигурно ще приеме едно такова много изгодно за нея разрешение.

Защото в Москва знаят много добре, че дори в случай на победа, от съюзниците не могат да очакват нищо. Напротив, те ще се възползват от изтощението на Съветите, за да ги лишат от каквито и да било придобивки.



Разбира се, за Германия, това разрешение, което е крайно неблагоприятно, ще се наложи само като последен изход пред прага на една неминуема катастрофа. В такъв случай, ясно е, че Германия ще изостави всичко, като пожертва и нас. За България това би било най-лошото разрешение.

Няколко дни преди последния ни разговор г. Кьосеиванов споделил тези свои опасения с папския нунций в Берн, човек твърде добре информиран, който му заявил, че ги споделя напълно и че преди три седмици докладвал в същия смисъл във Ватикана.

3. В зависимост от състоянието на Съветска Русия може да се допусне и една трета евентуалност. Ако последната зимна офанзива е изчерпала резервният и военният потенциал на болшевиките, и ако, следователно, германците им нанесат един съкрушителен удар, може тогава да се вярва в нов Брест-Литовски мир, при който русите биха направили значителни отстъпки /дори Украйна/. Очевидно това разрешение би било най-изгодното за нас.

4. Най-сетне, много е възможно войната на източния фронт да не доведе до решителни резултати, като фронтът се стабилизира и военните действия се проточат без изглед за бърза победа, или възможност за споразумение между двата противника. В такъв случай Германия не ще може да спечели победата, но няма вероятност и англо-американците да я спечелят бързо, защото Германия, държейки здраво източния фронт, ще провали всички опити за десант където и да е в Европа. При едно такова положение вече не трябва да се изключва възможност за мир между Германия и съюзниците.

ІІ. Като се вземат пред вид горните четири евентуалности, поставя се въпроса каква линия на поведение трябва да следва България.

Според г. Кьосеиванов, при настоящото положение България трябва да стои на сегашните си позиции и да не се отклонява от следваната до сега политическа линия. От всеки опит за промяна на курса можем само да загубим и нищо да не спечелим.

Съображенията му са следните: ако би настъпила първата евентуалност - болшевизирането на Европа - никой не ще бъде в състояние да спаси България от общата катастрофа. Той смята, че и англо-американците не биха могли да сторят това.

Дори при втората евентуалност - сепаративен мир между Германия и Русия, при който Източна Европа би била предоставена на разпореждането на Съветите - ние трябва да държим до края с Германия, защото англичани и американци ще бъдат безсилни да ни помогнат ефикасно, докато все пак има една вероятност германците да не ни пожертвуват, като предоставят на Русия свободна зона само по отношение на Турция и Проливите.

От друга страна всички опити, от противната страна за предизвикване известно разколебаване в следвания курс имат очевидно за цел да ни злепоставят пред германците, както е случаят с ромъни и унгарци: от съюзническа страна се дава особена гласност на връзките установени с последните. По преценката на г. Кьосеиванов сериозни и искрени намерения за привличане на България от противната страна могат да бъдат доказани само с конкретни предложения за териториални отстъпки. Всякакви други опити без такива конкретни предложения ще имат за цел да ни подведат и излъжат.

Опити за установяване връзка с г.Кьосеиванов са били правени от американска страна.

В Швейцария е установен личния пратеник на Рузвелт Ален Диюлес (Алън Дълес-бел.м.) със значителен щаб хора, чиято задача е да поддържат връзки с противния лагер.


Алън Дълес


Връзки са установените вече с румънците чрез живущия в Женева Гафенко ( Grigore Gafencu-бивш румънски външен министър- бел.м.) и с унгарците - чрез пребиваващия в Швейцария бивш управител на Унг. Н. банка (бел.м.-Липот Бараняй, Lipot Baranyai който заедно с барон Антон Радвански, Anton Radvanszky, е участвал в тези контакти.).

Григоре Гафенку ( изписва се и като Гафенко)


Г. Кьосеиванов е отклонил категорично всички опити за влизане в връзка с него, поради гореизложените съображения и поради официалното качество, което има.

- Само по нареждане на Правителството бих могъл да сторя това, каза г. К., обаче аз считам, че това не трябва да правим, защото ще има само вреда.

Въпреки всичко, което казах, заключи г. Кьосеиванов, намирам, че ще бъде полезно, ако установим връзки с американците тук по един съвършено неофициален и съвършено дискретен начин и то чрез частно лице. Полезно за нас ще бъде да знаем какво мислят американците и какви са техните намерения по отношение на България, а същевременно да им се обяснят нашите въпроси.

Това обаче може да се извърши чрез лице неизтъкнато, без всякакво политическо значение, което би минало незабелязано тук.

ІІІ. По въпроса за проектираната англо-американска акция на Балканите г. Кьосеиванов съобщи, че според последните сведения в Берн, Русия била сложила вето на тая операция.

След срещата в Адана, станала без русите, а, може би и против тях, болшевиките не били съгласни да се започва съюзническа военна акция в една област, която ти считат, че спада в изключително в тяхната сфера на интереси и влияние.

Затова изглежда, че проектите за десант в Европа се пренасят на Запад, където се разчита силно на сътрудничеството на местното население, което напоследък започва да се вълнува. По сведение от итал. източник, могло да се очаква операция срещу Додеканезите.

ІV. Според г. К. Турция е напълно спечелена за съюзниците и на нея не трябва да се има никакво доверие. По този въпрос той припомни, че най-големите трудности за нашия излаз на Егея ще срещнем от турска страна. Все пак той смята, че Турция ще гледа да остане вън от войната до последния момент.

V. Относно възможностите за започване преговори за мир между воюващите страни в този момент, апостолическият нунций в Берн, след един разговор с председателя на Швейцарската конфедерация, е сондирал Ватикана с една евентуална инициатива за посредничество между двете противни страни, изхождаща от четирите неутрални държави:

Швейцария, Швеция, Португалия и Испания. Кардинал Малионе (бел.м.-Кардинал Луиджи Малионе - държавен секретар на Ватикана по това време) отговорил, че не е настъпил още момента за сключването на един справедлив мир. С това въпросът бил приключен.

Относно мисията на Ню-Йоркския архиепископ Спелман (бел.м.-Francis Spellman ) сведенията в Берн са твърде оскъдни. Апостолическият нунций, който бил интимен приятел на Спелман, очаквал да бъде повикан във Ватикана, за да се срещне с него, но такава покана не получил, като му е било обяснено, че на една среща между него и Спелман в този момент би се дало политическо тълкование.

Изглежда, че между другото, Спелман е повдигнал пред Ватикана въпроса за вземането на инициатива за хуманизиране на войната. И в това отношение Ватиканът се е показал твърде въздържан, защото смятал, че подобна инициативата в тоя момент няма да има успех.

По този повод ще изляза от ранния ни разговор с г. Кьосеиванов, за да отбележа слуха, предаден ми от г. Хр. Шишманов в Париж, че Спелман бил донесъл предложение за сепаративен мир с Италия при много изгодни за последната условия: връщане на колониите, без Абисиния и отстъпване на Тунизия (това твърдят и във Виши).

Мусолини отхвърлил тези предложения и уведомил Германия – от там и визитата на Рибентроп в Рим.

VІ. Според преценката на г. Кьосеиванов, смисълът на кабинетната промяна в Италия може да се търси в желанието на Мусолини да остави в резерва един тим, начело с Чано, който би го наследил при една промяна на положението, при която биха се наложили преговори с противната страна.

 Тази преценка г. К. подкрепя със своите впечатления за разговора, който е имал навремето с Чано: последният бил против намесата на Италия във войната, както и с слуховете, които циркулират напоследък, че в Рим има течения, на които и Чано не бил чужд, за промяна на курса.




VІІ. В заключение г. К. заяви, че в настоящия момент всички усилия на правителството трябва да бъдат насочени към заздравяване на вътрешното положение на страната и осигуряване на народното единство и сцепление.
При здраво вътрешно положение, единен народ и силна войска, той смята, че имаме всички основания да гледаме със спокойствие на бъдещето.

х
х х

Последният си разговор с г. Балабанов имах на 8.ІІІ. т.г.

І. Преди всичко г. Балабанов ми изтъкна трудното положение в което се намират чуждите дипломати във Виши по отношение възможностите за събиране информации за правилна и по-широка преценка на международното положение. След окупацията на свободната зона и създадения режим, Виши е изолиран от външния свят и достъпът в него, както и излизането в чужбина са много затруднени от формалностите, които се изискват, специалните разрешения от германските и френски власти, за които трябва да се чака дни, дори седмици.

 Аз лично имах случай да се убедя в това, както и в невероятната неосведоменост и неподготвеност на хората от близкия на г. Лавал антураж.

ІІ. Г. Балабанов бе силно импресиониран от разговора, който бе имал с г. Лавал няколко дни преди моето заминаване за България.

- Лавал, казваше г. Балабанов, който до неотдавна бе твърдо убеден в крайната германска победа и в един мир, диктуван от Германия, сега ми заяви открито и недвусмислено, че не вярва вече в една германска победа.

Той, обаче, смята, че Германия ще издържи и че ще бъде достатъчно силна, за да може да й се слуша думата на една международна конференция.

ІІІ. Според г. Балабанов колаборационистите във Франция се изчерпвали с Лавал и неговият антураж. В началото те са били по-многобройни, но с течение на времето са намалели до минимум, поради развитието на събитията, продължителната окупация, големите страдания, английската пропаганда и, може би, нетактичността на самите германци. Всички понастоящем са Де Голисти и всички чакат спасение от Англия и Америка.

Има хора, за съжаление незначително малцинство, които си дават отчет за голямата болшевишка опасност, която е надвиснала над Франция, главно отвътре и за историческата мисия на Германия в борбата срещу стихията на разрушението. Болшинството, обаче, смятат че най-добрата гаранция срещу вълните на реваншизъм и болшевизъм е силна англо-американската армия, която в решителния момент ще окупира Франция и ще въдвори реда и новата власт.

- Най-сетне, казва г. Балабанов, и немците тук се поучиха от своите наивни илюзии за възможно сътрудничество между Германия и Франция и почнаха да разбират това, което им казваха от самото начало - че френският народ е против тях и че обща работа помежду им е невъзможна.

Мильо Милев на Айфеловата кула


Германците напоследък са съсредоточили своето доверие единствено върху Лавал.

Маршалът (Филип Петен-бел.м.) се смята за несигурен, неискрен и колеблив. Неговият престиж в страната пада, а и паралелно с това доверието на германците в него.

Аз лично имах случай да чуя на една вечеря у г. Балабанов, как един френски посланик, директор в МВР,(бел.м.-МВнР) поставяше под съмнение, пред един секретар от Германското посолство, искреността на френския държавен глава, в отношението му към германците. ( б.м. следват три неразбираеми думи написани вероятно от читателя на доклада - цар Борис)

ІV. Недоволството в Франция от принудителното вербуване на работниците за Германия е извънредно голямо и за пръв път от германската окупация то се проявява открито във въоръжен инцидент и дори местни бунтове. От всички мерки, наложени от окупационните власти, таза се чувства най-болезнено от френския народ. Хората открито негодуват и младежите се крият и бягат по селата.

Няма никакво съмнение, според г. Балабанов, че при това настроение, при един десант на френския бряг населението ще се вдигне, за да окаже помощ на англо-американците. Примерът в Сен Назер в това отношение е показателен.

х
х х

С г. Драганов имах два разговора: на 25 февруари и на 5 март.
В течение на последния разговор той разви следните мисли:

Шансовете на Германия да спечели войната бяха най-големи през 1942 год.

Тогава тя бе достигнала върха на своята мощ и се беше насочила към обектите, чиито постигане беше необходимо за осигуряване победата:

1.Унищожаване живата сила на руската армия.
2. Заемането на кавказките петролни извори.
3. Изпреварване на американската помощ.

В Германия знаят, че Америка има неограничени възможности и че нейната помощ може да бъде много голяма.

За съжаление нито един от тези обекти германците не можаха да достигнат през 1942 год.

След всичко, което стана на източния фронт, не можем да смятаме, че е възможно Германия да постигне през 1943 г. това, което не успя да осъществи през миналата година.

Германците, които смятаха, че след големите поражения, които нанесоха на болшевиките, и големия брой пленници, които взеха, русите не ще бъдат способни за такава голяма офанзива, чак сега са разбрали, че бойният материал, който са разрушили представлява само 1/10 част от това, с което болшевиките са разполагали.

 Сега няма съмнение, че те ще успеят да задържат противника и да предприемат голяма контра-офанзива. За тая цел те обявиха и тоталната война. Това обаче, е също много рисковано и опасно, защото аз знам до каква степен е напрегнал сили германския народ и върховното напрежение, което се иска сега от него не може да продължи повече от една година.

А в тази година какво биха могли да сторят? Биха ли могли да сразят напълно болшевиките преди настъпването на зимата? Това днес е вече съмнително, и върховното усилие, което сега се иска от германската нация, не ще може да бъде повторено догодина.

При това положение, ясно е, че Германия не може да спечели войната. Тя не само че не ще може да диктува мира, но аз се питам дори дали ще бъде възможно да седне на зелената маса и да се чуе нейния глас. И дали Германия, за да спаси себе си, няма да изостави всички, включително и нас.

ІІ. Г. Драганов счита постоянните изявления на англичани и американци, че ще оставят Източна Европа да бъде управлявана от болшевиките, като пропаганда. Той е на мнение, че каквито и обещания да дават сега, те не ще оставят русите на Проливите.

-Моите сведения, продължи г. Др., се покриват с Вашите (след връщането ми от Лисабон): Съюзниците сигурно ще предприемат нещо в Европа, но възможно е десантът на Балканите да не бъде толкова близък. Според последните сведения, които имам, Чърчил е ходил в Адана не за да увещава турците да влязат във войната, а по-скоро за да се обсъдят известни мерки с оглед на по-голямо руски успехи.

Една англо-американска акция на Балканите може да се очаква главно в случай на руски успехи.

В този именно случай съюзниците ще избързат с една операция, чиято цел ще бъде заемане на стратегически позиции и на петролните извори в Ромъния, в които са вложени големи капитали (бел.м. Ромъния и ромъни е начин на изписване според тогавашния правопис на Румъния и румънци). Ако обаче германците нанесат контра-удар на Изток и войната там се затегне и продължи, съюзниците едва ли ще предприемат нещо, защото в техен интерес е да оставят германци и руси да се изтощават взаимно. В този случай ще се избегне акцията в една област, в която интересите им са в конфликт с руските, и против която акция, изглежда са болшевиките.

ІІІ. Тогава десантът може да бъде извършен някъде другаде. Вероятност за десант на Иберийския полуостров съществува, логично ако опасността за Англия от подводна война се засили. Съюзниците ще имат нужда от испанския гръб за ефикасна борба срещу германските подводни бази в Франция.

Независимо от това един десант в Иберийския полуостров ще има повече демонстративен характер - да отвлече германските сили, за да бъде направен един главен и решителен десант в Западна Европа където може да се разчита на помощта на населението в окупираните области.

В случай на дебаркиране в Португалия, въпреки всички уверения на Салазар, португалците няма да се съпротивляват. Испанците също няма да предприемат нищо, а в такъв случай и германците няма да прекрачат Пиринеите.

Разглежда се възможност за десант в Италия. Той би бил мъчна операция, защото италианците разполагат със силна войска, авиация и флота и ще се съпротивляват методично, когато се бият за земята си. Опасното ще бъде, ако англичаните заедно с десанта предложат сепаративен мир при износни за Италия условия, нещо което би деморализирало италианския народ и би предизвикало една основна промяна и преминаване на Италия в противния лагер.

Възможен е един десант и в Скандинавия, който би имал за цел затягане блокадата, с прекратяване доставките на желязо за Германия. При това в тази област няма да се кръстосват интересите на съюзниците и Русия.

Десантните операции в Европа, обаче са в зависимост от операциите в Тунизия(Тунис-бел.м.). Германците не изключват да бъдат завършени с неуспех, поради невъзможността да бъде подпомогнат ефикасно Ромел.

IV. Тук се потвърждават слуховете, че между турци и ромъни се водят разговори.
Вероятно турците посредничат между румънското правителство и съюзниците.

Гафенко, който е сигурно във връзка с Антонеско, поддържа контакт с противната страна в Женева.

Ромъните, които да понесли тежки загуби на източния фронт, смятат, че са в голяма опасност, особено ако руските успехи продължават и дирят да намерят помощ от англичани и американци.

Аз отивам дори до там да предполагам, че ромъните настояват пред съюзниците да побързат със своята акция на Балканите, като изхождат от следните съображения: при руски успех всички германски сили ще бъдат ангажирани на източния фронт и не ще могат да дадат помощ на Балканите.

В такъв случай съюзническите войски ще се отзоват бързо на Дунава, било че България ще ги остави да минат, било че съпротивата й ще бъде скоро сломена. Ромъния ще мине към съюзниците веднага. В случай пък на германски успех румънците ще настояват за десант, защото тогава България, на която ромъните не могат сега да гледат спокойно, сигурно ще бъде въвлечена във войната и със или без германска помощ ще бъде унищожена.

В заключение се поставя въпроса какво трябва да бъде нашето поведение при тази обстановка. За сега нашата линия е определена и ние трябва да я следваме твърдо и неотклонно. Не е настъпил още момента за някаква промяна на курса. Понастоящем не трябва да проявяваме колебания и да създаваме подозрения, които могат да предизвикат предварително събития, катастрофални за нас. Трябва, прочее, да чакаме, да следим зорко събитията и да се стремим да имаме пълна и точна информация за това, което става.


Мильо Милев


VI. По положението в Испания: колкото повече време минава от гражданската война и чувствата на признателност избледняват, и колкото повече трудности срещат германците, толкова повече Испания се отдалечава от Оста.

Нежеланието си да се намесят във войната, испанското правителство оправдава с недоброто стопанско положение, с старото и лошо въоръжение на войската, липсата на авиация и петрол и пр. Понастоящем петрола испанците получават от съюзниците в достатъчно количество, само за вътрешна консумация, но не и за образуване на запаси.

От друга страна, за да държат Франко на разстояние от силите на Оста, съюзниците експлоатират червената опасност, каквато все още съществува (казват, че още около 300 хиляди души има в правит. концентрационни лагери), като са довели в Казабланка, бившия Мин. Председател Негрин. /Хуан Негрин Лопес-бел.м./

За закрепване на вътрешното положение англичаните препоръчват възстановяването на монархията, чиито привърженици напоследък са много активни.

Не се скрива, че между Дон Хуан (бащата на крал Хуан Карлос - бел. м.)  и Франко са се водели преговори.

Формулата е била образуване на регентство, с регент Франко, като монархът се завърне в Испания, когато обстоятелствата позволят това.

Преговорите са били прекъснати, според едни от страна на представителите на престола, които считат, че не може да се образува регентство, когато има пълнолетен крал, а според други - от страна на Франко, което е и по-вероятно, който виждал, че монархията, веднъж възстановена, и той назначен за регент много скоро властта ще почне да се изплъзва от ръцете му.

Ще бъде изоставен дори от приятелите си, които ще се приближат към краля, докато един прекрасен ден бъде окончателно дезармиран.

х
х х

В Лисабон с г. Бояджиев имах няколко разговора между 28 февруари и 2 март.

Г. Бояджиев е оптимист по отношение бъдещето на страната. Според него, ако вътрешното положение е добро, ако има народно единение и войската е силна, имаме голям шанс да излезем читави от общия хаос.

Подчерта, че това е негово лично убеждение от наблюдение на събитията и тяхното развитие и че няма никакви конкретни данни и информации в това направление, които би могъл да изтъкне в писмен доклад.

Съображенията, на които той направи своите убеждения са следните:

Германия е още много силна и не може да става дума за поражение. Положението на източния фронт ще се обърне. Руската офанзива не може да продължи още много и тя ще изтощи неминуемо болшевиките. Германците, от друга страна, ще им нанесат сигурно голям контра-удар. Разбира се, не може да се очаква вече Германия да диктува мира, обаче стабилизирането на източния фронт и продължаването на войната ще позволи да се потърсят други изходи, като той не изключва един компромисен мир между Германия и англо-американците. В този момент такива изгледи няма, но тази вероятност не трябва да се изключва в бъдеще.

Втори фронт в Европа не може да се очаква в скоро време, поне до наесен по следните причини:

Всички опити за десант, макар и в малък размер (Сен Назер и Диеп) показаха колко трудни са подобни операции, колко много жертви изискват и колко малко изгледи за успех имат. Дори и десантът в Северна Африка потвърждава това.

 Ако французите бяха оказали дори малка съпротива, той нямаше да сполучи. Успя само благодарение на активното сътрудничество на французите. И въпреки това тази операция струва доста тежки жертви на англо-американците, особено в тонажа. Макар, че те продължават да стоварват много войски и материали, в скоро време едва ли ще могат да се справят с Ромел и да очистят Тунизия. Но дори и да успеят, това ще иска време, а не по-малко време ще иска и прехвърлянето на войски в Близкия Изток.

За да могат окупираните да предприемат общо единение срещу Балканите, ще им трябва голям тонаж , а и без островите мъчно биха могли да стоварят войски. Остава пътят през Турция, но засега няма изгледи последната да се намеси. Адана, ако се съди по обясненията, дадени от Чърчил в Лондон, е по-скоро един неуспех, отколкото успех. Турците мъчно биха се решили да пуснат съюзниците да минат през страната им, защото тяхното положение не е като нашето през 1941 г. Сега Турция сигурно ще се превърне в боен театър и ще бъде въвлечена в войната - нещо, което тя ще отлага до последния момент.

Десантът в Италия едва ли ще успее, защото италианците ще се съпротивляват.

Най-сетне има и болшевишката опасност, за която има изгледи, че в Англия започват да си дават сметка. До тоя момент в Англия се пише и говори обратното. Прави се и широка проболшевишка пропаганда между работниците от Крим и други от работн. партия, но това е една много опасна игра, която може да предизвика в Англия сериозна вътрешна криза.

Отхвърлянето на плана Бивербрук и настъпилия вследствие на това смут в правителств. и парламентарни среди, както и върху работническата партия показват, че такава криза вече съществува. За всичко това в Англия ще почнат да си дават сметка и при невъзможност да бъде скоро сломена Германия и пред опасността да се болшевизира Европа и да бъде окончателно загубен Далечният Изток, ще настъпи време, когато може да се потърсят други изходи.

6.Между англичани и американци няма постигнато съгласие върху бъдещата организация на Европа и ако, примерно, в тоя момент Германия би рухнала отведнъж, то биха се намерили, заедно с всичките си съюзници, в най-дълбоко разногласие по всички въпроси и в положение по-лошо от 1918 год. Има и големи недоволства сред останалите съюзници, особено между поляците, които са сериозно разочарование от руският успех и от готовността на англичаните да жертват полски територии в полза на Съветите.


II. Г.Бояджиев не допуска евентуалността за един десант в Иберийския полуостров, който може да има за резултат отчуждаване на симпатиите в Португалия и Испания. Испанците не са търпели чужди натрапници никога и може дори да окажат съпротива.Според него германците при никаква евентуалност няма да слязат от Пиринеите.

III.По положението в Португалия:

Срещу Салазар има недоволство от страна на съюзниците, понеже той наистина се мъчи да поддържа един неутралитет и има известни симпатии към авторитарните режими. Войската е повече англофилска.
Самият Салазар се опасява от една съюзническа победа, защото знае, че ще бъде ликвидиран, че Португалия ще изгуби вероятно колониите си и ще бъде напълно заробена стопански.

IV.В заключение, г. Б. сподели, че това, което го тревожи най-много е неизвестността за вътрешно положение у нас: лисабонският пост е много изолиран, сведенията от България се получават с голямо закъснение, а английския печат се пълни непрекъснато с кореспонденции от Цариград, които описват положението в България в ней-черни краски - недоволство сред населението, размирици, бунтове в войската и др. подобни. Тормозът /?/ на чуждата пропаганда в това отношение е много голям.

х
х х


През време на престоя си в Лисабон имах случай да срещна управляващия френското посолство, г. Пиер Барадюк, с когото бяхме колеги преди десет години в Прага. Той е личен приятел на Лавал.

Г. Барадюк смята, че съюзниците ще открият втори фронт в Европа в най-непродължително време. Къде ще стане това, дори най-доверените агенти на Англия и Съед. Щати в Лисабон, не са в състояние да кажат. Съюзниците дадоха доказателства, че успяват да запазят тайната на проектираните си операции до последната минута.

Десантът в Сев. Африка е бил готвен няколко месеца и дори, когато цялата флота е била събрана в Гибралтар, никой не е могъл да узнае къде ще стане дебаркирането. Допуска обаче, че вторият фронт може да бъде открит в Зап.Европа, където населението ще се вдигне като един човек да помага. Вярва, че един компромисен мир между Германия и Англия и Америка е възможен, но не преди съюзниците да са заели по изгодни за тях позиции в Европа.

Имам най-положителни сведения, че германците са правили неотдавна в Лисабон сондажи за мир, но англичани и американци отхвърлили всяко внушение за преговори в тази фаза на война.
Относно положението на Салазар и настроенията в Португалия, г.Барадюк ми потвърди напълно сведенията на нашите пълном. министри.


х
х х


На 11 март имах среща в Женева с бившия комисар на О.Н. в България г. Рене Шарон.

Рене Шарон


I. Разговорът ни започна с въпрос от страна на г. Шарон дали между България и Турция се водят понастоящем някакви разговори от политически характер. Отговорих му, че такива разговори няма.

-Това потвърждава моите сведения, продължи събеседникът ми, и то е едно доказателство, че Турция е вече определила своето поведение; тя не намира повече за нужно да разговаря направо с България, по въпроси, чиито разрешение тя счита, че ще постигне по друг път. На нейните приятелски уверения, прочее, не трябва да вярвате. Зная положително, че Турция е получила от съюзниците обещание за териториални придобивки в Средния Изток. Обещани й са Алепо и Кюрдистан. Че Турция има известни convoitises (мераци, щения-бел.м.) върху Тракия - това ми е известно, но дали в това направление е получила някакви обещания, както и относно части от старата българска територия - това не зная.

И аз имам сведения, че между турци и румънци се водят преговори. Каква е тяхната база, това не съм в състояние да ви кажа, но сигурно турците играят посредническа роля между Ромъния и съюзниците.

Много вероятно е, че се обсъжда и ромъно - унгарския проблем, който може да бъде ликвидиран по неочакван начин - някакво палиативно споразумение.Тук понастоящем пребивава Гафенку, един държавен мъж с изключителни дарования и широки връзки, който между впрочем поддържа отлични отношения с румънския министър в Берн. Първите няколко месеца след пристигането си, той се държа много резервирано, но откакто бойното щастие се промени, той започна една усилена дейност и установи известни много полезни контакти.Този начин на действие показва колко по-гъвката е румънската политика от вашата.


Мога с положителност да Ви кажа, че и унгарците следват примера на ромъните и са установили повече връзки тук.В това направление смятам, че и България трябва да направи нещо. Това внушение си позволявам да направя като български приятел, като човек, който познава много добре България и има при сърце нейните интереси.

Установяването на контакт е едно скромно начало, но той е първият етап, през който трябва да се мине. От българска страна не трябва да се поставят предварителни условия като например съюзниците да направят някакви конкретни предложения. Те в този момент не могат да предложат нищо, но за да се дойде до там, трябва да се установи преди всичко връзката. Другото ще дойде по-късно. Според мен няма време за лутане, защото събитията се развиват бързо, необходимо е бълг. политика да прояви subtilite (финес, усет-бел.м.) et souplesse (гъвкавост- бел.м.), докато е време, за да не се пропуснат последните пет минути.

Следващата стъпка на съюзниците, която трябва да се очаква в скоро време ще бъде военна акция на Балканите. Кога точно ще бъде предприета, мъчно може да се каже, но, струва ми се, че тя се забави поради събитията в Тунизия.

Нападенията на Ромел дезорганизираха до известна степен съюзническите планове, но, доколкото зная, от военна акция на Балканите англичани и американци не са се отказали. Интересна е мисълта, която развихте, че една съюзническа акция на Балканите би облекчила положението на болшевиките и би увеличила болшевишката опасност за Балканите и за Европа.
До сега тук чуваме само обратното: че болшевиките са против балканската акция, понеже не искат да видят англо-американците настанени на Балкана.

Докато по всички други въпроси мога да говоря само общо и с известна резерва, но един въпрос мога да Ви говоря с абсолютна положителност и познание на въпроса: англичани и американци не са се отказали от Балканите и нямат никакво намерение да ги изоставят на болшевиките. По тази точка особено американците са ясни, а те са които имат ръководната роля.

Болшевишката опасност на Балканите или по-точно опасността от вътрешно болшевизиране може да накара съюзниците да побързат със своята акция. Колкото до болшевишката опасност от вън, тя е за американците не толкова съветско социална, колкото руско-империалистична.

Трябва да Ви подчертая, че Америка е решила да вземе най-активно участие в организирането на следвоенна Европа.

Ролята на Уилсън ще се изпълнява от Съмнър Уелс, умен и волеви държавник, който цели 10 години работи за осъществяването на панамериканската идея, която цели да обедини всички държави от американския континент, с изключение на Аржентина, чиито проблем, обаче е по-друг.Една от първите работи след войната ще бъде създаването на едно ново общ. на народите.

 То сигурно няма да бъде също като старото, но ще бъде съградено върху неговите основи: от малката служба, която днес съществува тук и която е повече един символ, ще изникне новата международна организация.

Току-що прехвърлих една бележка, която ми бяха поискали върху становището на България към О.Н.

Констатирах със задоволство, че България не е нотифицирала излизането си от О. Н.

Не зная дали е направено съзнателно или не, но това е едно щастливо обстоятелство.

По въпроса за бъдещата организация на Балканите и Средна Европа, съюзниците нямат още конкретни решения, но основната идея е образуването на група държави, в които политическите граници няма да съвпадат със стопанските.


По свой начин говорих при всеки удобен случай там където трябва, че първото нещо, което съюзниците са длъжни да направят за България след войната е да запазят династията. Аз познавам привързаността на народа към Царя и доверието, което той има в Него, и поддържам тук, че Царят е най-голямата гаранция за реда и спокойствието в страната.Изтъквам също така, че България като единствена организирана сила на Балканите, трябва да бъде запазена, за да може да бъде използвана, но обикновено ми се отговаря, че за режима и реда в България съюзниците ще имат грижата и че за предотвратяване нейното болшевизиране те трябва да предприемат акция на Балканите.

Ето защо, пак повтарям, необходимо е да се работи пред американците, докато е време и то от известни влиятелни българи. Аз ще си позволя, като приятел на България, да отправя следния съвет: за да се постави начало на създаване благоприятно настроение към България, необходимо е:

1. Да не се правят от отговорни лица изявления - обидни и предизвикателни по адрес на съюзниците. Разбирам много добре положението, в което се намира България. Разбирам, че членовете на правителството трябва, когато говорят, да изтъкват възприетите от България позиции. Не виждам обаче нуждата в тези изявления да се отправят предизвикателства и обиди. Трябва да се избягват всички подобни изрази , като се употребяват по-общи фрази, когато могат да се тълкуват по-широко.

2. Да се поставя известна спирачка на печата в същото направление, нека се избягват вулгарните обиди и да се употребява по-въздържан и по-достоен език.
На тия две неща, трябва да подчертая дебело - се обръща малко внимание и от тях зависи много за създаване на настроение за или против България.

3. Известни прононсирани личности да не се изтъкват постоянно, като вместо постепенно да бъдат отстранени им се дават по-големи постове.
По тая точка г. Шарон беше много общ, а аз избягвах да му задавам въпроси.

-Това са първите стъпки, продължи той. Те са малки, но необходими и по тях трябва да се мине. Установяването на контактът, както казах, е абсолютно необходимо и то чрез българи. Аз като човек, който познавам България и нейния Цар, правя всичко каквото мога, но моите приказки имат значение само дотолкова, доколкото идат от един обективен чужденец.
Рене Шарон


В допълнение към разговора, който в общи линии предадох по-горе, ще си позволя да приведа някои сведения, черпени предимно от английския печат и напълно автентични, които идват да подкрепят в известно отношение мненията, изказани от нашите пълномощни министри.


I.Вторият фронт. 

По този въпрос интересни са разискванията, станали в края на миналия месец в Камарата на лордовете в Лондон, както и коментариите, появили се по този повод в ежедневния печат.

Лорд Бивербрук (Baron Beaverbrook-бел.м.) който понастоящем не заема пост в управлението най-енергично е настоявал за незабавното откриване на втори фронт в Европа. До сега ние успяваме, каза той, да отклоняваме опасността от нахлуване в Англия, опасността от подводна война, да осуетим присъединяването на френската флота към германската, нахлуването в Европа и Западно Африканския бряг.

“Но ние още не сме се преборили с германците, които до сега са заловили много повече пленници и оръдия, отколкото ние и са унищожили мисля много и много тона британски търговски параходи ” Японците пък ни отнеха една колониална империя, по-обширна и по-ценна от италианската империя.

Сега се е разпространил, вследствие руските успехи, един оптимизъм, който не е оправдан, понеже сериозни са опасенията по пътя, който трябва да изминем.

Сталин ни изпраща вече две послания, в които се казва, че при липсата на втори фронт, червената армия носи цялата тежест на войната. Какъв е нашия отговор? Ние трябва да ударим веднага, преди германците да са успели да прегрупират своите армии и да се съвземат от руската офанзива. Друга причина, която трябва да ни накара да бързаме, са японците.

 Те сега имат 80 дивизии, там където могат да имат 300 след известно време.

“И понеже времето е първото съображение, което трябва да се вземе пред вид, струва ми се, че ние трябва да нахлуем още сега в Северозападна Европа.

Ние трябва да нахлуем също и в Средиземно море, но безусловно от английска база. Африка има двете удобства като бази за нападение срещу Европа, но Англия има далеч повече преимущества.

“Времето не трябва да бъде разхищавано и не можем да си позволим да чакаме повече от няколко месеца.”

Едновременно с Бивербрук и Майски (бел.м.- съветският посланик в Лондон), произнася, при откриването на една руска изложба в Лондон, реч, в която казва:

-В някои среди се смята, че германците са обърнати в бягство и че могат да се поотпуснат малко.

“Нищо не е по-опасно от това настроение. Успехите на червената армия са много окуражителни, но те са спечелени с високата цена на хиляди и хиляди човешки жертви, с страхотно унищожение на градове и села, с огромни страдания на милиони гражданско население и безпощадно напрежение на целия съветски народ.”

“Ето нещо естествено е, че Съветите очакват по-скорошното осъществяване на военните решения взети в Казабланка.”

“Колкото по-скоро англо-американските сили започнат да нанасят тежки удари на Германия в Европа, толкова по-скоро Германия ще бъде поставена между два мощни чука, удрящи еднакво от Изток, а другия от Запад, и толкова по-скоро ще се дойде до обща победа.”

Тези речи дават повод на печата да се изкаже по този въпрос.


Коментаторът на военния в. “Обзървър” Либерейтър пише, че “един активен боен фронт в Тунизия, е с оглед на бъдещите събития в Северозападна Европа, повече в наш интерес, отколкото заемането на Тунизия без бой.”

Той развива любопитната теза, че незаемането на Тунизия, при десанта в Северна Африка, е направено може би умишлено, за да отвлече значителни германски сили там.

 Според него, най-малко една от трите германски бронирани дивизии, намиращи се в Северна Франция, е била изпратена в Тунизия, заедно с други немски бойни части. “Ние предпочитаме, казва той, те да бъдат там, макар че понякога ни създават неприятности.”

“Дейли Телеграф” изтъква предположението, че голямата февруарска въздушна офанзива срещу Германия, е прелюдия на по-големи действия.

По повод речта на лорд Бивербрук, големите лондонски вестници възприемат становището на правителството, изложено от Лорд Саймън, че разискването на въпроса за втория фронт, по начина възприет от лорд Бивърбрук е неуместно и ненавременно, защото създава впечатление, че съюзниците не са направили нищо в това направление до сега и че по този въпрос няма единодушие.

Фактически, пишат те, повтаряйки казаното от лорд Саймън в Камарата, вторият фронт съществува: подводната война, опасността от която, противно на казаното от лорд Бивербрук, още не е превъзмогната; задържането на 200 хиляди души елитна войска на Оста в Африка, въздушната февруарска офанзива над Германия (14 големи бомбардировки), която прикова 50% от германските въздушни сили в Германия; изпращането на военни и хранителни материали през океани и морета до Съветска Русия в размер на: танкове за 32 бронирани дивизии и аероплани за 400 ескадрили; най-сетне фронтът срещу Япония в Далечния Изток.


II. Разногласията между съюзниците 

По повод речта, произнесена от Съмнър Уелс (Sumner Welles -бел.м.) в Торонто за намерението на американското правителство да започне разисквания с всички съюзници по стопанските проблеми, което ще се поставят при свършването на войната, английските и американски вестници правят коментарии, които са много показателни за отношенията между съюзниците и за основните различия и разногласия, съществуващи между тях.

“Таймс” на уводно място подчертава, че ще бъде голяма катастрофа, ако краят на войната завари съюзните нации без съгласувана (установена) политика и определена програма за предложения на сътрудничеството им в мирно време, както в политическото, така и в стопанското поле.
Разискванията трябва да се почнат и отлагането им би било опасно. Работата по съгласуването на една обща стопанска политика ще бъде тежка, дълга и комплицирана. Общи знаменатели трябва да се намерят за поразително големия брой различни интереси и становища, по които са се водили досега горчиви спорове не само между различните народи, но и тяхната собствена среда.

Колкото повече се отлага тази гигантска работа, която ще изисква много месеци мъчителни преговори, толкова по-голяма е опасността, че разните страни ще предявяват все по-противоречиви искания.

По никакъв начин, подчертава вестникът, светът не трябва да се върне към условията, съществуващи между двете войни, когато стоп. кризи идват едни след други, когато цените на земеделските произведения падаха,и замираха когато имаше масови безработици на градски работници и едно френетично надпреварване между народите да увеличават износа и да намаляват вноса чрез митн. граници,тарифи, субсидии, квоти и ограничителни мерки от всякакъв вид.

Американските вестници, от своя страна, изтъкват, че все пак над стопанските проблеми стоят политическите и че съюзниците трябва да се заемат с тяхното разрешение.

“Различията изникнали между Русия и изгнаническото полско правителство, пише “Вашингтонг Пост” , както и трагичната борба между неприятелските фракции в Югославия, подчертават необходимост от по-скорошни разговори за бъдещия мир.

“Едно международно споразумение относно характера на следвоенния свят изглежда абсолютно необходимо, за да се избегне нарушението на идеалите на Атлантическата харта от някои от самите съюзни народи.”

“Ивнинг стар” също изтъква значението на политическите проблеми. “Макар и тактично мълчалив по тях, държавният подсекретар сигурно мисли и за това.” - казва вестникът.

“Текущият спор между Съв. Русия и Полша по бъдещата съдба на източните полски провинции, окупирани от съветските войски едновременно с германското навлизане в началото на войната, е една ясна илюстрация на въпросите, които могат да поставят в опасност евентуалната мирна конференция, в случай че не се постигне предварително споразумение.”

Външно-политическия коментатор на Ню-Йорк Таймс пише в същия дух, че без да подценява коментарът от Съмнър Уелс за стопанските въпроси, политическите проблеми са не по-малко важни.
“Русия се съгласи миналата година, твърди той, да не се споменава в съюзния й договор с Англия, нейните претенции върху Балтийските държави. Това стана по настояване от Вашингтон. ”

“Сега обаче, Москва се изказва много по-ясно, че тя е изоставила този въпрос само за момент. Сталин иска Балтийските държави и припомни на света, че той води фактически борбата срещу Хитлер.
“Има също така различия между Русия и поляците по териториални въпроси. Югославия е разкъсана от кървави междуособици. Г. Уелс е прав като казва, че ако някои от тези проблеми не бъдат изгладени своевременно, ние ще се явим, за да градим мира с толкова планове, с колкото и правителства.”

III. Снабдяване на съюзниците

На 1 март т.г. Едуард Стетениус, администратор на организацията за доставките по системата даване и вземане под наем, е направил пред сенатската комисия по външните работи във Вашингтон изложение по направените от Америка доставки.

От 11 март 1941 г. до 31 януари 1943 г. Съединените щати са прехвърлили на съюзниците си материали и услуги на стойност 8.935 .000.000 долари ( 7.175.000.000 за материали и 1.760.000.000 извършени услуги).

Около 90 % от прехвърлените материали са изнесени, макар и не всички голямото мнозинство от тях са пристигнали на местоназначението си. За същото време са били доставени на съюзниците около 4 милиона тона хранителни материали на стойност 1.250.000.000 долара.

За Русия са били изпратени над 2.900.000 тона хранителни припаси. Стойността на целия износ за Русия до 1 ян. 1943 г. е възлизал над 1.300.000.000 долара. Съед. Щати и Англия са изпратили на Съв. Русия 5 600 аероплана, 6200 танка, 85 000 други моторни коли, 130 000 леки картечници, а само от Съед. Щати са изпратени още 43 700 тона експлозиви и 77 650 тона …

В заключение Стетениус е заявил: “Съв. Русия не може да извлече полза, що се отнася до продоволствието, от възвръщането при сегашната офанзива на някои земеделски области. Продоволственото състояние на Съв. Съюз е сега критично. В близко бъдеще то ще стане още по-критично. Тази година ние ще трябва да изнесен на Съв. Русия повече храни, отколкото за Великобритания. ”

Карикатура на Мильо Милев


.....

Втори документ

Оригиналният документ се съхранява
в Държавния Архивен Фонд
ф.176К, оп.18, а.е. 1695, л.117

До Общинския съд
Тук
15/12/928
№ 6339-50-ІV
7-ІV-43г.

Министерството на външните работи и на вероизповеданията съобщава на Общинския съд, че Легационният Съветник г. Д-р Мильо Милев е бил в служебна командировка в чужбина от 10.II. до 20.III. т.г.

Началник на протокола и на личния състав:

/подпис/




ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ТЕМАТА

Доклад от Мильо Милев за разговор с Рене Шарон от 31 януари 1944г. до Министър Димитър Шишманов

Първите две страници от доклада липсват в архива.

ЦДИА, ф.176, оп.8, а.е. 1301, л. 6-8

(…)

Но в духа на проучванията, пкоито Министерството е започнало, реших да доведа до знанието Ви известни сюжестии, които ми се направиха тук и които смятам, че ще бъде добре да Ви бъдат известни.
Трябва да припомня, че своевременно съм ги докладвал на началството тук.
Откакто съм в Швейцария, имах възможност да разговарям няколко пъти с лицето, което срещнах в Женева през миналия март и за разговорите с когото докладвах навремето Вам, на г-н Филов и на покойния Цар.

При всички тези разговори разглеждахме обстойно въпросите, които ни засягат, положението на страната ни, изгледите за бъдещето и пр.

За този господин, който държа да подчертая е в най-тесен допир с американците и е нещо като техен порт-парол, положението в България се рисува в най-мрачни краски.

По-лошо от това на Румъния, които според него правели все пак усилия да проявяват воля на независимост по отношение на Германия.

Без да се разпростирам върху неговата и моята аргументация, ще подчертая, че постоянно съм му изтъквал особеното положение , в което се намира нашата страна, причините поради които  по-мъчно можем да се отклоним от следваната линия и несъстоятелността на подканянията от страна на съюзниците да опразним новозаетите земи.

В това отношение му изтъкнах аргументи, върху които той не беше мислил и които сигурно го впечатлиха, защото в заключение той направи следното внушение : 

Ако българското правителство желае да спаси страната от катастрофа, като все пак запази до известна степен позициите си и задържи войските си до края на войната в окупираните територии, трябва в даден момент да се даде да се разбере по някакаъв начин, че българската власт в окупираните територии се смята за мандатьор на Европа, в името на принципа за запазване реда, спокойствието и мира на Балканите до края на войната, когаято всички балкански проблеми ще бъдат сложени за разрешаване.

 „ Подобна стъпка на Българското правителство  - каза той, би се посрещнабла благоприятно и по тоя път България би могла да излезе от импаса, в който се намира.“

 Предавайки горната сюжестия, трябва да Ви кажа, че не съм в състояние да зная дали е изхождала лично от въпросното лици или от приятелите му американци. Направи ми впечатление, че той ми я повтори още веднъж, един месец по-късно, когато прибави и другото внушение. 

-          От всички съюзници на Германия – кава той, вие сте най-мразените и нищо не правите, за да смекчите лошото си реноме. А трябва българското правителство да направи някакъкв жест, който без дори да има политически характер, би намерил благоприятен отзвук в противниковия лагер и сред неутралните. Такъв жест например би бил отпускането на няколко хиляди тона за изхранването на населението в Гърция през тази зима. Особено ако това стане чрез Международния Червен Кръст. За подобни деяния се държи сметка, особено от амриканците.“

Реших да Ви съобщя горното направо и накратко във връзка – както казах, със запитването.

По въпроса за евентуална съветска окупация на Балканите, още след Московската конференция научихме от сигурен източник, във връзка с англичаните, че тя е решена и че, въобще, акцията на Балканите ще бъде предприета с руско участие. Кога – това зависи сигурно от положението на Източния фронт и от възможностите на русите да отделят войски за този нов фронт. 

Швейцарците са убедени, че войната е спечелена от съюзниците и те вече се нагаждат към един такъв край. Тонът им спрямо гермаците става все по-остър и в печата открито държат страната на съюзниците. Водят вече преговори за установяване на търговски, а след това на дипломатически връзки със Съветите. Това тяхно настроение се проявява и в търговските им преговори с нас. Разтревожени са за своите вземания и гледат да приберат колкото се може повече до месец април, защото след това смятат, че търговските връзки с България ще станат невъзможни, а дори поставят под съмнение съществуването на държавата ни.

Един от стопанските големци открито, макар и на шега /твърде дебела/ казал на Козаров : “След април търговските ви споразумения ще се парафират от Уинстън.“

От това разберете какви са им разположенията.

Като Ви пожелавам още веднъж добро здраве и успех през Новата година, моля Ви, приемете  господин Министре, с израза на моите уважения, искрените ми поздрави.


Ваш,

М.Милев

/п/