18 май 2024

110 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА БОРИС ХРИСТОВ - НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ОТ ВЕЛИКИТЕ

 

 


 

БОРИС ХРИСТОВ

(1914-1993)

 

 

Силата на съдбата

Джузепе Верди

Ария на Падре Гуардиано

 


 

https://www.youtube.com/watch?v=GreCKaWt8R4

 

 

Войници поднасят венец пред паметника на Борис Христов от името на Н.Св.Патриарх Неофит


  Giuseppe Verdi

 Attila

 

https://www.youtube.com/watch?v=e3Xj52uaSAY


Attila, Boris Christoff

Ezio, Lorenzo Saccomani

Odabella, Maria Parazzini

Foresto, Francisco Ortiz

Uldino, Guido Fabbris

Papa Leone, Ledo Freschi


Coro e Orchestra del Teatro La Fenice di Venezia 

Bruno Bartoletti, direttore – 1976


Моето артистично кредо



Най-трудната част от нашата професия се осъществява вкъщи. 
В театъра или на концерт човек винаги успява да се справи, по-добре или по-лошо. Достатъчно е да даде най-многото, което може, от себе си и се спасява. Но вкъщи трябва да има упоритостта да се упражнява всеки ден, дори когато гласът му е здрав и се чувства в добра форма.
Няма нито един пример за глас, който, макар и естествено голям, да не е имал нужда да бъде обработен и моделиран.
 Това е така, защото най-съвършеният инструмент в света трябва да е винаги в състояние да „свири” добре и да отговаря на всичко, което се очаква от него.
А за да бъде гласът буден, жив, мек, послушен, има един-единствен начин: всекидневните вокализи. 
Но не равни, безлични вокализи, правени единствено за да проконтролират интонацията в различните регистри. Трябва точно обратното – оцветени, силни вокализи, дори изразителни.
Лично аз започвам винаги с прост и естествен тон, а после постепенно го променям, усложнявам го, обогатявам го. Добавям постепенно по един нюанс всеки път, когато се изкачвам с един полутон. И така, докато стигна до поставената цел: гласът ми да е лек и да е оцветен дори в най-високия регистър на пианисимо.
Естествено, има си упражнения за всеки различен случай – за да не вибрира твърде много гласът, за да се разшири обемът, за да бъде звукът по-тъмен или по-светъл… 
Но най-добрата техника е незабележимата, която успява да те накара да не мислиш за нея. И тогава работникът отстъпва мястото си на артиста.
Това значи, че гласът мобилизира цялото ти същество в големия човешки порив на изразителността. 
На концерт или на сцената нямам чувството, че играя с разум с вокалните си струни, а че пея така, както викам или плача в мигове, когато се отдавам на емоциите си…
 И все пак има огромна разлика между живота и сцената.
В операта жестът, поведението, присъствието служат, за да усилят гласа. Музиката трябва и да се вижда така, както се слуша. 
Много неща, които ни биха се забелязали, ако се разчита само на гласа, се налагат благодарение на театрални похвати.
Но, естествено, не бива да се прекалява и физическият израз трябва да се прилага заедно с музикалния. Истинското пеене, белкантото, според мен се състои в тънката хармония между тялото (присъствието) и гласа (музиката). На концерт човек може да разчита единствено на гласа си.
И той трябва да е още по-мек, по-изразителен, по-богат на нюанси отколкото на оперната сцена.
Тогава си сам с музиката и единствено музикалният текст трябва да убеди слушателите. Това значи, че изпълнителят трябва да има една-единствена мисъл и само нея: да остане колкото е възможно по-близо до партитурата.
Аз съм верен на текста. Това е всекидневната ми настолна книга. Дори съм убеден, че ако следвам точно музикалната линия, никога няма да се уморя. Онези, които искат да пеят силно и блестящо, освен че с това ограничават твърде много изразната си палитра, не правят нищо по-различно от огън от суха трева.
Преди войната оперните певци имаха дълга кариера (като Джили, който пя до 65-годишна възраст), защото гледаха да избягват каквото и да е ненужно натоварване или прекаляване.
Рикардо Страчари, учителят ми в Рим, ми повтаряше винаги:
 „Пеенето е много удобен занаят: спокоен живот, някое пътуване, при най-добри условия и колкото по-малко пееш, толкова повече ти плащат.”
Всичко това се промени.
Днес те изстрелват на сцената още преди да е улегнала собствената ти техника. Пее се по 30 дни в месеца две години подред и после човек е готов за пенсия.
За да се занимаваш с този занаят, е необходимо постоянно да внимаваш.
Защото гласът, нестабилен по природа, е в непрестанна еволюция.
Трябва винаги да знаеш, какво можеш да пееш и какво вече или още не можеш да пееш. Едва след десет години упорита работа човек започва да познава донякъде гласа си. 
И ако много бързаш, можеш да го погубиш безвъзвратно.
Днес е почти невъзможно да успееш да запазиш собствените си технически средства независимо от съблазните на кариерата. А още по-невъзможно е да запазиш свежестта си. Аз съм изпълнявал безброй роли в операта, но в крайна сметка запазих около петнадесетина от тях. Мислите ли, че това ме е направило щастлив?
 Да пееш, не значи да завладяваш, значи повече да се отказваш.
Трябва да се каже също, че пеенето не е всичко. Че то трябва задължително (да, задължително) да премине в нещо друго.
Да разучиш нова роля не значи само да запомниш нотите, да сложиш музиката в гърлото си и да си избереш героя. Значи още да познаваш всяка страница, всяка подробност от либретото. И да си проникнал в психологията на всички останали герои.
Да си в състояние да ги изживееш всичките, ако не да ги изпееш. Аз ги вземам със себе си на път, виждам ги как живеят около мен, налагам лицата им върху лицата, които срещам всеки ден. 
И това продължава не месец или два, а с години. Моят „Борис” или моят „Дон Карлос” живеят с мен вече повече от двадесет години. 
Те узряха и остаряха, различни са от това, което бяха вчера, и вероятно и от това, което ще бъдат утре.
Никога няма да ме чуете да кажа „Стигнах до „Борис” или до „Дон Карлос”, както го искам.”
Голямата радост, дълбокото удоволствие се изпитват, когато, след като човек си почине от тази мъчителна идентификация, се върне към партитурата. Тогава всичко се осветява в нова светлина.
И в този момент виждаме собствената си суета на изпълнители пред тайната на музикалните шедьоври.
Истината е в тях, трябва само да се намери ключът. По-точно ключовете, защото най-завършените опери са именно онези, в които се крият повече възможности за прочит.
По образ и подобие на човека и в тях има хиляди противоречия, които не се унищожават взаимно, а предават трепета си и оставят отражението си в голямото приключение, наречено живот. Питам се дали пеенето не е просто начин на живот.

Карло Курами, Маурицио Модуньо „Борис Христов – Живот, глас, изкуство”
Издателство „Литературен Форум”, 1998 г.


НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ОТ ВЕЛИКИТЕ!  

http://toshev.blogspot.com/2014/05/100.html




ЗАЩО БОРИС ХРИСТОВ НЕ ПЯ В БЪЛГАРИЯ

http://toshev.blogspot.com/2017/05/blog-post_18.html

 


 

16 май 2024

10 ГОДИНИ БЕЗ НИКОЛА ГЮЗЕЛЕВ

 

 

ПОСЛЕДНИЯТ ОТ ВЕЛИКИТЕ!



 (17.08.1936г. - 16.05.2014г.)

 


ОСТАВАТ НИ НЕГОВИТЕ ЗАПИСИ. 
ОСТАВАТ НИ И СПОМЕНИТЕ НИ ЗА НЕГО...
 
 

The Great Nicola Ghiuselev

https://www.youtube.com/watch?v=nPwxXeyHlyo

 

 


 

Requiem

 Verdi

 Sofia Opera House '97

 

 

Алфредо Гаспони, музикален критик на италианския ежедневник Месаджеро от 1974 до 2014, споделя своите спомени от личния си контакт с Никола Гюзелев.


Радио Ватикана, 16 август 2016г.


Кое е първото нещо, което ви идва на ум, когато чуете името Никола Гюзелев и как бихте определили неговия талант?

Първото нещо е неговият глас. Мелодичен, широк и топъл бас, способен да предизвика силно вълнение. Бих го определил едновременно като певец, музикант и изпълнител. Всичко това заедно, тъй като при оперните певци от неговото поколение сякаш преобладава певеца над музиканта, или артиста, който мисли повече за гласа, отколкото за музиката, или композитора, който търси повече красотата на тембъра, отколкото експресивността.

Кой е най-силният спомен от личния ви контакт с Никола?

Първият ми спомен е от 1977 в хотел „Бруфани“ в Перуджа. Тогава бях артистичен секретар на Сагра Музика Умбра и големия художествен директор Франческо Сичилиани го бе поканил да пее "Хованщина" на Мусоргски  в ролята на Досифей, заедно с Николай Гяуров, който бе в ролята на Иван Ховански. В един момент от коридора до рецепцията се появяват две високи фигури, внушителни и магнетични. Единият беше Гяуров, а другият Гюзелев. Те бяха истински спектакъл, дори само да ги гледаш. Бях много впечатлен. Нямаше никакво превъзходство или надменност. Често вечеряхме заедно с Никола, забавлявахме се и се говореше за всичко. Но други негови колеги с които съм бил заедно, говореха винаги за себе си, за техните настоящи, минали и бъдещи ангажименти, за успехите. Никола винаги  беше на нивото на човека отсреща.Беше един от нас, без да изтъква  своята слава.
 
 
 


Коя според вас е най-добрата роля на Никола Гюзелев и защо?

Най-добрата роля която съм слушал е ролята на Досифей в "Хованщина" на Мусоргски. Спомням си, че Сичилиани казваше, че двойката Гяуров-Гюзелев е идеалната за тези роли по онова време. Гюзелев пееше Досифей с една горчива и болезнена нотка, и с едно богатство от нюанси, които създаваха един прекрасен герой – горд, харизматичен, победител в своята вяра, дори когато е губещ. Не случайно, той изпълни тази роля под диригентската палка на Клаудио Абадо. Разбира се, неговия Пимен беше прекрасен и ярък, както и княз Игор на Бородин, които съм слушал на плочи. Много му подхождаше руския репертоар, но също така френския, разказите на Хофман и преди всичко в ролята на Марсел в "Хугеноти". Признавам, че във Верди не го познавам толкова, колкото в "Дон Карлос" в ролята на Филип II, съжалявам, че не можах да го чуя на живо...".

Какво ни остави човека и артиста Никола Гюзелев?

За мен беше артист, който не изпъкваше като звезда, въпреки че имаше тези артистични качества.  Според мен, той беше артист, който мислеше повече за съдържанието, отколкото за показността“.

Разговорът проведе Димитър Ганчев

 

Спектъкъл на Дон Карлос в Неапол с участието на Никола Гюзелев и Гена Димитрова, 1984г.

Любителски запис

Verdi Don Carlo Teatro San Carlo Napoli 1984

Dal Teatro San Carlo di Napoli, questa versione del Don Carlo di Giuseppe Verdi, diretta dal maestro Daniel Oren.
Interpreti: Giacomo Aragall, Ghena Dimitrova, Renato Bruson, Nicola Ghiuselev e Giovanna Casolla

Parte 1 


Parte 2