01 ноември 2019

ЧЕСТИТ ДЕН НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ



Паметник на ръката на "Принца на поетите" Пиер дьо Ронсар - по род от "Там где Дунавът студен край Тракия минава"





ЗА ПЪРВИ ПЪТ ПРАЗНИКЪТ Е ЧЕСТВАН ПРЕЗ 1909г.

Чества се на 1 ноември - Денят на Св. Йоан Рилски (по стар стил).
 
На 13 декември 1922 г. 19-то Обикновено Народно събрание приело Закон за допълнение на Закона за празниците, съгласно който  :

„Първи ноември да се празнува като всенароден празник на заслужилите българи... 
Да стане един постоянен национален празник в памет на всички труженици за българското националното и просветно-културно възмогване и преуспяване на българския народ“. 

 
От 1 ноември 1923 г. с указ, подписан от цар Борис ІІІ, денят бил обявен за общонацинален празник в памет на заслужилите на Отечеството си българи.

До 1945г. празникът се чества. 

По време на комунизма е отменен.



Честването на празника е възстановено на 1 ноември 1990г.


Със закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36-то Народно Събрание на 28 октомври 1992 г. официално е възобновен празникът на народните будители и 1 ноември стана неприсъствен ден за всички учебни заведения.




 
ХИМН НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ
 
текст и музика Добри Христов
О, будители народни,
цял низ светли имена,
чисти, сяйни благородни,
вий сте наш’те знамена
нам за вечни времена.
Припев:

Чест и слава, вечна слава
Вам будители народни!
Ваш’та памет вдъхновява
към дела за светли дни (2)
Горди сме с история славна,
горди сред славянски род.
С Кирил и Методий пламна
пламък светъл на възход.
С писмена към нов живот.
Припев!
Ботев, Левски – великани
с тях и сонм дейци безчет.
Със смъртта си по балкани
род прославиха със чест.
Нек пребъдат в слава и чест!
Припев!

Хорово изпълнение :

 





  

31 октомври 2019

НА 9 НОЕМВРИ ГЕРМАНИЯ ЩЕ ПРАЗНУВА 30 ГОДИНИ ОТ ПАДАНЕТО НА БЕРЛИНСКАТА СТЕНА. ГЕРМАНСКОТО ПОСОЛСТВО В СОФИЯ - СЪЩО ОТБЕЛЯЗВА ТОВА ЕПОХАЛНО СЪБИТИЕ.












АЗ СЕ ПРИСЪЕДИНЯВАМ КЪМ ТЕЗИ НЕЗАБРАВИМИ СПОМЕНИ С УТОЧНЕНИЕТО, ЧЕ СТЕНАТА НЕ ПАДНА.

                                          ТЯ БЕШЕ РАЗРУШЕНА!

РАЗРУШИХА Я ГЕРМАНСКИТЕ ГРАЖДАНИ, КОИТО ИСКАХА СВОБОДА И ЕДИНСТВО.

ТЕ МЕЧТАЕХА ЗА СВОЯТА СВОБОДА И СВОЕТО ЕДИНСТВО!
ТЕ СЕ БОРЕХА ЗА СВОЯТА СВОБОДА И СВОЕТО ЕДИНСТВО!
И  ИЗВОЮВАХА СВОЯТА СВОБОДА И СВОЕТО ЕДИНСТВО!


НО НЕ САМО В ГЕРМАНИЯ, А И В ЦЯЛА ЕВРОПА ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА БЕШЕ РАЗРУШЕНА!

ЕПОХАЛНО ИСТОРИЕСКО СЪБИТИЕ, НА КОЕТО БЯХМЕ СВИДЕТЕЛИ.

НИЕ СЪЩО ПРЕЖИВЯХМЕ В СЪРЦАТА СИ СЪБАРЯНЕТО НА СТЕНАТА.



ТУК ПУБЛИКУВАМ И РЕЧТА НА АМЕРИКАНСКИЯ ПРЕЗИДЕНТ

 РОНАЛД РЕЙГЪН В БЕРЛИН - ПРЕД СТЕНАТА.


ТОЙ МНОГО ПОМОГНА НА ГЕРМАНИЯ ТОГАВА! 

ТОЙ МНОГО ПОМОГНА И НА  ДРУГИТЕ СТРАНИ ПОД КОМУНИСТИЧЕСКА ДИКТАТУРА ДА ИЗВОЮВАТ СВОЯТА СВОБОДА. 




СВЕТЪЛ ДЕН ЗА ЧОВЕЧЕСТВОТО !








Господин федерален канцлер Кол, 
Господин управляващ кмет Дийпген, 
Дами и Господа,

Преди 24 години президентът Джон Кенеди посети Берлин и говори пред кметството към хората на този град и към целия свят. Оттогава двама президенти са идвали в Берлин по време на своя мандат. Самият аз съм за втори път на посещение в този град.
 
Ние, американските президенти, идваме в Берлин, тъй като трябва да говорим за свободата точно на това място. 
Но трябва да призная, че има и други неща, които са ни довели тук: Чувството за история в този град , който е с повече от 500 години по-стар от нашата собствена нация. 

Вашата смелост и решителност. 

Може би композиторът Паул Линке е оценил правилно американските президенти. Знаете ли, днес идвам тук като много президенти преди мен, защото, където и да ходя и каквото и да правя: 

"Аз имам още един куфар и в Берлин."

 За онези, които слушат в Източен Берлин, няколко особени думи. Въпреки, че не мога да бъда при вас, отправям своето слово не само към своите непосредствени слушатели, но разбира се и към вас. Аз ви подкрепям също така, както и вашите сънародници на Запад с твърдата, непоколебима вяра: 

Има само един Берлин

Зад мен има стена, която обгражда свободните сектори на този град. 

Тя е част от огромните прегради, които разделят целия континент Европа.

 Но тъкмо в Берлин, където стената се издига най-видимо, тя разделя града точно на мястото, където снимки от вестници и телевизионни екрани са запечатали в съзнанието на целия свят бруталното разделяне на един континент.

Господин генерален секретар Горбачов, ако се стремите към мир, ако желаете благосъстояние за Съветския съюз и Източна Европа, ако желаете либерализация , елате тук при тази врата.

Господин Горбачов, отворете тази врата!

Господин Горбачов, разрушете тази стена!




Когато гледах от Райхстага – въплъщението на немското единство – ми направиха впечатление следните думи, написани на стената може би от някой млад берлинчанин. 

Те са отговор на немския въпрос: "Тази стена ще падне. Вярата ще стане действителност." 

Да, в цяла Европа стената ще падне. 


Защото тя не може да устои на вярата. 
Тя не може да устои на истината.

 Тя няма да може да устои на свободата."




Видео на речта :

"Mr. Gorbachev - tear down this wall."

 Ronald Reagan, Berlin, 6/12/ 1987


 
Pink Floyd
The Wall
We don't need no education.
We don't need no thought control.
No dark sarcasm in the classroom.
Teacher, leave those kids alone.
Hey, Teacher, leave those kids alone!

All in all it's just another brick in the wall.
All in all you're just another brick in the wall.

We don't need no education.
We don't need no thought control.
No dark sarcasm in the classroom.
Teachers, leave those kids alone.

Hey, Teacher, leave those kids alone!
All in all you're just another brick in the wall.
All in all you're just another brick in the wall.....

Wind of change





30 октомври 2019

ПРЕДИ БАЛОТАЖА В НЕДЕЛЯ




 РЕЗУЛТАТИТЕ НА ДВЕТЕ ПРЕТЕНДЕНТКИ НА ПЪРВИ ТУР







 Йорданка Асенова Фандъкова
Издигната от коалиция ГЕРБ -СДС

161 909 гласа 

36.37%







Мая Божидарова Манолова-Найденова
Издигната от инициативен комитет - подкрепена от БСП


123 714 гласа
 
27.79%

Гласуващите за Манолова, не могат да се наричат нито сини, нито десни! 

Те са от другата страна на "червената линия".



А София беше, е и ще остане синя!


28 октомври 2019

ПОЧИНА ВЛАДИМИР БУКОВСКИ





Почина известният руски дисидент Владимир Буковски.

С него имах само една среща - по време на слушането в Париж за необходимостта от международно осъждане на престъпленията на комунизма - 14 декември 2004г.

Тогава бях предложил на Комисията по политически въпроси в ПАСЕ да го покани да участва.  Той дойде.
Другият, когото  предложих да бъде поканен, беше Стефан Куртоа. той също дойде.

Запазил съм снимка от това негово участие - от момента на изказването му.
Той е в дъното на снимката - пред колоната.




Слушането за престъпленията на комунизма, Париж, 14.12.2004г.



Тук предлагам в памет на Буковски интервюто с него взето от Евгени Силянов за сп. Пари Мач и пояснителна статия от Силянов - публикувани навремето във в. Век 21 :

Срещи с Владимир Буковски
Евгени Силянов
Историята на този разговор
Интервюто бе взето при доста необикновени обстоятелства: в самолета Париж-Берлин. 

През 1977 г. там трябваше да се събере на конференция цялата редакционна колегия на най-важното издание на руската емиграция – месечното списание “Континент”. То излизаше отначало само на руски, но Аксел Шпрингер – най-голямото немско издателство на вестници и списания, беше решило да започне публикуването му на главните европейски езици, най-напред – на немски и френски. 


Главният редактор беше и е Владимир Максимов, известен писател – романист, живеещ във Франция. 

Идеята за списанието беше на Александър Солженицин, замислено още преди да бъде насилствено експусиран от Съветския съюз, който той не искаше по никой начин да напусне. Негов представител за всичко, което засяга “Континент”, беше Владимир Максимов. 

На събранието трябваше да участват най-видните дисиденти, главно писатели, между тях – Буковски, който беше се установил в Кеймбридж и когото вече познавах. 

Когато разбрах, че на път за Берлин ще спре в Париж, за да продължи с Максимов и други членове на групата, обадих му се, за да се срещнем през краткия му парижки престой. Оказа се, че това не е възможно и тогава редакцията на “Пари Мач”, която не се отказва лесно от плановете си, предложи да взема същия самолет за Берлин и да интервюирам Буковски по пътя. 

Така и стана. В самолета седнах до него и когато препасахме коланите, си спомних един анекдот, който му разправих, защото отговаряше на положението: на един конкурс за стюардеси на “Луфтханза” се явява една кандидатка с всички необходими квалификации, но чиято главна характеристика е необикновената и грозота и неподходяща фигура. Комисията се опитва да я отклони, без да я обиди, и затова я запитва защо е избрала точно тази професия ? 

Разбира се, тя изтъква жаждата си да опознае света, да види далечни континенти и пр., но между другото добавя, че това позволява да се срещат много и различни мъже. 

“Но ако това е така, и отговарят, има и много други професии, които също осигуряват контакти с мъже.” 

“Да, но те не са вързани, както в самолета!” 

“В това положение сте и вие,” казах му и разговорът започна. Той трая повече от два часа, една касетка, пълна от двете страни, която сигурно лежи още в безпорядъка на някой от моите шкафове. 

Но може би е по-добре да започна от началото, т.е. да кажа няколко думи за самия Владимир Буковски, както и за твърде необикновените обстоятелства на неговото отправяне на Запад.
През декември 1976 година светът научи, че Брежнев и чилийският генерал Пиночет правят странна размяна: за авторитарните режими човешката личност има малко значение и те не се колебаят да използват свои граждани като обект на обмен. 

В случая бяха разменени шефът на чилийската комунистическа партия Луис Корвалан, затворен в Чили, срещу Владимир Буковски, който от съветския концентрационен лагер бе отправен на Запад заедно с майка си. В първото си интервю пред международния печат Буковски даде вече доказателство за хумора, който характеризира както неговата природа, така и книгите му. 

На един въпрос: Какво би пожелал на Леонид Брежнев за Новата година, Буковски отговори:

 “Мисля, че най-доброто пожелание е той да бъде разменен с генерал Пиночет.”
В момента на своето освобождаване Буковски е на тридесет и четири години, дванадесет от които той прекарва в различни съветски лагери и затвори, някои между най-страшните.

 Освен това той е подложен на интензивно “лечение” в една от специализираните “болници” на КГБ, така наречените “психушки”, за които трябва да подчертая, че не са под ведомството на Министерството на здравеопазването, а под това на КГБ и “психиатрите” носят под болничните си престилки панталоните от униформата на държавна сигурност. 

Малко е да се каже, че Буковски устоява на всичко това и постига на свобода в рекорден срок интелектуално равнище и научна информация, на които биха завидели много съветски професори.
Мъчно е да се опише изключителната живост на този всестранен ум, който се проявява от първите месеци от престоя му на Запад. 

Разбира се, другарите комунисти могат да ми отговорят, че това показва само колко ефикасни са социалистическата медицина и методите на съветските психиатри! 

Във всеки случай Буковски бързо завърши физиология в прочутия английски университет в Кейнбридж, където го посетих за друго интервю. През есента на 1982г. той замина за тригодишна специализация в не по-малко известния американски университет Станфорд – Калифорния, и, разбира се, говори и пише оттогава на съвършено чист английски език.
Един тъй независим дух естествено хвърля върху западната действителност поглед колкото зорък, толкова и трезво критичен. В книгите си той разказва и анализира преживяното и видяното и по много точки отправя своите критики, тъй както това правят самите западни хора.
След събранието на “Континент” в Берлин Буковски отлетя за Америка по покана на Джордж Миини, председателя на двете мощни профсъюзни организации на американските трудещи се, направи обиколка из Щатите, където държа сказки. След завръщането си в Европа той се установи окончателно в Англия, за да продължи научната си работа. 

Но специалността, която избра, няма нищо общо с политиката или – с марксизма: завърши биология (наука, към която изпитва силно влечение още като гимназист). 


И понеже става дума за ученическите му години, ще припомня, че е изключен, защото заедно със свои другари започва издаването на едно вестниче, озаглавено “Мъченик”. 


Вестничето нямало никакъв политически характер и заглавието било избрано само поради сходството между думите “мъченик” и “ученик”. Но агентите на КГБ не допуснали дори такива безобидни шеги. Разбира се, по-нататъшните му опозиционни прояви, за които бива затварян неколкократно, не са тъй невинни.
ПОСЕЩЕНИЕ В СЕН НАЗЕР
Преди да опиша посещението на Буковски в този френски пристанищен град, през време на което той прояви най-симпатичните черти на своя характер и душевна природа, заслужава да припомня, струва ми се, една черта на особено многобройната френска некомунистическа левица. Именно в нейните редици намираме най-непримиримите представители на противниците на съветския режим, на неговата лагерна система и на репресията, която упражнява срещу всяка свободна проява.


 Тази левица, по-трайна от комунистическата партия, поставяше обуржоазения и потиснически Съветски съюз на равно ниво с другите врагове на работничеството. Един типичен неин представител беше Арман Гати, известно време сътрудник на “Пари Мач”, откъдето го познавах. Същевременно писател и драматург, той смяташе, че трябва да постави своя талант в служба на трудещите се. 

След няколко пиеси, общата черта на които беше, че третираха теми, взети от действителността на десните диктатури в Латинска Америка и от Испания на Франко, той обърна поглед към репресията в Съветския съюз и системата на психиатрически терор и концентрационни лагери.

 Скоро Гати изостави “Пари Мач”, както и пиесите и се отдаде на ново авангардно творчество, което не мога даже да нарека театрално. 

В началото на 1977 година той се установи временно в пристанищния град Сен Назер, на Атлантическия океан, център на крупни металургични заводи, с една от най-големите фабрики на самолетната индустрия. Заедно с група свои млади сътрудници, които той нарича “моето племе”, Арман Гати проведе революционния си експеримент на “колективно творчество”. 


Това значи, че той събираше, бих казал безразборно, работници и селяни, предимно млади хора, лансираше една тема, по която те импровизираха. Тази импровизация не е само театрална. 

Намираме се пред оригинален експеримент на “пролетарско” изкутво, тъй като то е едновременно предназначено за масата и създадено от нейни представители в противовес на традиционната “пролетарска литература”, която, както е известно, в почти всички случаи не е дело на на трудещи се, а на автори, принадлежащи на буржоазията, но които проявяват интерес и любов към живота на работничеството.
Когато във Франция започна широката кампания за освобождаването на Буковски и неколцина други жертви на съветския психиатрически терор, Арман Гати прибави към своите “креации” в Сен Назер и една нова инициатива на колективно творчество с тема психиатричните клиники и дейността на опозиционерите в Съветския съюз.

 Малко по малко бяха осъществени петдесет различни творби, между които една напълно нова по своята техника изложба под знаменателното мото: “Лоара поздравява Колима” (Сен Назер е на устието на Лоара, Колима – един от най-зловещите съветски лагери). Цялата тази дейност датира от преди освобождаването на Буковски, но напълно естествено след пристигането си на Запад той пожела да дойде в Сен Назер да изрази благодарността си към Арман Гати и другарите и да види изложбата. 

През двудневното си присъствие в града заедно с видния украински дисидент Леонид Плющ, установен в Париж със семейството си, те всички бяха предмет на голям интерес, този път не от страна на френски интелектуалци и учени, както бяха свикнали, а на съвсем обикновени работници и селяни, мнозина от които имаха дотогава съвсем бегло понятие за концентрационния мир, от който пристигаха техните гости. 

Буковски можа да вземе участие в последните приготовления на изложбата за откриване, тъй като, съобразно, с една стара френска традиция, почти никоя изложба, била тя официална или частна, не е готова навреме и откриването и става под звука на ударите на чуковете.
Един елемент в художествената техника на Арман Гати, чието вдъхновение винаги е поетическо, са алегориите и метафорите. Така изложбата беше “под знака” на дивите патици. Ще поясня неговата идея, след което с друга метафора на Буковски ще резюмирам реакцията на последния. 

Гати припомня, че дивите патици, които летят с извънредно голяма бързина, се движат винаги против вятъра, тъй като, ако се движат по същата посока, той ще ги удря в гърба и ще нахлува под крилата и перушината им и това би било смъртоносно при много студено време. Всички опозиционери, всички, които въстават против официалната мисъл,
Гати оприличава на “дивите патици”: 

такива хора трябва да са против течението, под угрозата от морална смърт.
На тази метафора Владимир Буковски противопостави друга куриозна, но и също така изразителна: образа на ония, които той нарече “дребните рентиери”. Този термин учудва в устата на един човек, израснал в Съветския съюз, толкова повече, че рентиери вече почти няма никъде. 

Но “дребните рентиери” на Буковски, това са малките анонимни хора от безименното множество, готови винаги да следват официалната идея и установения ред. 

В Съветския съюз това са хората, които не знаят за съществуването на концентрационни лагери, въпреки че живеят в съседство с тях, нито за Колима, нито за психиатричните болници. 

Малкият рентиер беше нарисуван пред входа на изложбата: с изглед на дребен буржоа, с малка шапка на главата.
Това е човекът, който през тридесетте години крещеше в Германия: “Хайл Хитлер” и в Москва: “Да живее Сталин!” 

Има ли разлика между палачите, мвежду безмилостните часовои на лагерите и обикновения, нормален човек? За Буковски и едните, и другите са същите “дребни рентиери”: те са, които отварят крановете на газовите камери в хитлеристките лагери, те същите пазят влаковете, с които съветската власт интернира заточениците. 

Нито едните, нито другите не смятат себе си за виновни и мъчно е да се каже каква е тяхната вина, когато живеят в едно общество, както всички останали негови членове. С други думи, вината е в обществото, в което живеят.
Буковски печели симпатии при всяко появяване пред публика, каквато и да е тя. В Сен Назер той събуди истински възторг, тъй като всички, които го приближиха, бяха млади хора. Той се изразява сдържано, с акценти на безкрайна човечност, даже – на нежност, и от време на врме – с добродушен хумор. 

Често той намира оригинални образи и формулировки. Докато други, експулсирани от Съветския съюз, изявяват своята принадлежност към известни идеи – Леонид Плющ например беше казал в началото, че продължава да бъде марксист (какъвто вече не е), - Буковски отказва решително всякаква ангацираност към определена политическа програма: 

“Ние не се борим за някакъв модел на бъдещо общество, а за зачитането на гражданските права и свободи в Съветския съюз, както в Чили или Иран”, казва той, имайки предвид своите другари опозиционери, останали в отечеството му. 

Когато го питат: “Какво мислите за социализма с човешки образ?”, Буковски отговаря: “На мен ми стига човешкият образ.”

Текстът е публикуван във в.Век 21, на 15 юни 1994г.






Системата не се сменя отвътре
С Владимир Буковски разговаря Евгени Силянов
Интервюто с известния руски дисидент Владимир Буковски, познат на читателите ни от други негови текстове, публикувани във в. „Век 21”, е първото, което той дава на Евгени Силянов за големия френски илюстрован седмичник „Пари Мач”. 
Поводът за интервюто е френският превод на неговата книга „Пацифистите против мира”, която предизвика оживени дебати в европейския печат. Самото подзаглавие на това изчерпателно политическо есе, „Ново писмо до западните хора”, сочи неговата цел: да се осветли напълно заслепената западна и главно френска публика, жертва на своето невъобразимо невежество, относно истинския характер на съветската система. 

Въпросите са подбрани главно с оглед на интересите тогава, но някои от отговорите на Владимир Буковски са интересни и днес, тъй като разрухата на съветската империя остави непроменени някои черти на вечната Русия и нейните политически методи в световен мащаб. В това отношение препоръките на Буковски за повече твърдост на Запада са валидни и днес. Очудващи са някои негови предвиждания от преди повече от 15 години за неизбежната еволюция на съветската система.
- Интервюто съвпада с честването на 60-годишнината на Октомврийската революция, която във Франция стана претекст да бъдат възхвалени така наречените постижения на Съветския съюз, но също да се припомнят традиционните приятелски връзки между двете страни. Какво е Вашето мнение по тия два пункта?
- По отношение на “постиженията” нещата трябва да бъдат разгледани по-отблизо. Даже ако вземем една област, в която резултатите са най-очевидни, като военната индустрия и въоръженията, огромните строителни обекти, каналите, индустриалните комплекси – трябва преди всичко да се има предвид страхотната цена, с която те са заплатени: 
жертвите на глада в началото на революционната ера, когато земеделието е пожертвано за изграждане на индустрията, предимно тежката, задължителния труд в лагерите на ГУЛАГ, кървавите чистки... Пожертваните хора се изчисляват на шестдесет милиона. 

Но даже и така, напълно безсмислено е да се говори за “постижения на социализма”, тъй като голяма част от модерните въоръжения са чисто подражание на онова, което бе вече направено на Запад. Вижте последния свръхзвуков самолет Туполев, не е ли той обикновено копие на френско-английския “Конкорд”? На един мой приятел, който работи в индустрията за противовъздушна отбрана и искаше да емигрира за Израел, властите му отказаха емиграционната виза, тъй като “познавал важни военни тайни”! “За тия мои тайни на Запад никой няма да ми даде нито пет копейки”, казва този инженер, “всичко това се прави в Америка от години насам.” В редица области съветските постижения не биха били възможни без усъвършенстваната западна технология, на първо място – електрониката.
По повод Туполев, който беше главния инициатор на електрониката в Русия, колко хора знаят, че по времето на Сталин беше хвърлен в затвора Лефортово срещу зданието, в което се експериментираха неговите самолетни мотори? Всички големи конструкции, железопътни линии, индустриални комплекси и цели градове бяха построени с масивното участие на работната ръка от лагерите на ГУЛАГ и също така с помощта на технологията, която Западът и специално Франция не преставаха да доставят на СССР. Даже някои усъвършенствани продукти, които Съединените щати не искаха да доставят, като електрониката, достигаха все пак, минавайки чрез западни страни.
Като специално преимущество на Съветския съюз постоянно се цитира отсъствието на безработица. Това също се дължи само на непознаването на истинската съветска действителност. Безработица съществува, но тя е скрита, неотчетена в официалната статистика. Драконовските закони за труда имат за резултат, че никой не остава без работа: ако някой не работи три месеца, той е заставен принудително да приеме каквато работа му се даде: да прави тухли или да пренася въглища, независимо от това каква е истинската му квалификация. Но също така има и явлението на чудовищното разрастване на службите. Където на Запад има един чиновник или служещ, в Съветския съюз има десет. В Лондон, където градският транспорт се беше много увеличил, видях обявление, че се търсят спешно петстотин кондуктори на автобуси. Такова нещо няма да се случи в Русия. Там ще ги намерят веднага. Няма достатъчно хора, които знаят да карат автобуси? Както казваше още Сталин: “Ако не знаете, ще ви научим, ако не искате, ще ви принудим.” Подобни илюзии са разпространени на Запад за безплатната медицинска помощ, за евтините жилища и още много други.
- Вие сте представител в чужбина на една от групите, създадени въз основа на споразуменията в Хелзинки, за да се контролира тяхното приложение. Това поставя въпроса за ония хора, които на Запад наричаме “дисиденти” или, на руски, “иначе мислещи”. Колкото и смела да е дейността на всички тия опозиционни групи, изглежда, че тя се ограничава до едно известно малцинство: това на представители на интелигенцията, на хората на науката, на някои религиозни и народностни малцинства. Каква е важността на опозиционното движение и ролята, която то играе ?
- Малцинството, за което говорите, това е само видимата част на айсберга. Например – младежът, който се залива с бензин и умира в пламъците, е на първите страници на вестниците, но болшинството е съставено от неизвестни хора и между тях ще намерите представители на всички обществени слоеве. Това са хилядите хора, които прекопират публикациите на “Самиздат” и неговите читатели, които са безброй. Нашето списание “Континент” (то излиза на руски във Франция и в други държави) достига в СССР, където е незабавно преписвано и се разпространява в цялата страна. Най-важното в дейността на тия групи, каквито съществуват в Москва, в Украйна, в Грузия, в Литва и в Армения, е, че те не се представят като опозиционни организации. Те даже не дискутират действията на режима, нито се обявяват против него. Те само събират документален материал за нарушенията на правата, гарантирани от хелзинкските съглашения и които съветското правителство се е задължило да изпълнява. По този начин тяхната дейност не влиза в противоречие със съветските закони. Това обаче не пречи на властите да ги преследват и арестуват. До 1977г. бяха арестувани 10 души. Режимът е принуден да търси разни лъжливи претексти и това, разбира се, става веднага достояние на Запад.
- Веднага след подписването на спогодбите в Хелзинки много хора мислеха, че се намираме пред една нова придобивка на Съветския съюз, един успех на Москва, тъй като тия спогодби се явяваха потвърждение на статуквото от последната война и начертаните тогава граници на Европа. Какво е Вашето впечатление днес ?
- Този аспект на Хелзинки съществува, но в СССР и в другите страни от неговата сфера хората отдадоха значение преди всичко на клаузите за защита на човешките права. В действителност не само в Русия, но и в други държави, на първо място в Чехословакия, с изработването на “Хартата 77-ма” се появиха течения за човешките права и свободи, гарантирани от така наречената трета кошница на съглашенията от Хелзинки. Ако Западът покаже малко твърдост и настои Съветите да изпълняват поетите от тях задължения, Хелзинки може да изиграе роля, която не е предвиждала и съглашенията ще се окажат не само в полза на Съветския съюз. Но ако погледнем по-далеч, важният резултат се явява това, че съветският народ добива все повече чувството, че се касае наистина за права, които има, и че трябва да ги защитава и в тази защита той не е сам.
В крайна сметка споразуменията можеха да се обърнат в полза на Запада, ако той беше проявил истински интерес към покровителството на свободата и на правата на човека в СССР и другите комунистически страни. Но в действителност правителствата на европейските държави бяха обладани от страха да не бъде компрометирана политиката на “детанта”. Това беше поведението на Жискар Д’Естен, на Хелмут Кол и даже на европейските социалисти.
- На какво отдавате това поведение ?
- Могат да се дадат различни отговори. Известни индустриални среди са в полза на детанта, тъй като имат интерес да могат да продължат търговията със СССР, но това не ми се вижда да е решаващата причина. Най-важното е, че на политиката на Запада липсва един морален фактор: тя страда от вечното колебание да се противопостави решително на насилието, от тенденцията да отстъпва пред шантажа на Москва, въпреки че всички исторически преценденти сочат, че нищо не може да се постигне с отстъпки. Всички концесии, които бяха направени на Хитлер, не попречиха на войната.
Резултатите на тази тенденция на Запада да отстъпва на Брежнев са катастрофални от морална гледна точка. СССР се явява все повече и повече като някаква свръхсила, чийто евентуални реакции трябва да бъдат следени непрекъснато с очи, втренчени в Москва. Това поставя европейските държави в състояние на постоянна слабост в отношенията им със Съветския съюз.
- Във връзка с шестдесетгодишнината на болшевишката революция моментът е удобен да Ви задам въпроса какъв е нейният истински характер, не толкова от теоретична гледна точка, но поради това, че както споменах в началото, десетилетия наред Съветският съюз се радваше на престиж в много френски среди. Един френски министър беше даже направил декларация, че Русия е естественият съюзник на Франция.
- Необходимо е преди всичко да се изтъкне, че в живота на всички нации има кризисни моменти, когато големите им проблеми се решават по съвсем друг начин, отколкото при нормални времена. Например: един въпрос като аграрния, който съществува в миналото в Италия, или по-близо до наше време – в Португалия, създава повод за дълбоки конфликти, но това не отива по-далеч, не се стига до положения на гражданска война. Представете си, че се намираме при условията, създадени от катастрофалното военно положение в Русия в 1917г.: войниците, които се завръщат притежават оръжие, властта е отслабнала и в безпътица, всяка пропаганда придобива изведнъж голяма убедителна сила. При тия условия, при този политически климат всичко се променя и решенията на проблемите са различни. Обаче какви са лозунгите на революцията и какво става малко по-късно ? Революцията обещава незабавен мир, земята ще бъде на селяните и цялата власт – на работническите и войнишките съвети. Но само една година по-късно войната избухва отново в Украйна и по-късно – в Полша, много скоро властта е иззета от съветите и преминава напълно в ръцете на партийната върхушка. В края – земята е отнета от селяните чрез брутална колективизация. При тези изключителни условия същото можеше да се случи и в други страни. Но за пролетарска революция не може да става дума. Октомври е преврат, извършен от Ленин и едно малцинство, което е незначително в сравнение със силите на другите партии и течения, които тогава участват във властта. Тук аз имам предвид меншевиките, които са по-многобройни, както и социалреволюционерите, главната политическа сила по селата.
Общественото мнение на Запад не разбира правилно истинския характер на съветската политическа система. Това не е само защото хората не познават реалната действителност в Съветския съюз, но много повече – поради съществената разлика между него и Запада. Съветският режим е в основата си експанзионистичен, той има тенденцията да се развива постоянно, да се разпространява все по-далеч. В конституцията на Съветския съюз се казва черно на бяло, че той защитава интересите на социализма и световното работническо движение. Режимът не се ограничава със защитата на националните интереси, както това е случаят в другите държави. Може ли някой да ми каже какви реални интереси защитава Съветският съюз в Ангола или в Куба ? В самата Русия режимът представлява изкуствен конгломерат от народи, Съветският съюз е огромна империя и неговите цели са целите на всяка империя: политическо владичество и стопанска експанзия. Неговата политика е противна на политиката на Франция и само хора, които не познават този характер на съветската власт, могат да твърдят, подобно на цитирания от Вас френски министър, че “Съветският съюз бил естественият съюзник на Франция”. Това са хора, които живеят още с представите от деветнадесетия век, когато Германия беше традиционния враг на Франция. Днес, в 1977 година, Москва води политика, противна на френските интереси: това е вярно по отношение на политиката спрямо европейския проблем, както е вярно, че две държави, с които Франция смяташе, че има привилигировани връзки: Полша, защитавана винаги от Франция, е включена в съветската сфера, както и Чехословакия, където нахлуха съветските танкове.
- С две думи, какви са Вашите предвиждания за бъдещето ?
- Аз съм убеден, че Съветският съюз ще бъде принуден да еволюира неизбежно в насока на една либерализация на режима под натиска на вътрешни и външни фактори, обаче тази либерализация ще бъде бавна и дълга, ще има още много преследвания и жертви. Режимът е подложен на натиск – вътрешен и външен, който може да се резюмира така:
- Най-важният натиск е стопанският. Стопанските проблеми са твърде тежки и Съветският съюз не може да ги реши, той има жизнена нужда от помощта на Запада.
- Проблемът за националностите (различните неруски народи), които представляват центробежни сили във вътрешността на съветската империя, и, от друга страна – в държавите под московско владичество.
- Проблемите за човешките права, които са все по-силно осъзнати от руския народ и които се превръщат в много важно средство в борбата, толкова повече, че след спогодбите в Хелзинки тя може да се води легално, без прибягване до насилие и без да се влиза в конфликт с властта.
- Може да се прибави още промяната, която се извършва чрез заместването на поколенията в йерархията на управлението: след ветераните от Октомврийската революция, които изчезнаха, дойде генерацията от епохата между двете войни. Днес очакваме да видим, какво ще направи третата генерация от последната война, за която може да се предполага, че ще бъде по-склонна към промени. Но ще повторя, че системата такава, каквато е, не може да бъде променена отвътре, от самата нея. Нашата надежда е в едно все по-широко движение, идещо от самите народни маси.
Разговора води ЕВГЕНИ СИЛЯНОВ










Още една снимка от това слушане в Париж. До вратата - отляво на Буковски седи Стефан Куртоа. Председателства Мануела Агияр (Португалия, ЕНП)



Непознатото дисидентство и дисиденти
Евгени Силянов

Темата налага един предварителен въпрос: кой е дисидент и какво точно значи тази дума.

 Ще кажа веднага, че тук семантиката не ни е в помощ, нито който и да било речник, малкият „Ларус”, даже – големият, които дават винаги старата класическа дефиниция: „дисидентство” – това е разположение на духа, при което не се признава повече доктрината, следвана от болшинството, религията на официалната църква или още – установена философска школа. 

Тази дефиниция визира на първо място последователите на религиозни учения, които са се отрекли от тях. Буквалният превод на „дисидентство” би бил „разкол”. 

По аналогия в комунистическите страни това са хората, които са били комунисти и са скъсали с комунизма, или по-просто – не признават авторитета на комунистическата власт. Но когато на запад започна да се говори за дисидентство, имаха се предвид предимно, ако не винаги, емигриралите съветски писатели и интелектуалци. 

Първата забележка, която се налага, е, че в споменатия смисъл дисиденти би трябвало да бъдат само ония, които са били комунисти в една предишна фаза на живота си. 

Това не е случаят на най-прочутия от тях, Александър Солженицин, или на Владимир Буковски, защото никога не са били партийци. 

По-важно е, че почти всички писатели дълго време отхвърляха този термин и отказваха категорично да бъдат смятани за дисиденти. Докато са още в страната този отказ има в голяма степен отбранителен характер: при полицейските разпити и пред палачите на КГБ, лишен от всяко средство за защита, безпомощният човек има друг проблеми и не мисли за езиковите нюанси.

Той казва: „ние не атакуваме ни най-малко системата или обществения ред, не се мъчим да ги променим...и как бихме могли да го направим, дори и да искахме? Но ние не сме съгласни! Несъгласни с какво? С нищо, просто – несъгласни. Ние не мислим като вас.” За да се оправдаят, руските дисиденти намериха друга истинска дума: „инакомислещи”, термин отговарящ много точно на тяхното положение. 

 
Нека да погледнем неологизъм, единствено употребяван в Русия, мъчно преводим на западните неславянски езици. Обикновено под всеки тоталитарен режим не може да се мисли „иначе”, трябва да не се мисли въобще. 


При Хитлер германците вече казваха: „Фюрерът мисли вместо нас.” В Съветския съюз много отдавна режимът престана да изисква от хората да мислят като него, той сам едва мислеше и се задоволяваше да издава заповеди и нареждания, „мисълта” му се свеждаше до няколко десетки плакатни лозунга. 


Отначало Сталиновата и другите по-дребни диктатури изискваха от тях да вярват в тия слогани, след Хрушчов Брежнев се задоволяваше те да ги повтарят, т.е. да ги говорят. От там промяната в названията и характеристиката на комунистическия режим: от идеокрация (идейно управление) той бе преименуван от френския историк-политолог Ален Безансон в логокрация (управление на думите).

Заявявайки, че не са опозиционери на режима, но само, че мислят различно, дисидентите постигат една двуяка цел: те посочват, от една страна, че в СССР не съществува свобода на мисълта и се поставят на добра защитна позиция: ние не сме направили нищо, нямаме намерение да направим каквото и да било, ние само не мислим като вас. От друга, те остават в рамките на законността, тъй като самата конституция гарантира всички права на личността, включително тези на словото и мисълта. Това, разбира се, не ги спасява. 

 
Все пак за удобство ще възприема термините „дисидентство” и „дисиденти” и ще започна с онези от тях, които бяха успели да се доберат до Запада. Една черта, която фрапира всеки, който ги опознае малко и която изпълва с радост техните комунистически врагове, това е голямото разцепление, което съществува сред местната емиграция, разделяна от непреодолими различия. 


Даже западните им приятели смятат, че след като са били всички жертви на един и същ терор, изпитали еднакви страдания и служещи на една и съща кауза, те би трябвало да обединяват усилията си за нейната защита. 
Напротив, те запазват миналите си различия, които се засилват на свобода.

Противно на много други емигранти, включително и български, аз винаги съм смятал, че това тяхно поведение ако не много целесъобразно, е напълно нормално: те имат пълната свобода да мислят не „иначе”, а както искат, и да влязат в пререкания, които могат да бъдат ползотворни.

Като се има предвид, че хората, които са успели да емигрират, са между най-политизираните, най-активните и надарените с най-силен характер и индивидуалност, не виждам по какви причини ще пожелаят да се намерят пак под повелите на един вид монолитизъм, който се оправдава с благородството на каузата, тъй както в комунистическото им отечество се оправдаваше с върховния интерес на държавата. 

 
Различията на дисидентите в емиграция са същите, които съществуваха в Русия под комунистическата власт.


 Мотивите им са многобройни, както и социалните категории, от които произтичат „инакомислещите”, тяхната народностна или религиозна принадлежност и пр. 


Но що се отнася до политическите им схващания, мироглед и програми, те могат да се класират, grosso modo, в три големи категории.

  1. Неомарксистите
Неомарксисткото дисидентско течение беше представлявано в Русия преди всичко от хората, които не бяха се отърсили от тая си формация. Към тях се прибавя обаче и една друга категория, която по чисто реалистични причини се позоваваше на марксизма-ленинизма предвид на невъзможността да прокламират някаква друга идеология. 


Докато бяха още в „социалистическото” си отечество, дисидентите от това течение се позоваваха на един марксизъм, чиято чистотата не е опорочена и претендираха – запазвайки принципите на марксизма-ленинизма, да отстранят неговите уклони и пороци, отдавани преди всичко на сталинизма. 


Даже и най-непреклонните и яростни антикомунистически дисиденти, като генерал Пьотр Григоренко, живеещ в Америка, автор на един огромен том мемоари – 800 стр., върху сталинисткия терор, Гулаг и психиатричните „болници”, бяха започнали своето дисидентство с неомарксизъм и не преставаха да се позовават пред кагебистите, на вярата си в чистата доктрина. 

Най-характерен представител на течението е Рой Медведев, чийто случай е особено интересен. Той е именит историк, автор на трудове върху историята на революцията, един от които върху явлението сталинизъм. 


Те са публикувани на Запад, но противно на другите дисиденти Рой Медведев продължаваше да живее спокойно в Москва и даже да има известна политическа дейност, въпреки че неговият брат-близнак Жорес Медведев (и двете им малки имена са на западни социалдемократи) емигрира в Лондон, където стана професор и публикува също критични книги против Съветския съюз. 

Рой не може да упражнява професията си на историк, нито да публикува трудовете си, но беше толериран от режима и правеше от време на време учудващо смели декларации. Тази търпимост се обясняваше с неговата известност.

За разлика от други учени-дисиденти той заявяваше, че е ортодоксален марксист. Той даже се бе проявил с една доста странна инициатива. 

На „избори” за Върховния съвет през седемдесетте години – чисто формална церемония, както всички комунистически „гласувания” – Рой Медведев представи „свободни” кандидати, които не бяха партийни членове – съвсем нереалистична стъпка, без прецедент в някогашния Съветски съюз, обаче предвидена в някакъв член от закона.

  1. Демократично движение
В световноизвестната си книга „Съветският съюз ще съществува ли още в 1984?”, излязла преди повече от двадесет години, Андрей Амалрик, дисидент, историк, дефинираше това движение, наречено от него „културна опозиция”, с две характеристики:
  • Масово движение, с многобройни симпатизанти в цялата страна, които
изразяват недоволството си само „в стаята” съгласно подобния руски израз „критика само в кухнята”.
  • То е базирано на една либерална идеология, чиито съмишленици желаят
общество от западен тип с парламентарна демокрация, разбира се, спазвайки всички нюанси, наложени от специфичните условия на руската действителност. Към това движение трябва да се причисли групата на Сахаров, който публикува една от първите истински програми за демократично управление на Русия, разпространена веднага в цял свят. 

 
Андрей Сахаров основа на 4 ноември 1970 година Комитет за защита правата на човека и непрестанно отправяше към свободния свят – от името на комитета и от свое име – декларации при всеки случай на тежки злоупотреби и при най-флагрантни нарушения на тия права от страна на Съветския съюз. 

Основателите на групата, които бяха всички именити физици, желаеха тя да бъде асоциация без политически характер, с единствена цел – защитата на човешките права въз основа на съветските закони и международните конвенции, както и на съответните разпореждания на самата съветска конституция. 

Към тримата първи основатели (Андрей Сахаров, Андрей Твердохлебав и Валерий Шалидзе) се присъединиха Александър Волпин, син на прочутия поет Сергей Есенин, сам известен математик, който се самоуби в 1925 година, и Борис Цукерман, професор по физика. Шест месеца след основаването си комитетът се присъедини към Лигата на правата на човека и остана в тесен контакт с нея до експулсирането на Сахаров от Москва.
  1. Руските трдиционалисти
Още в началото на XIX столетие две тенденции се противопоставяха в борбата за либерализиране на авторитарния царизъм. Привържениците на първата се наричаха „западняки” и намираха разрешение на проблемите в една демокрация с институции, заимствани от Запада. Срещу това течение се противопоставяха славофилите, които проповядваха за едно връщане назад към живите източници на националната традиция на Русия (Вечная Русъ) и на православието. 

 
Като вземем предвид многобройните разлики, резултат на повече от един век, можем да си послужим като пример с тази тенденция, за да резюмираме третото течение на съветското дисидентство: традиционалистите се вдъхновяват от една идеология, която би могла да се нарече народностна и християнска. Техен неоспорван водач е Александър Солженицин, който със своята несравнима и недостижима личност, със своя литературен гений и своя кураж доминира всички течения въпреки споменатите вече различия.

 Забележително е, че даже ония, които се противопоставяха най-рязко на изложените от него идеи, защото ги смятаха в дълбочината на сърцето си за консервативни и задминати от времето, не могат да не признаят публично, че не само той е, който изложи пред целия свят ужасите на Гулаг – докато само десетина години преди него на пръсти се брояха хората на Запад, които познаваха тази дума, - но също той успя да постигне истински подвиг, немислим по-рано: големия завой на парижката интелигенция, в първите години сляпо подчинена на духовната диктатура на Москва, към която бяха отправени най-горещите и симпатии. 

За да се разберат влиянието и огромната роля на „Архипелагът Гулаг” на Солженицин, трябва да се припомни, че до началото на петдесетте години във Франция не можеше даже да се загатне, че в Съветския съюз съществуват концентрационни лагери. 

Давид Русе, който се осмели да твърди това, беше обсипан с хули и наречен фашист, въпреки че именно през престоя си в един германски лагер беше научил от съветски затворници, че те са били преди това заточени в Съветския съюз.

В това течение се числяха някои от най-известните писатели-дисиденти в чужбина: Буковски, Максимов, Гинзбург, Горбаневская...
Както демократичното движение, традиционалистите не се смятаха за политическа група и поставяха ударението върху етническите ценности. Те са в същността си християнско-православни, естествено без движението им да бъде монолитно или хомогенно. С пълно основание те заявяваха, че комунизмът е разрушил националните, културните и социалните основи на нацията и е задушил традиционните и ценности, които трябва да бъдат възстановени.

Всички тия опозиционни движения бяха представлявани от един интелектуален и „културен елит”, както се изразява Андрей Амалрик. 

В чужбина това бяха интелектуалците, изгонени от режима, обаче в родината им съществуваха множество опозиционни движения и малки групички, които представляваха малцинствените народи, различните неруски области, работниците, селяните и т.н. 

Техните членове пълнят лагерите в Гулаг, но имената им са неизвестни на западното обществено мнение. Неправдата, на която те са жертва, би се утежнила, ако не бъде споменато тяхното съществуване.




Статията е публикувана във в.”Век 21”, бр.8, 1994г.

Евгени Силянов (1907-1997г.) е бил български дипломат участвал в сключването на Крайовската спогодба за връщането на Южна Добруджа и в Парижкия мирен договор от 1947г. Дипломат в Швейцария и Франция. През 1947 взема решение да остане емигрант в Париж. Журналист в Радио „Свободна Европа” и сп.Пари Мач. Член на френския ПЕН-Клуб. Кавалер на френския орден на Почетния легион и на българския орден „Мадарски конник”.