20 февруари 2021

Българското малцинство в Албания (1912-1945) и усилията за отваряне на училища на майчин език

 



 

Статия публикувана в албанския вестник СОТ на 13.02.2021г., с автори доц. д-р Раки Бело (лектор по български език в Тиранския университет) и Ервис Талюри (от „Дружеството за българо-албанско приятелство“).

https://sot.com.al/politike/eshtja-e-minoritetit-bullgar-ne-shqiperi-1912-1945-dhe-perpjekjet-per-h-i422747?fbclid=IwAR2pLpVcSkAibCuQHgj4GIytyo_h_DV62wovpo7TSJQl7cXDleEjtc2F_bI

превод






превод

Присъствието на българите в албанските земи датира от V-VII век. 

Въпреки прищевките на времето и историческата съдба, днес в Албания живеят хора, които недвусмислено декларират своята българска национална принадлежност и са успели да запазят своя език и традиции, макар и далеч от родината. 

В България също има малък брой албанци, които пазят своя стар албански език в село Мандрица.

Отношенията на българското малцинство с албанския народ винаги са били много добри. Албанската държава, за разлика от другите балкански страни, е позволила и се е погрижила това малцинство да запази и развие своята етническа и културна идентичност. Не са налагани пречки от албанската държава за изучаването на български език в училищата в селата, в които това малцинство живее.

Българското малцинство в Албания е известно като общност от честни и работливи хора, достойни граждани на албанската държава. Освен че са майстори в това, с което се занимават, те са известни и с отношението си към образованието. 

Винаги са настоявали да имат училища в селата си, където децата да могат да учат майчиния си език. Усилията в тази посока не са малко. За осъществяването на тази вековна мечта те са търсили подкрепа както от албанската, така и на българската държава. 

Веднага след установяването на дипломатически отношения с Албания (на 7 октомври 1913 г. във Вльора е назначен първият български консул, а през април 1914 г. между двете страни са установени официални дипломатически отношения), започват усилията на българското малцинство за създаване на училища, в които да се преподава майчин език. 

През ноември 1913 г. България решава да изпрати свои емисари, които да помогнат в разрешаването на проблема с българските училища. Албанското правителство също подкрепя тази инициатива на българската страна. От София е изпратен учител в района на Голо бърдо, където се открива училище на български език. 

През пролетта на 1914г. в района на гр. Корча пристига мисия с учители от България, които произхождат от българите в Албания. Мисията е добре приета, както от българите, живеещи в този район, така и от местните албански власти. 

Първата им работа е да организират и сформират комитет, който да се занимава с въпросите на за българските училища и църква в Корча. В Дреново, село с българско население по това време (днес са останали много малко семейства от български произход, същата е ситуацията в съседното село, Бобощица), на 11 май 1914 г., тържествено се отбелязва денят на славянските светци Кирил и Методий. 

За съжаление тази хубава инициатива на българите от Корченско, напълно подкрепяна от албанската държава, е прекъсната поради избухването на Първата световна война. Корча и цялата южна Албания са окупирани от гръцката армия. 

От друга страна, сръбските и черногорските сили заемат почти цялата северна част на страната. През есента на 1915 г. българската армия достига покрайнините на Дебър. 

По това време военният фронт между двете враждуващи сили преминава през Централна Албания. Тази ситуация благоприятства повторното отваряне на няколко български училища в района на Дебър в периода 1916-1918. 

Правени са опити да се отворят училища и в района на Гора, но без някакъв значителен успех, тъй като тази област е под контрола на австрийските сили. Тук си струва да се спомене, че управлението на тези албански територии от българските сили не в прието негативно от албанското население. Това се потвърждава от масовото участие на албанци в редиците на българската армия. За информация, на солунския фронт в редиците на българската армия се бият около 15 000 албанци, една значителна цифра.

След Първата световна война, в продължение на години, районът на Корча остава част от Гърция. Тези територии преминават към Албания през 1924 г., след решението на Конференцията на посланиците от 9 ноември 1921 г. в Париж, според което Албания се връща към границите, определени през 1913 г.

 Трябва да минат няколко години след войната, за да бъдат възстановени добрите дипломатически отношения между Албания и България. Това се случва официално на 22 октомври 1922 г., а съответните легации започват работа през януари 1925 г. 

По това време, поради тежките години на война, през които минава Албания, в районите, в които живее българското малцинство, не функционира нито едно училище, в което да се преподава майчин език. Представителят на българската дипломатическа мисия иска от Тирана назначаването на учители по български език. Искането намира пълна подкрепа от албанското правителство, въпреки постоянните усилия на югославското правителство да предотврати това.

Първите, които искат от албанското правителство откриването на училище на техния български език, са жителите на село Връбник (Върник), в област Билищ. 

В писмо от 10 януари 1925 г. старейшините на селото, след събрание на селяните и взето решение, се обръщат към Министерството на вътрешните работи на Албания, за да получат право да отворят училище на български език. Искането им не е удовлетворено поради липсата на учители, които да преподават на български език. 

Префектурата на Корча предлага да се открие албанско държавно училище във Връбник и в него да се назначи учител, който да преподава български. Жителите на селото остават недоволни от това решение и се оплакват на българската легация в Тирана.

През пролетта на 1926 г. албанското правителство приема закон, според който учителите в тези области трябва да преподават по албанската образователна програма, на албански език, и само няколко часа седмично са предвидени за майчиния си език.

 Тази нова ситуация усложнява допълнително задачата с осигуряването на учители, защото трябва да се намерят такива, които да знаят едновременно албански и български, което по това време е много трудно. През това време няколко българи, произхождащи от селата на българското малцинство в Албания, живеещи в София, се опитват да помогнат на своите събратя в Албания за откриването на училища и за осигуряването на необходимите учебници.

Българското министерство на външните работи, от своя страна, изпраща на българското малцинство буквари за първокласниците, издания на Библията и требници на български език. 

През 1928 г. селата в района на Корча са най-активни в исканията си да бъдат зачитани правата им като българско малцинство. Някои от селата в района на Мала Преспа искат от Министерството на образованието откриването на училища на майчиния им език. Година по-късно българите от село Клене (Klenjë), Голо бърдо, правят същото, а през 1931 г. жители на Горица (Преспа) се присъединяват към тези искания.

Отчитайки нарастващия интерес на българското малцинство към училища на своя език, Министерството на външните работи и вероизповеданията на България създава отдел, който да се занимава конкретно с проблеми, свързани с училищата и църквата в българските села в Албания. 

Опитен учител е назначен за инспектор, който след като посещава българските села в Албания, настоява министерството да изпрати учители във всяко от тях. Албанското правителство също има добрата воля това да се случи. Местните образователни власти в Корча предлагат откриването на училища в някои преспански села, за да отговорят на нуждите на българските жители. 

В това отношение Албания си създава добър имидж, за разлика от други балкански държави, които се противопоставят на българското образование в районите с българско малцинство на тяхна територия. Албания освен това чувства моралното задължение да помогне на тези села, тъй като те доброволно изразяват волята си да oстанат част от албанската държава по времето, когато са определяни границите със съседите. 

Но тази воля на албанското правителство среща трудности, особено при осигуряването на учители. Въпреки че в някои села в района на Корча има албански училища, българският език не се преподава, само защото липсват учители. 

За тази цел правителството отпуска стипендии за двама ученици от български произход от обикновеното училище в Елбасан, за да ги назначи за учители по български език след дипломирането им. Усилията на албанското правителство за решаване на въпроса с училищата са високо оценени от българската страна, която ги счита за положителна стъпка за укрепването на традиционно добрите отношения между двете страни.

На 9 януари 1932 г. албанска и българска делегации подписват протокол в София, според който законно признават съществуването на албанското и българското малцинство в двете държави. 

Най-важното е, че те се ангажират да посредничат пред своите правителства за откриване на албански и български училища в селата, в които живеят съответните малцинства. Идеята е била в тези училища часовете да се провеждат на майчиния, при паралелно задължително изучаване на официалния език.

През ноември 1933 г. двама нови служители са изпратени в българската легация в Тирана, за да помагат и да се грижат за образователните и религиозни нужди на българското малцинство в Албания. 

От своя страна, албанската църква разрешава да се извършват религиозни служби на църковнославянски език в онези български села, където има свещеници. Тази политика, предприета от българската държава, окуражава българите от тези части и подхранва нови надежди за по-сериозна подкрепа.

През 1935 г. въпросът за правата на малцинствата в Албания се обсъжда в ООН. Албания решава да отвори училища за малцинствата., но българската държава е твърде мудна в реакцията си и откриването на училища на български език се отлага.

През 1939 г., когато Албания е под италианска окупация, представители на 19 български села изпращат писмо до кралица Йоана с молба да използва влиянието си и да лобира пред италианските власти в Тирана за откриването на български училища в техните села. 

Но тяхното желание остава само красива мечта, защото започва Втората световна война. След войната албанското комунистическо правителство иска от българското да изпрати учители в по български език, но официална София не само отказва, но и оставя съдбата на своето малцинство в ръцете на Белград и Скопие, които използват тази слабостта на София в полза на своите интереси.

Признаване на българското малцинство в Албания и откриване на училища на майчин език

В статистиката на албанската държава от 1932 г. и в такава на Министерство на вътрешните работи на Албания от 1935г. положението на българското малцинство в Албания е представено по следния начин: в префектура Корча има 3400 жители, в префектура Дебър има 7841 жители, или общо 11 241 жители. 

Населението на селата в кукъска Гора не е включено в тази статистика. Днес българското малцинство в Албания живее в някои села с компактно население в районите на Гора (Кукъс), Голо бърдо (Дебър) и Мала Преспа (Корча). Също така значителен брой хора от тези райони са се пръснали из големите градове на Албания, където някои са загубили езика и традициите си. 

Това население с българска националност изповядва предимно мюсюлманската вяра (района на Гора и повечето от жителите на Голо бърдо) и по-малко – православната вяра (района на Мала Преспа и малък брой жители на Голо бърдо). Точният им брой е неизвестен. 

Преброяването на населението, което се очаква да бъде извършено скоро в Албания, ще покаже актуалното състояние на българското малцинство у нас.

След 1990 г. в Албания настъпиха големите демократични промени и отречената свобода на словото и мисълта се върна. Отвори се нова перспектива за албанския народ и за самите българи в Албания. Последните веднага насочиха поглед към родината си, България. 

Започнаха усилия да обучават децата си на майчин език. Много млади хора от тази общност, водени от желанието на родителите си, се отправиха към България, за да учат и следват. 

През 1993 г. първите албански студенти с български произход заминаха да учат в България. И до днес мнозина продължават образованието си в българските университети. 

Освен това, в някои градове на Албания с население, говорещо български език, започнаха да функционират курсове за изучаване на български език. Някои от студентите, завършили висшето си образование в България, станаха учители на учениците, които като членове на малцинството, на свой ред искат да научат езика и да продължат обучението си в различни градове на България.

Представители на българското малцинство създадоха и свои културни сдружения. Основната им цел е да запазят традициите, културата, езика и идентичността на българското малцинство в Албания. 

Още със създаването си, те насочиха усилия към откриването на училища за преподаване на български език. Плод на тези усилия е откриването на такива в Тирана, Корча и Билищ. 

Тези училища работят само в събота и неделя, където ученици от различни възрастови групи учат на български език – от буквара за малките ученици до български език, литература и история за по-напредналите групи.

Първото такова училище е открито в Тирана на 15 октомври 2015 г. по инициатива на асоциация „Просперитет Голо бърдо“. Училището носи името на българския национален герой Христо Ботев. 

Тук на учениците от столицата с български произход се дава възможност да учат на родния си език. Днес то дава възможност на около 100 ученици да посещават часове по български език. 

Те са на различна възраст – от предучилищна до 12 клас. През 2017 г. по инициатива на „Дружеството за българо-албанско приятелство“ беше открит езиков курс в град Корча, където живее значителна българска общност. Същата асоциация година по-късно организира курс и в град Билищ. За период от 3 години посещаващите тези курсове се увеличиха от 10 на 70, като 90% от курсистите продължиха висшето си образование в българските университети. Преподаватели в тези курсове са албански граждани с българска националност, завършили висше образование в България.

Българското министерство на образованието и науката предоставя на тези училища учебници, издадени специално за нуждите на българите в чужбина. Освен съдействието на държавни институции, сдруженията получават и помощ от студентски организации, от различни български университети, които организират дарения на книги за българите в чужбина. 

Един от дарителите, предоставил материалната база за провежданите занятия, е видният български филантроп д-р Милен Врабевски, който е отличен от Европейската комисия с наградата „Европейски гражданин на годината“ заради организираните от него инициативи.

Албанската държава, както винаги, не възпрепятства положителното развитие на малцинствата, живеещи в страната. 

Проявата на българско съзнание не се преследва от албанските власти. Преди три години, на 12 октомври 2017 г., албанският парламент прие изменение на „Закона за защита на малцинствата“, с което Албания официално призна българското малцинство.

Това е исторически момент за българите в Албания. В резултат на това на 28 януари 2019 г., за първи път в историята на българското малцинство, Албанската национална телевизия излъчи новини на български език, чрез които това българоезично население на територията на Албания има възможност да бъде информирано на своя майчин език.

При новите условия, с възможностите, предвидени за малцинствата на Албания в Конституцията, се отварят нови перспективи пред българското за изучаване на техния език и запазване традициите, като добавена стойност на албанската държава.

Доц. д-р Раки Бело и Ервис Талюри



СВЪРЗАНИ ТЕМИ НА ТОЗИ БЛОГ :

 

Европейският парламент защити българите в Албания!

http://toshev.blogspot.bg/2017/02/blog-post_15.html


Дискусия за българите в Албания

http://toshev.blogspot.bg/2017/10/blog-post.html




 



19 февруари 2021

ПРОТОКОЛИ ОТ ПРОЦЕСА СРЕЩУ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

 



 

                                                  Косата на Левски

 

ПРОТОКОЛИ ОТ ПРОЦЕСА СРЕЩУ ВАСИЛ ЛЕВСКИ


СЪДЕБНО-СЛЕДСТВЕН РАЗПИТ НА ГЛАВАТАРЯ НА БУНТОВНИЧЕСКИЯ КОМИТЕТ ВАСИЛ ДЯКОН ЛЕВСКИ И НА ДВАМАТА МУ ДРУГАРИ, ИЗВЪРШЕН ОТ НАРОЧНАТА КОМИСИЯ
25 зилкаде 1289 - 13 януари 1873 година

РАЗПИТ НА ВАСИЛА
5 януари 1873


Как е името ти, как е името на баща ти, откъде си, какво е занятието ти, на колко си години?


Васил, на баща ми – Иван, от Карлово съм [и] съм на двадесет и шест-двадесет и седем години, занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях, за да им давам упование.


Кога излезе от родното си място Карлово и къде ходи?

 
Излязох преди седем години, отидох в Сърбия и обикалях из Влашко.


С какво се занимаше в Сърбия и Влашко?

 
В Сърбия ходих да се уча в училище, а от Сърбия ме извикаха в бунтовническия комитет, във Влашко.


Викаха те в бунтовническия комитет за каква служба?

 
Възложиха ми да обнадеждявам цяла България. 


В какво се състои това твое обнадеждяване и как щеше да го извършваш?

 
Данъци много, а нямаш спокойствие. [Ето], за това щях да ги обнадеждявам.


Къде ходи с тая цел и какво правеше из местата, където ходеше?

 

Ходих в Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив, защото Сърбия, Влашко, Черна Гора и Гърция са готови да заграбят България, затова, за да не дадем земята си. Обикалях [и] в местата, дето ходех, оставях книжа; три пъти идвах [и] в София.


Какво пишеше в дадените ти от комитета предписания и в разпространяваните от тебе книжа?


Дадените от комитета книжа бяха запечатани, какво пишеше в тях – не зная.


Ти каза вече, че са те извикали в комитета, за да изпълняваш тая служба. Най-напред къде отиде, как обикаляше казаните от теб места, какво правеше [там] и как намираше хората?

 
[След] като ме упълномощиха от комисията във Влашко, аз отидох най-напред в Свищов. Пристигнах вечерта, сутринта влязох в кафенето, но комитетските хора не познавах. Те обаче ме знаяха. Когато излязох от кафенето, те изпратиха след мене човек. В ръцете на тоя [човек] имаше някакъв знак; знака аз познавах. Когато излизах на края на селото, показваха ми знака. Щом виждах тоя знак, предавах дадените от комисията предписания. Те [ги] отваряха и [ги] прочитаха. Предписанията оставих най-напред в Свищов, обаче от кои [се четяха] – имената им не зная. Дигнах се от Свищов и отидох в Ловеч. Отидох в хана на дядо Станчо. Както [и] и преди казах, излязох на края на града излезе един със знак в ръката, аз му дадох предписанията, обаче как е името му – не зная и не го познавам. Оттам заминах за Търново и после за Пловдив. Наставленията предадох както по-преди.
 

Как ти посочваха тия знаци?

 
Когато ме виждаха, подсвирваха и размахваха намиращия се в ръката знак. Аз разбирах и предавах наставленията.


Отгде знаеха те, че идваш от комитета?

 
Защото, когато ме извикаха най-напред в Централния комитет, от всеки край имаше по един човек. За да не се познават един други, те си поставяха маска на лицето. Отначало в Букурещ ме извика един търговец, на име Ценович. Тоя човек се намира в Букурещката комисия, той ме назначи на тая работа. Маскираните хора бяха от различни краища, затова, когато ме виждаха там – когато аз отивах в комисията, лицето ми беше открито – ме познаваха.


След разпространяването на тия книжа, пишеше ли на комисията в Букурещ?

 
Аз сам отивах. Ценович имаше един свой човек. В Букурещ аз го намирах в кафенето на „Габровени“ и му казвах.


Колко такива книжа донесе от Букурещ и колко пъти?

 
Донасях много пъти, обаче за всеки град оставях на едно място по три-четири писма; те ги разпространяваха помежду си, както намираха за добре.


Всякога ли, когато донасяше писма, ги предаваше на същия човек, когото виждаше първи път със знак в ръката?

 
Всеки път различен човек показваше знака.


Ти не пишеше ли никак писма на комитетите?

 
Пишех. Както казах преди, давах ги на човека със знака в ръката, той ги изпращаше.


За къде пишеше писма и как ги подписваше?

 
Местото не се надписваше. Надписвах [ги] до комитетите и се подписвах Левски, Арслан Дервишоглу, пишех също така, и Кърджалъ.


Кажи: какви неща пишеше в твоите писма?

 
Пишех, че тук работата върви добре, че тук работата е слаба, [като припомнях] да не издават дума.


През времето, когато обикаляше, отгде вземаше [пари за] направените разноски и кой ги даваше?

 
Човекът, който идваше в кафенето в Букурещ, донасяше заедно с книжата и парите.


Колко време обикаля?

 
С тая година обикалям три години.


Къде е постоянното ти местожителство?

 
Никъде не живеех постоянно.


[След] колко време обикаляне се завръщаше в Букурещ?

 
Обикалях една, две, три седмици и пак отивах [в Букурещ].


Нямаше ли приятели в местата, където обикаляше, и не се ли срещаше с някого?

 
Не се срещах с никого, защото те не ми се изказваха.


Много хора те познават и са се срещали с тебе, защо не ги изкажеш?

 
Никого не познавам.


Не познаваш ли Димитра, който седи насреща ти, не си ли разговарял с него върху комитета и не си ли обикалял заедно с него?

 
Виждах го два пъти във Влашко, но че ходи по тия работи – не зная. В Букурещ научих, че по тая работа обикаля някакъв човек, и че не върши добра работа. Писа се писмо: без подписа на Левски [тоя човек] да не се приема; кой е тоя човек – аз не зная, аз обикалях сам, с никого не ходех.


Заедно с Димитра вие сте обиколили твърде много села, правили сте комитетски събрания, [това той] ти казва в лицето, какво ще кажеш ти?

 
Аз с тогова никога не съм ходил, обикалях сам саменичък.


Ако дойдат тука хората от селата, които сте обикаляли заедно, и ти кажат в лицето, че сте правили комитетски събрания, какво ще речеш?

 
Във всяко село има комитетски човек, но тях аз никак не познавах, [поради това], че според намиращите се у мене наставления, аз [не трябва] да ги познавам.


Познаваше ли Ценовича от Букурещ, преди да постъпиш в тая работа?

 
В началото се образува един комитет; той се пренесе на Балкана. По онова време аз бях в Букурещ [и] се срещнах с него [Ценович], оттам го познавах.


– Как се срещна най-напред със Ценович?

 
Когато той виждаше някой чужденец, запитваше го [кой е той], по тоя начин се срещнах [с него].


Колко години преди да влезеш в тая работа беше първоначалната ти среща [с него]?

 
Срещнах се [с него] три години преди да постъпя в тая работа.


Когато излезе от родното си място – Карлово, къде отиде най-напред?

 
Излязох от града [и] и отидох най-напред в Тулча. [Там] живях една година [и] учителствувах. Оттам минах в Галац, престоях пет-шест деня [и] заминах за Букурещ, [където] престоях десет деня. После отидох да се уча в сръбско училище.


Къде се учи първоначално?

 
Учих се в родния си град.


Какъв език изучаваше в Сърбия?

 
Учих сръбски език две години и следвах училището.


Отгде знаеше Ценович, че ти се учиш в Сърбия в училище, [та] те извика тоя път за тая работа, чрез кого те извика, и, когато отиде в Букурещ, къде намери ти Ценовича?

 
Още когато бях в училището, чух, че във Влашко се образувал комитет. Отидох в Букурещ, намерих Хаджи Димитра, попитах за организацията им. Той ми каза. Тяхната организация не ми хареса, защото бяха около стотина души, затова се върнах обратно. Постъпих във военното училище, после Ценович ми изпрати едно писмо [и] ме извика. Съдържанието на писмото беше: „От всички страни се събраха българи, образува се комитет, да дойдеш час по-скоро!“ Заминах за Букурещ, намерих Ценовича, той ми каза, че от всички краища на България имало много хора; дошлите тука [хора] ще избират комитетски членове; поради това, че те се намират в постоянни вземания и давания, в събранието ще влизат с маска. Тия маскирани хора ще гласуват за избиране на шест члена. Тогава, за да ме опознаят, не [ми] поставиха маска. Тия маскирани ме видяха, за да ме познават в местата, които [ще] обикалям.
Събраните [там] хора избраха от намиращите се във Влашко българи шест члена, които да образуват комитетския съвет, имената им, обаче не зная, поради това, че те бяха тайни. Тия шест души избраха един таен председател; и името на председателя не зная.


Чие име стоеше в подписа или върху печата на наставленията, които ти даваха?

 
- Когато отивах в Букурещ, аз слизах в хана „Габровени“ посочваха ме на тайни хора; после един непознат човек донасяше и ми даваше необходимите за определената ми работа наставления и писма. Поради това, че тия наставления бяха донасяни от човека запечатани в плик, аз не зная [чий] беше подписът и [какъв] беше печатът; донесените и предадените от тоя човек книжа не бяха надписани, казваха ми [адресите] устно и аз, за да зная, надписвах ги [сам].


Как прие назначението си за тая работа от хора из една непозната среда, чиито лица не си виждал?

 
Постъпих изключително по подбудата на видния букурещки гражданин Димитраки Ценович от Свищов и с дадените ми от него уверения.


ПОВТОРЕН РАЗПИТ НА СПОМЕНАТИЯ ВАСИЛ ЛЕВСКИ 5 ЯНУАРИ 1873

 
Прочее, ти казваш, че си приел тая работа по подбудата и под закрилата на тоя Димитраки Ценович. След като по тоя начин прие тая работа, кажи правичката: кога мина най-напред от Влашко тука, по какъв начин мина и къде отиде?

 
През хиляда осемстотин и шестдесет и девета година от Христа, месец май, аз извадих един влашки паспорт с име Стан Станчулеску и дойдох най-напред от Гюргево в Свищов. Според нашите наредби, щом пристигнем на едно място, ние преспивахме там една нощ. 

След като давахме възможност на познаващите ни да узнаят за нас, сутрин излизахме вън от града. Някой от ония, които, разбира се, ни познаваха, идваше след нас, давайки знак с една бяла кърпа в ръка, като подсвирва и подскача. Когато виждахме човека с бялата кърпа в ръка, ние излизахме на един край, в някое уединено място. 

След като предадехме намиращето се у нас писмо, ние се разделяхме. Ето, това е нашето правило. Когато за първи път дойдох в Свищов, аз слязох в кафенето на хана на един търговец – Косто.

 Нея нощ спах там [в хана]. Сутринта излязох според уговорката вън от града, По тоя начин един човек дойде при мене, даде ми знак [и] аз му дадох намиращото се у мене писмо. 

Същият ден се дигнах оттам и с коня, който купих там, отидох направо за Ловеч. Там отседнах в хана на Тодор Станчев. Там също, както [и] по-преди казах, и както направих в Свищов, излязох вън от града [и] предадох писмото за Ловеч. 

Обаче преди да предам писмото, аз отидох в Мариновото кафене. Ставайки оттам, излязох вън от града [и] предадох писмото. След това, в Търново слязох в хана на хаджийката. 

На другата сутрин влязох в едно голямо кафене, името на собственика му не зная, дето се събираха търговците. После излязох на края на града. Пак по предишния начин при мене дойде един човек със знак [и] аз [му] предадох писмото. Оттам отидох в Пловдив [и] отседнах в хана Ики капу. 

Сутринта слязох в кафенето на тоя хан и след като седях според обичая един два часа, пак излязох вън от града и предадох писмото на дошлия след мене човек, който ми посочи знака. Оттам пак през същите места, през които бях минал, се завърнах отсреща, в Букурещ.


Взе ли отговорите на тия писма?

 
Донесените в началото писма се състояха от указания – какви ще бъдат комитетските пощи и по какъв начин тия комитети ще кореспондират с Букурещкия комитет. Отговорите на тях се изпращаха чрез така уредените пощи.


Когато се завърна в Букурещ, колко стоя там и в какви начинания беше зает? След колко [време] мина [пак] отсам?

 
– Когато се върнах в Букурещ, дадоха ми от изготвения от комитета устав, за да го разпространявам между другите отсамни комитети; чрез комитетската поща аз изпратих броевете [от тоя устав] на комитетите. Всеки комитет, [след] като поправяше по собствено усмотрение тоя брой, връщаше го пак в Букурещ. След като дойде така поправен, тоя устав се напечата и ми дадоха от него необходимото количество. 

Обаче, поради опасността от пренасянето на тия устави отсам, аз не ги пренесох, пренесоха се чрез комитетската поща в Свищов. В Свищов задържаха за себе си нужното количество, [а] остатъка ми върнаха. 

И тия устави аз предадох по същия начин, както предадох по-рано и писмата в Търново, Ловеч и Пловдив. След като отидох в Пловдив, заминах обратно [и] минах в Букурещ.

 За да проверя какви са впечатленията от устава всред народа, не давайки никому възможност да ме познае, отбивах се и обикалях по кафенетата и обществените места в градовете. 

Оттам се върнах пак в Букурещ.


При тия проверки, как можа да разбереш впечатленията от тоя устав между народа? Благоприятен ли беше за вас [резултатът] или не?
При проверката, която извърших, аз разбрах, че комитетският въпрос не е разгласен между простолюдието, следователно той се пази в голяма тайна, което нещо е в наша полза.


Къде отиде при второто ти връщане в Букурещ, какво прави и кога мина пак отсам?


При връщането ми в Букурещ, тоя път, по силата на необходимостта, четири-пет месеца не минах отсам. Малко преди обира на хазната заминах през Цариград по суша за Пловдив. 

Когато пристигнах там, от Букурещ дойде едно писмо, в което беше казано: „Хазната, която отивала за София, била обрана; поради това задържан бил някой си Димитър; ако по тоя случай се заловят и комитетските хора, ти дай знак за повдигане на общо въстание, ние ще пишем на всички войводи [и] те ще ти се притекат на помощ.“ 

След като прочетох това писмо, аз размислих: поради това, че обирът на тая хазна е разбойничество, не намирах за подходящо да се повдигне въстание. 

Затова писах на намиращите се в цяла България комитети, за идването от Букурещ на такава заповед, и че понеже в случая се касае за разбойничество, няма основание за въстание. В същия смисъл отговорих и на Букурещкия комитет. 

След тоя отговор Букурещкият комитет искаше да ме отстрани и освободи от работа. Сетне аз реших да отида в Цариград, да потърся големи личности като вас и, признавайки престъплението и грешката, да поискам прошка и да разправя от начало до край с всички подробности положението.


Какво ти попречи да изпълниш това си намерение?

 
Възнамерявах, щях да отида в Русчук, а оттам щях да отида в Цариград, обаче между това ме раниха и ме заловиха.


18 зилкаде 1289 - 6 януари 1873 година.
Подписал: Дякон Васил Левски

НОВ РАЗПИТ НА ВАСИЛ ДЯКОН ЛЕВСКИ
6 януари1873


Във вчерашния си разпит ти призна, че от Букурещ си минавал отсам три пъти: първия – за да разпространяваш писма относно уредбата на комитетските пощи, втория – по разнасяне на печатните устави, третия си дошъл през Цариград и си бил заловен. Обаче ти не си извършил толкова малко работи. Ти не си разказал, че си идвал от отсреща [Букурещ] толкова много пъти и [как] си ходил из селата тук от твърде дълго време [и] си организирал комитети; че на събранията ти си чел наставленията [и] си подбуждал към тая работа всички; че за покупка на оръжие и припаси ти си събрал твърде много пари, че си бил над Централния ловчански комитет, че си си служил с името Арслан Дервишоглу и по тоя начин си водил твърде голяма преписка, както с Букурещкия, така и с намиращите се на други места комитети. Разкажи подробно, едно по едно, как ставаха тия [работи]?

 
Каквото и да се съобщаваше на комитетите, идваше отвъд, от Букурещкия централен комитет [и] аз съобщавах на тукашните комитети. Много пъти аз съобщавах съвсем точно нещата, които трябваше да се съобщават, а ако някога се явяваше нужда да се допълни нещо, аз го допълвах сам, [като] това съобщавах с подписа си. 

Моето обикаляне из градовете и селата не беше за да подбуждам народа [да влезе] в комитета, а да проверявам как вървят и как се пазят комитетските работи и не се ли издават те; обикалянето ми тук беше наблюдение и проверка. Ако в обикаляните градове и други места забележех някакви порядки, носещи вреди за комитетската работа, аз пишех на Букурещкия комитет [и] оттам идваше заповед да се разследва тая работа. Централният [Ловчанският] комитет пък проучваше положението и пишеше на Букурещкия комитет. 

Но не само в тия места: ако и между членовете на Букурещкия комитет се появяваше някоя грешка, аз пишех и на тях нужните предупреждения, защото желаеше се [всичко] да излиза от една уста, тъй като аз бях организаторът. Парите, които се събираха от селата, се изпращаха в определения от тия села център. 

Тоя пък център ги провождаше на отсрещния [Букурещкия] комитет, било в мое присъствие, или не. Когато се отбивах в комитетите, които събираха пари, аз давах според нашия ред необходимите разписка. Когато отивах в центъра, даваха ми сведения за количеството и мястото на изпратените на отсрещния комитет пари в мое отсъствие.


Защо събирахте тия пари?

 
Събраните пари не бяха за оръжие, защото не беше ясно още какво ще става, парите се събираха само за разноски.
Купено е било някакво оръжие, как стана това?
Вероятно тия оръжия са купени от панаирите, ако ги беше купил комитетът, аз щях да зная.
Ние имаме разписки за получени пари срещу револверите, раздадени от Ловеч из селата, как си издавал ти тия разписки, щом не си знаял?
Ловчанският комитет не ми казваше, че събира пари за оръжие, казваха ми [само], че са изпратени толкова пари и аз затова давах разписки.


Как си пишехте с тия комитети?

 
Комитетът имаше от село за село, от град за град комитетска поща, кореспондираше се чрез нея.
Ти не виждаше ли, не познаваше ли комитетските хора?
Според изискванията на устава, не ми беше работа да ги познавам.


Сега ли не искаш да ги познаваш, като вадиш [за пример] устава, или и преди не си ги познавал?

 
Не ги познавам и тогава не ги познавах.
И куриерите ли не познаваше?
Те бяха техни [на комитетите] хора, и тях не познавам.


Къде предаваше писмата, или имаше пощенска кутия, подобно на държавната поща?

 
Когато приготвях осем-десет писма и исках да изпратя някъде някое писмо, аз излизах на края на града, уговаряхме чрез знак с дошлия човек, той вземаше писмата [и] къде ги носеше той – знае.


В Ловеч в кое кафене даваше тоя знак?

 
В Ловеч излизах от Мариновото кафене извън града и [там] давах знак.
Значи познаваш Марина?
Показали ми бяха Мариновото кафене, аз отивах там и вършех моята работа. Там имаше няколко кафеджии, кой беше Марин – не знаех.


И в Карлово ли имаше такова кафене?

 
В Карлово няма такава работа, и да има, може би друг работи [там], аз не зная, това знае Пловдив. Пловдив не беше под моя обсег на действие.


– И в Сопот ли е така?

 
Те спадат към Пловдив, Пловдив знае, аз не зная.
До къде се простираха границите на твоята дейност?
Свищов, Ловеч, Търново, Пловдив – комитетите в тия четири града.


Как се казват [там] кафеджиите?

 
Имената им не зная.


Има ли в Пловдив такова кафене и как е името на кафеджията?

 
В Пловдив има кафене в хана Ики капу, кафеджията е мюсюлманин, името му не зная.


Пишеше ли си и с хора извън тия комитети?

 
Пишеха ми, например, от комитетите, че от живеещите в някои села хора някой не действува добре: „Ти [му] пиши!“ И аз му пишех, обаче кой беше той – не зная, защото, които се намираха в околията, нямаха имена, [а] бяха с номер.


Защо не пишеха те сами, [а] караха тебе да пишеш?

 
Караха мене да пиша, за да не се разбере, че градските комитети подбуждаха селските, защото аз бях самостоятелен, пълномощник.


Когато отиваше в Пловдив, не се ли отбиваше в селата?

 
- Минавах през селата, [но] да ги питам за нещо – не ми влизаше в работата.


Не познаваш ли никого в село Царацово?

 
Понеже минавах рядко в Пловдив, не си спомням, защото нощувах малко в пловдивските села.


– В Царацово не си ли оставал в къщата на Божил арабаджията?

 
– Не си спомням.


Когато отиде в Пловдив, не доведе ли от Извор и Тетевен някого?

 
Не зная.


С пътно тезкере ли отиваше, и кой го изваждаше?

 
В Свищов ми прегледаха паспорта и въз основа на него ми издадоха османско тезкере на името на Стан Станчулеску.


С едно тезкере ли остана и обикаля през трите години?

 
Не, от Влашко всеки път вадих паспорт.



ВЪПРОСИ КЪМ ДИДЬО ПЕЕВ В ПРИСЪСТВИЕ НА ДЯКОНА

6 януари 1873


Ти казваше, че си ходил с Дякона в Пловдив, сега Дяконът отрича, какво ще кажеш?

 
Както заявих в миналото си показание, ние ходихме в Ловеч, в Пловдив и в някои села, ето, казвам му в лицето.


В коя къща останахте в Царацово?


Останахме в къщата на Божил арабаджията.


Как извади тезкере на Дякона?


Той взема моето тезкере и мина отсреща.
[Подписал]: Дидьо Пеев

НОВИ ВЪПРОСИ КЪМ ДЯКОНА

 
– Ти чу какво каза седящият насреща ти Дидьо Пеев, какво ще кажеш сега на това?

 
Тоя може да е ходил с друг, сега обвинява мене.


– Между книжата ти е и тезкерето, извадено на името на Дидьо Пеев, [и то] е в ръцете ни, няма смисъл да отричаш!

 
Истината в случая е тая: за да отида от Извор в Пловдив, аз поисках един човек, изпратиха ми Дидьо Пеев, отидохме заедно.


Защо отрече преди малко?


На мене се откриваха много хора, обаче не са работили, как да ги изгоря?   
Ти кажи хората, които работеха. Да започнем най-напред от Свищов. 

Разкажи: с кого работеше в Свищов?

 
В Свищов не останах в ничия къща, защото изгубих бележката, на която беше написано името на кореспондента в Свищовския комитет [и] не можах да се срещна лично [с него]. И в Свищов сигурно не е имало никой, [който] да се занимава с тая работа.


Кои бяха в Ловеч?


- Познавам Ваньо терзията. В къщата на Ваньо идваха трима шивачи и може би да познавам лицата [им], но имената им не зная.


Кои познаваш в Търново?

 
Както обясних и преди, първият път в Търново, поради това, че не познавах никого, предадох писмото чрез уговорените знаци. От Букурещ ми бяха поръчали да предложа на Стефан Карагьозов, търновски първенец, като влиятелен [човек], да влезе в комитета. После намерих слугата му [и му казах]: „Идвам от Букурещкия комитет, искам да се срещна с него [Карагьозов], ако приеме, съобщи ми!.“ Съобщи ми се по тоя слуга, че той приема срещата. Понеже научих, че тъкмо тоя човек е близък на властта, и страхувайки се да не ме издаде, не исках да го видя повече.


Кой ти каза, че Карагьозов е такъв човек?

 
Казаха ми от Букурещ, че тоя човек е човек на властта. „Бъди много предпазлив, виж, помисли, ако го намериш за подходящ, работи [с него]!“ Ето защо не се осмелих, и оттогава до залавянето ми аз не го видях.


За толкова време, разбира се, ти си научил кой е търновският кореспондент, ние искаме него, а не те питаме и не търсиме ония, които не влизат в комитета.

 
Понеже в Търново не приеха да влязат в тая работа и не искаха да се срещнат [с мене], не можах да се запозная с никого.


Кои познаваш в Пловдив?

 
В Пловдив има един лекар, изпратих му писмо, но той не го приел.


А бе човече, ние не те питаме за ония, които не са приели, а за ония, които са приели, сега това питаме, кажи ги!

 
Имаше няколко момчета, но имената им не зная. Има [един] Иван арабаджията, той знае [хората] от Пловдив.


[Подписал]: Васил Дякон Левски



НОВ РАЗПИТ НА ВАСИЛ ДЯКОН ЛЕВСКИ

 
7 януари 1873


Мехмед Дервишоглу Кърджалъ е име на кой комитет?

 
Трябва да е името на Тетевенския комитет.


Кой беше председателят или първият за града Тетевен, познаваш ли го лично?

 
- Наредено беше личностите [скрити зад] тия имена да не се познават, председателството и другите длъжности се разпределяха между тях. Аз не можех да се бъркам в определянето на длъжностите, отнасящи се до делото.


Не знаеш ли имената на хората, които си виждал?

 
Ако ги видя лично може би зная имената им, но не си ги спомням.


Не е възможно в една такава тайна работа да не се знаят имена. Разбира се, ще да знаеш поне едно.

 
Имаше един даскал, той се занимаваше с тия работи.


Когато ходи в Тетевен, устрои ли събрание и чете ли наредбите?

 
- Да, ходих, събрание стана веднаж в училището и един-два пъти в хана. Аз наистина четох наредбите, но наредби те [си] имаха отпреди и след малко време започнаха да кореспондират направо с Букурещкия централен комитет. По едно време ние се скарахме с Димитра Дяковчанина [и] аз оставих тетевенската работа разнебитена. Какво стана сетне – не зная.


Преди да се скарате, кой организира в началото Тетевенския комитет и кой доведе Димитра Дяковчанина в Тетевен, това питаме ние. Ние питаме за събитията преди вашата разпра с Димитра и за самата нея.

 
Причината за нашето скарване с Димитра беше, че той не искаше да даде сметка за събраните от комитетите пари, комитетите бяха станали негови собствени.

ВЪПРОСИ КЪМ ХАДЖИ СТАНЬО И ПЕТКО МИЛЕВ ОТ ТЕТЕВЕН, В ПРИСЪСТВИЕТО НА ДЯКОН ЛЕВСКИ

 
Познавате ли човека, който седи насреща ви?

 
Познаваме го, Дякон Левски е.


В по-раншния си разпит вие казахте: „Дякон Левски дойде, събра ни и ни прочете наредбите, той ни покани да влезем в комитетската работа и ни заплаши, [и] ние се записахме в комитета.“ Дяконът казва: „Аз прочетох наредбите, но те бяха в комитета отпреди.“ Какво ще кажете вие?

 
Преди ние не знаехме такъв комитет. Една нощ той дойде, стоя в село около половин час, прочете ни наредбите и ни запозна с комитета. Той дори заплаши хаджи Станя: „Ако ти не влезеш в комитета, ние сме назначили хора от Плевен и Ловеч, те ще те преследват като сянка и ще те убият.“ Аз дадох дори и пет лири.


Дяконе Левски, ето тия ти казват в лицето, какво ще речеш ти сега?

 
Аз наистина отидох нощем и му казах: „Ако ти издадеш нещо на властта, според постановленията на устава ще те убият“, но не съм го заплашвал с револвер в ръка.


Преди малко ти каза, че дори не познаваш и лицето му, а сега си спомняш и разговора, който си водил с него. Откажи се от криенето на работата и кажи самата истина!


Аз зная хората, пред които съм чел наредбите, обаче кой е влязъл след мене [в комитета] – не зная, поради това не мога да изброя имената им.



ВЪПРОСИ КЪМ МАРКО ЙОНЧЕВ, ХАДЖИ ИВАНОВИТЕ СИНОВЕ – СТАНЧО И СТАНЬО И ДАСКАЛ ИВАН В ПРИСЪСТВИЕТО НА ДЯКОНА

 
Познавате ли човека, който седи насреща ви?

 
Знаеме го, познаваме го, Дякон Левски е.


В миналия си разпит вие казвахте: „Дякон Левски дойде, чете наредбите, заплаши ни, обясни ни за комитета и ни записа в него.“ А Дякон Левски казва: „Аз наистина четох наредбите, обаче те са образували комитет преди мене.“ Какво ще кажете вие?

 
- Преди ние не знаехме [що е това] комитет. Казахме вече преди: Дяконът дойде първия път, после прочете наредбите в училището [и] образува комитета. След това той дойде веднаж или два пъти.
[Подписал]: Даскал Иван


Ние пък го видяхме само веднаж, не знаехме нито комитет нито друго нещо. Той донесе един вестник и ни вкара в комитета,
[Подписал]: Марко Йончев


Той дойде един ден в нашия хан и свика събрание. Бил образувал нашия комитет при предишното си идване, това ние не знаем. Те после правиха събрание в нашия хан.
[Подписали]: Станчо, Станьо


А бе, Левски, разбира се ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш. Ти видя вече; искаш ли да доведем насреща ти сто и петдесет души, за да ти кажат [същото]?

 
Аз се срещах с много хора. Тъй като не зная кой е влизал в комитета и кой не, имена не мога да кажа. Ако ги видя лично, познавам ги, [но] не мога да зная имената. Тетевенският даскал беше препоръчан от Ваньо терзията, сега, чудна работа, той не знае нищо.


Кажи кой беше комитетът Сюлейман Дауд и кои познаваш от тях?

 
Име на Изворският комитет е. От тоя комитет аз познавам Димитра, Герго Стойков и Марин Попов. Подробности по техните длъжности обаче не зная. Щом пристигнеше в комитета нова наредба, аз бях длъжен да я съобщя и съблюдавам, [но] съвсем нямах сведения кой е постъпил в комитета и кой не.


Кой е комитетът Хасан Касъм и кои познаваш от тях?

 
Име е на един комитет, не си спомням. У мене имаше един тефтер, в него беше записано, и тоя тефтер остана в Ловеч.

ВЪПРОСИ КЪМ ДАСКАЛ ВАСИЛ В ПРИСЪСТВИЕТО НА ДЯКОНА

 
Познаваш ли тоя човек, който седи насреща ти?

 
Да, познавам го, Дякон Левски е.


Къде се срещнахте с него и каква работа вършеше Дяконът?
Както обясних подробно в първия си разпи г, когато ходих по частна работа в Тетевен, там видях Дякона. Той четеше пред комитета книжата и ни покани да влезем в комитета. Ние се уплашихме. 

Той ни каза: „Ако искате, влезте в тая работа, ако не искате, не влизайте, обаче чухте, ако кажете някому, ще ви убият.“ 

След двадесет дни, той дойде в Орхание в моя дом. Виждах го два пъти.
[Подписал]: Даскал [Васил]

ВЪПРОСИ ПАК КЪМ ЛЕВСКИ

 
Кого познаваш от Видрарския комитет?

 
Познавам даскал Васил, поп Георги и даскал Илия. Когато се събрахме в училището, аз им дадох необходимите наставления какво да правят.


Кои познаваш от Ловчанския комитет?

 
Познавам един кафеджия, Марин, и един висок човек, името му не зная.

НОВ РАЗПИТ НА ВАСИЛ ДЯКОН ЛЕВСКИ 

 
8 януари 1873


През времето когато беше в Ловеч, с кои прави комитетско събрание?

 
Аз преди казах, [че] освен Ваньо терзията, който сега се намира във Влашко, никого не познавам.


След като Ваньо замина за Влашко, в чия къща нощуваше ти, колчем ходеше в Ловеч, и къде свикваше събрание?

 
След заминаването на Ваньо Ловчанският комитет се разтури.


Какво ще кажеш, ако дойдат и ти кажат в лицето, че си правил събрания в къщата на Ваньо, че след заминаването на Ваньо, ти си нощувал в Мариновата къща, [и] че си докарал три добичета от Плевен?

 
Аз не съм оставал в Мариновата къща, не съм купувал и изпращал добичета от Плевен в Ловеч.


Когато Димитър минал отсреща [Букурещ] тука с писма и дошъл в Ловеч, ти, Димитър, и от Ловеч поп Кръстьо, Димитър копринаринът, Марин кафеджията и Ваньо терзията сте направили събрание в една колиба в лозята край Ловеч. После тия хора събрали от Ловчанския комитет пари и купили за тебе, за Димитра и за Ангел Кънчев три коня, за да обикаляте България. Парите за тия коне били изпратени в Плевен. Пари за купения за тебе кон ти си взел на заем, така казват Димитър и другите. Ти казваш: „В Ловеч не познавам никого.“ Как е възможно това?

 
Димитър ми донесе и предаде писмото към Карлово [и] после замина за Ловеч. Сетне и аз отидох в Ловеч и се намерихме с Димитра в къщата на Ваньо терзията. Аз, Димитър, Ваньо терзията и Ангел Кънчев – четиримата, направихме заседание и стана дума за купуване на коне. Ваньо терзията ни даде пари, откъде ги е взел – не зная. После ние с Ангел Кънчев заминахме за Плевен и купихме един жребец и един кон. Димитър остана малко в един хан в Ловеч и купил за себе си едно добиче, откъде го е купил – не зная.

ВЪПРОСИ КЪМ ДИМИТРА В ПРИСЪСТВИЕ НА ДЯКОНА

 
Димитре, ти чу думите, които каза Дяконът, верни ли са казаните работи и, ако не са верни, кажи кое е истината!

 
Две негови приказки са прави, пет са лъжа.


Димитре, ти кажи истината!

 
Марин кафеджията, Ангел Кънчев и Дякон Левски – тримата, отидоха в Плевен да купят три добичета. Аз останах в Ловеч в Станчовия хан. След като те купили от Плевен два коня – моя купиха в Ловеч от Марин кафеджията – те се върнаха пак при мене в Ловеч, в Станчовия хан, видяха ги. Както казах в предишния си разпит, аз, Дяконът и Ангел Кънчев обиколихме всички села, които преди изброих и организирахме комитети.
[Отпечатал пръст]: Димитър

НОВ ВЪПРОС КЪМ ДЯКОНА

 
Дяконе, ето, Димитър ти каза в лицето, какво ще речеш ти?

 
Ние обходихме с Димитра селата [и] организирахме [комитети], преди отказвах, поради това, че не зная турски; с Димитра обикаляхме заедно. В Плевен за купуване на добичета ходихме двамата с Ангел Кънчев, Марин го нямаше, тук Димитър лъже.

НОВ ВЪПРОС КЪМ ДИМИТРА

 
Димитре, понеже ти каза: „Аз не обикалях вече с Дякона“ къде те назначиха да ходиш сам, къде стана това събрание и кои бяха в събранието?

 
[Това събрание] стана в Ловеч; имаше седемнадесет души, обаче от тях познавам: намиращия се във Влашко Ваньо терзията, Димитър копринарина, Марин кафеджията, поп Кръстьо и Анастас от Плевен, имената на останалите не зная.


[Отпечатал пръст]: Димитър

НОВ ВЪПРОС КЪМ ДЯКОНА

 
Дяконе, ти чу какво каза Димитър, какво ще кажеш на това?

 
Мене ме нямаше на онова събрание, аз не зная.

НОВ ВЪПРОС КЪМ ДИМИТРА

 
Димитре, ти чу какво каза Дяконът.

 
Да, на онова събрание, той беше заедно [с нас]


Димитре, от кого дойде заповед за убийството на дякона-владишки наместник, когото ти уби в Орхание?

 
Убих го въз основа на писмо, дошло от Ловчанския комитет и от Дякона с подпис Арслан Дервишоглу.

НОВ ВЪПРОС КЪМ ДЯКОНА

 
Дяконе, ти чу, че Димитър е убил дякона въз основа на твоето писмо с подпис Арслан Дервишоглу, какво ще кажеш на това?

 
Според дадения от Димитра рапорт, дяконът щял да издаде работата на властта. Съгласно постановленията на комитетския устав, той трябваше да бъде убит. Аз писах на Букурещкия комитет, че е необходимо да се премахне дяконът, понеже мнението на Букурещкия комитет беше нужно. Докато дойде отговор оттам, Димитър убил дякона в Орхание. 

После се получи отговор от Букурещ за убиването му. 

Когато аз [го] пратих на Димитра, чух че ловчанската власт получила телеграма за убиването на дякона. От Букурещ били донесли уж по-напред на Димитра заповед за убийството на дякона.

НОВ ВЪПРОС КЪМ ДИМИТРА

 
Димитре, ти казваш, че Дяконът ти писал писмо за убийството на дякона, той обаче казва: „Аз не съм писал писмо.“ Ти не знаеш да четеш, кой ти прочете изпратеното писмо?

 
Прочете ми го даскал Иван, когато ходих в Тетевен.


[Отпечатал пръст]: Димитър

НОВ ВЪПРОС КЪМ ДЯКОНА

 
Дяконе, ти чу казаното от Димитра, ако дойде даскалът и каже [същото], какво ще речеш?

 
Комитетите не вършеха никаква работа без подписа с моето лъжливо име Арслан Дервишоглу. Каквото и да съм казал преди за убийството на дякона, аз изпратих на Димитра писмо с подпис. Писма без моя подпис не се приемаха от никой комитет, дори и от Букурещкия.


Дяконе, във вчерашния си разпит ти каза, че не се събирали пари за оръжие. Димитър казва, че освен парите от другите комитети, само той собственоръчно ти е донесъл и предал двадесет и пет хиляди гроша за купуване на оръжие. Какво ще кажеш ти на това?

 
Събраните пари и с мене и без мене се изпращаха от Ловчанския комитет в Букурещ, те бяха за разноски, а не още за купуване на оръжие. Получените от Димитра пари аз изпращах също така отсреща.


Марин кафеджията от комитета ли е, или не?

 
Когато ние с Ваньо терзията излизахме на полето, идваше и Марин кафеджията. За мене Ваньо терзията каза, че съм търновчанин. Той може да е от комитета, но аз не зная.



ВЪПРОСИ КЪМ АНАСТАС ОТ ПЛЕВЕН В ПРИСЪСТВИЕТО НА ДЯКОН ЛЕВСКИ

 
Познаваш ли седящия насреща ти човек?

 
Да, познавам го, той е Левски.


Анастасе, кажи как се срещна с Дякона?

 
- Както съобщих подробно в предишното си показание и разпит, с Дякона се срещнах и запознах у моя брат Данаил в Турну Магурели. След това Дяконът замина за Цариград, [а] аз се върнах в Плевен. По онова време брат ми изпрати един пакет наставления, написани на турски, за да бъде предаден на Дякон Левски. След три месеца Левски дойде в Плевен, аз му предадох книжата [и] той замина. След това дойдоха в Плевен при мене Марин кафеджията от Ловеч и Ваньо терзията. „Искаме да се срещнем с Левски, къде ще го намерим?“ казаха те. Аз [отговорих]: „Да пиша на брат си Данаила и ще ви съобщя.“ 

Писах на брат си. По онова време Левски бил отсреща и брат ми му казал. Тръгвайки оттам, Левски отишъл през Свищов и Търново в Ловеч [и] се срещнал с Ваньо и Марин. После те ми изпратиха известие [и] аз отидох в Ловеч. Намерих Левски във Ваньовата къща заедно с Марин кафеджията и Ваньо терзията. Тогава, на тая среща Дяконът ми каза: „Когато ще минаваш отсреща [Румъния], съобщи ми, ще ти дам двама души!“ После Дяконът, Ваньо и Марин дойдоха в Плевен. След това [към мене] се присъединиха Марин кафеджията и Ваньо, и като му даде в ръката писмо, той ни изпрати отсреща.
Сам той с другаря си Сава замина по селата, за да не остане да живее в моята къща, та да бъде заловен. Когато после ние минахме отсреща, аз останах у брат си, Марин и Ваньо отидоха във вътрешността [на страната], къде обаче, аз не зная. След двадесет деня те се върнаха и у тях имаше седем револвера; показаха ги на брат ми, [но] той не ги хареса. Те поръчаха на брат ми четиридесет и два броя [револвери]. Тръгвайки оттам, ние пристигнахме в Плевен. Два дни преди [това] Дяконът беше дошъл в моята къща, аз го заварих там. 

Нея вечер ние останахме в нашата къща. Сутринта Марин, Ваньо и Дяконът, тримата заедно, станаха и заминаха. След известно време в Плевен дойде писмо за Ангел Кънчев. 

Аз станах и заминах за Ловеч. Докато аз да тръгна за Ловеч, Ангел Кънчев бил изпратен от Дякона отсреща. 

Ние се събрахме в къщата на Ваньо седемнадесет-осемнадесет души, там беше и Дяконът.

 Той [Димитър] каза: „Три месеца ходя с Дякона, [но] той не ме осведомяваше в нищо, да ходя и още шест, той [пак] не ще ме осведомява! Или да ми определят някой район, или си отивам.“ 

Ние попитахме Дякона: „Виждал ли си нещо лошо от Димитра?“ „Не“, каза той.

 „Щом е така, ние казваме да му се даде отделен район, за да обикаля сам.“ Така, със съгласието на всички, ние решихме и му определихме да работи от Орхание до София. 

Дяконът после каза: „Щом като събранието реши, нека той да обикаля!“ От намиращите се в онова събрание познавам Ваньо терзията, Марин кафеджията и Димитър Пъшков, другите не познавам.

 Левски спираше в Ловеч в четири къщи, аз зная къщата на Марина и на Ваньо терзията, другите не зная. Дори изкараха от тавана на Мариновата къща ябълки и ядохме. Изпратените револвери се предадоха в ръцете на Марина.
[Подписал]: Анастас от Плевен

НОВИ ВЪПРОСИ КЪМ ДЯКОНА

 
Ти чу какво каза Анастас плевненецът, какво ще кажеш на това?

 
Лъжа е, че съм завел Марина и Ваньо в къщата на Анастаса, и че съм ги пращал отсреща, турските книжа са също така лъжа. Лъжа е също, че в събранието, освен Димитра Дяковчанина, Ваньо и Анастас, е имало и други.

ВЪПРОСИ КЪМ АНАСТАСА

 
Анастасе, Дяконът твърди, че казаните от тебе думи са лъжа, какво ще кажеш ти?

 
Той прикрива Марина, че го е пращал в Севлиевско и в Търновско, понеже Марин знае тия места, ето затова именно го крие. Каква полза имам аз да лъжа? Казах, че в събранието беше решено, [щото] в Ловеч Дяконът винаги да остава в Мариновата къща.
[Подписал]: Анастас от Плевен

НОВ РАЗПИТ НА ДЯКОНА

 
Ти си искал един човек, за да нападнеш в Ловеч къщата на някого. Изпратили са ти Вутьо Ветьов от Видраре. Когато той дошъл в Ловеч, намерил те в Мариновата къща. Ти си го предрешил, предрешил си се и ти и сте отишли в къщата. Поради това, че си намерил парите малко, ти си чакал стопанина на къщата. [После] стопанинът на къщата не дошъл; ами дошъл неговият слуга; като те видял, той надал вик; ти си хванал момчето, ударил си го в корема с кама и си го убил.

 
В Ловеч аз чух за убийството на едно момче. Трима души с червени облекла влезли в къщата и убили едно момче. После аз отидох в Тетевен и там чух същото. След това, докато бях още там, получих от Ловчанския комитет писмо, [в което] беше писано: „Да не идваш тука, защото е убито едно момче, властта [те] търси, опасно е.“
Каква опасност има за тебе, щом не си го извършил ти, какво ще ти направят?
Казваха, че понеже съм от комитета, властта може да ме залови.


Щом не са се усъмнили в други комитетски хора, защо пък да се усъмнят в тебе?

 
Понеже не съм тамошен, можеше да се усъмнят.


Ако дойде човекът от Видраре, който е бил заедно с тебе, и каже в лицето ти, - какво ще  речеш?

 
Какво ще река, щом не съм аз?

ВЪПРОСИ КЪМ ВУТЬО ВЕТЬОВ ОТ ВИДРАРЕ В ПРИСЪСТВИЕ НА ДЯКОНА

 
Познаваш ли човека, който е насреща ти?

 
Да, познавам го, Дякон Левски е.


- Кажи в лицето на Дякона разказаното от тебе в миналия ти разпит ловчанско нападение!

 
Както казах преди, Дяконът поискал от Видраре един човек. Аз отивах по своя работа в един близък до Ловеч манастир. От комитета ми казаха: -„Иди в Ловеч, намери Дякона и [му] кажи: „Искал си човек, ние нямаме!“ И си върви после по работата!“

 Аз отидох в Ловеч, намерих Дякона извън града [и му] казах. Той ме хвана и ми каза: „С тебе имаме една малка работа, иди в хана, аз ще те повикам!“ Аз отидох в хана. 

Сетне дойде Лукан, взе ме и ме заведе в къщата си. Когато отивахме в къщи, той ми каза, [че] Левски не е тук, [а] е в отсрещната къща. 

Аз отидох в отсрещната къща, но чия е тая къща – не зная. Стопанинът на къщата ми каза: „Левски е в плевнята.“ 

Яз влязох и видях там Левски в червени дрехи. Той ме накара и аз да облека едни червени дрехи. Тръгвайки оттам двамата заедно, ние отидохме до къщата, която нападнахме. 

На дъсчената ограда имаше два отвора, дигнахме ги и влязохме вътре. Аз останах в двора [и] стоях до вратника. Д

яконът се качи горе [и] взе парите, слезе долу и каза: „Тия пари са малко, да почакаме стопанина на къщата!“ Чакахме от шест до девет, стопанинът на къщата не дойде. 

Дойде слугата му. Щом ни видя; той започна да вика, Левски го хвана за яката и го завлече вътре, аз чаках при вратата, за да не дойде някой. После момчето извика повторно. 

Влязох вътре [и] видях, [че] Левски хванал момчето и забил камата в корема му. 

После той ми каза: „Вземи пушката ми [и] да бягаме!“ В това време пред вратнята се беше събрала навалица. После ние се изплъзнахме из навалицата [и] избягахме в лозята. Дяконът съблече намиращите се върху него червени дрехи, остави ги на мене и влезе вътре [в града]. На другия ден аз си отидох на село.
 

[Подписал]: Вутьо Ветьов

ВЪПРОСИ КЪМ ДЯКОНА

 
Дяконе, ти чу [и] разбра казаното от Вутьо Ветьов, какво ще речеш на това?

 
Аз чух казаните от тогова думи, но аз не съм лицето, което уби човека в Ловеч.


Защо да те клевети тоя човек, да изкаже тебе, а не друг?

 
Вижда се, че всеки хвърля вината върху мене, и тоя казва за мене: „така направи, иначе направи“, но аз не съм го извършил. Тоя Вутьо Ветьов ми донесе и предаде, в Правецкия хан писмото със съобщението за това произшествие.

НОВИ ВЪПРОСИ КЪМ ВУТЬО ВЕТЬОВ

 
Вутьо Ветьов, той казва: „Съобщението за тая случка ми донесе Вутьо Ветьов, аз нямам сведения за тая работа“, какво ще кажеш ти?

 
- Защо да имам полза да лъжа? Писмото ми дадоха десет-петнадесет деня след тая работа, аз го занесох и го предадох на Дякона. Той дори улови, момчето за яката с лявата си ръка, опря го до стената [и] го удари с дясната си ръка. Сутринта аз попитах: „Дяконе, умря ли момчето?“ Той ми каза, [че] то е умряло още преди да направят огледа. И ръката му [на Дякона] беше кървава.
[Подписал]: Вутьо Ветьов


Дяконе, ти чу какво каза Вутьо Ветьов. Той казва, че ти си ходил в Ловеч, и че след десет-петнадесет деня той ти донесъл това писмо, какво ще кажеш ти?

 
Аз въобще не го познавам, в Ловеч аз не съм виждал тоя човек.
[Подписал]: Васил Дякон Левски

НОВ РАЗПИТ НА ВАСИЛ ДЯКОН ЛЕВСКИ
9 януари 1873


Кажи какво беше съдържанието на раздадените от тебе предписания на Ловчанския, Видрарския, Тетевенския и други комитети?

 
Колко оръжие, колко мюсюлмани, колко християни, колко животни, колко зърнени храни, колко постъпили в комитета хора има в селските комитети, влизащи в находящия се на всяко място Централен комитет и дали е време [за въстание]. 

Статистическите сведения ще се прегледат и преценят от Букурещкия комитет. [Щеше] да се предложи веднаж на мюсюлманите [да подкрепят българите], приемат ли, нищо не ще им се случи, не приемат ли, ще се въстане и срещу тях. Щеше да се изготви друг правилник, който да обезсили първия и да определи начина как да стане, и ще се вдигне бунтът. Докато не се даде някому специална заповед да има право да кореспондира с други народи, това право остава на Централния комитет. Заповедта за започване на бунта щеше да се приведе в изпълнение, когато Централният комитет намереше времето за подходящо. Ако един комитетски човек усети, че някой външен желае да постъпи в комитета, той [му] открива отдалече; след като проучи намеренията му, ще [трябва] да съобщи на най-близкия по-малък комитет; в случай че казаният комитет не се усъмни [в неговото] желание да постъпи, както и в неговите способности, той се съгласява на приемането му, но да не се съобщава [за това] на жените и децата. Това ми е останало в ума от съдържанието на устава. Може да има и други някои неща, но не ги помня.
На Васила от Гложене по едно време били дадени предписания и той бил изпратен в Тракия, придружен от Сава Младенов. Кажи какви бяха тия писма и кои бяха хората, на които се изпращаха?
В началото, откривайки на някои хора от Тракия комитетския въпрос, аз забелязах в тях предразположеност [към комитета]. Писах в Букурещ, а и те писали много пъти.

 Аз дадох инструкциите на Сава Младенов и Васил от Гложене да ги занесат в Ловеч и ги предадат по принадлежност. Някои от тях не приели, а някои дори скъсали, а може би са приели една малка част [от тях]. 

На всеки случай, желаният резултат не можа да се получи. Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия.
През [време на] тая си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?


Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. 

Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, [както] и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. 

По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда [бяха на друго мнение]. 

Десетте кола сено, чрез услугата на мухтарите са били записвани от юшюрджиите – петнадесет, десет овце се записваха от бегликчиите – петнадесет. 

Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда че ще се отърват от това зло, идваха на където ги теглехме. Това са моите впечатления.


- Не одобри ли ти тия техни мнения? [т. е. мненията на начетените].

 
Да, и аз разбрах, че вървим по погрешен път. По едно време бях дори намислил да намеря някакво средство да отида в Цариград и да вляза във връзка с властта, да разкажа теглото на народа, та дано се намери някой лек. Отдавна бях разбрал, че мнението да се обърнем към чужди държави е твърде опасно за нашия народ. 

Веднаж в Цариград аз имах дълъг разговор с едного на име Жеко, човек на черногореца Лукович, от Хаджи Димитровата чета. 

Тоя човек ми беше казал: „Четата на Хаджи Димитра се състои от хайдути и разбойници, които ще предизвикат нещо в България. 

Явно е, че те са хора, които днес са на едно място, а утре не ги намираш. Българите от едно подобно преминаване на разбойници вместо полза имат вреда, защото ще излезе потера, която ще унищожи както разбойниците, така и техните неволни помагачи, които нищо не знаят. 

Освен това и работата ще излезе съвсем наяве.“ След време в Браила думата взема един пълномощник на одеските българи. Без да ме познава, той каза: „Преди известно време Жеко идва тук и донесе един списък на четири хиляди и петстотин души българи, и съобщи, че те били уж готови, аз не можах да се стърпя [и дойдох тука].“ 

Жеко дойде и стоя в Цариград два деня. Но понеже е невъзможно да се запишат за два дни четири хиляди и петстотин българи, Жеко излъгал, за да изтръгне от Тошков-Миронович от Одеса хиляда-две хиляди гроша. „Жалко, че без да има нещо налице, вие сте повярвали и сте станали причина да се говори за българите,“ бях казал аз.


Кои са другарите ти, които бяха заловени заедно с тебе, и как ви заловиха?

 
От моите двама другари, именуваният Христо държеше преди край Ловеч кръчма. Мене той ме познаваше като търновец. По едно време Христо остави кръчмата, отдавна не бях го виждал. Тоя път аз отивах от Ловеч за Търново; из пътя Никола от Ловеч, когото тоя път видях, ми каза: „Аз ще остана в село Какрина, ако искаш остани и ти!“ 

Той ме заведе в кръчмата на Христа от Ловеч, когото не бях виждал отдавна. Нея вечер ние останахме там. Към десет часа сутринта, когато излязох навън, аз видях пред вратата един въоръжен с пушка. Попитах го кой е той, той ме улови за ръката. 

У мене имаше два револвера, извадих ги и раних в ръката човека, който ме хвана; после започнах да бягам, обаче държащият ме не ме пусна. Пристигнаха другарите му, удариха ме по главата [и] аз паднах там. Заловиха ме и ме изпратиха в Ловеч, оттам в Търново и оттам тука. Когато ме заловиха, Христо ханджията не беше там. 

Бяха се загубили добичетата му, [та] отишъл да ги търси. Заловили го после в дома му.
Когато се откри, че обирът на хазната е комитетска работа, когато Марин ловчанецът и Димитър пашкулджията бяха заловени, [и] когато властта започна да те търси, ти все в Ловеч ли беше и в чия къща се намираше?
 

Обикалях из пловдивските села, прекарах малко време в Ловеч из колибите в лозята по една-две вечери, защото в тия колиби нямаше никой.
Кога дойде в Ловеч и кой ти даваше хляб и ядене?
Отвреме-навреме влизах в града, вземах хляб от фурната, излизах пак вън и се криех в колибите.


– Освен писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце, има ли и други книжа, и ако има – къде са?

 
Освен книжата, които се намират в ръцете ви, други няма, защото извършваните тук работи аз изпращах отсреща за сведение.
[Подписал]: Васил Дякон Левски


Зададените въпроси и показанията на споменатия Васил Дякон Левски от 17 зилкаде до днес са протоколирани в наше присъствие.
21 зилкаде 1288 - 9 януари 1873 година.

РАЗПИТ НА ХРИСТО ХАНДЖИЯТА
януари 1873


Как ти е името, откъде си, какво е занаятието ти, на колко си години?

 
Христо, на баща ми – Цоньо, ловчанец съм, държа хан в Къкрина, на двадесет и пет-двадесет шест години съм. От седем месеца съм ханджия в Какрина. Преди се занимавах с кожарство в Ловеч, кръчмарувах малко време край Ловеч.
Кога се срещна с Дякон Левски и как стана запознанството ви?
Срещнах се с него през нощта, когато го заловиха. Нея нощ той дойде заедно с моя роднина Никола бакърджията, когото познавам.


Когато беше кръчмар край Ловеч, Дяконът не идваше ли в кръчмата ти?

 
Не е идвал никога.


Дяконът е бил толкова време в Ловеч, може ли да казваш, че не знаеш?

 
Не съм го виждал, не зная.


Дяконът казва, че когато ти си бил кръчмар край Ловеч, той идвал няколко пъти в кръчмата ти [и е] нощувал там.

 
Там не е само моят дюкян, там има четири-пет дюкяна, може да е ходил в кръчмата на другиго.


Дяконът казва дори: „Известно време не бях виждал тоя човек, видях го тоя път в Къкрина.“


Нека казва, не го познавам.

ВЪПРОСИ КЪМ ДИДЬО ПЕЕВ В ПРИСЪСТВИЕ [НА ХРИСТО]

 
- Познаваш ли човека, който седи насреща ти?

 
- Виждал съм го в Ловеч, но какъв е – не зная.


- Не си ли носил на Дякона писмо в кръчмата на тогова, край Ловеч?

 
- Виждах го само в Ловеч в Мариновото кафене, но в кръчмата на тогова писмо на Дякона не съм носил.


Подписал: Дидьо Пеев

[ВЪПРОСИ КЪМ ХРИСТО ]

 
- Как дойде Дяконът в твоя хан и защо те задържаха? Щом ти не се познаваш с Дякона и не си му бил другар, щяха ли да те задържат?

 
- Втората вечер на Коледа, към десет часа, те дойдоха заедно с Никола бакърджията [и] отседнаха в моя хан. Аз казах на вуйчо ми Вълчо: „Ако идеш в Ловеч, вземи коня на баща ми“, и си заминах.

 Когато отивах, аз накарах Никола бакърджията да заключи вратата. Когато се върнах, чух един пушечен изстрел [и] видях, [че] заловили Дякона. „Къде беше?“ ме запита Хюсеин бинбашият. Аз [му] казах. Сетне те ми казаха: „Заключи хана и ела!“ Вземаха ме заедно с Никола [и] ни изпратиха в Ловеч, оттам в Търново, [а] оттам тука. В тая работа аз никак не влизам и нямам нищо общо с нея.


- Не попита ли ти Никола – кой е тоя човек и къде се е намерил с него?

 
- Попитах го, и той ми каза, [че] бил Петко търновецът, срещнал го из пътя


- Откога се занимава Никола с бакърджийство?

 
- Никола от малък, заедно с брата си Станьо, е бакърджия в Ловеч.


- Няма ли Никола друг прякор?

 
- Казват го Никола Цвятков.


[Подписал]: Христо ханджия

РАЗПИТ НА НИКОЛА БАКЪРДЖИЯ
нуари 1873


- Името ти, името на баща ти, откъде си, какво работиш, на колко си години? 

 
- Никола, на баща ми Цвяткож, ловчанец съм, занимавам се с бакърджийство и съм на двадесет години.


- Откога се занимаваш с бакърджийство?

 
Майстор съм от около три и половина години, преди бях бакърджийски чирак.


Откога познаваш Васил Дякон Левски, с когото сте отивали заедно в Какрина?

 
Преди не го познавах. Тръгнах от Ловеч, отивайки в Търново да купя бакър. По пътя на един час от Ловеч, аз стигнах до моста „Пази мост“. Дяконът идваше през пътеката отсреща ми; оттатък идеше едно заптие. „Кой е тоя човек?“ ме попита [заптието]. „Не зная“, казах аз. Сетне заптието попита него, какво са разговаряли – не зная. Аз отминах. После, вървейки полека-полека, да имаше след един час, той [т. е. Левски] пак ме застигна. Аз го попитах: „Откъде си?“ Той ми каза: „Търновец съм, да вървим заедно!“ Стана ми спътник. „Къде ще спиш?“ ме попита той. Аз казах: „В Какрина имам един роднина, там [ще спя]. След това той дойде заедно с мене [и] отседна в Христовия хан. Христо, аз и Дяконът, и тримата, спахме в една стая. Призори Христо ме вдигна [и] рече: „Аз отивам в къщата на вуйчо ми за коня.“ Яз заключих след него. После дошли заптиетата и заловили тогова [Левски], той искал да избяга, но те го хванали веднага. Сетне забраха и нас заедно [с него] и ни отведоха.


Какво говорихте с Дякона по пътя от Ловеч до Къкрина и когато дойдохте в Къкрина, в хана?

 
По пътя не говорихме нищо, той само каза: „Търновец съм, отивам в Търново.“ В хана влизаше и излизаше [и ме] попита само: „Не си ли ходил никак в Търново?“


- Ти не го ли попита: „Откъде си, що си, с какво се занимаваш, какво ще правиш в Търново, откъде идеш?“

 
Той ми каза само: „Името ми е Петко, търновец съм.“


Ти казваш, че тоя човек излязъл измежду лозята, не го ли попита ти: откъде идваш от тая страна?

 
Попитах го, той ми каза: „Идвам от тъдява.“


Имаше ли у него оръжие?

 
Той имал два шестака, преди обаче аз не ги видях, видях ги после.


Когато дойдоха заптиетата, ти къде беше?

 
Аз спях, не [ги] чух. После дойде ханджията, заудря по вратата [и] аз станах тогава.
[Подписал]: Никола Цвятков


Зададените въпроси и отговори и показанията на споменатия Христо и Никола са записани в наше присъствие.
илкаде 1239 - 13 януари 1873 година.

РАЗПИТ НА ПОП СТЕФАН ОТ СЕЛО ГОЛЯМ ИЗВОР
януари 1873


Как ти е името, как е името на баща ти, откъде си, какво работиш, на колко си години?

 
Стефан, баща ми – Дико, изворчанин съм, от една година свещеничествувам, на двадесет и седем години съм.


Какво работеше преди една година?

 
Преди дюлгерствувах и учителствувах.


Къде се учи и ходил ли си в чужбина?

 
Учих се в Извор, в чужбина не съм ходил.


Познаваш ли мухтара Димитър. Ти си заклевал тоя човек, защо и в какво го закле?

 
Димитра познавам, обаче аз не съм заклевал тоя човек.
Заклевал си го да не говори никому за образувания комитет за бунтуване на българското население.
Аз си гледам свещеничеството, нямам абсолютно [никакви] сведения за такава работа.


В черквата, в която се намираш, има ли друг, освен тебе?


Освен мене има трима свещеници.


Защо не се говори за други свещеници, защо се говори така за тебе?


Аз съм беден човек, гледам си своята работа, защо говорят така за мене – не зная.


Ако Димитър дойде и ти каже в лицето, ти какво ще кажеш?

 
Аз не съм направил нищо, ако той, за да запази себе си, иска да изгори и мене, ще каже може би.
През време на очната ставка на поп Стефан с мухтара Димитър последният каза, че, след като му е дадена отровата, Марин Попов го завел заедно с Герго Стойков в къщата на поп Стефан. Поп Стефан отказа да го е заклел да не говори никому за комитета, [и] че той няма сведения за такава работа, Герго Стойков и Марин Попов заявиха, че не са водили Димитра в къщата на поп Стефана и нямат сведения относно заклеването му от поп Стефана.


[Подписали]: поп Стефан, мухтар Димитър, Гepго Стойков. Марин Попов.


Зададените въпроси и отговори, показанията и очната ставка на поп Стефана се протоколираха по-горе в наше присъствие.
илкаде 1289 - 13 януари 1873 година.

РАЗПИТ НА ТЕТЕВЕНЕЦА ТИХОЛ МАРИНОВ
13 януари 1873


Как ти е името, откъде си, какво работиш, на колко си години?

 
Тихол, на баща ми Марин, тетевенец съм, занимавам се с бояджийство, на четиридесет и пет години съм.


Какъв ти е хаджи Станьо?

 
Мой зет е.


Вие сте се събирали в къщата на хаджи Станя и сте правили събрания, какво се съвещавахте?

 
Аз никога не съм бил, не зная.


Как казваш „не зная“, [когато] бунтовническият комитет е правил събрания и ти си бил там, има [хора], които знаят!

 
Аз такова събрание и комитет не зная.


- Хаджи Станьо е твой роднина, ако това събрание стане в неговата къща, [може ли] да се вярва, че ти не знаеш?

 
Аз нямам абсолютно [никакви] сведения за такава работа.
Ако дойдат [хора], които знаят, и ти кажат в лицето, какво ще кажеш ти?
Ако кажат, за да ме вкарат в беда, какво да кажа?
Когато се извърши очната ставка на Тихол Маринов с Марко Йончев от Тетевен, даскал Иван, Иван хекимина, Лальо Пеев и синовете на хаджи Иван – Станьо и Станчо, от тия Марко Йончев и даскал Иван казаха, че в началото не е ставало дума за комитета, че веднаж бил на събрание, че Тихол Маринов е дал за читалището или училището пари, и че веднаж бил на събрание, и че ако е бил на събранието, когато Левски чел вестник, на друго събрание не е бил.
Иван хекиминът и Лальо Пеев пък казаха, че не знаят дали Тихол е постъпил [в комитета]. Че не знаят Тихол Маринов да е постъпвал в комитета казаха още Станчо и Станьо.


25 зилкаде 1289 - 13 януари 1873 година.
Подписали: Тихол Маринов, даскал Иван, Марко Йончев, хеким Иван, Лальо Пеев, Станчо, Станьо.


Зададените въпроси и отговори, показанията и очната ставка на споменатия Тихол се протоколираха по-горе в наше присъствие.
25 зилкаде 1289 - 13 януари 1873 година.

ПИСМО ОТ АЛИ СЯИБ ПАША ДО ДУНАВСКИЯ ВАЛИЯ

 
[София], 10 януари 1873 


До негово превъзходителство валията
Ваше превъзходителство,
Уведомяваме ви, че, като предоставяме на Софийското управление оригинала на съставените от комисията следствени протоколи на задържаните в София лица, по един препис, които наредихме да се изготвят, се изпращат приложено на Ваше превъзходителство и след като се прегледат от вас, да бъдат оставени на съхранение във Върховния областен съд. На вашите заповеди!


23 зилкаде 1289 или 11 януари 1288 (1873) година.
[Печат]: Ес-сеид Али Саиб

ШИФРОВАНА ТЕЛЕГРАМА ОТ АЛИ САИБ ПАША В СОФИЯ
14 януари 1873


Арестуваният напоследък в Ловеч шеф и организатор на бунта Васил Дякон Левски е подстрекавал поданиците на султана към въоръжено въстание срещу държавата, бил председател и подбудител на станалите бунтове, произнасяните от него речи и разпространяваните от същия печатни издания се разразиха в акции. Установява се, че е убил - за да попречи да бъде хванат от властите - слугата, когато е нападнал една къща в Ловеч, поради което, въз основа на султанския наказателен закон, се наказва със смърт. Протокола за това решение на съда пращаме по пощата, изпълнението на присъдата зависи от Н. В. Султана.

ТЕЗКЕРЕ НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ 

 
Ваше превъзходителство,


Приложена към настоящето, представя се дешифрирана телеграмата, получена от негово превъзходителство дивизионния генерал Али Саиб паша - председател на образуваната в София следствена комисия, с която съобщава, че ще изпрати по пощата съдебния протокол досежно наказанието на заловения Васил Дякон Левски, за когото е било установено с положителност, че е вършил подстрекателска дейност в Ловеч, че се е одързостил със слово и дело да бунтува населението против султанската власт и да върши и други престъпления.


Тъй като, според постановленията на закона, такива бунтовници следва да бъдат осъдени на смъртно наказание, то след разисквания в малкия състав на Министерския съвет, реши се, съгласно същото постановление на закона, да се предостави на негово Величество Императора да издаде ферман за наказване със смърт и на тоя бунтовник.


Съставяйки настоящето тезкере, заявяваме, че каквато и да бъде императорската заповед, която ще последва, тя ще бъде изпълнена:
4 зилхидже 1289 - 21 януари 1873 година.



ПРЕПИС ОТ ПРОТОКОЛА НА КОМИСИЯТА

 
Когато завършиха разпитите на лицата, за наказанието на които се донесе с предишните протоколи, установи се, че именуемият Дякон Васил Левски е натоварен от страна на комитета във Влашко да подбужда и бунтува България.

 Той се очерта като компетентна и централна личност, която е подбуждала населението да образува комитети, които да се готвят да въстанат с оръжие в ръка против Османската държава. Той е разширявал кръга на бунтовническата дейност и на всякакви други действия и е бил председател на всичките комитетски организации. 

Понеже е бил твърде хитър и лукав, а същевременно известен по своята храброст, когато се разтуриха комитетските гнезда, той не можа да бъде заловен. След като обаче неговият портрет се разпрати и неговото преследване и търсене не спря, най-сетне чрез усърдието и посредничеството на ловчанския каймакам, той биде настигнат в село Къкрина, Ловчанско, нападнат и заловен, след което беше докаран в София и подложен на подробно и всестранно разследване. 

В първия и втория си разпит той заяви, че е роден в Карлово, син е на Ивана, че от седем години насам се учил в сръбски училища, че е бил в Букурещ като деец в организацията на изпращаните досега отсам разбойници, че е бил във връзка с войводата на име Хаджи Димитър и с други войводи, и понеже не одобрил метода им на действие и работите им тогава, върнал се в Сърбия и постъпил във военното училище.

 За сегашната си бунтовническа дейност бил повикан в Букурещ от търговеца Ценович, дето се представил пред комитета, свикан в Букурещ, с открито лице, докато другите присъствуващи от разни места били с маскирани лица, за да не се познават едни други.


Дадени му били някакви писма по организуването на куриерските служби в комитетите, и, за да бъде познат от комитетските хора, те нагласили някакви знаци, след което бил изпратен в България, с тая нарочна мисия. Носейки със себе си писма, той започнал най-напред от Свищов и е обиколил Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив. 

След като е представил там нарочните знаци в определените кафенета, той е изпълнявал възложената му длъжност, като е предавал писмата извън града на лицата, които идвали след него, размахвайки бяла кърпа в ръка и подсвирвайки с уста, без да узнаят неговата личност, нито пък неговото име. След това се завърнал пак в Букурещ, дето написал един временен устав, според който да се състави общия [устав], и го разпратил по свой почин на тукашните комитети, които, след като прибавили и от своя страна своите собствени мнения, върнали тия екземпляри от временния устав обратно. След като на свиканото събрание тоя устав е бил поправен и напечатан, той [Левски] е бил изпратен заедно с тоя устав отсам [в България]. Но поради голямото количество броеве от тоя устав, които трябвало да носи, мъчно било да се пренесат по тоя начин, ето защо [уставите] били изпратени посредством комитета в Букурещ на Свищовския комитет.


Когато дошъл в Свищов, уставите му били дадени и той, както по-рано раздавал пощата, така сега [раздал] уставите в Ловеч, Търново и Пловдив, след което, съгласно длъжността, която заемал, се заел да разследва и наблюдава кафенетата и сборищата, без да обади кой е, какво впечатление е направил комитетският въпрос, дали той е разгласен или не. 

След като работил малко време в това направление, завърнал се в Букурещ, отдето не минал веднага отсам, а останал там четири-пет месеца, след което, преди нападението на хазната, през Цариград, отишъл в Пловдив. В едно писмо, което получил от Букурещкия комитет, е казано, че пътуващата за София хазна е била обрана, че понеже бил арестуван един човек на име Димитър, то, ако поради това бъдат арестувани комитетските хора, да се даде веднага знак за въстание, което щяло да бъде подпомогнато от главните войводи. 

Но понеже, според него, обирът на хазната е бил разбойническо дело, той бил на мнение да не се вдига въстание. Съдържанието на писмото, заедно с горното си мнение, съобщил на тукашните комитети и отговорил на Букурещкия комитет, като прибавил и своето лично мнение. Понеже, поради тая негова постъпка. Букурещкият комитет искал да го отстрани [от делото] и да не го признава, той възнамерил да замине веднага за Цариград, да потърси висшите власти, да признае вината и престъплението си и да изложи работата от начало до край. Обаче, отивайки за Цариград, бил заловен.


При третия си разпит направи още една стъпка напред, като каза, че всички заповеди, изпращани за тукашните комитети, давал лично той със собствения си подпис и дори, за да има единство в делата, изобличавал грешките и на Букурещкия комитет. 

Заяви още, че сам той е подписвал разписките за събираните пари, необходими за сегашните разходи на комитетите.
Въпреки това, той не познавал никого от комитетите, дори не познавал куриерите, които пренасяли собствените му писма; че тия писма били предавани чрез нарочни знаци, и, както се каза по-горе, без да се споменува никакво име или личност. Призован, изворският куриер Дидьо Пеев, при очна ставка с Дякон Левски, му напомни за придружаването, споменато в неговия разпит, че са ходили заедно в Ловеч, Пловдив и селата, че са нощували в Божиловата къща в Царацово, че Дякон Левски е взел тезкерето на Дидьо Пеев, поради приликата [с него] и отишъл с [тезкерето] отсреща [Букурещ]. След като повтори това подробно, той [Левски] призна това придружаване [на Дидьо Пеев] с него. 

Нему са се били открили много хора, които не работили [в комитета], затова каза, че не иска да ги издаде. Относно Ваньо терзията, който е в бягство, той не знаел че е член на Ловчанския комитет, не знаел имената на отишлите там трима души ловчанци. 

Левски е искал среща със Стефан Карагьозов, търговец в Търново, като му пратил известие. След като получил неговото съгласие, макар и да е искал да се срещне [с него], обаче съгласно предупреждението на Букурещкия комитет - тоя човек е бил обвинен в същност като привърженик на властта - той [Левски] не се решил [да отиде на исканата среща]. Че писмото, което изпратил на един пловдивски лекар, последният не го приел. И изобщо той отказа категорично да съобщи някакви имена и лица. На край съобщи, че Иван арабаджията от Царацово познавал хората от Пловдивския комитет.


В четвъртия си разпит споменатият се откри още малко, като каза, че даскалът в село Тетевен е взел участие в това дело, че той [Левски] е видял комитетските хора на свиканите събрания, веднаж в училището и два пъти в хана, че ако ги види, ще ги познае, че тоя комитет е кореспондирал по-рано направо с Букурещкия въз основа на предишни предписания, че той се е карал с Димитра [Общи], понеже не е давал сметка за парите, които е получавал тогава от комитетите, като е оставил тамошните работи в безпорядък, и че не знае нищо за последните тамошни събития. 

Обаче бяха извикани на очна ставка лицата от Тетевенския комитет хаджи Станьо и Петко Милев, които казаха, че по-рано не знаели за комитетските работи, че уставът е бил занесен и прочетен от Дякон Левски, и че той ги е заплашил, вследствие на което те са, образували комитет и са събирали пари. Също така на очната ставка с повикания даскал Иван, той каза, че първи път той [Левски] дошъл в училището и съставил комитета, а Марко Йончев [каза], че Левски им е чел вестник, и преди да бъдат поканени в комитета, той не е познавал дори думата комитет. Хаджи Ивановите синове съобщиха, че Дяконът е отишъл в тяхния хан и свикал, събрание. След като всички тия негови деяния бяха изложени и като разбра, че не може да казва:

„Аз не мога да зная техните имена!“ и че му е невъзможно да крие самата истина, той заяви съвсем открито, че не иска да съобщи имената на хората, които не бяха заловени. Съобщи само за хората от Видрарския комитет, за които знае, че са арестувани, както и за Марин от Ловеч, че са комитетски хора.


В петия си разпит той се помъчи пак да отрече някои от своите първи показания и заизвърта пак по същия начин, обаче при разпита на Димитра [Общи], повикан на очна ставка, който потвърди всичко онова, което беше казал за Дякон Левски, и на няколко пъти имаше запитвания ту към Димитра, ту към Левски, той едвам тогава призна, че е заповядал сам на Димитра да убие дякона-наместник на владиката. При разпита на Анастас плевненеца, който бе повикан на очна ставка, когато се повториха и изброиха лично пред Левски фактите в неговите показания, той пак отрече ония части, в които се споменуваха имена. Каза още, че не знае нищо за нападението на една къща в Ловеч от страна на трима души с червени арнаутски дрехи и убийството на слугата в тая къща, и че той бил получил писмо от Ловчанския комитет в смисъл, че е опасно да се върне в Ловеч, понеже, като чужденец, може да бъде заподозрян от страна на властта, и твърди, че не е извършил това дело. 

Обаче беше повикан на очна ставка Вутьо Ветьов, който в своите показания призна, че го е придружавал, и съобщи повторно, че по искането на Левски и поради своя частна работа, той отишъл в Ловеч и посредством Лукан се срещнал с Левски в плевнята на една къща, и че там той [Левски], след като се преоблякъл в червени дрехи, заедно с него [В. Ветьов], влезли в една къща през дъсчената ограда, и след като са претърсили вътрешността на къщата и почакали малко там да дойде стопанинът на къщата, дошъл слугата му и, като видял Левски, започнал да вика, обаче [Левски] го дръпнал веднага за яката навътре, пробол го с кама в корема и го убил и оттам се махнал и отишъл в лозята, дето му оставил дрехите си.
Споменатият Левски отказа тия показания на Вутьо Ветьов, отказа дори и срещата си с Вутьо Ветьов в Ловеч.
В шестия си разпит, споменатият [Левски], след като разправи постановленията на комитетския устав, съобщи, че е установил, какво местата, които е обиколил, след като бил разпратил там писма чрез Васил гложенеца и Сава Младенов, са годни за бунт, което [нещо] донесъл на Букурещкия комитет; че тия писма, които той изпращал за проверка, били еднакви с ония на Букурещкия комитет, че през време на своите обиколки установил, какво мнението на населението било различно, а именно: просветените люде и търговското съсловие са протестирали и били против извоюването на права чрез оръжие, а само селяните, които са били донейде тормозени, отивали към страната, която ги привличала; че българите в Одеса, както е било и по-рано, изпращали тука хайдути с цел да смущават спокойствието на страната. Той иска в тоя смисъл именно да засегне политическата страна на въпроса.
Въз основа на тия подробности и на неговите резюмирани признания, както и писмените и устни показания на заловените, установява се, че споменатият Дякон Левски е влязъл в България с бунтовнически намерения, като е подбуждал населението да въстане с оръжие против Османската държава за придобиване на права, че под негово лично главатарство за бунтуване заедно с някакви други разбойници, той освен дето е предприел разни бунтовнически деяния, но е изпълнявал точно възложената му дейност, като е държал пред селяните, събрани в селските училища, речи, издавал е печатни брошури, под название комитетски устави, и е подбуждал населението към въстание. Като последствие от това подбудителство и насърчаване, образували са се някакви бунтовнически комитети и куриерски служби и са се събирали много парични помощи под предлог да се купува оръжие. Освен дето той е дал на Димитра писмена заповед за убийството на дякона-владишки наместник, влязъл е в къщата на един чорбаджия в Ловеч, за да вземе от него насила пари като помощ за комитета, и когато е вършил това престъпление, за да не бъде заловен, той е убил с кама слугата, който започнал да вика.
От заловената негова кореспонденция се установява положително, че той е кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко, че споменатият Дякон Левски е източникът и инициаторът на замисления бунт, който е станал причина да отговарят пред повеленията на закона някои българи, които са имали смелостта да нарушат спокойствието на България.


Тъй като: в чл. 55 на императорския закон е постановено и изрично упоменато, че „всеки, който подбужда лично или чрез другиго турските поданици и жители на Османската империя към въоръжено въстание против султанската държава, и неговата замислена цел се осъществи напълно или пък е пристъпил към изпълнението на делото, той се наказва със смърт“; в чл. 57 пък е казано, че „ако група разбойници извършат заедно някое бунтовническо дело, предвидено в гореказаните чл. чл. 55, 56, или пък пристъпят към неговото изпълнение, то самият главатар и подбудител измежду ония, които се намират в това разбойническо общество, където и да се залови, се наказва със смърт, а другите, които биха се заловили на местопрестъплението, съобразно със степента на тяхното доказано участие в бунтовническото дело, се наказват с доживотен или временен крепостен затвор“; в чл. 67 пък е казано, че „всеки, който произнася речи по площади, по пазарища й улици, по сборове или чрез разлепване на афиши и издаване на печатни брошури подбужда направо населението и жителите да извършат престъпления, упоменати в настоящата глава, се наказва като автор на тия престъпления. Обаче, ако посочените подбудителства не бъдат осъществени, той се наказва на вечно заточение“; в чл. 174 се казва, че „ако той е убил не предумишлено някое лице, наказва се с 15 годишен крепостен затвор; ако обаче това убийство е извършено при извършването на някое друго престъпление, преди или след неговото изпълнение, или пък е извършено при изпълнението на някое престъпление, то лицето, което извърши убийството, според закона се наказва със смърт“.


Тъй като споменатият [Дякон Левски] е подбуждал лично султанските поданици към въоръжено въстание срещу Османската държава, разпространявал е печатни листове и въобще е предприемал разни бунтовнически деяния със цел да върши престъпления, посочени в глава втора на императорския закон, което се вижда от неговите признания, че при нападението на къщата в Ловеч, когато е извършил престъпното си деяние за кражба и терор, убил е слугата, като е казал, че научил, какво това убийство било извършено от някакви хора с червени дрехи, а в последствие другарят му установи, че той е отишъл с червени дрехи, за да не бъде познат, понеже е получил писмо от Ловчанския комитет да не ходи в Ловеч, когато е бил в Тетевен, че един такъв ум, който, от страх да не бъдат разкрити тайните, е издал заповед за убийството на дякона-наместник на ловчанския владика, без [последният] да е имал някаква вина, естествено е, че никак не се е подвоумил да извърши убийството и на слугата, за да не бъде уловен на местопрестъплението; че той е искал един човек, и в Ловеч е бил изпратен на Дякона Вутьо Ветьов, което се вижда също от показанията на комитетските хора във Видраре, и въобще неговият другар е знаял, че в Ловеч има подобно лице, без да знае нещо за него.
 

Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.


Ако Ваше Превъзходителство одобрявате [това], нека се издаде височайше ираде, за да се изпълни тая смъртна присъда, съгласно закона, за което се осмелявам да ви моля. На всеки случай нека бъде според вашата заповед.


27 зилкаде 1289 или 14 януари 1288 (1873) година.
Публ. във Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. 

Документи из турските архиви. 

Под редакцията на проф. Александър Бурмов. София, 1952, (Фототипно издание 1987), с. 186-210, 255-261.