02 октомври 2019

В Страсбург отбелязаха 70-тата годишнина на Съвета на Европа

На 1 октомври 2019г.- вторник, в Операта в Страсбург беше отбелязана 70-тата годишнина от създаването на Съвета на Европа.

Честването беше планирано за юнската сесия на Асамблеята, но беше отложено поради острите спорове възникнали по време на сесията.

Церемонията е била открита от кмета на Страсбург Ролан Рийс.

Мария Пейчинович-Бурич

Речи са произнесли бившият испански премиер Филипе Гонзалес, Президентът на ПАСЕ Лилиан Мори Паскье, г-жа Мария Пейчинович-Бурич - новоизбраният Генерален секретар на Съвета на Европа  и Президентът на Европейския съд по правата на човека Линос-Александер Сичилианос.

Лилиан Мори Паскье

От международната космическа станция видео-обръщение е направил космонавтът Лука Пармитано.

Излъчено е било и видео-поздравление от Генералния Секретар на ООН Антонио Гутереш.

Музикулна интерлюдия е изпълнил Страсбургския филхармоничен оркестър, а също победителят в песенното състезание Евровизия 2019г. Дънкан Лоренс е изпълнил свой музикален поздрав.

Страсбургският филхармоничен оркестър

Най-голям интерес е предизвикало обръщението на Президента на Френската Република Еманюел Макрон, който е призовал събралите се гости да се обърнат с лице към предизвикателствата с оптимизъм и смелост опирайки се на дългогодишната традиция на европейската култура, демокрация и иновация.

Еманюел Макрон

В края на церемонията са били връчени наградите на Младежкия конкурс за есе и фотография посветени на тази годишнина.

Фотографиите са от сайта на Съвета на Европа

На другия ден - 3 октомри 2019г. в пленарната зала на ПАСЕ, на кратка церемония, всеки от лидерите на партийните  групи произнесе реч по повод 70-тата годишнина на Съвета на Европа.


Celebration of the 70th anniversary of the Council of Europe

3 October 2019 at 11: 45


Switzerland, SOC, President of the Assembly 

As announced, we now move to the 70th anniversary ceremony of the Parliamentary Assembly of the Council of Europe.
I ask the group leaders to join the seats allocated to them in the hemicycle.
Ladies and gentlemen,
On Tuesday we held the official ceremony to celebrate the 70th anniversary of the Council of Europe. It was a particularly moving moment for all of us: we can and must be proud of what we have accomplished during these 70 years. And we want to celebrate this anniversary also in this place. On the basis of this knowledge and experience, we are determined to respond as effectively as possible to the new challenges that Human Rights, democracy and the Rule of Law face on our continent.
What strengthens us in this conviction? This is undoubtedly the uniqueness of our Organization, in particular, its institutional architecture.
We have, on the one hand, a Committee of Ministers, representing the governments of our Member States and, on the other hand, a Parliamentary Assembly which brings together democratically elected parliamentarians and thus reflects diversity and pluralist composition of our societies.
This structure is unheard of among multilateral organizations. The other international parliamentary assemblies have a different role and –above all– functions different from those of ours, which are defined both by the Statute of the Council of Europe and by our conventions, in particular by the European Convention on Human Rights.
It is thanks to this unique institutional balance that governments and parliaments have a shared responsibility to preserve Europe's democratic principles and the fundamental rights and freedoms of all.
I wish today, during this ceremony, to emphasize the role that the Assembly has played in the construction of Europe because, as a place for debate, meetings and openness, our Assembly has greatly influenced the genesis of the European project, allowing it to develop and flourish.
For that, I propose to go back in time and to travel together in the history of our Organization, through statements and speeches of the men and women who carried the European project, knowing that many of these visionary declarations were pronounced in this same hemicycle.
[Audio recording: Victor Hugo]
"A day will come when you, France; you, Russia; you, Italy; you, England; you, Germany; you, all the nations of the continent, without losing your distinct qualities and your glorious individuality, you will merge into a higher unity and you will constitute the European fraternity ".
A century after Victor Hugo formulated these reflections, Sir Winston Churchill will present in Zurich in 1946 his vision of the reunification of the European continent: the United States of Europe. He will then call for the formation of a Council of Europe.
[Video screening: Winston Launch Churchill]
"We need to build something like the United States of Europe. (...) In view of this imperious task, France and Germany must reconcile; Great Britain, the Commonwealth of British Nations, the mighty America, and, I hope, Soviet Russia - because everything would be solved - must be the friends and protectors of the new Europe and defend its right to life. and prosperity. And it is in this spirit that I say to you: forward, Europe! "
On May 5, 1949, the Treaty of London, signed by ten founding countries, ratified the creation of the Council of Europe with, in point of view, the achievement of a closer union between its members.
For Winston Churchill, one of the main reasons for founding the Assembly was to associate a free and democratic Germany with Western democracies. It will be done in 1950. Very soon, the other democracies will join our Organization. In 1977, Spain will become the 20th member, completing the Western table.
[Video screening: King of Spain]
"In saluting this House, I can not forget the decisive role it played in the accession of Spain, a role which, in a certain way, led it to deviate from its uses to value its faith and hope in the process of transition to democracy in Spain ".
But the Iron Curtain will continue to separate long "millions of homes whose hearts are with us", as evoked by Winston Churchill right here in 1949. Forty years later, the first milestones will finally be planted to allow the Council to Europe –with the help of our Assembly– to achieve what was its vocation: to bring together all the parliamentary democracies of the Old Continent.
[Video screening: Catherine LALUMIÈRE]
"We will try, together, to live up to the democratic ideal of those who gave birth to the Council of Europe... We will also try to reach out, to help all those who ask us to assert with force the superiority of right and freedom and call us to open the door for them, I was going to say, to open their arms."
[Video screening: Mikhail Gorbachev]
"During meetings recently held with European leaders, the architecture of the common house and the techniques of its construction and even its furnishings were discussed. The talks on this subject in Moscow and Paris, with President François Mitterrand, have been fruitful. (...). Nevertheless, even today, I do not pretend to have in my pocket a project ready for this house. "
The Council of Europe and its Assembly take note of the fact that European reunification is no longer a utopia. Events are rushing towards the end of 1989, and Europeans from Eastern and Western Europe are finally seeing the "unity of the continent", to which everyone has aspired. The founding dream can finally be realized.
[Video screening: François Mitterrand]
"On the 40th anniversary of your Organization, you had just welcomed a 23rd state, Finland. Democratic Europe was reborn. She seemed then complete, and yet our joy could not be complete, for there was the other Europe. I remember having expressed our refusal to resign ourselves to this fracture. "
[Video screening: Helmut Kohl]
"What is important to me is that in the twenty-first century we can live together in peace and freedom and leave the barbarity behind us forever. (...) To maintain peace, we must make the path to a united Europe irreversible. (...) Our European house must be able to withstand bad weather and be covered by a solid roof; it will have to allow all the peoples of Europe to lodge at their convenience. "
[Video screening: Václav Havel]
"Without dreaming of a better Europe, we will never build a better Europe. I do not see the twelve stars of your emblem as the expression of the proud conviction that the Council of Europe will build heaven on earth. There will never be paradise on earth. For me, these twelve stars mean that we could live better on earth if we dared, from time to time, to look up at the stars. "

My dear colleagues,
Dear friends, dear friends,
We have just re-lived some of the highlights of our Organization's history.
During the past 70 years, our Assembly has always been the driving force behind the process of European unification, the construction of our common home.
Today, its role is all the more important in this process, as a forum for dialogue and political debate at the level of Greater Europe, as emphasized yesterday the President of the French Republic, Mr. Emmanuel MACRON. I would like, in this context, to thank you all for your commitment to our Assembly: Europe needs your energy, your enthusiasm and your competence to meet the challenges that human rights are facing in Europe. I would also like to express our gratitude to the staff of the Council of Europe and more particularly to the staff of the secretariat of the Parliamentary Assembly. Their expertise, commitment and loyalty to the service of our Organization and our values are absolutely essential to the continuation of our activities.
Dear friends, dear friends,
We are proud today of our common home, yet we all know that, despite solid foundations, it is today weakened by the erosion of values that are our foundations. A wave of division is blowing again on the continent, weakening mutual trust between the member states. Solidarity and cooperation give way to withdrawal and fear of others. The specter of nationalist ideology comes back to haunt and contaminate the minds. Pluralism and dialogue in society increasingly come up against authoritarian tendencies.
How to resist these trends?
Let us always remember our common history and the exploits we have accomplished: despite the hardships that have marked the years, we have continually overcome them.
Seventy years ago, after two devastating world wars, the peoples of Europe rose to the challenge of rebuilding peace.
Faced with a deep crisis of values, these women and men, with their courage and determination, found the moral compass to guide their action: Human rights, freedom and democracy, justice and Rule of law.
Today, we must live up to their courage and vision.
Today, as we celebrate the 70th anniversary of the Council of Europe, we have the opportunity to give a new political impetus to our Organization in order to continue to defend together the fundamental rights and freedoms of all Europeans who live in our common home. I am convinced that our Assembly has all the assets to meet this challenge and I count on each and every one of you to work in this direction.
Thank you.
And I now give the floor to Mrs Marija PEJČINOVIĆ-BURIĆ, Secretary General of the Council of Europe.

Marija Pejčinović Burić

Council of Europe Secretary General 

Merci, Madame la Président,
Dear friends,
After 70 years, the Council of Europe is our continent’s leading human rights organisation. We have a common legal space in which common standards are agreed and applied. And this greater unity, this unprecedented degree of co-operation, has created a place for lasting peace. 
The European Convention and the European Social Charter are the reference point from which the rights of Europeans emanate. These are the basis of our wide range of legal instruments that defend and promote human rights, democracy and the rule of law.
On our 70th anniversary, we are right to reflect on the way in which all of this has transformed the lives of people who live throughout our 47 member states. But we should also see our achievements as a signpost for the work that we must do.
May’s Ministerial Session in Helsinki made clear its determination to move forward, finding new solutions to emerging issues on the basis of our shared values.
Artificial intelligence, human trafficking for the purpose of labour exploitation, and the more effective application of social rights: all of these require new thinking and work that has already begun.
Dear friends,
Our organisation owes its success to the dedication of those who work within it and who participate in the work of its organs and institutions.
This goes for the extraordinary, talented and professional staff at its service. This also applies to parliamentarians who have also made this deliberate choice to become part of the Council of Europe's mission.
The contribution of this parliamentary assembly will remain decisive for our future achievements. I'm not talking just about the debates you hold, the reports you write, and the checks and balances you conduct, no matter how important they are. I also want to talk about your ability to support and carry out the development of new instruments, as these are key to our success.
This organisation gave rise to the Istanbul Convention on Preventing and Combating Violence Against Women and Domestic Violence, the European Convention for the Prevention of Torture and Inhuman or Degrading Treatment or Punishment and a few years earlier the initial proposal for a collective complaints procedure for the European Social Charter.
These texts and many others testify to your commitment and your ability.
Dear friends, when the Council of Europe was set up, one of the questions was whether this organisation should be intergovernmental or interparliamentary. The answer was to agree that it should be both at the same time, as indicated in our statute. This decision was the right one.
The cause of human rights, democracy and the rule of law is a cause that should be a source of unity and not of divisions. By building bridges between governments and parliamentarians, we are getting much better results.
Our unity has been our strength over the past 70 years.
This must remain the case as we prepare for the challenges ahead.
Thank you very much

Mr Aleksander POCIEJ

Poland, EPP/CD, Chairperson of the group 

Madam President,
Madam Secretary General,
When you throw a stone into the mountain, you can not predict whether it will sink noiselessly into the snow or if, by disturbing the silence and the fragile immobility of the sleeping forces, it will be the beginning of an avalanche.
The London Act of May 1949, using the words of Jacques Chirac, was a beginning of a new history in Europe.
Seventy years ago, in a destroyed-by-a-terrible war Europe, the great minds built a new order based on peace, democracy, and liberal economies. From today's perspective, the project implemented by 47 countries in Europe can be assessed as an avalanche of success. High standards of human rights pushed by the Council from the beginning have become a model for subsequent countries joining it.
In the 90s, for all countries that were suffering under the occupation of the Soviet Union, after years of trampling morals, human rights, and democracy, the system of values — based on ideas of enlightenment and the Christian values — was a compass of conduct, a recipe for democracy and the rule of law. At the time of its inception, the death penalty applied in most Council of Europe member states.
In this regard, the impossible has been accomplished. Forcing the abolition of the death penalty through nearly the entire Europe is of historical merit and a reason to be proud of the Council. The European Court of Human Rights directly affects the legislation of individual European countries, leading to the harmonisation of values. Monitoring democracy in the member countries is a great merit of our parliamentarians.
The merit of the Venice Commission cannot be overestimated, which I myself as a Polish citizen and parliamentarian, unfortunately, can testify to. The Jubilee is always a reason to celebrate, but this 70th anniversary was associated with a serious financial crisis that posed a threat to the functioning of the Council and its institutions. The absence of the majority of the Eastern delegation here today is proof of a deep fracture in the Assembly.
We must strongly work to change it. We expect the new Secretary General not only to protect human rights and democratic order but also to rebuild the unity of the assembly and create the new Council of Europe structure that will not allow this venerable institution to be under financial threat anymore.
Thank you very much.


Germany, Chairperson of the SOC 
Madam President,
Dear judges,
Human rights defenders,
Staff of this great organisation,
Dear Colleagues.
"It happened, therefore it can happen again." This is a quote from Primo Levi, an Italian writer and survivor of the Holocaust. "It happened, therefore it can happen again." That was the motivation for a project of school pupils in my constituency, Waltrop. The title of the project was "Alertness Project." When I sat there and was introduced to the project, I realised once again why this organisation really exists; why it was founded 70 years ago.
It was the result of two world wars and the German Holocaust. It was to say never again: we never want to experience such a thing again, we want to place human dignity at the centre of European politics. There were many phases in the 70 years of this organisation. Today is the day of German unity, for example, one of the phases. We have this morning seen some of the earlier phases that made up these 70 years. But we are probably entering a new, second phase, for this organisation, because in the last 60 or 70 years almost all countries have become members of the Council of Europe in order to achieve more democracy, more human rights and further develop their rule of law with the support of the Council of Europe. But unfortunately we have seen a counter-tendency in recent years. A growing number member states that are questioning the Council of Europe, and that challenges us to provide new answers and to work all the more persistently.
We are in the process of developing a new mechanism for how we deal with states that do not abide by the rules and violate fundamental values of democracy. We have to tackle the issue of corruption. We have got started on this, but we are not finished yet. We have to organise our finances, as has just been mentioned, so that we also finance this organisation correctly. Zero Nominal Growth when it comes to human rights can not exist. We have to make this loud and clear to our national governments.
Dear colleagues,
It is an absolute privilege to be a member of this Parliamentary Assembly. Through this and all other institutions of this organisation, we have the mission to protect 820 million people, no matter what their nationality. Everyone is deemed to equal in the European Convention on Human Rights. And I encourage us to resist the temptation to reflect what our national governments are discussing. We have a series of forums for debate: there is the Committee of Ministers, where national governments can discuss. The European Convention on Human Rights does not distinguish between French and Germans, between Armenians and Azerbaijanis, between Ukrainians and Russians, but it is all the same before this European Convention on Human Rights.
Finally, I want to thank the judges for their fantastic work. The court is at the heart of this organisation and it is our holy grail. We must do out utmost to defend this institution. I want to thank the courageous human rights defenders who are often here in the corridors and whom we do not value, I believe. They run many risks, including to their own life, freedom and their own integrity for human rights. We must do everything possible to protect these people.
I would like to thank, like the President, the staff and officials of this great organisation; without them, we would all be nothing.
If you want to get a picture of this and have not yet done so, you should just go up to the sixth floor. You'll see the posters, the stickers and the pictures that highlight the commitment and empathy of the staff and their great competence.
I would like to close with Primo Levi, with whom I also started. I think his words depict an excellent picture of the future of our organisation. Primo Levi also said: "The aims of life are the best defence against death." What better metaphor could be used on the Council of Europe's 70th Birthday.

Mr Hendrik DAEMS

Belgium, Chairperson of ALDE 

You know, this morning I had a nice speech.
But, Madam President, Madam Secretary General, I began to think about what the Parliamentary Assembly of the Council of Europe is in fact.
There are three keywords in there. There is a word that is "assembly": it means to be together, all together, doing something together. There is also the word "parliament". There, it's easy in French, the word "parler" means "to speak", "dialogue".
On the other hand, when I put it in English, it becomes quite another thing: when we had parties that were in conflict, in English, we said "let's parley", which means "solve a conflict".
So parliament is not just about talking, it's not just about dialogue, it's about solving the problems of the Assembly, all together.
But there is more. I also started to think about Europe. What is Europe? We could go back into history and say where does the word come from? But basically it comes from Arabic, I don't know if you know that. It's an Assyrian word, which basically means that's the place where the sun goes down. We translated that into the West. Now that depends on where you stand, because if you're standing in the Philippines, Strasbourg is not exactly the West, I mean you have to pass by many countries, which is why, I dare to say that, we should leave a bit this concept of West. By the way, if you go from Porto to Vladivostok how can you say about western or eastern, only talk about the West, you cannot.
And so I was started to think about is there something like European identity? What a difficult and dangerous word, "identity". I think there is. I think there is something like European identity, only, it is basically defined by unity in diversity. So it's not normative, it's not that I have an identity that you have to follow. No, it's unity in diversity. And when I come back to what Churchill said, united states of Europe, I got to thinking that states have borders, but values do not have borders. And so basically when we're talking about Europe, we're not talking about countries, we are talking about values, that is what we are talking about. We talk about dignity. Basically, we're talking about equality. We're talking about liberty, dignité, égalité, liberté. That is what we are talking about and that is something that we all, in this house, should be defending, should value, should basically uphold, all of us.
This is why Madam President, Madam Secretary General, all colleagues, I've got this thinking that basically the Council of Europe, it's not some kind of the united states of Europe. It is not. That might be the European Union, something else, my feeling, it's not the Council of Europe, my feeling is that this house, this temple of democracy, basically is the Council of the Europeans; because again, states have borders, values do not. And so when someone would ask me outside or inside, who are you? What are you? I would tend to answer, well, "I'm a European". And my wish for the future will be when any one of you would get the same question, I would really hope that you would answer, "me too, I'm a European, I also am a European". 
Thank you. 


United Kingdom, Chairperson of the EC 

Well colleagues, thank you very much indeed.
It was quite surreal, just when you were speaking, Madame President, to see Sir Winston CHURCHILL, standing then, and you paraphrased what he said, because he did speak rather long-windedly. And, basically what he said is, after a generation of terrible wars, we had a chance to set ourselves above that, and to bring Europe, which had been at war for a thousand years, together.
And that's what this place is about. This is — you've already heard from three of my co-presidents, and you will hear from Tiny after me — we should be proud of what the people before us did, from all countries of Europe, because they had an aspiration, because most of them had suffered terribly in two world wars. They understood what was necessary to bring Europe together. And that challenge is now the challenge that we face as a generation that has never known a war — not of that scale.
Yet, here we are in 2019, where we have countries boycotting the Council of Europe. We have countries who are not paying the money they should to the Council of Europe. We have uncertainty — as Rick put very eloquently — across Europe, as to what the role of Europe and where we are going in Europe.
I stand before you as a Brit; we have one or two local difficulties over Europe. And that is our problem. We were here to unite, to democracy, human rights, culture. So much of what we believe in. I'm fairly new to the Council of Europe — and my colleague Tiny here has been here twice as long as I have — but understands the ramifications of where we are heading in the future.
No organisation, no matter how good or bad it is, has a right to exist anymore. We were superseded in many ways by the UN and other organisations. We do have brilliant abilities here. The European Development Bank — a lot of you may be sitting in here going, "What on earth is he talking about?" — it has €25 billion on the funds. It does an enormous amount of good work. A huge amount of good work. And it is a, probably, a shining example of European integration as to what we can do with money that we get from our government, channelled in a different way.
But, yet again, — I will say to you this — if you look at the way we operate, as an organisation, we haven't greatly changed since the 1950s. Our predecessors, in that time, would recognise a lot of the stuff we do. And the questions I would ask to you, Madame Secretary General and you Madame President, is this: we need to modernise, we need to look to the future, we need to compete — not physically, obviously — with other organisations.
I've just come back from Uganda where I was at the Commonwealth Parliamentary Conference with 58 countries. We spent our time talking about how can we better, where do we put our money? Britain alone gives nearly £13 billion in overseas aid. Many other countries do the same, and they're phenomenally generous.
Now, why are we not tapping into that? And I would ask you — and I will leave you this — do we do too many reports that nobody reads? Are our reports intellectually rigorous enough to stand what is now the international norm? Are we too much of our time looking at our tummy buttons and talking to ourselves?
The 70th anniversary, and Monsieur MACRON stood in this place a couple of days ago, was not reported across Europe, as far as I can make out. In France, they're very pleased — so I was told — that there was a 70th anniversary. Unfortunately, it was China, not us. So, therefore, our challenge is the challenge of taking us forward to be — dare I say it — relevant in the 21st century and that is up to all of us.
Our failure is countries boycotting. Our failure is money not being paid. Our failure is not being listened to by the countries of Europe and that is the challenge we will face over the next generation. It won't be us that has to finally, probably, make that decision. But it should be us that leads the charge for the future of the Council of Europe, because if we don't, in 70 years' time I worry where we will be.
But I have faith, I have conviction and I have an ability to think that yes, together, as parliamentarians, as people who make this place what it is, that we together will lead us to a place we've got to get to. And I say that because a lot of citizens of Europe will depend on us. We fail, we fail them. We succeed, they will have our protection and they should always have our protection. We are parliamentarians, we understand elections, we understand people and we should use that as the basis of our future.
Thank you very much indeed.

Mr Tiny KOX

Netherlands, Chairperson of the UEL 
Madam President, Madam Secretary General, ambassadors, dear colleagues.
It is inspiring for me to see how we are here together in this hemicycle, where we are allowed because our governments and our parliaments signed and ratified, at a certain moment, the Statute of the Council of Europe and European Convention of Human Rights.
To be here is not for free. It comes with obligations. According to the Statute, the goal of the Council of Europe is to bring greater unity between its members for the purpose of safeguarding and realising our ideas and principles. Principles of the rule of law, and of the enjoyment by all persons of human rights and fundamental freedoms, as well as to ensure economic and social progress in all our member states. That is written in our Statute. Membership obliges all member states to contribute to this greater European Union, says the Statute.
The fundamental rights and freedoms of which the Statute speaks have been formulated in the European Convention of Human Rights, and are under the oversight of our European Court of Human Rights, which we have granted the right to make binding verdicts in cases brought before the Court. By citizens from Vladivostok to Reykjavik, from the North Pole to the Mediterranean, this Council of Europe is a unique construction.
Madame President, Madame Secretary General, we politicians, we are able to understand the uniqueness of this Council of Europe and the challenging promise it is to all our citizens to have a better and a safer life. But we as politicians are also aware that it's far more easy to promise than to deliver. In spite of the commitment to greater unity in Europe, to the benefit of our citizens, we often see greater divide, to the detriment of our citizens. In spite of the binding obligations for all member states to respect the fundamental freedoms and rights of our citizens, we far too often see these rights violated and these freedoms taken away from our citizens by all member states. We have to be fair. We politicians too often fail to deliver on the promises that we made to our citizens. We should feel responsible for that.
Madame President, Madame Secretary General, if we want seven years after the birth of this Council of Europe to still work on greater unity between our 47 member states, we have to accelerate our efforts to become more effective and more inspiring, as the colleagues already said.
We have a great acquis of over 200 conventions. Many instruments and organs, and a possibility to develop new conventions, to make existing conventions better, and make new agreements and instruments. We are not empty-handed in the Council of Europe. By adopting last April a resolution and a recommendation on the main challenges for the future, we gave ourselves as an Assembly, a clear but demanding roadmap for the coming years. That now, while celebrating our 70th anniversary, obliges us once again to act in line with these decisions we took and work even harder for the greater European unity in the future in order to promote and protect the rule of the law and the fundamental rights and freedoms of our citizens.
Our Council of Europe has a great past. I had the chance during the past six years to study it. And I have seen, in how many member states, the Council of Europe, its efforts, its conventions, it has really helped to make life better for our citizens. It is not often in the newspapers. But, if the only goal is to be in the newspapers, we should become something other than politicians. The goal is to do what we promised to our citizens. And the Council of Europe has delivered, has delivered quite a lot.
I think Madame President, Madame Secretary General, we can be proud that we have a great past. It is now time to take care and to work all together to have a great future. We can if we want. I am honoured to be a member of this Assembly. I am honoured to have the possibility, so many times in the year, to talk with all of you, whatever different opinions we have. And I hope that in the future, Madame President, Madam Secretary General, we will move away from considering this hemicycle as a battleground for geopolitical struggle. And to make it evermore an innovative factory where good ideas to the benefit of our 830 million citizens can develop into working instruments. Once again, we can if we want.
Thank you very much.


Switzerland, SOC, President of the Assembly 
My dear colleagues,
Dear friends,
We are coming to the end of our ceremony.
I would like to thank the Presidents of the political groups, and all of you who have joined us in this Chamber, for your presence and your participation, which testify to your commitment to the Parliamentary Assembly and the Council of Europe.
This commitment is particularly important after the crisis that our Assembly and the Council of Europe have gone through. I said it at the opening of our part-session: I am deeply convinced that, if we have succeeded in overcoming these difficulties, it is thanks to our desire for dialogue, to our deep commitment to our political mission. That is, to guarantee and protect the rights and freedoms of all our peoples, our fellow citizens. This political mission unites us and gives meaning to our common work. Dialogue allows us to better understand each other, to mitigate our differences, and to find a common agenda to move forward together.
As President of this Assembly, I will spare no effort to continue to facilitate this process, and I count on the support of each and every one of you.
I thank you for your attention, and I now suggest that we rise and listen to the European anthem, in order to conclude this ceremony.

The sitting was closed at 12:34


01 октомври 2019

Художникът Веселин Кандимиров разчете надписите на съкровището от Наги Сен Миклош

Съкровището от Наги Сент Миклош (или Над Сент Миклош) - селище в днешна Румъния(с румънско име Сън Николау Маре -  Св. Николай велики  - превод от унгарското име), близо до границата с Унгария, се състои от три вида предмети - общо 23 с тегло 10 килограма злато - сасанидски (персийски), аварски и български - от епохата на  Първото Българско Царство. 

Съкровището се намира във Виена в Музея на история на изкуството.

Открито е случайно преди 220 години - през 1799 г.,  от братята Христо и Кирил Накови, български преселници в Банат. 
Накови подаряват съкровището на австрийския император.  

По историята разказана от сина на Христо Наков -, Шандор, унгарския писател Мор Йокай  написва повестта  „Сафи“. 
По тази повест Йохан Щраус композира оперетата „Цигански барон“. 

Върху златните предмети  на съкровището има рунически надписи и надписи с гръцки букви на езика на Аспаруховите българи, както и надпис на гръцки език.

За разчитането на руните и на (пра)българският надпис се водят спорове.

Веселин Кандимиров установява, че руническите надписи са на езика на аварите - народът живял в този район, който е вид старотюркски език.

Той разчита убедително и надписът на боила жупан.

Идентифициран е от епохата на покръстването при княз Борис I през 9 век, когато тази територия е част от българската държава.

Веселин Кандимиров е роден в София. Родът на баща му е от Беломорска Македония - с. Горно Броди, Серско.

Висше образование получава в Художествената академия "Николай Павлович" в София, специалност "промишлен дизайн”.

Той е един от първите членове на "Екогласност" още от лятото на 1989г. и член на ръководството на сдружението. Автор на логото на тази първа екологична неправителствена организация. 

Веселин Кандимиров за своята книга :

Интересът към писмеността на аспаруховите българи се появи някъде около 2012. Един ден, не помня по какъв повод, може да е било и без повод, започнах да разглеждам внимателно знаците върху розетата от Плиска. Този предмет е доста известен и има много съвременни имитации, носят ги апапите на Расате, атакисти и пр. „националисти”. 

Може би по тази причина дотогава не го бях приемал на сериозно. Но тогава се загледах в знаците по него и видях, редом с някои неизвестни такива, и буквата Ъ, друга буква, подобна на е двойно, трета на Ж, четвърта на Е. 

Първото впечатление беше, че това е дело на някой несръчен фалшификатор, който е решил да измисли нова писменост, но е бил дотолкова наивен, че е използвал и букви от кирилицата. Обаче, розетата е автентичен предмет, открит при редовни археологически разкопки от известен учен. Не може да става и дума за фалшификация.

Това ме накара да започна да издирвам всички надписи от манастира в Мурфатлар, за които се знае, че са с подобна писменост. (Това е единственото друго място, където се срещат тези знаци. Намира се близо до Кюстенджа, румънска Добруджа и е открит пред 1957.) 

Интернет помага много и за относително кратко време имах почти всичко публикувано от там в снимки или преписи. След още не много време броене и сравняване на знаци (тук ми помогна много наученото в Академията по буквопис и история на шрифта, благодарение на един от малкото ревностни преподаватели, покойния Васил Йончев), уставнових, че в тези надписи се срещат не повече от 30 знака. Следователно, това беше азбука, подобна на тази, с която си служим и днес.

Според Веселин Бешевлиев, най-добрия познавач на първобългарската палеография, тези надписи са на езика на аспаруховите българи. Мисълта, че тези българи са имали писменост на собствения си език беше много възбуждаща. 

(Това се допуска от мнозина, но предположенията са, че тя е много стара и донесена от някоя прародина. Но малкия брой на знаците говореше, че това е фонетична азбука, идеята за коята която би могла само да се заимства, следователно е направена на местна, балканска почва.)

 Проучването на публикациите по въпроса показа, че те са многобройни, но почти изключително от лаици, несериозни и без научна стойност. Никой не си беше направил труда поне да установи броя на знаците в писмеността. И никой български учен не беше направил опит да дешифрира тази писменост. 

Така, пред мен бяха текстове от езика на прабългарите, но не можех да прочета нито дума. С тяхното разчитане би могъл да се заеме само тюрколог, а аз нямах никакви познания в тази област. 

Без някаква надежда, че ще се справя, просто от любопитство, изтеглих от Интернет колкото можах старотюркски граматики и речници, един етимологичен речник на чувашкия език, и започнах да навлизам по малко в материята. За голяма моя изненада един ден открих, че мога да прочета един от тези надписи. Как се стигна до това е описано в самата книга.

Когато установих, че четенето на добре запазените надписи е сигурно, се появи и идеята да публикувам резултата. 

Така се стигна до книгата „Писмеността от Мурфатлар и Плиска”. Техническите трудности по нея се оказаха съизмерими с трудностите по дешифровката. Прабългарската азбука трябваше да се направи на шрифт, годен за печатане. 

Първоначално го нарисувах върху хартия, но превръщането му в компютърен шрифт отне много повече време, защото съм доста бос в компютърната грамотност. Нейсе, оправих се. 

През 2017 г. в София пристигна известното съкровище от Над Сент Миклош. То ме интересуваше отдавна, но видът на оригинала ме подтикна да се захвана с още една книга от този род. Този път имах повече опит и настоящата книга беше готова през 2019 г.

Съкровището от Над Сент Миклош е едно от забележителните и същевременно най-противоречиво тълкувани ранносредновековни открития в Източна Европа. Било е приемано за хунско („Съкровището на Атила”), аварско, прабългарско, дори унгарско или славянско. Някои автори го смятат за „източно наследство”, донесено от прииждащите от Азия номадски народи, други го приемат за местно произведение. Често авторите на тези допускания смесват притежание и произход: автоматично се приема, че доказаната принадлежност на неговия собственик към някой от тези народи прави съкровището образец на съответната торевтика.
Причината за тази противоречивост е в характера на самото съкровище: в него се преплитат различни културни влияния – от Централна Азия до Източна Европа. Съдовете му са имали различен произход и различни собственици, някои от които са правели промени по тях и/или са добавяли надписи. Много вероятно е в сегашния си състав то да е било притежание само на последния собственик. Междувременно то представлява ценност в много отношения: като благороден метал с висока проба, като произведение на изкуството и като исторически, в частност, палеографски паметник. Последното е особено важно. Съкровището съдържа надписи на три езика, два от които са почти непознати: този на Аспаруховите българи, за който знаем малко, и езика на аварите, за който не знаем почти нищо. Евентуалният прочит на тези надписи не само ще обогати познанията ни за тях. Той ще хвърли допълнителна светлина и върху историята на самото съкровище, която се гради основно върху неговия искуствоведски анализ.

Надписът на  боила жупан
Точно това си поставя за цел и настоящата книга. Подобен резултат може да бъде постигнат само с комплексен подход към проблема. Той трябва да включва, например, исторически, езиков, изкуствоведски и функционален анализ на данните, както и някои специфични физикохимични изследвания. От самото начало е ясно, че всички тези страни на изследването, по чисто технически причини, не могат да бъдат застъпени равностойно в нашия труд. Както личи още от заглавието, основната посока на това изследване е палеографският анализ на надписите от съкровището. Това е и най-слабо проучената, или по-точно, най-слабо продуктивната негова страна.
Няма да се спираме на историята около откриването на съкровището, сама по себе си доста интересна, защото не можем да добавим нови факти към нея. През двата века след това събитие тя е обрасла с варианти и легенди, особено забележими в популярната литература. Пътят на съкровището от ямата в земята до музея във Виена би могъл да е обект на самостоятелно научно изследване, което да отсее достоверното от измислицата. Но не това е нашата задача1. Ще отбележим само, че откритието, за щастие е станало във високо организирано общество, каквото е Австрия на границата между 18 и 19 век и намереното е било запазено без съществени поражения по него. За съжаление, археологията тогава е била току-що прохождаща наука и на мястото на откриването не са проведени сериозни, по днешните стандарти, проучвания. Така сега единствените данни, с които разполагаме, са съдържащите се в самото съкровище, плюс важното допълнение, че знаем мястото, където е намерено през 1799 г. Очевидно, то е попаднало и останало там по обичайната за този вид находки последователност: заровено при извънредни обстоятелства, след което укривателят му не е могъл да се върне за него.

1 Добро изложение на събитията около намирането на съкровището има напр. в: Goebl, R.- Róna-Tas, А. Die Inschriften des Shatzes von Nagy-Szentmiklos, Wien, 1995. Лесно достъпен вариант може да се намери и на www.academia.edu: The Treasure of Nagyszentmiklos: A Golden Contribution to the Reconstruction of History от Рона-Таш.


This book examines the treasure of Nagyszentmiklós as a palaeographic monument, containing inscriptions in three languages: Avaric, Danube-Bulgar and Medieval Greek. The first two are extremely poorly known, and every remnant of them is valuable. Their reading would enrich our knowledge of these two languages and, at the same time, shed light on the history of the treasure itself.

The reading of the Bulgarian inscription on vessel No. 21 is based on the reading of Mladenov (Mladenov, 1926 and 1935).

It states:

Bojla župan tešti δigetigi. Bu talu župan tağroğı ičiği tešti.

(The Great župan engraved the struggle. This prominent župan engraved [also] the cross inside.)

The most likely hypothesis is that this inscription was made in the years around the conversion of the Bulgarians by King Boris I (A.D. 864-866) in order to demonstrate loyalty to his cause. The author accepts that the sign was made at the same time as the vessel on which it is inscribed.

For the deciphering of the Avarian treasure captions, additional material from the find in Kiskundorozsma and partly from the one in Szarvas, Hungary was used. In the studied text of 72 symbols, 24 distinct alphabetical characters are found. The written system is semi-consоnant, similar to that of Orkhon, with signs of the consonant phonemes and some vowels that are spelled out incidentally.

Reading the inscription on the treasure along with the data from the artistic analysis of the vessels does not allow us to restore the full picture of its creation and ownership, but it outlines some undeniable moments from them. With regard to origin, we can divide vessels into several groups:

1. Sasanian, with typical representatives No. 2 and 7. They have entered the treasury with Byzantine mediation, most probably as a tax.

2. Utensils made in an Avarian environment. Undoubtedly, these are № 8, 9 and 10.

3. Utensils made in Bulgarian environment. Undoubtedly, this is vessel No. 21.

4. Vessels, the origin of which we can not determine categorically. They could have been produced in one of the aforementioned environments or be Byzantine.

Regarding the ownership of the treasure, we see some clear new revelations: at the end of the 8th century, a core of 14 vessels (bearing inscriptions in Avarian script or a set of them) is the property of a prominent Avar aristocrat, perhaps a heir. At the beginning of the 9th century, they fall within the boundaries of the Bulgarian state and in the middle of the same century they are owned by the Great Zupan of Bulgaria, which adds to the collection at least one other vessel - the one under No. 21. For the other vessels we can not say when they became part of the treasure.

The probable time of its burial is the end of the 9th century, the time of the Magyar invasion, when the area in which it was found ceased to be a Bulgarian possession.

29 септември 2019



 Издателство "Стефан Добрев" предлага на читателите поредната книга на известния държавник и писател Филип Димитров, която представя нашата средновековна история в контекста на световните събития от онова време, както и човешките взаимоотношения, в които героите на неговия разказ живеят.

Като изследва факторите, които движат обществените процеси, авторът открива зад сухия език на хрониките от онова време пропускани или пренебрегвани елементи, определящи цвета на епохата.

Разказът за четири двойки братя, които познаваме от уроците по история разкрива като непрекъснат процес периода на първата българска християнска държава.

Това са :

  • Константин и Методий (по-късно известни като  Св.Св. Кирил и Методий)
  • Владимир и Симеон (синовете на княз Борис I Михаил)

  • Борис II и Роман I (синовете на Св. Цар Петър I Български)

  • Пресиан и Алусиан (синове на цар Иван Владислав, син на Арон - братът на цар Самуил)

Неочаквани, неизвестни и интересни факти, свързани с прочути личности, разказани в тази книга ни показват, че все още има много неща които можем да преосмислим и разберем по-добре в нашата история, за които досега не сме си давали сметка.

За втори път след научния труд на проф. Иван Шишманов („Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи” издадена през 1896г.), взаимоотношенията между братята се поставя в центъра на вниманието на читателя и в техния психологичен аспект.

Но всичко това е представено не със сухия академичен език на преподавател, а в едно увлекателно повествование.

Филип Димитров
Завършил право в СУ"Кл.Охридски" (1977г. ), 
специализирал в Уудроу Уилсон Център (2003 ),
 Доктор на НБУ (2010).

Юрист (адвокат над 20 г..), психолог (психотерапевт 1978-85 г.), политик (Лидер на СДС (1990-94 г.),
Премиер на България 1991-92 г.,
Депутат в 36-то и 37-то НС и зам. Председател на 40-то НС.

Дипломат (Посланик на България в ООН (1997-98) и САЩ (1998-2002 г.) и на Европейския съюз в Грузия (2010-2014 г.)

Понастоящем Съдия в Конституционния съд на Република България.

Носител е на Труман-Рейгъновата Награда за принос към премахването на комунизма.
Доктор хонорис кауза на Университет на Грузия, Тбилиси (2014г.).

Преподавател в Американски Университет Благоевград (2002-2008г.), Университета на Торонто, Канада (2007г.), Университета Кристофър Нюпорт, Вирджиния, САЩ (2008-2009г.), НБУ София (2015г.).

Автор на :

политически (Митовете на българския преход, Новите демокрации и трансатлантическата връзка),
политико-правни студииолитическото представителство след комунизма)
и исторически романи (Ибо живяха, Господи и Светлина на човеци).

Братя“ е неговата трета историческа книга.

Откъси от книгата :

Константин и Методий

Папата посреща братята Константин и Методий в Рим. Фреска от римската църква Сан Клементе. Кирил е изобразен с нимб, а Методий още не.

Лъв, бащата на Методий и Константин починал през 841 г., няколко месеца преди смъртта на последния император-иконоборец Теофил.
Имал престижна служба – друнгарий под началството на стратег (т.е. на днешен език нещо като подполковник).
Животът му обаче не ще да е бил лек – и то не само заради отговорностите на службата. Знаем, че той и семейството му били иконопочитатели. 
Трябвало е да прикриват възгледите си. Дори на самата василиса Теодора се налагало да измисля абсурдни оправдания, когато дворцов слуга докладвал на василевса, че я е видял да се моли пред икона, която криела в покоите си. А друнгарий, уличен в подобно нарушение, със сигурност би загубил не само службата, но и главата си.
Следователно двамата братя е трябвало още от малки да бъдат научени, че това, което става в къщи, не трябва да се изнася навън и че да се споделя може крайно рядко и по изключение, и то само с много предани и проверени приятели.
Не е изключено Лъв все пак да се е радвал на известно влиятелно покровителство и – с оглед развоя на последвалите събития – възможно е то да е идвало от Варда, най-големия брат на василиса Теодора. който Благодарение на собствените си умения и на обаянието на сестра си (Теодора била избрана за невеста на Теофил чрез нещо като конкурс за красота и обноски), той бил достигнал един от най-високите постове в двореца.
Това покровителство спестявало на Лъв необходимостта да обяснява какво е отношението му към иконите. За него не било трудно да спазва общите правила на поведение, но и не бил човек, който публично би се отрекъл от убежденията си.
Докато съпругата му Мария катадневно изстрадвала наложеното й притворство, той намирал начин – кога с чувство за хумор, кога с неудобство и известно отвращение – да спазва изискванията за верноподаничество спрямо василевса, без съвсем да се обезличи . Нищо чудно все пак да му е струвало доста напрежение, изпълнявайки функциите си, да усеща живота си раздвоен – един за пред хората и друг – за сред близките у дома.

По природа бил с ведър характер, милосърден и готов винаги да стори някому добро. Затова не само подчинените му, но и по-високопоставените го харесвали, защото общуването с него било леко и обикновено приятно. А и неговата образованост и бърз ум му помагали да се справя добре с всякакви задачи, та нямало и за какво да го корят.
Мария била по-затворена.

Смятали я за горделива, макар че всъщност се опитвала да прикрива своята неувереност – не само по отношение на себе си, но в не малка степен и спрямо близките си.

Докато Лъв неотклонно вярвал в таланта и неизбежния успех на децата си, тя често се тревожела за бъдещето им. Никога обаче не им спестявала нито убежденията си, нито негодуванието от властта. Иконоборците, от които неколцина нейни роднини били сериозно пострадали, оставали неизменно врагове, а учението им отхвърляла със страст.

Смятала не само за редно, но и за свой дълг да предаде на децата убежденията си. Лъв не се противопоставял на тези й усилия. Не само защото споделял възгледите й, но и защото изцяло се доверявал на нейната преценка как е по-правилно да постъпват – особено за това, което засягало дома и семейството.
Ценял жена си не само като съпруга и майка на децата си, но с онова неотклонно възхищение, което влюбеният мъж запазва и след като страстта се поукроти с годините.
Лъв и Мария имали седем деца. Методий бил първият син след две дъщери, които още преди смъртта на Лъв били вече задомени. След него се редували дъщеря и син и пак дъщеря и син, като най-малкият бил Константин.
Един от братята и най-малката сестра не доживели до юношество (в онези времена не било рядкост) – починали няколко години след раждането на Константин – така че след седмата си година той растял като "детето" на семейството, докато Методий и сестра им Елена били „големите“.
Лъв полагал всички старания да даде на децата си добро образование. В империята било прието както момчетата, така и момичетата да получават основни знания в четмо и писмо, а след това – по-често момчетата – можели да продължат да изучават по-задълбочено Омир, граматика, математика, богословие и – като венец - философия.
 Обучението започвало у дома – първо с родителите, а после и с учители, които едно семейство на друнгарий можело да си позволи.
Но най-важното, което Мария и Лъв успявали да дадат на децата си, бил собственият им човешки пример и присъствие.
 Говорели с тях като с равни, и повече им разказвали, отколкото ги напътстъвали. При това децата неизбежно усещали и здравата връзка между тях – това, което на съвременен език бихме нарекли солидарност – и така получавали не само модел за любовта в семейството, но и усет за отношението към ближните въобще.
Когато Лъв починал, Елена била на седемнадесет години и вече сгодена, а Константин бил само на четиринадесет.
Методий, на двадесет и четири, навярно започнал своето издигане по тогавашната административната стълбица, което смъртта на василевса-иконоборец, види се, ускорило. За него да обяви публично почитта си към иконите не било въпрос на кариера, а преди всичко на голямо облекчение след годините на прикриване, в които преминали юношеството и най-ранната му младост.

Няма данни Методий да се е женил, но е трудно да се приеме, че на тази възраст, без да се е отдал на чисто духовен живот или монашество, би могъл да е още ерген.
Авторите на жития от тази епоха са имали подчертано предпочитание към целомъдрието и често преувеличават въздържанието на своите герои.

В житието на Иван Владимир, княз на Дюкля , пленник на цар Самуил,  - освободен (според някои) поради страстното настояване на царската дъщеря, че няма да вземе никого другиго, освен него за мъж, се твърди, че след брака, двойката живяла в пълно въздържание.

Същото ни съобщават и като решение на Лъв и Мария след раждането на Константин.

Отчитайки тази тенденциозност на писанията на епохата, бихме могли да допуснем, че ако Методий е имал брак, но от този брак не са останали видими следи, било поради смърт на съпругата и на децата, житиеписците биха могли да ни го спестят като факт.
Един доста общ пасаж в житието на Методий от Климент Охридски ни съобщава за това как дванадесетина години по-късно отдръпването му от „мрачните земни дела“ и от „нещата, които не траят вечно“ го отвежда в манастира в Олимп.
Освен горчивината от наблюдаваните от него (според житиеписеца) „престъпления и смутове“, нищо чудно и болката от загубата на скъпи хора да се е добавила към мотивите му за това решение.
Така или иначе, след смъртта на император Теофил, благодарение на собствените си качества, а и на на бащините си връзки, Методий вече се бил изявил достатъчно, за да бъде забелязан от евнуха Теоктист, главния регент на малолетния Михаил III.
Теоктист бил спечелил доверието на василисата и с нейна подкрепа успял да измести братята й Варда и Петрона, които също били членове на регентския съвет.

 Тези вътрешни противоборства обаче не повлияли съществено на съдбата на Константин и Методий. Теоктист определено харесал Константин и го подкрепил да продължи образованието си в Константинопол, а Методий не след дълго бил назначен за управител на една от граничните области с предимно славянско население.

Св.Кирил, църквата Сан Клементе в Рим
Днес понятията „славянин“ и „славянски“ ни се струват пределно ясни, но би било прибързано да пренасяме тази яснота в IX век.
Етническите определения през Средновековието са доста неясни и предвид непрекъснатото движение и размесване на племенни групи, нерядко и объркани.

Неколкократните избухвания на т.нар. „Юстинианова чума“ между VI и VIII в., за които се твърди, че са унищожили до една четвърт от населението на Балканите, също спомагат за размесването на разнообразните групи.
 Към средата на VIII в., за ромеите тези, които им се стрували трайно установени в около дунавските и балкански околности на Империята, попадали под общия етикет славяни („склави“ или „склавени“), независимо през какви смешения били преминали групите.
А по-наскоро проникналите или прииждащи групи получавали други познати имена – като скити, заедно с името българи (но скити били и русите, т.е. шведите на Олег и Светослав), или като турци (каквито за ромеите били както печенегите, така и маджарите, а още преди това – хазарите и аварите).
Самата империя на ромеите (която в последните няколко века сме си избрали да наричаме Византия – име, което през IX в. никой не бил чувал) била истинска смесица от етноси, езици, обичаи и азбуки.
Но всички жители на империята били обединени от християнството, от закона (следващ римските образци) и от наследените от античността норми за цивилизовано поведение. Тези норми включвали някакво ниво на обща грамотност и на набор от знания за природата и за човешките неща, които се коренели в гръцката – или по-точно предадената чрез елинизма – култура.

 Етническите названия били по-скоро териториални. (Показателно е, че Василий I, който бил етнически арменец, е влязъл в историята с прозвището Македонец, тъй като семейството му било преселено в Адрианопол и той бил роден там – в основния град на областта, тогава наричана Македония.)
Малкото общности, които не приемали християнството, практически не участвали в живота на империята. Тя правела всичко, за да ги християнизира.

Веднъж присъединени към общите имперски ценности, независимо от къде произхождали, всички поданници можели да решават живота си и да се домогват до позиции в държавата.
Множество арменски и грузински семейства са били естествена и нерядко водеща част в управлението на империята. Същото важи за илири, славяни и може би дори хазари. По-късно и някои български семейства добиват власт и име. Империята била не просто държава в познатия ни днес смисъл – тя била общност на вярващите, която им давала и идентичност, и простор за изява.
Колкото до славяните, те не дошли на празно място – заварили останки от траки, гети, илири, келти и дори готи и гепиди, смесвали се с авари, българи, и гърци. Обяснението, че славянското море погълнало другите малобройни етноси е по-скоро поетично.
Но езикът "поглъщал" по-неустойчивите етнически разновидности, като при това и сам се изменял. Феноменът всъщност не е толкова рядък.
Историята изобилства от примери за това как за няколко поколения езикът на дори доминиращи етноси бил изместван от друг.
Франките и други германски племена в Галия едва ли са били толкова малобройни, но за разлика от източните си събратя (от Източна Франция, т.е. днешна Германия) бързо заговорили на романски език. Същото станало и с визиготите на Иберийския полуостров.
Германскоговорящите нормани възприели френския език за около стотина години, а после – макар и за доста по-дълъг период от време – успели да го смесят с германския език на англи и сакси.
Трудно е да се каже как е повлияло на езика съжителството на славяните с аварите в Панония, но със сигурност те не са съхранили и донесли на Балканите следи от аварски език. Симбиозата между българи и славяни обаче не само е траяла достатъчно дълго – дори само от идването на Аспарух и Кубер, (предшествано от други български акции) до приемането на християнството изминали близо два века – но е успяла и да изгради достатъчно високо ниво на езикова общност.
Изкушавам се да мисля, че не толкова численото надмощие, колкото ролята на жената в обществото и в семейството има решаващо значение за това кой език ще надделее в конкуренцията за младото поколение. Както келтските, така и славянските жени вероятно успешно са отстоявали позициите си в семейството.
В двора на хан Пресиян вече се е говорел език, който днес наричаме (старо)български (бихме могли да го определим като вид славянски), така както малко по-късно в двора на Шарл Простака (Charles III, le Simple, 879 – 929) вече се е говорел език, по вид по-скоро романски, който сега наричаме (старо)френски.

Вече споменахме, че за империята (и за названията, които тя е наложила) не етносът е бил определящ.
Родовите връзки били свързани с лоялност към прочути предци, а не с идея за принадлежност към етническа група. Верността към определени господари била много по-важна от родовите корени, макар и думите, с които са назовавали тази вярност сега да ни звучат сходно с патриотичните понятия от последните двеста години.
Затова и историците все по-често се натъкват на факта, че „народи“, участвали в събитията от тази епоха; всъщност "народите" представлявали конгломерат от общности, които учените от преди век биха определили като принадлежащи към различни клонове на или дори изцяло различни езикови групи. Няма нищо чудно, че в някои случаи тези общности са постигали общ език.
Така въпросът дали Константин и Методий са били славяни, българи, гърци или арменци за империята нямал никакво значение. Те били ромеи. И като такива били отдадени християни – следователно за тях от първостепенна важност били както вътрешният проблем (споровете и преследванията във връзка с почитането на иконите), така и външният (желанието да се християнизират околните непокръстени „народи“), .

Св. Патриарх Фотий.Икона от църквата в Халки на Принцовите острови
Със смъртта на Теофил отпаднала последната могъща подкрепа за иконоборството. Днес може да ни звучи странно спорът дали иконите са идоли или образи, но за империята той бил твърде значим.
Иконоборството възникнало стотина години преди да се родят братята.
Започнало по времето на Лъв III Исавър, десетина години след като през 717 г., с помощта на хан Тервел, били разбити арабите и бил сложен край на продължилата цяла година обсада на Константинопол.
 Ликуването след отблъскването на пряката арабска заплаха навярно е било голямо. И, естествено, тържеството на вярата ще да е намерило израз в още по-страстно почитане и възвеличаване на нейните знаци. Било период, когато около икони, мощи и други чудотворни артефакти започнали да набъбват култове.
 Достойнствата на един град – дори от ранга на Константинопол – се оценявали не толкова според неговите нрави, уредба или благоустройство, а по броя на наличните в него чудотворни обекти: най-вече свети мощи, но и икони с чудотворна сила.
Служби и шествия с такива свещени предмети били ежедневие. Възможно е Лъв Исавър (човек земен, бивш фермер преди да стане спатарий при управлението на Юстиниан II) да е бил сериозно загрижен за нравите на поданиците си. Или пък, както твърдят някои съвременни автори, се е опитвал да намери допирни точки с другите религии, опряни на мойсеевия закон.
Може и да е смятал, че забраната на иконопочитанието ще му даде подходящ повод за репресии срещу някои по-амбициозни представители на църквата и за укрепване на властта му, както и за засилване на армията, която трябвало да спасява империята от външните врагове.
Каквито и да са били мотивите му, иконоборството от самото си начало било репресивно.
Налагала го властта и изисквала поданиците й да мислят и чувстват според наредбите й. Едно животоописание (на игумен Никита) прозорливо изтъква, че „докато основатели на другите ереси били епископи или свещеници, тази ерес произхождала от самите императори; другите ереси се развивали и укрепвали полека-лека, чрез разпространение и опровержения, докато тази била от самото начало могъща, тъй като се опирала на авторитета на василевса.”
Като всяка ерес, иконоборството създало благоприятна почва за изява на онази най-характерна черта на юдео-христинската цивилизация, която й е помагала – макар и на висока цена – да се развива през вековете: конфронтацията на идеи.
Днес споменът за кръстоносните походи, за кладите на светата инквизиция, за религиозните войни и революциите (били те либерални, комунистически или нацистки) ни кара да мислим с ужас за всички тези идейни сблъсъци, отнели толкова животи.
Това ни пречи да си представим какво би била западната цивилизация без такива сблъсъци, без яростните обвинения в отстъпление от "истината", без мъченичеството. (Днес бързаме да се отъждествим с пострадалите, но все по-рядко с мъчениците, макар формално да препоръчваме примера им на децата си. Правим тази препоръка все по-вяло с разбираемата надежда, че все ще има някакво оправдание за собствените ни деца, та да не трябва да последват този пример. Изглежда и в този случай най-важното е мярата.)
Очевидно Мария и Лъв също не изисквали децата им да бъдат мъченици. Поддържали необходимата степен на благовидно притворство, която била достатъчна, за да не ги засегнат преследванията. Може би и времето на най-яростните гонения да било вече отминало. Иконоборството продължавало да хапе, възстановено от Лъв V Арменец, след като василиса Ирина успяла да го отмени в края на VIII в. Захапката му обаче не била толкова здрава. Теофил се опитал да съживи суровостта му. Жигосал неколцина епископи заради иконопочитание, изгорил ръцете на един иконописец.
Самата доктрина обаче, може би вече усещайки своята безполезност, се огъвала, уморена. Поддържниците й (предимно държавни чиновници) продължавали да наказват инакомислещите, но все по-рядко и без страст.
Изискването да се следва насоката на властта оставало, но можело да се позаобиколи и без откровено мъченичество.
И в случая на солунските братя, както и в други подобни, дългото, но не унищожително насилие над духа създава чувства, способни да родят благороден плод: вместо порив към мигновено геройство, това насилие подхранвало трайно желание да се измие унижението от наложената притворност с дела, които да оставят трайна следа в живота на хората.
Натам били насочвани характерите и дарованията на Методий и Константин. Домашното възпитание успявало да съчетае негодуванието с ведрост, непримиримостта – с повелята да изпълняват дълга си към най-близките и да ги предпазват от прекомерни беди.
Смъртта на Теофил поставила на престола двегодишният му
 син Михаил III.

Управлението на империята преминало в петчленно регентство, в което наред с Теодора, влизали и двамата й братя, чичо й Мануил (който постепенно се отдръпнал) и евнухът Теоктист. Теоктист, който заемал длъжността логотет на пътищата , бил водещата фигура и се ползвал с пълното доверие на императрицата. Самата Теодора активно участвала в управлението.
Била забележителна личност – и като интелект, и като воля (като повечето жени от тази епоха, успели да оставят името си в историята). Била високообразована. Като много ромейски аристократки, познавала както основните богословски текстове, така и не малко произведения от езически автори.
На двадесет и осем години вече била родила седем деца, които Теофил създавал с иконоборческа неотклонност . Изглежда, за разлика от други императрици, нямала нужда от любовник. Евнухът Теоктист удовлетворявал потребността й от човешка и духовна близост.
Познавайки достойнствата, но и недостатъците на братята си, дала на него доверието си на и така определила позициите в регентството. Забележителни са и отговорите й на предизвикателствата на току-що поелия властта български владетел Борис.
Някои автори определено смятат, че именно тя, макар и дискретно, е определяла политиката на регентството до смъртта на Теоктист през 855 г.
За година време империята преживяла нещо като духовна революция. Бил свикан синод (март 843 г.), който низвергнал патриарха-иконоборец Йоан Граматик, възстановил почитането на иконите, а иконоборството било осъдено.
Репресии, естествено, имало, но общо взето новите властници проявявали значителна толерантност.

Патриарх Игнатий - съперникът на патриарх Фотий. Мозайка от "Великата църква" Света София в Константинопол

Дори патриарх Йоан бил изпратен да се покайва при доста либерални условия, което направило възможно години по-късно той да се върне отново в Константинопол и да проповядва. Тогава Константин, който вече бил показал бляскавите си интелектуални способности, бил изпратен на диспут с него. Пространното житие описва победата на младия Константин – събитие, което вероятно определило по-нататъшната му съдба.


Фотий можел да си позволи да притежава една от най-големите лични библиотеки на епохата и по средата на живота си съставил, между другите си писания, и така наречения Мириовивлос – бележки върху двеста седемдесет и девет книги с разнородна тематика, като поне шестдесет от тях били от нехристиянски автори. Интересувал се от всичко, включително от природните знания, а и бил светски човек, който не изпитвал потребност да се концентрира единствено върху богословието, макар то за него да било основата, върху която осмислял света. Главният му ориентир във философията бил Аристотел и то не само логиката му, която била основно застъпена в ромейското образование. Бил склонен към известен рационализъм. Може да се каже, че бил еднакво верен и на вярата, и на разума.

Константантин бил не по-малко начетен и проникнат от желанието за знание. И за него учението и книгите били от първостепенна важност. Без писаното слово душата му се струвала сляпа. Но най-голямо влияние върху неговите възгледи имали Григорий Богослов и неоплатониците. Природните неща не го занимавали особено. Търсел прозрение чрез неуловимото движение на духа, чрез светлината, излъчвана от Бог, както я описвал Дионисий Ареопагит (който също изглежда е бил от неговите вдъхновители). Това може би дистанцирало учителя и ученика, но въпреки различията и някои последвали спорове, приятелите останали приятели и почти никога не се изправили един срещу друг.

През следващите години бедите една след друга се сипели над двамата братя. Починала Мария, майка им, измряло семейството на Методи. Накрая, на 20 ноември 855 г., когато младият василевс Михаил решил, че му е време да се обяви за пълнолетен, Теоктист бил заклан, Варда, спечелил от по-рано доверието на царствения си племеник, станал главен регент (и сетне, с признаването на пълнолетието – и кесар), а малко след това василисата била изпратена в манастир. Тогава Методий, ужасен от света, в който живеел, изоставил всичко и се скрил в Олимп във Витиния. Константин не реагирал веднага. Наистина, Теоктист бил неговия патрон. Но той бил близък и с Фотий, който бил решително на страната на Варда. Михаил III, човек посредствен и обладан от жестокостта на слабите, бил настоял за смъртта на Теоктист. Варда, казват, търсел по-деликатен способ за отстраняването му, но не могъл да възпре царствения си племеник. Ужасното дело с други думи си било ужасно, но тъй като идвало от василевса, било нещо като безпрекословно природно бедствие.

Константин, види се, бил прекалено зает с висшите духовни дела, за да усети веднага ужаса от ставащото. За да сме коректни, трябва да отбележим, че все пак го усетил. Но му взело известно време.

Междувременно се случило нещо, което ни дава още един поглед върху характера на Констатин: Фотий, който отдавна презирал патриарх Игнатий, използвал възможността да атакува с всичката мощ на реторичния си талант неговите възгледи.
По-важното е, че безпощадността, с която Фотий нападал стария човек, се видяла неуместна на мнозина, а сред тях и на Константин. Въпреки известната неприязън, която изпитвал към Игнатий, той все пак имал уважение към стареца, макар и да не му било приятно общуването с него. А може би и в този момент избил наяве потресът от убийството на Теоктист. И тогава за първи и единствен път той открито оспорил правотата на учителя си Фотий.

Ако първата еманципация на Константин била диспутът с Йоан Граматик, тази била втората. При първата престанал да бъде нечие протеже. При втората престанал да бъде нечий ученик. Оставала му самотата да се опира единствено на себе си.

В този момент Константин решил да се оттегли в манастир и в крайна сметка – при брат си във Витинския Полихрон. Сторил го дискретно и без демонстрации. Бил философ.

Присъствието му изглежда помогнало на Методий да се съвземе. Бил изгубил всичко. Бил скъсал с всичко. Бил се отвратил от всичко. Сигурно се е чувствал объркан като праведния Йов. И тогава пристигнал Константин. Братчето, с което се били виждали изрядко, изведнъж се оказало единствената му връзка със света. А не бил какъв да е брат. Бил все така пълен с енергия. Философствал, ще рече продължавал да търси смисъл. И напирал да извършва дела. Единственото нещо, за което Методий можел да се захване, била вярата. И неусетно се обвързал с вярата на другите, с потребността да проповядва и доближава до тях Словото Божие. Сетне естествено изникнал въпросът за книгите и за непросветеността на людете, с които бил живял години наред. С тях и нуждата от превод на най-важните християнски текстове. Може би Константин като на шега поставил началото и превел встъпителните стихове от Евангелието на Йоан. „В началото бе Словото и Бог беше Словото.“ Трябва да ги е записал с гръцки букви, но видял, че те не стигат.

При това положение възможните подходи се броят на пръсти.

Единият бил приложен от ирландските и английски монаси: те намерили начин, като комбинират известните им букви (латинските), да изразят и онези звукове, които са специфични за техния език. Това и до днес затруднява учещите английска фонетика, но очевидно върши работа. Отчасти се ползва и във френския, испанския и италианския.

Вторият подход е да се добавят букви за липсващите звуци към познатата азбука. Единият подвариант е да се измислят няколко чисто нови, както направил Вулфила. Другият е да се използват наличните букви, като им се добавят чавки, опашки, ударения и други подобни. Така пишат и днес чехи, поляци, скандинавци и в по-малка степен холандци, испанци, французи.

Третият е да се създаде чисто нова азбука. Подобни азбуки обикновено възниквали или като откритие на самата идея за писане, или при по-изолирани места и народи, и най-вече във времена, когато културният обмен бил по-ограничен. Такива са писмените системи на евреи, грузинци, арменци, алани, може би и на старите българи.

Някои изследователи твърдят, че преди да избере втория подход – да добави букви към гръцката азбука и така да създаде кирилицата, Константин решил да опита третия, като „изнамерил“ глаголицата. За всеки, който е виждал и двете азбуки и вярва в това, че Константин бил образован и мъдър човек, лансирането на подобна последователност би могло да прозвучи странно. Разказът започва да звучи още по-особено, когато научим, че не Кирил измислил кирилицата, а някой друг, който ѝ приписал неговото име от уважение.


Симеон и Владимир

Българският владетел Симеон бил наричан от Константинополския патриарх Николай Мистик „дете на мира“ – прякор, който може да е бил използван за него и в България, защото се родил по времето около двете събития - покръстването и мира с Ромейската империя. 
Не можем да преценим кое от двете събития било по-важно за съвремениците му – но за семейството на Борис, покръстването навярно е изглеждало по-определящо. 
Мария, жената на владетеля била вече прехвърлина четиридесетата си година и не била зачевала от години. 
Когато приели Христа, заченала. Родила син и всички видели в това Божий знак.
Борис вече имал двама сина и две дъщери1

Цар Симеон сред книжовниците в Преслав. Алфонс Муха, 1923г.
Най-големият, когото сме свикнали да наричаме Владимир2 бил по това време поне двадесет и пет годишен. Малкият му брат не му бил особено „интересен“.
Трябва да е бил вече женен, може би е имал и свои деца. Баща му Борис нямал съмнения, че това ще е неговият наследник и полагал всички усилия да го подготви както чрез обучение във военните и политическите дела, така и чрез подчертаване на достойнството му на престолонаследник.
 Още шестнадесетгодишен, заедно с отбран съвет от опитни бойци, го изпратил да води част от армията срещу сърбите и макар хрониките да сочат, че младежът бил пленен заедно с дванадесет боили, изглежда крайният резултат на кампанията не бил толкова безнадежден – разменили се дарове и пленници и бил сключен мир с тримата синове на Властимир. Няколко години по-късно двама от същите трима братя, потърсили убежище в България.
Владимир изградил характера си в годините след последната успешна война на дядо му с Ромейската империя. Бил роден по време на тази война, когато баща му, заедно с армията, напредвал към Филипи. Борис тогава бил седемнадесетгодишен юноша, който трябвало на практика да добива знания за военното изкуство, наблюдавайки делата на кавхан Исбул.
Макар и престолонаследник (канартикин - наистина отскоро), Борис не водел дори формално армията. Начело бил самият кавхан Исбул, изпитан пълководец, който преговарял за мирния договор.
Историята ни е оставила голяма бъркотия за рождените дати на владетелите от Крумовата династия. Ако приемем, заедно с единодушните по това изследователи, че споменатата война със сърбите се е водила около 853-854 г. и че плененият Владимир е водел войската, макар и под опеката на други опитни военачалници, то по това време той трябва да е бил поне на 15 г.

1 По-голямата е назована в приписката към Чивидалското евангелие „....et filia eius dei ancella Praxi“, което би могло да значи и „от слугинята Пракси“ (ако е с малка грешка), и „Божия слугиня Пракси“. Обикновено я представят като монахиня Евпраксия. Предвид възрастта на родителите, тя вече е могла да е монахиня, ако е побързала да стори това по време или още преди масовото покръстване. Не е известно обаче по това време да е имало [женски] манастири в България. От друга страна, ако приемем (на базата и на въпросите на Борис до папата), че многоженството не е било рядкост сред българите, другото тълкуване също не би ни се сторило неприемливо. След отхвърлянето на многобрачието било уместно да се подчертава особено пред духовници, че тя е дете не от равноправна (на някоя друга) съпруга. Извънбрачни деца църквата приемала масово. Двубрачие обаче – не. Така или иначе ще наричаме тази сестра на Симеон Евпраксия от уважение към установената традиция.

2 Основен ранен автор, който посочва името на българския престолонаследник е Константин Порфирогенет. В De Administrando Imperio той го назовава Blastemerus, като очевидно не различава това име от името на сръбския княз Властимир, когото назовава по същия начин. Ако приемем, че подобно смесване е възможно и с други сходно звучащи имена, напр. по-рядкото Растимир, това би могло да обясни странното име Расате (Rasáte) в Чивидалското евангелие. По времето на приписката в близка Моравия владетел е Ростислав, когото западните извори (напр. Фулденските анали) наричат Rastiz. През Х в. името Владимир е популярно и би могло да се утвърди в представите на по-късните автори и на преписвачите вместо да речем името Растимир или дори Срацимир. Така за Зонарас Иван Владислав е „Joannes Sphandosthlavus", за Кедрин - "Joanne... Bladisthlabus, filio Aaronis", Среща се и още „Maria…Joannis Uladisthlavi uxor“. Лъв Граматик пък нарича Маламир “Валдимер”. Тези смесвания (вкл. с добавяне и отпадане на звукове) правят вероятно „двете имена“ на Борисовия първороден син да са всъщност едно и също име. Тук ще го наричаме Владимир, според установената традиция.

Приписката от Чивидалското евангелие :
"Тук са имената от Болгария. На първо място техният крал (rex) Михаел и брат му Докс, и другият му брат Габриел, и съпругата му Мария, и синът му Расате, и другият Габриел, и третият син Симеон, и четвъртият син Якоб, и дъщеря му раба божия Пракси, и другата му дъщеря Анна".


Княз Борис поставя Симеон на трона и ослепява Владимир. Фреска от църквата Св. Димитър в с.Тешово

Владимир наблюдавал колосалното дело, което се извършвало в Плиска и в Кутмичевица отдалеч. Наистина, стараел се да прекарва повече време в Плиска, може би защото се готвел да поеме властта, когато дойде моментът. Накрая, през 889 г. решил, че то е дошло.
Това, което направил не било точно преврат. Имало достатъчно боили, които не се впечатлявали чак толкова от новите веения. Били приели християнството.
Предпочитали да слушат и литургията, и проповедта на своя си език. Но в преобвзетостта на Борис с книжовността, при това появила се така неочаквано, виждали нещо нездраво. Не се противопоставяли на стария владетел. Не оспорвали начинанието му и били готови да го оставят да процъфтява. Но предпочитали да ги управлява някой, който бил и в крак със земните дела.
Борис вероятно отстъпил неусетно. Бил стар и когато го споходила болест, се съгласил Владимир да бъде коронясан.
Такъв обичай - да се короняса съвладетел - отдавна имало в ромейската империя. 
Не и в България. .
Владимир направил необходимото за всички да е ясно, че болен или здрав, старият владетел е предал властта на новия и ще прекара остатъка от дните си в молитва. Възможно е отначало Борис дори да не се е противопоставил. Повечето от византийските хронисти не са и отбелязали това събитие. Но постепенно станало ясно, че Борис е напълно извън властта.
Навярно Борис дори се залъгвал, че като поддържа представата за доброволното си оттегляне, ще запази достатъчно влияние върху сина си. Може би и Владимир нямал никакво намерение да му оспорва това. Но дълбоко в себе си всички в семейството знаели, че предаването на властта не е станало както трябва.
И както обикновено се случва в хода на човешките събития, едно действие, което изглеждало като да се приема от всички, постепенно се оказало натоварено с противоречиви, дори до степен изгарящи чувства на неудовлетвореност.

Когато се съвзел от болестта си, Борис бил стреснат от делата на сина си. Може и да е обсъдил събитията със Симеон, но така или иначе бил свикнал думата му да тежи; бил достатъчно властен, дори и без подкрепа.
 Затова се срещнал с Владимир и го смъмрил сурово. 
Едва тогава напълно почувствал какво се е случило. 
Владимир бил вече владетелят, не почтителният син. 
Може да е бил малко замаян от новата си роля и от сервилните възхвали на обкръжението си.
И решил да покаже на баща си кой кой е – възможно най-обидното поведение за пред човек с властния и непримирим характер на Борис. Той, Борис в първия момент сигурно не повярвал на ушите си.
Бил дори повече учуден, отколкото възмутен. И се опитал да вкара непрокопсания си син в пътя – сурово, като строг баща и владетел. Това пък преляло чашата за Владимир. Не бил чакал толкова дълго, за да се отнасят с него по този начин.
Само защото Борис успял да преглътне, по-скоро да зарови гнева си и да стисне зъби, не се наложило да бъде върнат в манастира си, заобиколен от канска стража.
Гневът обаче останал и, скрит в гърдите му, набъбвал с всеки изминал ден. Пропастта между него и Владимир била издълбана. За Симеон оставало само да канализира гнева в правилната посока.
Както споменахме, Симеон бил в непрекъснато движение. Бил млад и енергичен. Бил учен и то не само в религиозните, но и в светските дела. Усвоил изкуството на интригата и на доброто представяне, без които в Константинопол било трудно да бъдеш приет.
 Но преди всичко имал таланта да увлича хора, които да го следват. Не се представял обаче като голям оратор - предпочитал да пише, нежели да води диспути.
Но владеел изкуството на беседата, на разговора в тесен кръг внимателни слушатели, пред които без показност, но с житейска убедителност, най-често с импровизирани отговори на не винаги очакваните въпроси,– да изложи позицията си. И то така, че събеседниците му да я възприемат.
Нищо не помага на човек да си събере мислите, така както пътуването. Особено яздейки (което прилича на днешно дълго шофиране сам в колата). Дори и със свита от спътници, ездачът е в известен смисъл сам с коня или по-скоро сам със себе си.
И макар в голяма част от времето мисълта му като да блуждае, идеите неусетно кристализират, подреждат се и се запазват. Понякога това били практически планове. Друг път – просто мечтания, които не непременно смятал да изпълни. 

Може би тогава се родила фантазията за Константинопол и за василевса на българи и ромеи. Естествено на първо време тя нямала място в плановете за реалността. Но все пак се била родила… А имало много други практически въпроси, които мислите му дооформяли по време на дългата езда.

Пътуването из държавата доизграждало Симеон.

А срещите му с боили, духовници и обикновени хора фиксирали изграденото.
Симеон често посещавал Климент в Кутмичевица. Било естествено да подпомага и работата на учениците, събрани в Плиска около Наум, Константин (по-късно епископ Преславски) и чичо си Тодор, син на Борисовия брат Докс.
Също и да опознава и надзирава работата на гръцките духовници във всички части на България. Така Симеон бил навсякъде. От него зависело как ще го възприемат съотечествениците му: като бъдещ религиозен водач или като Водачът изобщо. Важно било в поведението си да намери точната мярка между показната скромност и неусетно, но императивно доловимото величие.
Симеон се интересувал искрено от книжовната дейност. Бил надарен да схваща бързо и бързо да извършва това, което имал да прави. Понякога помагал в преводите, но мисълта му се движела много по-бързо отколкото ръката на записвача и от това му ставало досадно. Не е много вероятно да е писал или диктувал преводи.
Сред събраните около Наум люде най-силно впечатление му правел Константин, който по-късно станал епископ Преславски. Константин бил ученик на Методий – от онези, които Светополк продал в робство. По заповед на Василий I бил откупен от пазара във Венеция заедно с още неколцина, а после, в знак на добра воля, бил изпратен в България.

Горе-долу на възрастта на Симеон и макар да не е учил в Магнаура, той се стараел да изглежда не по-малко образован и схватлив. Вероятно в самото начало Симеон не го харесвал особено. Струвал му се неестествен и може би малко самонадеян. Освен това желанието му да пише на глаголица, което не смущавало Борис и харесвало на Владимир, дразнело Симеон. Струвало му се провинциално.
При положение, че можел да използва кирилицата, която била подобна на гръцката и която можела да свърза четящите хора, този самохвалко настоявал да борави с някакви странни знаци, така чужди за образования човек, подобно на грузинските или арменските. Константин използвал често думи като „славяни“ и „славянски“, а също и другите ученици, които идвали от Моравия, следвали примера му.

 „Славянски“ било определението, чрез което там те се разграничавали от немското духовенство, при това без да бъдат обвинени, че служат по Константинополски образец. Симеон нямал нужда от това. Затова и по-късно се обявил за василевс на българи и ромеи.
Постепенно обаче Константин започнал да му става интересен и колкото повече разговарял с него, толкова повече започвал да го харесва. Все пак решаващо може би било това, че Константин показвал и възхита, и преданност.
 Неусетно Симеон го впечатлил искрено. Това се случвало някак естествено с повечето хора, с които Симеон разговарял.
Докато Симеон печелел сърцата и умовете на поданиците, Владимир се заграждал все по-плътно с относително тесен кръг велможи, като повечето от тях го тласкали ако не точно срещу, то поне встрани от новата вяра.
Интересно е да се опитаме да си представим каква е била ролята на жените около него. Не са ни останали никакви сведения за каквато и да било впечатляваща личност около него – от ранга на Теодора, на Евдокия Ингерина или на Зоя Карбонопсина, която се появила на сцената около петнадесет години по-късно и която неизбежно ще встъпи в разказа ни. Новите му жени не блестяли с нищо, освен може би с физическа хубост. Предишната, за която предполагаме, че е била втора съпруга, останала доста встрани, а изглежда и по-рано нямала особено влияние.

 (Имало е и добри владетели с вкус към безцветни жени, но те изглежда са се справяли по-скоро не поради това, а въпреки това.)

Мария, която сигурно е имала силно влияние над него, била вече покойница, а също и леля му Анна, която имала толкова голямо участие в християнизирането на България.
Има обаче още една жена, които със сигурност е била жива по това време и не може да не е била участничка в назряващата семейна драма: сестра му Анна1. За Анна знаем, че в края на живота си била монахиня и ктитор на две църкви край Преслав.
По това време обаче,и поне още тридесет години до 927 г., е била омъжена за „калутаркан”2 и сампсис3 Симеон („брат по съпруга на владетеля”). 
През 927 г. при подписването на договора с ромеите, този Симеон бил почитан старец - явно още жилав и поставен йерархически веднага след Георги Сурсувул 4
Към 890 г. е бил около четиридесетгодишен, т.е. в разцвета на силите си. Този Симеон бил очевидно добре образован, за да може да поеме функциите на сампсис, но очевидно също така и управленски активен, за да стане и „калу” (или олгу) таркан. 
Не можем да кажем какво е отблъснало и него, и Анна от Владимир, но в тази ситуация на сблъсък няма съмнение, че те са били поддържници на Симеон. Това обяснява още над тридесетгодишното присъствие на „калутаркана” във властта.
 Анна имала поне един син – същият Стефан, назован по повод сключването на договора от 927 г. близък роднина (братовчед) на младия цар Петър. Твърде вероятно е да е имала и други деца, чиито имена не са стигнали до нас.
Но тя ще да е била от онези жени, които не се задоволявали само с функциите си в отглеждането на семейството. Когато след смъртта на мъжа си постъпила в манастир, въпреки че била вече над седемдесетгодишна, останала активна до самия си край. Не трябва да си я представяме като копие на лелята, чието име носела. Била образована според тогавашните стандарти, но едва ли виждала призванието си в духовните занимания на другата Анна. Била по-земна, може би по-заинтересувана от политиката и вероятно чувствителна към пренебрежението, което Владимир показвал към нея и семейството й.

1 Евпраксия, която (може би поради предубеден превод на приписката към Чивидалското евангелие) ни представят за монахиня още към 867 г., по това време трябва да е била над петдесетгодишна. Нямаме никакви данни за нея. Възможно е да е починала или просто да се е вглъбила в монашеското си служение до степен никакво сведение за живота й да не достигне до нас. Ако пък не е била монахиня възможно е да е била омъжена извън страната. Значително по късният художествен разказ за царкиня Персика може да е бил далечен отзвук на някакви сведения за нея.
2 Някои автори приемат, че става дума за некоректен гръцки запис на титлата „олгу таркан”.
3 Началник на (или едно от действащите лица в) канцеларията на владетеля.
4 Дълголетността и на Анна, и на Симеон би могла да се стори на читателя смущаваща, но очевидно и в тази епоха хора са доживявали значително над седемдесетата година. Самият Борис е пример за това, както ичъргубоила Мостич, който според откритата надгробна плоча се замонашил на 80 г.

Симеон изгаря църквата на Живоносния извор на Св.Богородица, пред стените на Константинопол. Миниатюра от хрониката на Константин Манайсий. След възстановяването и, именно в тази църква, на 8 октомври 927г.се извършва венчанието на неговия син цар Петър с Мария (прекръстена на Ирина в чест на сключения мир) Лакапина.

Събитията, които последвали, са описани единствено във всемирната хроника на абат Регинон от Прюм (край Трир). Като игумен на Прюмския манастир през 885 г. той бил приел Хуго, единствен, но извънбрачен син на крал Лотар II. Хуго бил ослепен и подстриган за монах и поставен под негово попечителство от император Карл Дебелия (881 – 888), след като със сила се опитал да подчини някогашните владения на своя баща. Съобщението му за събитията в България е лаконично:
Не след дълго време по Божие внушение той [Борис] изоставил земното царство, за да царува вечно с Христос на небето; и като поставил на своето място за княз по-стария си син, подстригал се, приел одеждата на светото подвижничество и станах монах, предавайки се денонощно на милосърдие, бдение и молитви. 

Между това неговият син, когото той поставил за княз и който далеч отстъпвал от баща си по ревност и деятелност, почнал да върши грабежи, да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди. 
Когато баща му узнал това, възпламенен от силен гняв, свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл царските дрехи и като взел със себе си тия, които се бояли от Бога, опълчил се срещу сина си. Скоро без особено затруднение той го заловил, извадил му очите и го пратил в затвора. 

След това свикал цялото си царство и поставил за княз по-малкия си син, като го заплашил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство.”
Нямаме основание да се съмняваме в основните факти: че Борис се е оттеглил в манастир; че е бил на предната линия при свалянето на Владимир; че Владимир е бил ослепен и че Симеон бил утвърден за владетел с авторитета на Борис пред събрани боили.
Срещат се съвременни автори, които изказват съмнения в ослепяването, отдавайки го на паралела, който Регинон правел с по-близката до него съдба на Хуго, но вероятно поради чувството, че това наказание е жестоко и варварско и не подхожда на благородния характер на Покръстителя. .

Това е очевиден анахронизъм. Борис може да е изпитвал чувство на мъка и вина след посичането на 52-мата боили, но това не значи, че се е отказал да наказва.
Греховете на Владимир към него и към държавата му се виждали достатъчни за сурово наказание.
В онази епоха ослепяването било популярно наказание, не само при ромеите, но и при франките и (особено) при визиготите.

От всички членовредителни наказания това е било единственото, което съдържало сериозен духовен субстрат.

Отнемайки зрението на наказания му давали възможност да се съсредоточи върху вътрешното си зрение, да съзерцава мисловно и може би чрез това да се пречисти.
Считало се, че вечният мрак може при определени условия да бъде озарен от вътрешна светлина.
В свят, в който се смятало, че вечния живот може да бъде откупен чрез страдание и отказ от радостите тук на земята, подобно наказание било нещо като нов шанс.
Крадецът, комуто отсичали ръката, оставал жалък и пълен с желание да посегне към онова, което вече не можел да сграбчи.
Предателят, претендентът, клетвопрестъпникът, които били ослепявани, нямали към какво да се пресегнат.

 Ако Бог би поискал да оживеят, Той би могъл да им даде онова просветление, което води до спасение на душата.
В духа на епохата, абат Регинон наблегнал върху религиозната отдаденост на Борис. Подчертал желанието му да потърси спасение на душата си в манастир.

Можем обаче да се питаме дали силата и авторитета на седемдесетгодишния Борис са били така могъщи. Едва ли без упоритата работа на Симеон, за да оправдае и вдъхнови отхвърлянето на законния владетел, отстраняването на Владимир би било така лесно, както самият Регинон ни го представя.
Отдавна има спор1 дали „свикал цялото си царство” означава събор в духа на франкската и визиготска традиция или не.

Симеоновият сборник

Във всеки случай можем да приемем, че детронацията на законния владетел и поставянето на друг, па макар и негов брат на мястото му, е предполагала това действие да бъде одобрено поне от основните боили и от църквата.
Имало и още едно усложнение: Симеон бил ако не още подстриган, то поне на път да се замонаши.

Респектът към вярата и нейните институции изисквал известна тържественост при освобождаването от такъв значим ангажимент. От друга страна е анахронично да се поддържа, че такъв събор прехвърлил столицата от Плиска в Преслав – по онова време столиците нямали някакъв специален
1 Още от времето на професорите Златарски и Мутафчиев.

Описание на създаването на манастира Св.Наум, на Охридското езеро през 905г. Житие на Св. Наум от XVI век.

Наръшкият граничен надпис

Като всяка революция, приемането на християнството открило пред България огромен брой неподозирани проблеми.

Най-малкият от тях бил нежеланието на значителен брой от хората в държавата да приемат тази промяна. Това можело да доведе евентуално до бунт и опит за цареубийство, (както и станало) и което било опасен, но не чак толкова рядък феномен. Случвало се и на други места.       

По-големият проблем е, че като при всяка революция, победителите се сблъскват с множество въпроси, на повечето от които те нямат представа как да отговорят. Неслучайно първото нещо, което Борис предприел след бунта, не само за да укроти антиромейските тенденции, било да отправи прочутите си въпроси към папата. Докато християнството просто се разпространявало по земите, това ставало тихо и дискретно. Лица и общности приемали вярата такава, каквато им я предлагали тези, на които били повярвали. Вероятно е имало разнообразие сред проповедниците, сигурно е имало и иконопочитатели, и иконоборци, а по-рано може би монофизити или монотелити. В земите в Тракия е възможно известно влияние да са оказвали и павликяните. Когато обаче държавата поела нещата в свои ръце, станало ясно, че ще има норми за „правилно“ и „неправилно“ изповядване на вярата.

Повечето велики покръстители на езическа Европа, ако съдим по житията им, са се сблъсквали и с ереси, които развенчавали, но процесът бил общо взето еднопосочен. В България проповедници нахлули отвсякъде, а владетелят, който се нагърбил с решението за християнизацията, имал премного основания да се колебае кому да даде превес, от което хаосът се развихрял. Колебанията на владетеля траяли почти пет години. Когато през 870 г. България се признала за част от диоцеза на Костантинополския патриарх, Борис нямал много избор освен да остави на ромейските духовници да определят основните правила за поведение на вярващите. Василий I, който имал и политически нюх и житейски опит, явно си е давал сметка поне отчасти за сложността на положението. Съвсем приятелски той определил за архиепископ на България човек, на когото Борис имал доверие. Но само архиепископът не бил достатъчен, за да се справи с хаоса. Духовниците от своя страна невинаги намирали път към новите вярващи, а старите невинаги им се радвали.

Архиепископът, назначен от Василий, е трябвало да е приемлив за Борис и дори това да не е бил Теодор Куфара, както са склонни да мислят някои изследователи, поне е бил човек, комуто той се доверявал. Кой можел да каже обаче какъв ще е следващият? Борис вече бил събрал достатъчно опит от контактите си и с Рим, и с Костантинопол и си давал сметка каква огромна сила може да бъде църквата. Бил наясно, че докато главата на църквата му се назначава от василевса, трудно би могъл да бъде спокоен в собствената си държава. И докато се молел Богу и се покайвал за греховете си, т.е. отдавал Божието Богу, кроел и планове как кесаревото да си остане в негова власт. Не може да не е говорел с малкия Симеон за това. Щом бил толкова умен, трябвало отрано да свиква с мисълта за важната роля, която му предстояла. Но на ум, така буден както Симеоновия, не убягвали онези малки нюанси, които подсказвали, че неговата мисия е всъщност да улесни мисията на владетеля.

А покрай леля си Анна се бил вживявал в разказите за Александър…

Детската си невинност загубил, когато починал Гавраил. Не знаем от какво точно е умрял, но вероятно било неочаквано. Това, което в този момент разтърсило дванадесетинагодишния Симеон не била скръбта. Дълбока връзка с брата си той нямал. Но изведнъж почувствал повече физически, отколкото с ума си, че между него и Владимир вече няма никой друг. Знаел, че Владимир е престолонаследникът. Бил научен, че държавната власт, това да си владетелят, господарят, изцяло попада в територията на братята му и евентуалните техни наследници. Давал си сметка, че му е отредено друго поприще, тъкмо затова никога и през ум не му било идвало да оспорва тази подредба на нещата. За първи път обаче в този момент си дал сметка, че ако и Владимир умре, следващият е именно той самият. Естествено било да изпита смущение, страх и онази неизбежна вина, когато без да сме поискали нещо, без дори да сме го изрекли наум, мисълта за него ни сграбчва поради едното знание за съществуващата възможност.

* * *

Самият Владимир бил обсебен от две идеи: да докаже на всички, дори и на себе си, че вече е владетелят и, разбира се, да се порадва на новата си титла с всички откриващи се пред владетеля възможности. И… да си създаде наследник. Сигурно е демонстрирал известна разпуснатост и склонност към гуляи, на които било естествено повечето присъстващи да не са най-благочестивите следовници на отдадения на Христовата вяра Борис. Точно тези със сигурност не били забравили тръпката на някои езически ритуали. И естествено, имало и жени. Нова жена или дори нови жени, и то въпреки християнските забрани – все законни, т.е. прибрани в дома му, за да бъде законен и евентуалният наследник. При това дори не затворил в новосъздаден манастир венчаната за него по християнски жена. Вероятно защото, макар и без наследник, му била мила и защото я уважавал. Това било огромно предизвикателство към новата вяра и още по-страшно – опасен пример за тези, които така и не разбирали защо е трябвало да се откажат от втора или трета съпруга и да останат само с една.

Когато се съвзел от болестта си, Борис бил стреснат от делата на сина си. Може и да е обсъдил събитията със Симеон, но така или иначе бил свикнал думата му да тежи; бил достатъчно властен, дори и без подкрепа. Затова се срещнал с Владимир и го смъмрил сурово. Едва тогава напълно почувствал какво се е случило. Владимир бил вече владетелят, не почтителният син. Може да е бил малко замаян от новата си роля и от сервилните възхвали на обкръжението си. И решил да покаже на баща си кой кой е – възможно най-обидното поведение за човек с властния и непримирим характер на Борис. Той, Борис в първия момент сигурно не повярвал на ушите си. Бил дори повече учуден, отколкото възмутен. И се опитал да вкара непрокопсания си син в пътя – сурово, като строг баща и владетел. Това пък преляло чашата за Владимир. Не бил чакал толкова дълго, за да се отнасят с него по този начин.

Само защото Борис успял да преглътне, по-скоро да зарови гнева си и да стисне зъби, не се наложило да бъде върнат в манастира си, заобиколен от канска стража. Гневът обаче останал и, скрит в гърдите му, набъбвал с всеки изминал ден. Пропастта между него и Владимир била издълбана. За Симеон оставало само да канализира гнева в правилната посока.

Както споменахме, Симеон бил в непрекъснато движение. Бил млад и енергичен. Бил учен и то не само в религиозните, но и в светските дела. Усвоил изкуството на интригата и на доброто представяне, без които в Константинопол било трудно да бъдеш приет. Но преди всичко имал таланта да увлича хора, които да го следват. Не се представял обаче като голям оратор – предпочитал да пише, нежели да води диспути. Но владеел изкуството на беседата, на разговора в тесен кръг внимателни слушатели, пред които без показност, но с житейска убедителност, най-често с импровизирани отговори на невинаги очакваните въпроси, да изложи позицията си. И то така, че събеседниците му да я възприемат.

Нищо не помага на човек да си събере мислите така, както пътуването. Особено яздейки (което прилича на днешно дълго шофиране сам в колата). Дори и със свита от спътници, ездачът е в известен смисъл сам с коня или по-скоро сам със себе си. И макар в голяма част от времето мисълта му като да блуждае, идеите неусетно кристализират, подреждат се и се запазват. Понякога това били практически планове. Друг път – просто мечтания, които не непременно смятал да изпълни. Може би тогава се родила фантазията за Константинопол и за василевса на българи и ромеи. Естествено на първо време тя нямала място в плановете за реалността. Но все пак се била родила… А имало много други практически въпроси, които мислите му дооформяли по време на дългата езда. Пътуването из държавата доизграждало Симеон. А срещите му с боили, духовници и обикновени хора фиксирали изграденото.

Симеон често посещавал Климент в Кутмичевица. Било естествено да подпомага и работата на учениците, събрани в Плиска около Наум, Константин (по-късно епископ Преславски) и чичо си Тодор, син на Борисовия брат Докс. Също и да опознава и надзирава работата на гръцките духовници във всички части на България. Така Симеон бил навсякъде. От него зависело как ще го възприемат съотечествениците му: като бъдещ религиозен водач или като Водачът изобщо. Важно било в поведението си да намери точната мярка между показната скромност и неусетно, но императивно доловимото величие.

Симеон се интересувал искрено от книжовната дейност. Бил надарен да схваща бързо и бързо да извършва това, което имал да прави. Понякога помагал в преводите, но мисълта му се движела много по-бързо отколкото ръката на записвача и от това му ставало досадно. Не е много вероятно да е писал или диктувал преводи.

Сред събраните около Наум люде най-силно впечатление му правел Константин, който по-късно станал епископ Преславски. Константин бил ученик на Методий – от онези, които Светополк продал в робство. По заповед на Василий I бил откупен от пазара във Венеция заедно с още неколцина, а после, в знак на добра воля, бил изпратен в България. Горе-долу на възрастта на Симеон и макар да не е учил в Магнаура, той се стараел да изглежда не по-малко образован и схватлив. Вероятно в самото начало Симеон не го харесвал особено. Струвал му се неестествен и може би малко самонадеян. Освен това желанието му да пише на глаголица, което не смущавало Борис и харесвало на Владимир, дразнело Симеон. Струвало му се провинциално. При положение, че можел да използва кирилицата, която била подобна на гръцката и която можела да свърза четящите хора, този самохвалко настоявал да борави с някакви странни знаци, така чужди за образования човек, подобно на грузинските или арменските. Константин използвал често думи като „славяни“ и „славянски“, а също и другите ученици, които идвали от Моравия, следвали примера му. „Славянски“ било определението, чрез което там те се разграничавали от немското духовенство, при това без да бъдат обвинени, че служат по константинополски образец. Симеон нямал нужда от това. Затова и по-късно се обявил за василевс на българи и ромеи.

Постепенно обаче Константин започнал да му става интересен и колкото повече разговарял с него, толкова повече започвал да го харесва. Все пак решаващо може би било това, че Константин показвал и възхита, и преданност. Неусетно Симеон го впечатлил искрено. Това се случвало някак естествено с повечето хора, с които Симеон разговарял.

Докато Симеон печелел сърцата и умовете на поданиците, Владимир се заграждал все по-плътно с относително тесен кръг велможи, като повечето от тях го тласкали ако не точно срещу, то поне встрани от новата вяра.

Борис и Роман

Борис и Роман се родили след повече от двадесет години брак на родителите им. Първородният син на семейството бил Пленимир. Славянските имена очевидно били популярни сред българския елит – Маламир, Владимир (или Растимир), Пленимир, по-късно Радомир - намираме ги почти във всяко поколение. Интересно обаче е обстоятелството, че името Пленимир не се среща в българския двор нито по-рано, нито впоследствие, но пък е характерно за хърватските властващи фамилии. Твърде възможно е, макар да няма никакви недвусмислени данни за това, Петър да се е опитал да подобри значително отношенията с Хърватска и дори да е потърсил за кръстник Трпимир II, наследил Томислав през 928 г. (Подобни примери има: Звентиболд, синът на Арнулф Каринтийски има за кръстник Светополк и носи неговото име.) Пък и това би било естествен резултат от мисията на папския легат Мадалберт, който работел за подобряване и укрепване на отношенията между българи и хървати. В контекста на мир между българи и ромеи постигането на такъв резултат било значително улеснено. Факт е, че през цялото царуване на Петър между България и Хърватска цари мир, а и след това, практически до 1018 г., когато българската държава пада под ромейска власт.
Знаем, че Петър е бил наследен от Борис през 969 г., следователно първородният му син е починал по-рано. Споменаването на името на Пленимир като цар в Синодика на Борил говори, че съобразно вече възприетия ромейски обичай, е бил провъзгласен за съимператор с баща си още в твърде млада възраст.
Колко са били дъщерите, не знаем. Не знаем и дали и колко деца не са успели да пораснат. Това, което можем да допуснем е, че ако през 969 г. Борис е бил с едва набола брада (както пише Лъв Дякон), трябва да е бил роден през 955/956 г. Изглежда по-вероятно „едва наболата брада“ да е просто метафора за неговата младост – все пак по това време е имал жена и малки деца. Възможно е да е бил роден около 949/950 г. Роман е роден значително по-късно. Това би трябвало да е станало в края на 950-те, за да е било възможно да бъде безпроблемно кастриран около 70/71 г.1 Когато го родила, майка му Ирина е била прехвърлила четиридесет години.
Според Продължителя на Теофан, докато бил жив баща й Христофор, Ирина няколко пъти посетила Константинопол, а последния път, след неговата смърт през август 931 г. – с трите си деца. Нито едно от тях очевидно не е Борис или Роман.
1 Кастрацията на зрели мъже се прилагала като наказание, за каквото не е имало основания, докато в детска възраст дори за принц могли да й намерят благовидни (обикновено свързани с бъдеща духовна дейност) оправдания.

Император Йоан Цимисхий триумфално влиза в Константинопол, носейки чудотворната икона от Преслав "Българската Боородица" и водейки след себе си българският цар Борис II. След това от него публично са свалени царските дрехи. Миниатюра от хрониката  на Скилица, Мадридски ръкопис.

Цар Борис II
Пресиан и Алусиан

Първият син на Иван Владислав и Мария се родил през 997 г.1 Нарекли го Пресиян, по името на прадядото и на двамата.2 И двамата като че ли бързали да наваксат пропуснатите години. До смъртта на Иван Владислав под стените на Драч през 1018 г. Мария родила дванадесет деца и няма данни нито едно от тях да е починало.
Вторият син Алусиан най-вероятно е бил и второто им дете.
Родил се е вероятно през 999 или 1000 г. Третият син Арон дошъл скоро след това. Бил е поне четиринадесет-петнадесет годишен през 1018 г., т.е. родил се е около 1003 г. Твърде вероятно е между Алусиан и него да е имало и дъщеря.
През тежките години между 1000 и 1003 г. Иван Владислав рядко виждал децата си. Не знаем кой къде се е сражавал през този период, но Самуил изглежда не е бил на север. Не знаем и кой е водел войските, които са се сражавали за Преслав и Дръстър.
Възможно е преди това и кавханът Дометиан и Гаврил Радомир, а защо не и Иван Владислав, да са участвали в северните кампании.
Твърде вероятно е Иван Владислав да е бил ангажиран със защитата на Сердика, която някога била Ароново владение. Самуил бил достатъчно мъдър, за да знае, че не е естествено да го държи далеч от бащината му крепост,
каквито и тежки спомени да събуждала тя. Изглежда, и че, ако съдим по последвалите събития, отношенията на Иван Владислав с комит Кракра са били достатъчно топли. Ако е имало напрежения между Мария и ларисчанката Ирина1, втората жена на Гаврил Радомир, възможно е цялото му семейството да е предпочитало да пребивава в Сердика. Така, най-вероятното му участие в северните кампании би могло да е свързано с българските опити да се разбие обсадата на Видин, които се оказали безуспешни.

 Немалко значение имала и намесата на крал Стефан, който влязъл във войната на страната на ромеите и окончателно присъединил към Унгария земите на Банат.
Там до тогава управлявал Охтум, но неговата лоялност към Самуил и преди това не била безспорна2.
След завладяването на Видин3, Василий се придвижил до Скопие „като плячкосвал и унищожавал всяка българска крепост по пътя си“. Възможните пътища са два: през Сердика или през Ниш.Знаем, че не е минал през Сердика и че едва след падането на Скопие (където разбил войската на Самуил) се е отправил на север и обсадил Перник. Изборът да се отправи към Сердика от югозапад може би има връзка с горчивия му опит от обсадата й през 986 г.
Но по-важно изглежда е било желанието да завземе Срем (Сирмиум), с което северозападната част би била покорена. Срем обаче не паднал. При това положение, след като му било предадено Скопие, единственият начин да откъсне северозапада и да затвърди властта си над него била да превземе Сердика.
До Сердика обаче не стигнал. Дълго и безрезултатно обсаждал Перник, защитаван от Кракра. Накрая се видял принуден да се оттегли към Филипопол.
Не можем да си представим живота на Иван Владиславовото семейство (а и на целия български двор) ако не отчетем как изглеждали българските земи през този период.

1 Датите на раждането и смъртта му са изсечени върху надгробния му камък в с. Михаловце, Източна Словакия. Раждането му според този надпис трябва да е било преди септември 997 г.
2 Ако логиката на това име е била да обедини наследството на двамата, то по-вероятно е комитопулите да са извеждали връзката си с династията през сина на Пресиан I, Гавраил, а не през сина на Борис със същото име. Във втория случай общият им родоначалник би бил Борис I. От друга страна тъй като Борис бил и бащата на Мария ползването на това име би могло да се е счело за „неравно“. Разбира се идеята за „равенство“ е анахронична, но – повече като общ каприз - такова „мерене“ не е изключено. Във всеки случай обаче подчертаването на династическия елемент е било налице.

1 Около 998 г. Самуил оженил Гаврил Радомир за Маргарита, дъщеря на унгарския крал Геза и сестра на престолонаследника Стефан. Според Скилица Гаврил Радомир я изгонил и върнал в Унгария бременна, за да се ожени за хубавата пленничка от Лариса Ирина.
2 Според други автори Ахтум или Охтум (или Айтони) управлявал и в следващите едно или две десетилетия като васал първо на ромеите, после на крал Стефан.
3 Скилица и всички последващи преписи на текста му с вариации (Кедрин, Михаил Деволски) сочат годината като петнадесета в индиктиона (т.е. петнадесетгодишния цикъл). Това затруднява приемането на хипотезата, че петнадесет (което тогава се изразява с „ie”) е „печатна грешка“ вместо единадесет („ia”), което би изпратило превземането на Видин и Скопие чак през 1013 г.

Насилственото подстригване в монашество на Пресиян

Средновековната картина била доста по-различна. Войските напредвали и отстъпвали; завземали и изоставяли градове, които се връщали към предишните си господари; разрушавали крепости по пътя си, които (със скорост днес изглеждаща почти невероятна) били издигани отново и използвани в следващата кампания. 

На моменти териториите на враждуващите държави изглеждали като дреха с кръпки – парчета земя, владени от противника, откъснати от неговите комуникации, които се справяли самостоятелно, запазвайки за дълги периоди лоялност към недостъпния сюзерен. 
Това пък изисквало владетели и феодали да бъдат непрекъснато нащрек, защото никой не би могъл да знае кога и защо от някоя от тези „кръпки“ би могло да започне нападение. 
Естествено отговорността на членовете на царската фамилия (в най-широк смисъл) била най-голяма.
 Това неизбежно водело до повече непредвидени схватки и от там – до необходимост от увеличаване броя на постоянно участващите във военните дружини, които те трябвало да поддържат.
 Това естествено водело до увеличение на разходите. 
От друга страна честите набези навътре в българските територии изтощавали населението, а и опитите за освобождаване (възвръщане) на отнети територии падали отново на гърба на освобождаваните. 
Докато завоевателните войни на Симеон по-скоро облагодетелствали българското население, освободителните войни на Самуил без съмнение го съсипвали.
Свикнали сме да оценяваме патриотичните чувства на българите през този период по героичната защита на някои твърдини, организирана от верни на Самуиловата кауза боляри. 
И смятаме, че последвалите въстания доказват, че „народът“ е споделял техните чувства.
За съжаление подобен подход е наивен. Лоялността на болярите и тяхното чувство за чест далеч не винаги съвпадало с чувствата на подвластните им и това, че в някакъв по-късен момент те, подвластните, били готови да се вдигнат на оръжие срещу ромейската власт не доказва нищо повече от това, че и ромейската власт също не им харесвала. Зачестилите поражения на Самуил и неговите наследници по-скоро говорят за липса на достатъчна мотивация у хората, които се сражавали за тях. 
Не че не са изпитвали злоба към ромеите, чиято войска ги подлагала на всякакви страдания. Но героичният порив в „защита на българщината“, готовността да следват собствените си водачи и господари, явно не били особено силни. Съответно и любовта към тях. 
Образът на харизматичния народен любимец Самуил е по-скоро поетичен. Разбира се, може да е заслужавал да го обичат, което съвсем не означава, че са го обичали. В още по-голяма степен това важи за сина и племеника му. И неизбежно техните семейства се чувствали достатъчно затворени и откъснати. В такава атмосфера трябвало да се възпитават и децата им.
След 1004 г. в сблъсъка между България и автократорията настъпило известно затишие. Това давало възможност на Иван Владислав да бъде по-близо до семейството си.
Стожерът на семейството била Мария. Била в известен смисъл властелин в дома си. 
Имало нещо удивително систематично в поведението й – от неуморното раждане на здрави деца, през ясно и безкомпромисно формулирания ред в семейството, до неотклонните й образователни изисквания спрямо всяко от децата й, независимо от възрастта и пола му. В продължение на двадесет години тя направлявала и контролирала обучението на децата си, като поемала сама организацията на по-голямата част от основното им образование. 
Същевременно се интересувала от всичко, свързано с тях, включително от военното дело, което тримата й най-големи сина изучавали по-късно през този период. Изисквала да изучават и гръцките, и българските писатели, да усвояват културата на времето си, независимо на какъв език.
В същото време Мария умеела да бъде забавна, често остроумна, винаги готова да участва дори в неочаквани събития. Езикът й бил остър и предвид по-малките ограничения в онази епоха за реплики, които днес бихме нарекли груби, попаденията й нерядко били като добре прицелени стрели.
Контрастът между нея и Ирина, жената на Гаврил Радомир привличал голяма част от вниманието на двора, когато Иван Владиславовото семейство пребивавало в Охрид.

Скица от надгробния надрпис на княз Пресиян в Михаловце, Словакия (тогава в Унгария) „Тук лежи княз Пресиан, роден в годината 6505 (996 г.) и починал в годината…“

Самуил изглежда вярвал, че е за общото благо да отвори държавата си към Адриатика, да я поддържа голяма и силна и, естествено, да направи поданиците си малко по-богати и малко по-щастливи. Нямало откъде да знае, че „малко по-богати” и „малко по-щастливи” обикновено прави хората много по-недоволни.
Твърде вероятно е Иван Владислав добросъвестно да е споделял идеите му. В Битолския надпис той наредил да се изпише като определение за себе си “българин по род”.
Ще рече, не само се разграничавал от ромейския враг, но и държал да се знае, че се идентифицира с всичките си достойни предшественици: Крум и Омуртаг, Борис и Симеон, Петър и Самуил, защото виждал в тях пример за подражание, модел за идентифициране с държавата, която по това време вече му принадлежала, както и той смятал, че принадлежи на нея.

Битолският надпис на цар Иван Владислав

Самуил бил този, чийто житейски пример осмислял такава идентификация. Само него познавал, но той бил достатъчен. Така че преди още короната да му даде основанието да изсече тези думи в камъка, те вече се били отпечатали в душата му.

Алусиан пристига пред палатката на Петър Делян.Миниатюра от хрониката на Йоан Скилица
Нямаме конкретни данни за отношенията между двамата братя. По-късният им жизнен път обаче не оставя впечатлението за голяма близост. Още през 1022 г., когато започнал бунтът на Ксифий и Фока, пътищата им вече започнали да се разделят.
Двамата братя и тяхната сестра, чието име не знаем, но знаем, че по това време била вече омъжена за Роман Куркуас, очевидно били вече излезли от майчината си опека.
Вероятно същото важи и за една или две от неизвестните нам техни сестри, както и за Аарон, който вероятно по това време казва: „...още в своята младост, обсипан с почести, аз дойдох на изток“. Грижата за другите в семейството - Траян, Радомир и най-малкия, Климент, както и за трите най-малки сестри - оставала на Мария и тя естествено полагала всички усилия, ползвайки същевременно и високото си положение в двора, за да им намери подходящо поприще и подходящи съпрузи и съпруги.
След брака си и след кампанията срещу бунтовниците, Алусиан се установил в Теодосиополис. Изглеждало като че всичко в живота му се подрежда добре. Бил назначен за стратег на голям град. Харесвал съпругата си. Били добре подсигурени от гледна точка на имущество. Най-късно през 1025 г. се е родил и първият им син, когото кръстили на името на живия още василевс: Василий.
Пресиан се установил в Анкара, главния град на тема Вукеларион. На югозапад Вулеларион имала тясна граница с тема Анатоликон. Анатоликон по традиция се считала за най-голямата и най-престижна за управление тема в Мала Азия.
Неин стратег бил Василий Склир, внук на бунтовника Варда Склир, който преди четиридесет години разтресъл автократорията. При това бил женен за Пулхерия Аргиропулина, сестра на тогавашния епарх1 на Константинопол и бъдещ император Роман Аргир.
Не знаем точно какви са били причините за конфликта между Склир и Пресиан. Склирите вероятно имали имоти и във Вукеларион и е възможно да са се сблъскали във връзка с тях, но имущественият конфликт по-скоро отключил сблъсъка, а не го създал. Склирите били горда фамилия. Бившият български цар може би ги дразнел с амициите си. И с гордото си държане. Но е сигурно, че когато Склир подчертавал името Пресиан Българина, това не било просто уточняване на произхода му.

1 Епарх е градоначалникът на Константинопол, чиито правомощия са много широки и включват контрол върху занаятите и търговията, правилата за тях и цените. Той осъщеатвявал и връзката на Сената с василевса.

Алусиян и Петър Делян на банкет. След това Алусиан ослепява Петър Делян.


Затова и съвсем неочаквано научаваме за свадата между Пресиан и Василий Склир.
Тази свада се разразила още през 1026, година след смъртта на Василий II. Не знаем какво е послужило като повод за избухването й, но при амбициите както на Пресиан, така и на Склир, свадата била неизбежна. И се превърнала в истинска локална война между двамата. Европа била привикнала на такива сблъсъци между могъщи феодали, но за строго централизираната автократория това било истински шок.
„Император Константин сметнал разпрата им за безсрамие спрямо императорската власт и изпратил и двамата на заточение.“ 
 Както обаче вече споменахме, Константин VIII изглежда хранел някакви симпатии спрямо Пресиан.
 „Не след дълго той ослепил Василий [Склир], който бил наклеветен, че иска да бяга. А и Пресиан за малко щял да претърпи същото наказание, но се отървал.“
Фактически не само се отървал, но и очевидно бил освободен от заточението си, защото в следващите три-четири години продължил активна дейност, заедно с Мария.
В разказа на Скилица непосредствено след тези думи става ясно, че василевсът „ослепил и Роман Куркуа, зет на Пресиан по сестра, както и Богдан1, Глава и Гуделий2. Отрязал езика и на монаха Захарий, роднина на веста Тевдат, като измислил, че всички те готвели заговор срещу него“. Този заговор изглежда доста български, тъй като всички участници са българи или свързани с България, а следователно и с Пресиан. Дали той се развил като непосредствено продължение на битките между него и Склир, или започнал като последица от заточването им, няма как да узнаем.
Но във всеки случай целта ще да е била властта в автократорията.
Редица автори са спорели върху това дали този заговор е имал за цел удовлетворяване на лични амбиции или е бил опит за възстановяване на българската държава - нещо, което Скилица изрично посочва, когато говори за друг заговор, този на Елемаг и Гавра.
В случая с Елемаг и Гавра, които продължавали да владеят собствените си земи, било естествено те да искат да възстановят автономията си, защо не и засилването й, т.е. да „продължат“ българската власт.
В случая на Пресиан и последвалите го недоволстващи българи, които не се чувствали достатъчно включени или достатъчно на мястото си в ромейската империя, пресният спомен за българското царство със сигурност е бил част от емоцията и реториката на заговорниците. Но да не изпадаме в анахронизъм: ставало дума за царска власт и за корона, далеч не за национално възраждане или национално освобождение.
1 Става дума за бившият „комендант на вътрешните крепости“ по времето на Гаврил Радомир и Иван Владислав, вероятно и на Самуил.
2 И трите последни имена показват българска връзка, макар главасите и гудеините да са родове, значително по-рано установени в ромейската империя.


Алусиан бил човек на разума. Или по-скоро на размишлението. Сблъсквал се с фактите от живота, без да се задоволява с констатацията дали му помагат или му вредят.
Опитвал се да схване нещо по-надълбоко от очевидността. Това понякога забавяло решенията му в живота. Не и на бойното поле, където преценявал бързо и действал решително.
В този момент фактически нямало какво да решава. И да отидел в Константинопол, едва ли би бил допуснат в манастира „Мануил“ в сърцето на града, където се намирал Пресиан. А и му било наредено да съпроводи кралицата-майка1
1 Понятията цар и царица се употребяват доста произволно, затова ги срещаме и по отношение на Грузия, чиито владетели не са предвявали императорски претенции и следователно отговарят на титлата „крал“.

Папа Лъв IX изпратил в Константинопол трима пратеници: Умберто де Силва Кандида, кардинал Фридрих (бъдещият папа Стефан IX) и Петър от Амалфи. Силва Кандида вече се бил прочул с диалога си против корупцията и с реформаторското си поведение като епископ на Флоренция. Това не означава, че бил голям дипломат. Дискусията се провела в тон с правилата на времето, а именно – като агресивно надприказване. В крайна сметка патриархът изхвърлил имената на римските папи от службата, а на 16 юли 1054 г. Силва Кандида, който не бил допуснат да служи, поставил на олтара на „Света София“ папска була за отлъчване на Михаил Керуларий, Лъв Охридски и сподвижниците им. Имало обаче един малък проблем: папата, от чието име действали пратениците на Рим, бил починал още на 19 април.

На пръв поглед изглеждало като да се повтаря поредицата от действия, предизвикали Фотиевата схизма. Може би мнозина са смятали, че и тази схизма също ще отзвучи за няколко години. Разликата била, че в Константинол вече били загубили Италия и нямали за какво повече да разчитат на помощ от Рим. В Рим пък започвал големият сблъсък между папи и императори и това правело невъзможно всякакво отстъпление от папските претенции. Дребнавата злоба на някои прелати и от едната, и от другата страна, добавяла енергия към така възникналото противопоставяне.

Вестта за тези събития вероятно настигнала Пресиан по пътя му. Дали си е дал сметка, че започва истинското разделение между Изтока и Запада? Или се е надявал на разума и на способността му да надделява? Трудно е да се повярва, че човек до такава степен отдаден на вярата, е отминал това събитие с безразличие. Бихме могли да допуснем, че рaзделението му се е струвало неестествено.
Нали бил презает с мисълта за Методий и с възхитата от неговото дело. Днес можем да оценим Методиевото дело като разделително, както в крайна сметка било разделително делото и на Лутер, и на Калвин. Но така ли го е възприемал Пресиан?

За лишения от зрение светлината на разума изглежда по-ярка, несмущавана от образите на реалността. За заслепения изглежда естествено всички човеци, движени от своите по своему „добри“ мотиви, да се сближават все повече, колкото по-близо до себе си и по-навътре в сърцето си приемат вярата, която по определение е добро.

Пресиан достигнал гроба на Методий – Светителя, който доближил до сърцата на мнозина Словото Божие и им открил пътя към спасението. Методий вярвал в силата на Църквата да бъде независима и да стои като морален противовес на властта. Пресиан, който се бил докоснал до властта, бил готов да възприеме неговото разбиране. При това успял да не се превърне във фанатик.

Самият Методий прекарал последните си години в сянката на властта на Светополк. И може би тъкмо той, Методий, най-добре разбирал, че не която и да било позиция, а мярката в нея, я прави добра. Мярката, която е най-добрата опора за безпределната вяра. Методий имал и вярата, и мярката. Пресиан се стремял към тях.

Пресиан починал кротко на шестдесет и три години и бил погребан в близост до гроба на човека, който почти половин живот бил неговия ориентир в света, озарен от липсата на светлина.