Майор Манолов

Майор Васил Манолов

Майор Манолов
Разказ от Камен Бранник

В началото на септември 1918 година 33-и пехотен Свищовски полк заемаше позиция на върха Дуб, между Дойранското езеро и Вардара.


Позицията беше извънредно важно място и за нейната отбрана се водиха на 18 и 19 септември кървави боеве, в които особено се отличи 33-и полк, който даде в жертва много герои.

Всред многото подвизи на тия герои особено се откроява подвигът на майор Манолов, загинал при защитата на „Бастиона полковник Нейков” с едно величаво себеотрицание, което обезсмъртява името му.

В южните разклонения на масива Дуб, посред една местност много хълмиста, пресечна с оврази и дерета и обрасла с ниски храсталаци, се криеха трите отбранителни линии окопи, галерии, скривалища и ходове за съобщение на полковата позиция, за чието здраво укрепяване бяха положени големи грижи и усилия.

Карта на Дойранското езеро. От лявата страна - връх Дуб, означен като Dab Mt.

Тя се състоеше от няколко предни опорни места („Свищов” , „Солун”. „Крестали” и други, от една първа отбранителна линия с укрепени места, наречени „Съединението”, „Цербера”, „Калето” и пр., и от една главна отбранителна линия с три бастиона, най-важният от които бе „Бастион полковник Нейков”.

Противникът, който беше решил на всяка цена да овладее върха Дуб, започна атаката си още на 12 септември с небивала дотогава артилерийска подготовка, която трая шест дни и шест нощи.

Участъкът на полка, главно окопите на „Свищов”, „Цербера”, „Съединението” и „Бастион полковник Нейков", беше обстрелван непрекъснато с най-жесток артилерийски огън.

През деня този огън биваше разрушителен, със снаряди от най-тежки калибри, а през нощта – обезпокоителен, с цел да не могат да се поправят разрушенията, станали в окопите и скривалищата на полковата позиция. Десетки хиляди снаряди паднаха върху тая малка площ от 900 метра широчина и 500 метра дълбочина, която се заемаше от доблестните Свищовци. Но те стояха там, през тия ужасни дни и нощи, непоколебими, като желязна броня – бронята на България!

Ген.Владимир Вазов и Ген. Димитър Гешов правят преглед на части от 33 Свищовски полк при Дойран. До тях е майор Манолов.

Най-страшен беше огънят в навечерието на атаката, на 17 срещу 18 септември. През нощта – от 10 :30 часа до разсъмване – противникът обсипа полковата позиция с най-малко 100 хиляди снаряди, разпределени на петнадесет барабани огньове, от които осем със задушливи газове.
Толкова много бяха противниковите снаряди, че от техния дим и от праха на зловещо изринатата земя се беше образувала непроницаема завеса над позицията на бйоците.


Звездното небе беше страхотно забулено, а ракетите за осветление и сигнализация едва мъждеяха, като , като слаби кандила.


Всред тоя мрачен ад от огън, желязо и дим смъртта дебнеше на всяка крачка…Но скривалищата, галериите и окопите бяха здрави, а още по-здрави бяха сърцата и душите на храбрите защитници: с бодър дух и вяра в крайната победа те дочакаха часа на атаката.



На 18 септември в 5:30 часа сутринта противникът настъпи по цялото разположение на 8-а дивизия, включително и в участъка на 33-и полк срещу предните опорни места „Свищов”, „Солун”, „Крестали” и „Офицерският пост”.

На подадените за артилерийска помощ червени ракети нашата артилерия незабавно се озова със силен преграден огън. Но и противниковата артилерия, с непрекъснат и много действителен огън, с непрекъснат и много действителен огън, стреляше по предните ни пунктове. А пехотата опорен пункт „Солун” се завърза кратък, но жесток ръкопашен бой, в който шепата защитници геройски загинаха, а противникът се настани веднага там.


След геройска съпротива от страна на нашите, падна и пунктът „Свищов”,гдето един взвод с една картечница даде висок пример на безстрашие, себеотрицание и самопожертвувателност.


От защитниците на „Свищов” само неколцина успяха да си пробият път и да се приберат „Съединението”, гдето почваше предната ни главна позиция. След това боят се пренесе на главната отбранителна линия, гдето, за да не бъдат обградени от противника, се прибраха защитниците от предните опорни места.


Към „Съединението” настъпи цял противников полк срещу една рота наши бойци, с няколко картечници и минохвъргачки.
Тук се води упорит бой и от двете страни.


Загинаха почти всички наши офицери и накрая, когато положението стана неудържимо, малцината останали живи герои едва успяха да се изтеглят на главната линия, гдето боят вече също се разгаряше.


Към 6 часа преди пладне противникът беше вече пред третата и последна отбранителна линия на полка, пред „Бастион полковник Нейков”.


Тук трябваше да стане решителен удар, от който зависеше изходът на боя.
За здравото задържане на „Бастион полковник Нейков” командирът на полка се беше погрижил още от предни яден.

Още от навечерието той беше поставил в задните скривалища на бастиона полковата поддръжка – една рота под командата на известния полкови храбрец майор Манолов. Беше привлечен наблизо и бригадната поддръжка от две роти.

Майор Васил Манолов

Майор Васил Манолов беше наистина достоен за трудната и отговорна задача, която му се възлагаше – да задържи на всяка цена бастиона и да отбие настъпателната вълна на противника.

Тоя офицер се беше сражавал геройски при Прищина, гдето влезе пръв, и при Лерин и Битоля, които той напусна последен.

 Същият при Кенали, оглушал и онемял от тресъка на хилядите снаряди и тежко ранен, не пожела да напусне позицията, като написа на едно листче хартия, понеже не може вече да говори, че иска да остане при войниците си.

Майорът беше при полковата поддръжка, когато се почна атаката на бастиона. Противникът настъпи с големи сили – почти цяла бригада от 4-5 хиляди бойци. Преградният огън на нашата артилерия не можа да го спре и той нахлу в разрушените вече телени мрежи пред бастиона.
Защитниците на последния го посрещнаха със силен пушечен, картечен и бомбов огън и едвам го задържаха.

На места, гдето нашите бойци бяха избити, той успя да проникне дори в самите окопи и трябваше да се води ръкопашен бой за изгонването му.

Майор Манолов, който спокойно наблюдаваше боя, прецени, че е време вече да се намеси. Той веднага даде заповед на поддръжката, която се командуваше от поручик Банчев, да засили защитниците на бастиона, а сам той лично пое отбраната на последния, отправяйки се за най-застрашената му част – левия фланг.


Противникът напираше вече непрекъснато. Веригите му се топяха от точния огън на защитата, но нови вериги незабавно ги заместваха. Тук-там той успя да навлезе в окопите на бастиона, но, посрещнат с бомби и ножове, беше немилостиво отблъснат.

И все пак той засилваше отново своите бесни пристъпи. Положението почваше да става трагично. Тогава майор Манолов реши да предприеме нещо много смело и много рисковано. Той знаеше, че Бог помага на храбрите.

След отчаяна съпротива с пушечен и картечен огън, под личната команда и въодушевявани от личния пример на своя дружинен командир майор Манолов, доблестните защитници на бастиона, макар вече значително намалели по численост, успяха да отхвърлят последния пристъп на противника и да го заставят да напусне телените мрежи, гдето се беше закрепил.


Възползван от тоя моментен успех, безстрашният майор събра около себе си една група от около 50 души бойци и ги поведе в дръзка контра-атака срещу многобройната пехота на противника, с цел да го разстрои и прогони, а после , по петите му, да завладее отново „Съединението”, което се явяваше като невралгичен пункт на боя.


Тая безумна смелост успя.
Противникът, поразен от внезапното нападение и не подозиращ малките наши сили, скоро се огъна под неудържимия устрем на Свищовци и отстъпи към „Съединението”.


Следвайки неотстъпно по дирите му, нашите борци можаха да достигнат задните окопи на тоя пункт и там се хвърлиха в отчаяна ръкопашна борба с противниковите сили, борба безумна, в която шепата храбреци явно жертвуваха живота си.

Тук загина геройски и техният смел командир.
Смъртта не пожали и неговото юначно сърце, което до последния момент не беше престанало на тупти за славата и честта на родината.

Противникът отново – през труповете на нашите храбри Свищовци – тръгна напред към бастиона. Но тоя път неговият нападателен дух бе сломен и атаката му лесно беше отблъсната от останалите в „Бастион полковник Нейков” защитници – „Бастионът” беше спасен и защитниците му дочакаха общата контра-атака на нашите войски, която почна след няколко часа…

Така майор Манолов и шепата негови юнаци със своята беззаветна самопожертвувателност задържаха противника и осигуриха победния край на боя.

В двора на казармите в Свищов има един гранитен паметник за падналите в боевете Свищовци.
Много имена има написани на него, но едно име най-ярко блести върху гранита – името на майор Манолов.


Нека то блести там на вечни времена, за да говори поколенията за безсмъртието, с което историята дарява героизма на храбрите!

Паметникът на 33 Свищовски пехотен полк

   Камен – Бранник e псевдоним на д-р Петър Костов - секретар на цар Борис III по печата. 


Той е роден на 28 май 1893 година в град Свищов. Син е на Коста Петров и Марийка Денева.  Завръшил е право в Държавния Университет и защитил докторат по право в Сорбоната. 

Автор е на книгите: „Патрули”, „Карнавал”, „Песни за България”, „Разкази от великото време”, „Песни за древна и нова България”, „Победни песни”, „Под знака на победата” и „Родина”. 

 След 1950 г. тези книги попадат в списъка на забранената литература. 

 Дори пред "Народния съд", свидетели евреи свидетелстват, че д-р Петър Костов е съдействал за тяхното спасение. Независимо от това,  д-р Петър Костов е осъден на смърт от т.нар. Народен съд и екзекутиран на 1 февруари 1945г. заедно с регентите, депутатите и другите царски съветници. Има едно дете. С Решение № 172 на Върховния съд от  26 август 1996 г.  Присъдата на д-р Костов е отменена с мотив липса на доказателства. 

Паметникът на 33 Свищовски пехотен полк

Паметникът е издигнат през 1923 година - първоначално в двора на старата казарма - в близост до Часовниковата кула. Построен е с дарения на свищовлии. След това е преместен в двора на новата казарма източно от града.

Той представлява стъпаловидна каменна пирамида, която завършва с пилон с четири мраморни плочи и два бронзови военни кръста за храброст, поставени в основата и в горната част на паметника.

Паметникът е проектиран и изпълнен от прочутия скулптор Андрей Николов и от един от  най-видните български  архитекти Иван Лазаров.

Част от монумента е направен от камък специално донесен за тази цел от връх Дуб при Дойран.

На първата плоча пише :

"Няма по-свято наследство от това, да предадеш на потомците си едно славно минало и гордостта, че си умрял за Отечеството“.

На втората плоча :

„На героите от 33-ти Свищовски полк за свободата и величието ти умряха те МИЛА РОДИНО. Безсмъртният техен дух шепне завета им. Довършете светото дело потомци“.

На третата плоча :

 „Поклон пред подвига Ви велик скъпи жертви. Напомняй „Дуб“ на потомците за тези славни дни. Пази я!“. 

На четвъртата плоча :  


„На героите от 33-ти Свищовски полк 1886, 1912, 1913, 1915-1918 год. Там при Сливница, Драгоман, Пирот, Одрин, Чаталджа, Св. Никола, Царибор,Черний връх, Върбица, Дренова глава, Грамада, Злата, Арменохор, Петорак, Кенали, Каймак Чалан и Дуб са вечните герои на падналите за родината свищовци“.


 От 2005г.  паметникът се намира на площад „Велешана“ в западната част на Свищов.

Този площад напомня за вековните връзки на Свищов с Велес и е подходящо място за запазване на паметта на онези, които се биха за освобождаването на своите братя в Македония и Западните покрайнини.

Причина за преместването му е закриването на старото военно поделение в Свищов и преместването му в Белене.


Откъс от книгата на майка ми д-р Мария Тошева "Свищовски родови хроники", Изд. Исторически музей-Свищов, 
Свищов , 2011г., стр.234

СЕМЕЙСТВО МАНОЛОВИ

Голям пропуск на книгата „Свищовски родови хроники“ ще бъде, ако свищовлии не си спомнят за майор Васил Манолов – героят, чутовният храбрец, извършил най-големия подвиг в летописа на Дойранската епопея.

 „В нашата история – пише Илия Мустаков – няма по-вихрена атака от тази на майор Манолов. 

Той загива със смъртта на най-смелите.

 „Напред, свищовци – извиква дружинният командир на петдесетина безстрашни българи, хвърлящи се срещу многочислена английска армия. Майор Манолов заедно с няколко юначни свищовци е напред и все напред. 

Ножовете на англичаните са съвсем близо до безстрашния офицер, пробождат го и той издъхва на тях. 

Учудените чужденци виждат саможертвата на един невиждан храбрец (Виж информация от книгата на Божан Делийски „Дойранската епопея, забравена и незабравима“, София, 1998 г., стр. 99).

Семейството на Стефан Николов Манолов и Анастасия Василева Лъскова се премества от Силистра в Свищов след 1891 г. От брака си имат четири деца: двама синове – Васил и Никола, и две дъщери – Радка и Мария. 

Васил Стефанов Манолов 

е роден на 54 февруари 1888 г. в Силистра. 

Завършва Военното училище в София през 1907 г.

Кариерата му е кратка (11 години), воювал за България в три войни (Балканска, Междусъюзническа и Първа световна война). 

На бойното поле печели само победи, оставя име на смел и доблестен офицер, дал живота си за Отечеството.

Военните му подвизи биват оценени от командването. В резултат на това е произведен в звание ускорено: подпоручик (1907 г.), поручик (1910 г.), капитан (1913 г.), майор (1917 г.), подполковник (1918 г.).

Твърде млад участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на взвод.

 В Първата световна война като капитан е командир на рота, а по-късно, вече майор, е командир на 2-ра дружина на славния 33-и пехотен Свищовски полк.

Заради храбростта и бойното му майсторство е награден с редица български ордени за храброст, с германски „Железен кръст“ и турски „Железен полумесец“. 

 

Отлично подготвен, решителен, с твърд характер, той е обичан от войниците. Бойното му майсторство проличава и пролетните боеве през 1917 г., както и в няколко рисковани патрулни нападения. 

 

„Името на Васил Манолов е незаслужено забравено в Свищов. Нашата национална памет е в дълг към такива герои, дали живота си за България в мъжествена и доблестна защита на Родината.“ (Б. Делийски, Дойранската…, с. 99).

„От многото свидни жертви, които Свищов е дал пред олтара на Родината във войните на България, имената на подполковник Васил Манолов и фелдфебел Григор Стоянов винаги ще блестят в съзнанието на българина и ще осветляват стръмния път към подвига в цялостната негова смисъл.“

 (вестник „Свищовски известия“, 5 май 1937 г.).

Никола Стефанов Манолов е роден на 19 януари 1889 г. в Силистра, починал на 29 юни 1957 г. в Свищов. Завършва Търговската гимназия „Димитър Хадживасилев“ в Свищов, където е дългогодишен директор на Българска народна банка. Женен е за Зорка Пантелей Теодорова, родена на 1 септември 1894 г. в Свищов, починала на 11 март 1947 г. в Свищов. Дъщеря е на Пантелей Теодоров Николов и Мария Х. Филчева (виж семейство Теодорови). От брака си нямат деца.