Второ издание на "СВИЩОВСКИ РОДОВИ ХРОНИКИ"

Точно на празника Преображение, 

излезе от печат второто издание на книгата на майка ми 

д-р Мария Тошева

 "СВИЩОВСКИ РОДОВИ ХРОНИКИ".

Въпреки сериозните здравословни проблеми с които се бори през последните пет години, майка ми успя да преработи основно и да допълни своята книга с нова информация за свищовските родове.

Така, паметта за тях е запазена за поколенията!

Това, че тя успя да го направи е не само успех за нея, но и ярко доказателство за силата на човешкия дух!

Огромна благодарност изразяваме на доц. Тодор Кръстевич от Стопанска Академия "Димитър А.Ценов"в Свищов и Академично издателство "Ценов", който с искрено желание помогна да бъде отпечатана тази книгата.

СВИЩОВСКИ РОДОВИ ХРОНИКИ

Тази книга се посвещава на всички свищовлии, проправили пътя на България към Обединена Европа.

На всички допринесли за възхода на родния град и Родина.

Тя е в памет на свищовлии, на големите свищовски родове и фамилии от 18, 19 и 20 век, лелеяли заветната мечта да имат своя свободна държава.

България да бъде достоен член в семейството на свободните европейски народи.

На тези, които бяха сред първите преди повече от два века прокарали пътя на България към Европа – поклон!

„О, мое мило Отечество Българийо! 

Дано и твоите чада, да видят славата да се приближава до тебе! 

Дано те се освободят от многовековното иго на тираните, да вдишат сладкия въздух на божествената свобода!

Дано твоите чада влязат в славното културно състезание на народите и всеки българин според силите си да допринесе за твоето прославление“, 

мечтае Антон К. Цанков. 

(Н. Д. Павлович. Николай Павлович 1835-1894. стр. 29)

Свищов е люлка на едни от най-ярките възрожденци, творци на духовни ценности, на културен, икономически и политически просперитет.

Той е онази триумфална арка, през която мина пътят на България и Балканския полуостров към Европа и света. 

Същевременно от Европа у нас навлиза една по- висока култура, една нова цивилизация, която се съчетава със старите български традиции.

„Щом се заговори за Европа, за сношение с цивилизацията и културата, има се предвидСвищов“
 - (д-р Н. Сакаров. Търговско и економическо значение на Свищов. С. 1928 г. Стр. 13)

Интересно е проследяването на родствените връзки и преплитането между тях.

Традиционното кръщаване на децата, на имена на родители, братя, сестри и родственици понякога води до сериозно объркване.

Оказа се доста по-трудно събирането на информация за по-младите поколения.

В книгата умишлено пропускаме родословията на големите и известни фамилии, за които вече е писано и публикувано.

Богатият снимков материал, който даваме тук, ще даде възможност на проницателния читател да усети характера, психиката, духовното излъчване на тези хора. 

Вглеждайки се внимателно в лицата, облеклото, обстановката, ще добие допълнителна представа за техния живот. 

Ще може да чете между редовете....

Именно това искаме да съхраним и да предадем на читателите.

Настоящата книга не претендира за достатъчна изчерпателност.

Времето е заличило голяма част от спомените.

За много лица данните са оскъдни, почти никакви.

Основното, на което сме се базирали, освен спомените на родственици и близки, са архивните документи на Община Свищов - общинските регистри от 1888 г. до наши дни, актовете за раждане, актовете за смърт и актовете за брак, които се водят от 1893 г.

Ползвали сме Протоколите на църковната градска община, както и някои църковни книги за раждане, брак и умиране.

По-голяма част от църковния архив след земетресението през 1977 год. е бил затрупан под развалините или взет от външни лица.

Ползвали сме доста богат краеведски и друг литературен материал.

Въпреки всичко, вероятно сме допуснали неточности и грешки.

В различни източници има различия в датите на събитията.

На много места в книгата ще срещнете - Георгица, Параскева, Парашкева, които са мъжки имена.

В крайна сметка целта ни е да съхраним спомените за много достойни свищовски граждани, за големите свищовски фамилии и родове.

Нека книгата постави началото на по-нататъшна изследователска работа в тази насока и вглеждане в битието на още много свищовски родове, които го заслужават.

Свищов е неизчерпаема златна мина, кариера от скъпоценни камъни с висока каратност за историци и краеведи.

Той носи своя драгоценен товар от миналото, богатството, което никой не може да му отнеме.

Дано повече хора научат за оставеното от нашия град в историята на България.

Д-р Мария Тошева

 ВЪВЕДЕНИЕ

„Нищо не въздига един народ в собствените му очи и пред чуждия свят, като

признателността към заслужилите му синове“.

Това е писал през 1927 г. проф. Иван Шишманов (Иван Шишманов, Дневник, стр. 339 ИК Синева, София 2003 г.)

Книгата „Свищовски родови хроники“, която имаме пред себе си, в резултат на дългогодишния труд, положен от майка ми д-р Мария Тошева, е един истински паметник на свищовлиите и свищовските родове.

Много от описаните лица са известни исторически фигури, останали в пантеона на българската история.

Живели в епохата на Възраждането, те са мечтали и българите - както

другите народи, да имат своя нация, църква, официален език, обща история и държава.

Вложили цялото си сърце в стремежа за сбъдването на тази мечта, „дерзали за българщината с кръст и перо, със злато и меч“
(според израза на Константин Константинов), те са станали

отци - основатели на съвременна България.

Приносът на настоящия труд е, че тези наши предци са показани не като отделни звезди в нашата история, а в тяхната среда, с техните родствени връзки, с техните предци, потомци и биографии.

Заедно с другите известни и не толкова известни свищовлии, оформят едно истинско съзвездие от личности, гледали столетия напред, живели, подкрепяли се и борили се заедно.

Това ни дава възможност да разберем как е могло тази малка група хора, повечето в роднински връзки помежду си, със своя идеализъм, с твърда вяра и последователни усилия да увлекат в своята мечта много други.

„Малко квас, цялото тесто заквасва“ 
- каза Св. Ап. Павел (I Кор., 5:6).

Книгата изважда от забвението и много други хора от тези родове, за които днес никой не си спомня, чиито гробове вече не се знаят и ако не бяха вписани в тези родови хроники, нямаше да се знае, че те са съществували.

А без тях известните им роднини не биха могли да извършат своето велико дело.

Затова тази книга е книга-паметник!

Формирането на всяка нация изисква наличието на няколко фактора: обща история, общ пантеон от герои, общ език и граматика и на базата на тях обща идентичност и общ проект за бъдещето.

Именно тези елементи в дейността на свищовските възрожденци могат да

се проследят чрез „Свищовски родови хроники“.

Тези неща не са се случили от самосебе си.

Така от Свищов тръгва проектът за възкресението на българската държава, която се появяваотново на световната сцена като феникс от пепелищата на някогашното българско царство.

Този държавотворен проект на свищовските родове е приет постепенно и от всички българи.

Раждането на свищовския феномен според мен е свързан със забраната от султанав Свищов да се провежда „големия панаир, който тук продължава всяка година 50 дни и се посещава от венециански и дубровнишки търговци”.

Санкцията е наложена след битката при Виена – 1683 г., в която турската армия е разгромена!

Цитатът, който привеждам в подкрепа на това, е от едно свидетелство на Г-н Шад, капитан в Гайсбрук, за пътуването му в Левант 1740 г.

(Вж. „Описание и наблюдение на господин Шад, капитан в Гайсбрук, за пътуването до Леванта, което той извърши със свитата на императорското посолство” – 1740 година.”, 

(Немски и австрийски пътеписи за Балканите 17-18 век (Увод, подбор и коментар – Михаил Йонов), 1986 г., стр. 368-397. Оригиналният ръкопис се съхранява в Австрийската национална библиотека: Recit de voyage au Levant a la suite de l’embassade imperiale. Osterreichische Nationalbibliothek Wien, Handschriftenabteilung Hs. 8606) 

Тогава според мен удря часът на свищовлиите.

Те са били вече „на линия“.

Цанковият род например е свързан с ктиторството на църквата „Св. Ап. Петър и Павел“ още преди това – в 1644 г.

Имали са вроден усет за „международни контакти“, познавали са географията, историята – следователно мотивацията и начина на мислене на своите партньори или противници, говорели са много езици.

В момента на елиминирането на силната конкуренция на Венеция и Дубровник, чрез забраната за участие на техни търговци в свищовския панаир, Богохранимият град Свищов много бързо става „един от най-търговските градове на Долният Дунав“ по определението на Феликс Каниц и „град на енергията, на умствената събуденост, на предприемчивия дух...“ – Вазов.

Спечелените пари са влагани в образование, просвета, наука, култура, които във вътрешността на страната са навлизали по-бавно и трудно, както и в контакти с Европа и света – от Париж, Монпелие, през Мюнхен и Виена, Рим, Венеция, да не говорим за Букурещ, Белград и Цариград – през Йерусалим, чак до манастира „Св. Екатерина“ на Синайския полуостров в

Египет.

Разбира се, не само свищовлии родом участват в тези свищовски дела.

Дошлият от Дупница и Рилския манастир в Свищов учител Христаки Павлович, (съпруг на Севаста Цанкова - от свищовския Цанков род), създава своя Царственик - учебник по история на българите (ползвайки труда на о. Паисий и други автори) и формира съзнанието за обща идентичност.

Неговият син художникът Николай Павлович - първият български исторически живописец с академично образование, със своите литографии на историческите теми от Царственика, тиражирани в големи за времето си количества, успява да въведе във всяко училище, читалище,

кафене, кръчма и в много частни домове визуалното представяне на нашата история.

Така се е формирало чувството за обща идентичност на българите, която е в основата на всяка нация.

Братята Антон и Димитър (Драган) Цанкови през 1852 г. във Виена издават своята граматика на българския език, в която за първи път на базата на народния говор (а не на църковно-славянски) представят пред света нашия език и определят неговата литературна норма - вземай-

ки за основа свищовското наречие.

То е обогатено с думи от други български говори.

С тази граматика се заявява на света, че българският народ съществува, има свой език и заслужава правото на самостоятелно развитие.

Книгата става основа за всички следващи граматики, издавани от българи и от чужди автори.

За да се разшири постигнатото започва развитието на голяма издателска дейност на български език, в която свищовлиите имат водеща роля.

След изгарянето на Свищов от руската армия през 1810 г. дарението на Филип Сакелариевич (пак от Цанковия род) поставя началото на светското образование, в което се включват активно като учители
 о. Неофит Хилендарски-Бозвели и Емануил Васкидович.

В 1831 г. Христаки Павлович създава и първото в България класно училище.

Особено важна е битката за отделно образование на българчетата, която се води от Драган Цанков в качеството му на управител на училищата в Дунавския вилает.

Можем да оценим значението на тази победа като имаме предвид, че Цанков се противопоставя дискретно, но категорично на идеята за общо обучение, лансирано от Мидхат паша - управител на Дунавския вилает.

„Цанков ни пошушна...“ пише за онази акция Никола Обретенов, тогава един от младежите около читалището в Русе, създадено от Цанков.

В началото на 1856 г. в Свищов се създава и Първото българско читалище с музеум, което организира публична библиотека с книги, дарени от самите свищовлии.

През 1868 г. запява и първият светски хор.

В 1857 г. Д. Цанков и Д. Мутев основават в Цариград дружеството „Български книжици“ и започват активна издателска и преводаческа дейност. Пак там Д. Цанков започва издаването на вестник „България“, последван от много други негови издания.

Паралелно с това започват и църковните борби, чиято цел е формиране на българска църковна йерархия.

Акцията на Велики четвъртък 1843 г. в църквата „Св. Преображение“, където търновският владика Неофит Византиос е лишен от възможност да служи на гръцки, е едно начало.

Следва проектът за уния с католическата църква, оказал натиск върху Вселенската Патриаршия и върху Руската империя за отстъпки в полза на българите.

Едновременно с това привлякъл подкрепа за българската кауза от Франция (мемоара от 1860 г. до Наполеон III) и Ватикана, а също включил много поляци в българските борби.

Това довежда през 1870 г. до формирането на Българската Екзархия, която въпреки оставането й в схизма до 1945 г., става първата българска институция, поела и държавни функции като събиране на данъци, училищна и читалищна дейност, изпращане на българи да учат в чужбина и пр.

Малко по-рано се формира и българското книжовно дружество, в което участва и завършилият във Франция - д-р Георги Атанасович, наредил „диетата“ (програмата) на свищовските училища през 1860 г., а по-късно станал пръв министър на Народното просвещение.

На фона на формираната обща идентичност началото на революционните политически борби е логично продължение на този процес.

ТЦБК (Таен централен български комитет) приема мемоар за автономно управление на българите още през 1867 г. с основното участие на свищовлията Киряк А. Цанков.

В 1872 г. е един от основателите на БРЦК.

Българско централно благотворително общество, начело на което е Киряк А. Цанков, през 1876 г. финансира четата на Ботев, през същата година на събора в Букурещ приема политическа програма за възстановяване на българската държава в етническите й граници, който се предоставя на вниманието на Берлинския конгрес – т.е. българите не са стояли настрана от решаването на съдбините им.

Този комитет съдейства и в създаването на българското опълчение, в което участват много свищовлии.

Дипломатическа дейност свищовлиите развиват още през 17 век.

Поп Димитър очевидно е успял да убеди влашкия княз Матей Бесараб (1588-1654 г.) да финансира изографисването на построената от семейството на свещеника свищовска църква „Св. Ап. Петър и Павел“.

Безспорно за най-голяма дипломатическа победа на българите като общност е успехът на мисията на Д. Цанков и М. Балабанов, обиколили европейските дворове след потушаването на Априлското въстание, предизвикали обществени дискусии за българската кауза, издали

брошури в хода на мисията им и осигурили политическа подкрепа за каузата на българското освобождение.

При приемането на Търновската конституция първите депутати ползват като модел притежавания от Д. Цанков екземпляр от Белгийската конституция, отпечатан на френски език.

Не на последно място ще изтъкнем, че европейският проект на българите също е свързан със Свищов.

Наивното, но славно произведение - диалогът „Просвещений Европеец“

на свищовския учител о. Неофит Хилендарец-Бозвели, е началото.

Екземпляр от него е намерен в архива на Димитър Шишманов, чиито син проф. д-р Иван Шишманов е единственият българин участвал във Виена през 1926 г. в първия конгрес на Паневропейското движение, начело с граф Рихард Куденхоф-Калерги.

Иван Шишманов е създател на Народния театър, на първото българско Музикално училище, на Софийския Университет, на Художествената академия, Археологическия музей и институт, Етнографския музей, Съюза на читалищата, българския ПЕН-клуб, първите училища на деца с увреждания, горското училище и пр.

Съдейства за създаването на Операта, изпраща голям брой студенти да учат в чужбина, но също начинаещи писатели, художници и поети, учени, които след завръщането си стават „строители на съвременна България“.

Огромен е приносът на проф. Иван Шишманов за българската култура, която не само е идентичността, но и степента на цивилизация на един народ.

Свищовското възрожденско наследство е задължение и за потомците на първостроителите, сред които е и той.

Те също са споменати в тази книга. След 1989 г. България зае полагащото и се място в европейското семейство, от което беше отделена по време на комунистическия режим.

И сред тези, които поеха щафетата на българския европейски проект, също имаше свищовлии.

Книгата „Свищовски родови хроники“ дава възможност на свищовци да знаят своите корени и да се стремят да бъдат достойни потомци на своите славни предци!

На всички останали книгата дава възможност да оценят делото на плеядата свищовлии.

Така ще е ясно защо смятаме, че от Свищов започва България.

Лъчезар Тошев