14 септември 2021

КРЪСТОВДЕН - Изгарянето на Свищов от руската армия на Кръстовден 1810г.

 



Изгарянето на Свищов на Кръстовден 1810г.
Лъчезар Тошев

 
"Изгорялството" е един местен традиционен свищовски израз,останал след известното опожаряване на град Свищов през 1810г." когато от целия град оцеляват само десетина каменни постройки.
Д-р Димитър Павлович, в книгата му
 "Черти от живота на Димитър х.Василев", 
Свищов, 1906г. Стр.7


Точно на Кръстовден 14/27 септември 1810г. Свищов преживява най-тежкият момент от своята 2000 годишна история. 
 
ген.Николай Каменский
В поредната руско –турска война командващия руските войски генерал Николай М. Каменский (1776-1811) заповядва на своята армия която е превзела Свищов :  


„Сжечь город!  Разрушит до основанию цитадель!“
 
Заповедта се възлага за изпълнение на ген.Сен Прист (Сен При), който се "справя" със задачата.
Градът е изпепелен. Крепостта е взривена.Това което е останало от нея може да се види на хълма в парка „Калето”.




В спомените на ген.Воронцов, се свидетелства, че от Свищовската крепост били взети 8 знамена и 50 оръдия. ( БIОГРАФIЯ Генералъ-Фельдмаршала Княза Михаила Семеновича ВОРОНЦОВА, составил М.П. Щербин, Типографiи Эдуарда Веймера, Санкт Петербург, 1858г., стр. 40)

От Свищов остава само пепел.

Изгорени са и две големи православни църкви – църквата „ Св.Николай” (днес Св.Преображение) и църквата Св.Илия.

От 9-те православни метоха (вкл. този на манастира Св.Екатерина от Синайския полуостров в Египет, на манастира Зограф и др.) остава само този на Хилендарския манастир с църквата Св.Апостоли Петър и Павел.


ген.Еманюел Сен При
В двора на тази църква на 16 януари 1771г. е обесен от тълпа мюсюлмани Св. Дамаскин Габровски, свещеномъченик Свищовски - проигумен на Хилендарския манастир.

Съгласно светогорската традиция, няколко години след смъртта на мъченикът, гробът е отворен и черепът му е отнесен в Света Гора – в костницата на Хилендарския манастир. Главата му е поставена отделно в сребърна мощехранителница със следния надпис на български език: 

 “Зде глава проигумена Дамаскина иже бил на таксид оу Свищовъ и тамо оубивен бисть от агарянъ. 1779”.

 Останалите в гроба Св. мощи са отнесени от руската армия точно на 14 септември 1810г.и днес се покоят в Киево-Печорската лавра.
Оцелява и малката църква на калето Св.Димитър. 
 
Но изпепеляването на Свищов не е достатъчно за руския генерал. Той нарежда населението на града да се изсели отсреща във Влашко и лодките да се потопят за да не могат да се върнат обратно изселените свищовлии.
 
Във Влашко, свищовлиите се заселват в Мавродин, недалеч от Дунава, други - като чорбаджи Цанко поп Георгиев, отиват в Букурещ и в други селища, като отсрещния гр.Зимнич (където импровизираното селище е наречено "Нов Свищов"), до Крайова, Галац, Браила , Брашов и др.
 
По онова време изглеждало, че изгарянето на града е краят на Свищов!
 
Но Бог решава друго!
 
През зимата на 1810г. Дунавът замръзва. По леда свищовлиите се завръщат в своя град от който е останала само пепел.

Вместо да проливат сълзи, те се залавят за работа с прочутата си свищовска предприемчивост.
Отиват на своите необрани лозя, затрупани със сняг. 

Откриват че от снега гроздето, което някога се е изнасяло и в Цариград и в Солун е станало още по-сладко. 

 Точно към Рождество Христово времето се затопля, снегът се стопява и става възможно, гроздето да се обере. 

 Свищовлиите го продават го и с парите започват възстановяването на града. 

 Като птицата Феникс Свищов буквално възкръсва от пепелта!



Остава жив и спомена за ролята на лозята помогнали за свищовското възкресение! 
Затова свищовският фестивал на виното в седмицата около Кръстовден, възстановен след началото на демократизацията на България е наречен „Свищовски лозници”!     
Първо в началото на 1811г. са възстановени 15 къщи, след това още и още и Свищов отново става един от най-многолюдните градове по Дунава. 
Първо през 1812г. те построяват училище –славяно-елинското училище на Емануил Васкидович (даскал Манолаки). 
Пари за това дарява видният представител на чорбаджи Цанковия род – Филип Сакелариевич, председател на еснафа на кожарите във Виена.
 
Филип Сакелариевич
Църквата Св.Николай с новото име Св.Преображение се възстановява първоначално като дървена постройка. 


Бог чува молитвите на свищовлиите и в дървения храм. 


Оцелелите две църкви също функционират. 


 Но образованието не е можело да чака. 


 Парите са били определени за училище, което е инвестиция в бъдещето на града. За да възстановят църквата от камък е било нужно време.


Това става по-късно – през 1835-1836г.Свищовлиите събират помощи вкл. от сръбския княз, който отпуска греди от своите гори за постройката.
 През 1831г. започва и възстановяването на църквата Св. Пророк Илия.

Бог решава и друго! 

Следващата 1811г. е последната в живота на посегналия на Богохранимия град Свищов и неговите православни храмове ген. Николай Каменский . 

Той заболява от треска, предава командването на ген. Алексанъдър Ланжерон и заминава на лечение в Одеса, където и умира. От болестта в края на живота си получава и психични отклонения.  
Погребан е в семейното си имение до баща си Фелдмаршал Михаил Каменский, но гробовете им по-късно да разграбени. 
В наши дни техни роднини са поставили нови надгробни плочи.
 
Пак на 14 септември, но две години по-късно, през 1812г. завърналите се от Дунава руски войски опожаряват своя град-Москва, поради започналото му превземане от армията на Наполеон Бонапарт. 

През 1814г.в битката при гр.Реймс е ранен смъртоносно и след няколко дни в Лаон умира от раните си ген.Сен При.


А възкръстналият от пепелта Свищов и свищовлиите играят ключова роля в българското образование, църковните борби, националното освобождение и създаването на ІІІ-тата Българска държава. 
 



Свищов преживява и второ "изгорялство", макар и не в такава степен.
 През 1829г. руската армия на ген. Дибич, отново изгаря голяма част от Свищов.
Войските на граф Киселев престояли в Габрово и на Шипка от 6 октомври до 3 ноември, се върнали през Свищов. 
Преди да преминат във Влашко на 6 и 7 ноември 1829г., отново опустошили града. Този път е унищожен половината от града. (Протойерей Стефан Ганчев, Свищов - принос за историята му, Свищов, 1929г. стр. 37)




(Виж също: Заболовский-Десятовский, Андрей Парфентьевич. Граф П.Д.Киселев и его время : Материальi для истории императоров Александра I , Николая I и АлександраII. Типография М.М.Стасюлевича, Санкт Петербург, 1882г., т.I, стр.312)


ген.Иван Дибич -Забалкански

На бежанците от това време влашкият княз Александър Гика дава земя за заселване до с.Мавродин. 
Така възниква румънският град Александрия основан от свищовските бежанци. Пътят от Зимнич към него и по-нататък към гр. Брашов е наречен „Свищовският път“. Този път е водел към Европа!

 Едно от свищовските семейства – Михалаки и Тодорица Кондеви - бежанци от второто изгаряне на Свищов, се заселват в с.Търнава, а след това в с.Перишор до Крайова



Техният внук е румънският генерал Константин Коанда (достигнал до поста премиер на Румъния), описан от Симеон Радев в книгата му  „Конференцията в Букурещ и Букурещкия мир от 1913г.(стр.93). 


ген.Константин Коанда



 







Анри Коанда






 











Ген. Коанда помни свищовския си корен и пледира България да не се ощетява прекомерно.
Неговият син Анри Коанда е един пионерите в създаването на френските реактивни самолети. Днес летището в Букурещ носи неговото име.

Афиш от представянето на самолета "Коанда"


Споменът от изгарянето на Свищов от руската армия на Кръстовден 1810г. остава жив.

Историята на града започва да се определя спрямо това събитие – преди „изгорялството” или след „изгорялството”. 


Руски сведения за изгарянето на Свищов

 

МАРТОС А. И.

ЗАПИСКИ ИНЖЕНЕРНОГО ОФИЦЕРА МAPTOCA.

о Турецкой войне в царствование Александра Павловича.

1806—1812.




Взятие Систова.

Таким образом кончено Батинское сражение, и 30-ти тысячная Турецкая армия, решительностью графа Каменского и быстротою его нападений, уничтожена, как бы сказать, одним разом. Немедленно корпус Каменского 1-го перешел Янтр, обложил город Систов и взял его. 

После сражения 26-го числа, граф, победитель при Батине, обратно прибыл в лагерь под Рущук, где и находился по 15-е Сентября, день покорения оного. В нашей армии как-то повеселело, из Молдавии прибыли резервы, раненые под Рущуком начали вылечиваться, полки усилены, и лагери по-прежнему представляли вид удовольствия и братства. Солдаты, забывши прежние неудачи, хотели подраться; одним словом, тот, кто видел сию самую армию в ее несчастнейшие дни, теперь не поверил бы сам своим глазам.
Сожжение Систова.
Известия, получаемые из Шумлы, где находился верховный визирь, удостоверяли, что он располагает оставить свою крепкую позицию в неприступных горах, намерен выступить по Разградской дороге и ударить нам в тыл. Корпус, перешедший Янтр, в следствие того получил повеление опять сблизиться с главною армиею, и город Систов, древний, прекраснейший, которым Булгария славилась несколько столетий, которого жители, будучи Славянского поколения, приняли нас, как родных, был сожжен. 
Они не верили сему ужасному намерению; но пламень, свирепствовал в Турецкой части города, наскоро собрали свои пожитки и принуждены удалиться от жилища своих предков, на левую сторону Дуная, к городу Зимнице, тоже нами разоренному, откуда смотрели на свирепство пламени, пожиравшее их домы. 

Александр Христофорович Бенкендорф

ВОСПОМИНАНИЯ
1802—1837
Публикация М. В. Сидоровой и А. А. Литвина
Перевод с французского О. В. Маринина
РОССИЙСКИЙ ФОНД КУЛЬТУРЫ
Москва
2012 
стр.169-170
1811
Мы направились в Москву, где к нам присоединился еще один участник этой кампании молодой граф Бальмен. Своими талантами он и граф Воронцов заслужили генеральские звания, и этим продвижением по службе совсем растравили мое самолюбие. Наше путешествие было весьма веселым. В Васлуе, когда мы уже проехали Яссы, нас покинул граф Воронцов, обнаруживший там свой полк на лагерной стоянке, после чего мы вдвоем продолжили свой путь до Бухареста.
В этом городе расположился на зимние квартиры граф Каменский, который после кампании 1809 года заменил князя Багратиона.
Вступив в 1810 год с силами, намного превосходящими силы князя Багратиона, он полностью очистил от неприятеля оба берега Дуная вплоть до Видина. В нашей власти оказались Браилов, Силистрия, Рущук, Журжа, Систово и Никополь. Благодаря удачному штурму был взят Базарджик, некоторые части продвинулись вплоть до Варны и заняли Ловчу, при входе на Балканы со стороны Софии. 
Визирь был заперт в Шумле, которая при более активных действиях и более счастливых обстоятельствах была бы взята, и война бы победоносно закончилась.
Поспешно предпринятый графом Каменским неудачный штурм Рущука был отбит и стоил нам от 5 до 6 тысяч человек. Однако эту неудачу компенсировала решительная победа при Батине над значительным неприятельским корпусом, который был разбит, а 6 тысяч человек были вынуждены сложить оружие.
Укрепления Силистрии были сровнены с землей, в Рущуке мы держали мощный гарнизон, город Систово был сожжен и разрушен до основания, один корпус зимовал в Никополе, занимая отрядом Плевну и Ловчу.
Отдельный корпус был расположен в Малой Валахии, часть войск поддерживала героическую борьбу сербов. Таково было положение дел накануне нашего приезда в Бухарест, где мы нашли графа Каменского при смерти.
Состояние здоровья заставило его покинуть эти края, но переезд только приблизил его смерть. Армия восприняла это с истинным огорчением: его образ мыслей, честолюбивая натура и справедливая требовательность сделали из него совершенно особого военноначальника. Он умер в расцвете лет, оставив командование армией на беспокойного и неспособного графа Ланжерона.

Генерал Николай Каменский II и Фелдмаршал  Михаил Каменский I, баща и син.


ПОХОД ГРАФА КАМЕНСКОГО 2-ГО ПРОТИВ ТУРОК, В 1810 И 1811 ГОДАХ.

http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Turk/XIX/1800-1820/Kamenskij/pochod_2.htm

(...) Сражение, в котором победоносный Полководец довольствуется трофеями, полученными на поле битвы, не стоит крови в оном пролитой; а посему Каменский, дабы воспользоваться успехами одержанными при Батине, немедленно велел г. графу Сен-Приесту идти к Систову и овладеть сею крепостью; генералу Сабанееву следовать к м. Белому и уничтожить находившиеся там неприятельские укрепления; генералу Уварову направиться к м. Черным водам, наблюдать дороги к Разграду и прикрывать тыл осадного Рущукского корпуса, а графу Каменскому 1-му занять позицию между дорогами ведущими к Систову и Тырнову. По окончании сих распоряжений, главнокомандующий возвратился к Рущуку, где он в скором времени получил известие, что генерал Сабанеев уничтожил укрепления при Белом, а г. граф Сен-Приест занял крепость Систов, в которой он взял 42 орудия.

Каменский приказал сжечь Систов, чтобы не обессилить свою армию содержанием многочисленного гарнизона, и вообще сблизил к Рущуку все войска, дабы иметь возможность встретить Великого Визиря, если бы сей опять покусился препятствовать ему в осаде оной крепости. (...)

Текст воспроизведен по изданию: Поход графа Каменского 2-го против турок в 1810 и 1811 годах // Отечественные записки, Часть 6. № 13. 1821



Надгробната плоча на ген.Николай Каменский в църквата Св. Архангел Михаил в село Сабурово (бивше Каменское),където е било семейното им имение. Погребан е до баща си фелдмаршал Михаил Каменский. Неговият брат Сергей М. Каменский също е бил руски генерал. Гробовете им са били разграбени, но в ново време роднините им са поставили нови надгробни плочи.


История 12-го Драгунского Стародубовского полка



А. Г. Мартынов
Тип. "Бережливость"
1908
(…) Графъ Каменский 2-й послалъ съ поля сражения два отряда : 1) Графа Сенъ-Прiеста овладет Систовьiм, а Сабантева – на дорогу въ Тьiрново - разоритъ находившееся тамъ укрепление Бельi, а сам с армiей возвратился 28 Августа къ Рущуку, готовьiй отразить верховнаго визиря, если бьi тот двинулся на него из Шумльi, но Юсуфъ узнав о поражение при Батине, отложил намерение идти противъ русскихъ и по прежнему оставался в Шумле. Графъ Сенъ-Прiестъ, 28-го Августа вьiступил со своим отрядом изъ подъ Батина и прейда реку Янтру в брод, 6 верстъ вьiше селенiя Чаут кiой имелъ ночлегъ за 15 верстъ от Систова;
29-го числа, с разсветомъ онъ командировалъ полковника Сысоева 3-го съ 3-мя казачьими полками открыть дорогу къ Систову, а самъ следовалъ позади съ отрядомъ.

Нашъ силньiй разездъ захватилъ въ пленъ несколько турокъ, отъ которьiхъ било узнано, что гарнизонъ въ Систове не великъ, но там много вооружеунньiхъ жителей, решившихся упорно защищаться.

Крепость Систова была значительно укреплена и стороны Тырнова, обнесена командвавшими над нею горами, покрытыми виноградниками, каторые, заняты были турецкую пехотою и конницею.


Собравши весь свой отрядъ, Графъ Сенъ-Прiестъ приказал Полковнику Сысоеву 3-му съ его полкомъ и Стародубовскимъ драгунским сбить непрiятеля, подкрепивъ его стрелками при 4-хъ полевых орудiяхъ.

Непрiятель былъ выбитъ изъ виноградника; после чего былъ открыт огонь съ нашихъ батарей, поставленных на занятыя высоты, где расположился и Стародубовскiй драгунскiй полкъ съ казачьими; разстоянiе между высотами и берегомъ Дуная, на пушечный выстрелъ, было занято двумя казачьими полками, подкрепленными Лифляндскимъ драгунскимъ полкомъ, а правее по виноградникамъ, до самаго Дуная – 6-мъ егерскимъ полкомъ.

Занявъ сiю позицiю, Графъ Сенъ-Прiестъ послалъ въ Систово парламентера съ требованiемъ о сдаче города.
Селимъ-паша, командовавшiй крепостью, отвечалъ, что старая крепость как Систово, не сдается безъ крайняго принужденiя.

Получивши такой ответъ и не смотря на малое число нашихъ орудiй и снарядовъ, Графъ Сенъ-Прiестъ приказалъ открыт огонь съ 4-хъорудiй по всему городу, что продолжалось всю ночь, отчего непрiятель понесъ болшой урон, его же выстрелы перелетали наши войска.

30-го Августа, предъ разсветомъ, были поставлены на самой близкой дистанцiи от крепости 8 орудiй конной артиллерiи, которыя открыли огонь, а стрелки 6-го егерскаго и Нарвскаго мушкетерскаго полковъ, со спешеными драгунами Лифляндцевъ, приближились къ винограднику до самаго рва и не позволяли напрiятелю показаться.

Между темъ Стародубовскiй драгунскiй и казачiй Сулима 9-го полки, обошли городъ и показались на никопольской дороге; также и приближенi нашей флотилiи уверили турокъ, что они окружены со всехъ сторонъ, а разстояние 6 верстъ вокругъ города, занимается нашими войсками, заставило турокъ думать о нашихъ превозходных силахъ.

В 10 часовъ утра турки вступили въ переговоры, прося 24 часа перемирiя для собранiя старшинъ купечества, но Граф Сенъ-Прiест велелъ обявитъ ,что если въ 2 часа пополудни турки не решаться на сдачу, то будут атакованы со всехъ сторонъ, не принимая уже никакихъ переговоровъ.

Между тем, пользуясь сим временемъ Сенъ-Приестъ приказалъ придвинутся флотилiи и показалъ все виды къ атаке.

В 1 часъ 20 минутъ пополудни была заключена капитуляцiя.
Не потерявъ ни одного человека, Сенъ-Прiестъ занялъ крепость, в которой било 1500 человекъ гарнизона и до 20 000 вооруженных жителей.
В добычу получена флотилiя с 8-ми пушками.
В крепости взято 42 пушки, 8 знаменъ, 67 бочекъ пороху и до 70 ящиковъ съ патронами.
Турки, при занятiи города, узнавъ о небольшомъ числе нашихъ войскъ сделали между собою заговоръ, чтобы въ ночное время напасть и изтребить слабый наш гарнизон, но узнав об этомъ отъ болгаръ, Сенъ-Прiестъ велелъ взять тотчась-же подъ присмотръ воеводу Ахметъ-Агу, обезоружить всех турокъ и вместе с воеводою отправить къ главнокомандующему весь гарнизон.
Черезъ несколько дней отряды Сенъ-Приеста и Сабантева присоединились к армiи, изполнивъ удачно возложенное на нихъ порученie; Сабантевъ разорил совершенно укрепленiе Бела на Тырновской дороге, а Графъ Сенъ-Прiестъ срыл Систовскiя укрепленiя.
Теперь Графъ Каменский 2-й все свое внимание обратиль на покорение Рущука.
(...)
 


Воен. Учен. Арх.Ген.Шт.Отд II-e №№ 1392 и 5825





 Записките на руския генерал Ланжерон за "Изгорялството" от 1810г. и разорението на Свищов през 1812г.

ЗАПИСКИ ГРАФА ЛАНЖЕРОНА
Война с Турцией 1806-1812 г.г.

Перевод с французской рукописи, под редакцией Е. Каменского.
Линк към първата част :


(...) 
 
Граф Сен-При с 4 батальонами, 2 драгунскими полками и 3 полками казаков был отправлен в Систово. 
Этот город, один из самых богатых и хорошо построенных городов Болгарии, известный по конгрессу 1791 г., последствием которого был мир турок с австрийцами. 
Расположен город почти также, как Силистрия и Рущук. 
Раскинутый на высоком берегу Дуная, весь покрытый виноградниками и садами, террасами он спускается вниз до самого Дуная. 

Граф Сен-При занял возвышенности и начал обстреливать город. Ни комендант, ни жители не хотели защищаться, и город очень скоро сдался (30 августа). Войдя в него, наши нашли там много разных запасов, а также захватили 6 знамен и много барок и лодок.
Отряд графа Сен-При был очень слаб, чтобы охранять Систово, на таком далеком расстоянии от армии, и я никак не могу понять, почему граф Каменский дал ему так мало войск, тогда как брату своему он оставил у Баттина, на совершенно несоответствующей позиции, около 12.000 человек. 
Действительно, через несколько дней после сдачи города, болгары донесли о заговоре, составленном против Систовского гарнизона турецкими жителями, которых граф Сен-При успел захватить и отослать графу Каменскому, а тот отправил их, как военно-пленных в Россию.
Только тогда он отправил в Систово еще 4 батальона, но так как там все уже было совершенно покойно, их приход оказался совершенно бесполезным.
Когда до графа Каменского дошла весть о происшествии с Багреевым и Шубертом, его охватил такой панический страх, что он тотчас же вызвал своего брата, который уже двинулся на Никополь, а графу Сен-При приказал окончательно разрушить Систово и покинуть его. 
Сен-При был бы очень доволен избежать выполнения этого варварского и совершенно бесполезного приказа, но ему было дано так мало времени для исполнения, что он даже не успел заранее предупредить несчастных жителей, так радушно принявших и кормивших наши войска.
Им удалось спасти только некоторую часть своего имущества, перенеся его на другую сторону Дуная, в Зимницу; остальное же их имущество погибло, и много несчастных были совершенно разорены.
Все жители переселились в Зимницу, где зимой выстроили город, который и назвали “Новое Систово”.

Линк към втората част :


(...)
При распределении войск на зимние квартиры, граф Каменский соединил дивизии. 18-ая была помещена около Хотина, 12-ая —около Ясс, 11-ая —вокруг Фокшан, 15-ая —в Бессарабии, эти 4 дивизии находились под моим начальством. 22-ая расположилась в Никополе и в Болгарии, 8-ая — в Рущуке и в Журжеве, 10-ая —в Силистрии, эти 3 дивизии составляли корпус Эссена. 9-ая дивизия оставалась в Бухаресте, а 10-ая —в Малой Валахии, где продолжал командовать генерал Засс.
(...)  
 
Наступление Булатова на Систово наложило тяжелое пятно как на Кутузова, отдавшего это приказание, так и на дежурного штаб-офицера полковника Кайсарова, посоветовавшего произвести это наступление, так и на Булатова, исполнившего его.

 Систово расположено против Зимницы, где была учреждена таможня, и все купцы из Бухареста, полагаясь на слово Кутузова  и основываясь на перемирии, а главное на учреждение этой зимницкой таможни, все товары свои сложили в Систове. 

ген. Михаил Булатов


Еще за три дня до экспедиции Булатова, разные товары: кофе, хлопок, шали, кисея и т. д. подвозились туда со всех сторон, и таковых набралось там более чем на 3 миллиона.

 Командовал войсками в Систове молодой ага, бывший начальником в Мачине. 
Этот ага в январе месяце выступил из Систова и направился на Ловчу и Плевну, так что в Систове осталось не более 20-ти вооруженных, бывших под ведением старого турка Ахмета, которого я знаю еще с Аккермана, где он долго жил у меня как заложник, а затем как толмач, так как прекрасно говорил по-русски. 
Он был взят в Слободзее, но Кутузов возвратил его визирю, к которому он был очень привязан.

 Остальные жители Систова состояли из купцов, которые приехали, веря обещаниям таможенных чиновников, и поместились в полусгоревших домах, ими ремонтированных.

12-го апреля, на рассвете, генерал Булатов вошел в Систово с 2-мя батальонами Вятского полка, одним Старооскольского, одним 29-го егерского и с казаками Мельникова и Кутейникова. 

 Он не встретил ни малейшего сопротивления; жители воображали, что он только проходит Систово, чтобы идти дальше, но они были жестоко обмануты! 

 Булатов, Кушников, брат сенатора и командующий Вятским полком, Кайсаров, который участвовал в экспедиции, надеясь получить чин генерала, волонтеры и казаки бросились на этих несчастных жителей, ограбили их, захватили все их товары, их всех отправили в Зимницу со всеми их детьми и женами, с которыми обращались очень скверно, и оставили их на берегу Дуная, вследствие чего, большинство отморозило себе руки и ноги. В три часа все, что было в Систове, исчезло.

 Булатов, корыстолюбивый и алчный, не забыл себя в этом ужасном грабеже, а сопровождавшие его выказали себя достойными его. Кутейников, Мельников и Кушников составили себе значительное состояние. Солдаты также много награбили, но на другой же день пропили все.

 После этой блестящей экспедиции, во время которой Булатов имел низость дать несколько пушечных выстрелов, дабы можно было сказать, что он встретил сопротивление и принужден был сражаться, он вернулся в Турно, взял один батальон Олонецкого полка и, перейдя снова Дунай, появился 5-го утром у деревни Гулианце, в 5-ти верстах от Дуная и в 10-ти от Никополя.

 (...) 
Я не краснею, описывая его разбойничества в Систове и неудачу Гулианце, - также как и генерал Кутузов не краснел, представляя это дело Двору, как грандиозный триумф, прося награды офицерам, которые в нем участвовали. Но правда вскоре обнаружилась. Несколько несчастных купцов из Бухареста, разоренные после грабежа их товаров, хотели через печать довести до сведения публики справедливые свои требования, но газеты задержали их жалобы. 

 Приближенные Кутузова краснели за него и за Кайсарова, а сам Кутузов, испугавшись результатов, могущих последовать из-за этих жалоб, имел хитрость исключить из донесений просьбу купцов и, казалось, был сконфужен тем, что принимал участие в таком деле, которое было оценено по достоинству.




«Спомени» – Васил Манчов (1825–1907)

(Откъси)

1.Свищовът

Той е бил съвършено опустошен и изгорен на 14 септември (Кръстовден). Това го е направила Русия, защото е била принудена да накара Турция да иска мир, за да може да превари и посрещне Наполеон I Бонапарт, който се е тъкмял да навлезе в Русия през Полша.

Във време на Руско-турската война, когато се биели руските войски за превзиманието на Русчук, който е бил по онова време силна крепост, главнокомандуващият руски генерал Каменски се е видял принуден да изгори Свищов и турците да прогони към Балкана, а българите накарал да преминат Дунава към Зимнич и да се преселят в Романия.
Тогава населението е било по-гъсто, в града имало е, казват, до 20—30 хиляди души, но всичките се пръснали из Романия и се заселили в разни градове — Букурещ, Крайова, Галац, Браила, а даже и в Брашов. Преди изгюряванието Свищов е бил важен пункт за сношението на Романия с България, Тракия, Македония, Албания, Епир, Тесалия и Гърция, особено в епохата на фанариотските принцове.

Русчук не е имал такава важност, защото през него са минавали за Романия пътници и стоки от Цариград и Одрин.

Както казахме по-горе, изгарянето на града Свищов и преселванието в Романия е накарало жителите да се заловят за търговия и да търсят други средства за прехранвание и обогатявание.
Бурните времена в 17 и 18 век докараха разни перипетии в Турско, като кърджалии, делибашии, еничари, които грабеха особено в 17 век. По-отличните хора и търговци бягаха в Ромъния и там се залавяха за търговия и наука и по този начин и от Русчук, Габрово, Плевен и други градове се бяха стекли българи със семейства, както и от Свищов в Букурещ, Галац, Браила, които след преминаване на бурните времена останаха в Романия.
Почти половината жители от стария Свищов останаха в новопостроения град Александрия.

(…)

През 1804 година русите са имали война с Турция. В това време толко много българи не са минавали в Романия, колкото в 1810 година. Тогава градът бе съвършено изгорен и жителите му, волю-неволю, принудени от русите да се преселят в Романия.

(…)

Старият Свищов е траял до 1810 година, до Руско-турската война.
Руските войски, като преминали в България, обсадили Русчук.

Тогава генерал Каменски, главнокомандующият на този отряд, като дал няколко сражения, е срещнал голямо съпротивление от страна на турците. Най-после бил принуден, за да не пристигне помощ на обсадените в Русчук турци, да изгори околните градове — Силистра, Тутракан и Свищов, и по такъв начин успял да превземе Русчук. Свищов е бил изгорен на 14 септември 1810 година, на самия Кръстовден. Целият град е представлявал едно грозно пепелище. 
 Оцелели са само две черкви, защото са били направени само от камък — църквата «Св. Петър» в Долната махала и черквата «Св. Димитър» на Чуката.
 Преди да изгори, Свищов е имал около 6000 къщи и имало е около 20—30 хиляди души жители. 
 Главният поминък е бил кожухарството, табаклъкът, винарството, салханите (клането на добитък). Лозарството е било твърде развито. Имало е до 40 000 дюлюма разработени лозя. Правена е търговия с вина, които разнасяли и продавали в Романия, Бесарабия. От крайдунавските градове, както и от Габрово, Трявна са дохождали търговци да купуват свищовско вино.
Изгарянето на Свищова е станало причина жителите му да се разпилеят из Романия, Молдавия и Трансилвания и половината не са се върнали, а повечето са останали в Романия — в Букурещ, Галац, Браила, Крайова.
През 1832 година, във времето на княз Александър Гика, свищовците, останали като ромънски жители, са наговорили и откупили 2—3 мошии села между Зимнич и Руж де Веде, покрай р. Веде и основали на тяхно място сегашния град Александрия, на име на ромънския господар Александър Гика. 
 
Предварително зели съгласието на ромънското правителство, особено на княз Александър Гика, който им отстъпил официално с хрисовул да си имат в Александрия свое независимо общинско управление. Ромънското правителство си е задържало правото да назначава по един полицейски, който да пази реда и тишината на града. Той е бил в сношение с ромънското правителство, а общинското правителство се е сношавало направо с Министерството, което му е изпращало всички правителствени берати. Този ред на работите е траял до 1860 година. От тогава полека-лека той си е останал чисто ромънски град с българско население. Твърде малко от правата, дадени чрез хрисовула, са се запазили.

Свищов преди 1810 година е имал твърде ограничена търговия. 
В черквите се е служило на български. 
Училища е имало в Горнята, Крайната и Долнята махала. 
Метохи е имало девет — от Светогорските манастири, Зографския, Ватопедския манастир, имало е и Синайски метох, Бачковски метох, Рилски метох. 
Там постоянно се е намирал по един калугер, който е просел и е изпращал помощи за Св. Гора, Божи гроб, Рилски манастир, тъй и за Синая. 
 Духовно се управлявали от Търновската митрополия. 
Преди изгарянето на града фанариотските владици не са преследвали българския език, но щом започнаха в метохите да преподават тук-там и по гръцки, тогава се е сетил търновският митрополит Иларион Критянина започнал да преследва българския в черквите.

(…)

В 1811 г. е имало в Свищов направени само 15 къщи.

(…)

Привременно в черковния двор на «Св. Преображение» в една килия събрал деца от Средната махала и почнал да преподава по старогръцки. По-после, в 1813 година, преместили училището в същата махала и почнали да градят по настояването на Алекси Дамянов ново здание за училище. Училищния празник отредили да се празнува на 30 януари (Три светила), а в Долнята махала е имало училище, в което махленците са условяли сърби словенци за учители, които идели от Австрия. По-много там са предавали церковносланянски език, а в Горнята махала в Преображенската черква Васкидович е предавал елинския език.
Търновският владика Иларион е подпомагал Елинското училище.
В Долнята махала, в Петропавловското училище, никак не се удавало да се въведе в него елински език.

(…)



  1. Историята на моя род
    В 1792 г. се е родил баща ми Емануил (Манчо) Илиев Данаилов. Дядо Илийчо с баща си — дяда Данаила, са се преселили от Никопол в Свищов къде втората половина на 18-то столетие.
(…)

В 1810 г. русите били обсадили Русчук. Понеже обсадата е траяла дълго, на главнокомандуващия генерал Каменски е заповядано да превземе Русчук и да накара турците да искат мир, защото в Русия са се опасявали от навлизането на Наполеон през Полша. Каменски изпратил в Свищов полковник Сен При. Щом дошел в Свищов, в едно късо време той принудил турците да напуснат града и, конвоирани от руски войски, ги изпратил в Габрово. Останалата войска, по заповед на полковника, на 14 септември, Кръстовден, тръгнала от къща в къща да пали махалите и изгорила града. 
Жителите били принудени волю-неволю същия ден да минат с турски кораби на ромънския бряг. 
Всички останали кораби изгорили. 
Не оставили нито една лодка с цел да не се възвърнат пак в Свищов жителите. 
Свищовчените били принудени кое как да си търсят препитание — едни по селата, други в Руж де Веде, трети в Могилица (Турну Мъгурели), болшинството в Букурещ, а някои и в Трансилвания.

Тогава дядо Илийчо със семейството си: баба Мита, жена му, баща ми и трима други малолетни момчета — Тома, Танаско и Йордаки, и две дъщери — Катерина и Иванка, се преселили близо до Руж де Веде, в селото Перете, после в Циганещи и оттам в Руж де Веде.
Дядо Илийчо, като видял, че мъчно ще може да преживява с толко деца, намислил да заведе баща ми в Букурещ и да го цени там при някой търговец. 

 

Баща ми разказваше, че когато горял Свищов, той се впуснал да отърве нещо от дюкяна, който наближавал да изгори.
 Като отворил дюкяна, погледнал нещо да избере. 
Разни билки, лекарства, които не могат набързо да се пренасят. 
Погледнал в една кутия, гдето имало хакъзи — яки червени камъни, които арапи носели да продават на турците. 
И той бил купил 15 парчета — готови, изгладени, изважда ги и ги прибира завити в джеба си. 
Всичко, което е отървал от пламъците, са били само тия камъне.

Дядо Илийчо, като му казал, че ще иде с него да го настани на работа, баща ми незабравил да вземе тия камъне. Щом стигнал в Букурещ, дядо Илийчо го завел при един свой приятел търговец и го ценил за седем и половина гроша за три години и се върнал пак назад. Баща ми, като поседял един месец, видял, че при господаря му, някой си Димитър Балтареса, с тази слаба заплата не ще помогне с нищо на малолетните си братя и сестри. Бил отчаян. Съвременно, като си гледал работата, един ден, минавайки през една улица, съгледал в един дюкян един евреин работел камъни за пръстене. 
Той влиза при него и му показва един от хакъците. Евреинът му поискал, за да го напише, 60 пари и той склонил. Баща ми разгледал машината, с която работел и с какво работел, разпитвал евреина по-подробно и схванал добре изкуството да се пишат антики. Чакал, докато свърши антиката, и му платил. Щом излязъл из дюкяна, той намислил да захване този занаят. Отива при господаря си и го помолил.да го освободи. Съвременно му поискал заплатата си, като обадил положението на домашните си. Господин Балтареса, като го изслушал, съжалил го и го улеснил.

Това било през 1810 г., декември 28.

Той тръгнал от Букурещ, за да се върне при родителите си. Намерил кираджии за Руж де Веде и в 2—3 дни пристига, срещу Новата 1811 година. Вечерта късно, с вещите, които имал, се отправил към къщата, в която са живеели. Погледнал от прозорчето на зимника и видял, че всички къщни са будни и стоят. Потропал на вратата. По-голямата му сестра Катерина излязла да му отвори. Щом го видели, всички се смаяли. Долу в зимника горяло едно огарче, което едва хвърляло слабите си едва светли лъчи. На един прост стол било сложено на една синия мамалига и най-малката му сестра Иванка посягала да яде. Баща му и майка му отчаяни го попитали защо си е дошъл. Той отговорил, че «като ви оставих в такова мизерно положение, аз не можах да свикна в Букурещ и да бъда спокоен. Господ е милостив и той ще ни помогне. Утре щем виде.».
На другия ден той излязъл край реката Веде, набрал разни шарени бленки от реката. Купил си бил от Букурещ потребностите за направата на машината, а особено бил заел в голямо количество сумара (чер, едър пясък, кварц). Направил си потребните машини, сам нарязал бленките, както и хакъците, изгладил ги и почнал да ги изработва. Дядо Илийчо му помагал. Издълбал е 8 антики в разстояние на 4 дни с образи от елинската история, които той копирал от разни стари пари. Дава ги на баща си да отиде при болерина, който живял в мошията си, да му ги покаже.

Той, щом ги видял, се смаял и поискал да ги купи. Попитал е дяда Илийча от где ги е зел, той казал, че син му ги направил. Болеринът не го повярвал, но питал колко иска за тях. Той отговорил, че каквото намери, че струват, да заплати. Отива болеринът, изважда от касата си 8 испански жълтици, от която всяка съдържа по 8 австрийски жълтици. Дядо Илийчо, като видял тия жълтици, едри колкото двулевови монети, му благодарил за тях и си излязъл. Когато си отишъл, той, смаян от радост, ги посочил на баща ми. Всичките се зарадвали и гледали, че това добро иде от бога. Баща ми задържал половината, а половината дал на дяда Илийча. На другия ден отишъл пак край Веде, набрал още бленки и с остатъка от хакъците се уловил да приготвя нова стока. Наели си по-охолно помещение. Накупили потребното. Цяла зима до пролетта работел неуморно и баща му е помагал.
Приготвил е още 130 парчета, изработени твърде изкусно. Подражавал е старите исторически пари, както и много други пари от времето на македонските царе Александра, Филипа и др. Едва къде месец май свършил до 150 антики, накупил и разни стари пари.

По онова време руските войски били още в Романия. Купил от казаните, които се връщали в Русия, един превъзходен ат, арабска порода, с всичкия му такъм за 15 гр., оставил потребното за къщно препитание и тръгнал за Крайова да се срещне с един свой приятел.
В три дена като пристигнал, слязъл на една гостилница и право отишъл да търси някой познайник. Намерил из тържището един свищовец и попитал дали може да намери някой на пазара, който би желал да купи антики.

Някои от ближните търговци, като чули, поискали да ги видят и се набрали да купуват. Без много да се търгуват с него, ги раззели и на всеки името като записва, до обяд изпродава всичките. После тръгва низ тържището да събира от купувачите парите. До вечерта прибрал всичките пари и без да се бави, тръгва обратно. Яхва хубавото арабско конче и излязъл от града.
Там, край града прочутият болерин Бибеску имал свой дворец с богата градина. Спрял там, отседнал и покрай една чешма срещу градината вързал коня на пайвант да пасе, а сам седнал да си брои парите. От джебовете и пазвата си, а също и от възелите, гдето ги бил вързал, изсипал ги в полата си. Като погледнал всичките пари, които били сребърни, златни, отделил златото от среброто и отправил една сърдечна топла благодарителна молитва. Похапва, яхва арабския ат и пристига в три дни в Перет при родителите си.
Съвременно мирът се бил сключил между Русия и Турция в Яш. По заповед от Цариград един от тогавашните големци под име Бошнака бил дошел в Романия и ходел по тия места, гдето се били настанили бежанците, и ги увещавал да се върнат по родните си градове.

Едно забележително нещо се е случило по това време подир изгоряванието. Зимата още от септември почнала тъй силна, щото извънредно рано паднал сняг, който в Свищов имал дебелина 1½ метра. Той засипал свищовските лозя, а през 30 декември времето станало почти като през лято. Свищовците, които били останали в Романия, се върнали по дебелия лед, образуван от силния студ. Никой нямало кой да ги брани. Около 100 души отишли да ринат лозята да видят има ли грозде и наистина гроздето било прекрасно. С кошници го пренасяли, крехко, узряло, и го продавали с твърде износни цени, защото се намирали много купувачи. Това помогнало много на всички пострадавши свищовци, които си посрещнали нуждите; а някои и забогатели.

В 1812 г. се завърнали пострадавшите граждани по принуждението на Бошнака.
Надошле доста граждани и хванали да си заемат местата и правят кое как къщя и колиби. Така и турците свищовци пристигнали от Балкана, гдето били забегнали. Градът постепенно растял и се множал. В Преображенската махала е имало 14 къщи, според както ми е разказвал покойният Емануил Васкидович, когато се е основало училището. Къде 1815 г. се е върнал дядо Илийчо Данаилов и баща ми е бил в състояние да въздигне наново бащината си къща. След година и половина той отишел в Цариград заедно с хаджи Илия Чернев, свищовски търговец. Там занесъл доста антики и ги е продал с добра цена. Като се върнал в Свищов, той задомил сестра си Катерина, после и по-малката си сестра Иванка, като им натъкмил добра зестра. Но Иванка е била много злочеста, защото мъж й, след като прахосал парите си по пиянство, оставил я с 4 деца, от които три момчета. Тодорчо Данаилов, който по причина на баща си не щеше да се подписва Георгиев или Гецов, а се подписваше Тодор Данаилов, остави един син — Георги Данаилов, професор във Висшето училище. Вторият й син Илия — умрял, а третият е Григор Данаилов.
След няколко време баща ми напуснал бащината си къща и се оженил за Христина Динкова. Имал е пет момчета, от които сме останали брат ми Димитър, който е 2 години по-стар от мене, и аз, който съм се родил на 1832 година, 23 декември.


(…)

В същото време аз се качих на един стол и казах едно слово в следующата смисъл: припомних на господа гражданите как нашият град Свищов преди 50 години е бил изгорен и опустошен докрай и как после са дошли разбягалите се граждани от Романия и Австрия и са се заселили пак; припомних им за покойния Алекси Дамянов, който в 1813 година е задържал Васкидовича за учител, макар и на гръцки; за покойния Димитър Станчев, който в 1830 година е станал причина да се въведе редовното предавание на български език и тия училища са станали центрове и начало на образованието в крайдунавските страни; после поменах за родолюбивите граждани, способствували да се въздигнат училищата в Преображенската и Петроповловската махала. 

 Аз от моя страна благодарих лично на учителя Емануила Васкидовича за неговото почти 40-годишно нареждание на училищата и образованието на младежта. 

 Накъсо припомних на гражданите, че не трябва да забравяме такива благодетели като Алекси Дамянов, Димитър Станчева, които жертвуваха имотите си за училището, тъй както хаджи Илия Чернев, хаджи Тодор, Христаки х. Дянков, които си бяха подарили имотите на училището. Не забравих да спомена и за покойния Филип Сакелариев, който преди смъртта си подари на свищовското Преображенско училище, също и за черквите, едно огромно богатство.
 




От мемоара до Високата порта на отец Неофит Хилендарец - Бозвели :

отец Неофит Бозвели
 

"След завземането на Русчук, Свищов, Ряхово и други крайдунавски градове, генерал Кутузов и други преселиха българите, живеещи в тези земи, във Влахия на отсрещния бряг на Дунава, без дори да им оставят необходимото време да вземат със себе си своето имущество ... и опожариха бедните им къщи с всичко в тях без никакво внимание нито милост към тези славяни”.



Френски генерал пише за изгарянето на Свищов от руската армия на Кръстовден  през 1810г.


 Кой е генерал Жюшеро де Сен Дени :
Барон Пиер-Антоан Жюшеро де Сен Дени е роден  на 14 септември 1776г. в Бастия.Син е на полковник от артилерията. Завършил е военното училище в Бриен (където е учил и Бонапарт) и  след това инженерното училище в Мезиер. Служил е в Канада като капитан в английската армия. След Амиенският мир се завръща във Франция. През 1805г. заминава за Истанбул където работи като директор и главен инструктор на укрепленията в Османската империя. Специално му е възложено да се занимава с укрепленията по Дунава. През 1814г.  участва като военен инженер в армията на Маршал Султ. По време на битката при Лини и следваща при Ватерло през 1815г. участва на страната на Наполеон в корпуса на граф Лобо(Lobau). Посланик на Франция в Атина 1828-1829г.,  дивизионен генерал (Marechal de camp) и кавалер на Почетния легион. Починал на 19 септември 1850г.

 Автор е на книги сред които е и 

 "История на Отоманската империя от 1792 до 1844г." в пет тома.

  
Histoire de L'Empire Ottoman
depuise 1792 jusqu'en 1844
par le Baron Juchereau de St.Denis

marechal de camp, ministre de France en Greece en L'Anne 1828

Directeur de genie militaire de L'Empire Ottoman


Paris, 

Au comptoir des Imprimeurs-Unis
Que Malaquais, 15
1844



На стр. 300 във втория том той описва изгарянето на Свищов (в текста името на града е записано като Систова)  от руската армия през 1810г. така :

...Ce fut alors que le général Saint-Priest, que venait de prendre Sistova, et qui se préparait à marcher sur Nicopolis, reçut l'ordre de détruire la première se ses deux places, et de réunir au grand quartier-général.
La ville de Sistova, qui contenait une population de 16 à 20 mille âmes, fut détruite. 
Ses habitants furent dispersés ; on les vit longtemps errer dans les campagnes sans trouver d'asile.
Les pigeons seuls, qu'on voit en si grand nombre dans toutes les villes turques, où ils sont respectés, restèrent au milieu des décombres. ...

Ген. Еманюел Сен При

 Неофициален превод :

..."Тогава генерал Сен-При, който точно беше превзел Систова и се подготвяше да настъпи към Никопол,  получи нареждане да унищожи първия от двата града, след което да се присъедини към Главната квартира.
Град Систова, който имаше население около 16 - 20 хиляди души беше разрушен.
Неговите жители бяха разпръснати; дълго време те се скитаха сред полетата бездомни, без да намерят убежище. 
Само гълъбите, които са толкова многобройни във всички турски градове, 
където са почитани, останаха сред развалините." ...

Интересно е, че по-нататък в текста генерал Жюшеро споменава за една руска дивизия, която тръгнала от Русчук за Никопол на 21 октомври и на 25-ти същия месец минала през развалините на Свищов.
Тази дивизия пристигнала в Никопол на 26 октомври.
Турският гарнизон на Никопол получил правото да се изтегли мирно от града, заедно с багажа си, без да влиза в сражения.


ЕДНО ОЩЕ ПО-РАННО ФРЕНСКО СВИДЕТЕЛСТВО :

В своята книга "Справочник за последните войни на руснаците срещу турците - с военни и политически коментари"  издадена в Париж през 1825г. (преведена на немски от ген. Валентини и издадена в Лайпциг през 1828г.) Йожен де Ла Кост също споменава за унищожаването на Свищов (също записан в текста като Систова) и описва твърде картинно резултата от действията на руския  генерал Еманюел Сен При по заповед на Главнокомандващия руската армия ген. Николай Каменски (стр.156-157 на френското издание) :

"Справочник за последните войни на руснаците срещу турците", Париж, 1825г. от Йожен де ла Кост



Неофициален превод : 
Ген. Николай Каменски (1775-1811)

"Разрушението на Систова, приятелски настроен град, който генералът
главнокомандващ, заповяда на Сен При да разруши изцяло при оттеглянето си; заповед изпълнена с обичайната точност.
 
Неговите двадесет хиляди жители бяха разпръснати; повечето от християните преминаха на влашкия бряг на река Дунав, където си построиха пръстени колиби.

Само гълъбите останаха в развалините на града и нищо не свидетелстваше за неговото някогашно благоденствие  освен градините, лозята и гъстите розови храсти, които го заобикаляха." ...

 


Надя Данова,

Един неизползван извор за историята на Свищов
 
Сборник "Просвета и промяна. Сборник в чест на чл.-кор. ст. н. с. д. и. н. Румяна Радкова и по случай 150-годишнината на Болградската гимназия". 
С., 2010, 161-176.


Един неизползван извор за историята на Свищов 
 
Съобщението е плод на моите позитивистичти усилия да възстановя началните години от живота на дееца на Българското просвещение Неофит Бозвели (1785-1848 г.) и обстоятелствата, определили неговото негативно отношение към руската политика на Балканите1. През 1844 г. Бозвели съставя меморандум до Високата порта, в който разказва, че през 1807 и 1810 г., по време на руско-турската война от 1806-1812 г. “след завземането на Русчук, Свищов, Ряхово и други крайдунавски градове, генерал Кутузов и други преселиха българите, живеещи в тези земи, във Влахия на отсрещния бряг на Дунава, без дори да им оставят необходимото време да вземат със себе си своето имущество...и опожариха бедните им къщи с всичко в тях без никакво внимание нито милост към тези славяни”2. 

 И тъй като съм работила достътъчно дълго време с текстове от епохата на формирането на балканските идентичности, почти бях готова да припиша на Бозвели поредния мит, за да си обясня съдържащите се в меморандума фактологически грешки при датировката на събитията и свързването на пожара в Свищов с името на Кутузов. И все пак реших да изстържа последните слоеве от “палимпсеста”, както сполучливо нарича историята на гр. Свищов нидерландският историк Махиел Кил3. Така ми се наложи да фокусирам вниманието си върху военната история, която обикновено е била в периферията на моите изследователски интереси. По този път стигнах до един неизползван извор за историята на Свищов от началото на ХІХ в.
ген.Александър Ф. Ланжерон
Става дума за дневника на Александър Ланжерон, който добавя нови щрихи към картината на събитията на Балканите в началото на ХІХ век. Ланжерон е френски благородник, роден в Париж през 1763 г. Първоначално служи във френската армия, а през 1790 г. предлага услугите си на Екатерина ІІ. Вече на руска служба Ланжерон участва във военните кампании от 1790 г. и 1791 г. срещу шведите и османците. По време на царуването на Павел І е произведен в генерал-майор (1797 г.) и генерал- лейтенант (1799 г.). От 1807 до 1812 г. Ланжерон служи на Дунав, като участва във военните кампании срещу Високата порта. След сключването на Букурешкия мир през май 1812 г. Ланжерон участва в сраженията срещу Наполеонова Франция под командуването на Блюхер. Завръща се в Русия, където е назначен през 1822 г. за херсонски губернатор на мястото на граф Ришельо в Одеса. Умира от холера през 1831 г. и е погребан в католическата църква в Одеса4. 
 
Днес в Архивите на Министерството на външните работи на Франция се съхранява обемистият дневник на Ланжерон за събитията на Дунавския фронт през 1807-1812 г.5 Голяма част от дневника е публикувана през 1889 г. в румънската документална поредица Documente privitórele Istorie Românilor. Urmare la colecţiunea lui Eudoxiu de Hurmuzaki6. През 1902 г. в Париж излиза от печат публикацията на мемоарите на Ланжерон от кампаниите от 1812, 1813 и 1814 г., издание, което за съжаление, до този момент не ми беше достъпно7. Разполагаме и със сръбска публикация от 1904 г. на части от този дневник в сръбската поредица “Зборник за историjу, jезик и књижевност српского народа”8. Настоящата публикация се базира на съхранявания във френските архиви ръкопис на дневника на Ланжерон. Колегата от Франция историкът Филип Желез има любезността да прегледа ръкописите на Ланжерон в Архивите на Министерството на външните работи и да ми направи препис от интересуващите ме пасажи. Цитираните по-долу в текста ми пасажи от дневника на Ланжерон са напълно коректно предадени в румънската публикация на извора.

 Моето изложение ще бъде подчинено на следните три задачи : първо: да въведа неизползвания извор, второ: ще се опитам, опирайки се на него, да реконструирам, доколкото е възможно, хода на събитията, трето: ще коментирам въпроса за надеждността на наличните извори, както и причините за появилите се бели петна в паметта за случилото се.
В дневника на Ланжерон е описана подробно военната кампания от 1810 г., като за т. н. “изгорялство”9 на Свищов е казано следното:

  “Граф де Сен При беше изпратен [от граф Каменски] с 4 батальона, два полка от драгуни и три от казаци в Свищов. Този град, който е един от най-богатите и с най-добре застроени градове в България и известен с конгреса, проведен там през 1791 г. за сключване на мира между турците и австрийците, е разположен, подобно на Силистра и Русе, на брега на Дунав, и е построен върху склона на високи възвишения, покрити с лозя и прелестни градинии, чиито гребен доминира над града. 
Граф де Сен При се установи върху тези височини. Обстрелва с топове града в продължение на няколко часа. 

 Нито комендантът на града, нито неговите обитатели не желаеха да се отбраняват и имаше договорености с тях посредством слепия гръцки болярин, който живееше там от дълго време. Градът се предаде на 30 август (11 септември). В него бяха намерени много провизии и боеприпаси. Бяха пленени 6 знамена и едно голямо количество от лодки и малки кораби. 
Отрядът на граф Сен При беше много слаб, за да задържи Свищов на едно такова голямо разстояние от армията и аз не разбирам защо граф Каменски му беше дал толкова малко хора и беше оставил своя брат близо до Батин с 12 000 души, които стояха без работа и полза там, където бяха. Наистина, няколко дни след капитулацията на града българите и слепият старец донесоха за един заговор срещу гарнизона, организиран от няколкото турски жители, които бяха останали там и от ковчежника на Мухтар паша, избягал от Батин заедно с него. 
Граф де Сен При заповяда да ги арестуват и изпратят на граф Каменски, който нареди да ги отведат в Русия като военопленници. Но когато граф Каменски сподели паническия ужас на г. г. Барев и Шуберт, той повика брат си, който отиваше към Никопол, да дойде много бързо, и заповяда на граф де Сен При да разруши и да изостави Свищов. Сент При много би искал да бъде освободен от изпълнението на тази варварска и напълно безполезна заповед, но той беше така точен и на него му бяха дали толкова малко време за изпълнението й, че бедните обитатели, които бяха посрещнали нашите войски и ги бяха хранили, имаха само няколко часа, за да пренесат някои свои вещи от другата страна на Дунав, в Зимнич, и загубиха всички други неща, които изгоряха заедно с града. Много от тези нещастници бяха абсолютно разорени. 

 Те построиха през зимата един град при Зимнич, който нарекоха Нов Свищов”10. Обобщавайки случилото се през 1810 г. Ланжерон подчертава, че “бяха ограбени по най-варварски начин мирни жители, по-голямата част от които бяха християни”11. Неговото заключение е: “Цялата тази кампания беше опетнена от най-позорните и най-ненужните опустошения. Това беше от наша страна, аз го казвам със съжаление, но това е истината - една инвазия на разбойници. През 1807 г. казаците бяха извършили много насилия, но те бяха понасяни - поне не бяха упълномощени. През 1810 г. всичко беше извършено по заповед. Бяха разрушени 20 града и бяха опустошени 200 версти от страната”12. 
 
По същия начин, но с малко повече подробности за преживяното от местното население, изглежда опожаряването на града и в спомените на родения в Свищов Васил Манчов (1823-1906): “В 1810 г. русите обсадили Русчук. Понеже обсадата е траяла дълго, на главнокомандващия Каменски е заповядано да превземе Русчук и да накара турците да искат мир, защото в Русия са се опасявали от навлизането на Наполеон през Полша. Каменски изпратил в Свищов полковник Сен При.

  Щом дошъл в Свищов, в едно късо време той принудил турците да напуснат града и, конвоирани от руски войски, ги изпратил в Габрово. Останалата войска, по заповед на полковника, на 14 септември, Кръстовден, тръгнала от къща в къща да пали махалите и изгорила града. Жителите били принудени волю-неволю същия ден да минат с турски кораби на румънския бряг. Всички останали кораби изгорили. Не оставили нито една лодка, с цел да не се възвърнат пак в Свищов жителите.

 Свищовчените били принудени кое как да търсят препитание - едни по селата, други в Руж де Веде, трети в Могилица (Турну Мъгуреле), болшинството в Букурещ, а някои и в Трансилвания.”13
Опожаряването на Свищов през 1810 г. е намерило отглас в различни приписки и летописи, от това време, съдържащи вопли за глада и поскъпването на брашното, солта, овчето месо, рибата, дървеното масло и сапуна, настанали с войната. В тях е фиксирано името на Каменски14. 
 
Най-близо до събитието в хронологическо отношение е публикуваната през 1843 г. от генерал-лейтенант А. И. Михайловски-Данилевски обемиста история на войната на Русия с Турция. Воената операция от 1810 г., свързана със Свищов, е описана в подробности, като се подчертава, че генерал Каменски дава заповед на Сен При да разруши, укрепителните съоръжения на града, без обаче да се говори за опожаряването на града. Авторът дава сведения за броя на пленените вражески знамена и оръдия15. В този труд е цитиран и дневникът на Ланжерон във връзка със съдбата на Силистра16.
Държейки отново сметка за хронологията на източниците, ще цитирам и излезлата от печат през 1863 г. многогомна история на Османската империя от немския историк Й. В. Цинкайзен. Авторът съобщава, че през 1810 г. генерал Сен При, който е завладял Свищов, е получил заповед да разруши напълно града, който имал население от 16 000-20 000 души17. Цинкайзен посочва като свой източник на информация спомените на руския адмирал Чичагов.
За ръководената от граф Николай Каменски операция и опожаряването на Свищов през 1810 г. от Сен При говори и Константин Иречек в своята “История на българите”, като авторът се опира на историята на Цинкайзен18. Разказът за подпаления от Сен При през 1810 г. Свищов присъства и в труда на Феликс Каниц19, който минава през района през втората половина на ХІХ век. 
 
Подробно описание на военната операция от 1810 г. дължим на друг военен - А. П. Петров, автор на тритомната история на руско-турската война от 1806-1812 г. Авторът споменава, че Каменски заповядал на Сент При да изгори града и че жителите избягали от страх. Дава се информация за броя на пленените вражески знамена и оръдия20. Усилията ми да открия някакви следи от тези събития в османската историография се оказаха безрезултатни. Издадената през 1891/2 г. многотомна история на Ахмед Джевет паша21 съдържа богата информация за събитията от Руско-турската война от 1806-1812 г., но “изгорялството” не е привлекло вниманието на автора. 
 
Събитието от септември 1810 г. е описано по сходен начин и от историка на Свищов Стефан Ганчев22, както и от авторите на по-нови изследвания23. “Изгорялството” присъства в трудовете на авторите, посветили усилията си на проучването на преселието на българите отвъд Дунав, съпровождало руско-турските войни през ХVІІІ и ХІХ век. Тези автори подчертават, че през целия ХVІІІ век Свищов е сред селищата, които захранват с емигранти българските колонии във Влашко, Молдова и Трансилвания - в Сибиу, Брашов, Букурещ, Крайова, Бьзъу, както и в Южна Русия24. Те отбелязват като особено силна емигрантската вълна, последвала офанзивата на генерал Каменски, който през 1810 г. изгонва турците от по-голямата част на Северна България, но не успява да се задържи там, поради което през лятото и есента на 1810 г. гражданите на Свищов, и особено след опожаряването на града, се преселват в Зимнич, Мавродин и Яломица25.
Но да се върнем към дневника на Ланжерон. Той ни предлага разказ за едно друго бедствие, сполетяло Свищов, този път през април 1812 г.: “[Кутузов] нареди на генерал Чучков да отиде от Измаил в Бабадаг, на граф Ливен да отиде там също от Галац, на генерал Хартинг да отиде в Силистра и, ако му е възможно, до Шумен, и накрая - на генерал Булатов - да мине в Свищов. Тези последните двама използваха бойни части, които бяха под моето командуване, но те получиха заповеди директно и секретно от главнокомандуващия и аз научих това едва когато те бяха вече потеглили. Кутузов знаеше много добре, че аз не бих одобрил свищовската експедиция... 
генерал Кутузов

 
Свищовската експедиция е едно вечно петно върху паметта на Кутузов, който даде заповед за нея, на неговия дежурен полковник Кайсаров, който му беше съветник, и на Булатов, който я изпълни.
По-горе беше споменато, че Свищов е срещу Зимнич. На последното място беше устроена една митница и всички търговци от Букурещ - турски и чуждестранни, като се доверяваха на думата на Кутузов, на примирието, и преди всичко на установяването на тази митница в Зимнич, бяха натрупали своите стоки в Свищов. Три дни преди експедицията бяха пристигнали търговци отвсякъде. Там имаше захар, източно кафе, памук, шалове, муселини и пр. за повече от три милиона пиастри.
Един Джиндже-ага, бившият аянин на Мачин, беше изпратен да командува в Свищов. Той беше отпътувал от него през месец януари, за да отиде да граби Ловеч и Плевен. В Свищов нямаше и 20 въоръжени мъже. Те бяха под командването на един стар турчин на име Ахмед, когото аз познавах още от Акерман, където той беше пребивавал при мене дълго време като заложник и по-късно като преводач. Той приказваше отлично руски език; той беше пленен в Слобожа и Кутузов го беше върнал на везира, към когото той беше привързан.
Остатъкът от обитателите на града бяха търговци, дошли въз основа на договорите и обещанията на митничарите, и които се бяха установили в няколко изгоряли къщи, които те бяха построили отново. 
 
На 2/14 април, преди зазоряване, генерал Булатов влезе в Свищов с два батальона от полка на Вятка, един от Старакостк, един от 29-и стрелкови и казаците на Мелников и Кутайников. Той не срещна ни най-малката съпротива, тъй като жителите вярваха, че той само ще премине през Свищов, за да отиде по-далеч. 
Те бяха жестоко измамени. 

 Булатов, Кушайков, брат на сенатора и полковник от полка на Вятка, също Кайсаров, който беше в експедицията с надеждата да предизвика повишаването си в генерал-майор, доброволците, казаците, се нахвърлиха върху тези нещастни жители, ограбиха ги, заграбиха всичките стоки, отнеха ги и ги повлекоха в Зимнич заедно с техните жени и деца, които измъчени и оставени за дълго време на Дунав, бяха в по-голямата си част с премръзнали крака или ръце, и вътре в три часа, всичко това, което беше представлявал Свищов, изчезна. Булатов, който беще користен и алчен, си отстояваше интересите в това ужасно плячкосване и тези, които го съпровождаха, се показаха достойни за него. Кутайников, Мелников, Кушников направиха едно забележително състояние. Войниците грабиха много и изпиха на другия ден всичко, което бяха плячкосали.
След тази блестяща експедиция, към която Булатов прибави към многото безобразия това да накара да изстрелят три или четири топовни изстреля, за да може да каже, че е срещнал съпротива и се е бил, той се завърна в Турно.. ”26 Пак според Ланжерон “Няколко злощастни търговци от Букурещ, разорени от разграбването на стоките, успяват да направят чути своите оплаквания”, в резултат на което участниците в експедицията се отказали да искат възнаграждение за офицерите 27. 
 
Докато разказът на Ланжерон за “изгорялството” от 1810 г. до голяма степен съответства на информациите у някои български, руски, румънски и немски автори, насочили вниманието си към военните действия от 1810 г., то драматичното събитие от април 1812 г. сякаш не се е случило. Усилията ми за открия някакви сведения за плячкосването на Свищов през 1812 г. в трудовете на българските и чуждите автори се оказаха безрезултатни28. 

 Не открих каквато и да било следа от отглас на случилото се и в българските приписки и летописни бележки. Колегата Юлия Николова, на която дължим най-новата и богата на информация публикация за Свищов, разтълкува в наш разговор това отсъствие на информация с новото разпиляване на свищовските жители отвъд Дунава, което очевидно е попречило да останат следи в историческите извори от случилото се. По всяка вероятност в опожарения Свищов е имало пришълци-търговци със стоката си, които като външни лица не се погрижили да запазят спомена за бедствието. 
 
Другият прочит на тази липса на информация насочва към хипотезата, че в “дългата памет” на града е станало известно припокриване на спомена за “изгорялството” от 1810 г. с този за оплячкосването от 1812 г. 

 Спомените за случилото се на ниво “микроистория” се сливат и очевидно споменът за пламъците на “изгорялството” от 1810 г. е засенчил този за тричасовото плячкосване от април 1812 г. на едва съживилия се град. Известно е, че Неофит Бозвели пристига като таксидиот в Свищов в края на 1813 г. и началото на 1814 г., за да събира средства и поклонници за Хилендарския манастир. Той участва активно във възстановяването на града, като събирал пръснатите отвъд Дунав свищовци в родното им място29. Според свидетелството на самите свищовци “От самото време, когато подир прежнята Российска война возвратихми се от Влашката земя, гдето ни беше прекарала сила Росийска, и почнахме да правиме убогите наши домове от гор на пепелта всичкото беше изгорено все наше имение, от самото време онова, казуваме, укрепляваше ни духовний наш отец Архимандрит в самото ни тогда нещастие, и мало по мало собираше ни от Влашката земя като овците, които немаха пастиря”30. 

отец Неофит Хилендарец - Бозвели

 Според историците на гр. Свищов, през 1813-1814 г. Неофит Бозвели е включен в правителствена комисия, която обикаля изселените в Румъния свищовци, за да им разясни данъчните облекчения, които турското правителство гарантира на принудително изселените през 1810 г., за да се върнат в града. Изследователите са на мнение, че малцина са се възползвали от поканата и останали да живеят във Влашко31. 

 Свидетели сме на припокриване в цитирания меморандум на Бозвели до Високата порта на сведенията за двете събития, като името на Кутузов е свързва със случилото се през 1810 г., а в него, както видяхме, централна роля играе генерал Каменски. На практика Кутузов е назначен за главнокомандуващ на Дунавската армия през 1811 г.32 Не е изключено при пристигането си в Свищов Бозвели да е получил недостатъчно прецизна информация за случилото си. Разбира се, също не е изключено и самият Бозвели да прави съзнателна грешка, т. е. съзнателно да вмъква името на Кутузов в меморандума си до Портата с желание да направи по-силно впечатление на османските власти, от които очаква подкрепа за българите в сблъсъка им с Цариградската патриаршия. Същевременно не е за пренебрегване и фактат, че цитираният меморандум на Бозвели до Високата Порта и съставен в тясно сътрудничество с полските емигранти в Османската империя и той достига до нас в превод на френски език, направен от Михаил Чайковски - Садък паша33.
Не съм склонна да правя предположение, че в случая става дума за “въобразено” събитие, тъй като цялата обстановка на Балканите и изобщо в Европа през месеците, предхождащи сключването на Букурещкия мир през май 1812 г. правят напълно възможни и вероятни подобни диверсионни акции от страна на руското командуване, което полага върховни усилия да сключи мир с назлъндисващата се Висока порта34 пред назряващия конфликт с Франция35. Руското правителство се стреми да завърши по-скоро войната с Турция, за да освободи Дунавската армия и да я придвижи на запад. Още през лятото на 1810 г. започва етап на руско-турската война, който се характеризира със съчетание на военни действия с преговори за мир. На руския проект от това време оказва сериозно влияние влошаването на руско-френските отношения и все по-ясно очертаращата се възможност от война с Наполеон. На практика “изгорялството” и насилственото преселване на свищовските жители отвъд Дунава е един момент именно от тези диверсионни операции36. С назначаването на Михаил Кутузов за главнокомандуващ на Дунавската армия през март 1811 г. се дава тласък на тактиката за оказване на натиск върху Портата. Умножават се вариантите на мерките за преселване на българи в Русия, без да се изключват и “някои принуждения”37.
През 1812 г. преговорите между Русия и Турция протичат при още по-сложна обстановка, тъй като Наполеон съсредоточава войските си на границата на Русия, готвейки се да нахлуе, а Турция, насърчавана от Франция протака преговорите. Запазената документация, свързана с дейността на Кутузов, свидетелства, че още в началото на януари 1812 г. Кутузов дава инструкции за експедиция зад Дунав, като иска да се възползва от замръзналия Дунав38. В рапортите на Кутузов от началните дни на февруари 1812 г. се съобщава, че армията в Свищов е командувана от Ахмед ага. Съобщава се също, че “в Свищов има изключително много и разнообразна стока”39. От началото на февруари 1812 г. датира заповед на Кутузов, в която се казва, че на юг от Дунав “земята трябва по-нататък да бъде опустошена и навсякъде да бъде вселен страх”. Кутузов добавя и следното “Сега поръчах и на генерал майор Булатов да извърши такава експедиция над Свищов.”40 През февруари Кутузов назначава 4 отряда, които да преминат реката при Свищов, Силистра, Галац и Измаил с цел да се демонстрира на Високата порта, че наистина смята да продължи войната. На 16 февруари 1812 г. Кутузов възобновява военните действия, като ги пренася на територията на България41. Единствената смътна следа от случилото се намираме в историята на казашките атамани на А. В. Шишов. В биографията на Дмитрий Кутейников, участвал в плячкосването на Свищов, се споменава, че в резултат на войната на Дунав той се е сдобил с “военна плячка”. Шишов се позовава на мемоарите на Ланжерон, че “по този начин Кутейников се е сдобил с голяма състояние”42.
Пред нас възниква въпросът кои са били обитателите на Свищов по време на събитието от април 1812 г. Според спомените на Васил Манчов, още през зимата след “изгорялството” някои свищовци се завръщат в изпепеления град, като се възползвали от замръзването на Дунав43. От пожара били оцелели две черкви, които били направени само от камък44. Пак според Манчев през 1811 г. в Свищов е имало направени само 15 къщи45. Историкът на Свищов Ст. Ганчев твърди, че някои свищовци се завръщат веднага в опожарения през 1810 г. град, в който били оцелели няколко къщи. Той подчертава, че градът се съвзема за късо време, благодарение на австрийската навигация по реката46. От цитирания доклад на Кутузов личи, че през февруари в града има “много и разнообразна стока”. А от дневника на Ланжерон се вижда, че в навечерието на руската експедиция от април 1812 г. в града са пристигнали търговци от всякъде. Те са се поселили във възстановени от тях изгоряли къщи. Ланжерон говори също така и за това, че в града е имало и жени и деца, което говори за уседналост на тези хора. Заслужава да се спомене обаче, че материалите, отложени в архива на известната търговска фамилия от Враца Хаджитошеви през периода 1810-1812 г. свидетелстват за липсата на търговски обмен между Свищов и Враца за разлика от предходния период47.
В изследванията, посветени на българската емиграцията на север от Дунав, не се прави ясна диференциация между отделните вълни на преселение по време на войната от 1806-1812 г. В тях се изтъква, че след назначаването на Кутузов за върховен началник на Дунавската армия емиграцията се засилва особено поради обещание на Кутузов за освобождаването от всякакви данъци на онези, които преминат от Дунав. Знае се, че изобщо по време на войната 1806-1812 г. на север от Дунав преминали 20 000 семейства, т. е. около 100 000 души. Занаятчиите и търговците от Свищов и Русе се установяват и в Букурещ. Подчертава се, че повечето емигранти не искали да заминат за Русия и поради това се прилага насилствено изселване за Русия, срещу което се противопоставил Кутузов по молба на Софроний Врачански, който се намирал в Букурещ. След сключването на Букурещкия мир през май 1812 г. султанът се опитал да върне емигрантите, като обявил обща амнистия и пратил специални хора във Влашко и Молдова за тази цел. Броят на тези, които се завърнали отвъд Дунав, бил твърде малък и завръщанията престанали през 1814 г. Изследователите са на мнение, че общо взето малцина свищовци са се възползвали от поканата и повечето от тях предпочели да останат да живеят във Влашко48.
И все пак редица данни дават основание да се твърди, че градът се съвзема от преживяното и неговите обитатели продължават напред. Тук пристигат Неофит Бозвели и Емануил Васкидович, които създават през 1815 г. едно от най-модерните за онова време училище49. Отседналият във Виена свищовец Филип Сакеларевич, който е председател на еснафа на търговците на кожи във Виена, дарява през 1814 г. 19 000 фиоринта за училището в Свищов50. Запазената и до днес библиотека в Свищовското читалище свидетелства за многостранните духовни интереси на образованите хора в града. Духовната атмосфера в Свищов от първите десетилетия на ХІХ век показва наличието на градска среда, благоприятстваща формирането на модерно мислещи хора51. Заслужава също да се спомене, че дейците на създадената през 1814 г. гръцка революционна организация Филики етерия разчитат на подкрепата на жителите на Свищов и привличат негови жители за свои членове52. В започналата през 1821 г. гръцка революция се включват във въстаническата армия няколко жители на Свищов53. Тези данни показват несъмнената виталност на градския живот, който бързо са възстановява в селището, намиращо се на важна търговска артерия.
За съжаление, наблюденията ми върху различните източници показаха, че техните сведения за броя на жителите на Свищов са доста ненадеждни, поради което трудно можем да проследим динамиката на формирането на градското население през началните десетилетия на века. На практика се оказва, че става дума за едно безкритично възприемане и преповтаряне на информация, получена от предходни автори. Така в някои източници се говори, че през 1804 г. Свищов е имал 21 000 жители54. Същата цифра - 21 000 срещаме и за 1810 г.55 За 21 000 жители на града се говори и за 1811 г., т. е. след “изгорелството”56. През 1826 г. излиза от печат книгата на Ад. Кунике, който описва Свищов като град с 4 000 къщи и 21 000 обитатели57. През 1826 г. гръцкият автор Георгиос Манос издава своето географско описание на Балканите, в което дава сведения, придобити през време на собственото пътуване през района. Той разказва, че Свищов е “малък укрепен град, намиращ се на десет левги на изток от Никопол, върху брега на Дунав. Той е населен с българи, които се занимават единствено с търговия на вина, които се произвеждат в околностите му”58. Във Всеобща география, издадена на френски език през 1826 г и през 1828 г. на руски език се съобщава, че Свищов има 4 000 къщи и 21 000 жители59. Данните за броя на жителите на Свищов са приблизиелно същите - 20 000 и у Феликс Божур в неговото издание от 1829 г.60 Свищов е описан като укрепен град на България със значителна търговия и население от 21 000 и в Пътеводителя за Европа на Ж.-Б. Ришар, издаден през 1818-1829 г.61 Броят на свищовските жители е отново 21 000 и според излезлата от печат през 1834 г. немска география, използвала за основа книгата на А. Балби62. През 1835 г. от двамата дейци на Българското просвещение свищовските учители Неофит Бозвели и Емануил Васкидович говорят за Свищов като за град с 4 000 къщи, от които, 1000 са християнски и 3 00063 или общо се получава пак приблизително цифрата от 20 000 жители. От 30-те години на ХІХ век датират и сведенията на френския естествоизпитател Ами Буе, според когото Свищов има повече от 20 000 жители64. През 1839 г. Свищов присъства с население от 21 000 жители и в прочутата за времето си география на А. Балбе, която е особено популярна на Балканите чрез своя превод на гръцки, направен от дееца на Гръцкото просвещение Константинос Кумас65. През 1843 г. е описан като селище с 21 000 жители и от Константин Фотинов в неговата география, която от своя страна има за първообраз географията на Балбе66. За 1844 г. различните източници отново свидетелстват, че Свищов има 21 000 жители67. Очевидно е, че въз основа на тези сведения едва ли бихме могли да си създадем някаква по-точна представа за това какъв е бил броят на свищовските жители преди и след преживяните катаклизми. Несъмнено е, обаче, че градът присъства в съзнанието на съвременниците като добре населено за онова време място.

Данните за Свищовската експедиция на руската армия хвърлят светлина върху критични години от историята на това важно търговско средище, което изиграва централна роля в стопанската и културната история на българското общество през епохата на прехода към Новото време. Подробностите за случилото се на заранта на 2/14 април 1812 г. в крайдунавския град ни помагат да обогатим представите си за преживяното от жителите на Свищов и за проявената от тях изключителна виталност въпреки всички премеждия, както и за показаната способност за регенерация на градския живот, който бързо са възстановява в селищото, намиращо се на важна търговска артерия. Пред нас е един от примерите, които дават основание да твърдим, че независимо от дълбочината на разрухата, нанесена от дадено опустошително събитие, жителите на селището се окопитват и продължават напред или предават щафетата на градското съществуване на нови обитатели. Цитираният случай също така позволява да надникнем в механизмите на изграждането на историческата памет за дадено събитие, както и за инструментализацията на спомена за случилото се. Случаят “Свищов” ни изправя и пред въпроса за връзката на “микроисторията” с “макронивото”, с дългосрочното развитие и манталитета. Той дава възможност и за разсъждения относно погледа на историка към историята. В трите обемисти книги, посветени на Руско-турската война от 1806-1812 г., съставени от руските военни А. Н. Петров и А. И. Михайловски-Данилевски и османеца Джевдет паша намираме подробно описание на всички военни действия по море и по суша, като много стриктно се дават сведения за завладяните селища, за това, което е сторено с техните укрепления, за придобитите като трофеи знамена и въоръжение. Местното население отсъства от разказа, тъй като жителите на Свищов с притегленото от тях просто не са имали никакъв шанс да попаднат в големия наратив за събитията. Случаят “Свищов” ни дава материал за размисъл относно проблема за възприемането на цивилното население, т. е. за проблем от областта на менталните структури - за този за отношението към различните форми на насилието, а също и към отделния индивид като ценност68. Той е и едно косвено потвърждение на тезата на историците, че в началото на XIX в. българите и техните интереси още нямат самостоятелно място в руската политика. Българският въпрос започва да добива постепенно място, и то често второстепенно, в руските проекти за утвърждаване на Балканите едва след Одринския мир от 1829 г., като е особено показателен фактът, че в този мир името на българите не се споменава изобщо69. Заслужава да се отбележи, че до 30-те години на XIX в. българите и тяхното минало са малко познати в Русия70, за която до този момент приоритет са представлявали гърците и сърбите71. Въвличането на бойни отряди от местното население по време на руско-турските войни има смисъла на натиск върху Високата порта, на вътрешна диверсия, а не на израз на идея за подкрепа на освободителните тежнения на балканските народи. Едва по време на Кримската война сред управляващите среди в Русия настъпва известно колебание във възприетата линия72.
1 А р н а у д о в, М. Непознатият Бозвели. С., 1942, с. 219. В своя диалог “Мати Болгария” Бозвели настоява, че свирепите кърджалии не са нанесли толкова пакости на българите, колкото руските набези в Турция : “Добруджа опустяла и край Дунавът градища и села съсипани и през Балканат дору до Черно и Бяло море! То е все рушка политика! а в Бесарабия, Молдавия и Влахия заселени, горките си рожби! то е от дипломатика!”; По този въпрос вж и С м о х о в с к а - П е т р о в а, В. Неофит Бозвели и българският църковен въпрос. С., 1964, 35-38.
2 С м о х о в с к а - П е т р о в а, В. Цит. съч., с. 159, 168.
3 К и л, М. Свищов и районът през ХV-ХІХ век. Поселищна история, историческа демография и последици от войните в една равнинна област на Дунавска България. - В: История на мюсюлмаската култура по българските земи. Т. 7, С., 2001, с. 547.
4 За него вж информация http://www.histofig.com/empire/bio russie langeron fr. php
5 Archives du Ministère des Affaires Étrangères et Européennes, - MAEE, Mémoires et Documents - MD, Série Russie, tomes 20-24.
6 Documente privitórele Istorie Românilor. Urmare la colecţiunea lui Eudoxiu de Hurmuzaki. Suplement І, vol. ІІІ, Fascioara І. 1709-1812. Documente culese din Arhivele Ministerului Afacerilor Străine din Paris de H. I. Odobesco. Bucureşti, 1889.
7 L. G. Fabry éd. Mémoires de Langeron, général d’infanterie dans l’armée russe. Campagnes de 1812, 1813, 1814. Publiés par la Société d’histoire contemporaine, Рaris, 1902.
8 Зборник за историjу, jезик и књижевност српского народа. Друго отделење: Споменици на туђим jезицами. Кн.І, Б. 1904, Исписи из Париских архива (Грађа за историjу Првога Српскога устанка). Приредио Мих. Гавриловић.
9 За това понятие, използвано от гражданите на Свищов вж. Н и к о л о в а, Ю. Достойно есть. Свищов през деветнадесения век и първото десетилетие на ХХ век. Личности-събития-факти. ИВРАЙ, 2006, с. 46.
10 Documente..., 296-297.
11 Пак там, с. 301, бел. 1.
12 Пак там, бел. 2.
13 М а н ч е в, В. Спомени. Съст. Цв. Нанова, Ю. Николова. С., 1988, 25-26; Н и к о л о в а, Ю. Цит. съч., с. 52.
14 Писахме да се знае. Приписки и летописи. Съставителство, коментар и бележки Венцеслев Начев и Никола Ферменджиев. Превод Венцеслав Начев. С., 1984, с. 126, 127-129, 139, 307.
15 М и х а й л о в с к и-Д а н и л е в с к и, А. И. Описание Турецкой войны в царствование имтператора Александра с 1806-го до 1812-го года. Ч. ІІ, СПб., 1843, 85-91.
16 Пак там, Ч. І, с. 219.
17 Z i n k e i s e n, J. W. Geschichte des Osmanischen Reiches in Europa. VII, Gotha, 1863, S. 706.
18 И р е ч е к, К. История на българите. Превод от чешки и руски Н. Д. Райнов. Второ допълнено издание под ред. П. Петров. С., 1999, 501-502. Първото издание на книгата на чешки е от 1875 г.
19 К а н и ц, Ф. Придунавска България и Балканът. Историческо - географско -етнографски пътеписни проучвания от 1860 до 1879 г. С., 1995, 233-234.
20 П е т р о в, А. Н. Война России с Турцией 1806-1812. Т. ІІІ, СПб., 1887, 141- 145.
21 Ahmed Ceved Paşa, Tarih-i Cevdet, Istanbul, 1309 [1891/2]. T. IX-X. Информацията по този вопрос дължа на младата османистка н. с. Маргарита Добрева, на която изказвам гореща благодарност.
22 Г а н ч е в, С. Свищов (Принос за историята му). Свищов, 1929, Фототипно издание, Свищов, 1996), 36-37.
23 К у з е в, А. Свищов. - В: Български средновековни градове и крепости. С., 1981, 153-154; Н и к о л о в а, Ю. Цит. съч., с. 46.
24 Ş e r b a n, C. Ştiri despre activitatea unor meşteşugari şi negustori bulgari în Ţara Romînească în secolui al XVIII-lea. În: Omagiu lui P. Constantinescu-Iaşi cu prilejul împlinirii a 70 de ani. Bucureşti, 1965, 359-361, С к а л ь к о в с к и й, А. Болгарские колоний в Бесарабии и Новоросийском крае. Одесса, 1848, 4-6; Р о м а н с к и, С. Българите във Влашко и Молдова. Документи. София, 1930, с. 2; История на България, т. 5, С., 1985, 186-187; К и л, М. Цит. съч,. с. 547.
25 В е л и к и, К. Браилските бунтове 1841-1843. С., 1968, 21-22; Т р а й к о в, В., Н. Ж е ч е в. Българската емиграция в Румъния ХІV век-1878 година и участието й в стопанския, обществено-поритическия и културния живот на румънския народ. С., 1986, с. 124; История на България. т. 5, С. 1985. с. 188. (автор на частта е Ст. Дойнов) Д о й н о в, С. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането 1751-1878. С., 2005, с. 77.
26 В том 24 от посочената серия в Архива на Френското министерство на външните работи от л. 297 до л. 351 на том 24 се съдържа текст, озаглавен “Дневник 1812 г.първа част. Дневник на кампаниите, извършени на руска служба от граф Ланжерон, 14 кампания във Влахия 1812 г.” Според пагинацията на Ланжерон случилото се е описано на л. 11-15 от дневника, а според пагинацияга на архива това са л. 303 а -305а. Цитираните части от дневника на Ланжерон са публикувани в румънското издание Вж. Documente..., с. 380-381.
27 Пак там.
28 Това се отнася и до многобройните публикации, посветени на М. Кутузов, като : Полководец Кутузов. Сборник статей. Под редакцией Л. Г. Бескровного. Москва, 1955; М. И. Кутузов. Материалы юбилейной сессии военных академей красной армии, посвященной 200-летию со дня рождения М. И. Кутузова. Под редакцией генерал-лейтенанта В. И. Мордвинова. Москва, 1947.
29 П о п Г е о р г и е в, Й. Неофит Бозвели като църковен деец. (Принос към историята на църковната ни борба) - Архив на Министерството на народното просвещение. Официално издание. г. ІІІ, кн. ІV, юни 1911, 11-12; А р н а у д о в, М. Неофит Хилендарски Бозвели 1785-1848. Живот-дело-епоха. С., 1930, с. 240.
30 П о п Г е о р г и е в, Й. Материали по църковната борба (Архива на Неофита Бозвели). - Сб на БАН, кн. ХІV. Клон историко-филологически и философско-обществен. С., 1921, 42-43; А р н а у д о в, М. Цит. съч., с. 239.
31 Г а н ч е в, С. Цит. съч., с. 80 и с. 250 бележка на Йордан Парапулски.
32 М у н ь к о в, Н. М. И. Кутузов. Москва, 1962, с. 66.
33 С м о х о в с к а - П е т р о в а, В. Цит. съч., 4-5.
34 За сложната дипломатическа обстановка в османската столица около подписването на мирния договор вж. Д и м и т р о в, С. Султан Махмуд ІІ и краят на еничарите. С., 1993, 67-71
35 Фельдмаршал Кутузов. Сборник документов и материалов. ОГИЗ, 1947, с. 15; М у н ь к о в, Н. Цит. съч., с. 66
36 Внешная политика России ХІХ и начала ХХ века, сер. 1, т. І.VІ. М., 1972, 9-10 181-182; К о н о б е е в, В. Д. Българското националноосвободително движение. Идеология, програма, развитие. С., 1972, 123-124; Восточний вопрос во внешней политики России. Конец ХVІІІ-начало ХХ в. М., 1978, 74-75.
37 Р а ч е в а, В. Въпросителни около политическата дейност на Софроний Врачански. - История, р г. ІV, 1995, 1, с. 38.
38 М. И. Кутузов. Русские полководцы. Сборник документов и материалов. Под ред. Л. Г. Бескровнаго. Т. ІІІ (1808-1812), М., 1952, с. 793.
39 Пак там, с. 800.
40 Пак там, с. 788.
41 К о н о б е е в, В. Цит. съч., с. 167.
42 Ш и ш о в, А. В. Казачы атаманы. с. 209.
43 М а н ч о в, В. Цит. съч., с. 28.
44 Пак там, 20-21. Едната от оцелелите църкви е “Св. св. ап. Петър и Павел”, датираща от ХVІІ век. За нея вж. Г е о р г и е в а, Е. Ктиторските портрети в църквата “Св. св. ап. Петър и Павел” в Свищов. - В: Любен Прашков реставратор и изкуствовед. С., 2006, 186-192.
45 М а н ч о в, В. Цит. съч., с. 22.
46 Г а н ч е в, С. Цит. съч., с. 37.
47 Семеен архив на Хаджитошеви. Т. І, (1751-1827). съставители Кирила Възвъзова-Каратеодорова, Зина Маркова, Елена Павлова -Харбова, Васил Харизанов. С., 1984.
48 Г а н ч е в, С. Цит. съч., с. 80 и с. 250 бележка на Йордан Парапулски.
49 Н и к о л о в а, Ю. Цит. съч., 259-261, 345-347.
50 Г а н ч е в, С. Цит. съч. с. 80 и с. 250 бел. на Йордан Парапунски.
51 Д а н о в а, Н. Неофит Бозвели и Гръцкото просвещение. - В: Неофит Бозвели и българската литература. С., 1993, 24-44; Д а н о в а, Н. “Тъй рече Йоан Златоуст”. - Литературна мисъл, 2004, 1, 54-55, 57-58.
52 Т о д о р о в, Н. Филики етерия и българите. С., 1965, 79-80, 81-82, 85, 123.
53 Т о д о р о в, Н., В. Т ра й к о в. Българи участници в борбите за освобождението на Гърция. С., 1971, с. 937, 941, 946, 947.
54 Г а н ч е в, С. Цит. съч., с. 28.
55 К а з а к о в, Н. И. Из истории русско-болгарских связей в период войны России с Турцией (1806-1812гг). - Вопроси истории, 1955, бр. 6, с. 43.
56 Г а н ч е в, С. Цит. съч., с. 28.
57 K u n i k e, Ad. Zwei hundert vier und sechzig Donau-Ansichten... цитирано по : М и х о в, Н. Принос към историята на търговията на Турция и България. С., 1971, с. 121.
58 Résumé géographique de la Grèce et de la Turquie d’ Europe, par M. G. A. M., citoyen grec, orné d’une carte par M. Perrot. Paris, 1826.(Collection résumés géographiques, t. V) р. 421.
59 Михов, Н. Населението на Турция и България през ХVІІІ и ХІХ в. С., 1968, с. 73.
60 B e a u j o u r, F. Voyage militaire dans l’Empire Оthoman..., Paris, 1829, T. 2, p. 447, цитирано по М и х о в, Н. Принос към историята..., с. 148.
61 Френски пътеписи за Балканите ХІХ век. Съставила и редактирала Бистра Цветкова. С. 1981, с. 203.
62 М и х о в, Н. Принос към историята..., с. 170.
63 Славеноболгарское детоводство за малките деца.... Част пятая. Краткое политическое землеописание за обучение на болгарските юноши. Крагуевац, 1835. Ето думите, с които е описан градът: “Свищов, град край Дунава, на радостотворно място, верху шест холми разположен, с доброизрядное пристанище (лиман), покрай което има чиннорядовни и порядочно разположнии торговскии магазии, три церкви, две прекрасни и чиннопорядочнии училища. У Горня махала ся предава аллилодидактическое и елиногреческаго диалекта учение. Подобно и в Долня махала, славеноболгарскаго диалекта. Поместний производ: има изрядно добровкуснии вина, от които правят велика торговина по много места и по страннии царства. Природно място е, има весело радостотворнии и изряднейшии прекрасни разходки; най-паче монастирското негово месторазположение и естествоводоточний каменноклоденец (Таш бунар), на когото водата е чистобистра и изрядновкусна. Той град е прехвален и досточутен за мира, който стана в лето господне 1791-го между немците и турците. Под града, до 1 /2 миля, са намерва, к восток, едно място което ся именува Стеклен, на което у римското време бил крепкий град, именувал ся Секоризка (предхранение, предпаза). Зато ся намерват и до днес многодревнии вещи - антики и слова по латинскаго диалекта. Нахождят ся у него до 3 000 турски домове и до 1 000 болгарскии. Жителите са любочестнии, любоучитнелнии и весма рачителни на торговщината, торгующе с многии места, с разнии торговини и купли”.
64 Френски пътеписи за Балканите ХІХ век. Съставила и редактирала Бистра Цветкова. С. 1981, с.283.
65 Γεωγραφία εκτεθείσα μεν γαλλιστί υπό Αδριάνου Βλαλβι ερμηνευθείσα δε γιά χρήσιν των Ελλήνων υπό Κ. Μ. Κούμα. Τόμος τρίτος, Βιέννη, 1839, σ. 156.
66 Ф о т и н о в, К. Общое землеописание вкратце на сичката земля...., Смирна, 1843, с. 77.
67 М и х о в, Н. Населението на Турция и България..., с. 23.
68 По този въпрос вж. Е л и а с, Н. Относно процеса на цивилизацията. Социогенетичти и психогенетични изследвания. Т. І, С., 1999, 277-291 [Първо издание на оригинала 1939 г.]; Д р е с е л, Г. Историческа антропология. Въведение. [Благоевград], б. д., 60-61.
69 Д о й н о в, Ст. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането 1751-1878. С., 2005, с. 92;
Р а ч е в а, В. Руската политика и българската идея за политическа автономия в някои от изявите на българската емиграция от първата половина на XIX век. - Исторически преглед, 2006, № 1-2, 44-66.
70 И ш у т и н, В. В. Славянская проблематика в научных заседаниях общества истории и древностей российских при Московском университете в первой половине XIX в. (1804-1848 гг.). - В: Историографческие исследования по славяноведению и балканистике. М., 1984, 96-97.
71 С т а н и с л а в с к а я, А. М. Греческий вопрос во внешней политике России в начале XIX в. (1798-1807 гг.) - Исторические записки, 68, 1961; А р ш, Г. Л. Этеристкое движение в России. М., 1970; Д о с т я н, И. С. Россия и балканский вопрос. М., 1972; Основные этапы и особенности политики Росии на Балканах с последней трети XVIII в. до 1830. - В:Международные отношения на Балканах. Балканские исследования. Вып. 1. М., 1974; Г е о р г и е в, В. А., Н. С. К и н я п и н а, М. Т. П а н ч е н к о в а, В. И. Ш е р е м е т. Восточный вопрос во внешней политики России - конец ХVІІІ-начало ХХ в. М., 1978, с. 78 сл.; Б о ч к а р е в а, С. И., Е. К. В я з е м с к а я. Россия и Балканы в XVIII- начале XX в. - В: Основные проблемы балканистики в СССР. Балканские исследования. Вып. 5. М., 1979, 41-78; А р ш, Г. Л. И. Каподистрия и греческое национально-освободительное движение 1809-1822. М., 1986, с подробна литература по въпроса; Н а у м о в, Е. П. Записки о русской помощи сербским повстанцам в 1804-1813 гг. - В: Балканские народы и европейские правительства в XVIII - начале XX в. Балканские исследования. Вып. 8. М., 1982, 38-53, с подробна библиография по въпроса; К у д р я в ц е в а, Е. П. Военно-политические союзы России и Турции в конце XVIII - первой трети XIX столетия. - В: Россия и черноморские Проливы (XVIII-XX столетия). М., 1999.
72 Г е о р г и е в а, Т. Славянската идея в Русия 30-те - 50-те години на XIX в. С., 2009, 49-56, където е представена и най-новата литература по въпроса. 

14 септември - Кръстовден - Памет за Изгорялството

Извори за историята на Свищов 



Малко известна гравюра на свищовското кале

Лъчезар Тошев

В книгата на Фридрих фон Хелвалд и Л.Бек "Днешна Турция", 
 
(Friedriech von Hellwald, L.C. Beck. Die heutige Türkey .Das osmanische Reich in Europa,Verlag von Otto Spamer 1878, s.289)
издадена на немски език (с готически шрифт) през 1878г. на стр.289 се намира гравюра на свищовското кале, която е много малко известна. 


На нея са показани развалините на крепостта , но съща така до тях се вижда и една триъгълна фасада на разрушена сграда. За постройка на това място свидетелства Феликс Каниц, който при посещението се в Свищов е бил заведен да види развалините на "Латинската църква на Чуката" част от камъните на която били взети за постройката на казармата "Йени Къшла" намирала се до градския часовник. Названието "Латинска църква" едва ли указва за връзка с католицизма, тъй като католическа общност в свищовско възниква, чак когато павликяните от селата Ореш и Белене приемат католицизма през 17 век. По-скоро църквата е имала вид, характерен за западната архитектура и е била базилика.
Работници участвали в строежа на съвременния хотел-ресторантски комплекс на Калето,прокарването на път до там и оформяне на терена свидетелстват , че при изкопните работи са минали през основи на църква, която явно е постройката за която пише Феликс Каниц. Така можем със сигурност да приемем, че около средновековната свищовска крепост е имало три църкви."Латинската църква", църквата Св. Димитър и малката църква Св.Георги, чиито основи днес се намират в двора на частен дом на ул. Янко Мустаков. Ако приемем че това е така, тогава няма как средновековният Свищов да е бил малко населено място, както се опитват да внушават някои повърхностни изследователи. Още повече, че освен цитадела той е имал и голям земен вал и дървена стена която е ограждала една много по-голяма територия от Калето. 

В подкрепа на това е и едно свидетелство на Г-н Шад, капитан в Гайсбрук за пътуването му в Левант 1740г. Той описва в Свищов "големият панаир, който тук продължава всяка година 50 дни и се посещава от венециански и дубровнишки търговци."    
(Вж. "Описание и наблюдение на господин Шад, капитан в Гайсбрук, за пътуването до Леванта, което той извърши със свитата на императовското посолство" - 1740 година.", Немски и австрийски пътеписи за Балканите 17 - 18 век /Увод, подбор и коментар – Михаил Йонов/, 1986г. Стр.368-397.
Оригиналният ръкопис се съхранява в Австрийската Национална библиотека  : Recit de voyage au Levant a la suite de l'embassade imperiale. Österreichische Nationalbibliothek Wien, Handschriftenabteilung Hs. 8606)

Това само потвърждава , че Свищов е бил значим град и през Средновековието. Този всъщност международен панаир е продължил да се провежда до битката при Виена, след която турските султани забраняват панаира. Тогава удря часът на свищовските търговци, които поемат търговията след отстранената поради форсмажорни обстоятелства конкуренция.



Бежанци от изгарянето на Свищов в Румъния
 

ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА РЕАКТИВНИТЕ САМОЛЕТИ ИМА СВИЩОВСКИ КОРЕНИ
Летището на Букурещ вече носи името на Анри Коанда

Лъчезар Тошев



Неотдавна Румъния наименува летището на Букурещ „Отопени” на името на Андре Коанда – изобретателят на реактивните самолети и откривател на „ефекта Коанда” в самолетостроенето и аеродинамиката.
Малко известно е, че този технически гений има свищовски корени.
Свищов е изгарян два пъти от руската армия – веднъж през 1810г. и след това през 1829г. При първото изгаряне на града, населението е депортирано отвъд Дунава и заселено в района на Мавродин и на други места. През зимата по леда на Дунава, много свищовлии се връщат и доста скоро възстановяват града. През 1829г. армията на ген.Дибич Забалкански отново опожарява Свищов и преселва населението.Тогава свищовлиите -бежанци създават с разрешение на румънския княз Александър II Гика град Александрия. Но не всички се заселват там. Някои избиран Букурещ, а други на други места.Голяма част, след войната се връщат в Свищов.
Михалаки и Тодорица Кондеви, чиито семейства са свищовски бежанци от второто изгаряне на Свищов от руската армия, се заселило по-западно – в с. Търнава, а след това родът се премества в с.Перишор близо до Крайова. Именно тогава името Кондеви се променя в звучащото по-румънски Коанда.
 
Генерал Константин Коанда

Сред потомците на преселниците от Свищов, на 4 март 1857г. в Крайова се ражда Константин Коанда. След като получава добро военно образование в Яш, той прави голяма военна кариера и достига до чин генерал през 1890г. Става и професор по математика в националното училище за мостове и пътища. 

След Балканските войни през 1913г. той е участник в преговорите за мир в Букурещ от стана на Румъния. Симеон Радев в книгата си „Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.”, пише :  Може би влияеше му и неговият български произход. Родът му бе от Свищов. Дядо му се казвал Кондов. (Симеон Радев, Конференцията за мир в Букурещ и Букурещкият мир от 1913г. Първата катастрофа. Стр. 53, ИК Тинапрес, София, 1992г.) Като знаели свищовския произход на Константин Коанда, който той не отричал, а и владеел български език свободно, при настъпване на труден момент по време на преговорите, го настъпвали под масата по ботуша, за да направи отстъпки. Тогава ген.Коанда вземал думата и казвал, че не трябва да се постъпва твърде несправедливо с България. Успявал да омекоти тежките условия на договора, доколкото е било възможно, защото България е била родината на неговите праотци. По времето на Първата световна война Константин Коанда за кратко (от 24 октомври – 14 декември 1918г.) е 

адмирал Яни - Йон Коанда, брат на ген. К.Коанда
Министър-председател Румъния и Министър на външните работи(до 28 ноември 1918г.). 
Бил е и председател на Сената на Румъния (горната камара на румънския парламент) като член на Народната партия.
 На него се пада тежката участ да подпише мирният договор с България в Ньой през 1919г. В преговорите на Парижката мирна конференция, от страна на румънската делегация, заедно с генерал Коанда, участва и още един свищовлия- юристът и бивш сенатор Владимир Г. Атанасович - син на д-р Георги Атанасович, първият министър на народното просвещение на Княжество България.
На 8 декември 1920г. срещу него се извършва атентат от терориста Макс Голдщайн. Генерал Коанда умира през 1932г. в Букурещ.
 
Анри Коанда
 
Константин Коанда и съпругата му Аида Дане (дъщеря на френския доктор Густав Дане) имат седем деца . Вторият син на семейството – Анри, се ражда на 7 юни 1886г. в Букурещ. През 1896 е записан в колежа Св.Сава, след това завършва военното училище в Яш през 1903г., а през 1904 и военното училище за артилерийски,военни и флотски инженери. 


През 1904г. е записан в германското Висше техническо училище в Шарлотенбург. Още на следващата 1905г. той е конструирал първия си самолет за румънската армия.
През 1907-1908г. продължава образованието си в Лиеж.След това пътешества в Тибет и иранската провинция Исфахан.
След завръщането си учи в Париж – във Висшето Национално Училище за инженери и авиоконструктори.
През 1910г. той конструира първият прототип на реактивен самолет – „Coanda -1910”. 

Откритието е патентовано във Франция,Швейцария и Великобритания. При демонстрациите обаче, самолетът катастрофира. 
Изследвайки причините Анри Коанда прави откритие, наречено днес „Ефект на Коанда”.
  
Турбината "Коанда"
От 1911 до 1914г. той работи в авиоконструкторски бюра във Великобритания, и във Франция – където живее по време на Първата световна война. 
В Сен Дени – до Париж той конструира самолета „Коанда-1916” с което става баща и на френските реактивни самолети. 
Патентова „Ефекта Коанда” във Франция през 1934г. 
След Втората Световна война, през 1969г. се връща в Румъния, където създава катедра по авиационна техника в Политехническия Университет в Букурещ. 
Умира на 25 ноември 1972г. на 86 годишна възраст.На въпроса дали е българин или румънец, той често отговарял, че предпочита да е французин - като майка си, за да избегне решаването на такава дилема. Но както неговия баща, така и той помнел своите свищовски корени.
Добре би било, ако и свищовлиите и другите българи знаят за съдбата на това свищовско семейство, чиито представители са достигнали високо признание, макар по стечение на съдбата им, това да е станало в други държави.
Posted by at