Свищовски възрожденци в Букурещ

Важна новина:

Румънският парламент обяви със закон 24 май за Ден на българския език в Румъния. 
Заслугата е на банатските българи.

Идеята е на депутата Николай Миркович, който още през 2014 г. внесе предложение в румънския парламент 24 май да се чества като Ден на българския език в Румъния. 
Указът на румънския президент беше публикуван на 6 май т. г. в техния Държавен вестник.

Първото честване на Деня на българския език в Румъния съвпада с отбелязването на 150-годишнината от създаването на банатския български правопис от учителя Йозо Рил. 
По този повод представители на общността на банатските българи от три  държави - Румъния, Сърбия и България - ще се съберат във Винга. Това е мястото, където за пръв път се определят правилата на писане на втория вариант на книжовния български език.

Свищовски възрожденци в Букурещ
Виолета Радева, Русе

В. Лечител, бр. 20, 21 май 2015г.

http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=7&b=488

Димитър Хадживасилев

Онези, които са посещавали Свищов и са се любували на славния някога пристанищен град, неминуемо са били възхитени освен от църквата „Света Троица”, дело на Уста Колю Фичето, и от елегантната сграда на Търговската гимназия, проектирана от архитекта Петер Паул Бранк и построена между 1892 и 1895 г. Без съмнение това е една от най-красивите и стилни сгради на България, а още по-забележителен е фактът, че е УЧИЛИЩЕ!

 
Това показва какво внимание и каква грижа са полагали нашите предци за образованието и възпитанието на българските деца, от което зависи в голяма степен просперитетът на държавата, възкръснала след почти пет века жалостно съществуване на нейния народ. Този истински дворец на Духа и Интелекта е изграден със средства на Димитър Хадживасилев.
Роден в Букурещ през 1814 година, Димитър Хадживасилев е син на свищовския търговец хаджи Васил хаджи Станкович, чиито родители са били преселници от Враца. Неговата майка Марица е дъщеря на видния свищовски чорбаджия Цанко поп Георгиев. Родителите на Димитър потърсват спасение от разорителните за нашите земи руско-турски войни от началото на ХIХ век в румънската столица. Любопитно е да се знае, че той е братовчед на Драган Цанков, на художника Николай Павлович и неговия племеник Цветан Радославов.
Димитър Хадживасилев продължава и разширява търговията на баща си с луксозни кожи и става един от най-богатите хора в Румъния. Възпитан в дух на родолюбие, през 1883 г. дарява внушителната за времето си сума от 240 хиляди златни лева за построяването на първата в България търговска гимназия в родния град на родителите си Свищов. По изчисления, правени през 2009 г., тази сума е равностойна на 8 милиона днешни лева. След смъртта му през 1885 г. гимназията, създадена с Княжески указ № 730 от 06.09.1883 г., е наречена на негово име.
Завещанието на Димитър Хадживасилев включва и огромна сума за румънското дружество „Атенеум”. Парите са предназначени за построяването на концертна зала в Букурещ по проект на френския архитект Алберт Галерон, открита през 1888 година. На плочата с дарителите със златни букви е било изписано името на Димитър Хадживасилев. За съжаление, каза в разговор проф. Лука Велчов, след ремонта на тази забележителна с архитектурата си сграда плочата е премахната.
Хадживасилев прави и ред други дарения в Румъния: на Държавното търговско училище в Букурещ, на приюта „Елена Доамна”, на българското училище и на българската църква в румънската столица и др. на обща стойност 160 хиляди леи.

Атенеума в Букурещ

Учениците и учителите от Търговската гимназия в Свищов свято тачат паметта на своя патрон. На 8 февруари т.г. техни представители и членове на едноименната фондация положиха цветя върху паметната плоча на дарителя в гробищата „Белу”. Инициативата е съвместна с Демократичния съюз на българите в Румъния. Особена заслуга има проф. Лука Велчов, успял чрез общинските регистри да издири къде е гробницата на Димитър Хадживасилев и с общи усилия да бъде поставена паметна плоча върху нея.
В деня на поклонението пътувах с екипа на РТВЦ-Русе, който направи подробен репортаж за събитието. Пред гробищата “Белу” на метоха “Шербан вода” ни чакаше проф. Лука Велчов, както винаги енергичен, отзивчив, готов с часове да разказва - ту с възторг, ту с болка и едва прикриван яд - за възрожденските ни мъже, съвместили в едно практичния усет на балканджията с отдадеността на високи духовни каузи, за българските места в румънската столица, вече изчезнали от пейзажа на града, и за тези, които полека и необратимо се рушат и са на път да изчезнат.  

 

Аулата на Търговската гимназия в Свищов

Докато чакаме групата от Свищов и пием кафе, той показва новата си книга, съвместна работа с Лучия Керчова. Нарекли са я „Букурещ отблизо” и е  своеобразен богато илюстриран пътеводител за онези точки в големия град, които маркират присъствието, живота и борбите на голяма част от българите, очертали посоките и формулирали големите теми на нашето Възраждане - извоюване на църковна, духовна независимост и постигане на политическо освобождение. Двуезичният пътеводител помага не само на нашия съвременник да възкреси за себе си блясъка и величието на тази извисено-романтична епоха, но и запознава приятелски настроения румънски читател с малко познати му факти от миналото на Букурещ.
Докато разглеждаме книгата, пристигат и свищовлии.

Гробището „Белу“

Влизаме в гробищния парк. Ето тук е бил гробът на Раковски, сочи Лука Велчов празното място до самата централна алея. 

 

Тишината и снегът притискат този свят на мъртвите. Става ми ужасно болно, като гледам колко разкошни гробници има тук, колко поддържани са алеите, паметниците, гробовете. И не само тук, в историческия гробищен парк, а и в долепените до него еднакви гробове на хилядите избити по време на румънската революция от 25 декември 1989 година. Това е кажи-речи в центъра на румънската столица! И не мога да намеря нито оправдание, нито прошка за онези комунистически безродници и богоборци, които се изгавриха с костите на великите ни възрожденци, които с неподражаем цинизъм заграбиха и взривиха църквата „Всех светих” в Русе, за да струпат една безвкусна грамада в азиатски стил, наречена Пантеон, и да нахвърлят там костите на Захари Стоянов и Баба Тонка, на Стефан Караджа и Ангел Кънчев, на Любен Каравелов и Панайот Волов, на Никола Обретенов и Панайот Хитов, на Филип Тотю и Хаджи Димитър, на Драган Цанков и Атанас Узунов, на още десетки борци за национално освобождение, за духовно издигане и култура.
Проф. Велчов с присъщата му енергичност води групата за поклон и пред гробницата на братята Христо и Евлоги Георгиеви, както и на гроба на тяхната леля Елисавета Пулева. Заради неговите многогодишни усилия да съхрани спомена за дейността на нашите възрожденци в Румъния, заради неуморната му работа по издирването и опазването на последните оцелели материални следи от тях по-късно в новооткрития клуб на сънародниците ни заместник-директорката на Търговската гимназия Юлия Величкова и секретарят на фондация „Димитър Хадживасилев” Иван Димитров връчиха на проф. Лука Велчов възпоменателен плакет.
Отново и отново разгръщам неголямата по обем, но побрала огромно количество факти книга за свищовските дарители. Поставени една до друга, двете книги на сънародниците ни Л. Керчова и Л. Велчов, посветени едната на габровци в Букурещ, а другата на свищовци, дават представа колко са прави в твърдението си, че е невъзможно да се отдели историята на Българското възраждане от историята на българската емиграция в Румъния.

Букурещ – българският Ерусалим. Елегия за едно училище

Думите, че Букурещ е българският Ерусалим, са на Иван Вазов и изразяват общата убеденост за огромната роля, която играе това възрожденско емигрантско средище в духовното развитие и националната обособеност на българите. Затова не е случайно, че те присъстват като отправна точка в концентрирания разказ за онова незабравимо и вдъхновяващо наше минало. Тук е центърът на просветните и културните инициативи – издаването на вестници и списания, печатането на оригинални и преводни книги, възникването на дружества. Но Букурещ е също така сърцето на революционното движение на българите. Тук се сформират чети, образуват се революционни комитети, пишат се и се разпространяват прокламации, устави, правилници, закони на нелегалните комитети в Българско.
Авторите са обособили две части в книгата си. Първата е посветена на приноса на българската емиграция в Букурещ, разгледан в един синтезиран и фактологично богат очерк. Следват главите за известните свищовски възрожденци, за дарителите, родом от дунавския град, и кратки биографични данни за най-забележителните и особено заслужили сред тях. В „Златна книга на дарителите за народна просвета”, създадена по идея на проф. Иван Шишманов, родом също от Свищов, братовчед на Алеко Константинов и на художника акад. Александър Божинов, са записани имената на много емигрирали в Румъния свищовлии, обезсмъртили се като големи дарители за българските училища и за духовния напредък на рода, от чийто корен са издънка.

Втората част съдържа вълнуващи разкази за несъществуващото вече славно българско училище в Букурещ. Единият е на Йордан Добрев, бивш учител там в периода 1949-1951 година.
Вторият е спомен на д-р Е. Ременкова-Куршумова за нейния баща Никола Атанасов Ременков, назначен за директор на училището през 1932 г., успял да обедини около тази светиня българите в Букурещ. Когато през 1933 г. цар Борис III и царица Йоанна посещават училището, това се превръща в истински духовен празник не само за децата, но и за цялата българска общност.
Особено емоционален е споменът на П. Бояджиев за някогашната обичана, поддържана, богата сграда на българското училище и на българската църква до него. Това е горестен разказ за техния някогашен блясък, за духовните съкровища, пазени там, и за безумното им унищожаване и изчезване. Било е и вече го няма. Все едно не е било! Човекът, учителствал там 15 години, съобщава, че „църковната библиотека, иконостасът, иконите, а може би и богослужебните книги, църковните утвари бяха предадени на руската църква (!) на ул. „Йон Гика”. Тя никога не стана и българска черква. Така се пропиля цялото църковно имущество”. Свидетел на това престъпно нехайство, П. Бояджиев споделя и лично наблюдение, чрез което опровергава нечии лъжи: „През 1950 г. отидох там, за да направя една справка в книга, която бях поставил в тези сандъци. Те бяха в мазата, отворени и преровени. Така че през 1988 г. никой не е спасявал никакви икони от сградата на ул. „Каля Калърашилор” №16, преди да бъде съборена. Тогава, ако е имало нещо за спасяване, то е било само паметната плоча над входа. Но и това не е било сторено”.

Жалостната одисея на свищовлии

Но да се върнем към основната тема на книгата - излезлите от Свищов родолюбци.
Естествен е въпросът защо толкова много свищовлии „населяват” българската история както в нейната задгранична част, така и по-късно, след Освобождението, в летописа на възстановената държава.
Отговора откриваме в бурното минало на крайдунавските български територии и по-конкретно на тогавашното голямо дунавско пристанище.
Експанзията на Руската империя в посока югозапад, чиято цел е овладяване на Босфора и Дарданелите и превземане на Цариград, води до поредица от ожесточени войни с Османската империя. Особено страшна за населението предимно в Дунавската равнина и в Добруджа е тази от 1806-1812 г., както и завършилата с Одринския мир война от 1828-1829 година.
През август 1809 г. руснаците завладяват Силистра, Русе, Никопол и други дунавски крепости. На следващата година бомбардират Свищов. По заповед на ген. Николай Каменски сриват и изгарят целия град, а жителите му изселват отвъд Дунав във Влашко, като потопяват лодките, за да не могат свищовлиите да се върнат лесно. Поради благоприятното си географско положение Свищов се е развивал като голям търговски център и оживено пристанище, през което се изнася селскостопанска и занаятчийска продукция, а от западноевропейските дунавски градове се внасят разнообразни промишлени и луксозни стоки. По тази причина руснаците унищожават крепостта и изгарят града до основи. Оцелелите и завърнали се при изпепелените си домове хора бавно започват да градят отново къщите, работилниците, търговските си кантори. Кураж им давал изпратеният като таксидиот от Хилендарския манастир отец Неофит Хилендарец - Бозвели, който останал тук като учител 18 години, за да им вдъхва увереност в собствените сили.

Не забравяли родното си място и онези, потърсили спасение във Влашко, които с характерната си инициативност, предприемчивост и находчивост натрупали завидно състояние. Сред тях изпъкват неколцина много богати търговци и банкери, превърнали се в благодетели на Свищов. Техният списък е дълъг. На всеки от тях авторите са посветили благодарствени редове и думи на почит и признание. Те са се проявявали като ктитори на църкви, като спомоществователи на книги, като абонати и разпространители на вестници и списания. С дейността си са заслужили високото признание, с което ги удостоява Васил Априлов, наричайки ги „най-родолюбивите и най-ревностните българе”.
Сред тях можем да откроим освен дарителя Димитър Хадживасилев, патрон на търговската гимназия в града, подпомагал дейно с материални средства т.нар. „млади” в революционното ни движение, личности като Димитър Апостолов Ценов, завещал за построяването и поддържането на висше търговско-икономическо училище в родния Свищов цялото си състояние от 56,5 млн. златни лева; като д-р Георги Атанасович - професор по медицина във Военното медицинско училище в Букурещ, завършил през 1848 г. Сорбоната в Париж, който помогнал на Г. С. Раковски да пренесе през 1862 г. в Сърбия нужното за легията оръжие, който е бил сред най-дейните членове на Добродетелната дружина и един от основателите на Българското книжовно дружество в Браила (днес БАН), а след Освобождението – първи министър на народното просвещение в кабинета на Тодор Бурмов (1879 г.);

Д-р Георги Атанасович

 като братята Ангел и Димитър Солакови и много други.
Хората, които дават средства за създаването и поддържането на училища и ученици в Българско, са предимно търговци. Мнозина ще срещнат техните имена за първи път в книгата на Л. Керчова-Пъцан и Л. Велчов.
Заслужава поне да бъдат споменати тук. Те са Иван Атанасович, Ангел Балабанов (ктитор на църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Свищов), Димитър Бакалбашиев, Димитър Ангелов Иванов, Димитър Павлов Иванов, Апостол Конкович, Васил Ненович, Параскев Карабиберов, Юрдаки Тончович.
Петропавловското училище е изградено със средства на други двама родолюбиви мъже - Димитър Парашкевов и Иван Хаджиангелов. Но свищовлии, потърсили убежище и житейско поприще в Букурещ, които имат забележителен принос в нашата история, се изявяват и като лекари, музиканти, книжовници, художници.

Д-р Алеко Апостолов е един от основателите на известното „Българско човеколюбиво настоятелство”.

Д-р Алекси Друмев, учил медицина в Букурещ и Монпелие и бил по-късно 32 години лекар в Плевен, завещава за образованието на децата в родния си град 100 хиляди златни лева.

Д-р Алекси Друмев

Свищовлията Атанас Каракашев е журналист, председател на българското театрално дружество „Светлина” в Букурещ.

Постъпва през 1877 г. в българското опълчение, а след Освобождението на два пъти е народен представител. Киряк Цанков, роден през 1847 г. в богато свищовско семейство, е близък приятел и сътрудник на Левски и на Любен Каравелов, член на тайния революционен комитет, издател на в. „Балканул”, където българският въпрос се разглежда в контекста изобщо на т.нар. Източен въпрос. 

Киряк Цанков

Той е и председател на Българското тайно благотворително общество, организирало Ботевата чета. Неговият чичо Константин Цанков е негласен лидер на букурещките българи.

След Освобождението Киряк Цанков е първият наш дипломатически агент в Румъния, българският дипломат в Дунавската комисия, министър.

Любопитна е дейността на споменатия вече търговец Параскев Пиперов (Карабиберов), чиито търговски дела го отвеждат в Лайпциг, където подпомага финансово Иван Богоров за издаването на първия наш вестник „Български орел”.

Превежда много книги, сред които особено популярната по онова време книга на Франсоа Фенелон „Приключенията на Телемаха”. Както подчертават авторите, за съжаление книжовните трудове и цялостната дейност на Карабиберов остават почти неизвестни за съвременните поколения.

Като един от ранните ни книжовници се изявява и бащата на Димитър Хадживасилев, хаджи Василий хаджи Станкович, роден през 1775 година.

В бащината му къща е подписан тъй нареченият Свищовски мирен договор между Австрия и Турция от 1791 година. Вече в Букурещ, наред с търговската си работа, той се залавя и преписва през 1830 г. Паисиевата история, която посветил на свищовеца Тончо Христович. Превеждал произведения на румънския автор Йоан Елиаде Ръдулеску, както и част от романа на Булвер-Литън „Последните дни на Помпей”.

Сред видните свищовски емигранти, изявили се като книжовници, е и един от основателите на читалище „Братска любов” и най-големият негов дарител с пари и книги Димитър Ценович. След като се установява в Букурещ през 1853 г., той забогатява от търговия и банкерство. Привърженик на Раковски, Д. Ценович е деен член на Добродетелната дружина, където при конфликта между „млади” и „стари” взема страната на „младите”. В 1876 г. публикува брошура против Добродетелната дружина. Подпомага Любен Каравелов за купуването на типография и дейно му сътрудничи.

В 1868 г. дава пари на Васил Левски за първата му обиколка в България. Участва в редактирането на вестниците „Независимост”, „Свобода”, „Знание”, „Балканул” и други. Заедно с Л. Каравелов става през 1872 г. гарант за освобождаването на Христо Ботев от затвора, а когато възниква неразбирателството между двамата, той заема страната на поета. Изключителна негова заслуга е, че запазва голяма част от архива на Централния революционен комитет. От 1880 г. работи като адвокат в Русе, където умира през 1913 година.

Светите за нас места в Букурещ

В книгата е приложено и богато илюстрирано описание на паметните места в Букурещ, свързани с българската културна и политическа история, с живота и родолюбивото дело на видни наши възрожденци. Такива са например къщите на Димитър Хадживасилев и на неговия баща Васил Хаджистанкович, къщата на Киряк Цанков, къщата, където е живял Иван Вазов, сградата, където се е намирало читалище „Братска любов”, бившата българска православна църква „Свети пророк Илия”, римокатолическата църква „Бърация”, над чийто вход стои надписът „построено със собствени средства от братята от провинция България в годината на Господа 1666”. Квартал „Чопля” на румънската столица е бил населен с българи католици, които са си построили свой молитвен дом.

Да пожелаем още дълги години здраве и енергия на Лучия Керчова-Пъцан и на проф. Лука Франчиск Велчов, за да продължат да събират и популяризират миналото на нашата емиграция в Румъния и нейния принос за духовното и политическото възраждане на българите.