В своя брой от 21 ноември в. „Слободна Далмация“ публикува статия под заглавие
„И тук българинът е старият, добре познат: едновременно остроумен и неустоимо меланхоличен, зает с вечни и ежечасни въпроси, големи и малки теми“.
Тя е написана от Ивица Иванишевич и е фокусирана върху творчеството на Георги Господинов.
Ивица Иванишевич
Източник:
Bugarin je i ovdje onaj stari, dobro poznati: u isti mah duhovit i neodoljivo melankoličan, zaokupljen vječnim i časovitim pitanjima, velikim i malim temama
Piše Ivica Ivanišević
21. studenog 2022.
България е литературно пространство, към което се подхожда от интерес, а не поради духовна необходимост.“
Цитираното изречение е написано преди четвърт век от Станко Ласич в текст, озаглавен „Моралът на безпокойството“.
Да си признаем с ръка с сърцето - когато този голям теоретик и историк на литературата пише тези думи, малко го е било грижа за литературните възможности в тази балканска държава.
Той се отърква о нея само когато му трябва пример, чрез който да потвърди своето равнодуше към сръбската литература в новите политически условия, когато хървати и сърби вече не живеят в обща държава.
„Тази литература (сръбската) от гледна точка на моя интерес получи статута на българската литература, т.е. далеч под онова, което ми казват други европейски литератури, като например испанската, датската, холандската, да не споменавам италианската, френската или английската литература“.
Тези бележки, предвид контекста в Хърватия, рядко биха предизвикали страстна полемика, която би поставила въпроса може ли една близка нам (и езиково, и културно, и исторически...) литература наистина да стане незначителна, колкото, да кажем, е българската.
Никой, разбира се, не се обяви в защита на невинните балканци...
Малцина и можеха, тъй като бе изключение да се намери експерт, който добре да познава езика и тамошната литературна ситуация, а никой като цяло нямаше и представа какво съдържание изобщо се включва в синтагмата "българска литература", особено в съвременния й вариант.
Четвърт век по-късно малко неща са се променили; на тази страна и днес гледаме като на terra incognita, с едно излючение, което стърчи видимо над мъглата, която се е разтлала над литературата там.
Името на това изключение е Георги Господинов и аз познавам достатъчно хора с изискан вкус и много прилична ерудиция, които без колебание ще ви кажат, че той е един от най-великите писатели на нашето време.
Той не трябва да бъде откриван от никого и никъде по белия свят, той е най-превежданият български писател от падането на комунизма до днес, а критиците го засипват с комплименти.
Това обаче не е достатъчно, за да се ползва със статут на международна литературна звезда. За да стане това, той трябва да се откаже от нещо, а именно да бъде българин.
Ето как Господинов пише за присъдата на Ласич за културата, към която принадлежи в един (хипер) къс разказ, озаглавен „Пер Лашез”:
„Онзи следобед минах през световното гробище, срещнах Балзак, Пруст, Оскар Уайлд, Гертруд Стайн, Аполинер, Перек и писатели, чиито имена никога не бях чувал. Само българските писатели ги нямаше в тази каменна антология. Нито в световната литература, нито в нейните гробища."
Тази история е част от сборник с разкази в проза, озаглавен „Всички наши тела“, първоначално публикуван през 2018 г. (в превод на Ксения Банович).
Ние не загубихме нищо от това, че този път той избра да ни предложи литература в насипно състояние.
Българинът е старият добре познат - едновременно остроумен и неустоимо меланхоличен, зает с вечни и всекидневни въпроси, с големи и малки теми, способен да опише драмата в две-три думи, както и да събере една цяла книга в няколко изречения.
Съжалявам само, че Станко Ласич почина, така че не мога да го видя как сега се гризе от мъка.
България не е литературно пространство, към което да се подхожда от духовна необходимост? Хайде, моля, бъдете сериозни...“
