28 август 2016

За смъртта на Борис III - Цар на българите, 28 август 1943г.








Сн.Борислава Симова : Първата свещ на възстановения гроб на цар Борис в Рилския манастир, 23 август 1993г.


Спомен за възстановяването на гроба на цар Борис III в Рилския манастир - 23 август 1993г.

Лъчезар Тошев

 

На 22 август 1993г. бях на вечеря у Аспарух Панов, на която присъства и дошлият в София Евгени Силянов.

 Той беше решил да изненада царица Йоанна при предстоящото и завръщане в България, като влезе в ролята си на “протокол” при завръщането и  в София (което стана към 22 часа на 25 август 1993г.).

Той успя да я изненада с появата си и го е разказал в едно интервю с мен от 1993г.

( Вижте тук :Евгени Силянов : 
Македонският въпрос беше ипотека, която лежеше на българската външна политика
С Евгени Силянов разговаря Лъчезар Тошев, 1993г.

По късно самата царица Йоанна ми каза, как се е изненадала, когато го е видяла при завръщането и в София.  

Впрочмем и аз присъствах на това историческо събитие.
Но това е друга тема.

Когато се прибрах от вечерята, получих обаждане по телефона (тогава нямаше мобилни телефони!) от монархиста д-р Димитър Иванов от Дружество “Просветление”. 

Той ме покани като депутат в 36-тото Народно събрание да присъствам на полагането на сърцето на Цар Борис III, във възстановения му гроб в Рилския манастир, което щеше да се състои на другия ден.

На другия ден сутринта отидох в Българската Народна Банка, където в трезора, към онзи момент  се пазеше сърцето. От там то трябваше да бъде пренесено в Рилския манастир.

Отвън чакаха официални лимузини на Министерския съвет.
Заведоха ме в стаята, където заседаваше комисията, която се занимаваше с въпроса. 

Стефан Савов ми каза, че не мога да остана при тях в момента, защото имат нещо да решават. 

Поканиха ме в стаята на Управителя на БНБ, проф. Тодор Вълчев, който беше твърде любезен с мен.
Стефан Савов




Черпи ме със сок от касис и така изчаквахме комисията да приключи заседанието си.

След малко дойде д-р Иванов, който ми съобщи, че вътре комисията (Общественият Комитет за издирване на тленните останки на цар Борис III) се кара за това, кой да носи сандъчето/урната/ковчежето със сърцето на Цар Борис. 

Цар Симеон бил определил хора за това, но Савов искал той да е един от тези, които носят сърцето.
Разправията продължи 2 часа. Казах на доктор Иванов, да не спорят и да се съгласят с всичките искания за “да не става цирк” и фарс. 

Разбрах, че Савов върнал гвардейската рота, изпратена за случая, както и държавните лимузини използвани за посрещане на държавни глави.
Подписан беше един протокол, който се редактира няколко пъти.

Доколкото си спомням, там бяха Стефан Савов – тогава председател на ПГ на СДС и бивш Председател на Народното събрание, Васил Гоцев, д-р Петър Константинов, д-р Димитър Иванов, Галя Дичева, акад. Благовест Сендов, Христо Дерменджиев и още няколко души.
На излизане от БНБ Стефан Савов носеше лявата дръжка на ковчежето, а Христо Дерменджиев – дясната.
Двамата имаха трикольорни ленти на ръкавите.
Аз вървях след тях. Тази снимка излезе във вестниците на другия ден.

Според мен, това място на което бях застанал, беше почетното място в церемонията, което се полагаше именно на Савов, а не на мен, но не исках да влизам в нови спорове с него.



Сърцето беше сложено в частна кола.

Васил Гоцев ме покани в тяхната кола, за да пътуваме заедно до манастира, но Савов му казал, че това място е определено за друг.

Вестник”Демокрация” не беше уведомен и в последния момент изпрати само фотографката Борислава Симова. 

За нея също не се намери място в някоя от колите на Комисията или на Народното събрание, та тя пътува с колата на “Ройтерс”.
Колегиално от тяхна страна....

Благодарение на Главния редактор на в. Българска корона Иван Крадлеков, намерих място в колата на един емигрант от Калифорния – Михаил Михайлов, който шофираше в очевидно добро настроение.
Тръгнахме с него към 12:30ч. и пристигнахме към към 13:30ч. 

Случи се така, че изпреварихме колата със сърцето на Цар Борис с половин час (защото в бързината те забравили плочата с надписа и трябвало да изчакват да им я донесат)  и застанахме сред посрещачите - до малкото манастирско братство, начело с игумена - Драговитийския епископ Йоан.

В манастира бяха дошли към 50 души, но се бутаха и блъскаха, като че са 500. Сандъчетата с пясък, поставени на земята, в които се палят свещи в памет на починалите, бяха изпотъпкани. Присъстващите  бяха предимно хора от Дупница и околните села.

От София имаше дошли много малко хора.
Основната група пристигна към 14:30 часа.

Прочете се кратка заупокойна молитва, след което - около 15 часа, започна спускането на ковчежето в гроба, който се намира под земята в десния кораб на църквата.
Там е сложен иконостасът от старата манастирска църква, на чието място е построен сегашният величествен храм.

Гробът е дълбок около 2.5 метра.
На капака на ковчежето имаше вензелът на цар Борис и под него надпис :

Оловна капсула със  сърцето 
 на
О'Бозе Почившия Цар Борис III Обединител

18.I.1894 - 28.VIII.1943

 28.VIII.1993

Капсулата беше поставена в сандъче от орехово дърво изработено от Задругата на майсторите по указания на Христо Дерменджиев.
След спускането, то беше покрито не с царския щандарт, а с българското знаме (без герб).

При спускането на ковчежето със сърцето, всеки се блъскаше да види и настана едно доста непристойно стълпотворение. 

Моят съгражданин свищовлията Алеко Константинов, някога го е казал много точно : “Европейци сме, ама не дотам...”

След полагането на сърцето на цар Борис във възстановения гроб, всички се разотидоха.

Само аз останах, за да запаля свещ на гроба.
Трябваше да изчакам след затварянето на гробницата да се оформи гробът отгоре и да се подреди мястото около кръста.

Това отне около 30 минути. Другите просто решиха да не изчакват....
Както е казал пак Алеко - "Разни хора, разни идеали..."

Като депутат в 36-тото Народно събрание, макар и един от най-младите тогава, на мен се падна честта да запаля първата свещ  в памет на нашия цар на неговия възстановен гроб. 

Народният представител, в действията си представлява както себе си и избирателите си, така и целия български народ. Той не е "адвокат" на опредлена група, а представител на цялата нация.
С този акт си мислех, че изпълнявам и един дълг и към моите предци...

Събитието беше запечатано на снимка от фотографката на “Демокрация” Борислава Симова и публикувано във вестника.

Поканих Борислава на обед, в едно от ресторантчетата до манастира, а тя от своя страна ме покани да се върна в София с колата на “Ройтерс”, които бяха дошли за да отразят събитието. 

Така си намерих транспорт и за връщане.

Гробът на цар Борис беше възстановен. 

Засега в него се покои само сърцето му, което туптеше за България, но да се надяваме, че един ден и тленните му останки ще бъдат положени в светата обител – каквато е била Неговата воля.


Бог да го прости! 
Да бъде вечна паметта му!
Пет години по-късно :



СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВО ЗАСЕДАНИЕ
София, петък, 11 септември 1998 г.
Открито в 9,05 ч.
11/09/1998



ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ (звъни): Заседанието продължава.
(…)

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Петров.
Има думата народният представител Лъчезар Тошев да развие своето питане относно местонахождението и съдбата на тленните останки на Цар Борис III.

ЛЪЧЕЗАР ТОШЕВ (СДС):

Благодаря Ви, господин Председателю!

Господин Министре, както Ви е известно, след преврата на 9 септември 1944 г., а и с помощта на Съветската армия, в България беше установен комунистически режим.

През времето на този режим тоталитарната репресивна машина извърши много престъпления и позорни деяния.

Едно от тях е поругаването на гроба на Цар Борис III. Комунистите смятаха, че като унищожат гроба на царя ще го потопят в забрава и ще унищожат и неговата популярност сред народа, от която явно се страхуваха.

Както е известно, първоначално тялото на царя е пренесено от Рилския манастир в парка на двореца "Враня", където е построен специален параклис. След заминаването на царското семейство в изгнание, по заповед на генерал Гръбчев тялото е извадено и най-вероятно заровено някъде в околностите на Враня, а параклисът е бил взривен.

Трябва да отбележим, че поругаването на гроба на царя е извършено и по внушение от Москва, но това не намалява позора на извършителите.

Този варварски мародерски акт обаче не постигна целите си. Напротив, Цар Борис се превърна в легенда.

Напразна се оказа 50-годишната злостна комунистическа пропаганда. Днес не само историците отдават дължимото на Цар Борис III.

Той продължава да е уважаван и обичан от огромното мнозинство на българския народ както от тези, които го познаваха и го помнят, така и от младите поколения, които само са чели или слушали за него, но също го уважават и обичат.

Мисля, че за него това е най-голямата награда и за човека, и за владетеля.

След началото на демократичните промени, беше създаден комитет, който се занимава известно време с въпроса за издирването на тленните останки на Цар Борис.
Беше открито само сърцето на царя, което през 1993 г. погребахме в Светата Рилска обител и днес е единственото място, където в преклонение пред делото му може да се сложи цвете и да се запали свещ.

Тогавашните ръководители на МВР не пожелаха да хвърлят светлина върху въпроса за съдбата на тленните останки на Цар Борис.

Но българският народ има право да погребе по християнски своя владетел, а семейството му също има това право, което не се отказва на всеки човек.
Ето защо Ви зададох този въпрос и моля да отговорите пред Народното събрание: каква е съдбата и къде е местонахождението на тленните останки на обозепочившия ни Цар Борис III според данните, съхранявани в МВР?

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Тошев.
Има думата министър Бонев.

МИНИСТЪР БОГОМИЛ БОНЕВ: Господин председател, дами и господа народни представители, господин Тошев! Ако знаех каква е съдбата на тленните останки, отдавна да съм я казал. Просто проверката, която направихме във всички информационни фондове, в служба "Информация и архив" на МВР и то след като прегледахме наличните архивни документи за царската фамилия. Информация, свързана с местонахождението и съдбата на тленните останки не беше намерена.

След това изпратихме писмо до Националната служба за охрана евентуално в техния архив дали не се съхранява нещо.

С писмо от 3.09. НСО ни уведомява, че такава информация не е открита.
Това е съдържанието на фондовете в момента.
И това е съдържанието всъщност и на питането на въпроса Ви, защото, ако трябва да се прави разследване, това е вече съвсем друга материя, съвсем друга тема. Но вътре в архивите няма нищо.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на министър Бонев.
Има думата господин Тошев за два уточняващи въпроса.

ЛЪЧЕЗАР ТОШЕВ (СДС): Господин министре, аз Ви благодаря за отговора. Това означава, че негодниците, които са извършили оскверняването на гроба, са унищожили и всички документи, свързани със случая, което означава, че са съзнавали това, което вършат, и че това деяние те са го съзнавали като позорно и за тях самите и затова са унищожили документите.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАН СОКОЛОВ: Благодаря на господин Тошев.








Свидетелство на адютанта на Цар Борис III
Полк. Христо Бърдаров
за смъртта на цар Борис III 

Цар Борис III

Откъс от мемоарите на адютанта на цар Борис  полк Христо Бърдаров , конфискувани от ДС.
(първи вариант на мемоарите – написани с молив).
Източник : Комисия по досиетата.



Кратко предисловие


Написах тези бележки - спомени, съвсем непретенциозни от литературно гледище с единствената цел да хвърля светлина и да разсея лъжливите слухове и измислици, които се съчиниха и продължават да се съчиняват по въпроса за смъртта на цар Борис III.
Жалко е, че с подобни измислици се занимават сериозни видни общественици, които в своите спомени съчиняват куп неверни истории.
Написах това, което зная, като непосредствен свидетел на това събитие, бидейки дълги години адютант на Царя – до смъртта му, възпитател на царските деца и иинспектор на дворците при царица Йоанна – след 9 IX 1944г. Бележките за дейността на регентите знам от разговорите, които съм имал с регента Княз Кирил и от моите лични наблюдения за това, което те вършеха.


 Смъртта на Царя


На 9 VIII 1943г.бях дежурен адютант в Двореца. Една от длъжностите на дежурния Флигел-адютант беше да посреща, да въвежда при Царя и да изпраща лицата, били на аудиенция при него.

В 10ч.пристигна на аудиенция германският пълномощен министър в София – Бекерле, да предаде на Царя поканата на Хитлер, Царят да посети главната квартира в най-близките дни.
Аудиенцията трая около 1 час.

След като изпратих Бекерле и се върнах в дежурната стая, която беше в съседство със салона за аудиенциите, Царят ме видя и ми каза “Оня пак ни вика!”. 

Под “Оня” Царят разбираше Хитлер.Той често употребяваше това показателно местоимение, когато искаше да каже нещо по адрес на Хитлер. 

В това той влагаше известен нюанс на неприязън и пренебрежение, които питаише кам този човек. Царят каза това с явна загриженост, която се четеше по лицето му. 

Той знаеше, че Хитлер иска среща за някои нови ангажименти, които трябваше да отбива. Както щех видим по-нататък, той не се излъга в тия свои предположения. Едни от ангажиментите отхвърляше категорично, други – временно, до изясняване на някои обстоятелства, но винаги в тия двубои с Хитлер, той излизаше победител.
Всичко това, обаче му струваше много нерви, многго безсънни нощи, защото лесно не се излизаше на глава с “Оня”.

Само авторитета на Царя и неговата логика при разговорите принуждаваха Хитлер да отстъпва от първоначалните си намерения.
Хитлер бързаше за срещата, защото за всички беше ясно, че както политико-военната обстановка, така и неуспехите по фронтовете се меняха във вреда на Германия  - не със седмици, а с дни и часове.

Царят, по всичко изглеждаше, че не бърза. Той искаше да има време да разгледа най-подробно обстановката, да се ориентира за положението по фронтовете в последния момент и тогава да отиде на срещата. Царят виждаше, както виждаха и всички простосмъртни, че място за нови обвързвания повече с Германия няма, когато краят на последната прозираше.

Единственото нещо, но което още Германия разчиташе, беше да стане “чудото” - употребата на атомната бомба, която още не беше готова.
От друга страна Царят беше не малко фаталист – черта положително наследена от баща му.

Не обичаше числото “13”. Не обичаше и вторник.
Баща му не търпял полилей с 13 свещи. С бастуна си е счупвал едната крушка – да останат 12.
На масата не може да има 13 куверта – или 12 или 14. Числото 13 носело нещастие, затова сериозна работа този ден не се почва. И сега Царят отбягна да отиде при Хитлер преди числото 13, а това стана на 14-ти – събота.


 На 14 VIII 1943г.


На 14 VIII 1943г. , сторго инкогнито, отлетяхме със самолета на Хитлер, пилотиран както винаги от неговия пилот – известния Баур, за Главната квартира в Прусия.
 За запазване на тайната на аерогарата бяха дошли само Филов и Бекерле.
Заминахме : Царят, Ханджиев, Балан, аз и камердинера на Царя Свилен Николов.

Пилотът Ханс Баур

Напуснахме Враждебна в 9 часа и се отправихме на север през Румъния - с курс Варшава и Главната квартира. Времето беше хубаво, благоприятно за летене през целия маршрут. Царят, както винаги когато отивахме при Хитлер и сега беше малко нервен и замислен. Той като че ли предчувстваше, че Хитлер ще предяви някои нови искания от нас.Когато летяхме над Карпатите, Царят, седнал в своето кресло и наблюдавайки красивите планини с тежка въздишка каза: "Какво ли пак ще искат тия хора от нас?".

 Към обяд бяхме над Варшава. След като направихме няколко кръга над града, от който се виждаха само квадратните основи на разрушените постройки, които имаха вид на разкопки на стар римски град, кацнахме на летището във Варшава за бензин. 
 
Летището беше почти разорано от жестоките бомбардировки и провизорно беше приспособено за кацане. Взехме бензин без да слизаме от самолета и отлетяхме за Главната квартира. 

След 1 час бяхме над Прусия. Завъртяхме се над Главната квартира и кацнахме на едно дървено летище, направено за случая върху едно езеро.
След кацането ни, дъските от летището се вдигат и се открива езерото. Никой не би предположил, че тук има летище.

За посрещането ни бяха дошли Хитлер, Рибентроп, Кайтел и офицери от щаба на Главното командване. След обичайните поздрави, на вид сърдечни, не толкова протоколни, защото срещите с тези хора бяха вече много чести и всички се познавахме вече много добре, се отправихме за Главната квартира, която имах вече случай да опиша по-рано.
Тя отстоеше от летището - на око – 5 минути път през езера и борови гори.
Пристигнахме в Главната квартира и се настанихме в известните ни от по-рано бункери.






Посрещане на сглобяемото дъсчено летище във "Волфс-шанце"


Малко след пристигането ни седнахме на обед. Царят, Хитлер и Рибентроп обядваха заедно – отделно.
В съседство с тях обядвахме ние със свитата на Хитлер. 

Блюдата от царската маса идваха последователно на нашата маса.
На Хитлер храната биваше винаги специална, понеже той месо не ядеше и пиеше само минерална вода и плодови сокове.
Яденето за останалите – и за двете маси, беше едно и също.
 
В менюто личеше оскъдицата в прехраната, която германците търпяха.
През време на обеда, ние чувахме че на царската маса разговорите имаха политически характер, разглеждаше се политическото положение за момента.
След обеда – почивка.
До вечерта Царят, Хитлер и Рибентроп имаха нов продължителен разговор в бункера на Хитлер.
Вечеята мина при същия протокол, както и обеда. След вечеря, Царят, Хитлер и Кайтел се оттеглиха на разговор,който продължи до 11 часа, след което се прибрахме в бункера за спане.


 На 15 VIII 1943г. 
 
На другия ден след закуската, Царят беше с Хитлер в неговия кабинет. За първи път Хитлер разговаря с Царя насаме, без да присъства някой от неговите помощници.Странно! Сигурно е открил на Царя неща, които помощниците му Рибентроп, Кайтел и др.не бива да знаят.



Цар Борис и Хитлер, в лошо настроение след разговорите. Зад царя -  адютантът на Хитлер СС-фюрер Юлиус Шау


След като завърши този строго конфиденциален разговор, Царят се оттегли за малко нашия бункер и ми направи впечатление много умореният му вид. По всичко изглеждаше, че са говорили с Хитлер не много приятни работи-особена за изхода на събитията.

Излизане от разговорите

Царят каза, че Хитлер е поискал от нас още две дивизии за Северна Гърция и за Албанската граница-крайбрежие. На италианците не можело вече да се разчита. Царят отказал под предлог, че нямамеоръжие за тия дивизии, нямаме и съответната екипировка, а независимо от това нямаме и свободен личен състав.

При качването на самолета за обратния полет


Частите ни са разпръснати из Македония, Сърбия и по турската граница. За да се намери личен състав, трябва да се прави допълнителна мобилизация и наво прегрупирване на частите ни. Хитлер възприел тия доводи, като обещал да ни даде всичко необходимо за тия нови дивизии, стига ние да кажем кога ще можем да ги сформираме. „
По този начин въпросът е бил временно отложен. Кога ще бъдем готови е много разтегливо – може и скоро, а може и дълго. Сед обеда, който мина без нещо особено, качихме се на колите и се отплавихме за същото летище, на което бяхме кацнали вчера. То беше отново направено за излитане. След много сърдечно сбогуване с изпращачите – Хитлер, Рибентроп, Кайтел и генералите от щаба, се качихме в самолета, придружени от двамата адютанти на Хитлер, които винаги биваха с нас при пътуването ни към София.










Видео от посещението на цар Борис при Хитлер от Дойче Вохеншау (Германския седмичен (кино-) преглед) :

HD Historic Archival Stock Footage WWII German News 1943: Hitler, Nazi Youth, King Boris III, Japan

https://www.youtube.com/watch?v=8liQjabc3JE



Времето не беше много благоприятно, облачно. Веднага с излитането качихме над 6000 метра височина, където имахме вече прекрасно време, ясно, слънчево, спокойно. Едно синьо небе, прозрачно и дълбоко, покриваше море от млечно бели облаци.
Летяхме в кристално чиста атмосфера почти до София. Като минахме Дунава, облачността започна да изтънява и в София беше почти ясно и безоблачно.
През цялото време на пътуването бяхме с маски, които затваряха само носът и устата.
При всяко кресло имаше и маска, а всички маски бяха свързани с един източник на кислород.
Освен маската, пред всяко кресло имаше и по една малка масичка с  бял циферблат, но който една бленда, подобна на блендите на фотоапаратите, показваше дали маската пропускаше нормално кислород.
При нормален приток на въздух, блендата се отваря и затваря в пълен унисон с дишането. Когато вдишвахме кислород – не разбира се чист кислород, а специално приготвена смес-въздух и кислород, блендата се разтваря, когато издишвахме блендата се затваря.
На височината на която летяхме - 6 000 метра, дишането без маска е доста затруднително. Главата бучи, ушите пищят, човек се чувства подтиснат, без настроение и изпитва едно болезнено чувство на болезненост. С маската не се чувства нищо особена. Организмът е при напълно нормално положение.
Когато някъде облаците се разкъсваха, Царят снемаше своята маска, напускаше креслото си и идваше при нас, където поставяше маската на нашите кресла.
Това ставаше за няколко секунди което не се отразяваше на дишането. Идваше при нас на по-задните кресла да ни обясни над кои местности минаваме – някои от тях свързани с исторически събития. След това си отиваше отново на неговото кресло , което обикновено биваше първото и отново си поставяше маската. Често той ходеше при пилота Бауер и поемаше кормилото, а Бауер освобождаваше. Последният идваше при нас и ни обясняваше, че на тази височина, при тази идеална видимост, управлението се състои само в държане на лоста в едно определено положение. На пилотското място Царят си поставяше маската на Бауер.
Настроенето на Царя не беше лошо. Изглежда, че чувстваше известно облекчение , че и този път, макар и временно, се откачихме от въдицата на Хитлер.
В 4ч. и 30 мин.(българско време - 17:30ч. - б.м. Л.Т.) кацнахме благополучно на Враждебна.
… При посрещането Филов не беше още пристигнал. Той дойде след като Царят си беше вече заминал за София.
В 7:30ч. Филов беше приет от Царя на аудиенция.Царят е споделил с него впечатленията си от посещението си в Германия, като това ставаше всеки път  след връщане от посещение при Хитлер.



На 16 VIII 1943г. - понеделник, Царят придружен от секретаря си Балан замина за Чамкория на почивка.


Станислав Балан


Цялата служебна кореспонденция – доклади, укази, преса и др.се изпращаха всеки ден със смециална кола в Чамкория. Разрешаваха се, подписваха се всички книжа и се връщаха за изпълнение в София. С една дума, и в Чамкория, където Царят беше на почивка, той изпълняваше служебните си функции най-старателно и добросъвестно. Беше съзнателен до саможертва в изпълнение на дълга си като държавен глава. Между работата е правил и разходки из Рила и близките околности на двореца. В неговата компания е бил и Елин Пелин, който се беше евакуирал в краварника над Бельова черква в Самоков.

 Царят често го канеше в двореца и особено, когато предстоеше лов. И сега времето беше сгодно за ловуване по дивите свине в царската гора в Рила. От р. Царска Бистрица, р.Гръпка към връх Мусала планината беше подарена от Самоковската община на Царя. Тук Царят беше напраил един добре уреден развъдник за различен дивеч – диви свине, елени, глухари и др.
Така, в екскурзии, разходки и работа е изтекла седмицата до петък – 20 VIII. В петък - на 20 VIII, Царят заедно с Балан се е изкачил пеш на Мусала. Той обичаше много тази екскурзия; 
(Тук полк. Бърдаров греши, явно поради това,че не е непосредствен свидетел на това събитие. Изкачването не е на 20 август, а на 18 август 1943г.  Вж. в.Зора, бр. 7284/1943г. статия от Георги Г.Марков, тогава плевенски абитурент, а по-късно виден професор по биология. На снимката във вестника с цар Борис на Мусала са Георги Г. Марков, Крум Бараков и Атанас Павлов.  - бел. м. Л.Т.)
В годината, ако не се изкачи 5-6 пъти на Мусала, през различните сезони, мислеше, че не си е изпълнил дълга към българската природа. Обичаше Мусала през всички сезони, но най-вече през най-лютата, мразовита и снеговита зима, когато се качваше и слизаше със ски.
Слизайки този път към “Царска Бистрица”, Царят казал на Балан, че за първи път почувствал, че вече сърцето му започнало да се уморява при качването. Не е било като в другите изкачвания. Нещо го притиска в гърдите. Когато слезли в Двореца, всичко минало, настроението му се върнало и продължил ежедневната работа.





В събота – 21 VIII по обед, Царицата ми се обади по телефона, че Царят пожелал да се качим с децата при него в Чамкория, в “Царска Бистрица”.
Понеже аз се занимавах с Царските деца, аз ги придружавах навсякъде. Тръгнах и сега с тях.
Царицата взе със себе си и секретарската г-ца Надя Стоянова.


Преди село Калково, Царят със своята кола, шофирана от него, ни посрещна (Село Калково днес не съществува. Намира се на дъното на язовир “Искър” - бел.м. ЛТ)












Радостта на децата беше голяма. Развикаха се, смееха се, крещяха.
Царят ги грабна едно по едно от колата и ги прехвърли в своята кола, при себе си. Радостни и весели потеглихме за “Царска Бистрица”.С пристигането ни в двореца, всички се пръснаха из гората на разходка. Децата играеха край баща си, беряха цветя, правеха букети и за баща си и за майка си.Всички бяхме в много добро настроение. Вечеряхме също в много добро и весело настроение. Тази вечер на масата бяха и царските деца. Това беше за тях голяма радост, да се хранят с големите на една маса.Обикновено те се хранеха отделно с гувернантките си и когато биваха на масата с родителите си, всред гостите, това беше голям празник за тях. Чувстваха се големи. Цялата вечер се шегувахме и смяхме.



Царят разказваше някои впечатления от последното пътуване, като ги предаваше в доста комична форма и разсмиваше всички. А той умееше да се шегува с много духовити и находчиви сравнения. Ставаше дума и за морската болест, която ни хвана всички в самолета, без Него. Той издържаше, като стар моряк.
Прекарахме една весела вечер.





На следния ден, 22 VIII, неделя, до обед направихме една много хубава екскурзия по долината на р.Царска Бистрица, с цялото царско семейство и свитата. Голяма и доста вечела компания в която тон държеше Царят. Царят и днес имаше добро настроение. Гонше се с децата, прескачаше рекичките, шегуваше се, смееше се. На обеда, децата бяха пак на голямата маса, в голямата столова, с родителите си и със свитата. И понеже те обичаха много сладолед, Царят специално за тях – да ги изненада, беше предвидил в менюто сладолед. Това беше най-голямата им радост – сладолед на масата с големите, те се чувстваха вече големи, сияеха от радост.



След обеда направихме малка разходка до Соколец и се прибрахме за вечеря.
Вечерята мина при добро настроение със шеговити и духовити закачки от страна на Царя.
Царят беше си починал, поободрен и с добро настроение.


В понеделник 23 VIII, рано сутринта след закуската, Царят ме повика, на голямата веранда пред новия дворец и ми каза :

“Аз ще прескоча до София, че имам няколко аудиенции и ще гледам довечера да се върна. Децата искам да ги заведеш на “Св. Ивана” (така наричахме Рилския манастир), но нека мине Богородица (28 VIII) за да бъде по-тихо и по-спокойно. На Богородица ще има много хора и ще бъде много уморително. Вие останете тук!”



Царят беше готов за път. Докато разговаряхме автомобилът дойде. Царят се сбогува и замина за София, за да не се върне никога повече ….



ВЕЧЕРТА ЦАРЯТ НЕ СИ ДОЙДЕ.



Седнахме на вечера на масата без Него – сами.
Царицата ме запита :”Защо Царят не се върна”
Аз и отговорих, че вероятно не си е свършил работата - в което бях убеден, иначе той щеше да си дойде, както ми каза сутринта.
Към 10ч.вечерта, жена ми ме вика по телефона от София, да ми каже, че малката ми дъщеря Румяна имала ангина с висока температура. Помоли ме да се обадя на дворцовия лекар д-р Даскалов, да отиде в къщи да види детето. Потърсих лекаря по телефона в Двореца. Дежурният телефонист ми каза, че лекаря не може да отиде вкъщи, защото е при Царя.
Да го потърся по-късно.



Към 11:30 звъня повторно да търся доктора. Този път телефонистът ми каза, че Царят е болен, лекарят при него – да потърся друг лекар, който да отиде вкъщи.
Обадих на жена си да потърси д-р Евстатиев, защото д-р Даскалов е зает. Така и стана! Идва Евстатиев и констатира, че детето ми има ангина.Предписва лекарство и лечение и си отива.


Аз се прибрах в стаята си към 12 часа, вече с едно смущение и съмнение за болестта на Царя. Но понеже той страдаше от ишиас, аз си помислих, че ишиасът го е хванал и затова д-р Даскалов е при него. И друг път д-р Даскалов го е лекувал от ишиаса му.
На сутринта във вторник, 24 VIII Царицата ме попита повторно, дали Царят ще си дойде.
(Тя не занеше нищо за заболяването му. Не са искали да я безпокоят, преди да се разбере сериозността на положението му. )



Аз отговорих на Царицата, че не зная, но че трябва да се е случило нещо, което му е попречило да се прибере в “Царска Бистрица” . Не смеех да и кажа, че Царят е болен, защото официално не знаех нищо. Това, което научих, беше съвсем случайно и по много неофициален път и не предполагах нещо сериозно, освен неговият стар ишиас.
Всички в “Царска Бистрица” бяха в добро настроение. Никой, ни за миг не допусна, че неидването на Царя е свързано с най-лошото, което можеше да се случи с Него. Пред мен единствено се беше повдигнал крайчеца на злокобната завеса, която прикриваше фаталната съдба на този човек.



Знаех, че е болен, но не така тежко. Все исках да вярвам, че е ишиаса му, затова с никого не смеех да споделя нищо. Таих в себе си целия ден вторник, черната мисъл за царската болест, жестоко измъчван от натрапчивия въпрос – от какво е болен?
При опитите ми да вляза във връзка със София и да разбера какво става, отговаряше ми се “Царят е неразположен.” - и толкова.
Царицата и тя не попита в София, защото и друг път Царят е отсъствал за 2-3 дена, без да се обади и се е завръщал.



А от София не са искали да я безпокоят, докато не се разбере от какво точно е болен, защото са очаквали, че ще му мине и са искали да спестят нервите и.
Късно вечерта в сряда, пристигнаха от София д-р Даскалов , Генчев и Ханджиев. Помолиха Царицата да ги приеме. Това беше към 9 часа, след като вече бяхме станали от вечеря и се поднасяше кафето. Царицата стана от масата, видимо смутена от идването на тия хора, пребледня и излезе да ги приеме в една от съседните стаи.
След около 15-20 минути, тя се върна отново в кафе-салона, бледа като восък, едва не заплакала. Притвори вратата гърбом и си облегна гърба на вратата. Като че ли и истана лошо. Имаше вид на човек, получил внезапно тежък морален удар, при който нервите се късат, едва издържат, силите го напускат.

Не направи нито крачка повече в кафе-салона, а остана облегната на вратата – бледа и нервно измъчвана.

Аз се затичах към нея, защото вече предполагах за какво са идвали поменатите господа и са и разказали нещо много неприяятно и страшно за Царя.
Исках да я запитам какво е станало, но тя ме превари и каза :





“ Бърдаре, Борис е много тежко болен. Аз трябва веднага да замина за София. Ще взема със себе си Надя и Балан. Тръгвам веднага. Вие останете тук и иимайте грижата за децата! ”
 
Заплака и отиде да се приготви за път.



В 9:30 замина за София и в 10:30 вече беше пристигнала в Софийския дворец.





Сега вече аз разбрах, че още в понеделник вечерта, когато аз търсих д-р Даскалов за детето си, Цараят се е разболял сериозно.

В тия два дена – понеделник и вторник, се измъчвах от лоши предчувствия, но живеех с надежда дано този път, тия предчувствия ми изневерят. Уви!
Как се е дошло до това съдбоносно начало, на което чакахме неизбежния фатален край?
Когато в понеделник се разделихме с Царя, той се прибрал в Софийският дворец и започнал редовната си работа в канцеларията на Груев – неговият Началник-кабинет.
Царят имаше този обичай. Не викаше своите хора на доклад, а той отиваше в съответната канцелария, сяда на бюрото и започва работата си- преглеждане на доклади, подписване на укази и др., които Груев му докладваше.





До обед царят е имал работа с Груев. На обед Царят сяда да обядва с Груев и арх.Севов.
Между другото, в менюто е имало и гъби - разбира се печурки от гъбарник, както обикновено ставаше. След обеда, Царят се оттеглил на почивка в апартамента си на втория етаж на Софийския дворец, който апартамент се намира на късата източна страна на зданието с прозорци право на изток, по направление на булевард “Цар Освободител”.
Под тия порзорци днес е направен малък розариум и е поставена една статуя на жена. Апартаментът се простира до вътрешния ъгъл на пристройката, която е вдадена в градината на двореца, с два еркера и където беше апартаментът на Царицата.



С влизането си в спалнята му става лошо. Повърнал и се поуспокоил. Веднага пристига дежурния дворцов лекар д-р Александров, който го прегледал, но вече Царят се чувствал по-добре. Казал на Александров, че болестта му е сериозна. Той си познаваше организма и понеже сам си беше лекар, много се интересуваше и много знаеше от медицината. Сам си определя диагнозата, като много сериозна болест и че не могъл да си направи завещанието.
Александров го успокоил и с насмешка му казал : “Вие да не мислите да умирате?”При тях в спалнята бил и камердинера на Царя – Свилен Николов, който му служи повече от 20 години и слушал този разговор между Царя и Александров.



Преди да дойде Александров, Царят казал на Свилен :
  

“ Предчувствах, че ще умра на 50 години, като Симеон I. “

След всичко това Царят се почувствал добре и слязал отново в канцеларията на Груев и продължил работата си до 7:30 часа.



Прибирайки се в апартамента си, повторно му става лошо. Отива в банята, която е непосредствено до спалнята му за да повърне, но пада на пода. Получава втори пристъп на болестта си. Веднага пристигат д-р Александров, д-р Даскалов, д-р Балабанов, д-р Цонков и д-р Киркович,хкоито единодушно констатират много сериозно заболяване - тромбоза на сърдечната артерия.





Коронарна тромбоза. В същото време арх.Севов влиза във връзка с Германия и повиква от Берлин д-р Зайц, прикогото Царят много често ходеше, когат посещаваше Германия. А от Виена – проф. Епингер – също лично познат на Царя.



За заболяването на Царя е било съобщено на ѝХитлер и Гьоринг.
Последният е поставил на разположение на немските лекари специален самолет, веднага да заминат за София.





Едно случайно съвпадение : 
Само една седмица преди заболяването на Царя, Професор Киркович имал лекция пред студентите за Коронарната тромбоза. Описал я точно така, както тя се е развила при Царя. Същият направил заключение, че от тази болест заболяват банкерите при банкрут, когато им фалира банката, полинтиците – когато им се провали политиката, а обикновените хора – при силен морален натиск и шок. Случаят с Царя е типишчен. Моралният тормоз, който той понасяше и нервите, които хабеше при срещите с Хитлер, за да отбива исканията му да участваме във войната докараха заболяването му от коронарна тромбоза. Той стана жертва на дълга си.



Проф.Зайц пристиган още във вторник вечерта, изваден изпод развалините на собствения му дом, разрушен от въздушната бомбардировка по това време. Той поставя същата диагноза. Тогава вече, лекарите решават да се повика Царицата, да бъде при болния си мъж. Затова тя в сряда вечерта, замина от Чамкория за София.





В сряда заранта, пристига и проф.Епингер. И той поставя същата диагноза – Коронарна тромбоза, която винаги завършва фатално.

Ако прекара първата криза, ще настъпи втора след две седмици, която е също фатална. При това положение, повече не можеше да се крие заболяването на Царя и трябваше да му се даде гласност. Народът трябваше да знае, че Царят е болен и от какво.

Започна издаването на бюлетини за хода на боледуването и състоянието на болния. Цял народ знаеше, че Царят боледува. Аз в Чамкория, бях предупреден в сряда вечерта за сериозното боледуване на Царя.



Бях останал съвсем сам в “Царска Бистрица” с двете царски деца и с двете гувернантки.
На децата не казвах никакви подробности по боледуването на баща им, а се задоволявах само с това, което съобщаваха бюлетините. Те имаха радио в апартамента си и го слушаха редовно, но нито за миг не допускаха фаталния край. Аз също се пазех да им открия това, за да имам време за постепенна подготовка, за това печално събитие.
Аз държах редовна връзка по телефона със София, като за себе се, допълвах официалните бюлетини.



В четвъртък 26 VIII, положението на Царя се е значително влошило. Всички лекари – наши и чужди, са загубили окончателно всяка надежда, която макар и малка са хранили все пак, очаквайки организъмът да се справи с тежкото положение.
В този ден обаче, всяка надежда е била загубена и всеки момент са очаквали края.
Царицата е била неотлъчно до леглото на Царя, както и княгиня Евдокия.





На 27 VIII, петък, положението на болния Цар се е малко подобрило. Царят идва в съзнание. (От сряда Царят на прекъсване е губел съзнание.) Познал е близките си, погалил ръката на Царицата, попитал княгиня Евдокия – как е? Но повече разговори не можал да води.


Тази болест се съпровождала от ужасни болки, които карали болния да се мята непрекъснато в леглото, да не може да си намери място.

Лекарите, за да го държат в по-спокойно положение, с инжекции с упойка, го поддържали в полусънно състояние, при което не се мятал толкова из леглото и то време на време казвал по някоя дума – иска да пие вода или иска да отиде по нужда, без да изкаже нито едно друго желение или някои нареждане. Този ден не са пускали при него никого, освен Царицата и Княгинята, за да се запази пълното му спокойствие, защото с настъпването на малкото подобрение е блеснала слаба надежда за спасение.
Ноща срещу събота, Царят е минал спокойно.







В събота обаче, на 28VIII положението се влошава много. Развива се двойна пнеумония.
Започвали нервни кризи, следствие на поражения в главния мозък. Веднага бива повикан от Берлин д-р ДеКринис – специалист-невролог, който пристигнал сутринта. Ставала дума за преливане на кръв. Царицата е била готова да даде кръв, но такава е била докарана от Солун. Не станало нужда.

Към обед положението се влошава много и всички са чакали вече края.
Към 2 часа е настъпило слабо подобрение, но в 4 ч и 22 минути Царят издъхнал в присъствието на Царицата, Княгинята, Княза, паднали на колене Севов, Филов, Михов, и всички лекари – наши и чужди.

Всички лекари поотделно преслушали сърцето и констатирали смъртта. 
Актът за смъртта е бил съставен от нашите лекари, а проф.Москов съдебна мадицина, се заел са аутопсията и балсамирането на тялото с формалин.

















 


Още същата вечер, двете каси на Царя и чекмеджетата по бюрата били запечатани от Министъра на правосъдието Партов.
 
От неделя – 29 VIII, започва подготовката за погребението. Арх. Васильов изготвя ковчега, а арх. Горанов – катафалката.



Рано сутринта в неделя, Царят е бил поставен на смъртен одър в дворцовия параклис, красиво декориран с цветя и палми, между почетна стража от гвардейци и при запалени полилеи и свещници.




















В понеделник рано в 4 часа, Царят е бил пренесен в църквата “Св. Александър Невски” - на ръце от свитата и придружен от Царицата, Княгинята и Княза – за всенародно поклонение и прощаване.






















В същия ден се отварят касите и чекмеджетата, за да се види, дали Царят не е оставил някакво завещание и се установява, че няма нищо.
Царят никога не е мислил за Регентство. Никога не е ставало и дума. Той мислеше, че макар и Престолонаследникът да беше още много малък, преждевременно беше да се мисли за регентство, познаваше себе си, силите си, а беше още и сравнително млад, за да му дойде на ум за някакво регентство.
От друга страна, той като че ли предчувстваше, че за Симеон II , едва ли ще дойде ред да царува.
Царуването ще свърши с Него.
Веднъж при една много тежка комплицирана политическа обстановка , от която прозираше олевяването на света, той каза :





 “ Едва ли ще дойде време Симеон да царува.”

Така мислеше и като че ли беше убеден.
Заболяването му дойде толкова неочаквано и от веднъж, много тежко, че той не може да дойде в пълно съзнание, да прозре обстановката и да даде някакви нареждания за след неговия край.

 
Но да се върнем отново при царските деца в “Царска Бистрица”



След като изпратих Царицата, аз поех грижата за царските деца. От бюлетините, които заедно с тях слушахме по радиото, следяхме за болестта на баща им. При обезпокоителните пасажи, аз намирах начин да ги успокоявам и разсейвам. Не беше лесна задачата ми, понеже трябваше на първо време да крия от тях фаталния край, който аз очаквах – своевременно информиран от София. А те – както всички деца, любопитни до най-големи подробности, питат, питат, за какво ли не – все около болестта на баща им и чакат отговор.

Аз им давам отговорите твърдо, категорично и авторитетно и
не оставях никакво съмнение у тях, че това, коеито говоря е самата истина. Така аз поддържах у тях бодрост, спокойно настроение и с това пестях нервите на тези умни, възпитани и интелигентни, невинни деца.



Измъчван вътрешно от тревожната мисъл за очаквания неизбежен край, с краткотрайни проблясъци на малка надежда, че може този фатален край да не дойде по чудо, външно пред децата трябваше да се показвам спокоен, понякога и престорено весел с ясното съзнание за да не тровя душата, толкова от рано на тези малки деца (Мария-Луиза беше на 10 години, а Симеон на 6г.и половина.) .



Разчитах, че докато настане края, те ще свикнат с мисълта за голямата беда, която ги е сполетяла.Когато фаталния край на техния баща настъпи, те ще го научат пак от мен, но вече до голяма степен подготвени през време на боледуването му.
Аз много предпазливо от време на време, подсказвах този край, с отделни недомлъвки, като че това се отнася не за техния баща, а за някой друг, болен от същата болест.
Тежки дни изживях!





Ходехме на екскурзии из Рила, беряхме цветя, спомняхме си компанията на баща им, правехме всичко да се разсейват и да не мислят за болестта на баща си.Как бих ги утешавал толкова дни? А и майка им не е при тях...
Да се почувстват изаставени, без никой свой близък, тия деца неутешимо биха страдали, толкова дни – от вторник до събота. Кому биха били нужни тия детски страдания? Щяха ли те да променят нещата? Не!





Затова аз реших тия 4 дена да спестя нервите им.
Така дочакахме събота. В 3 часа следобед отидохме на разходка на Саръгьолската поляна с децата и гувернантката. На поляната имаше купи от току-що окосено сено.
Децата скочиха от автомобила и се нахвърлиха на купите – да ги прескачат и да се търкалят из сеното.
 
Безгрижни, невинни деца!


Не предполагаха ни за миг, тежката участ надвиснала над страната и голямата скръб, която щеше да ги сполети и която как ли щяха да преживеят. Без да предполагат, че когато най-много лудуваха, когато бяха най-весели баща им се разделяше с този свят...
След като се наиграха и налудуваха, качихме се на автомобила и потеглихме за “Царска Бистрица”.Часът беше 5 следобед. Когато минавахме край Двореца Ситняково, управителят на двореца ни спря и ми каза, че ме викат по телефона от София. Слизам сам и отивам на телефона. Децата остават да ме чакат на пътя в колата. Обажда се генерал Жечев - флигеладютант на Царя и ми казва :



“Най-лошото, което можеше да се случи, стана. Негово Величество почина. Вземете мерки за сигурна охрана на младия Цар!”

Макар и да бях до известна степен подготвен за това тъжно събитие, все не ми се вярваше, че то ще стане. Все си мислех, че ще се размине. Уви! Не отмина!...
Когато чух тази тъжна новина, почувствах, като че ли мълния мина през мен. Особени тръпки полазиха по тялото ми, кръвта се събра всичката в сърцето ми, което започна по-силно и по-често да бие и ме обля студена пот.



Обхвана ме особена немощ.


 Устата ми изсъхнаха, слюнка не ми достигаше. Не можех да повярвам, че ушите ми са чули тази страшна вест. Седнах за малко на канапето до телефона – да се окопитя и така да се явя пред децата, на които реших нищо да не казвам. Когато отидох обратно при колата, Мария-Луиза и Симеон – и двамата, велегласно ме запитаха :




“Чичо полковник, какво има? Какво се е случило, че Ви търсят по телефона, чак тука? “


Аз им отговорих , спокойно и съвсем незаинтересовано, че са ме търсили по чисто военни, служебни въпроси.
Те не останаха много доволни от моя отговор, но го приеха. Бидейки нащрек, от новините за болестта на баща им, с право се съмняваха във всеки необичаен разговор със София, че може да им донесе неприятни известия.



Гувернантките обаче, не останаха никак доволни от моя отговор, защото разбраха, че се е случило нещо много страшно. Когато погледите ни се срещнаха, те разбраха всичко, но запазиха спокойствие и не се издадоха. Щом стигнахме в “Царска Бистрица” , наредих на гувернантките да нахранят децата, да ги изкъпят и да ги поставят да спят.
Радиото, да се изолира под предлог, че е развалено.



Да не допускат за тази вечер никакъв кантакт на децата с някой от персонала, от прислугата, да не би случайно да научат, какво е станало с баща им.


Из курорта, новината се разнасяше с мълниеносна бързина.
Всички от персонала знаеха и ги заварих да плачат, но не им позволих да се показват на децата.



Мисълта ми беше тази нощ да преспят спокойно.

Аз ще обмисля начин да им съобщя на следния ден.

Не исках да ги измъчвам тази нощ със страшната вест, за смъртта на баща им. Не ибха заспали и биха плакали цяла нощ.
От друга страна, нощната обстановка придава още по-голям ужас на една такава новина. Тия силно впечатлителни деца, биха виждали през нощния мрак, във всяка сянка, фигурата на баща си, във всеки шум – неговите стъпки.

Кошмарни видения биха смущавали съня им и биха се страшно измъчвали. Защо?

Реших, че е по-добре да им спестя тия нощни страдания. Дневната обстановка е по-друга. Самочувствието на човека денем е по-друго. Виждайки живота, природата, разнообразието, по-спокойно биха понесли такава новина.




След като децата си легнаха, аз повиках гувернантките в кафе-салона пред радиото, за да чуем прокламацията на Министър Филов за смъртта на Царя и възшествието
на новия Цар Симеон II.



Те ми казаха, че още в Ситняково, като ме видяли да се връщам от телефона, разбрали какво се е случило.
При четенето на прокламацията, двете гувернантки и част от персонала, които бяха с нас плачеха и ридаеха с глас. На всички повторих, че и сутринта да не казват нищо на децата.

Аз ще им открия страшната новина. Веднага след като чухме прокламацията по радиото, обади ми се по телефона Княгиня Евдокия, да подготвя децата ,че тя утре рано ще дойде да им каже за смъртта на баща им.





Аз и казах, като дойде рано в “Царска” ще говорим какво да направим.
 
И наистина, рано сутринта в неделя, Княгиня Евдокия пристигна. Аз я посрещнах вън от “Царска” (На двореца “Царска Бистрица” за по-кратко казвахме само “Царска”).


Тя заплака и ми разправи края на брата си, покойния вече Цар. Изказах и моите съболезнования, помъчих се да я успокоя, с неизбежната съдба - съдба на всички ни, и минахме на разговора за начина по който да съобщим на децата.



Тя искаше веднага да им кажем.Аз не се съгласих, защото в такъв случай те ще се разплачат, а мислехме да отидем този ден в София.



Как из пътя ще водим тези плачещи деца, да правим зрелище на хората. Тя се съгласи с мен. Щом децата станат, ще ги приготвим за път за София, да отидат да видят баща си, който е много тежко безнадеждно болен. Ще наберем цветя от гората, които той много обичаше и ще бързаме за София да видим баща им. Княгинята се съгласи с мен и щом децата станаха, тя ги прегърна , каза че баща им е много болен и отидохме из гората да наберем цветя – най-вече синя тинтява, която Царят много много обичаше.
 
През това време Княгинята подготвяше Мария-Луиза, като и казваше че Царят е безнадеждно болен и ще трябва да бързаме за София, да не би докато стигнем, той да свърши.
Аз се занимавах със Симеон като му говорих в абсолютно същия дух. Дори аз малко подсилих нещата. Понеже те бяха верующи деца, аз си позволих да им кажа, че страданията на техния баща са толкова големи и страшни, че Дядо Господ ще направи по-добре да го прибере при Него си, защото той беше много добър и като цар и като човек и не заслужава тия страдания. Още повече, че болестта му е такава, че и да се оправи, ще бъде труп, не ще може да ги води по екскурзии, не ще може да играе с тях, да се разхожда с тях, изобщо не ще може да се мърда от място и все ще страда.







По ли е добре така или Дядо Господ да го прибере при Себе си, горе на небето, да престанат болките му, страданията му и отгоре – от Небето, да ви гледа и ви се радва.
Децата ме гледаха вече малко смутени, но продължваха и бързаха да берат тинтява за баща си, да му занесат в София. След като набрахме два големи и хубави букети от тинтява, качихме се на колата – аз до шофьора, отзад на седалките децата , а отзад Княгинята и гувернантките.

С качването аз високо, така че да се чуе от всички, казах на шофьора да кара бързо- колкото може, за да не би да закъснеем да стигнем навреме. През време на пътуването, аз търсих и най-малките поводи с които да разсейвам децата. Видя овчар с овце, видя нещо смешо, обърна им вниманието и се смея заедно с тях.

Аз си знаех как се смеех!
 
Така продължи целия път, като от верме на време се скарвах на шофьора, привидно, да кара по-бързо да не закъснеем. Шофьорът разбираше това.

Когато стигнахме обаче до Ветеринарния факултет, работници със стълби опъваха на фасадата на постройките черни траурни знамена. Аз се правих, че не виждам това, но децата ми обърнаха внимание и ме запитаха :



“Защо се прави това?”

Аз високо се скарах на шофьора, че сме закъснели, да кара още по-бързо. Когато вече дойдохме на Орловия мост, започнахме да виждаме офицери с траурни ленти на ръцете.Децата ме запитаха :



“Какво е това? Защо е това?”


Аз отговорих , че ние вече сме закъснели и ще сварим баща им вече свършил. Те се смутиха, замислиха се уплашени, а през това време ние с колата минавахме вече през източната врата на Двореца, където работници поставяха траурна драперия.
Децата вече разбраха какво се е случило и пребледняха от уплаха.
В това време колата мина пред фронта на Двореца, зави край западната му врата и спря пред дворцовия параклис. Тук чакаше Царицата, траурно облечена, измъчена, изплакала сълзите си, но пирсрещата ни намери сили да се засмее на децата, прегърна ги и с накаква разост през сълзи им каза :





“Елате да видите Папа, как спокойно е заспал. Той вече няма мъки, болки и страшни страдания.Той е съвсем спокоен, също като че ли спи!”


Още отрано сутринта Царят, облечен в генералска униформа, с ордена “Св. Св. Кирил и Методий”, с ботуши, запасан с кожен колан, беше положен на смъртен одър в дворцовия параклис, повдигнат на две стъпала.

Одърът беше положен в средата на параклиса, под големия полилей.

От двете страни до главата големи палми вплитаха клоните си високо над главата. При краката също две палми- по-малски, а между тях – свещник. Голям свещник имаше и на страната към главата.



В страни, по стъпалата на одъра, бяха подредени саксии с богато бухнали цветове, които образуваха цветна покривка на целия смъртен одър и на страните на ковчега. До четирите ъгъла стояха на почетна стража гвардейски офицери в парадна униформа.


Пода беше постлан с дебел бежов килим, от входа на параклиса до ковчега беше опъната тъмночервена кадифена пътека с черни бордюри от двете страни. Всички свещи на полилеите горяха. На свещниците бяха поставени големи бели свещи, които също горяха. Когато царицата посрещна децата пред параклиса, вратата на последния беше отворена.
През нея се виждаше богато декорирания смъртен одър, на който спокойно лежеше, заспал вечния си сън българския Цар.





От вратата идваше лъх на тамян и на свещи. Тъжна покъртителна картина се открояваше в рамката на вратата на дворцовия параклис!...

Царицата хвана за ръце двете си деца, тя по средата и ги въведе в праклиса.

Децата бяха смутени. Щом прекрачиха прага на параклиса, те се хвърлиха върху баща си - Мари-Луиза към главата, а Симеон към ръцете и горко зплакахапс глас, заридаха. Царицата беше между тях и тя плачеше...





...Покъртителна гледка! Човек като гледа в страни, това сърцераздирателно прощаване на деца с баща си, не може да задържи сълзите си. Разбира се това беше израз на чистата, кристална детска мъка на едни невинни деца, които загубваха баща си, когото толкова обичаха.

Картина напримесена от некакви политически или държавни нюанси. Тия деца не разбираха още мащаба на загубата за целия народ.






Те плачеха за Царя, както плачат всички деца за баща си. Аз стоях зад тях и с големи усилия задържах сълзите си. След около десетина минути в плач, в ридание над тялото на Царя, Царицата накара децата да целунат баща си и да си сложат ръцете върху неговите сключени на гърдите ръце за сбогом и ги отдръпна от смъртния одър.


Поклониха се и излязоха от параклиса. Излязоха с видима неохота. Те искаха много да стоят при баща си, Царицата обаче ги изведе навън.
Очите им се бяха зачервили и слабо подули от плач. Изглеждаха много смутени и уплашени. За първи път веждаха “смъртта” право в очите. Виждаха я в лицето на баща си - студено, неподвижно, безжизнено, страшно!

Царицата че повика малко настрана и ми каза :






“Аз ще отида да обядвам с децата, а Вие излезте в града и накупете каквито играчки и забавни неща намерите, да ги вземете с Вас, когато следобеда заминете за “Царска”.Аз ще остана тук. До 40-тия ден, жената не бива да напуска дома в който е починал нейният мъж. Имайте грижата за децата!”


Изпълних поръчката на Царицата и в 3 ч. следобед, заминах с децата и гувернантките за “Царска”, където останах неотлъчно 40 дена.




В понеделник – 30 VIII, в 4 часа сутринта, ковчега с тялото на Царя е бил пренесен в църквата “ Св.Ал.Невски”, поставен на нарочно приготвен подиум – за всенародно поклонение. Ковчега е бил носен на ръце, от членовете на свитата, придружен от Царицата, Княгинята и Княз Кирил.
През време на поклонението на народа, на почетна стража се редували членовете на царската свита без мене, който бях в Чамкория.
Междувремено из София започват да сноват всевъзможни слухове във връзка със смъртта на Царя.



Едни казвали ,че Царят е бил отровен от Хитлер, други – че е бил застрелян още в самолета и са го свалили като труп и други най-фантастични и невероятни истории, които не ще и спомена, защото са толкова несериозни, че не заслужават никакво внимание и трябва да се отминат с пренебрежение.





Моето отсъствие обаче от “Ал.Невски”, навежда журналистите на мисълта, да искат обяснения от Двореца, защо ме няма.

- Значи е верно, че Царят е бил застрелян от адютантите на Хитлер в тая престрелка в самолета е бил убит и подполковник Бърдаров.
Затова го няма!
Тази версия се е носила доста упорито из София.
 

Да се опровергава чрез пресата е неразумно и несериозно. Да се хващаме на уличните слухове – недостойно.
 

Затова се реши в четвъртъка да слеза с децата в София за да се простят с баща си за последен път. Журналистите ще ме видят, фотографите ще ме фотографират и това ще бъде най-красноречивото опровержение на всички слухове.




Така и направихме. В четвъртък набрахме големи букети от рилски цветя и отидохме в София.


 Точно в 11 часа потока от покланниците, който започва от църквата “Ал.Невски” и продължава чак до ул. “Граф Игнатиев” непрекъснато – ден и нощ, при дъжд или хубаво време, беше спрян – за поклонението на царските деца.












С автомобила спряхме пред главния вход на църквата. Царицата, децата и аз слязохме и по стълбите влязохме в църквата. През това време фотожурналистите направиха много снимки, които още на следния ден излязоха във всички вестници.

Опровержението на слуховете беше направено.


В църквата Царят беше положен на висок подиум с 4 стъпала, целият потънал в разкошни цветя. На ъглите на подиума, на почетна стража стояха членовете от свитата на Царя.
Самият ковчег беше сложен под централния голям полилей. Върху краката – до коленете, беше опънат царският щандарт – и той потънал в цветя. В страни, по пода бяха наредени специални поставки за венците, които непрекъснато пристигат.


Всяка нощ, в определен час проф.Москов проверявал състоянието на балсамирането и е вкарвал допълнително формалин, ако е имало нужда и е поддържал свежестта на лицето и ръцете на мъртвеца. Така, че Царят имаше винаги вид на спокойно заспал човек, без никакви – и най-малки, белези на обикновен мъртвец , в лицето на който се съзира ужаса на смъртта. Не!

Царят имаше вид, че спи и ако го бутнем, ще се събуди.








Царицата и децата спряха на последното стъпало на подиума , коленичиха благоговейно, плачейки няколко минути. След това се изправиха и по ред се простиха с баща си. Най-напред Симеон целуна баща си по челото и заплака. Тури си ръцете върху неговите за сбогом, изправи се, загледа се влицето на баща си и слезе от подиума. Същото направиха Царицата и Мария-Луиза. Поклониха се и тримата за последен път и напуснаха църквата. Покрлонението на народа продължи без прекъсване – до неделя.








5. IX. - денят на погребението


След като децата се простиха за сетен път с баща си, аз ги отведох отново в Чамкория – в “Царска”. От тук вече следяхме най-редовно през всичкото време по радиото как отиваше поклонението на народа пред останките на Царя.

Децата го следяха от тяхната стая, където имаха радио. По няколко часа от деня ,бивахме на разходка из околностите на “Царска”, за да се разсейват и отпочиват от това ,което са слушали по радиото за баща си.


Аз се стараех през това време да ги успокоявам -доколкото е възможно, поне да ги разсейвам и да не мислят непрескъснато за това, като им изтъквах, че заедно с тях скърби и плаче цял народ , защото всички го обичаха.


Но съдбата на всички хора е една и съща.Всички ще минем по този път. Всички - кой по-рано, кой по-късно, ще отидем при техния баща.
Нека една от утехите им да бъде голямата народна обич към баща им и плача и риданието, което чуват по радиото за него.

Така течаха дните до деня на погребението.




През тези дни започнаха за пристигат делегациите на различните страни за погребението. От Германия пристигна маршал Кайтел с гросадмирал Рьодер.
От Италия дойде сестрата на Царицата – Принцеса Мафалда.
Пристигнаха също Княгиня Надежда с мъжа си Вюртембергският херцог Албрехт и още много други от чужбина- а от страната почти от всички селища – градове и села.

Княз Кирил с телаграма съобщи на Цар Фердинанд за смъртта на Царя, но за идване и дума не ставаше, защото политическия момент беше много, много неподходящ.

Две години по-късно... продължение ….

Друг откъс от спомените на полк.Бърдаров




1945г.

(...)

На Велики Четвътък, Царицата ме повика по телефона и ми предаде горното правитествено решение.
Както правителствено, така и партийно решиха тялото на Царя да бъде извадено от гроба в манастирската църква и да се предаде на Царицата, за да го погребе, където пожелае.

Заедно с интенданта на Двореца и тя отидохме в парка “Врана” да намерим подходящо място за нов гроб на Царя. Към полунощ гроба беше готов.

Поради многото богомолци и 12-те евангелия, (на Велики Четвъртък- б.м. Л.Т.) не било възможно да се отвори гроба (в Рилския манастир – б.м. -Л.Т.).
Отец Калистрат също се възпротивил енергично.
 
В събота вечерта службата е от 11:30 вечерта до 3 часа сутринта в неделя.
След това работниците влезли и започнали работа по отварянето на гроба.

Изваждат ковчега с тялото и голямата стъкленица с грамотата за смъртта и сърцето на Царя потопени в олио. Натоварват ги на една линейка и потеглят за София.
На първия ден на Великден, в 6 : 30 ч.от главния вход на Двореца “Врана” съобщават, че е пристигнала линейка.


Нямаше съмнение, че това тялото на Царя. Докладвах на Царицата, а тя нареди, никой от тия, които придружаваха линейката да не влиза в Двореца. Свитата и персонала да приемем ковчега и да го внесем в двора - пред входа.


Свитата и персонала излязохме вън и поехме ковчега от линейката и го внесохме непосредствено до изхода.
Поставихме го на земята и отворихме капака да проверим дали наистина тялото е вътре в ковчега.
Още при първото погребение, тялото беше херметически затворено в ламаринен ковчег, на който горната половина – от кръста нагоре беше покрита с дебело, добре прозрачно стъкло.

Когато вдигнахме капака от външния масивен дъбов ковчег, видяхме през стъклото на ламаринения ковчег Царя, лежи като заспал, непромръднал, спокоен.

Никаква промяна в цвета на лицето, нито по дрехите му. Акселбантие му лъщяха като нови, сега сложени. Шитото на яката му – също светло и свежо, въпреки, че тялото беше престояло в земята година и половина. Картината беше покъртителна.Всички плачеха.

Поехме ковчега на ръце и го понесохме по алеите към гроба.
На гроба чакаха Царицата с малкия Цар и Мария-Луиза, част от персонала и свещеника от с.Казичене.
Спряхме при гроба.
Свалихме капака на ковчега и започнахме погребението.

Каква съдба в живота на този български цар. Два пъти кръщаван, два пъти венчаван, два пъти погребван...

След погребалната служба, Царицата и децата се простиха за втори път със своя баща, ридаейки над стъкления капак, отрупвайки го с цветя.


Същото направиха свитата и персонала, след което ковчега беше спуснат в гроба.

Покриха ковчега с дъбовия капак, а отгоре простряха царския щандарт.
В левия ъгъл на гроба, поставихме стъкленицата с грамотата и сърцето и покрихме целия гроб с бетонната плоча, която бяхме приготвили предварително.
Тази плоча беше временна.

Царицата поръча специална надгробна плоча от Берковски мрамор, с издълбан върху нея вензела на Царя и Б III и датите на раждането и умирането.





Градинарите започнаха засаждане на подходящи за гроба цветя и декоративни храсти.
Поставихме един скромен дървен кръст и до него две големи вази за живи цветя.
Донесохме и една пейка, която поставихме от северната страна на гроба, за отмора на царското семейство, когато идва на гроба.




От този ден, всяка сутрин Царицата с децата идваха на гроба, подменяха цветята във вазите и оставаха 15-20 минути потънали в тъга, унесени в спомените за добрия си баща.
След това започваха работния си ден. Децата започваха училищните си занимания.
След около месец, надгробната плоча пристигна от Берковица и беше поставена върху гроба.

На двете дълги страни на плочата, отдолу бяха направени по два улея дълбоки 2-3 см., през които проникваше въздух и се проветряваше гроба.




Още та 40-тия ден Царицата възложи на арх.Горанов да изготви план за един параклис, който тя желаеше да бъде издигнат върху гроба на Царя.
До деня на нейното напускане на страната, след провъзгласяването на България за Република, параклиса беше готов.


С това Царицата и децата изпълниха докрай дълга си към покойния си баща – Българският Цар.

Върху гроба му издигнаха черквица – масивна, здрава, каменна.
С това те искаха да маркират гроба завечни времена, на Българския Цар умрял като войн на поста си!


За жалост обаче, пред историята на този народ, още на следващата година, параклисът бил разрушен, терена върху гроба и наоколо бил изравнен, да не се познава нищо.


                                                                                                                                                                                                               Януари, 1955г.

През 1990, отвън- до оградата на парка "Враня" се е появил този самоделен кръст. Поставен е на един вал. Възможно е това да е мястото където са преместени тленните останки на цар Борис след разрушаването на параклиса и през 1990г. някой, за успокоение на съвестта си да е сложил кръста. Това място съвпада и с мястото в картата, която ми нарисува на една салфетка в преклонната си възраст, сега вече покойният зъболекар д-р Николай Сиклунов през 90-те години, когато вече бях депутат. Семейство Сиклунови е поддържало близки контакти с царското семейство. Бащата на д-р Сиклунов е бил офицер и е служил в българските легации в Петербург, Париж и Рим. След 1944г. някои членове на това семейство поддържали близки връзки и с комунистите, които имали нужда от "връзки"с банковите среди в Швейцария. Може някой от тях да им е казал нещо по въпроса? Дали този кръст бележи мястото на "третото" препогребване на тленните останки на цар Борис?  Може да се разбере ако се провери!




ДОКЛАД НА АДОЛФ БЕКЕРЛЕ

ПОСЛАНИК НА ТРЕТИЯ РАЙХ В БЪЛГАРИЯ


Бекерле




                                   ШИФРОВАНА ТЕЛЕГРАМА



Твърде бързо!
Секретен документ от държавно значение
№ 1292
София, 29 август 1943г.  19:45ч.

Пристигнала : 29 август 1943г. 21:15ч.


Лично за господин Райхсминисъра на външните работи



Днес, преди отлитането им поканих при мен германските лекари Де Кринис, Епингер и Зайц. Те ми разказаха, че за тяхно съжаление, през цялото време не им е било възможно да влязат в контакт с мен. В двореца са ги държали така да се каже “в плен”, за да се попречи на изтичането на всякаква информация. До вчера след смъртта, това не им е било възможно.

Д-р Макс Де Кринис

Те знаеха, че най-напред са били осведомени по телефона цар Фердинанд и италианската кралска фамилия. Впрочем на тях им била предоставена цялата диагноза. Във връзка с това, българските лекари са се държали доста въздържано.

Доктор Зайц разказа, че е разговарял с царя, още като е бил в съзнание;
Той ясно съзнавал тежкото си състояние и отбелязал, че този път болестта го е пипнала, че вече нямало да оцелее и че имал ангина пекторис. Той я приписваше на напрежението при един излет в планината Мусала при Чамкория, който предприел миналата сряда.

Тъй като подозрението е обяснимо, аз поставих на господата въпроса, дали биха сметнали за възможно, че причината за болестта и смъртта е външно въздействие (отравяне)?
Въз основа на общата отпадналост, те незабавно дадоха утвърдителен отговор.

Епингер говореше за една типична балканска смърт.

Проф. Ханс Епингер
 Дали би могло да се каже нещо повече, дали тази причина за смъртта би могла да се приеме за вероятна?
Това не би могло да се каже с положителност, тъй като за целта би била необходима аутопсия.
Те са предлагали, дори почти са изисквали да се направи такава поне на мозъка.
Най-напред това изобщо било отхвърлено, след това обаче било дадено съгласие за аутопсия след балсамацията. Тъй като тогава това вече няма никаква стойност, те се отказали от нея.

Имам впечатлението, че лекарите вътрешно са убедени в наличието на насилствена смърт, въпреки ограничените научни доказателства. Тогава те казаха, че с оглед на тяхната професионална тайна правят това заявление само пред мен, но че иначе, след завръщането си, при осведомяването на немските кръгове те би трябвало да се ограничат само с общите данни, които се съдържат в епикризата на болестта.
 
Аз ги подкрепих в това им мнение, характеризирайки запазването на тайната като държавно задължение, което за тях дори надхвърля професионалната тайна. Ако е необходимо, то по нареждане на най-висшите инстанции, те биха могли да бъдат повторно изслушане по този въпрос. Те помолиха обаче, в този случай да бъдат изслушани не поотделно, а заедно.

В заключение господата заявиха, че са се отказали от претенции за хонорар.
Проф.Д-р Рудолф Зайц

Аз ще следя грижливо всички слухове, които са важни в тази връзка и евентуално ще ги докладвам.

По мое мнение тази работа засега трябва да се пази в строга тайна и лекарите засега не би трябвало да бъдат разпитвани по-нататък и въобще във всеки случай, ако успеем да си осигурим за нашата кауза бъдещата българска външна политика, в която засега вярвам и ако за регенти бъдат назначени лица, които са настроени приятелски към Германия и които напълно ще се обвържат в духа на воденето на нашата война.

                                                                                                           Бекерле

Politisches Archiv des Auswaertigen Amts, Buero des Staatssekretaers, Bulgarien, Bd. 5, Bl. 174094-174096






Линк към публикувани мемоари на секретаря на цар Борис Петър Морфов :


Петър Морфов(1910-1975)
(Откъс от мемоарите)

На 1 август 1943 г. на връщане от разходка с царското семейство (и с мен, Надя Стоянова и гувернантката) узнахме, че в София била даде на въздушна тревога - голям брой ята бомбардировачи, под силна охрана от изтребители, прелетяли край столицата и се отправили на север.

- Очаквах това - промълви    едва доловимо царя. Няма съмнение. Това е началото на края.

На 8 август царят нареди да уведомя пристигналия предната вечер пълномощен министър Кьосеиванов от Берн, че ще го приеме в 5 ч. сл. обяд във Враня. По пътя за Враня Кьосеиванов не скри пред мене убеждението си, че войната за Германия е загу бена и че ние трябва да се стремим да се измъкнем колкото се може по-невредими от това страхотно стълкновение.

 Италианският опит обаче който е отворил очите на Хитлер и го е направил много мнителен и бдителен по отношение на останалите съюзници доказва, че това не ще е лесно.
Царят прояви към Кьосеиванов особено, дори рядко внимание, излязал бе да го посрещне в парка, взе го под ръка и двамата се отправиха към старото крило на двореца. Едва влезли работния му кабинет той ми нареди да донеса цигари и  пепелник и да поръчам кафе.

- Е мой скъпи министре, провикна се засмян, поемайки от мене цигарите и пепелника, за да ги сложи пред своя бивш министър-председател - както виждате не съм забравил вашите навици - същия пепелник, същите цигари...
 Подчертано желание да се хвърли було върху старите недоразумения и нескрит намек за близко ново сътрудничество.
На връщане, видимо доволен от продължителната аудиенция Кьосеиванов бе също словоохотлив: обстойно обмисляхме въпроса за "завоя" и се съгласихме да не форсираме събитията, а "да се изчака най-благоприят ния момент за нас, та да не се излага напразно страната на гнева на Хитлер".

На 14 август царя замина със самолет за главната квартира на Хит лер, от гдето се завърна на 15-й сл. обяд.

Ст. Ал. Балан. - Слезе в Двореца София, прати до Хитлер телеграма с която благодари за указаното гостоприемство в Главната квартира, но по странно изключение не отиде на вечеря във Врана и дори остана да спи в София. На всичко отгоре пропуснал да се обади на жена си, че е пристигнал благополучно! (Ръкописно допълнение от 2-ия екземпляр - Бележката на Цочо Билярски, който е публикувал спомените в сайта " сите българи задно.)

Искал ли е, на тази среща, Хитлер от царя войски за Източния фронт или е настоявал само да засилим ефективите си в Македония?
Втората алтернатива изглежда по-правдива и логична: в момента отбраната на Балканския полуостров е от голямо значение тъй като обезпечава дълбокия тил на германската войска откъм евентуален десант на дал матинското крайбрежие, респ. Северен Епир и Албания, и мобилизира наша та войска там и осуетява в зародиша й всяка евентуална помисъл да след ваме примера на Италия.

Намекнал ли му е Хитлер, дори коствено, за предложението на Антонеску или за сондажите в Анкара и дал ли му е да подразбере, че дори и най-малкия опит да последва своя бабълък е предварително осъден на неуспех? 
Твърде вероятно, ако се съди по думите на самия цар, че "бил желал по пътя си за София някой неприятелски самолет да свърши с него". 

Проя вената от Хитлер решителност "да го държи до край под ръка” не може да не е дала на царя да разбере, че "благоприятния за нас момент за завой" не ще настъпи така бързо и без сътресения.
На всеки случай при примането на прощална аудиенция на хърватския пълномощен министър на 16 август цар Борис не бе така бодър и свеж, а след аудиенцията на Сл. Загоров на 20 август изглеждаше дори твърде отпаднал и мрачен. 
На 23 август на обяд се отби за малко в канцеларията ми и ме попита има ли нещо ново. Дадох му един от хвърлените хвърчащи листа, които английски самолет бе хвърлил предишната вечер над София. Представля ваше старинен стенен часовник, чийто стрелки сочат 12 часа без 5 мину ти и едно голямо ухо.

- Какво ли ще представлява следващия?, бавно и замислено промълви той.
- Според Миката Шишманов голям пръжолник с мозък върху него - отвър нах почти машинално.
Димитър Ив. Шишманов (Миката)


Съзря ли царя в този малък хвърчащ къс хартия нагледно потвърждение на утвърденото у него убеждение, че ако в мирно време династическите връзки и приятелски отношения с държавници играят голяма роля (посе щението на английския разрушител "Лондон" във Варна през август 1934) то в случай на война тези връзки по силата на обстоятелствата отстърват място на редица върховни държавни интереси и съображения било по решаване на съществени конюнктурни въпроси свързани с хода на военните действия, било при изготвяне на предварителните или окончателни условия на бъдащия мирен договор.

На всеки случай той сгъна листчето, сложи го в джеба си и с твърди крачки излезе от канцеларията.

Привечер със същите твърди стъпки влезе в кабинета на Груев, който му поднесе за подпис някои укази, и му докладва за изпълнението на някои поръчения.

Не след дълго време ме повика да му прочета получените през деня до клади и шифровани телеграми и ми поръча да проверя в министерството кога ще пристигне новия хърватски пълномощен министър, за да определи деня на приема му.

След това чевръсто и най-сърдечно се ръкува с нас двамата:

- Господа благодаря ви за вашето усърдие и преданост! -  каза с благовидна усмивка и със свойствената си твърда стъпка се отправи към вратата, която силно тръшна след себе си както често правеше, когато бърза.
- Странно, учуди се Груев, началството за пръв път се ръкува и благода ри при вечерна раздяла.

Това бе последната ми среща с цар Борис.
Докато коментирахме този необичаен жест на царя от форплаца телефо нираха и запитаха Груев може ли да сервират вечерята.

- Не е ли много рано. Часа е едва 7,30. Началството няма ли да се храни тук?
- Началството е неразположен и няма да вечеря.

На следния ден, вторник, към 10 часа сутринта Свилен Николов дойде при мене твърде развълнуван.

- Г-н Секретар елате бързо в станцията на Шиваров да вземем Загоров по телетипа. Началството е много болен. Разберете ще ни избият ако умре. 
Ще искаме Зайц да дойде веднага, ще повикаме д-р Цончев от Ксанти.
Оказа се, че Берлин бил тежко бомбардиран през нощта така щото връзка със Загоров можахме да вземем доста късно. Докато чакахме Свилен ми даде следните подробности относно заболяването на царя:
Вчера сутринта началството станал бодър и весел. Когато се раделял с децата си, за да се качи в автомобила нещо го присви, олюля се и се подпря на вратата като с дясната си ръка силно притискаше мястото около сърцето.

След като му попримина целуна децата и им каза: Ако не се върна ще слушате леля си Кока и чичо си Кики. По пътя за София не се оплака от нищо щом пристигнахме нареди да повикам д-р Александров.

Последният го прегледа, каза му нещо на немски и настоя веднага да си легне и да не мърда от леглото. Началството, обаче не легна, а тръгна да обикаля канцелариите.

Ходи и там гдето почти не стъпваше - във военната канцелария. "Гледайте бай Васил, той е болен. Мен ми няма нищо, - ми отвърна когато му повтарях какво бе наредил д-р Александров.
Не преви крак през целия ден.

 В 7,30 падна по стълбите и повърна.

Професор Зайц пристигна от бомбардирания Берлин още същата вечер докато д-р Цончев дойде от Ксанти едва на следния ден по обяд. Поставената диагноза бе категорична: тромбоза - запушване на лявата артерия, която храни сърцето.

В среда привечер в канцеларията ни дойде, видимо съкрушен инспектора на дворците Дим. Генчев.

- Началството е много сериозно болен, каза на Груев с едва сподавено вълнение. Зайц не иска да поеме сам отговорности за лекуването му.
Повикахме и Епингер. Може да се очаква и най-лошото.
 Из града се но сят вече най-различни слухове. Изготви едно комюнике за печата.

Пристигането на Епингер несъмнено ще да е успокоило Зайц, но то не допринесе с нищо за отстраняването на тромбозата. Недостатъч ното подхранване на лявата половина на сърцето водеше до загниване на сърдечния мускул инфаркт и до отслабване на нейната дейност, респ. до по-усилена дейност на дясната му половина и следователно до увелича ване обема на последната и притискане на белите дробове, до огнищата на пневмонията и до редица други усложнения.

В събота, 28 август, към обяд в състоянието на царя настъпи ново зна чително влошаване и в 16,20 ч. почина.

Докато Груев изготвяше комюникето за печата в канцеларията дойде д-р Цончев, който ме помоли да го подпомогна в заключителната част на неговата работа - написване на протокола за протичане болестта на покойния цар. 






С Евгени Силянов разговаря Лъчезар Тошев, 1993г.
(откъс) 

Интервюто е публикувано във в. „Демокрация” на  15 септември 1993 г. Брой 215 (1101)


- През тези дни, когато разговаряме, беше препогребано сърцето на цар Борис, чийто гроб беше поруган от болшевиките, а вчера имаше знаменателно събитие – пристигна в страната си царица Йоанна.

- Не съм човек, който се трогва. Първия път, когато дойдох 1990, отидох да видя къщата на баща ми без всякакво вълнение, като че ли вчера съм я напуснал. Мога да ви кажа, че това, което стана при посрещането на царицата при хотел „Витоша”, предизвика у мен вълнение, каквото не си спомням някога да съм преживявал. В хотела дори гълтах лекарства да се успокоя. Когато царицата пристигна, отвън се чу едно страшно „Ура!” от множеството. 

               Хората скандираха: „Симеон!”, „Симеон!”, „Симеон!”,  през цялото време. Извънредно впечатляващо и много затрогващо. 

Хорът запя: „Шуми Марица”, народът също запя. Имаше едно колебание в хора и аз мислех, че искат да намерят начин да преминат към химна на царя, но те запяха: „Край Босфора шум се вдига, лъскат саби, щитове, ето Симеон пристига, воеводите зове”.

 Това се запя и от хората и дори някой от официалните лица зад гърба ми също пееше. Това трябва много да е трогнало царицата! 
Едва ли е мислила, че ще доживее да види това!

- Освен вас там беше и Иван Станчов, който е правнук на граф Александър де Грено – първия хофмаршал на Фердинанд, а дядо му Димитър Станчов е бил посланик в Лондон, където сега е внукът.

- Той беше даже повече. Беше началник на канцеларията на цар Фердинанд. Бях приятел с бащата на Иван Станчов – Иван Станчов старши. Беше дипломатът, който знаеше най-много чужди езици като собствени. Говореше френски като парижанин. Това беше бащата на нашия Джони. Щеше непременно да стане посланик, но ето че синът му стана посланик.

- Вие сте били на българска служба в посолството в Париж?

- Да, там почнах и там свърших. Задържаха ме до подписването на мирния договор, след което получих телеграма да се върна в България и да посоча на кой граничен пункт ще пристигна. 

И тогава останах във Франция, но не се смятам за изгнаник, тъй като, ако бях останал в България щях да съм в изгнание. На живота в Париж се дължи, че съм още жив. Учредител съм и съпредседател на първото Френско-българско дружество в Париж. Това беше време, когато опитвахме да извадим България от изолация. 





Свързана тема :


НЕОСЪЩЕСТВЕНИЯТ НЕУТРАЛЕН БЛОК

Лъчезар Тошев


Свързата тема :

Кардиограмите на цар Борис III, направени от дворцовия лекар д-р Стефан Даскалов и личния лекар на царя д-р Драгомир Александров,

 Публикацията е от в.Демокрация, бр 214 от 30. 10. 1990г.

























Posted by at