ИНТЕРЕСНА КНИГА НА ВИОЛЕТА РАДЕВА

 

 

 "Преобръщане. Исторически етюди"

 

Виолета Костадинова Радева завършва българска филология, а по-късно и философия в СУ „Св. Кл. Охридски”. В Института по философия при БАН защитава докторска дисертация за естетическите възгледи на д-р Кръстю Кръстев. Установява се в София, където работи като журналистка – във вестниците „Кооперативно село”, „Земеделско знаме” и „Демокрация”. Публикувала е много статии на литературни и исторически теми в списания и вестници: „Философска мисъл”, „Родна реч”, „София”, „Общество и право”, „Литературен фронт”, „Литературен форум”, „Литературен вестник”, „Век XXI” и други. Участвала в научни сборници на университетите в Русе и Велико Търново.

                Сценаристка на документалните филми на БНТ „Диарбекирски заточеници”, „В примката на мълчанието. Змей Горянин” (първа награда на фестивала „Осма муза” през 2006 г.), „Потомци на Фичето”. Авторка на книгите „Житие на Рилския чудотворец”, „От първо лице”, „Везната на бъдещето”, „Обол за лодкаря Харон”, „Кафене България” и „Преобръщане. Исторически етюди”. Съставителка и редакторка на книгата „Спасителното упование” от Невена Крапчева.

 

АНОТАЦИЯ ЗА КНИГАТА

Последната книга на д-р Виолета К. Радева Преобръщане предлага оригинален поглед към онези исторически събития в битието на българите, които представляват буквално преобръщане, коренна промяна в народностната му съдба и поемане по различен, не винаги благополучен път на развитие. В много отношения поместените етюди предлагат неочакван, различен от стандартите поглед върху добре познати исторически събития, някои дори изглеждащи скандални, неприемливи и срещнали несдържано отрицание не само към тезите на авторката, но и към самата нея. В този смисъл могат да бъдат посочени уводният текст "Книжовникът цар Симеон в търсене на нова идентичност", "Лира и тръба", "Божието наказание". Нови, неизвестни факти и спомени могат да бъдат узнати за четата на поп Харитон в Дряновския манастир, за Първата световна война, за разправата с "фашистите" от семейството на Никола Обретенов.

Основната част на книгата е със заглавие "Панславизъм, славянофили, русофили и мечти за световно господство" /общо 171 страници/. 

В предговора доц. д-р Владимир Стойчев казва: "Пред читателя е една книга за родолюбието, за истината и за националното достойнство, написана със завидно белетристично умение, която – освен че ще достави удоволствие от нейния прочит – е едно така необходимо "почукване" по вратата на историческата истина, която, за съжаление, все още е затворен – най-вече по наша вина, защото фактите са налице и лесно достъпни за неленивия ум".

 

ЧАСТ ОТ ТЕКСТА

 "ПАНСЛАВИЗЪМ, РУСОФИЛИ..."

Митът за Дядо Иван и братската любов

В българското народно съзнание устойчиво съжителстват два образа: на митичния Дядо Иван, който ще дойде, ще се сбие с турския султан и ще ни освободи; на Сибирската мечка, която, сграбчи ли те с хищните си лапи, ще те разкъса и изяде до костица. И двата образа описват една и съща реалност – руското самодържавно царство. Метафори на една единствена същност, Дядо Иван и Сибирската мечка са в непрекъснато противоборство от три века. От това в кой от двата образа ще припознае Русия, българският народ се дели на фили и фоби, които непримиримо враждуват не само от възкръсването на Третата българска държава, а отчетливо от втората половина на XVIII век. Тази вражда не е спряла и до днес и нейните последици са дълбоко разединеното ни общество, противоречивите сигнали, които държавата България изпраща към света, неспособността на българите да си поставят национална обща цел, към която да се стремят с обединени усилия. Обвиненията във „филство“ или „фобство“ почти винаги преминават в ругателства. Заради обективната истина ще отбележа, че гласът на „дядоиванфилите“ е гръмогласен, войнствен и нетърпящ възражения. Обикновените им оръжия са голословните обвинения и приковаването на позорния стълб с надпис „неблагодарност“ (когато са най-миролюбиво настроени, иначе прочистват българската земя от „фобите“ с куршуми, бомби, камъни, колове и свине). „Дядоиванфилите“ и днес владеят почти всички средства за въздействие върху средностатистическия българин: телевизии, вестници, списания, училища, висши учебни заведения, БАН, както и материалните богатства на България. Те са в политиката, в науката, в изкуствата. Заемат най-важните държавни постове. Определят стратегическите насоки на развитие. Държат банките и всички лостове за въздействие върху икономиката. Пазят с всички средства статуквото. Целенасочено развращават подрастващите поколения с ерзаци във всичко – вулгарни шоупрограми, просташки хумор, дебелашко разголване на перверзни типове, натрапване на насилието във всичките му форми. Цинизмът е повсеместен и се превръща в характерна черта на националната психология.

Тъй наречените фоби, които не получават от Русия нито пари, нито заповеди, са шепа хора, единици, разпръснати тук-там, чийто глас бива постоянно заглушаван, задушаван, подменян от майсторите на мимикрията и техните клакьори. Опитите да се дискутира с факти и документи филите подменят с истерично врещене за поруганите „светини“, за „ревизионизъм“, за подмяна на „ценностите“. Защото за тях не истината е ценност, а лъжата.

Всяка година на 3 март ние празнуваме разкъсването на българския етнос на Балканите на пет части и с обособени две административни единици – Княжество България и Източна Румелия. На Русия и руската култура периодично се посвещават дни, седмици, събития, фестивали, конференции, симпозиуми... Повтарят се старите русофилски и славянофилски щампи, развяват се знамената на една чужда и подмолно бъркаща се във вътрешните работи на България държава, някакви „държавници” току притичват до Москва – за да се отчитат, да получават нови заповеди?! Не е ли това достатъчно сериозен аргумент за необходимостта да се пише и говори за пагубните последици от т.н. славянофилство, от родното русофилство, както и да се разяснява същността на „руската идея“, от чието осъществяване Москва никога не се е отказвала, не се отказва и няма  изгледи скоро да се откаже.

Непосредствено след десетоноемврийския преврат, когато българските агенти на КГБ свалиха от власт Тодор Живков и започнаха демонтажа на „развития“ социализъм, в еуфорията на оптимистични очаквания и надежди, които се оказаха илюзорни, наблюдавахме раздвижване и духовно отпушване, чиято най-ярка характерна черта беше публикуването на много забранени преди това книги и на текстове, звучащи повече от еретично за свикналите с маркс-ленинската словесна помия, фабрикувана от талмудисти с високопарни научни титли. Тогава едно скромно русенско издателство публикува почти забравената книга „Окупацiонный фонд, основанный для устройства Русской-Дунайской области“. Нейното първо издание е от 1893 година. В предговора ѝ Димитър Петков отбелязва, че тази книга „не е измислена и съчинена“, тя е „сбирка от цял ред документи, измъкнати из секретните архиви на руските консулства, документи, които дохождат да искажат пъклените планове на онази Държава, която се нарича наша освободителка – Руссия“.

Историята за появата на забранената през десетилетията на комунистическо безвремие книга е твърде занимателна. Документите са предоставени от драгомана (преводача) в руското консулство в Русе и по-късно в посолството в Букурещ Якобсон. Неговата задача била след оттеглянето на руските консули заедно с Каулбарс (заповед на руския император от 5 ноември 1886 г.) да завежда временно секретния архив на консулството. По това време прибира голяма част от документите, отнасящи се до българските работи. През есента на 1890 г. побягва от Букурещ в Лондон и отнася още секретни документи, свързани с България. Узнал от вестниците за случая, Димитър Петков го издирва и моли да получи архива. За да се защити от обвинения в неверен превод и спекулации, той публикува документите в оригинал. В изданието на „Сексагинта Приста“ (редактор Иван Калов) те са преведени.

Безценните за българската история материали Д. Петков снабдява с обстоен предговор, където като съвременник и участник рисува развоя на драматичните политически събития у нас, чийто сценарист и режисьор са руската дипломация и тайната агентура. Интриги, подкупи, преврати, вербуване, открит и прикрит шантаж са главните оръжия в битката за овладяване на България и за присъединяването ѝ към руската империя. Когато книгата възкръсна за нов живот, лично аз наивно вярвах, че ще разбуни духовете, ще предизвика полемика. Тази своя увереност изразих в рецензията си за нея, публикувана във в. „Литературен форум“. Но не би! Беше посрещната с гробно мълчание, беше игнорирана и остракирана от културното пространство.

Вместо да анализират огласените в нея документи, разкриващи нелицеприятни факти за руската политика на Балканите, продължена с още по-голям успех от съветските самодържци, клакьорската червена интелигенция засипа вестниците с дитирамби за славяните и новото славянофилство, за несъизмеримо високата духовна стойност на православието спрямо католицизма и протестантството, за безкористието на нашите освободители, за това, че и през 1989 г. отново са ни освободили – този път от кликата на Тодор Живков и са ни позволили да си играем на „демокрация“, като главните играчи без съмнение бяха подбрани, подготвени и легендирани от братята от КГБ. Вестникът на комунистите „Дума“ наду валдхорни в прослава и в защита на „славянската идея“, на „славянското възраждане“. За авторите на комунистическия вестник да се говори истината за престъпленията на комунизма било поощряване на простащината, подхранване на тоталитарното с обратен знак и отлагало във времето „нужния като слънце и въздух разумен анализ на една сложна действителност с национални, идейни, психологически и общоисторически измерения“. (3 февруари 1993 г., проф. д-р И. Конев) Но патосът на професора (може би по съветска литература?) зазвучава в кресчендо, когато подхваща темата за „славянското единство“, за „линеещата славянска солидарност“. В еволюцията на „славянската идея“ той вижда „моменти на възход и дълбока възхита, с нея са ангажирани големи личности и свети имена на славянството“. Кои са и какви са тези „свети имена на славянството“? Идеята била жива, тя се възраждала и благородните знаци за това възраждане били създаването на банка „Славяни“ (скандално известна с ограбването на хиляди българи), на Славянския университет, на фондация „Свети свети Кирил и Методий”(сигурно с пари на КГБ), на „Славянски вестник“. Изреждам само част от дългия списък на огневи точки, създадени от петата колона на Русия у нас и засипвани от рога на изобилието с пари на КГБ. И плач, плач с крокодилски сълзи за разпада на „славянската общност“, на „славянската взаимност“ с рухването на СССР и Югославия!

От сборника със секретни документи на руското консулство в Русе и на посолството в Букурещ узнаваме плановете на Русия за времето след поредната война с Турция, започната през 1877 година. Те предвиждат при победа да бъде създадена една Балканска област. От нея временно били изключени Босна, Херцеговина и част от Македония, защото „нашето нахлуване там може да предизвика неодобрение от страна на Австро-Унгария”.

Наложеният от Великите сили Берлински конгрес разрушава сладките мечти за Балканска област, изцяло подчинена на Руската империя.

По време на Берлинския конгрес граф Шувалов предава от Берлин шифрована телеграма, в която обстойно излага позицията на руската дипломация по отношение на Македония, оставаща под турско управление. Съобщенията, че населението там се готви за въстание, карат Русия да предприеме всички възможни мерки, за да бъде парирано надигането на населението. Разчита се на опитни агенти, които да успокояват българите от Македония, че августейшият монарх „се грижи“ за тяхната съдба наравно с другите „славяни“ и че той им повелява да бъдат съвършено спокойни и да се уповават на великодушието и покровителството на православния цар“.

Ето как описва събитията от това време Симеон Радев в „Строители на съвременна България“: „Малкият пограничен град (Кюстендил – бел. моя) представляваше тогава много живописно зрелище. Всички македонски харамии бяха мобилизирани; те се ширеха демонстративно със своите огромни паласки и с оперетъчно-свирепия си изглед. Около тях се въртяха екзалтирани патриоти, дошли от Македония, жадни за приключения казаци, разни югославски авантюристи, полурицари, полушпиони, една шумяща и пъстра колония, която будеше малко безпорядък на турската граница и много врява в Европа. Въстанието наистина не успя, макар да се захвана с големи претенции… самите окупационни власти бяха принудени по заповед от Петербург (курсивът мой) да вземат мерки, за да престане организирането на чети в Княжеството”.

Тук ще вмъкна един още по-дълъг цитат, този път от „Принос към историята на социализма в България“ (1906 г.) на Димитър Благоев: „Наистина войните на Русия на Балканския полуостров, за воденето на които последната изтъкваше само желанието си да освободи уж християните, а всъщност ги водеше само със завоевателни цели, водеха към забавяне на общонационалното движение (курсивът мой)“. От погледа на Димитър Благоев, родом от Македония, не убягват политическите кроежи на Русия, скрити зад теологично парфюмирана словесна пушилка. Последовател на Маркс и Енгелс, в 1906 г. Благоев не отъждествява Русия и нейната държавна политика нито с пролетарската революция, нито още по-малко с бъдещото комунистическо общество. За него е бил аксиоматичен тезисът за победата на пролетарската революция в най-развитите капиталистически страни и в едновременното им навлизане в следващия исторически строй – комунизма. Така че преценката му за политиката на Русия е обективна, без идеологически очила, които нанизват върху носовете си неговите наследници Георги Димитров, Васил Коларов и сонма съветски граждани с български етнически произход.

Благоев вижда, че „една разпокъсана, следователно слаба България означаваше за руската дипломация още по-голямото привързване на масата на българския народ към Русия, още по-голямо подхранване на русофилството в България, на суеверието за „освободителната мисия“ на руския царизъм на Балканския полуостров, особено спрямо България. От друга страна, една турска област, макар и автономна, каквато се явяваше Южна България, представляваше за Русия в бъдещата ѝ дейност против Турция една точка, населена с едно признателно към „освободителката“, следователно с приятелско население, която тя може да обърне в една много сгодна база за прехвърляне на военни сили и упътването им към Цариград. Поради това руската дипломация не само не можеше да бъде против плана на Берлинския конгрес за разделянето на България на две независими една от друга части с различно политическо положение, но тя въставаше и против протестите на населението им за това разделяне.”(курсивът мой) Можем да допуснем, че Димитър Благоев прави тези разсъждения не само като съвременник, а и на базата на секретните документи от руската дипломация, станали известни вече чрез публикацията на Димитър Петков.

В спомената шифрована телеграма граф Шувалов подробно разяснява и мотивите, поради които Русия в този момент няма никакъв интерес Македония да получи свобода. Едно от опасенията е, че при една автономия начело на управлението може да застане грък, „което за нас е съвършено нежелателно“, отбелязва графът. По-сериозни основания са свързани с позициите на Русия в България и разкриват истинските цели на „освободителката“, затова ще приведа още един пасаж от телеграмата: „В настоящия момент окончателно не е изяснено нашето положение в България и Източна Румелия, то може да се изясни единствено след изтеглянето на нашите войски и при самостоятелното управление в България. Ако нашето влияние в тази страна и в последствие бъде преобладаващо, както в сегашния момент, само тогава ще бъде възможно да се погрижим за присъединяването на тази провинция към българското княжество, и то при условие, че в княжеството формално бъде установен наш протекторат” (курсивът мой).

След подписването на Берлинския договор императорският комисар в България Дондуков-Корсаков, извънредно упълномощен от Великите сили, назначава Военен съвет за организиране на българската армия, както и за подготвяне на проект за Органически устав за България и Източна Румелия. За нашата тема от значение е да се знае, че създаването на Дунавската флота преследва конкретна цел, нямаща нищо общо с интересите на новоосвободената държава. Тя е формулирана така: „Тъй като учредяването на флота в България се отнася по същество до изпълнение на нашите предначертани задачи и тя в необходимите случаи ще действа за привеждане в изпълнение на плана за присъединяване на България към Империята (Sic!), затова е нужно да се отдели началникът на флотата от българското военно министерство… морските офицери по отношение на вътрешните работи ще се подчиняват на заповедите на българското военно министерство, а във външните отношения, т.е. по отношение на Империята, те ще се намират на подчинение на морското министерство, откъдето ще получават непосредствени инструкции и заповеди“.

Военният съвет утвърждава и принципните начала за държавно устройство на България. Сред тях е и свободата на религиите, събранията, изборите и пълна свобода на печата и събранията. От особен интерес са мотивите, за да се даде свобода на печата и събранията. Те звучат така: „ … за да може българският народ без външно влияние сам да достигне до осъзнаването необходимостта от протекторат на императорското правителство, е нужно на българите да се предостави свобода на печата и събранията. Свободата на печата влече след себе си постоянно порицание на действията на правителствените органи; създава опозиционни партии вътре в самото законодателно събрание и предизвиква събрания за гласно обсъждане на правителствените мероприятия.

Поради лишаване на царуващия княз от законодателна власт и отсъствието в България на способни хора за управлението на държавната машина, печатът и събранията се явяват спирачка в правилния ход на държавните дела и именно с това се предизвиква застой в делата на централното управление и се усилва неодобрението на населението против правителството, а понякога дори против върховния държавен глава. Тогава се появява необходимостта от държавен преврат. При съществуването в страната на подобен порядък на нещата, българският народ ще осъзнае идеята за протекторат на Русия и сам ще се обърне за покровителство към Царя Освободител.“(По-ясно няма как да бъде казано!)

Документите, публикувани в тази книга, разрушават окончателно легендата за братската загриженост на Русия, тръгнала "да освобождава от робство българския народ", движена от високи нравствени подбуди. Свалят и допълнителния ореол, който сме нахлузили на челото ѝ, изплетен от кръвта на жертвите във войната и уж голямото материално бреме, легнало върху плещите на „освободителката“. Няма обаче нищо даром. Казано е: „Възстановяването на разходите по издръжката на окупационния корпус до преминаването на властта в ръцете на образуваното в България правителство е задължение на Княжеството. Трябва да се има предвид, че постигането на нашите цели и предначертания е възможно само тогава, когато нашето влияние в България бъде преобладаващо. Ето защо населението на Княжеството освен нравствен дълг за освобождението, също така трябва да има и материално задължение, т.е. българите трябва да се смятат за наши безсрочни длъжници, така че кредиторът да има права да поиска изплащането на дълга по всяко време и всяка разсрочка на плащането трябва да се смята за благодеяние от страна на кредитора. Ето защо следва да се увеличат разходите по издръжката на окупационния корпус до възможните размери със задължение за изплащане на дълга при поискване от страна на императорското правителство без определяне на срока на падежа.”

Българите, естествено, ни най-малко не се съмняват в акуратността на руснаците. Великото народно събрание приема безпрекословно всички техни искания и никому дори и през ум не минава мисълта да се оценят действителните разходи, напротив, приети са като благодеяния от руска страна. Като благодеяние са приети и продадените на България от окупационния корпус пушки система „Кринка“ по 15 рубли парчето, докато в същото време началниците на оръжейните части ги продават като негодни вече за въоръжение по 50 сантима пушката. Още нещо. По време на руско-турската война действащата армия се продоволства чрез реквизиции от българското население. В издаваните квитанции били отбелязвани само видът и количеството, не и стойността на реквизираното. След края на войната императорският комисар Дондуков-Корсаков заповядва квитанциите да бъдат иззети от българското население и остават неизплатени в архива на гражданското управление.

От особена важност за бъдещите подривни действия на Русия срещу младата българска държава е създаването на т.нар. „окупационен фонд” през 1881 г., към който са причислени 10 618 250 рубли и 43 копейки – дълг на българското правителство за руската окупация през 1879 година.

 

Руските представители в България започват кампания за демонстриране на чувства на преданост към руския цар от страна на българите. За целта приготвят типова телеграма, в която твърде често вместо приетото „чувства на безгранична преданост към августейшия монарх и цялото царско семейство” пишело „верноподаническо чувство“, а консулът ги подписвал с думите: „Все едно, рано или късно българите ще бъдат наши поданици”(курсивът мой В.Р.).

Дипломатическите донесения свидетелстват за неофициалната руска пропаганда сред новоосвободените. В тях се твърди, че влиятелните хора не одобрявали конституционното управление, че „благомислещите българи“ хранели надежди за присъединяване на България към „Великата Русия“.

Едно разсъждение на Якобсон заслужава да се цитира заради обикнатите спекулации с чувствата и настроенията на нашия народ по време на руско-турската война. Ето го: „За да бъде даден правилен отчет за предаността на българите към Русия, е нужно да се разгледа времето на последната руско-турска война за освобождението на едноплеменния народ под така нареченото турско иго. Интелигентните българи по време на самата война са гледали на освобождението от страна на Русия с крайно подозрение.

 Дори и Санстефанският мирен договор от 19 февруари 1878 г. твърде малко е зарадвал интелигентната българска класа; защото турското управление или руското са съвършено еднакви и ако е съдено българите да бъдат под иго, те винаги биха предпочели да бъдат под турско иго, от което рано или късно е възможно да се освободят, но един път попаднали в числото на руските губернии, макар и не под управление на общо основание, означава завинаги да се откажат от своята националност и от човешките си права.”

Нееднократно „освободителите“ се дразнят от „развратените умове на българския народ“, които не искат да нахлуят императорския хомот върху шията на племето си. В техните очи непослушната им българска власт е съставена от „шайки от правителствени подстрекатели, състоящи се от чиновници и други тъмни личности”. Няма причини директорът на Азиатския департамент Мелников да не бъде откровен в писмото си до русчушкия руски консул: „Вие говорите, че не сме воювали заради някакъв си принц Батенберг.

Аз съм съвършено съгласен с това, но още по-малко сме воювали заради някакви си Петко, Драган и Степан. Под секрет ще ви кажа, че не е било и заради каквито и да са братушки. Нашата задача беше да прочистим пътя до известен пункт, в косвен смисъл ние постигнахме това, но в Берлин ни преградиха този път, следователно сме длъжни да го постигнем с други средства… Дайте на княза права и чак тогава искайте изпълнение на задълженията! Дайте му пълномощия за самостоятелно управление на страната и тогава искайте изпълнение на поставените условия!“(курсивът мой В.Р.)

Държавният преврат през 1881 г. е организиран и извършен от руските дипломати и военни в България. Княз Батенберг получава пълномощия за седем години. От княза очакват да увенчае руското дело. Обсъждат се следващите след този акт стъпки: „Военните смятат да подготвят войската в случай на отричане за установяване на временна военна диктатура и незабавно да се провъзгласи протекторат” (к.м.В.Р.).

 

Кроят се и други ходове – да се възстанови Търновската конституция, като по този начин се отнемат извънредните пълномощия на княза, а едновременно с това да се подготви населението за съединяването на Княжеството и Източнорумелийската провинция и да се застави князът да се отрече от престола, а „след извършване на акта на отричане да се обяви Княжеството под върховното управление на Негово величество.“ (к.м. В.Р.).

Редица документи доказват, че княз Александър Батенберг е трябвало да предаде управлението на страната на руския цар, като се отрече от престола в полза на царя.

С тази задача в България пристигат генералите Соболев и Каулбарс. Руските дипломати започват да вербуват свои агенти и сред либералите, и сред консерваторите. Самите те създават нови партии. Соболев започва да издава в. „Балкан“. Мъчително е да чете човек за интригите, чрез които Русия се опитва да ни вкара във война с Румъния, за да се присъедини Добруджа към България единствено с оглед на бъдещите руски намерения.

Това би я приближило до българската територия и би улеснило дислоцирането на руски войски в България. Военният министър княз Кантакузин е трябвало да изпълни този план. За целта под предлог, че се готвят маневри на войските в Шумен, той отива в Русе да чака втора заповед. Внезапното обявяване на Съединението между Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. осуетява този план.

Така Съединението, както отбелязва Димитър Петков в предговора си, принася три големи ползи за България: „съединихме се; предпази ни от една злощастна война; отървахме се от руските офицери завинаги“.

В последното Д. Петков греши. Половин век по-късно отново руски офицери държаха Българската армия в свои ръце и я ползваха за свои цели, както стана през август 1968 г. например.

Сборникът документи показва, че Съединението изважда на светло задкулисните машинации на Русия спрямо България. То демаскира истинското ѝ отношение към младата държава. То я принуждава открито да излезе срещу България. Макар руснаците да подготвят условията за присъединяване на Южна България към Княжеството, когато това става, те се противопоставят. Извършено по начина, по който Съединението стана факт, то не удовлетворява руските претенции и намерения.

Тези страници сриват грижливо градения мит за „братската любов”, за моралните подбуди на войната. „Освободителите” предлагат на международната конференция, заседаваща по това време в Цариград, турските войски да окупират Южна България, а руският консул в Пловдив заплашва пловдивските първенци с „красние фески”.

Натискът, който оказва върху тях, целѝ румелийци да се откажат от Съединението. Провалът на този план не спира Русия от намерението да осъществи пъклените си намерения. Тя подтиква Сърбия да обяви война на България, люляна от надеждата, че без руските офицери младата българска войска ще бъде разгромена. Цинизмът стига до там, че когато сърбите минават границата, руските дипломати в София гърмят от радост и пият шампанско. Чудно ли е тогава, че след деветосептемврийския преврат Вазов беше заклеймен като шовинист и стиховете му за победата на българския войник при Сливница анатемосани и зачеркнати от българската литература?

На 6 и 7 ноември – епичните боеве при Сливница, управляващият руското консулство в София Богданов обмисля в Митрополията с дядо Климент (Васил Друмев), с Драган Цанков и Петко Славейков как да посрещнат сърбите и кога да се обяви свалянето на княз Александър Батенберг от престола и руският цар да поеме управлението на страната. Барон Каулбарс е откровен: „ … само ако българите дружно се присъединят към по-големия брат Русия, те ще могат да разчитат на нейната пълна поддръжка…“ Не е тук мястото да се разнищват интригите и машинациите на руската дипломация, в които, за съжаление, се включват и известни българи. Заветната цел е да бъде присъединена България към Руската империя. С горчивина узнава човек имената на онези българи, които са били руски агенти. Узнава как са били подкупвани български политици. Научава сумите, срещу които са продавали честта си.

Ако пъклените планове на Русия спрямо България никога не успяват да се реализират докрай (поне до деветосептемврийския преврат), то основната заслуга е на Стефан Стамболов и неговите привърженици и следовници. На Стамболов, за чието задържане настоява през май 1881 г. руският дипломатически агент в София Хитрово. На Стамболов, когото през февруари 1885 г. руският дипломатически агент се опитва да подкупи: „В моя беседа с г-н Стамболов аз му направих намек за необходимостта от отстраняването на принц Батенберг, предлагайки му под благовиден предлог няколко хиляди наполеона. Отговорът на последния на направеното предложение, макар изразен в твърде учтива форма, е съвсем неудовлетворителен.

“ На Стамболов, чиято неотстъпчивост и съзнание за национална принадлежност намира средствата да отрази заплахата „да се завземе България със силата на оръжието”.

В тези секретни архивни документи можем да открием и отговора на болезнения за нас въпрос защо въпреки неколкократните героични усилия на българите Македонският въпрос остава неразрешен. Българските национални въжделения не съответстват на руските интереси на Балканите. Създаването на голяма и силна независима България от гледна точка на руските имперски интереси е недопустимо и Русия никога не се е спирала, нито гнусяла от каквито и да са средства, за да не позволи възкръсването на България в нейните етнически граници. Тази игра тя никога не е преставала да играе. В светлината на горчивото познание, което придобива прочелият сбирката от документи, колкото и къс период от време да обхваща, колкото и фрагментарни да са картините, очертани от тях, по странен и различен начин зазвучават прочутите думи на Георги Бенковски, на никому неизвестния революционер, който бил приет единствено заради личната гаранция на Стоян Заимов, когато потрябвали още апостоли: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих люта рана, която никога няма да заздравее, а на Русия – нека да заповяда!“