Георги Бенчев Карев
Роден на 23 август 1943 г. в Шумен – починал на 12 януари 2026г. в София.
Има висше медицинско образование. Завършил е Хуманна медицина във ВМИ (сега - Медицински университет - Варна). Доктор на медицинските науки.
От 1971 до 1993 г. работи в Катедрата по биология в Медицинския университет – Варна като преподавател по медицинска биология и генетика. Работил е и в Института по клетъчна биология и морфология при БАН (днес Институт по експериментална морфология, патология и антропология с Национален антропологичен музей ).
Бил е член на Изпълнителния комитет и заместник-председател на Радикалдемократическата партия в България.
Депутат от СДС в ХХХVІ и ХХХVІІ Обикновено народно събрание. Председател на Парламентарната комисия по здравеопазването в ХХХVІ ОНС. Извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко (1998-2004г.).
Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (1998). „Литография с воеводи“ - стихосбирка , 2015 година, София, изд. „Емайви“ и др.
“БЯХМЕ ПРЕСТЪПНИ РОМАНТИЦИ !”
Д-р Георги Карев, д.м.н.
https://vek21press.com/index.php/2019/02/06/sds-2/
За заглавие на своето есе избрах три думи от писмото на белоруската публицистка Светлана Алексиевич до вече покойната Анна Политковская, застреляна на 7 октомври 2006 г. в асансьора пред жилището си от путински убийци, преки наследници на сталинските. Естествено, всеки грамотен човек ще възприеме „престъпни романтици” като оксиморон, защото няма нищо по-малко престъпно от романтиката, т.е., няма нищо по-несъвместимо от “престъпни” и „романтици”. И въпреки това, в защита на своя избор на заглавие, аз твърдя убедено, че поне в два случая – в писмото на Алексиевич до една велика покойница и в моето заглавие – това не е оксиморон. Как и защо е възможно това, надявам се да стане ясно от по-нататъшното изложение.
Завчера, на 4 февруари, се навършиха 22 години от т.н. връщане на мандата (за съставяне на правителство) от ръководството на БСП и отварянето на пътя към предсрочни парламентарни избори. Как точно са се развили събитията в Президентството при това връщане на мандата – дали Николай Добрев е носел две папки, от които новоизбраният президент Петър Стоянов е избрал правилната, или пък папката е била една единствена, но новият президент е отказал не само да я вземе, но дори и да я докосне, дори и сега не е напълно ясно, лансират се различни версии. Пък и това далеч не е най-важното.
Много по-важни са някои факти и тенденции, оформили се преди 4 февруари 1997 г. и проявили се малко след тази дата.
Именно на тях на 4 февруари т.г. бяха посветени няколко „поста” във Фейсбук – от Иван Сотиров (Сотиров) , Александър Йорданов, един по-отдавнашен от Евгений Михайлов (Михайлов) и др. Бързам да заявя, че считам за най-пълен и най-задълбочен анализа на Ал.Йорданов „Денят на пресметливостта”, под всяка дума от който без колебание бих се подписал.(Йорданов) Тук искам само да добавя към него няколко щрихи, за да направя картината по-ясна и по-пълна, главно за тези, които продължават (и с пълно право !) да ни задават въпроси около онези тревожни дни. Ключово значение за разбирането и на 4 февруари, и на събитията около него, има едно по-малко известно на широката ни демократична общественост събитие.
На 14 януари 1997 г. в Културния дом на Красно село се проведе поредното заседание на Националния съвет на СДС. На него Изпълнителният съвет (най-високият ръководен орган на политическата ни сила, нещо като Политбюрото на БКП) положи нечовешки усилия да ни убеди, че в рамките на тогавашното 37-мо Народно събрание трябва да се състави едно „програмно-експертно правителство”, което да управлява страната до провеждането на предсрочните парламентарни избори. Кои персони бяха тогава членове на Изпълнителния съвет и кои бяхме хората, които решително се противопоставихме на тяхната идея, може да се прочете в цитираната по-горе статия на Ал. Йорданов, излишно е да я преразказвам тука. По-важно е, че адвокатите на братското сътрудничество с БСП не бяха си извадили нужните поуки от провала на едно друго подобно правителство, това на Димитър Попов („За Бога, братя, не купувайте !”), в което, уж като представители на СДС, участваха Ив. Костов, Ив. Пушкаров и Д. Луджев (че последният от тях и като вицепремиер). Друго, още по-важно, е това, че ние, „редовите” депутати от СДС, не бяхме в течение на срещите, разговорите и задкулисните договорки между лидерите на коалицията си и тези на БСП. А когато подочуехме за такива, приемахме като последни наивници, че те се правят единствено в интерес на нашата политическа сила и че само в неин интерес са направените на тях компромиси.
Ето тук нашият романтизъм беше толкова наивен, че – с първо приближение – може да бъде наречен престъпен.
А примерите за побратимяване (единствено на лидерско ниво) между двете, санким непримирими политически сили, датират още от зората на демокрацията. От пазарлъците между Желев и Луканов на „Латинка” относно „кръглата маса”, до мероприятието „Боянски ливади” пътят се оказа учудващо кратък, както и не особено дълъг беше пътят оттам до обяда на Иван Костов с Николай Добрев във витошкия ресторант на „Копитото”, за който доста по-късно научихме и за който Костов никога не разказа пред Националния съвет – въпреки, че именно там са имали и доверителен разговор с Добрев „на четири очи”. Но с някои по-доверени лица резултатите от тези разговори несъмнено са били споделени.
Затова на въпросното заседание г-н Светослав Лучников пледира за „едно временно правителство, договорено между основните политически сили”. А г-н Йордан Соколов се „изтърва” да ни каже, че „ръководството на СДС вече е обсъждало този вариант с чужди посланици”. Така недобросъвестното поведение на „ръководството” се поставяше под моралната закрила на посланиците, на които инстинктивно вярвахме и разчитахме.
Но кой е обсъждал този вариант с тях и с какви пълномощия, след като никой от Националния съвет не знаеше за такива обсъждания, това на нас, простосмъртните членове на този съвет, очевидно не се полагаше да знаем. И отново се проявихме като „престъпни романтици” – вместо да скочим, да грабнем столовете и в рамките на 10 минути да гласуваме и на Костов, и на целия Изпълнителен съвет, такъв вот на недоверие, какъвто заслужаваха, ние се задоволихме да отправим упреци срещу техния колаборационизъм (аз, например, кротко съм го нарекъл „съглашателство”), проявен в преговорите зад гърба ни.
Както много точно отбелязва Ал.Йорданов, всички, които на 14 февруари се противопоставихме на колаборационизма на ръководството на СДС с БСП, през следващите дни и седмици бяхме елегантно отстранени от активната политическа дейност на СДС, а някои – и от СДС изобщо. Лично за себе си вече бях осигурил и друга голяма „черна точка”. Защото успоредно с процесите, за които вече споменах, е вървяла и друга трескава подготовка – за превръщането на СДС от коалиция в партия, уж в името на по-оперативното ръководство и по-единното действие. Все по-големи пълномощия се гласуваха на т.н. „координатори” – беззаветно предани на Костов нагли кариеристчета, пръкнали се от Нищото, за които никой не беше гласувал и никой не беше избирал и чиято единствена задача беше да налагат в структурите решенията на Командира. Докато един прекрасен ден, в кулоарите на Парламента, не прочетох в някакъв вестник тлъсто заглавие „СДС ще става партия !”. На всички заседания, както на парламентарната група (ПГ), така и на Националния съвет, съм бивал неизменно най-редовният, и мога да се закълна, че на никое от тези места такъв въпрос нито е бил поставян, нито обсъждан. Още същия ден имаше заседание на ПГ, на което вдигнах невероятен скандал, че не може депутатите на една политическа сила да научават от вестниците какво бъдеще й се готви. За първи път, противно на типичното ми достолепно държание, в речта ми изобилстваха абсолютно нецензурни квалификации и пожелания към лидерите ни. Не помня беше ли там Главният лидер, но няма съмнение, че и позициите ми, и пожеланията ми са му били надлежно доложени. И пак, вместо да напусна и СДС, и Парламента с декларация във вестниците, си дадох сметка как биха злорадствали противниците ни (като зародиш на „политическата коректност”, тогава вече ги наричаха „опоненти”). Макар че, за лидерите ни те вече бяха по-скоро съзаклятници. Така си и останах, и в СДС, и в парламентарната група, до края на 37-то Народно събрание. „Престъпни романтици”, както вече бе казано по-горе.
И още една разделителна линия се вряза дълбоко вътре в парламентарната ни група.
Тя се отнасяше до лустрацията и до плътно свързаното с нея отваряне на досиетата на Държавна сигурност. От тези въпроси „лидерите” бягаха като дявол от тамян. В личен план, привеждам като пример отношението ми към г-н Светослав Лучников (Бог да го прости, почина през 2002 г). Освен че бяхме депутати заедно, той беше и министър на правосъдието в правителството на Филип Димитров. Беше и главният автор и двигател на реституционния закон, който върна на много хора недвижимото имущество, отнето от комунистическия режим. От друга страна, сърцето ми изстина към него по време на споменатото по-горе превръщане на СДС от коалиция (с широко отвореното ветрило от възгледи, идеи и възможности, за което отколе говори и пише Ал.Йорданов) в „единна” партия – в смисъл подчинена на един единствен човек. Но какво да се прави тогава с партиите, членуващи в коалицията СДС? Да ги закрият, разбира се, не посмяха. Тогава г-н Лучников, ничтоже не сумняшася, създаде и пропагандира за тези партии перверзната дума „присъдружни” – казвам, че думата е перверзна, защото с тези две представки пред корена си, поставяше партии с достойно минало и традиции в унизителното положение на нещо външно, на нещо прикачено към новата „единна” партия.
Но това ми „охладняване” към въпросния господин ни най-малко не може да се мери с друго едно – по въпроса за отварянето на досиетата на ДС. В бр. 8 (1-14 май 1998) на в. „Век21” той публикува статията си „Разравяне на масовия гроб”. Като я четях, направо не вярвах на очите си – как да повярвам, че наш депутат, с когото в залата седим на няколко метра един от друг, лее сълзи и сополи, разтърсен от трагедията на доносниците на ДС, онези с агентурните псевдоними – колко били нещастни, как от угризения на съвестта се разболявали и умирали от рак и т.н. и т.н. Веднага седнах и написах статията-отговор „Не така, г-н Лучников!” и тя излезе още в следващия брой на същия вестник. (Карев) И тъй като тя е неразривно свързана с настоящото есе, поместих и нея на стената си. Възловите изрази от статията на г-н Лучников са цитирани в нея и са подчертани в „Болд”. Тъй като някой от поклонниците му може да ми възрази, че „Pro mortibus aut bene…”, услужливо забравяйки продължението на пословицата, отговарям му предварително, че към датата на моята публикация господинът си беше жив и здрав.
И до днес всички ние влачим на гърба си крадците на прехода.
Но идеолозите на „националното съгласие” пътуват през него в първа класа, а ние, които мръзнахме по улиците и площадите през 1996/97 година, имахме резервации за конските вагони. Защото, както казва г-н Йорданов, народите, които нямат свой Ден на гнева, са обречени да прославят Деня на пресметливостта. Но поне ние, които сме поименно посочени в неговата статия като врагове на тази пресметливост, не сме обречени да я прославяме. Надявам се да съм дал някои отговори на хората, които продължават да ни задават въпроси за онези смутни времена. Единственият ни тогавашен грях е, че бяхме „престъпни” романтици.
София, 06.02.2019
НЕ ТАКА, Г-Н ЛУЧНИКОВ !
Предизвикан отговор на статията на Светослав Лучников „Разравяне на масовия гроб”,
в. „Век 21, бр. 8, 1-14 май 1998 г.
Текстът се публикува от личната страница на автора във „Фейсбук“.
От 4 декември 1990 г., когато беше поставен за първи път във ВНС, та до ден днешен, въпросът за досиетата, а по-точно за архивите на Държавна сигурност, много пъти е заставал във фокуса на общественото внимание и много пъти е бивал изтласкван оттам – кога привидно „драматично”, кога с някое палиативно и половинчато законодателно решение, кога откровено подличко и тихомълком.
Що кански вопли бяха и що стонове сърцираздирателни, що крокодилски сълзи се проляха през това време – и в печата, и от министри и депутати в три народни събрания. Как с разсекретяването на тези архиви тутакси щяла да рухне националната ни сигурност; как щял да се забие нож в гърба на хората, които уж са служили на зловещата ДС, но всъщност са работили единствено за майчица България. Нищо, че от ченгетата в посолства, в търговски, културни и туристически представителства, половината (какво говоря, една десета част !) да бяха работили за България, тя нямаше да е на сегашния си хал. Безкрайни спорове каква част от досиетата (всъщност от работните дела) са били унищожени по указанието на ген.-майор Нанка Серкеджиева съгласно докладната от 29. I. 1990 г., „утвърдена от др. Министър” (а другарят Министър е Атанас Семерджиев). И тъй като за всеки информатор докладът за вербовка (какъвто има винаги) и декларацията за сътрудничество (каквато има не винаги) се запазват и филмират, дайте сега да спорим къде са микрофилмите – дали в Китай, или във Виена. А понеже филмиране е можело да се направи и за „лични” нужди, да поспорим в чии сейфове може да са скътани микрофилмите, по колко ще се харчат на „черния” пазар, ще се качва ли цената им, или ще пада.
След дълги часове такава еквилибристика тези от депутатите, които не са ченгета, стават разногледи и добиват чувството, че дясната им ръка е лява и обратното. Тогава професионалистите в жанра като Георги Тамбуев и Румен Данов ще изкарат списък, който да съдържа главно имената на хора, които под зверските инквизиции дори не са разбирали какво подписват – декларация за отказ от политическа дейност или такава за сътрудничество с ДС, доведени до състояние, в което и смъртната си присъда биха подписали, само да свършат мъките им час по-скоро. Така объркването и смутът достигат апогея си и въпросът може – за пореден път – да бъде тласнат „в девета глуха”.
Като нахвърлих някои от хватките, наричани аргументи, с които вече осем години се пречи на кардиналното решаване на този въпрос, нямам нито амбицията да изброя всички „аргументи”, нито желанието да ги оборвам един по един. Не съм най-компетентният в тази материя, пък и не му е тук времето и мястото.
Има обаче един проблем, по който никога, докато съм жив, няма да престана да говоря и да пиша. Това са опитите да се пречи на кардиналното решаване на въпроса за архивите на ДС, привеждайки морални мотиви. В едно открито писмо до дъщеря си, публикувано през 1992 г. и поместено в намиращата се под печат моя книга „Парламентарните грешки по Фройд”, казвам, че по-голямата част от нашия – на мен и на майка й – живот премина при комунистическото управление – най-бруталната, най-дивашката и най-безсмислената диктатура в цялата история на човечеството. И няма по-голяма наглост и по-голям цинизъм от това да се търсят морални оправдания за слугите на ДС, най-зловещия инструмент на тази диктатура.
Да припомням ли крокодилските сълзи, проляти за това колко приятелства били развалени и колко семейства били разбити от огласяването на тези „свещени” тайни в другите посткомунистически страни ? Като че ли може някой да съжалява за „приятел”, с когото е споделял болки и огорчения, а пък той е отправял „куда надо” поредния си донос за един враг на строя ? Или пък за семейство, в което единият е правил същото спрямо човека, с когото е делил всичко – от хляба до леглото ?
Затова с възмущение и болка (с усилие използвам толкова меки думи) прочетох становището „Разравяне на масовия гроб”, в което г-н Светослав Лучников, когото иначе уважавам, докарва от девет дерета вода, за да я налива точно в тази мелница.
Цитираното есе започва с апокалиптична картина. Архивите на ДС ! Разравяне на масов гроб ! Над който витаят призраци ! И съвести на живи доносници ! Ридаят разкаяни нещастници !
Стоп ! Я да спрем дотук. Чел съм няколко фейлетона, в които някой казва на колегата си: „Слушай, знаеш ли, че аз навремето донасях в ДС за теб ?” Обаче при мен нито един такъв от ВМИ – Варна, не е дошъл да се разплаче на рамото ми и да ми го каже. Жена ми пък е имала сирашко детство при жив баща: пет години „Белене” ! На мнозина като нея не позволиха да получат образованието, което са заслужавали. Тя е от по-късните випуски, завърши медицина, стана специалистка по детски болести. Сега се връща като пребита от работа, чуди се как да свържем двата края. Както хиляди наши колеги.. Да, обаче някой зет или някоя дъщеря на полковник от ДС току се мерне в пресата или на телевизионния екран – къде на трибуна, къде на прием или на коктейл. Значи дъщерята на жертвата така, дъщерята на палача – онака. Нещо като политически елит...
Защо да ридаят разкаяни нещастници, г-не Лучников ? Аз нито един такъв не съм видял. А някой друг да е виждал, поне един едничък ? В невижданите досега дворци в Бояна и Симеоново, в луксозните мерцедеси и беемвета, там ли ридаят разкаяните нещастници, г-н Лучников, та нито един от нас не ги е виждал ? Или пък в местата, където изкарват своя къшей хлебец ? В посолствата и търговските ни кантори в чужбина, в представителствата в София на големите западни фирми, в редакциите и издателствата, в банките, в охранителните фирми и застрахователните холдинги ? Сигурно там ридаят разкаяни, нещастните !
За мотивите на информаторите да доносничат в ДС, г-н Лучников твърди, че „...те са различни. Много различни”. И започва да изброява: „Едни...други...трети...четвърти...пети...Шести, за да улеснят следването си. Или да напреднат в службата. Седми, за да получат паспорт за пътуване на Запад...осми...девети...десети...”. Аз мога да продължа този списък с по-„уважителни” мотиви от изброените от господина. Защото, ако някой е сътрудничил, за да улесни следването си, е бил или много тъп, или много мързелив, или пък и двете заедно. Спокойно можеше да се следва без подкрепата на ДС. Докато други неща бяха достъпни само за информаторите. Затова продължавам списъка. Единадесето, да стане крупие в казино. Дванадесето, управител на хотел. Тринадесето, главен редактор. Четиринадесето, културно аташе във Варшава. И т.н., и т.н., мога да ги докарам до двадесет. Или до тридесет. И какво от това ? Някой ще повярва ли на г-н Лучников, че мотивите им били „много различни” ? Напротив, страшно еднакви са ! Изключение са тези, които са склонили след нечовешки мъчения, за които вече говорих. Малцина са и идейните, последователите на комунистическото изродче, отцепредателя Павлик Морозов, които още в пионерския отряд, носещ неговото име, са решили да следват примера му. Всички останали са удивително, жестоко еднакви в мотивите си – низост, гадост, безскрупулност и тъпа, животинска алчност вместо сребърниците на Юда да получиш нещо друго, което не можеш да постигнеш по честен път !
Начинът, по който мръсниците доносничели, също бил много различен: едни доносничели добросъвестно, други - немарливо, трети...пети...Хайде, холан ! И тази песничка сме я чували: „За да мога да излизам в чужбина, аз доносничех в ДС за колегите си от института. Обаче най-важното аз умишлено го премълчавах. Така спасих много хора. Леле, ако не бях аз, ако беше някой друг, просто не искам да си помисля какво можеше да стане с тях !”. Страшно познато, нали ?
Да не говоря за друг – и жалък, и смехотворен абзац, че много от тях доносничели на ДС: „...не само против волята си. Но и с омерзение. С погнуса към самите себе си. (к.м. – Г.К.). Изживявали са жестоки угризения на съвестта. Разболявали са се и са умирали от рак”.
Не знам да вярвам ли на очите си. Гнусяли са се от себе си, че доносничат. И колкото по-силна е била тази погнуса, толкова повече са доносничели. Докато умират от угризения на съвестта и от рак.
Почти като у Екзюпери, цитирам го по памет: „Защо пиеш ?” „Пия, за да забравя”. „Какво да забравиш ?” „Да забравя, че ме е срам”. „От какво те е срам ?” „Срам ме е, че пия !”.
Пита се г-н Лучников дали с яростта си към политическите доносници не се стремим подсъзнателно да отвлечем вниманието си от собствените си прегрешения. Като специалист в областта на подсъзнателното, мога да го успокоя: не, не се стремим. Всички имаме прегрешения, но такъв начин на отвличане на вниманието от тях не е описан нито от Фройд, нито от мен, скромния му български следовник. Да не би пък авторът да има предвид нещо, което аз не зная ? А, ето го: „нещастните секретни сътрудници, които не са кой знае колко по-лоши от нас: угодниците, подмазвачите, слагачите, връзкарите, рушветчиите, гласувалите 99.9 % за системата” (к.м.-Г.К.).
Стоп ! Отново трябва да спрем и почтително да помълчим пред този размах. Не мога да съм сигурен кои хора освен себе си авторът включва в това „нас”. Но той си знае, а читателите се досещат. Обаче мене в това „нас” той не може да ме включи. Просто защото не съм и никога не съм бил нито угодник, нито подмазвач, нито слагач, нито връзкар, нито рушветчия. А за гласувалите 99.9 % държа да го „открехна” за следното. Този процент е атрибут на системата, а не на гласувалите. Привеждам простичък пример. На комунистическите избори винаги гласувах с недействителни бюлетини. Когато на другия ден погледнеш резултатите на секцията си, „99.9 %”, направо ти се доплаква: „Господи, нима само аз ?”. За щастие след години комунистите се „пресрамиха”. Гледаш резултата на собствената си секция, в която си гласувал с недействителна бюлетина: „100.0%”. И ти олеква на душата – вече знаеш, че не си само ти, че има и други, а може би и много други, като теб.
Националното съгласие завършва с този проблем, а не започва с него. То не може да стане, докато са живи както палачите, така и част от жертвите и докато децата на първите са по-добре поставени от децата на вторите. Останалото е политическа поцелуйковщина и тотална падмяна на ценностите, в това число и на християнските. При тайните сътрудници на ДС г-н Лучников често говори за съвест, а при обектите на тяхната дейност – за мъст. Мога да се закълна, че нито някой от тях има съвест, нито някой от нас иска мъст. Защото е казано, че едни ще възкръснат за вечен живот, а други ще възкръснат за осъждане. Но осъждането е в Божиите ръце. А за да има поне малко справедливост тук, на Земята, ние трябва да знаем имената им. И ще ги узнаем. На всички, до един, без изключение. Рано или късно. На всяка цена. Като наше право и дълг, като тяхно изкупление. Тук, на Земята !
Д-р Георги КАРЕВ
