 |
| Икона от Желязната църква в Цариград |
Църквата "Сан Клементе" в Рим пази образа на Свети Кирил
В. Лечител, бр. 21, 23.05. 2013г.
Църквата “Сан Клементе” в Рим е известна в България с това, че в нея на 14 февруари 869 г. е погребан Св. Кирил – равноапостолът, създател на нашата писменост.
Свети Климент е бил изпратен на заточение в Херсон, където умира мъченически. Макар мисията на двамата братя при хазарите да е неуспешна (хазарите приемат юдаизма, а не християнството), те успяват да отнесат със себе си мощите на светеца.
Това очевидно е било събитие с голямо значение за църквата, която по това време още е единна.
Именно заради това те, Св. Кирил и Св. Методий, получават покана от Папа Николай I да посетят Рим.
Когато те пристигат, папа е вече Адриан II, който ги посреща извън стените на града, защото те носят със себе си светите мощи на Св. Климент.
Триумфалното посрещане е предадено на фреска от края на IХ век, запазена в църквата “Сан Клементе”. Мощите на светеца са положени в тази църква.
Историята е записана както в славянското житие на Св. Кирил, така и в хрониката на Лео от Остия от 1100 г. сл. Хр. Последната творба по-скоро е предназначена за поклонници. Ето защо можем да се доверим на автора за мястото, където са се покояли светите мощи на равноапостола.
Църквата, в която това се е случило, е построена през IV век върху стар митраистки храм от I век, който също е запазен. През ХII век върху нея е построена нова църква, функционираща и до днес.
Мощите на Св. Кирил през това време са били пренесени в горната църква и поставени в специално построена капела (параклис) в новата църква.
През 1798 г., за да се спасят от поругаване през бурните събития, през които преминавал Рим тогава, те са били изнесени и укрити, като дълго време са били в неизвестност. През 1963 г. малка част от мощите са открити в малък параклис край Реканати и са пренесени обратно в “Сан Клементе”.
Днес поклоненията на Свети Кирил се извършват от лявата страна на олтара, където е запазен гроб, зидан с тухли. При реставрацията на храма от IV век е открит споменатият тухлен гроб и е обявен за гроб на Св. Кирил.
Ако застанем с лице към олтара на старата църква и погледнем отдясно на олтара, ще видим, че един от корабите на трикорабната базилика се характеризира със запазени византийски фрески.
Ще открием и следи, сочещи, че някога там е имало мраморни саркофази, които са демонтирани, но основите им се виждат на пода.
Там, до самата олтарна абсида, се намира и фреската от IХ век – “Лимбо”, изобразяваща Кападокийската легенда за слизането на Христос в ада, за да изведе оттам падналия Адам и да изкупи първородния грях на човечеството.
Отляво на тази сцена е изобразен мъж с книга в ръка, без нимб, чиято дясна ръка е с отворена длан към зрителя. Към момента на изобразяването му той явно не е бил смятан за светец, а не може и да е бил и ктитор, тъй като те се изобразяват при входа на църквата.
Възможно ли е това да е образът на Св. Кирил?
Аргументите за това са, че образът съответства на писмените свидетелства за изобразяване на лика на Св. Кирил над гроба му, намира се отдясно на олтара и под него се забелязват следи от закрепването на мраморен саркофази. Другият гроб, където до днес се почита Св. Кирил, е тухлен, намира се отляво на олтара и много вероятно в него да са се покояли мощите на Св. Климент – Сан Клементе. Въпросът е какво са разбирали по онова време хронистите и съвременниците за израза “отдясно на олтара”. Би трябвало да се приеме, че човек трябва да застане с лице към олтара, а не с гръб. За поклонници е предназначена и книгата на Лео от Остия, където ясно се посочва местоположението на саркофага на Св. Кирил – отдясно на олтара.
Отдясно се пада фреската “Лимбо”, а отляво – тухленият гроб.
СВЪРЗАНИ ТЕМИ :
От сайта на Даниела Горчева :
Каква хубава по своята
дълбока символика дата умяха да изберат ония мъже на нашия ренесанс,
които дълго време търсиха ден, да локализират върху него емоциите и
волята, чаянията и надеждите на цел един народ! Май, месецът на
цъфналата природа, месецът на възражданието, когато младата земя облича
венчалната премяна и весела и радостна се готви да стане майка...
Тъй и българският народ възкръсна и се разцъфтя след петвековна мразовита зима. И разцъфтя се благодарение и на онова слово, което първи му възвестиха на матерния език, на едно от македонските наречия, солунските братия.
И съзна българинът тясната връзка между просвета и пробуда, и не се излъга. Кирил и Методий от банални календарни светци се преобърнаха скоро в алегорични личности, представители на цялата нация, значението на които не отказа даже един свободомисленик като Ботева, който признаваше иначе само един бог: не тоя, който е в небесата, а който му бе „в сърцето и душата“.
Ето какво написа един ден Ботев в своето „Знаме“ (то бе на 8 май 1875, брой 15.): „И в историята на нашия потъпкан и поробен народ се срещат страници, в които българският гений е записал важни и знаменити събития Едно от тия събития без съмнение е кръщението на. българския народ. Чест и хвала на двамата наши Солунски братия, Кирила и Методия; тия са гениите, които са записали знаменитото събитие в нашата бурна история....“
Не е чудно, че при такова възторжено настроение даже на един Ботев, чествуванието на 11 Май требваше да се преобърне в един всеобщ празник на българското национално възраждание и обновление, какъвто той ще остане за винаги въпреки всички изкуствени политически прегради, въпреки всички договорни клаузи, явни или секретни, въпреки всички конспирации на страха и завистта.
Във всеки случай на 11 Май не трябва да има българин, който да не издига високо чело. Защото тоя малък народ, който недавно удиви света с силата на своите стоманени мишци, може да се похвали не само с това, че е водил не веднъж бляскави войни, че е оросявал планини и долини със своята обилна кръв, и не само с това, че е имал и той „царства и столици и от своята рода царе и патриции“, както казва поетът,
а и с това, че „и той е дал нещо на светът“ и преди всичко: «на вси словене книги да четат».
Ето това трябва да бъде неговата най-голяма гордост, защото тя е и най-високият залог за неговата способност, да вложи и той нещо от себе си в общата съкровищница на човешкия род.
(Трябва искрено да се скърби, че у нас това малко се съзнава. Народите живеят не толкова със спомена за своите геройски дела, колкото с ползата, която са принесли на общото человечество.
И да умрат, такива народи продължават да живеят с ценностите, които са създали за вечни времена.
От стара Елада и древния Рим отдавна няма вече следа, а от тяхната философия, тяхната наука, тяхното изкуство продължаваме и днес да се възхищаваме и възпитаваме.
Ние не можем си и въобрази, колко модерните гърци, които по своята етногения нямат собствено много общо с древните елини, дължат на тия далечни свои праотци за своите политически успехи. В Европа няма сериозно образован човек, който да не е запознат със старата гръцка философия, с произведенията на гръцката художествена книжнина и на гръцкото изкуство. Естествено е, че съдейки по тия произведения на една рядка умствена, нравствена и художествена култура – европейците пренасят своите симпатии от творителите на тия високи ценности върху техните мними или действителни потомци.
Ето как съвременните гърци се обявяват днес за високоразвита нация, а българите – за варвари.
Мнението на европейците щеше да бъде несъмнено и за нас по друго, ако да биха знали, че българинът умее не само да взема по пет на нож, но и да създава културни ценности от вечна стойност.)
Нека бъде българинът горд, но преди всичко с това, че чрез писмото и превода на свещеното писание дари на целия славянски мир първите елементи на една по-висока умствена и нравствена култура.
Нека бъде българинът горд, но преди всичко с това, че даже тия, които смятат за престъпление неговото желание, да запази своята националност, – се молят и днес на неговия език.
Защото черковнославянският език, езикът на Кирила и Методия, – това е езика на нашите праотци : старобългарският език, на който милиони и милиони славословят своя създател от бреговете на Сава и Морава до Северния Ледовити Океан и от границите на Германия до Монголия и Китай, до Камчатка и Сахалин.
Помислете само! На това колосално пространство всяка неделя, всеки празник, при всяко кръщение, при всяко бракосъчетание, при всяко последно целование, всеки молебен, всяка панахида и в Сърбия и в Русия, милиони и милиони от царя или краля до последния селянин се отправят към божеството и шепнат му на нашия старобългарски език, който влезе, както е известно, и като съставка част в езика на Пушкина, Лермонтова и Толстоя.
Великият немски философ Кант казва на едно място, че само две неща на света възбуждат неговото удивление: звездното небо над него и моралния закон в него.
По аналогия българинът може да каже, че едно нещо преди всичко възбужда неговата гордост : разпространението на неговия език, езика на Кирила и Методия, – от едно Бело море до друго и от Адриатическото до Японското.
Носител и ширител на една по висока култура в миналото, няма ли прочее българинът право да заключава, че неговата роля в историята не е още изиграна?
Това в всеки случай е моята дълбока вяра днес повече от всеки други път. Защото жизнеспособността на една нация нигде не блясва тъй добре както в моменти на големи нещастия.
Е добре, българският народ изтърпя бляскаво тежкото историческо изпитание. С рядко душевно величие, с поразителна трезвеност той прецени или е на път да прецени грешките, които го доведоха до ръба на пропастта. Какво по-голямо доказателство за морална мощ и самообладание и великодушие и съзнание на историческите задачи, които го очакват?
Още няма година от катастрофата и вече цел свет се учудва на способността на българина, да се справя с необходимостите на момента.
Чужденци, посетили недавно нашата земя, не могат да повярват, че сме прекарали две ужасни войни. Такава е стихийната енергия на тая нация, която не мисли да мре, въпреки желанията и ожиданията на мнозина. (За илюстрация на тая енергия може да се прочетат и следните няколко реда из една статия на Н. Станев , Читалищата и войната“, която ще излезе тия дни в органа на Читалищния съюз (г. II, 1914, кн. 1-3).
Касае се за катастрофалното землетресение в Търново, Г. Оряховица и Лясковец:
„Какво направи пострадалото население в съборените три града: Търново, Г. Оряховица, Лясковец и околните села? Отчая ли се то? Наопаки. То се спусна с присъщата на българина пъргавина и за едно късо време, като мравуняк, като ляствички изгради, излепи съборените си къщи.
Чуден е българина, когато иска да работи! Той никому не се оплаква. От чужбина парична помощ не му се изпрати, както обикновено се прави в такива случаи. Но със сиромашията си, с пъргавината си, с енергията си, той се разтича, прекара, подпре, затегна, подложи, иззида, замаза, боядиса и влезе пак в гнездото си на пук на природната стихия, която се продължаваше да ръмжи и се люлее. Ето как народните рани се лекуват; ето как всичко заздравява и зараства!
Всичко това не показва ли, че в душата на българския народ има заложени високи нравствени ценности? Не бяха ли впрочем на първо място същите тия морал
ни сили, които сломиха недавно турската стихия на тракийските полета? Не стана ли народът, като един човек, когато му казаха, че отива да изпълни една свещена историческа мисия, да мре за свободата на роба и брата? И не бе ли сломен тоя народ в момента, когато отслабнаха моралните пружини на неговата енергия? Днес всички търсим причините на голямата национална катастрофа.
Начинайки от епохата на Кирила и Методия и Климента и Черноризеца Храбър българинът не се задоволи да живее само за себе си. Той работи за цялото славянство. А имаше един момент, когато той взе участие дори и в развитието на общоевропейската религиозна и обще-ствена мисъл. Нашия скромен поп Богумил е предшественик и на Констанския еретик Ивана Хуса и на Виклефа и на Лутера.
Аз не съм ни мистик, нито вярвам в месиянизъма на народите.
Аз знам много добре, каква е силата на случая, на непредвиденото в развитието на събитията. Но аз знам и друго, че в брата в собствената мощ, ако ще би и плод на самовнушение, е сама по себе си една грамадна сила (idee force, както се изразява фр. философ Fouillee). А нашата вера не е суетна, не е ефект на автосугестия. Защото тя се крепи не на мечти и желания, а на исторически факти.
И до когато тая вера е жива в гърдите на българина – не бойте се за неговата съдба. Един ден, всесилният Ксеркс, разярен, заповяда да бичуват морето, да хвърлят вериги във вълните му. Укроти ли се морето? Днес нещо подобно става с широката стихия на българския национален дух. Нови Ксерксовци се мъчат да го оковат. Ще успеят ли? Да, ако успеят да сломят свещената му вера в собствените сили, в морала и правдата. Но синовете, внуците и праправнуците на ония българи, които разнесоха вечното слово по цел славянски мир, които с поп Богумила хвърлиха първите ферменти на европейския рационализъм, няма никога да се отрекат от себе си.
И не е далеч денят, когато България ще се изправи гордо на високия пост на границите на европейската култура. Признаците идат един след друг. Пролагат се безшумно нови пътища в областта на цивилизацията, която единствено дава право на народите, да вярват, че техното съществувание не е абсурд или исторически парадокс.
В българската литература и изкуство от няколко време насам се усеща буен кипеж. Броят на младите поети и описатели никога не е бил тъй голям, като днес. Между тях има и истински таланти. В областта на изкуството, особено в живопиството, се чувствуват същите творчески пориви. Многобройните картинни изложби показват, че и тук усилено и сериозно се работи. Но България почва да печели успехи на културното поприще и вън от своите тесни граници, въпреки всемирната конкуренция. Почти на другия ден след войната се узна за успеха на един наш талантлив живописец в Берлин. Недавно всичките вестници съобщиха, че една мимодрама, дело на двама българи, била поставена с успех на една от най-големите виенски сцени.
И нека му вярваме.
Българският народ, въпреки всички беди, крачи сърчено напред и ние имаме право да извикаме с Галилея в деня на българското възраждане и обновление, в деня на Кирила и Методия:
София, 11 май 1914.
Публ. в сп. „Свободно мнение”, г. ІІ, бр. 20, С., 17 май 1914 г., с. 309-312.
"Eppur si muove!“* - "Е все пак тя се върти" - Думи на Галилео Галилей на излизане от трибунала в Рим, пред който официално се е отрекъл от теорията си е Земята се върти.
Църквата “Сан Клементе” в Рим е известна в България с това, че в нея на 14 февруари 869 г. е погребан Св. Кирил – равноапостолът, създател на нашата писменост.
Погребването на Св. Кирил в “Сан Клементе” не е случайно.
Когато в 863 г. солунските братя са
определени за мисия при хазарите от император Михаил, те – наред с
религиозните диспути – успяват да открият мощите на Свети Климент –
четвъртият поред предстоятел на римската християнска общност,
ръкоположен от самия Св. Петър.
Свети Климент е бил изпратен на заточение в Херсон, където умира мъченически. Макар мисията на двамата братя при хазарите да е неуспешна (хазарите приемат юдаизма, а не християнството), те успяват да отнесат със себе си мощите на светеца.
Това очевидно е било събитие с голямо значение за църквата, която по това време още е единна.
Именно заради това те, Св. Кирил и Св. Методий, получават покана от Папа Николай I да посетят Рим.
Когато те пристигат, папа е вече Адриан II, който ги посреща извън стените на града, защото те носят със себе си светите мощи на Св. Климент.
Триумфалното посрещане е предадено на фреска от края на IХ век, запазена в църквата “Сан Клементе”. Мощите на светеца са положени в тази църква.
Популярността на двамата братя е толкова
голяма, че те успяват да издействат книгите на славянски език да бъдат
благословени от папата, което става в една от четирите големи римски
църкви – “Санта Мария Маджоре”, където се пазят Витлеемските ясли.
След смъртта на Св. Кирил римляните не се съгласили той да бъде пренесен и погребан в Солун, а го погребали в мраморен саркофаг – отдясно на олтара в “Сан Клементе”. Над саркофага (мраморния ковчег) изобразили неговия образ.
След смъртта на Св. Кирил римляните не се съгласили той да бъде пренесен и погребан в Солун, а го погребали в мраморен саркофаг – отдясно на олтара в “Сан Клементе”. Над саркофага (мраморния ковчег) изобразили неговия образ.
Историята е записана както в славянското житие на Св. Кирил, така и в хрониката на Лео от Остия от 1100 г. сл. Хр. Последната творба по-скоро е предназначена за поклонници. Ето защо можем да се доверим на автора за мястото, където са се покояли светите мощи на равноапостола.
Църквата, в която това се е случило, е построена през IV век върху стар митраистки храм от I век, който също е запазен. През ХII век върху нея е построена нова църква, функционираща и до днес.
Тогава е построена една подпорна стена,
минаваща през старата църква, а самата сграда на тази църква е била
напълнена с пръст, за да издържи тежестта на новата, построена върху
нея.
Това е запазило старата църква в сравнително добро състояние до момента на нейното преоткриване през 1857 г.
Мощите на Св. Кирил през това време са били пренесени в горната църква и поставени в специално построена капела (параклис) в новата църква.
 |
| Параклисът в горната църква, където в момента се покоят частици от мощите на Св. Кирил |
През 1798 г., за да се спасят от поругаване през бурните събития, през които преминавал Рим тогава, те са били изнесени и укрити, като дълго време са били в неизвестност. През 1963 г. малка част от мощите са открити в малък параклис край Реканати и са пренесени обратно в “Сан Клементе”.
Папа Павел VI дарява частици от тези мощи и на църквата в Нитра – Словакия.
Днес поклоненията на Свети Кирил се извършват от лявата страна на олтара, където е запазен гроб, зидан с тухли. При реставрацията на храма от IV век е открит споменатият тухлен гроб и е обявен за гроб на Св. Кирил.
Там са сложени паметни плочи, там се извършват службите и пр.
Но къде всъщност е бил погребан Св. Кирил?
Но къде всъщност е бил погребан Св. Кирил?
Ако застанем с лице към олтара на старата църква и погледнем отдясно на олтара, ще видим, че един от корабите на трикорабната базилика се характеризира със запазени византийски фрески.
Ще открием и следи, сочещи, че някога там е имало мраморни саркофази, които са демонтирани, но основите им се виждат на пода.
Там, до самата олтарна абсида, се намира и фреската от IХ век – “Лимбо”, изобразяваща Кападокийската легенда за слизането на Христос в ада, за да изведе оттам падналия Адам и да изкупи първородния грях на човечеството.
Отляво на тази сцена е изобразен мъж с книга в ръка, без нимб, чиято дясна ръка е с отворена длан към зрителя. Към момента на изобразяването му той явно не е бил смятан за светец, а не може и да е бил и ктитор, тъй като те се изобразяват при входа на църквата.
Възможно ли е това да е образът на Св. Кирил?
Аргументите за това са, че образът съответства на писмените свидетелства за изобразяване на лика на Св. Кирил над гроба му, намира се отдясно на олтара и под него се забелязват следи от закрепването на мраморен саркофази. Другият гроб, където до днес се почита Св. Кирил, е тухлен, намира се отляво на олтара и много вероятно в него да са се покояли мощите на Св. Климент – Сан Клементе. Въпросът е какво са разбирали по онова време хронистите и съвременниците за израза “отдясно на олтара”. Би трябвало да се приеме, че човек трябва да застане с лице към олтара, а не с гръб. За поклонници е предназначена и книгата на Лео от Остия, където ясно се посочва местоположението на саркофага на Св. Кирил – отдясно на олтара.
 |
| Отец Мълоли, който първи започва проучванията |
Отдясно се пада фреската “Лимбо”, а отляво – тухленият гроб.
Един от ирландските доминиканци – отец
Леонард Бойл, служещ в църквата “Сан Клементе”, е написал книга по този
въпрос (Leonard Boyle O.P., “St.Clement's–Rome”, Rome, 1989 (препечатка
от 1960 с корекции), Collegio San Clemente, Via Labiata 95, Rome), който
е ползвал и труда по темата на Джон Осбърн.
Ако тази логика е вярна, тогава
образът на Св. Кирил – още от времето преди да бъде канонизиран, е този,
запазен до фреската “Лимбо” и е най-близо до неговия истински образ.
СВЪРЗАНИ ТЕМИ :
24 май - Ден на българската просвета и култура
http://toshev.blogspot.bg/2018/05/24.htmlПРЕДИ КИРИЛИЦАТА
От сайта на Даниела Горчева :
11 МАЙ
Проф. Д-Р ИВАН Д. ШИШМАНОВ
Тъй и българският народ възкръсна и се разцъфтя след петвековна мразовита зима. И разцъфтя се благодарение и на онова слово, което първи му възвестиха на матерния език, на едно от македонските наречия, солунските братия.
И съзна българинът тясната връзка между просвета и пробуда, и не се излъга. Кирил и Методий от банални календарни светци се преобърнаха скоро в алегорични личности, представители на цялата нация, значението на които не отказа даже един свободомисленик като Ботева, който признаваше иначе само един бог: не тоя, който е в небесата, а който му бе „в сърцето и душата“.
Ето какво написа един ден Ботев в своето „Знаме“ (то бе на 8 май 1875, брой 15.): „И в историята на нашия потъпкан и поробен народ се срещат страници, в които българският гений е записал важни и знаменити събития Едно от тия събития без съмнение е кръщението на. българския народ. Чест и хвала на двамата наши Солунски братия, Кирила и Методия; тия са гениите, които са записали знаменитото събитие в нашата бурна история....“
Не е чудно, че при такова възторжено настроение даже на един Ботев, чествуванието на 11 Май требваше да се преобърне в един всеобщ празник на българското национално възраждание и обновление, какъвто той ще остане за винаги въпреки всички изкуствени политически прегради, въпреки всички договорни клаузи, явни или секретни, въпреки всички конспирации на страха и завистта.
Във всеки случай на 11 Май не трябва да има българин, който да не издига високо чело. Защото тоя малък народ, който недавно удиви света с силата на своите стоманени мишци, може да се похвали не само с това, че е водил не веднъж бляскави войни, че е оросявал планини и долини със своята обилна кръв, и не само с това, че е имал и той „царства и столици и от своята рода царе и патриции“, както казва поетът,
а и с това, че „и той е дал нещо на светът“ и преди всичко: «на вси словене книги да четат».
Ето това трябва да бъде неговата най-голяма гордост, защото тя е и най-високият залог за неговата способност, да вложи и той нещо от себе си в общата съкровищница на човешкия род.
(Трябва искрено да се скърби, че у нас това малко се съзнава. Народите живеят не толкова със спомена за своите геройски дела, колкото с ползата, която са принесли на общото человечество.
И да умрат, такива народи продължават да живеят с ценностите, които са създали за вечни времена.
От стара Елада и древния Рим отдавна няма вече следа, а от тяхната философия, тяхната наука, тяхното изкуство продължаваме и днес да се възхищаваме и възпитаваме.
Ние не можем си и въобрази, колко модерните гърци, които по своята етногения нямат собствено много общо с древните елини, дължат на тия далечни свои праотци за своите политически успехи. В Европа няма сериозно образован човек, който да не е запознат със старата гръцка философия, с произведенията на гръцката художествена книжнина и на гръцкото изкуство. Естествено е, че съдейки по тия произведения на една рядка умствена, нравствена и художествена култура – европейците пренасят своите симпатии от творителите на тия високи ценности върху техните мними или действителни потомци.
Ето как съвременните гърци се обявяват днес за високоразвита нация, а българите – за варвари.
Мнението на европейците щеше да бъде несъмнено и за нас по друго, ако да биха знали, че българинът умее не само да взема по пет на нож, но и да създава културни ценности от вечна стойност.)
Нека бъде българинът горд, но преди всичко с това, че чрез писмото и превода на свещеното писание дари на целия славянски мир първите елементи на една по-висока умствена и нравствена култура.
Нека бъде българинът горд, но преди всичко с това, че даже тия, които смятат за престъпление неговото желание, да запази своята националност, – се молят и днес на неговия език.
Защото черковнославянският език, езикът на Кирила и Методия, – това е езика на нашите праотци : старобългарският език, на който милиони и милиони славословят своя създател от бреговете на Сава и Морава до Северния Ледовити Океан и от границите на Германия до Монголия и Китай, до Камчатка и Сахалин.
Помислете само! На това колосално пространство всяка неделя, всеки празник, при всяко кръщение, при всяко бракосъчетание, при всяко последно целование, всеки молебен, всяка панахида и в Сърбия и в Русия, милиони и милиони от царя или краля до последния селянин се отправят към божеството и шепнат му на нашия старобългарски език, който влезе, както е известно, и като съставка част в езика на Пушкина, Лермонтова и Толстоя.
Великият немски философ Кант казва на едно място, че само две неща на света възбуждат неговото удивление: звездното небо над него и моралния закон в него.
По аналогия българинът може да каже, че едно нещо преди всичко възбужда неговата гордост : разпространението на неговия език, езика на Кирила и Методия, – от едно Бело море до друго и от Адриатическото до Японското.
Носител и ширител на една по висока култура в миналото, няма ли прочее българинът право да заключава, че неговата роля в историята не е още изиграна?
Това в всеки случай е моята дълбока вяра днес повече от всеки други път. Защото жизнеспособността на една нация нигде не блясва тъй добре както в моменти на големи нещастия.
Е добре, българският народ изтърпя бляскаво тежкото историческо изпитание. С рядко душевно величие, с поразителна трезвеност той прецени или е на път да прецени грешките, които го доведоха до ръба на пропастта. Какво по-голямо доказателство за морална мощ и самообладание и великодушие и съзнание на историческите задачи, които го очакват?
Още няма година от катастрофата и вече цел свет се учудва на способността на българина, да се справя с необходимостите на момента.
Чужденци, посетили недавно нашата земя, не могат да повярват, че сме прекарали две ужасни войни. Такава е стихийната енергия на тая нация, която не мисли да мре, въпреки желанията и ожиданията на мнозина. (За илюстрация на тая енергия може да се прочетат и следните няколко реда из една статия на Н. Станев , Читалищата и войната“, която ще излезе тия дни в органа на Читалищния съюз (г. II, 1914, кн. 1-3).
Касае се за катастрофалното землетресение в Търново, Г. Оряховица и Лясковец:
„Какво направи пострадалото население в съборените три града: Търново, Г. Оряховица, Лясковец и околните села? Отчая ли се то? Наопаки. То се спусна с присъщата на българина пъргавина и за едно късо време, като мравуняк, като ляствички изгради, излепи съборените си къщи.
Чуден е българина, когато иска да работи! Той никому не се оплаква. От чужбина парична помощ не му се изпрати, както обикновено се прави в такива случаи. Но със сиромашията си, с пъргавината си, с енергията си, той се разтича, прекара, подпре, затегна, подложи, иззида, замаза, боядиса и влезе пак в гнездото си на пук на природната стихия, която се продължаваше да ръмжи и се люлее. Ето как народните рани се лекуват; ето как всичко заздравява и зараства!
Всички съборени комини отново
запушиха и пак въздуха ще се огласява от търновските прозорци с весели
песни и викове.“
Защото тая нация и днес запазва основните качества,
които винаги са я отличавали и в миналото, и преди всичко качествата на
един по-висок морал. Искате ли доказателства?
Вие ще ги намерите вече с
хиляди в оная страшна и велика епоха, когато, както казва поетът, „в
няколко деня народът порасна на няколко века“, когато една шепа
самоотвержени герои, осланяйки се само на себе си, повлече народа в
неравната борба за смърт и свобода.
Вземете революционните движения и в
България и в Македония. Нима в тях се проявява само едно грубо
геройство? Ако има нещо светло и велико в тях, то е редкият дух на
самоотверженост.
То е високият морал, който вдъхновява всички. И Левски,
и Ботев и Каблешков, и Бенковски, и Гоце Делчев, и Дамян Груев, всички
се борят не само за един практично политически идеал, а и за тържеството
на общочовешката правда.
Не напразно българският народ нарече своите
революционери – апостоли на свободата. Патриотизмът за тях беше един
апостолат, една религия, религията на свободата, на братството и
равенството. Нам се вижда смешно днес, но какво по-характерно от това,
когато скромният дякон Левски заявява, че като свърши своята мисия и
уреди република в България, ще тръгне да освобождава Русия от
монархическия гнет! И смешно, но и сюблимно. А фактът, че в никоя
балканска държава няма толкова представители и защитници на
работничеството?
Всичко това не показва ли, че в душата на българския народ има заложени високи нравствени ценности? Не бяха ли впрочем на първо място същите тия морал
ни сили, които сломиха недавно турската стихия на тракийските полета? Не стана ли народът, като един човек, когато му казаха, че отива да изпълни една свещена историческа мисия, да мре за свободата на роба и брата? И не бе ли сломен тоя народ в момента, когато отслабнаха моралните пружини на неговата енергия? Днес всички търсим причините на голямата национална катастрофа.
Не знам, какви ще бъдат резултатите от желаната от всички
анкета, но мене ми се чини, че българският народ пострада не само от
липса на ум и по-голяма съобразителност у неговите водители, а от част и
от излишък на порядочност и честност.
Той, набеденият реалист, повярва
наивно на силата на морала в политиката. Той не допусна нито за миг, че
тържествените клетви могат да се престъпват тъй лесно.
Уви, в това
отношение, българският народ ще има негли да поумнее още, което значи
собствено, че ще требва да се откаже от своя безкритичен идеализъм. Но
аз не бих желал никога, да загуби той при това дълбоките чувства на
справедливост и по-висок морал, които са го ръководили до днес в
историята.
Начинайки от епохата на Кирила и Методия и Климента и Черноризеца Храбър българинът не се задоволи да живее само за себе си. Той работи за цялото славянство. А имаше един момент, когато той взе участие дори и в развитието на общоевропейската религиозна и обще-ствена мисъл. Нашия скромен поп Богумил е предшественик и на Констанския еретик Ивана Хуса и на Виклефа и на Лутера.
Аз не съм ни мистик, нито вярвам в месиянизъма на народите.
Няма избрани народи и раси.
Философът Хегел едно време напротив беше убеден, че европейските племена
са повикани поред да водят всемирната еволюция.
На тая идея се дължи и
славянофилството–верата в превъзходството на славяните върху германите и
романите. Мицкевич, поетът на Dziady, мислеше, че на полската нация
съдбата е възложила да изкупи, като Христа на Голгота – с своите
страдания греховете на целия човешки род Това са философско исторически
спекулации, подсказани от интимни желания за утеха или проспала на
собствения народ.
Повтарям, не съм ни мистик, ни месиянист.
Повтарям, не съм ни мистик, ни месиянист.
Но като
всеки логично мислещ човек, аз не мога да не съдя по аналогия от
миналото за бъдещето. Е добре, това минало ми дава предпоставки за
надеждни заключения,
Една нация, която веднъж с играла една рола в историята, може да я играе при дадени благоприятни условия и втори и трети път.
Една нация, която веднъж с играла една рола в историята, може да я играе при дадени благоприятни условия и втори и трети път.
Аз знам много добре, каква е силата на случая, на непредвиденото в развитието на събитията. Но аз знам и друго, че в брата в собствената мощ, ако ще би и плод на самовнушение, е сама по себе си една грамадна сила (idee force, както се изразява фр. философ Fouillee). А нашата вера не е суетна, не е ефект на автосугестия. Защото тя се крепи не на мечти и желания, а на исторически факти.
И до когато тая вера е жива в гърдите на българина – не бойте се за неговата съдба. Един ден, всесилният Ксеркс, разярен, заповяда да бичуват морето, да хвърлят вериги във вълните му. Укроти ли се морето? Днес нещо подобно става с широката стихия на българския национален дух. Нови Ксерксовци се мъчат да го оковат. Ще успеят ли? Да, ако успеят да сломят свещената му вера в собствените сили, в морала и правдата. Но синовете, внуците и праправнуците на ония българи, които разнесоха вечното слово по цел славянски мир, които с поп Богумила хвърлиха първите ферменти на европейския рационализъм, няма никога да се отрекат от себе си.
И не е далеч денят, когато България ще се изправи гордо на високия пост на границите на европейската култура. Признаците идат един след друг. Пролагат се безшумно нови пътища в областта на цивилизацията, която единствено дава право на народите, да вярват, че техното съществувание не е абсурд или исторически парадокс.
В българската литература и изкуство от няколко време насам се усеща буен кипеж. Броят на младите поети и описатели никога не е бил тъй голям, като днес. Между тях има и истински таланти. В областта на изкуството, особено в живопиството, се чувствуват същите творчески пориви. Многобройните картинни изложби показват, че и тук усилено и сериозно се работи. Но България почва да печели успехи на културното поприще и вън от своите тесни граници, въпреки всемирната конкуренция. Почти на другия ден след войната се узна за успеха на един наш талантлив живописец в Берлин. Недавно всичките вестници съобщиха, че една мимодрама, дело на двама българи, била поставена с успех на една от най-големите виенски сцени.
А преди месец
един наш архитект победи при един международен конкурс за съдебна палата
всички свои конкуренти – между тях първостепенни европейски капацитети.
Ето с какви думи се обърна председателят на международното жури, един
от най-знаменитите днес живущи архитекти, Baumann, към нашите архитекти,
събрани на банкет в чест на своя другар : „аз считам тая крупна
българска културна победа за продължение на шеметните български победи
от тракийския военен театър, пренесен сега на друг терен, полето на
мирния културен напредък.“
Тъй говори един чужденец, който няма никакво
основание да ни ласкае.
И нека му вярваме.
Българският народ, въпреки всички беди, крачи сърчено напред и ние имаме право да извикаме с Галилея в деня на българското възраждане и обновление, в деня на Кирила и Методия:
„И тя все пак се движи. Eppur si muove!“*
София, 11 май 1914.
Публ. в сп. „Свободно мнение”, г. ІІ, бр. 20, С., 17 май 1914 г., с. 309-312.
"Eppur si muove!“* - "Е все пак тя се върти" - Думи на Галилео Галилей на излизане от трибунала в Рим, пред който официално се е отрекъл от теорията си е Земята се върти.
