Акадeмик Румен Цанев за Лисенковизма

Академик Румен Цанев

1922 - 2007г.

Работих в Института по молекулярна биология на БАН, чийто директор тогава беше акад. Румен Цанев. Дори имах шанса да бъда в неговата секция "Клетъчни регулаторни механизми" в продължение на три години - от есента на 1985г. до началото на 1989г.

По-късно, когато станах Председател на Комисията по околната среда и водите в 38-мото Народно събрание, каних д-р Цанев, да участва в обсъжданията на законопроектите и решенията, които се дискутираха там.

Той беше един от най-големите наши и световни учени в областта на молекулярната биология, чиято известност отдавна беше преминала границите на България. Имаше и силни граждански позиции - за провеждане на честни избори, против строежа на АЕЦ-Белене и пр.
Стана член на Свищовския комитет, който се учреди в заседателната зала на ИМБ на 1 февруари 1990г., с негово съгласие, присъствие и участие.

Тогава, когато работих при него ми попадна стенограмата на позорното заседание на БАН, в което е заклеймена генетиката като "буржоазна лъженаука" и българските генетици и видни биолози са накарани да оплюват собствените си трудове.

Конференцията в БАН срещу генетиката, проведена през 1949г.

За да стане публино достояние това събитие и да се прочете от младите колеги автентичният текст на стенограмата, публикувах цялата стенограма на този блог в две части - поради огромния обем на текста.

ЗАКЛЕЙМЯВАНЕТО НА ГЕНЕТИКАТА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1949г.

http://toshev.blogspot.com/2018/07/1949.html

ЗАКЛЕЙМЯВАНЕТО НА ГЕНЕТИКАТА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1949г.- ЗАКЛЮЧИТЕЛНАТА РЕЧ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА БАН ТОДОР ПАВЛОВ

http://toshev.blogspot.com/2018/07/1949_18.html

Освен това предоставих текста на доц. Лъчезар Карагьозов, с когото навремето бяхме колеги в екипа на акад. Асен Хаджиолов, когато той беше директор на Института по клетъчна биология.

Той и моят приятел проф. Евгени Ананиев от Института по физиология на растенията публикуваха целият текст като PDF - файл към тяхна статия по същата тема.

Ето линк към тази публикация, която сложих също на моя блог - с тяхно съгласие :

LYSENKOISM IN BULGARIA : LESSONS FROM 1949

http://toshev.blogspot.com/2018/08/lysenkoism-in-bulgaria-lessons-from-1949.html

Тази година ми попадна българското издание на книгата на един руски писател - Владимир Дудинцев, описващ събитията по заклеймяването на генетиката в СССР.

Издание на български език

Издателство „Народна култура“, 
София, 1989г.

Какво беше очудването ми, когато видях, че предговорът е написан от акад.Румен Цанев.

Нещо повече - там той разказва за въпросната срамна конференция в България, последвала тази в СССР, заклеймяваща генетиката и дори свидетелства, за писмото до конференцията, което вече болният акад. Дончо Костов - чийто асистент е бил д-р Цанев, му е показал, което се различава съществено от това публикуваното в материалите на конференцията.

Ето защо, в негова памет, реших да поместя тук текста на този предговор, който допълва историята на тези събития.

Д-р Цанев

Акад. Румен Цанев

Предговор към романа
 „Белите одежди“ 
на 
Владимир Дудинцев

Предговорите често не се четат  или се четат след прочита на книгата. Но за неспециалиста би било полезно този предговор да е тъкмо въведение, а не послеслов.

Наистина читателят, който не е  запознат с проблемите и историята на генетиката, трудно би могъл да си представи, колко силно е емоционалното въздействие на романа „Белите одежди“ върху специалиста, разбиращ  цялата абсурдност и нелепост на положението  в биологичната наука, създадено от режима на Сталин.

Един режим, довел до трагедии във всички области на живота на съветската страна. Романът на Дудинцев е замислен като картина на една част от тази трагедия – частта засегнала съветската биология от 30-те до 50-те години.

Трудностите и мащабите на една такава задача, която по понятни причини едва сега стана тема на художествената литература, могат да се разберат само при добро познаване на социално-политическата атмосфера, създадена  през онези години.

Може би най-добре проблемът се вижда от думите на  известния съветски биолог В. Александров :

„Лисенковската биология постави грандиозен експеримент по социална психология, подлежащ на сериозно изучаване. Експериментът показа пределите на устойчивост на моралните устои на различни хора. Той даде на хората материал за самопознание, от който  са лишени живеещите в нормална обстановка …  Лисенковският стрес прояви потенциалните възможности на човешките реакции и отношения, които съществуват в скрит вид…“ (В.Александров, Трудньiе годьi советской биологии, Знание-Сила,№ 10 и 12, 1987г. )

Една трагична тема, почти недокосната от перото на писатели. От тази гледна точка би трябвало и читателят да оценява художествените достойнства на романа, който разкрива сложни човешки реакции в една още по-сложна обстановка.

Аз не се наемам да правя литературен анализ на тази творба, нито да и давам художествена оценка. Бих искал само да запозная  читателя с някои основи, общопризнати в науката положения на генетиката, които бяха охулени и обявени за реакционни от една зловеща личност. Лисенко се появи в научния живот през 1928г. и се издигна не без подкрепата на големия съветски генетик Николай Вавилов (1887-1943г.), който по-късно стана негова жертва.

Притежавайки безкрайно честолюбие и нетърпимост към всякаква критика, лишен от всякакви морални задръжки, Лисенко успява да осъществи невероятен разгром във всички области на съветската биология с всестранната поддръжка на „великия вожд“ Сталин.

Какво представлява науката генетика и какво и противопоставиха Лисенко и неговите полуграмотни привърженици? Генетиката изучава законите, по които се предават наследствените белези и механизмите, които осъществяват това предаване. За начало на тази наука се приема 1900г. когато се възкресяват забравените опити на талантливия учен-монах Грегор Мендел (1822-1884г.), открил през 1865г. законите по които се предават наследствените белези при кръстосване. В началото на двадесетия век, законите на Мендел биват преоткрити, потвърдени и се доказва техният универсален характер при растения и животни. Започват задълбочени изследвания на клетъчното ядро и на хромозомите, които се утвърждават като носители на наследствеността.

С това се потвърждава и плодотворната хипотеза на  немския зоолог Август Вайсман  (1834-1914г.) за съществуването на особено вещество ( „зародишева плазма“ ), носител на наследствеността , което той правилно отъждествява с хромозомите.

Затова и Вайсман се смята за предтеча на хромозомната теория за наследствеността. По времето на събитията, описани в романа, тази теория е вече безспорно доказана и представлява едно от най-крупните постижения на биологията.

Блестящите изследвания на американския генетик, лауреат на Нобелова награда, Томас Морган (1861-1945г.) и на неговата школа позволиха да се установи, че отговорните за отделни наследствени белези единици – гените – са разположени в хромозомите на клетъчното ядро.

В по-нататъшното изучаване на наследствените структури огромна заслуга имат цяла плеяда  учени от различни страни, между които и големи съветски изследователи. В резултат на тези изследвания днес вече се знае и точната химическа структура на гените като участъци от гигантската молекула на дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК). Те представляват поредица от четири различни съединения, чието съчетани кодира (като една четирибуквена азбука) наследствените свойства на организма. Генното инженерство направи възможно изолирането на отделни гени и тяхното прехвърляне от  един организъм в друг, предавайки му по този начин нови свойства.

Тези успехи бяха достойно оценени и редица учени получиха за тях Нобелова награда.

Но тук споменавам не случайно само имената на Мендел, Вайсман и Морган.

Тези имена, с които човечеството се гордее, които заложиха  основите на съвременната генетика, които направиха възможни днешните успехи на молекулярната биология и генното инженерство, тези имена бяха провъзгласени за символ на „реакционното“ учение „менделизъм-вайсманизъм-морганизъм“.

Достатъчно беше този етикет да се прикачи  на някого, за да бъде той преследван и често обявен за народен враг.

И така, по времето, когато науката започна да разкрива структурата  на материалния носител на наследствеността, когато по безспорен начин бе доказано, че наследствените изменения могат да възникват само при изменение в структурата на ДНК, Лисенко се обяви против основите на генетиката и изгради една теория, основана на принципи, намиращи се в пълно противоречие с научните факти.

Тази всъщност лъжетеория, бе наречена съветски творчески дарвинизъм. Към нея бе прикачено и името на скромния и талантлив селекционер Иван Мичурин (1855-1935г.) и тя стана „мичуринска биология“.

Самият Мичурин, ако беше жив, едва ли би се поласкал от съседството с бруталния Лисенко.

Какви бяха принципите на „Мичурин-Лисенковата“ биология?

Лисенко отрече съществуването на обособен материален носител на наследствеността и се задоволи с мъглявата формулировка, че наследствеността е свойство на цялостния организъм и е включена в неговите биохимични и физиологични процеси. Той възкреси ламаркизма (теория на Жан-Батист Ламарк 1744-1829г.), като провъзгласи без никакви доказателства, че придобитите белези могат да се унаследяват, нещо отдавна опровергано от науката. Обаче признаването на това положение стана критерий за вярност към Лисенковия „творчески дарвинизъм“.

 Лисенко отрече дарвинизма и като отхвърли съществуването на вътревидовата борба с наивния аргумент, че „заек, заека не яде“.

И накрая той издигна едно положение, абсурдно за всеки здравомислещ човек – растителните и животинските видове се зараждат изведнъж – със скок, в недрата на други видове. Така културните растения пораждат плевели, габърът ражда леска, от пойните птици възниква кукувица! Фактически отричайки цялата роля на еволюцията, стигна се дотам да се доказва превръщането на растителни клетки в животински и възникването на клетки от неклетъчно вещество.

Човек изпитва недоумение, как са могли да бъдат приети такива невероятни твърдения!

За чест на съветските учени трябва да изтъкна, че така наречената „пълна победа“ на Лисенко стана след упорита многогодишна борба от тяхна страна и то само след намесата на Сталин и превръщането на чисто научната дискусия във въпрос на политическо верую.

В научни и научно-популярни списания, започнаха да се появяват десетки статии, в които чрез недобросъвестни или неграмотни опити, а дори и чрез фалшификации, се привеждаха „доказателства“ в полза на всички нелепи твърдения на Лисенковата група.

Намериха се и философи, „доказващи“ , че те произтичат от принципите на диалектическия материализъм.

Така, това фактически безплодно учение бе официално провъзгласено за прогресивно и плодотворно  - в противовес на „безплодната буржоазна биология“.

То не само, че спря развитието на съветската биология, но я върна с едно столетие назад.

Хиляди талантливи биолози бяха освободени от работа, бяха закрити известни с успехите си институти и лаборатории, разгромени бяха цели научни школи.

Водещи учени бяха заменени с неграмотни привърженици на Лисенко.

Едни от най-изтъкнатите учени, като например световноизвестният генетик Вавилов, загинаха в сталинските затвори или изчезнаха безследно (Вж. Александров, цит.статия ;  Сойфер, Горький плод, Огонек, № 1 и 2, 1988г.).

Трудно е да се оцени мащабът на вредите, които нанесе лисенковщината. Огромни материални загуби тя причини на селското стопанство, като предлагаше негодни методи и противодействаше на изпитани техники. В течение на двадесет години бе опорочена подготовката на кадри в биологията. Спрени бяха плодотворни научни изследвания на съветските биолози.

В тази обстановка на насилие над съвестта на учените не е чудно ,че се появява и крайна поляризация в тяхното поведение. Причината е ясна – замяната на свободната научна дискусия с административно-партийни решения, които превръщат идейните противници на Лисенко в политически противници на режима.

„ЦК на партията, разгледа моя доклад и го одобри“, заяви Лисенко на злополучната августовска сесия на ВАСХНИЛ през 1948г.

 И това, при широко разгласяваната теза на Сталин, че без свободна дискусия, наука не може да  развива.

Така пред заплахата от репресии, голяма част от учените биолози, декларират вярност към Лисенковото учение.

Едни от страх за положението си или дори за живота си, други от кариеризъм, трети от желание да се справят със свои противници, четвърти от неграмотност.

Като изключение – компромис и преструване, за да ес спаси научно постижение, както постъпват герои от романа на Дудинцев.   Малцината, които доблестно  и открито отстояват вярност към своите разбирания, биват репресирани.

Особено пагубно е това положение за студентите и за начинаещите, които са лишени от достъп до постиженията на съвременната наука и наивно, но искрено вярват в „прогресивното“ учение на Лисенко, вярват в безпогрешността на Сталин. Същото , трябва да признаем, се отнася и за широката общественост от неспециалисти, на които популярни брошури, всички средства за масова информация, изказвания на политически лидери непрекъснато внушават, че се води борба между прогресивната съветска биология, представлявана от Лисенко, от една страна и „реакционната западна лъженаука“, от друга.

При това положение дори и честни хора – начинаещи биолози и неспециалисти – често искрено вярват, че водят  борба с „вредителите“ менделисти-вайсманисти-морганисти.

Вярвайки в непогрешимостта на  своето ръководство, те несъмнено се питат защо, ако Лисенко не е прав, „гениалният „Сталин ще му дава толкова награди.

Лисенко докладва псевдо-теорията си пред Сталин

Без да изброявам големите  административни постове, които заема Лисенко, той е три път лауреат на Сталинска награда, получава златният медал „И.И.Мечников“, орден „Червено знаме на труда“, осем ордена „Ленин“, герой е на социалистическия труд!

Вълната на лисенковщината засегна всички социалистически страни, не отмина и България.

По примера на августовската сесия в Съветския съюз, която бе обявена за „пълна и окончателна победа на Мичурин-Лисенковото учение“, у нас през 1949г. се проведе пконференция „За положението на биологическата наука у нас в светлината на мичуринската биология“, организирана от Българската Академия на Науките, тогавашния Комитет за наука, изкуство и култура и няколко министерства.

Нищо чудно, че при използваните тогава методи, конференцията нямаше нищо общо  с научна дискусия. Тя се превърна от една страна в славословене на мичуринското учение начело с академик Лисенко и на „най-гениалният учен на нашето време – Сталин“; от друга страна – в очерняне на светлите имена на основоположниците на генетиката, остра критика на наши уважавани учени, формална самокритика и приемане на новата „вяра“ от всички присъстващи.

Сборникът си изказвания на наши идни академици и професори, биолози и философи („Положението на биологическата наука у нас в светлината на мичуринското учение, БАН, 1949г.) е печален документ, който остава като мрачен паметник на едно време, когато свободната научна дискусия се заменяше със становища, наложени отгоре. 

Длъжен съм да отбележа едно от публикуваните писма –това на световно известния наш генетик Дончо Костов (1897-1949г.), който поради болест не успя да присъства на конференцията. 
 

проф. Дончо Костов

Тъй като видните биолози бяха лишени дори от свободата да мълчат, от него бе поискано да изложи становището си писмено. В публикуваното писмо на Д.Костов, ученик на Вавилов, противник на Лисенко още от престоя си в Съветския съюз, е написано, че той решително застава на позициите на Мичурин-Лисенко. 
Не е ясно как се появиха тези редове. 

В писмото, което той  беше приготвил и ми показа, такова заявление нямаше.   
 

Истинското писмо на проф.Дончо Костов

Той пишеше, че е необходимо време, за да може опитът да убеди учените в правотата на Лисенковите твърдения.

Другото би било формална декларация.

Скоро след публикуването на това писмо, той получи нов инфаркт и почина.

Така че може би и той стана жертва на Лисенко, като своя учител Вавилов.

Конференцията у нас не можеше да не повтори  онова, което стана една година по-рано в Съветския съюз, и тя макар и за по-кратко време, наложи вето на истинската биологична наука, като обяви в своята Резолюция, че „борбата между двете направления се явява специфичен израз на класовата борба между пролетариата и буржоазията, на борбата между социализма и капитализма“, че августовската сесия на ВАСХНИЛ е победа на диалектико-материалистическата теория и метод над идеалистично-метафизическата теория и метод (Вж. цитирания сборник).

Тази формулировка е типична за начина, по който се решаваха проблеми от частно научно естество.

Нека всеки сам прецени какво отражение може да има такава резолюция върху онези утвърдени учени, които трябваше да направят компромис с научната си съвест, и върху онези начинаещи учени, които трябваше да започнат своя път оттам, където науката е била преди сто години.

Всички тези факти, цялата тази обстановка трябва да се знаят добре, за да се разбере и прецени поведението на героите на Дудинцев.

Ако читателят може да почувства дълбоко трагедията на учения, който е заставен да избира между измяна на научната си съвест и неизвестна съдба, която ще го лиши от любимата му наука, а може би и от живота, сигурно „Белите одежди“ще изиграят своята роля – да има повече хора, които да не позволят подобна история да се повтори.

Академик  РУМЕН ЦАНЕВ

 

НАРОДНО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Лъчезар Тошев

Народен представител 

                                                                                                     София, 9 март 2012г.

ДО: Г-н Елен Герджиков

Председател на Столичния Общински Съвет

ДО: Г-жа Малина Едрева Лазарова

Председател на постоянната комисия по образование,

култура, наука и културно многообразие

ДО: Владимир Кисьов,

Общински Съветник от СДС

ДО : Радослав Абрашев

Общински съветник от СДС

Относно : Предложение за преименуване на ул. Димо Дичев
 в жк Младост - 3 в София и наименуването и на името на

Академик Румен Цанев

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ПРЕДСЕДАТЕЛЮ,

УВАЖАЕМИ ГОСПОЖИ И ГОСПОДА ОБЩИНСКИ СЪВЕТНИЦИ,

В жк Младост - 3 в София, все още съществува улица на името на Димо Дичев.

Димо Дичев е първият шеф на Държавна сигурност назначен още на 9 септември 1944г. 
 

В периода в който той е начело на ДС се извършват най-тежките репресии срещу български граждани. 
Само за първия месец след 9 септември 1944г. в България са убити над 28 000 души, което е около 1/3 от общия брой убити в резултат на комунистическия терор в страните от Източна Европа през 1944г.

Жертвите на тези репресии след 1989г. са реабилитирани чрез Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица.

Като ръководител на репресивния апарат по това време, Димо Дичев носи моралната отговорност за извършените престъпления.

Освен това получило се е така, че улица пряка на ул. Димо Дичев в Младост - 3 (продължаваща към жк. Младост - 4) е ул. Д-р Атанас Москов.

Д-р Атанас Москов, като опозиционен деятел – виден социалдемократ е бил арестуван и задържан без съд и присъда от 1949г. до 1951г. 
След това е бил изселен, а малко по-късно е изпратен в концентрационния лагер „ ТВО-Белене” на о.Персин.

Тези репресии срещу него са били извършвани именно от Държавна сигурност.

Абсурдно и гротескно е днес в София да има улица на името на първия шеф на комунистическата ДС.

Нещо повече - улицата носеща това име е пряка на улицата наименувана на името на една от жертвите на тази репресивна машина - д-р Атанас Москов.

Така както беше сменено името на улицата носеща името на Лев Главинчев - една от най-зловещите фигури ръководили комунистическите репресии, е редно да се смени и името на улицата на шефа на репресивния апарат след 9 IX 1944г.

Ето защо, като народен представител от 23 МИР в София, се обръщам към Вас с предложение за преименуване на ул. Димо Дичев на името на уважавания в цял свят български учен Академик Румен Цанев.

Академик Румен Цанев (5 октомври 1922г. – 23 юли 2007г.) е един от най-големите български и световни учени в областта на молекулярната биология.

Той е основател на Централната биохимична лаборатория към БАН през 1960г. която през 1977г. прераства в Институт по молекулярна биология. Той ръководи този институт от създаването му до 1993г. 

Под неговото ръководство този институт получава международно признание.
 Бил е член на Academia Europea в Лондон, публикувал е над 200 научни труда, членувал е и в редица други международни научни организации.

Личният научен принос на Акад. Р. Цанев към световната биологична наука е огромен. Приносът му за развитието на молекулярната биология в България е безспорен. Много от сътрудниците на Института

също се развиват успешно в изключително благоприятните условия организирани от Акад. Цанев и стават едни от най-прочутите имена в науката у нас и по света с огромен брой публикации в реномирани световни научни издания.

Румен Цанев произлиза от семейство, ангажирано с литературата. Син е на акад. Георги Цанев и брат на Милена Цанева. Литературата не е чужда и за акад. Румен Цанев. Още в младежка възраст публикува две поеми за деца, както и свои стихове, вкл. в стихосбирките „Вселена” и „Живот”.

През 2003г. Румен Цанев публикува и свой превод на „Фауст” от Й.В. фон Гьоте.

През 1989г. той застава на страната на демократичните промени и участва в различни прояви в подкрепа на установяването на демокрация в България.

Румен Цанев е един от най-бележитите представители на интелигенцията в България през ХХ век.

С тези мотиви предлагам на Столичния Общински Съвет да вземе решение за преименуване на улица Димо Дичев в София на името на Академик Румен Цанев!

С уважение : 

                                                Лъчезар Тошев